Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

10
Семейство Пиърсън

Следващият ход на инспектор Наракот беше да докладва на началника си, старшия офицер Максуел.

Последният изслуша с внимание разказа на своя подчинен.

— Очертава се заплетен случай — каза той. — Вестниците ще го раздухат моментално.

— Съгласен съм с вас, сър.

— Трябва да внимаваме. Не бива да допускаме никакви грешки. Но мисля, че сте на прав път. Тръгнете веднага по следите на Джеймс Пиърсън и разберете къде е бил вчера следобед. Както казвате, Пиърсън е често срещано име, но и собственото съвпада. Разбира се, това, че открито е написал името си, показва, че не е кроял нищо предварително. Иначе едва ли би бил такъв глупак. На мен ми прилича на кавга и удар в пристъп на ярост. Ако е бил той, сигурно е чул за смъртта на чичо си същата вечер. А ако е така, защо ще се измъква сутринта с влака в шест, без да каже на никого. Не, нещо не е наред, по всичко личи, че не е просто съвпадение. Моля ви, изяснете това по-бързо.

— И аз мисля така, сър. Най-добре ще е да взема влака за града в два без петнайсет. Бих искал да поговоря с тази мисис Уилет, която е наела къщата на капитана. Има нещо подозрително там. Но сега не мога да стигна до Ситафорд, пътищата са непроходими. Пък и тя не би могла да е свързана пряко с престъплението. Тя и дъщеря й хм… хм, са викали духове по времето, когато е било извършено убийството. И, между другото, се е случило нещо много странно.

Инспекторът разказа историята, която беше чул от майор Бърнаби.

— Звучи невероятно — рече старшият. — Помислете си дали този стар приятел е казал истината. Тази история може да се скалъпи от човек, който вярва в привидения.

— Аз мисля, че си е съвсем вярна — каза Наракот и се усмихна. — Много трудно беше да я изкопча от него. Той не е суеверен, точно обратното, стар войник, който разглежда станалото като чиста глупост.

Старшият офицер кимна в знак на съгласие.

— Е, да, странно е, но това не води до нищо — беше заключението му.

— Тогава ще взема влака за Лондон в два без петнайсет.

Другият кимна.

Когато пристигна в града, Наракот отиде право на улица Кромуел 21. Казаха му, че мистър Пиърсън е в агенцията. Със сигурност щял да се върне около седем часа.

Наракот кимна нехайно, сякаш информацията беше без значение за него.

— Ако мога, ще се обадя — каза той. — Не е нещо важно. — И тръгна бързо, без да остави името си.

Реши да не ходи до застрахователното бюро, а да посети Уимбълдън, за да разпита мисис Мартин Деринг, бившата Силвия Пиърсън.

Около „Тихото кътче“ всичко беше изрядно поддържано.

„Ново и просташки претенциозно“ — бяха думите, с които инспекторът характеризира мястото.

Мисис Деринг си беше у дома. Прислужница, облечена в лилаво, му отвори вратата и го въведе в претъпканата с мебели гостна. Той й подаде служебната си карта, за да я занесе на господарката си.

Мисис Деринг се появи почти веднага с картата му в ръка.

— Предполагам, че посещението ви е свързано с клетия чичо Джоузеф — започна тя. — Потресаващо е, наистина потресаващо! Самата аз изпитвам такъв ужасен страх от крадци. Миналата седмица сложих две допълнителни вериги на задната врата и нови куки на прозорците.

Инспекторът знаеше от мисис Гарднър, че Силвия Деринг е на двайсет и пет години, но тя изглеждаше доста над трийсетте. Беше ниска, светла, с анемичен вид и измъчено лице. В гласа й се долавяше онази слаба нотка на оплакване, която се доближава до най-дразнещите звуци на човешкия глас. Без да даде възможност на инспектора да проговори, тя продължи:

— Ако има нещо, с което мога да ви помогна, с радост ще го направя, но рядко виждах чичо Джоузеф. Той не беше от най-добрите, сигурна съм в това. Не беше от хората, при които отиваш, когато изпаднеш в затруднение. Вечно мърмореше и критикуваше. И от литература нищо не разбираше. Успехът, истинският успех невинаги се измерва в пари, инспекторе.

Най-после тя млъкна и инспекторът, на когото тези забележки дадоха възможност да направи известни предположения, разбра, че е дошъл неговият ред.

— Много бързо сте научили за трагедията, мисис Деринг.

— Леля Дженифър ми телеграфира.

— Разбирам.

— Предполагам, че ще излезе във вечерните вестници. Ужасно, нали?

— Подразбирам, че не сте виждали чичо си през последните години.

— Откакто се омъжих, съм го виждала само два пъти. Втория път беше наистина много груб с Мартин. Откъдето и да го погледнеш, беше еснаф, посветен само на спорта. Не ценеше литературата, както вече ви казах.

— Съпругът ви му е поискал заем, но му е било отказано — изкоментира поверително инспектор Наракот. — Чиста формалност, мисис Деринг, но ще ми кажете ли какво правихте вчера следобед?

— Какво правих ли? Играх бридж през по-голямата част от следобеда, след което дойде на гости мой приятел и прекара вечерта с мен, тъй като съпругът ми отсъстваше.

— Отсъстваше ли? Заминал ли е някъде?

— Литературна вечеря — обясни мисис Деринг, като наблегна на важността. — Вечеря с американски издател късно вечерта.

— Разбирам.

Това звучеше честно и открито. Той продължи:

— Разбирам, че вашият по-малък брат е в Австралия, мисис Деринг?

— Да.

— Имате ли адреса му?

— О, да. Мога да го намеря, ако желаете. Твърде странно име беше, забравила съм го. Някъде в Нови Южен Уелс.

— А по-големият ви брат, мисис Деринг?

— Джим?

— Да. Искам да се свържа с него.

Тя побърза да му даде адреса — същият, който мисис Гарднър вече му беше дала.

Като реши, че няма какво повече да си кажат, преустанови въпросите. Погледна часовника си и прецени, че около седем часа щеше да стигне в града — подходящо време, надяваше се, за да намери мистър Джеймс Пиърсън у дома.

Същата високомерна жена на средна възраст отвори вратата на номер 21. Да, мистър Пиърсън се е прибрал. На втория етаж е, ако джентълменът желае да се качи. Тя тръгна пред него, потропа на една врата и смотолеви извинително:

— Джентълменът, който иска да ви види, сър. — След това се отдръпна и му направи път да мине.

Млад човек във вечерно облекло стоеше в средата на стаята. Изглеждаше добре, дори хубав, ако се изключат слабохарактерните устни и ъгълчетата на очите, издаващи нерешителност. Имаше отпаднал и угрижен вид и си личеше, че отдавна не е спал като хората.

Погледна въпросително към приближаващия инспектор.

— Аз съм детектив, инспектор Наракот — започна той, но не успя да продължи.

С дрезгав вик младият човек се строполи на стола, просна ръце на масата пред себе си, сведе глава над тях и изхленчи:

— О, Боже мой! Само това липсваше.

След минута-две повдигна глава.

— Е, хайде. Защо се бавите, човече? — попита той.

Инспектор Наракот доби безкрайно тъп и неадекватен вид.

— Разследвам убийството на вашия чичо, капитан Джоузеф Тревелян. Имате ли да ми кажете нещо, сър?

Младият мъж се изправи и попита с дрезгав, неестествен глас:

— Вие… арестувате ли ме?

— Не, сър. Не ви арестувам. Ако беше така, щях да подходя по обичайния ред. Просто ви моля да ми дадете отчет за действията си през вчерашния следобед. Можете да отговаряте на въпросите ми или да не отговаряте, както решите.

— И ако не отговоря на въпросите ви — ще бъде в мой ущърб. О, да! Познавам подхода ви. Разбрали сте, че вчера бях там.

— Регистрирали сте се в хотела, мистър Пиърсън.

— Предполагам, че не си струва да отричам. Бях там. Защо да не бъда?

— Защо наистина? — учуди се инспекторът.

— Отидох, за да видя чичо си.

— Бяхте ли се уговорили?

— Какво искате да кажете с това „уговорили“?

— Чичо ви знаеше ли, че ще го посетите?

— Аз… не, не знаеше. Беше… внезапен порив.

— Без никаква причина?

— Аз… причина ли? Не, не, защо трябва да има причина? Аз… аз просто исках да видя чичо си.

— Разбира се. И видяхте ли го?

Последва пауза — много дълга пауза. По лицето на младия човек се изписа нерешителност. Инспектор Наракот почувства съжаление, докато го наблюдаваше. Нима момчето не разбираше, че очевидната му нерешителност се възприема като пълно самопризнание?

Накрая Джим Пиърсън си пое дълбоко дъх.

— Аз… аз предполагам, че е по-добре да си призная всичко. Да, видях го. На гарата попитах как да стигна до Ситафорд. Отговориха ми, че и дума не може да става. Пътищата били непроходими за всякакви превозни средства. Казах им, че е спешно.

— Спешно? — измърмори инспекторът.

— Аз… аз много исках да видя чичо си.

— Явно, сър.

— Носачът продължи да клати глава и да повтаря, че е невъзможно. Споменах името на чичо си и лицето му се проясни. Каза ми, че чичо всъщност е в Ексхамптън, подробно ми обясни как да намеря къщата, която е наел.

— По кое време стана това, сър?

— Около един часа може би. Отидох в хотел „Трите корони“, наех стая и хапнах. След това… излязох, за да видя чичо си.

— Веднага след това?

— Не, не веднага.

— В колко часа?

— Е, не мога да кажа със сигурност.

— Три и половина? Четири? Четири и половина?

— Аз… аз — продължаваше да се запъва все повече и повече. — Не мисля, че е било толкова късно.

— Мисис Белинг, собственицата, каза, че сте излезли в четири и половина.

— Наистина ли? Аз… мисля, че греши. Не би могло да е толкова късно.

— Какво стана после?

— Намерих къщата на чичо си, поговорихме и се върнах в хотела.

— Как влязохте в къщата на чичо си?

— Позвъних на вратата и той самият ми отвори.

— Не се ли изненада, като ви видя?

— Да… да, беше доста изненадан.

— Колко време останахте с него, мистър Пиърсън?

— Четвърт час или двайсет минути. Но вижте, изглеждаше чудесно, когато си тръгнах. Чудесно. Кълна ви се.

— И по кое време си тръгнахте?

Младият човек сведе поглед. В тона му отново прозвуча колебание:

— Не зная точно.

— Струва ми се, че знаете, мистър Пиърсън.

Сигурността в гласа на инспектора произведе нужния ефект. Младежът тутакси отговори дрезгаво:

— Беше пет и петнайсет.

— Върнали сте се в „Трите корони“ в шест без петнайсет, а от къщата на чичо ви дотам разстоянието се изминава най-много за седем-осем минути.

— Не се прибрах веднага. Разходих се из града.

— На студа, в този сняг!

— Тогава не валеше. Заваля по-късно.

— Разбирам. И каква беше темата на разговора с чичо ви?

— О, нищо особено. Просто исках да поговорим, ей така, да му се обадя, нещо подобно, нали?

„Нещастен лъжец — помисли си инспектор Наракот. — Аз самият бих могъл да го съчиня по-добре.“

— Така, така, сър — каза той. — А сега мога ли да ви попитам защо, като сте чули за убийството на чичо си, сте напуснали Ексхамптън, без да разкриете вашата родствена връзка с убития?

— Бях изплашен — рече младият човек искрено. — Чух, че е бил убит около времето, по което си бях тръгнал. Дявол да го вземе, това не е ли достатъчно, за да ужаси всеки? Изплаших се много и заминах с първия влак. Е, признавам, че постъпих глупаво. Но знаете какво е, когато си стреснат. А при тези обстоятелства всеки би могъл да се уплаши.

— И това ли е всичко, което имате да кажете, сър?

— Да… да, разбира се.

— Тогава, сър, нали не възразявате да дойдете с мен и да напишете вашите показания, след което ще ви бъдат прочетени и вие ще трябва да ги подпишете.

— А… после?

— Струва ми се, мистър Пиърсън, че ще бъде необходимо да ви задържа до приключване на следствието.

— О, Боже мой — изпъшка Джими Пиърсън. — Никой ли не може да ми помогне?

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе млада жена.

В нея, както наблюдателният инспектор установи, имаше нещо наистина изключително. Не бе смайващо красива, но лицето й бе необикновено, поразяващо. Лице, което веднъж зърнато, не може да се забрави. Около нея витаеше атмосфера на здрав разум, деликатност, неповторима решителност и вълнуващо очарование.

— О, Джим! — възкликна тя. — Какво се е случило?

— Всичко е свършено, Емили — каза младият човек. — Мислят, че съм убил чичо си.

— Кой мисли така? — поиска да узнае тя.

Младият мъж посочи посетителя си.

— Това е инспектор Наракот — каза той, неумело представи и нея: — Мис Емили Трефъсис.

— О! — възкликна Емили Трефъсис и се взря в инспектор Наракот с пронизващите си лешникови очи. — Джим — добави, — е безобразен идиот, но не убива хора.

Инспекторът мълчеше.

— Подозирам — продължи Емили, като се обърна към Джим, — че си говорил възможно най-необмислените неща. Ако четеше малко повече вестници, Джим, щеше да знаеш, че никога не трябва да говориш с полицай докато нямаш до себе си добър адвокат, който да възразява на всяка дума. Какво стана? Арестувате ли го, инспектор Наракот?

Инспекторът обясни ясно намеренията си.

— Емили — извика младият мъж, — ти не вярваш, че аз съм го направил, нали? Никога няма да повярваш, нали?

— Не, скъпи — каза мило Емили. — Разбира се, че не. — И добави замислено, с нежен глас: — Не би имал тази смелост.

— Чувствам се така, сякаш нямам нито един приятел на света — изстена Джим.

— Не, имаш — каза Емили. — Имаш мен. Горе главата, Джим, погледни как блещукат диамантите на лявата ми ръка. Аз съм вярната ти годеница. Върви с инспектора и остави всичко на мен.

Джим Пиърсън се надигна, все още замаян. Взе от стола захвърления си балтон и го облече. Инспектор Наракот му подаде шапката, метната на близкото бюро. Тръгнаха към вратата и инспекторът каза учтиво:

— Лека вечер, мис Трефъсис.

Au revoir, инспекторе — отговори очарователно Емили.

Ако познаваше мис Емили Трефъсис по-добре, щеше да разбере, че в тези три думи се крие предизвикателство.