Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (20)

20
Посещение при леля Дженифър

В два и половина Емили се обади на доктор Уорън. Докторът с охота отговори на директните въпроси на момичето.

— Да, мис Трефъсис, разбирам какво имате предвид. И ще видите, че противно на общоприетото схващане крайно трудна работа е да се докаже точното време на смъртта. Огледах тялото към осем. Уверен съм, че капитанът е бил мъртъв най-малко отпреди два часа. Дали е било повече, ми е трудно да кажа. Ако ми бяхте съобщили, че е бил убит в четири, сигурно щях да ви повярвам, въпреки че лично аз предполагам по-късен час. Но в крайна сметка не може да са повече от четири часа и половина.

— Благодаря — каза Емили, — това беше всичко, което бих желала да зная.

Тя хвана влака в три и десет и се отправи към хотела, в който беше отседнал мистър Дакърс.

Разговорът премина делово. Дакърс познаваше Емили от дете, като навремето се грижеше за нея и й помагаше винаги когато не успяваше да се справи сама.

— Трябва да се приготвите за удар, Емили. Джим Пиърсън е в много по-тежко положение, отколкото си представяхме.

— По-тежко?

— Да. Няма смисъл да се залъгваме. На повърхността са изплували някои факти, които хвърлят особено неблагоприятна светлина върху него. Именно въз основа на тях полицията го арестува. И ми се струва, че ако ги премълча, няма да бъде във ваш интерес.

— Моля ви, разкажете.

Изглеждаше напълно спокойна, гласът й не трепна. Въпреки напрегнатата ситуация не искаше да показва какво изпитва. Чувствата й нямаше да спасят Джим Пиърсън. Налагаше се да е непрекъснато нащрек.

— Без съмнение той е имал голяма нужда от пари. Нямам намерение да навлизам в етиката на създалата се ситуация. Явно Пиърсън е взимал пари от фирмата, в която работи. Интересували са го дяловите участия и след като е разбрал, че може бързо да получи дивиденти решил да действа, като използва парите на фирмата, за да закупи акции, за които бил сигурен, че ще се покачват. Операцията се оказала успешна, парите били върнати и Пиърсън нямал никакви съмнения относно почтеността на цялата операция. Очевидно преди една седмица е решил да опита повторно. Но този път се случило нещо непредвидено. Сметките на фирмата се преглеждали на определен период от време, но по някаква причина този път проверката била извършена по-рано и пред него изникнал неприятен проблем. Знаел какво трябва да направи, но не можел да набави парите. Сам призна, че след като не успял да вземе заем, за да потули работата, му оставало единствено да отпраши за Девъншир, да разкаже историята на чичо си и да го убеди да му помогне. Но капитан Тревелян категорично отказал. И така, скъпа Емили, не е по силите ни да скрием фактите. Полицията вече е изровила тази история. Виждаш, тук бие на очи солиден мотив за престъпление. Защото в момента, когато капитан Тревелян умре, Пиърсън спокойно би могъл да получи необходимата сума — един малък аванс от мистър Къркуд — и да се спаси от криминалното обвинение.

— О, идиот — възкликна безпомощно Емили.

— Точно така — сухо промърмори мистър Дакърс. — Единственият ни шанс е да докажем, че Джим Пиърсън не е знаел за съдържанието на чичовото си завещание.

Последва пауза, в която Емили прецени възможността. Прошепна:

— Невъзможно. И тримата са знаели — и Силвия, и Джим, и Брайън. Често се говореше за това и се подмяташе по някоя шега за богатия чичо в Девъншир.

— Лошо, лошо — поклати глава мистър Дакърс. — Много лошо.

— Не вярвате, че е виновен, нали, мистър Дакърс?

— Колкото и странно да е, не — отвърна адвокатът. — За Пиърсън може да се каже, че е доста прозрачен младеж. Не смятам, че е изпитвал излишък на колегиалност, но и за минута не бих помислил, че ръката му е поразила чичото с торбичка пясък.

— Е, това е добре — каза Емили, — бих искала и полицията да мисли така.

— Собствените ни впечатления и идеи за жалост нямат значение. Обвинението срещу него е тежко и определено има върху какво да стъпи. Няма да крия от вас, дете мое, изгледите са мрачни — добави той самодоволно.

— Има нещо, което бих искала да разбера — продължи Емили. — Вече сте се виждали с Джим, нали?

— Разбира се.

— Искам честно да ми кажете дали той е говорил истината и за друго. — Тя му нахвърля идеята, която й беше подсказал Ендърби.

Адвокатът помисли, преди да отговори.

— Имам впечатлението, че когато предаваше разговора с чичо си, той не излъга. Но ако е заобиколил до прозореца и след като е влязъл, се е натъкнал на безжизненото тяло на чичо си, го е било страх после да си признае. Очевидно това е станало причина да съчини другата история.

— Същото си помислих и аз. Когато го видите отново, мистър Дакърс, накарайте го да каже истината. Това би могло да преобърне всичко.

— Така и ще направя. Все пак — продължи той — смятам, че се заблуждавате по този въпрос. Новините за смъртта на Тревелян бяха разгласени из Ексхамптън около осем и половина. По това време последният влак за Ексетър вече е бил заминал, но Джим Пиърсън е изчакал първия влак сутринта — напълно неразумна постъпка, между другото, защото заминаване в по-нормално време не би привлякло цялото внимание върху него. Ако, както казвате, той е открил тялото на чичо си някъде след четири часа, мисля, че би напуснал Ексхамптън веднага. Има влак, който тръгва малко след шест, и после друг в осем без петнайсет.

— Това е съществено — призна Емили. — Не бях помислила.

— Разпитах го подробно за начина, по който е влязъл в къщата на чичо си — продължи Дакърс. — Казва, че капитанът го накарал да си свали обувките и да ги остави до прага. Ето защо в антрето не е имало мокри следи.

— Не е ли чул някакъв звук, каквото и да е, което би издало присъствието на някой друг в къщата?

— Не ми е споменавал. Но ще го попитам.

— Благодаря — каза Емили. — Ако напиша бележка, ще му я предадете ли?

— Разбира се, но след като я прочета и аз.

— О, но тя ще бъде твърде лична.

Емили отиде до бюрото и написа няколко думи.

Скъпи Джим, всичко ще се оправи, затова горе главата. Хвърлям кански усилия да открия истината. Какъв идиот си бил, скъпи мой.

С обич, Емили

— Ето.

Дакърс прочете без коментар.

— Упражнявала съм се по краснопис, за да не затруднявам властите при разчитането. Е, да тръгвам.

— Ще ми позволите ли да ви предложа чаша чай?

— Не, благодаря, нямам време за губене. Ще трябва да видя леля Дженифър, лелята на Джим.

Когато пристигна, Емили научи, че мисис Гарднър отсъства, но скоро ще се върне.

Тя се усмихна на прислужницата.

— Ще вляза да я почакам.

— Искате ли да видите сестра Дейвис?

Емили винаги с готовност се възползваше от такива възможности.

— Да — бързо каза тя.

След няколко минути сестрата се появи.

— Добър ден — поздрави я Емили, — аз съм Емили Трефъсис, нещо като племенница на мисис Гарднър. Тоест ще й стана племенница, но годеникът ми Джим Пиърсън беше арестуван, както може би знаете.

— Ужасна история — каза сестра Дейвис. — Тази сутрин прочетохме във вестниците. Ужасно. Но вие, мис Трефъсис, изглежда, мъжествено понасяте всичко и това е чудесно.

В гласа на сестрата имаше нотка на неодобрение. Имаше предвид, че медицинските сестри се държат мъжествено благодарение на силата на своя характер, докато простосмъртните обикновено се предават.

— И за вас сигурно е неприятно да ви свързват със семейство, в което е извършено убийство.

— Да, много е неприятно. — Сестрата не се поддаде на съчувствието. — Но дългът към пациентите е на първо място.

— Прекрасно — каза Емили. — Колко хубаво е за леля Дженифър да знае, че винаги има на кого да разчита.

— Много сте любезна. — Сестрата подсмръкна. — Но пък какви любопитни истории съм имала преди това. Е, последния път трябваше да посетя…

Емили изслуша търпеливо дълга и скандална история, включваща сложен развод и изплащане на издръжка. След няколкото поднесени комплимента относно такта и дискретността на сестра Дейвис Емили се върна на темата около семейство Гарднър.

— Никога не съм виждала съпруга на леля Дженифър — подметна тя. — Той никога не напуска дома, нали?

— Не, бедният.

— Какво му е всъщност?

Сестра Дейвис даде изчерпателни обяснения.

— Е, тогава той сигурно ще се оправи, и то съвсем скоро — замислено промълви Емили.

— Но ще бъде много слаб.

— Разбира се. Все пак дава известна надежда, нали?

Сестрата поклати глава.

— Не вярвам за неговия случай да има лек.

Емили беше нахвърляла в малкия си бележник почасово предполагаемото алиби на леля Дженифър. След малко подметна:

— Колко странно е всъщност, че леля Дженифър е била на кино по времето, когато е убит брат й.

— Много тъжно, нали? — каза сестра Дейвис. — Разбира се, тя не е могла да предположи, но след това бе буквално съсипана.

Емили помисли как да разбере необходимото, без да задава директен въпрос.

— Не бе ли имала някакво видение? — попита тя. — Не бяхте ли вие човекът, който я е посрещнал и който й казал, че изглежда особено?

— О, не — отговори сестрата. — Не бях аз. Видяхме се едва на вечерята, но тогава тя се държеше както обикновено.

— Сигурно бъркам с нещо друго — каза Емили.

— Може би е споделила някой роднина — предположи сестра Дейвис. — Самата аз се върнах доста късно. Почувствах се виновна, че съм оставила пациента си за толкова дълго време, но сам той ми предложи да изляза.

Внезапно тя си погледна часовника.

— Боже! Той беше помолил за още една грейка. Трябва да се погрижа за това. Нали ще ме извините, мис Трефъсис?

Емили се изправи, отиде до камината и натисна копчето на звънеца.

Прислужницата се появи леко уплашена.

— Как се казвате? — попита Емили.

— Беатрис, мис.

— Съжалявам, Беатрис, но май няма да дочакам леля Дженифър. Исках да я попитам за обичайното й пазаруване в петък. Забелязахте ли да носи голям колет на връщане?

— Не, мис, не я видях, когато влизаше.

— Но нали казахте, че се е върнала в шест часа?

— Да, точно така. Не разбрах, че се е прибрала, и когато отидох до стаята й, за да занеса гореща вода, часът бе около седем, се стреснах, като я видях да лежи на леглото си в тъмното. „Здравата ме изплашихте, мадам“ — казах аз. „Върнах се преди доста време, в шест часа“ — отговори ми тя. Но не забелязах никъде голям колет — продължи Беатрис, като се опитваше да бъде максимално полезна.

„Всичко се оказа толкова сложно — отчая се Емили. — Вече измислих разни видения и големи колети, но доколкото разбирам, човек все трябва да съчинява нещо, ако не иска да събуди подозрение.“

Тя се усмихна приветливо.

— Всичко е наред, Беатрис, не се безпокойте.

Прислужницата излезе от стаята. Емили извади малко разписание от чантата си и го погледна.

— Тръгва от Ексетър в три и десет от гара Сейнт Дейвид — мърмореше тя. — Пристига в Ексхамптън в три и четирийсет и две. Достатъчно време, за да отиде до къщата на брата и да го пречука. Колко нечовешки звучи само и колко глупаво. Кога са следващите влакове в обратна посока? Дакърс спомена за един в четири и двайсет и пет и друг в шест и десет, който пристига в седем без двайсет. Да, напълно възможно изглежда. Жалко, че сестрата няма в какво да бъде заподозряна. Отсъствала е целия следобед и никой не знае къде е била. Естествено, не вярвам някой от тази къща да е убил капитан Тревелян, но самата потенциална възможност звучи утешително. А, входната врата хлопна.

В антрето се чуха гласове и след малко вратата се отвори и леля Дженифър влезе.

— Аз съм Емили Трефъсис — каза Емили. — Годеницата на Джим Пиърсън.

— О, значи вие сте Емили — каза мисис Гарднър, стискайки ръката й. — Това е голяма изненада.

Изведнъж Емили се почувства безпомощна и малка. Точно като дете, което върши глупости. Леля Дженифър беше необикновена личност. Притежаваше силен характер.

— Пихте ли вече чай, скъпа? Не? Ей сега ще пийнем. Само миг, първо трябва да се кача да видя Робърт.

Докато произнасяше името на съпруга си, на лицето й се появи странно изражение. Твърдият, решителен глас почти премина в нежен шепот. Като лунна пътека върху тъмни водни талази.

„Тя го обожава — помисли Емили, останала сама в гостната. — Въпреки всичко има нещо страшно в леля Дженифър. Не знам дали на чичо Робърт му е приятно да бъде обожаван чак толкова.“

Когато Дженифър Гарднър се върна, беше свалила шапката си. Емили се възхити на косата, спускаща се по раменете й.

— Искаш ли да говорим за станалото, Емили, или предпочиташ друга тема? Ако не желаеш, ще те разбера напълно.

— Наистина, не е особено приятно.

— Само можем да се надяваме — каза мисис Гарднър, — че ще открият истинския убиец по-бързо. Моля натисни звънеца. Ще изпратя чая на сестрата горе, в стаята й. Не желая да седи при нас и да дрънка глупости. Как само мразя сестрите.

— Тя добра ли е?

— Предполагам. Така смята Робърт. Но аз никога не съм могла да я понасям, макар според него тя да е най-добрата сестра, която сме имали.

— Изглежда много добре — каза Емили.

— Ами! С тези лапи?

Емили погледна ръцете на леля си, дългите бели пръсти, докосващи каничката с мляко и щипката за захар.

Беатрис постави чашата чай на един поднос, след което напусна стаята.

— Покрай тази история Робърт ужасно се разстрои — каза мисис Гарднър. — Лесно изпада в такова състояние. Понякога си мисля, че се дължи на болестта му.

— Той не познаваше капитан Тревелян, нали?

Дженифър Гарднър поклати глава.

— Не само не го познаваше, а и не желаеше да го познава. Аз самата, да си призная, не изпитвам огромна мъка при мисълта за смъртта му. Беше жесток и алчен човек, Емили. Известна му беше борбата, която водехме. Бедността! Знаеше, че един паричен заем тогава би осигурил добро лечение на Робърт и всичко би се оправило. Но той и пръста си не мръдна.

В гласа й се долавяше дълбока тъга.

„Колко странна жена е — помисли Емили. — Прекрасна и ужасна, сякаш взета от древногръцка трагедия.“

— Може би все още не е късно — каза мисис Гарднър. — Днес писах на адвокатите в Ексхамптън дали мога да получа известна сума предварително. Лечението, за което говоря, може и да им се стори бабешки лек, но при много случаи е имало успешен резултат. Емили, колко хубаво би било Робърт да ходи отново.

Лицето й се озари от надежда.

Емили беше уморена. Прекара един дълъг ден, без да хапне почти нищо, и вълненията, които потискаше, я изцеждаха допълнително. Стаята сякаш се отдалечаваше и се приближаваше отново.

— Не се ли чувствате добре, скъпа?

— Всичко е наред — въздъхна Емили и изненадващо за самата нея от очите й бликнаха сълзи.

Мисис Гарднър не се опита да я утеши, за което Емили й беше благодарна. Тя просто седеше мълчаливо, докато сълзите на Емили спряха. След малко замислено каза:

— Клетото дете. Много лошо е, че арестуваха Джим Пиърсън. Бих искала да помогна с нещо.