Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (18)

18
Емили посещава дома Ситафорд

Докато Емили пъргаво крачеше по пътя, времето се промени. Спусна се мъгла, която обгърна всичко.

„Какво ужасно място за живот е Англия — помисли си тя. — Ако не вали сняг или дъжд или пък не е ветровито, тогава има мъгла. А ако слънцето не се покаже, е така студено, че пръстите ти премръзват.“

Пресипнал глас отдясно прекъсна мислите й.

— Извинете, случайно да сте виждали един бултериер?

Емили се стресна и се обърна. До портата видя висок, слаб мъж, мургав, с кървясали очи и прошарена коса. Беше се подпрял на патерица и разглеждаше Емили с огромен интерес. За нея не беше трудно да разпознае капитан Уайът, инвалида собственик на вила номер три.

— Не, не съм — отвърна Емили.

— Излязла е — продължи капитан Уайът. — Любвеобилно същество, но абсолютно глупаво. При всички тези коли…

— Не забелязах по този път да се движат много коли.

— През лятото минават екскурзионни автобуси — каза капитан Уайът строго. — Сутрешният рейс от Ексхамптън. Изкачва се до сигналната кула, като по средата на пътя от Ексхамптън спира за лека закуска.

— Да, но сега не е лято — уточни Емили.

— Независимо от това един автобус дойде преди малко. Репортери, предполагам, тръгнали да огледат къщата Ситафорд.

— Познавахте ли добре капитан Тревелян? — попита Емили.

Въпросът относно изчезналия бултериер беше просто претекст от страна на капитан Уайът, продиктуван от най-естествено любопитство. Тя знаеше добре, че главният обект на внимание по това време в Ситафорд беше тя, и бе естествено капитан Уайът да иска да я види както всеки друг.

— Не зная много за него — отговори мъжът, — той ми продаде тази къща.

— Наистина ли? — В учудването на Емили имаше покана.

— Скъперник, ето това беше той — продължи капитан Уайът. — Уговорката беше той да стегне къщата за своя сметка, за да удовлетвори изискванията на купувача, и само защото рамките на прозорците бяха боядисани в шоколадово и с жълти контури, той поиска от мен да платя половината. Твърдеше, че уговорката била за един цвят.

— Вие май не сте го харесвали? — предположи Емили.

— Постоянно се карахме с него, но аз се карам с всички — уточни капитан Уайът. — В място като това хората трябва да се научат да те оставят на мира. По всяко време чука на вратата, влиза и дърдори. Нямам нищо против да се виждам с хора, но само когато аз съм в настроение, а не когато на тях им скимне. Тревелян се отбиваше, когато си поиска, с маниер на феодал. Тук вече не остана човек, който да смее да ме доближи — добави той със задоволство.

— О! — възкликна Емили.

— Най-добре е прислужниците ви да са туземци — каза капитан Уайът. — Разбират от заповеди. Абдул! — изрева той.

Висок индиец с чалма излезе от къщата и зачака вежливо.

— Заповядайте вътре да пийнете нещо — покани я капитан Уайът — и да разгледате малката ми къща.

— Съжалявам — каза Емили, — но трябва да бързам.

— О, не, не трябва — съпротивляваше се капитан Уайът.

— Да, трябва — настояваше Емили. — Имам уговорка.

— Днес вече никой не владее изкуството да се живее — отвърна капитан Уайът. — Гониш влакове, уговаряш си срещи, определяш време за всичко — пълни глупости. Стани с изгрева на слънцето, казвам аз, яж когато ти се поиска и никога не се обвързвай с време или дата. Бих могъл да науча хората как да живеят, но няма кой да ме слуша.

„Резултатът от този вдъхновен начин на живот не е твърде обещаващ“ — помисли си Емили. По-голяма развалина от капитан Уайът тя никога не беше виждала. За всеки случай, чувствайки, че любопитството му е задоволено в достатъчна степен, тя още веднъж потвърди, че има уговорка, и продължи по пътя си.

Вратата на дома Ситафорд беше от масивно дъбово дърво, с изящен звънец, пред нея — огромна изтривалка за обувки и блестяща пощенска кутия. Всичко символизираше комфорт и достойнство, както Емили не пропусна да забележи. Спретната прислужница, обикновена на вид, отвори вратата. Емили разбра, че журналистическата напаст я е изпреварила, когато прислужницата каза резервирано:

— Мисис Уилет не приема тази сутрин.

— Нося бележка от мис Пърсихаус — каза Емили.

Това явно промени нещата. Лицето на прислужницата изрази нерешителност и тя преразгледа становището си.

— Влезте, моля.

Емили беше въведена в нещо, което агентите по недвижими имоти описват като „добре обзаведен коридор“, и оттам в голяма гостна. Вътре гореше силен огън и се усещаше женско присъствие. Наоколо се търкаляха няколко стъклени лалета, претенциозна чанта, момичешка шапка и палячо с много дълги крака. Нямаше никакви фотографии. Огледала бързо всичко, Емили грееше ръцете си на огъня, когато вратата се отвори и влезе момиче на нейната възраст. Беше много хубаво, елегантно и скъпо облечено, забеляза Емили и същевременно си помисли, че не е виждала човек в състояние на по-силен страх. Не че си личеше от пръв поглед. Мис Уилет си даваше вид, че е напълно готова да й помогне.

— Добро утро — каза тя, като пристъпи напред и й стисна ръка. — Съжалявам много, че майка не може да слезе, но тя прекарва сутрините в леглото си.

— Съжалявам. Страхувам се, че съм дошла в неподходящо време.

— Не, разбира се, че не. Готвачът записва рецептата за кейка в момента. Радваме се да услужим на мис Пърсихаус. При нея ли сте отседнали?

Емили си помисли с усмивка, че това може би беше единствената къща в Ситафорд, чиито обитатели не знаеха точно коя е тя и защо е тук. В дома Ситафорд имаше строго разделение между работодатели и подчинени, и ако вторите знаеха нещо за нея, то първите дори и не подозираха.

— Не, не съм отседнала при нея — отговори Емили, — настаних се при мисис Къртис.

— Къщата наистина е ужасно малка и ако не се лъжа тя живее заедно с племенника си Рони. Предполагам, че не би имало място и за вас. Тя е чудесен човек, нали? Винаги си мисля: какъв силен характер притежава, но понякога се страхувам от нея.

— Малко заядлива е — съгласи се весело Емили. — Но човек се изкушава да бъде такъв, особено ако хората не му се противопоставят.

Мис Уилет въздъхна.

— Бих искала да мога да се противопоставям на хората — каза тя. — Прекарахме най-ужасната сутрин, изтормозени от репортерите.

— Напълно ви разбирам — рече съчувствено Емили. — Това е къщата на капитан Тревелян, нали? Човекът, който беше убит в Ексхамптън.

Опитваше се да отгатне причината за безпокойството на Вайолет Уилет. Очевидно момичето беше изнервено. Нещо го плашеше, при това силно. Тя нарочно спомена направо името на капитан Тревелян. Момичето не реагира, вероятно очакваше да го чуе.

— Да, беше ужасно.

— Разкажете ми, ако, разбира се, нямате нищо против.

— Не, не, нямам.

„Много странно се държи това момиче — помисли си Емили. — Не се чува какво говори. Какво я е накарало да се изплаши така точно тази сутрин?“

— Интересувам се от сеанса с викането на духове — продължи Емили. — Чух за това случайно и ми се стори твърде интересно, искам да кажа, направи ми силно впечатление.

„Момински трепети — помисли си тя, — това е по моята част.“

— О, беше ужасно — каза Вайолет, — никога няма да забравя тази вечер. Мислехме, че някой си прави шеги. Макар че шегата беше отвратителна.

— Разкажете.

— Никога няма да забравя как запалихме лампите. Всички изглеждаха странно, с изключение на мистър Дюк и майор Бърнаби, които не са емоционални натури и никога не биха признали, че нещо от този род им е направило впечатление. Но колкото и да се владееше майор Бърнаби, личеше си, че е изплашен. Страхувам се, че той повярва в казаното от духа повече от всеки друг. Помислих, че горкият мистър Райкрофт ще получи инфаркт или нещо подобно, въпреки че той трябва да е привикнал с тези неща, защото прави много проучвания в областта на свръхестественото. А колкото до Рони, Рони Гарфийлд, нали се сещате, той изглеждаше, сякаш наистина е видял дух. Дори мама беше ужасно разстроена — никога не бях я виждала в подобно състояние.

— Сигурно е било много тайнствено. — Емили се опитваше да изкопчи още нещо. — Бих искала да съм там, за да видя.

— Наистина беше тайнствено. Всички се преструвахме, че просто се забавляваме, но съвсем не беше така. И после изведнъж майор Бърнаби реши да тръгне за Ексхамптън. Опитахме се да го спрем, казахме му, че ще го затрупа снегът, но той не се вслуша в предупрежденията ни. След като той си отиде, ние седяхме ужасени и разтревожени. И снощи, не, вчера сутринта, научихме новината.

— Мислите ли, че е бил духът на капитан Тревелян? — каза Емили с глас, изпълнен със страх. — Или пък е било ясновидство или телепатия?

— О, не зная, но никога, никога повече няма да се присмивам на тези неща.

Прислужницата влезе, носейки сгънат лист хартия върху табличка, която подаде на Вайолет. След като тя се оттегли, Вайолет разгърна хартията, погледна я и я подаде на Емили.

— Заповядайте — каза тя. — Всъщност идвате тъкмо навреме. Историята с убийството разстрои прислугата. Мислят, че е опасно да се живее в това затънтено място. Снощи майка ми не се сдържа и им каза да си стягат багажа. Следобед тръгват. Вместо тях ще вземем двама мъже — единият да се грижи за къщата, а другият да бъде нещо като шофьор и иконом. Мисля, че ще се справят много по-добре.

— Прислужниците са простодушни, нали? — подхвърли Емили.

— Та нали капитан Тревелян не беше убит в тази къща?

— Какво ви накара да дойдете да живеете тук? — попита Емили, като се постара въпросът й да звучи непринудено и по момичешки естествено.

— О, мислехме, че би било приятно — отговори Вайолет.

— Не намирате ли, че е по-скоро скучно?

— Не, не, аз обичам провинцията.

Но очите й избягваха погледа на Емили. За момент придоби недоверчив и уплашен вид. Неспокойно се размърда в стола си и Емили се изправи неохотно.

— Ще трябва да вървя — каза тя. — Благодаря ви много, мис Уилет. Надявам се, че майка ви ще се оправи скоро.

— Тя всъщност е добре. Безпокои се само заради прислугата.

— Разбирам.

Ловко, без да бъде забелязана от момичето, Емили хвърли ръкавиците си на малката маса. Вайолет Уилет я изпрати до входната врата и си взеха „довиждане“ с няколко любезни думи.

Прислужницата, която отвори на Емили, беше отключила вратата, но когато Вайолет я затвори след оттеглилата се гостенка, Емили не чу звука от превъртането на ключа. Когато стигна до портата, бавно се върна обратно.

Посещението й беше потвърдило нейните теории за дома Ситафорд. Нещо странно ставаше тук. Тя не мислеше, че Вайолет е пряко замесена, освен ако не беше много ловка актриса. Но имаше нещо нередно и то сигурно бе свързано с трагедията. Би трябвало да има някаква връзка между семейство Уилет и капитан Тревелян и там може би се криеше ключът към цялата загадка.

Тя доближи входната врата, натисна дръжката много леко и прекрачи прага. Коридорът беше пуст. Емили спря несигурно. Какво да прави по-нататък? Имаше си извинение — ръкавиците, оставени в гостната. Продължаваше да стои и да се ослушва. Не се чуваше друг звук, освен много тих говор от горния етаж. Възможно най-безшумно Емили се промъкна до началото на стълбата, спря и погледна нагоре. После предпазливо, стъпало по стъпало, се заизкачва. Беше доста рисковано. Едва ли би могла да твърди, че ръкавиците й междувременно са се преместили на горния етаж, но я изгаряше желанието да долови нещо от разговора, който се водеше горе. Днешните строители, мина през ума на Емили, никога не правят вратите да се затварят плътно, затова и тук, долу, се дочуват гласовете. Следователно, ако се приближи до самата врата, би могла да разбере за какво разговарят.

Още едно стъпало, и още едно… Два женски гласа — без съмнение на Вайолет и на майка й.

Едно стъпало изскърца. Разговорът внезапно секна. Емили бързо се отдръпна. Вайолет отвори вратата на стаята на майка си и слезе по стълбата, като с изненада откри доскорошната си гостенка в коридора, хвърляща погледи наоколо, сякаш си е изгубила кучето.

— Ръкавиците ми — смотолеви Емили. — Сигурно съм ги оставила някъде. Върнах се за тях.

— Предполагам, че са вътре — каза Вайолет.

Влязоха в гостната и, разбира се, върху малката маса лежаха ръкавиците.

— О, благодаря ви — усмихна се любезно Емили. — Толкова глупаво от моя страна. Винаги забравям по нещо.

— Ръкавиците наистина са ви нужни в такова време — каза Вайолет. — Много е студено.

Разделиха се още веднъж на вратата, но този път Емили чу ключът да се превърта в ключалката. Тръгна надолу по алеята, събрала голям материал за размисъл. Защото, когато вратата на горната площадка се бе отворила, тя ясно чу едно изречение, произнесено от плачливия гласец на по-възрастната жена.

„Боже мой — беше проплакал гласът, — не издържам. Никога ли няма да настъпи вечерта.“