Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (5)

28 септември

Мила Кайса!

Дали снощи си се сетила да погледнеш луната при вас? Каква беше тя — голяма и жълта, увиснала над кметството, отразена в езерото Мелар? Същата луна, която гледах и аз. Не е ли странно? Само че аз не гледах луната сама, не, някой стоеше до мен. Няма да кажа кой.

Ходих за малко при Анастина. Тя живее наблизо и двете се познаваме от цяла вечност, по-точно, откакто навършихме четири години. Много добре си спомням как се сбихме заради една кукла и навсякъде се разхвърчаха пера — нашите и на куклата.

Тръгнах си малко преди девет и едва не се блъснах в НЕГО. Случайност, естествено! Макар че понякога съм си рисувала — добре, ще призная, че съм си мечтала — той да помогне на случайността. Но това са само фантазии.

Разходихме се по крайбрежната алея. През нашия малък град тече хубава малка рекичка. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако реката бе заобиколила градчето ни — без нея щяхме да сме съвсем загубени. Така например аз харесвам луната, главно когато се отразява във водата.

Къде щяхме да берем иглика през пролетта, ако не в горичката на завоя на реката? Къде щяхме да вдишваме аромата на белия люляк през летните вечери, ако не на пейка край реката? Всичко това за мен е пролет и лято. Главната улица е само за зимата. Веднага щом снегът се стопи, ще ни намериш на крайбрежната алея — нищо че се налага да газим кал, защото не е павирано.

И така, снощи двамата с Бертил се разходихме по крайбрежната алея. Ето ти на, името ми се изплъзна! И защо пък тъкмо ти да не узнаеш как се казва! Тогава ще ти кажа и че е на осемнайсет години, гимназист. Татко го определя като симпатичен млад мъж. А аз твърдя, че има най-хубавите зъби на света.

Вече не си спомням за какво говорихме. Май изобщо не говорихме много. Вечерта беше някак недействителна. Луната се отразяваше в тъмната река, върбите грациозно се свеждаха над водата. Беше толкова хубаво, че направо ме заболя сърцето. После пък изведнъж ми стана тежко. Не знам защо, но често ми се случва така. Може би защото съм още много млада, или пък не съм вече млада, но не съм и възрастна. И ти ли смяташ тази междинна възраст за много трудна, Кайса? В действителност ние знаем съвсем малко за живота, за истинския ЖИВОТ с големи букви. Човек има предчувствие, че ще преживее уникално красиви и уникално ужасни неща. А аз се страхувам. Страх ме е, че няма да направя нищо от живота си, че ще го пропилея.

Мама винаги казва, че животът е като тесто. Всеки получава своята топка и може да я меси и оформя, както иска. Значи от самите нас зависи дали накрая ще се получи хубав и добре изпечен сладкиш. Както виждаш, мама обича притчите. Друг път обаче казва открито и твърдо:

— Каквото и да правиш, Брит-Мари, никога не бъди лекомислена! Когато е млад, човек често си мисли, че не е нужно много да се задълбава. Главното е да се забавлява. Но това е грешка.

Край с ЖИВОТА и печенето на сладкиши. Само още едно: ако познавам човек, който меси своята топка много внимателно и е на път да опече страхотен сладкиш, това е Бертил. Да, Кайса, смей ми се, но аз знам каквото знам!

В десет се прибрах с мокри крака. Сигурно те бяха виновни за меланхолията ми. Освен това е казано, че Сванте и аз трябва да сме вкъщи най-късно в десет. Железен закон.

Следващата събота в гимназията ще има танцова вечер. Голямото събитие на есента. Поне от наша гледна точка, искам да кажа, на момичетата от лицея. Ще свири ученическият оркестър и понеже Сванте заема там един вид почетно място, цялата орда се упражнява в нашата къща. Нямам нито миг спокойствие. Впрочем момчетата са се нарекли The Playing Fools (Свирещите глупаци). Хубаво самопризнание, нали?

Знаеш ли, Кайса, специално за вечерта получих нова рокля! Морскосиня, с плисирана пола, с бяла яка и маншети. За моите понятия е чудно красива! Глупаво е да намираш дрехите толкова важни, но аз въпреки това се будя нощем и ме побиват щастливи тръпки, когато си мисля за новата рокля.

Впрочем Майкен урежда всички въпроси около моето облекло. Това ме устройва, защото тя отлично знае какво ми стои и какво харесвам. Мама не би се справила с тази задача, тя сигурно даже няма да забележи, ако се появя в кабинета й с поничка от лико и затанцувам хула-хула. А ако някога се заплесна по някой екстравагантен плат или модел, Майкен отсича кратко и ясно:

— Тези финтифлюшки не са за теб!

И винаги се оказва права.

Достатъчно за днес!