Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (2)

Смостад, 1 септември

Скъпа непозната приятелко,

Ако, разбира се, искаш да ми станеш приятелка, на което много се надявам! Почти всички момичета от моя клас си имат приятелки, с които си пишат, някои даже по няколко, само аз нямам. Това не е нормално. Затова ще разбереш, като ти кажа, че изскочих като тигър от джунглата, когато днес в училище Мариан Уден обяви, че си търсиш приятелка за кореспонденция. Някой й казал името и адреса ти.

И ето ме сега! Но по-добре е първо да се представя: Казвам се Брит-Мари Хагстрьом, на 15 години съм и уча в тукашния лицей.

Как изглеждам? (Брат ми Сванте твърди, че това е първото, за което питат момичетата.) Ами, аз съм просто грешно красива, имам гарвановочерни коси, блестящи тъмни очи и прасковена кожа. Какво повече можеш да искаш?

Нима ми повярва? Макар и със съжаление, ще ти призная, че само мечтая да изглеждам така. Действителността съвсем не е толкова страхотна.

Честно признавам, че не изглеждам по-различно от повечето момичета на тази възраст. Имам обичайните сини очи, обичайните руси коси и обичайния чип нос. У мен няма нищо особено. И дълбоко в себе си се радвам, че е така, защото представи си какво би било, ако имам голяма брадавица на носа или криви крака с формата на буквата О. Не, благодаря!

А сега за семейството ми. Или не, за тях ще ти разкажа в следващото писмо. Би било глупаво още сега да изприказвам всичко — без да знам дали изобщо ще ми отговориш.

Затова ще чакам! Много нетърпеливо! Защото обичам да пиша и вероятно ще те бомбардирам с излиянията си.

Знаеш ли, наистина би било страхотно, ако станем приятелки и си разменяме писма. Дори само защото ти живееш в Стокхолм. Ще ми разказваш как се живее в големия град, какви бури бушуват там. В нашето тихо градче не гърмят бури, тук животът върви тихо и кротко. Но аз се кълна, че когато при теб бушува буря, при мен ще вали тих дъждец. Нагоре и надолу по страниците.

Желая ти всичко добро, скъпа, още непозната Кайса. И се обади скоро.