Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (13)

14 декември

Здравей, скъпа приятелко!

Не намерих снимката ти във вестника. Значи и тази година не си станала Лусия^[1]. Кайса, Кайса, какво правиш със себе си? Ако съдя по снимката, която ми изпрати, ти си точно толкова красива и руса, колкото се очаква от кралицата на светлината. Или изобщо не си се включила в състезанието? Е, тогава сама си си виновна, че не си онази, която снощи е обикаляла улиците на Стокхолм, загърната в бяла заешка кожа и увенчана със светеща корона.

Ние също отбелязахме тържествено деня на Лусия. Избрахме за кралица на светлината Алида, която се облече в най-хубавата си бяла, избродирана нощница. Винаги съм си представяла Лусия по-слабичка, а не 90-килограмова, но това явно е предразсъдък, от който трябва да се отърся.

Както и да е, беше страхотно, когато Алида се появи с венец от горящи свещи на главата и изпя песента за света Лусия с толкова дълбок и плътен глас (на места малко фалшиво), че таванът се разлюля. Малко се поуплаших, но като ми сервира кафе, съвсем пресни шафранови хлебчета и меденки, реших, че церемонията е прекрасна. По стъпките на Алида, за съжаление напълно скрито от величествената й фигура, вървеше звездното момче Йеркер с островърха шапка на главата. Сигурно никъде по Северното полукълбо не е имало толкова беззъбо звездно момче. Точно предишния ден му паднаха още два зъба. Досега не знаех, че децата могат да губят по много зъби наведнъж, но Йеркер си върши работата както трябва, не мога да не го призная.

Изпих кафето си набързо и тръгнах след Алида. Непременно трябваше да видя лицето на Моника, когато „Лусия“ влезе при нея. Колко ли ще се учуди и зарадва? Обаче останах излъгана. Моника седна в креватчето, огледа Алида и замислено установи:

— На главата ти горят свещи.

И това беше всичко.

След като Алида изпя песента за света Лусия поне пет пъти, стана време да тръгваме за училище. Улиците бяха още тъмни, но в почти всички прозорци горяха светлини. Много хора отиваха на работа и всички бяха с весели лица. Затова не казвай, че ние от малките градчета не умеем да празнуваме деня на Лусия.

Малко закъснях и трябваше да измина последните метри тичешком. Влетях в салона точно преди старият училищен часовник да удари осем. Директорката ни произнесе утринната молитва. Обикновено го прави лично. Ако някой я замества, имам чувството, че денят не е започнал както трябва. Харесвам спокойния й глас, харесвам умните й очи, които обхождат изправените ученички. В такива моменти изпитвам най-искрено желание да съм добра и послушна — защото тя вярва, че ние всички сме такива. Тя е добра учителка и още по-добър човек. Или, както казва татко, „ако трябва да избирам между лош учител, който е добър човек, и добър учител, който е лош човек, без колебание ще избера първия“. Всички в училището сме убедени, че имаме директорка, която е добра във всяко отношение.

А аз знам и друго: ако един ден изпадна в положение, от което не намирам изход, и ако не мога да стигна до мама и татко, ще се обърна за помощ към директорката.

Молитвеният салон е украсен със свещи, в нашата класна стая също горят свещи. Започнахме деня празнично и така го завършихме. Червеният кръст организира забава в гимназията. Представихме отново малката пиеса, която изпълнихме за първи път в деня на детето. Казвам „представихме“, защото ние със Сванте сме част от актьорския състав. Ролята ми изисква на едно място да напердаша здраво Сванте и можеш да ми вярваш, че го направих с огромно усърдие и с голямо удоволствие. Защото преди това Сванте, винаги когато застанеше с гръб към публиката, се опитваше да ме разсее и да ме разсмее с най-различни безумни гримаси. Представяш ли си да си забравя ролята! Стигнах дотам, че произнесох мрачната вест „Нейна светлост ще бъде погребана в четвъртък“, едва удържайки се да не се разкискам. След всичко това сигурно няма да се учудиш, че след представлението получих от режисьора специална похвала за реалистичното изпълнение на сцената с боя.

Горкичкият Сванте бе застигнат и от друго нещастие. На едно място трябваше да каже „Нека светлина попари мрака“, но вероятно е бил много зает да прави гримаси, или пък му се е оплел езикът, или просто е оглупял след толкова щуротии, защото каза следното:

— Не карай тор с влака.

Моментално се обърнах и се опитах да си представя нещо много тъжно, защото щях да се разсмея и да предизвикам публичен скандал. Но сега поне знам какво ще кажа, когато Сванте отново започне да ме ядосва. Ще вдигна ръка и ще изрека тържествено:

— Не карай тор с влака.

След театралното представление се насладихме на изобилие от песни. И то в изпълнение на две дами, които, вместо да пеят, биха предпочели да си оскубят косите. Едната е учителка по музика, преподава както в нашия лицей, така и в гимназията. Има много хубав глас, което изобщо не може да се каже за другата дама. Тя обаче е личност с невероятно силна воля и е съпруга на учителя по рисуване в гимназията. Името й е госпожа Алберг. Винаги знае какво трябва да се направи и човек може да е сигурен, че ще го направи. Господин Алберг, най-скромният и кротък учител по рисуване, когото познавам, няма друг изход, освен да се подчинява.

Госпожа Алберг живее със заблуждението, че умее да пее; и веднъж започне ли, не спира, докато не изпълни всички песни, които знае. Когато организационният комитет възложи песенните изпълнения на госпожица Андерсон, госпожа Алберг едва не полудя.

Първата й работа беше да дотича в галоп при мама, която има известно влияние в Червения кръст. Седя при нея цял следобед с трагична физиономия и умолителен поглед и през цялото време говореше лоши неща за госпожица Андерсон. Горката, тя не знае, че мама понася клевети, колкото бенгалските кралски тигри харесват сухари от бял хляб. Всеки път, щом госпожа Алберг даваше воля на завистта и враждебността си срещу госпожица Андерсон, мама насочваше разговора към философски обобщения. Аз седях в съседната стая и слушах — наистина крайно забавен разговор. Каквото и да казваше госпожа Алберг, мама съумяваше да прехвърли разговора върху етиката и морала на днешните хора или нещо подобно. Обаче госпожа Алберг е дяволски упорита и като разбра, че тя няма да се откаже, мама предложи:

— Какво ще кажете, скъпа госпожо Алберг, ако изпеете един малък дует с госпожица Андерсон?

Учудих се, че госпожа Алберг не изпищя. Ала когато отговори, гласът й трепереше от гняв:

— Вие шегувате ли се с мен, госпожо Хагстрьом?

Най-после дамата си отиде и мама въздъхна облекчено.

— Пфу! Явно пеенето не прави хората по-добри.

Накрая мама все пак съжали госпожа Алберг и в резултат й позволиха да пее.

— Ще я оставим да си попее, но не знам как ще я накараме да спре — каза мама.

Между другото госпожа Алберг изпя „Къде шумят брезите“ (не може да не я знаеш) и изчурулика с много чувство „… да си подсладим взаимно живота…“.

Господин Алберг също беше в залата и много искам да знам какви мисли са минавали през главата му. Май Сванте го изрази съвсем точно: „да си вгорчим взаимно живота“.

Защото Сванте стоеше зад завесата и слушаше.

Представи си само, Кайса, много скоро училището ще свърши — за тази година, разбира се. Страхотно ще е за известно време да се отървем от уроците и да се позанимаваме с нещо вкъщи. Нашата Майкен вече е започнала. С помощта на Алида е обърнала къщата надолу с главата. Не може да си представи, че ще празнуваме Коледа (и за Великден важи същото), ако всеки прозорец не е излъскан до блясък, ако дъските не са изтъркани и намазани и ако всеки сребърен нож не е полиран така, че да можеш да се огледаш в него.

Желая ти всичко най-хубаво и много се надявам, че преди празника ще намерим време да си пишем още по веднъж.