Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (1)

Всичко започна с това, че мама ми подари старата си пишеща машина. Огромен тракащ сандък, истинско чудовище. Толкова е тромава, че само като я види, всеки специалист ще получи удар. Изглежда наистина ужасно. А почна ли да пиша, вдига адски шум. Брат ми Сванте не се поколеба да каже какво мисли за новата ми придобивка.

— Брит-Мари, мислила ли си някога как се чувства човек, когато пневматичен чук престане да удря?

— Не. От къде на къде? Какъв е този въпрос?

— Логичен. Истинска благодат е, когато престанеш да тракаш на това чудовище — отговори той с презрителен поглед към моята пишеща машина.

Той, разбира се, просто ми завижда. Много би искал машината да е негова. Не за да пише на нея, а за да я разглоби до последното винтче, а после да я сглоби и да преброи колко части са останали. Мама обаче реши, че пишещата машина би могла да ми бъде полезна. За да се науча на машинопис. Така я даде на мен и аз съм много радостна от решението й.

Бързо разбрах, че собствеността създава проблеми. Има претенции. Поставя изисквания. Ако имаш крава, трябва да я доиш. Имаш ли пиано, си длъжен да свириш на него. А който си има пишеща машина, трябва да пише на нея. Сигурно ви е ясно, че първите дни не спирах да чукам на машината. Нищо разумно, само глупости. Добре че скоро забелязах колко хартия пилея. На цял лист не пишех нищо друго освен:

Брит-Мари Хагстрьом

Вила Екелиден, Смостад

Брит-Мари Хагстрьом, родена на 15 юли

15 юли, 15 юли, 15 юли

После имената на сестрите и братята ми:

Майкен Хагстрьом, Сванте Хагстрьом,

Йеркер Хагстрьом, Моника Хагстрьом

И пак моето име:

Брит-Мари Хагстрьом, Брит-Мари Хагстрьом

Един ден явно съм изпуснала Сванте и той натракал отдолу:

Защо все Брит-Мари Хагстрьом? Напиши за разнообразие Аманда Финквист.

В действителност той беше прав, но аз, естествено, не можех да го призная. Затова написах:

ВНИМАНИЕ! На МОЯТА пишеща машина ще пиша каквото си искам.

Когато седнах отново на машината, видях на листа отговора му:

Я не се валнувай толкова!

(Скъпото ми братче още не е овладяло правописа.)

Все пак последвах съвета му и престанах да се „валнувам“. На следващия ден сложих чист лист и започнах да пиша стихотворение — според мен най-прекрасното на света. За съжаление не написах повече от два стиха, които гласяха:

Аз скитам навън под звездите,

потънала в мисли.

После трябваше да отида на училище, а когато се върнах, Сванте бе довършил поетичното ми произведение. Ето какво прочетох:

Аз скитам навън под звездите,

потънала в мисли. Самата

не зная какви са, но вече

едвам си стоя на краката.

И завършваше с предупреждение:

Недей да мислиш толкова много, че ще пре-въртиш!

Стана ми ясно, че е жалко да си хабя машината за глупави пререкания със Сванте. Затова се захванах да уча машинопис. Упражнявах се, упражнявах се, старият сандък тракаше и скърцаше. И скоро се научих — по всички правила на изкуството. Но за какво? Не ми разрешаваха да предавам съчиненията си напечатани. Дневник не се пише на машина. Пък и аз нямам особено желание да си водя дневник. Няма полза да се доверяваш на празна хартия. Нужен е човек, който да те слуша и да ти отговаря.

И тогава ме осени: трябваше да си намеря приятелка, на която да пиша писма. Момиче, което не познавам, но пред което мога да изливам сърцето си. Момиче, което ще ми отговаря. Почти всички от моя клас си имаха приятелки, с които си пишеха, даже в чужди страни. Обичах да си представям как писмата хвърчат насам-натам, свързват хората и ги сближават.

Един ден едно момиче от класа извика:

— Кой иска да си има приятелка, с която да си пише? Казва се Кайса Хултин и живее в Стокхолм.

Скочих като ужилена от тарантула и се провикнах:

— Аз! Аз ще й пиша!

Веднага щом училището свърши, се прибрах бежешком вкъщи, седнах зад машината и започнах да пиша: