Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Той гледаше с отвращение оставения в чинията сандвич с кашкавал и парче прясна краставица и разбираше, че трябва да го изяде. Трябва, макар че никак не му се яде. От всичките си трийсет и три изживени години поне петнайсет той нищо не ядеше на закуска, само пиеше чай или кафе. Сутрин нямаше апетит, но пък на обяд и вечеря обикновено, както се казва, се натъпкваше здраво, ядеше много и с удоволствие. Сега всичко трябва да става различно и той трябва насила да се тъпче с омразната утринна храна, а вечер да ограничава количеството й едва ли не до половината от онова, което изяждаше по-рано.

От днес нататък има друг живот и това се изразява не само в яденето на солидни закуски и задоволяването с леки вечери. Другояче трябва и да се облича, и да гледа по телевизията или видеото не филмите, които винаги са му харесвали, и да чете книги, които по-рано не можеше да понася. И дори утринния си тоалет трябва да прави в друг ред — отначало бръсненето, после душът, а не обратното, както бе свикнал от младини. Един умен човек му каза: „Трябва да станеш съвсем различен, а за целта е необходимо да се промениш във всичко, до последната дреболия, инак нищо няма да излезе. Една–единствена твоя привичка, която ти се доще да запазиш, ще се окаже връвчицата, която здраво ще те държи в предишния ти живот. А ти трябва да отсечеш от себе си предишния си живот и да го изхвърлиш на бунището, инак няма да можеш да се измъкнеш“. Отначало той не повярва, мислеше си — тоя човек говори глупости. На кого биха попречили старите привички, ако никой не научи за тях? Може да гледа любимите си екшъни сам, а когато до него няма никого, кой би се сетил какво прави той в свободното си време — книги ли чете, или слуша музика? На кого му пука какво закусва той?

А после същият умник, когато го навести по обяд, както обикновено, се навъси и строго го попита:

— Пак ли сутринта си пил един гол чай? Внимавай, човече, не ща глупости.

— Как се сетихте? — изумено попита Виктор, който наистина този ден бе нарушил режима и бе минал само с горещата напитка.

— Не е сложно. Започнал си деня както преди — и се държиш както преди. Шегуваш се, усмихваш се, подхвърляш разни глупости. Предишният ти начин на живот прозира отвсякъде, само глупак не би го забелязал. Сигурно и книга не си отварял днес? Запомни, започваш нов живот не заради мен, а заради себе си. На мен нищо не ми трябва; ако те удушат в някой тъмен вход, аз няма и да хлъцна. За мен ти си никой. За себе си трябва да се стараеш, защото става дума за твоя живот, а не за моя. Ако искаш да живееш — прави каквото ти казвам.

Той искаше да живее. Много го искаше. Ето защо вече половин година се изтезаваше с отказ от всичко, което по-рано му харесваше, беше му приятно и близко на душата. И със сложно чувство на съжаление, смесено с удовлетворение, сякаш се наблюдаваше отстрани — как се променя характерът му, начинът му на живот, обноските. Беше станал сърдит, мрачен, вечно недоволен, циничен. Беше му тежко, непоносимо тежко да води този нов живот, но Виктор ясно разбираше: по-добре тежък и неприятен живот, отколкото изобщо никакъв, затова се стараеше.

Сандвичът му се видя сух и безвкусен, но Виктор мъжествено го изяде целия. После, мръщейки се, изгълта чаша кефир, който не можеше да понася от дете. И чак тогава изпи силния сладък чай. Мразеше сладък чай, по-рано цял живот го бе пил без захар, с бонбонче или бисквитка, но нищо, малко по малко свикна и дори започна да намира в този начин известно удоволствие. Може пък наистина да успее да се промени до неузнаваемост? Толкова да се промени, че никой и никога да не разпознае в него комарджията и любимец на жените Юрка Симонов. Сега той има друга външност, друго име, нови документи. Но го търсят, при това го търсят, като знаят, че той изглежда другояче и живее под друго име. Значи ще се ориентират по навиците и вкусовете му, по начина му на живот. По походката, по начина му да разговаря, по доведените до автоматизъм жестове, които хората като правило не забелязват сами. Например по жеста, с който вадиш от джоба си портфейла, измъкваш от него банкнотите. За да промени обичайното движение на ръката и пръстите си, Виктор започна да държи парите си не в портфейл, а в кесия, която прибираше не в джоба на якето или сакото, а в чанта, която носеше на рамо. После веднъж забеляза, че хората, които носят очила, ги наместват с различни характерни жестове, и си поръча очила с обикновени стъкла без диоптри с тънка рамка. Промени и много други неща в своето ежедневно съществуване. Може би ще успее да ги измами. Може би…

Сутринта се влачеше бавно и скучно. Задължителната програма се състоеше от новините по телевизията, за да е в течение на събитията, и най-малко двайсет страници от някоя книга за живота на известни хора, за да има с какво да поддържа разговор. Виктор си беше избрал поредицата „Триумф — Златна колекция“ — хем беше написано леко, хем беше любопитно за четене. През последните месеци успя да прочете книгите на Алла Демидова и Михаил Жванецки, сега дочиташе спомените на Олег Табаков. Много неща не разбираше, защото не познаваше руската и световната драматургия, не можеше да си представи какво означава „трепкаща, нервна атмосфера на спектакъла“, но запомняше какво се казваше „за живота“. Понякога някои фрази с лекота се запечатваха в паметта му, а понякога той и специално ги зубреше, ако думите му се виждаха сполучливи, а формулировките — красиви и подходящи за непринудено подхвърляне в разговор, така че да изглежда образован и интелигентен.

По обед Виктор вече беше в центъра на Москва. Обиколките из скъпите магазини също бяха част от новия му живот, макар и далеч не най-неприятната част. Харесваше му да обикаля магазините, харесваше му да разглежда елегантни дрехи, украсени със символите на прочути по цял свят фирми, и да осъзнава, че може да си купи всяка от тях, че и всичките накуп. Но познаването на тези дрешки и точното разбиране за тяхната стойност бяха не само част от новия му живот, но и необходим елемент от работата му — нали, когато разговаряш с клиент, който те убеждава, че е готов да изсипе пред теб голяма сума, трябва да умееш да оценяваш от пръв поглед часовника, вратовръзката, обувките, чантата или портфейла му, пръстена или гривната на ръката на жена, да отличаваш фалшификата от истинското изделие, да си правиш изводи за платежоспособността на тези хора. Защо да си губиш силите и времето за обслужване на човек, който има хиляди претенции, а същевременно носи на ръката си турска имитация на „Картие“, купена за двайсет долара?

Днес прекара най-много време в магазин „Джентълмен“ — идеше лято и ако то се окажеше горещо, клиентите мъже щяха да носят леки трикотажни „тишъртки“, така че той трябваше да се запознае с асортимента и модните варианти за украса, за да не се обърка и сгреши при оценяването, да не вземе евтина фланелка от пазара за скъпа или обратното. Когато минаваше покрай „Дива орхидея“, Виктор машинално хвърли поглед на витрината, но нямаше намерение да влиза, дамското бельо не го интересуваше. През стъклото той виждаше ярките дантелени парцалки, очарователни в своята безсмисленост, както и трите женски фигури, две, от които, стегнати в униформи, явно бяха на продавачки. Виж, третата фигура го накара да забави крачка. Слабичко дребно момиче с мургава кожа и дълги до под кръста прави лъскави коси стоеше в профил към Виктор и разглеждаше нещо безтегловно, подобно на късичък пеньоар. Първият порив на Виктор беше да влезе в магазина, да купи тази дрешка от коприна в преливащи цветове и да я подари на мургавата красавица. Именно така би постъпил навремето, когато носеше фамилното име Симонов — открай време не беше стиснат, харчеше пари безогледно и с удоволствие и с помощта на този похват лесно завързваше приятни познанства, които почти винаги преминаваха в необвързващи интимни отношения, траещи от седмица до няколко месеца. Но сега вече не беше Симонов, той беше друг човек и не можеше да постъпи така. Виктор със съжаление хвърли още един поглед на момичето и отмина. Влезе в други два магазина, запомни новите модели мъжки часовници и дамски чантички и тръгна към любимия си ресторант „Трюмът“, където сервираха най-хубавата според неговия вкус бира — светла нефилтрирана. Слава богу, поне това си пристрастие не се наложи да пречупва, в предишния си живот пиеше тъмни тежки марки, но след като веднъж опита бирата в „Трюмът“, разбра, че е намерил „своята“ напитка, и сега при всеки удобен случай, при всяка възможност се отбиваше тук — ако не да се храни, то просто да изпие две-три халби.

Виктор отвори менюто и както винаги през последните месеци, започна да избира „обратното“. Симонов бе обичал свинско, значи ще поръчаме овнешки ребърца. В предишния живот той непременно щеше да си вземе студено мезе за бирата — рибка или скариди, следователно сега трябваше да яде зеленчуци, безвкусни и недоставящи никаква радост. Едно беше хубаво: днес работеше сервитьорката Оля — момиче с толкова дълги и красиви крака, че да се чудиш просто защо вършеше такава работа.

Той вече пиеше втората си халба бира и чакаше основното ястие, когато в ресторанта влезе същото онова момиче с дългите коси. В ръцете не носеше нищо освен миниатюрна чантичка, явно така и не бе купила онова копринено нещо. Интересно, защо ли? Видяло й се е скъпо? Но нали и „Трюмът“ не е евтино заведение, тук човек не идва с три рубли. Момичето не седна на маса, настани се край бара. Нима ще си поръча бира? Виктор я наблюдаваше любопитно, любувайки се на тесния й гръб, плътно скрит под завесата от тъмни коси.

— Оленка, познавате ли ей онова момиче? — попита той, когато сервитьорката донесе вдигащото пара овнешко.

— Идва тук понякога — сдържано се усмихна Оля.

— Сама ли?

— Понякога сама, понякога с приятелки.

— Какво поръчва? — продължи разпита си Виктор.

— Кафе и пасти.

— Алкохол?

— Не си спомням да е поръчвала. Може, но не през моя смяна…

Оля си тръгна, а Виктор започна да яде, като реши, че ако момичето не си отиде, докато той се бори с ребърцата, ще се запознае с него. Ако пък дългокосата мургавелка си тръгне по-рано, значи съдбата така е решила.

Но по всичко личеше, че момичето не бърза за никъде. Сервираха й кафе и две пасти, сега тя седеше полуобърната към Виктор и с крайчеца на окото си той виждаше движенията на тънката ръка с лъжичката от чинията с пастите до устата й и обратно. Когато приключи с обяда си, той стана от масата и решително отиде до бара.

— Така и нищо не си купихте, а? — попита я.

Момичето вдигна към него очи, в които нямаше нито учудване, нито усмивка.

— Защо трябва да купувам нещо? — отговори тя с възглух глас.

— Видях ви в „Дива орхидея“, избирахте си нещо там. Не че разбрах какво беше, но беше красиво. Не знам защо бях сигурен, че непременно ще си го купите.

— Защо?

В гласа й отново не пролича учудване и въпросът прозвуча някак дежурно, сякаш изобщо не й беше интересно защо този мъж е сметнал, че тя е трябвало да направи покупката.

— Цветът щеше да ви отива.

— Не е така, бордо не ми отива.

— Кой ви каза?

— Знам си го.

— Грешите. Ако искате, ще влезем в кой да е магазин, ще намерим какво да е в бордо, вие ще го премерите и аз ще ви докажа, че грешите. Да се хванем ли на бас?

— Не искам.

Момичето поднесе до устните си чашката с кафе, отпи малка глътка и отново започна бавно да яде пастата.

— А какво искате?

— Нищо — леко сви рамене тя.

— Не може да бъде. Във всеки момент от живота си човек има желание за нещо. Да пие, да яде, да спи, да направи нещо, да отиде някъде, да поговори с някого. Ако не иска нищо, значи не живее. Искате ли да ви оставя на мира?

— Вие ли? — Устните й леко трепнаха в усмивка. — Не, не искам. Не ми пречите.

— Значи може да продължа да разговарям с вас? — уточни Виктор, макар вече сам да разбираше, че момичето не се старае да се отърве от него. Просто то или беше много уморено, или не беше в настроение, но нямаше нищо против да си побъбри с него.

— Може.

— А може ли и да ви почерпя с нещо?

Ето, сега всичко ще стане ясно. Всичко зависи от отговора й. Ако има малко пари и затова си взема само кафе с пасти просто защото й е приятно да обикаля скъпи магазини, да държи в ръцете си скъпи вещи, като се чувства заможна дама, а после да влезе в скъп ресторант, тя ще поиска той да я почерпи с алкохол или нещо за ядене. В този случай ще може малко по-късно да й заговори за подарък бельо и тя непременно ще приеме този подарък, а по-нататък всичко е ясно. Ако пък откаже да я почерпи, той ще трябва да помисли как да развие и затвърди успеха.

Момичето се замисли и това донякъде въодушеви Виктор. Щом размишлява, значи се чуди какво да поиска. Но сгреши.

— Благодаря, вече хапнах каквото исках — бавно отговори мургавелката и лапна последната хапка от пастата.

— Може би още една паста? — предложи той. — Или още кафе?

— Не, благодаря, не искам повече.

— Бира? Тук има много хубава бира, най-добрата в цяла Москва.

— Не пия бира, благодаря — учтиво каза момичето.

— А какво пиете? Хайде да пийнем нещо, което обичате — не отстъпваше Виктор.

— Аз обичам шампанско, но не посред бял ден. Денем изобщо не пия алкохол.

Ами да беше казала така веднага! Всичко е ясно — тя е съгласна да пие с него шампанско довечера, в ресторант на вечеря, а може би и в по-интимна обстановка. С всяка секунда Виктор чувстваше, че момичето му харесва все повече. Но на колко ли е години? Двайсет — двайсет и две, не повече. Интересно, с какво ли се занимава? Денем обикаля магазините, пие кафе в ресторант. Да не би да не работи? Това е опасно, неработещите момичета изобщо не са нещо, което Виктор може да си позволи. Защото какво е това — неработещо красиво момиче? Или е дъщеря на богато татенце, което гледа под микроскоп всеки, който се приближава до ненагледното му чедо, или държанка на богат Буратино, на когото едва ли би му харесало неговата собственост да се забавлява нелегално. И единият, и другият вариант никак не бяха удобни за Виктор. Вярно, можеше да има и трето обяснение — момичето работи, но в момента е в отпуск. Или работи на смени. Четвъртото обяснение според него едва ли й подхождаше: това момиче можеше да е служителка от „горещата улична гилдия“ и да работи нощем, но обноските на мургавелката изобщо не отговаряха на тази професия, макар че Виктор нямаше нищо против проститутките, нещо повече — редовно прибягваше до техните услуги. Младият организъм си искаше своето, а той все още не смееше да започва стабилни отношения с жени.

— Значи мога да се надявам, че ще пийнете с мен шампанско довечера? — попита той.

Момичето дълго и внимателно го гледа, после отново леко сви рамене.

— Странен ми се виждате — равнодушно подхвърли тя. — Какво по-точно ви интересува — да се запознаете с мен или да пийнете в моята компания?

— Разбира се, да се запозная — бързо отговори Виктор.

— Ами запознайте се тогава.

— Какво, направо така, веднага? — слиса се той.

— Ха, на това ли му казвате „веднага“? Вие вече половин час ме занимавате ту с цвета бордо, ту с безплатно пиене. Да не би да сте плах?

— Аз… ами да, в известен смисъл.

За пръв път през последните месеци наистина го досмеша. Него, килъра, премахнал най-малко десет души и спечелил от това луди пари, да го заподозрат в плахост? Никога по-рано момичетата не бяха го възприемали така. Може би наистина беше започнал да се променя? Разбира се, не беше станал плах, и дума не можеше да става за това, но сигурно правеше съвсем различно впечатление от преди. Какво пък, това беше добре.

— Виктор — представи се той.

И веднага подскочи от уплаха. Какво му става? Откакто си беше сменил документите, той нито веднъж не бе се представял с новото си име. Тоест, в работата естествено го познаваха като Виктор, нали трябваше да си покаже паспорта, когато го назначаваха, и съседите от блока също знаеха това име, защото беше регистриран в апартамента си именно под името Виктор Слуцевич. Но при случайни запознавания с момичета той винаги се представяше с различни имена. И дори не можеше да обясни защо. Не можеше да казва старото си име, а новото — не му се обръщаше езикът, затова изтърсваше първото, което му хрумнеше: ту Сергей, ту Николай, ту Алик, ту пък някакво по-рядко. Щом отношенията са неистински, нека и името да е неистинско. А сега изведнъж изтърси: Виктор. Нима беше започнал да се вживява в новия образ?

— Аз пък съм Юлия.

Юлия, Юля, Юленка… Чудесно име. И момичето е чудесно, не е вулгарно, но при това не е и сковано, не е затворено. На днешен жаргон се казва „умерено нахакана“.

— Е, какво тогава, Юленка, къде ще прекараме времето до довечера? — бодро попита Виктор. — Довечера имаме шампанско и вечеря на свещи, а преди това?

— Страхувам се, че ще имаме само „преди това“ — усмихна се Юля. — Довечера съм заета.

— А не можете ли да се освободите?

— Защо? — искрено се учуди момичето. — Шампанско можем да пием и друг път, не е задължително да го правим днес. Или имате пожар?

— Пожар е, Юля. У мен гори пожар, непременно искам да прекарам вечерта си с теб.

Умишлено премина на „ти“, за да направи думите си по-интимни и както му се струваше — по-убедителни.

— Но у мен няма никакъв пожар. Тази вечер не мога — твърдо отговори тя. — Ако искате, можем да се видим и да вечеряме утре.

— Добре — съгласи се Виктор, — но при едно условие. Аз отлагам нашата среща за утре, а ти в замяна ще ми кажеш с какво толкова сериозно нещо си заета тази вечер.

Какво пък, така дори е по-добре. Може още малко да побъбри с момичето и да научи коя е и с какво се занимава. Ако отговорите не му харесат, просто ще зареже утрешното мероприятие, ще изчезне и повече няма да се появи.

— За довечера съм обещала на една приятелка да й помогна да се подготви за изпит. Аз се явих днес, а нейната група се явява вдругиден.

Опа! Излиза, че сме били студентки! Да, не ми се изяснява твърде животът ти, мила Юля. Фактът, че си студентка, по никакъв начин не може да отмени нито придирчивия татко, нито ревнивия богат спонсор.

— И колко получи на изпита днес?

— Отличен, както винаги.

— Тоест ти си пълна отличничка, така ли? — уточни Виктор.

— Засега да, но ми предстои шести курс и държавен изпит, така че всичко може да се случи.

— А защо шести курс? — не разбра той. — Къде се учи толкова дълго?

— В медицинския. Е, приключихте ли с разпита?

Тя гледаше Виктор спокойно и сериозно, в гласа й нямаше раздразнение или недоволство, но кой знае защо, той се почувства като пълен идиот.

— Какво говориш, Юленка, всичко едва започва. Искам да ми разкажеш на колко години си, къде живееш, имаш ли баща и майка и с какво се занимават те, както и дали имаш ревнив кавалер, който би искал да ме натупа. За сведение — не обичам да се бия.

— А какво обичате?

— Обичам простия и разбираем живот, без конфликти, интриги и усложнения.

— Освен това обичате да знаете всичко за всички, нали?

Юля подаде пари на бармана, взе рестото, пъхна банкнотите в чантичката си, изщрака със закопчалката и с лекота се смъкна от високия стол.

— Почакай! — Виктор я хвана за ръката. — Не сме свършили. Какво се разбрахме за утре? Ще се видим ли?

— Може — равнодушно отговори момичето и издърпа ръката си. — Утре към седем часа ще дойда тук да пия кафе, ако искате — ще ме намерите на същото място.

— Непременно ще ви намеря! — почти извика Виктор, защото Юля стремително се отдалечаваше от него към изхода.

До вечерта той свърши много полезни работи, които отдавна бе отлагал, плати сметките за телефон, занесе на химическо чистене два светли летни панталона и взе прането от пералнята. Точно в десет вечерта се обади по телефона, за да чуе какво става.

— Засега всичко върви по план — му казаха.

Ами добре, щом е по план, значи по план, те знаят по-добре. Виктор би дал всичко, за да научи подробности, защото ставаше дума не за какво да е — за неговата собствена безопасност и за живота му, но никой не го посвещаваше в подробностите и не се впускаше в никакви обяснения по телефона, бяха му разрешили да се обажда веднъж на три дни, не по-често.

* * *

Към края на работния ден в кабинета на Настя нахълта грейнал Коротков.

— Е, край, сестро, можеш да ми честитиш!

— Какво да ти честитя? — не разбра Настя. — Да не са те произвели предсрочно в полковник?

— Ами, ще го направят, как ли пък не! — тросна се Юра. — Издействах нов служител за нашия отдел. От утре е на работа.

— Кой е той? — уплаши се тя. — Откъде го взе?

— Намерих го на бунището — измърмори Коротков. — Защо се заяждаш, а? Ти самата хленчиш, че отделът е празен, няма кой да работи, всички се пръснаха, а сега отказваш да приемеш две нови работни ръце.

— Не отказвам, Юрик, само питам къде е работил и какво умее.

— Ама и ти си една… А защо не попиташ какви усилия ми струваше да го подмамя да дойде при нас? Защо не попиташ как убеждавах отначало него самия, после неговото началство? И очите му не си виждала, пък се интересуваш, а за страданията на твоя, може да се каже, най-добър приятел Коротков не щеш и да чуеш, нали?

— А ти сигурно също си забравил, че аз съм най-добрата ти приятелка — парира го Настя. — Как стана така, че ти вземаш в отдела нов служител, придумваш първо него, после неговото началство, а аз не знам нищо за това? Човек не постъпва така с приятелите си. С една дума, шефе, стига си ме измъчвал, казвай кого ни назначават, защото след двайсет минути трябва да съм на доклад при Афоня.

По лицето на Коротков се разля усмивка на садист, който предвкусва как ще измъчва жертвата си.

— Ами чудесно, върви на доклад при ръководството, а когато утре новият човек дойде — ще научиш всичко.

— Подиграваш ли се?

— Че как! Това ти е заради „шефа“. Колко пъти съм те предупреждавал да не ме наричаш така.

— Значи няма да ми кажеш?

— Сега вече — за нищо на света — твърдо обеща Юра.

— Е, върви по дяволите тогава — махна с ръка Настя. — Ще попитам Афоня.

На Настя Каменская никак не й се отиваше при началника за доклад, защото нямаше какво да докладва. Яна Нилская още не беше открита и никой не се бе обаждал нито на мъжа й, нито на режисьорката Наталия Воронова за откуп или за други условия за освобождаването й. Днес беше вече сряда, след няколко часа щяха да станат точно четири денонощия от момента на престъплението, а яснота — нито грам. Тоест бяха събрани огромно количество сведения, но те не хвърляха никаква светлина върху убийството на шофьора и изчезването на съпругата на сценариста. Поводи да бъде убит симпатягата Тимур Инджия се намериха безброй, но с това се занимаваха оперативните работници от териториалното управление и всъщност това направление в работата най-малко интересуваше Афоня. Голяма работа — някакъв шофьор, от убийството на един шофьор не можеш да се обкичиш със слава. Виж, убийство и отвличане с цел проваляне на снимки — това да, това може да прозвучи гръмко, за това ще пишат всички вестници. Чест и слава за Вячеслав Михайлович Афанасиев, началника на „убийствения“ отдел! Чест и слава за Вячеслав… Настя мислено се усмихна на случайно създалия се каламбур, събра в папка записките си и тръгна на доклад при началството.

— Вячеслав Михайлович, ще докладвам, както съм свикнала — започна тя и подреди книжата на бюрото.

— Тоест как? — присмехулно попита началникът. — Разбъркано и с поглед в тавана ли? Ако се съди по начина, по който се работи във вашия отдел, тук е прието да се действа именно така — нехайно и стихийно. Никаква система.

Настя мълчаливо преглътна упрека и реши да не отговаря. „Във ВАШИЯ отдел“! Хайде де, намерихме си нов контрольор. Сигурно е забравил, че сега това не е чужд, а негов отдел. Нищо, новите началници често говорят така през първия месец, когато могат за всичко да се оправдаят с предшественика си. Ще видим какво ще запееш след месец, Афоня. Особено ако под твоето грижовно ръководство се разкрие гръмко дело. Сигурно веднага ще смениш „вие“ с „ние“.

— В делото за убийството в Соколники се очертаха четири направления за работа — започна тя, като се стараеше да не поглежда полковник Афанасиев. — Първото: убийството на шофьора на снимачната група Теймураз Инджия е извършено по лични причини, а Яна Нилская е отвлечена като нежелан свидетел. Възможно е и тя да е убита. При разработването на версията са проверени връзките на Инджия и неговият начин на живот. Откроиха се най-малко три конфликтни точки, които са могли да станат причина за убийството. Инджия е имал големи дългове, освен това е водел твърде разпилян личен живот. На два пъти — през деветдесет и девета и през двехилядната година, е бил задържан във връзка с групови сбивания, единия път в Москва, втория път — в Сочи, където е бил на курорт. И двата пъти сбиванията са ставали заради момичета, които Инджия е ухажвал. Освен това има сведения, че Теймураз Инджия е свързан с разпространение на наркотици.

— По-нататък — нетърпеливо я прекъсна началникът, — можеш да пропуснеш тези подробности, това не е твое направление.

— Но аз искам да имате пълната картина — възрази Настя.

— Не ми трябва пълната картина, нея ще я рисуваш за следователя, а на мен ми трябва резултатът. Продължавай — настоя Вячеслав Михайлович.

— Второто направление — послушно продължи Настя — се състои в предположението, че цел е било отвличането на Яна Нилская, а убийството на шофьора е извършено като отстраняване на пречка за отвличането или на свидетел, което на практика е едно и също. По тази версия се разработват връзките на Нилская и на нейния съпруг. До момента е установено, че Яна Нилская никога по-рано не е идвала в Москва, но съпругът й много често е идвал тук през последните десет години. Той е работил във вестник отначало като кореспондент, после като хроникьор, често са го изпращали в Москва за събиране на материали, има много познати. Конфликтни точки до този момент не са намерени, но е напълно вероятно отвличането на жена му да е отмъщение за някаква публикация в миналото. Нилски е бил смятан в родното си Кемерово за „остро перо номер едно“, написал е много разобличителни статии и със сигурност има доста недоброжелатели, включително и в Москва.

— Много добре — одобрително кимна Афанасиев и Настя улови в очите му алчен блясък. Има си хас, такава версия ни най-малко не е по-лоша от телевизионната — и тя ще вдигне шум до бога, ако се окаже, че по този зверски начин някой голям бос си е разчистил сметките с журналиста. — Има ли план за работа по тази версия?

— Утре ще ви го представя.

— Защо утре? Защо планът още не е съставен?! — Началникът повиши тон и Настя, която не понасяше силни звуци, неволно се намръщи. — Какво си правила цели три дни? Мухите по тавана ли си броила? Или си седяла във фризьорския салон?

— Вячеслав Михайлович, още не съм обсъждала тази версия със следователя. Ако той сметне за нужно да разработваме това направление, тогава ще напиша план.

— Ти ли ще ме учиш на процесуален ред? Искаш да ми напомниш, че следователят като процесуално лице ръководи разследването? Запомни, Каменская, следователят във всяко дело е различен, а аз ще ти бъда началник всеки ден. От сутрин до вечер. Разбра ли? Още днес ще ми донесеш плана за работа по версията и да не си посмяла да си тръгнеш, преди да го изготвиш. Продължавай. Третото направление.

За миг Настя се абстрахира от ситуацията, сякаш се издигна над бюрото, над началника и над самата себе си, меко полетя към тавана и с интерес огледа случващото се. Тя има нов началник. В този кабинет, в който дълги години бе седял превъзходният, най-добър на света началник Житената питка Гордеев, сега седи Афоня, неин бивш състудент, и й трие сол на главата, без да си подбира изразите, сякаш е хлапачка, ученичка, която не си е научила урока поради неорганизираност и нехайство. Афоня, който никак, ама никак не прилича на Гордеев, който няма намерение да я щади и защитава, който нито за секунда не се замисля как по-добре и по-ефективно да разпределя задачите между подчинените си, за да има повече полза за работата, а мисли само как да постигне резултат, който веднага ще накара всички да заговорят: ето това се казва началник, още дошъл — недошъл — и работата веднага потръгна. Афоня, който искрено не разбира какво изобщо може да прави една жена в криминален отдел, особено в „убийствен“, и смята, че щом тя все пак работи тук и няма отърваване от нея, трябва или да я пропъди, да я изтормози така, че тя сама да напусне и да освободи място за умен мъж, или да се държи с нея като с мъж. Горкият Афоня, той толкова отскоро работи в Москва, че още не е разбрал колко катастрофално е положението с кадрите! Да, Настя заема длъжност старши оперативен пълномощник, в отдела е пълно с вакантни места, но това са все длъжности на оперативни пълномощници, на които и заплатата е по-малка, и чинът е по-нисък, никой не се стреми особено към тези длъжности; ето на, Коротков е успял да намери някого, но това е голям късмет. Афоня искрено смята, че ако се освободи мястото на старши оперативния пълномощник, незабавно ще вземе на него някой по-умен и годен за работа мъж от тая женска, па била тя и с пагони на подполковник. А откъде ще го вземе? Всички свестни кадри, които имат стаж в оперативната работа поне десет години, дори да са останали в системата на МВР, вече са на хубави длъжности с минимални главоболия и максимални удобства и за нищо на света не биха заменили тези длъжности срещу работа в „убийствения“ отдел. За мястото на Настя Афоня ще може да намери само съвсем младо момче, с жалък опит зад гърба си, и това момче с нищо няма да е по-добро от Каменская, а и ще избяга при първия удобен случай, веднага щом му изтече призивната възраст. Но най-важното е, че началникът й крещи, кара се, изразява явно недоволство от работата й, тоест случва се именно онова, от което тя винаги толкова се е страхувала и което с всички сили се е стремила да избягва. Настя живееше с чувството, че ако такова нещо й се случи дори веднъж, тя няма да го понесе. И ето че се случи. И какво? Ами нищо. Таванът не рухна, подът не се продъни, светът не се преобърна. И самата тя не умря от срам и обида. Нещо повече, дори не се изчерви. Дори не се развълнува. И не се разплака. И ръцете й не се разтрепериха, както бе ставало по-рано при най-дребен стрес. Оказа се, че гневът на началството и липсата на взаимно разбиране изобщо не са нещо смъртоносно. Тя спокойно може да ги преживее и да си продължи работата. Неприятно е, но не е катастрофа. „Аз съм вече на четирийсет и една години. Време е изобщо да престана да се страхувам от когото и да било. А най-малкото от Афоня“ — мярна се в главата на Настя.

Само две или три секунди духът й се рея под тавана на началническия кабинет, но когато съзнанието й отново се сля с тялото, пред Вячеслав Михайлович седеше съвършено различна Настя.

— Третото направление…

Тя леко промени реда на доклада и реши вместо третата група версии да изложи първо четвъртата. Чиста детинщина, дребно служебно хулиганство, та нали тя разбира, че Афоня се интересува най-вече от версията за умишлено проваляне на снимките, е, нека се поизмъчва още малко, докато тя му докладва неща, които той дори не иска да чуе.

— Третото направление е ориентирано към предположението, че убийството на Теймураз Инджия и изчезването на Яна Нилская изобщо не са свързани. В този случай работата по убийството на шофьора се води както и по първото направление — дългове, ревност, наркотици. Колкото до Нилская, тук всичко е същото като във втората група версии, плюс версии за нейното самоволно напускане. Внезапно психично разстройство, скарване със съпруга и желание да го накаже, неочаквано любовно приключение. При всеки случай убийството и изчезването са абсолютно самостоятелни факти, случайно съвпаднали по място и време и изобщо несвързани един с друг.

— Няма такива случаи — рязко я прекъсна Афанасиев. — Какво ми мътиш главата с разни съвпадения? Съвършено е очевидно, че тези събития са свързани помежду си.

— Защо да е очевидно? От какво следва?

— Ами от всичко! — избухна началникът. — Инджия и Нилская цял ден са били заедно, ту са играли тенис, ту са се разхождали, ту са били в заведение. Цял ден са били заедно и в престъплението са участвали заедно, инак не може да бъде.

— Може — спокойно възрази Настя. — Вие прекрасно знаете какви невероятни съвпадения се случват в живота и колко често се случват. Дори фактът, че вие сте мой началник, а аз съм ваша подчинена, също е чисто съвпадение.

— Глупости! Предупредиха ме, че на теб ти липсва всякакъв детективски усет и работиш изключително с помощта на математиката и логиката. Е, запомни, Каменская, детектив без усет не е детектив, а някаква пълна илюзия. Аз съм свикнал да се доверявам на усета си, той нито веднъж не ме е подвел. И сега той ми говори, че да се разглеждат убийството и изчезването поотделно е пълна идиотщина. Изхвърли това направление на бунището и не ми губи времето да слушам подобни глупости. Давай по-нататък. Какво имаш още?

— Остана това, което най-много ви харесва — нахално заяви Настя, като все така не поглеждаше началника. — Че престъплението е извършено с цел проваляне на снимките.

— Ето, за това ми говори по-подробно.

— Моля. Това е най-слабото направление — злорадо започна Настя, — засега с нищо не е подкрепено. Разпитът на членовете на снимачната група показва, че нито убийството на шофьора, нито изчезването на жената на сценариста могат да повлияят на заснемането на сериала. С шофьора всичко е ясно, колкото до сценариста, ако изчезването на съпругата му прави невъзможно неговото по-нататъшно участие в работата, ще бъде поканен друг кинодраматург, но филмът при всяко положение ще се снима. Беше предложена версия, че Инджия е бил убит по погрешка, защото са го взели за един от водещите актьори, но и тази версия не издържа. Първо, нито един от актьорите, заети в сериала, външно не прилича на шофьора, така че не може да са се припознали. Второ, убийството на актьора след три седмици снимки не би променило нищо — кани се друг актьор и се преснимат няколкото сцени с негово участие, нищо повече. Следващата версия: че престъплението в Соколники е организирано от съпруга на режисьорката Наталия Воронова, който иска да се възползва от нещастието, за да откаже жена си от продължаването на снимките. В този случай наистина би било целесъобразно убийството да се извърши още в началото на снимачния период, докато нещата не са отишли твърде далеч, така че да не й е толкова свидно да изостави недовършената работа, както би било, ако сериалът беше заснет почти изцяло. Съпругът на Воронова е бизнесмен, който и по-рано й е давал пари за филми. Напълно вероятно е той да се е сблъскал със сериозни финансови проблеми, за които не може да съобщи на жена си, но и не може повече да финансира нейното творчество. Много съмнителна версия, на мен тя ми изглежда измислена, но следователят настоява тя да се отработи в пълен обем. Планът за работа е утвърден от вас още вчера, следователят се е запознал с него. Аз свърших.

— Лошо, Каменская.

— Знам — с усмивка се изрепчи Настя.

— Какво значи „знам“? Ако знаеш, защо не правиш каквото трябва?

— Нямам достатъчно време, Вячеслав Михайлович. Версиите са много, момчетата от териториалното отработват само част от тях, а и те си имат работа до гуша. Аз съм готова да се заема плътно със съпруга на режисьорката Воронова и с публикациите на Руслан Нилски, но нека някой друг да търси съпругата на сценариста. Ето, между другото, утре идва нов служител…

— Ти не ми давай акъл. Сам ще решавам кой от вас с какво да се занимава — прекъсна я полковникът. — И какви са тези порядки във вашия отдел? Откога редовите служители се намесват в разпределението на задачите? Вашият Гордеев е въвел някаква демокрация, ама тук не е парламент, всички тук сме офицери, носим пагони, при нас трябва да има строга йерархия и безпрекословно подчинение на заповедта на висшестоящия началник. Ясно?

— Тъй вярно, другарю полковник, ясно. Може ли да задам един въпрос?

— Хайде, задавай — умилостиви се Вячеслав Михайлович.

— Нашият нов сътрудник — кой е той? И откъде идва?

Началникът се порови в книгите, разхвърляни по бюрото.

— Някой си Сергей Кузмич Зарубин, от Централния окръг. Имаш ли други въпроси?

— Съвсем не — радостно отговори Настя, събра своите записки и ги подреди в папката. — Разрешете да напусна?

— Не забравяй за плана за работа по версията за публикациите на журналиста. Аз чакам. Да не ти е хрумнало да си идеш, преди да видя плана.

— За нищо на света няма да си отида — обеща тя. — Няма да мога да заспя, ако днес не се видя с вас още веднъж.

— Ти какво си позволяваш, Каменская?! — ревна Афанасиев. — Гордеев ли те научи така да разговаряш с началника си?

— Съвсем не, Вячеслав Михайлович, не Гордеев, животът ме научи. Животът, Афоня, е ужасно дълъг, не всяка памет е в състояние да го обхване целия. Моята специално е в състояние. Забравил ли си вече как с много сериозни връзки ти ми намери три буркана бразилско кафе, за да ти напиша пищови по наказателен процес? Аз пък помня това много добре. Както и много други неща. До скоро, Афоня, седи тук и чакай, бързичко ще ти донеса плана.

Вече на вратата, тя не се стърпя и все пак погледна началника си. Изразът на лицето му трудно можеше да се опише. Настя тихичко притвори вратата след себе си и заподтичва по коридора. Серьожка Зарубин от утре ще работи в техния отдел! Тя не можеше и да мечтае за по-голям късмет. Серьожка е страхотен детектив и изобщо е чудесно момче. Браво, браво на Коротков, че го е убедил да дойде на работа при тях! И браво на нея, че престана да се страхува от Афоня! Работата си е работа и щом началникът издава заповед, тя е длъжна да я изпълни. Но кой е казал, че е длъжна да се кланя пред бившия си състудент, на когото през всичките пет години следване е писала пищови и който като благодарност за това й е продавал дефицитни кафе и цигари на спекулативни цени? Определено не е длъжна да го прави. И няма да го прави.

— Юрик, черпя коняк! — радостно заяви тя, нахлувайки в кабинета на Коротков.

— Няма нужда — промърмори Юра, без да откъсва поглед от книжата, — това е моят подарък за рождения ти ден, който ти, между другото, скри от другарите си по оръжие. Доколкото разбирам, Афоня ти е казал за Зарубин?

— Каза ми — кимна Настя, — че как. Юра, много ме е срам… искам да кажа, за рождения ден… Мислех, че си забравил, затова не ти напомних, защото щеше да се притесниш за подарък, а ти нямаш нито време, нито пари за това. Обидил си се, нали?

Коротков вдигна глава, прибра папката с книжата в сейфа и хитро се усмихна.

— Аз ли? Ами да, обидих се. Страшно и жестоко. За мъничко не успях, исках да назначат Серьога точно на рождения ти ден, ама се оплетох с тези безкрайни празници. Но ти имаш възможност да се реабилитираш.

— Готова съм — бързо отговори Настя. — Казвай си условията.

— Сега се обаждаме на Зарубин и го каним у вас. В топла дружеска обстановка празнуваме рождения ти ден и неговото назначение, въвеждаме нашето момче в работата, та утре още от сутринта да се включва. Става ли?

— Става. А може ли и аз да поставя едно условие?

— Давай. Но без да прекаляваш — за всеки случай я предупреди Юра.

— По пътя към къщи да се отбием за китайска храна.

— Какво, толкова ли ти хареса?

— Ужасно. Сякаш през живота си не съм яла нищо по-вкусно. Само че, Юра, първо трябва да напиша един план, Афоня там хвърля къчове. Но ще го направя бързо, петнайсет минути са ми достатъчни.

— Между другото — втренчи се с подозрение Коротков в Настя, — ти нещо дотича от началството много весела. Да не би да намерихте общ език?

— Да бе! — Настя се пльосна на стола, извади от пакета на Юра цигара и с наслада запали. — С точност до наопаки. Държах се с него грубиянски.

— Ти?! Никога няма да повярвам. — В гласа на Коротков прозвуча такава убеденост, сякаш той отстояваше справедливостта на съвършено очевиден факт, който не може да бъде оспорен никога и при никакви обстоятелства.

— Честна пионерска. Знаеш ли, докато седях при Афоня, изведнъж си спомних, че вчера имах рожден ден. Навърших четирийсет и една години. Разбираш ли, Юрик? Четирийсет и една! Навлязох в петата десетка! И какво, като някакво дете ме е страх от всички? От началниците, от родителите ми, страхувам се дори просто от хората на улицата — ами ако някой, не щеш ли, ме обиди, ако ме оскърби, нагруби? Е, докога може човек да се страхува от всичко и всички, а? Какво, да не се разпадна случайно, ако някой ми кресне? Ами да крещят, да се карат, от моята глава и косъм няма да падне. И в тази секунда ми олекна — ама толкова, че не можеш да си представиш! Сякаш товар ми падна от раменете. Та от радост взех, че му наприказвах каквото си мислех. Вярно, не биваше. Но пък какво удоволствие изпитах!

— И какво му каза? — поинтересува се Юра.

— Няма да ти кажа. Напомних му едно друго от нашето университетско минало.

— Ааа, ясно. Е, и той какво?

— Нищо. Муцуната му се изопна като пран чорап. И изгуби дар слово. Докато той се съвземаше, аз успях да се измъкна. Много работа ли имаш още?

— Аска, нашата работа никога не можеш я свърши докрай. Затова най-важното в нея е… какво?

— Какво? — послушно попита тя.

— Умението навреме да сложиш точка и да се прибереш вкъщи. Върви, пиши си плана, а аз ще намеря Зарубин.

След двайсет минути Настя занесе на Афанасиев отпечатания на лазерен принтер план за работата по версията.

— Може ли, Вячеслав Михайлович? — Тя влезе в кабинета на началника, като се стараеше да не вдига очи над полираната повърхност на масата за съвещания. — Ето плана, както ми наредихте.

Афанасиев мълчаливо взе листа, прегледа го, сложи го на бюрото. Настя вече горчиво се разкайваше за своята невъздържаност, защото разбираше: началникът не знае как да се държи с нея. Дали да продължава да е груб и да разговаря с нея като с некадърна подчинена, или да има предвид, че му е състудентка, и да премине на по-приятелски тон, а може би да избере нещо трето, като неутрална хладна учтивост може би, сиреч, добре де, няма да ти крещя, но нямам намерение и да съкращавам дистанцията, все пак шефът, тоест началникът, тук съм аз.

— Свободна ли съм? — попита Настя, като не дочака словесната реакция на началника на нейното появяване.

Той отново мълчаливо кимна и с делови вид започна да рови в сейфа. Настя предпазливо тръгна заднешком, напипа дръжката на вратата и тихичко се измъкна в коридора.

* * *

— Имаш ли детски снимки?

Въпросът не беше опасен, но въпреки това неприятно стресна Виктор. Детските снимки! Те бяха останали вкъщи, при родителите му, в Камишов. Но и да бяха тук, пак не би могъл да ги покаже на Юля. Прекалено забележима е разликата между лицето, което имаше някога, и това, което носеше сега.

Вярно, между десетгодишното момче и трийсет и три годишния мъж няма много общо, но по никакъв начин чипият нос не може да се превърне в гърбав, а заоблената брадичка — в раздвоена с трапчинка.

— Сигурно има някакви при родителите ми — отговори той колкото можа по-небрежно.

— Ами студентски? — не мирясваше момичето.

Ха, студентски! Сякаш някога е бил студент! Завърши техникум и с това приключи с учението. Но легендата си е легенда и съгласно нея Виктор Слуцевич беше завършил някаква завързана специалност в някакъв търговски институт, която специалност солидно беше забравил, защото тя нямаше никакво отношение към днешната му работа. Диплома, то се знае, имаше, Виктор я получи в комплект с новия паспорт, шофьорската книжка и още цяла купчина документи.

— Не, малката ми, аз не колекционирам своите изображения. За какво са ти снимките ми?

— Искам да видя какъв си бил преди.

— Защо?

— Просто ми е интересно.

— Не разбирам — сви рамене той — какъв интерес представлява за хората да се ровят в миналото на човека. Нали днес ти си с мен днешния, а не с човека, който съм бил някога. Е, какво значение има тогава какъв съм бил?

— Никакво — с лекота се съгласи Юля и Виктор с изненада забеляза, че тя каза това с явно облекчение. Какво момиче, а! Какво ли се върти в главата й, би искал да знае. Явно не й е било интересно да гледа детски и юношески снимки, защо го попита тогава?

Днес, след вечерята в ресторанта, той покани Юля в дома си. Момичето спокойно се съгласи, но го направи с такова хладно равнодушие, че Виктор се усъмни дали тя изобщо разбира какво означава готовността й да отиде на гости у почти непознат всъщност мъж, който толкова явно й показва сексуалното си внимание, че тези знаци дори при най-развинтената фантазия не могат да бъдат взети за желание заедно да почетат Шекспир или на чаша кафе да послушат концерт за пиано и оркестър. Ето вече половин час те са в неговия апартамент. Юля седи на дивана с подвити под себе си крака и свита на гъвкаво кълбо, не се отдръпва, когато Виктор докосва ту рамото, ту ръката, ту бедрото й, не трепва, но и не дава знак, че очаква продължение. Сякаш й е абсолютно безразлично дали той ще я повлече към леглото или не. Охотно поддържа разговора, но не предприема ни най-малки опити да го съживи, когато темата внезапно се изчерпва и се възцарява глуха пауза. Не задава никакви въпроси. Попита само за снимките, и то незнайно защо, та нали стана очевидно, че не й се гледат снимки.

— Е, харесва ли ти моето жилище? — поинтересува се Виктор.

Юля лениво завъртя глава, огледа стаята.

— Уютно е — каза с лека усмивка. — Но някак несъвременно. Сега малко хора имат вкус като твоя. Ти по принцип ли се придържаш към класиката, или това е поза? Сигурно не искаш да бъдеш като всички, а?

Ох, дявол да го вземе! Само да знаеше… Виктор харесваше чистите отчетливи линии на стила модерн, мечтаеше да има свой дом, оформен в предизвикателно ярки тонове, целия в метал, стъкло и пластмаса. Ако ще е масичка — непременно да е с едно тънко краче и стъклена повърхност, в никакъв случай не обла. Фотьойлите и диваните — с правоъгълни облегалки, тапицирани с черна и бяла кожа. В банята — плочки в черно и бяло. Стените — сини или виолетови. Черен таван. Крещящо червена кухня. Оригинални лампиони. И всичко по дизайн и материали да бъде леко, въздушно и непременно с остри ъгли. Такъв виждаше своя дом Юрка Симонов и именно затова жилището на Виктор Слуцевич се оказа негова пълна противоположност. Тъмни приглушени тонове, тежка класическа мебел от естествено дърво, тежки меки кресла и диван, плътни завеси, които почти не пропускат дневната светлина. Той мразеше жилището си и същевременно чувстваше, че свиква с него и че дори нещо вътре в него самия започва да се променя, става по-приглушено, не така предизвикателно. Едновременно с раздразнението обстановката в жилището будеше у него чувство на спокойствие и сигурност. Тук не му се искаше да кани гости, да организира шумни сбирки с пиене и мадами. Тук му се искаше с часове да седи неподвижно, вперил поглед в телевизора или в книга. И това също беше ново в живота му. Енергичният, подвижен Юрка Симонов, който нито миг не стоеше на едно място, бавно умираше у него. А кой се раждаше на негово място? Неизвестно. Той инстинктивно се противеше на раждането и формирането на новото същество вътре в него, ето защо за половин година така и не направи това, което го съветваше оня умник, специалистът психолог. Не си намери нови приятели, не си изгради постоянна връзка с жена. „Новият живот трябва да се създава, да се конструира съзнателно и целенасочено — поучаваше го онзи. — Животът не е само биологически процес, състоящ се от сън, хранене, задоволяване на естествените нужди и либидото. Животът е твоята среда, събиранията с хора, участието в битието на приятелите ти, отношенията ти с жена. Той е всичко, което поражда общи интереси, общи разговори и впоследствие — общи спомени. Трябва да живееш така, че най-късно след година да имаш възможност по всякакъв повод да разкажеш случка от живота си. Забележи — от новия си живот, а не от онзи, предишния. За една година трябва да напълниш бележника си с нови телефони, а живота си — с преживявания, събития и факти, които пълноценно ще заменят преживяванията, събитията и фактите от предишните трийсет години“.

Първия път, когато Виктор чу това, думите на психолога му се сториха прекалено сложни. Почти нищо не разбра от тях. И едва няколко месеца по-късно започна лека-полека да схваща смисъла им. Ето, Юлка го попита за снимките, а той няма какво да покаже, макар че би било напълно уместно да извади албум или купчинка снимки и да подхване обяснения: тук сме с приятели за риба, а ето ни на вилата, печем шишчета, тук пък бяхме на почивка на море, а това… ами това е една позната, бивша, може да се каже, нищо сериозно. Като всеки нормален човек, той трябва да има минало, а за половин година така и не натрупа нищо. Половин година на вятъра, половин година се вкопчва в личността си, по всякакъв начин се съпротивлява на нейното разрушаване и се опитва да запази всичко възможно. А нужно ли е? Ето, защо не завърти любов с тази чистичка млада студентка, защо не й направи дете, а после да се оженят? Защо, какво лошо има? Хем да си смени фамилното име, някои мъже го правят. Той никога не е имал такива момичета — Виктор ги наричаше наум „прилични“. С тях му беше скучно и тягостно, не знаеше за какво да говори и как да ги забавлява, защото освен пиенето и секса, не можеше да им предложи нищо. Така де, няма да ходи с тях на концерти я!

Макар че Юля не прилича много на тях, във всеки случай не е твърде разговорлива. Той мълчи — и тя мълчи, гледа ту него, ту наоколо с огромните си тъмни очи, седи неподвижно, като статуетка. Все пак е странна…

— Ще останеш ли до сутринта? — без заобикалки я попита Виктор.

— Не знам, трябва да се обадя.

— На кого?

— Вкъщи, на родителите си.

— И какво, те може да не ти разрешат, така ли?

— Може.

Да, това момиче не страда от многословие, определено.

— А от какво зависи тяхното разрешение? — попита той. — Ако си при приятелка — може, а при приятел — не, така ли?

— Не, всичко зависи от здравето на мамината леля. Тя е вече стара и ако се чувства зле, аз отивам при нея за през нощта, та в случай на нужда да й направя инжекция или да извикам „Бърза помощ“.

— Значи родителите ти не те ограничават в отношенията ти с мъже? — учуди се Виктор. — Прогресивни, модерни родители имаш, а?

— Нормални родители. И прекрасно разбират, че ако поискам да преспя с някого, като нищо ще го направя и денем, така че изискването да нощувам вкъщи нищо не решава и не променя. Искаш ли да се обадя?

— А ти? Ти искаш ли да останеш?

По лицето на Юля се изписа израз, сякаш тя искаше да каже: „Все ми е едно“. Виктор беше стопроцентово сигурен, че ще чуе именно тези думи, и страшно се изненада, когато тя каза:

— Засега искам. Но ако после реша друго, предполагам, че нищо няма да ми попречи да стана и да си тръгна. Нали?

— Да, разбира се — слисано промърмори той.

По дяволите, те са съвсем различни, тези момичета от поколението на деветдесетте. Когато той самият беше на толкова, на колкото е сега Юля, неговите връстнички не се държаха така. Е, всъщност се държаха точно така, оставаха за през нощта дори не на втория, а още на първия ден от познанството, отиваха на гости у непознати мъже и от нищо не се страхуваха, или пък обратното — ужасно се страхуваха и за нищо на света не се съгласяваха да отидат в чужда къща. Но да отидеш ей така хладнокръвно при мъж, за когото нищо не знаеш, и при това да допускаш, че той може да се окаже насилник или пълен глупак, садист или друг някакъв изрод, като същевременно разчиташ, че ще можеш да си тръгнеш, ако нещо не ти хареса… Момиче от двайсет и първи век. А може би просто московско момиче? Казват, че столичните момичета се различавали от провинциалните. Интересно, по какво ли? Може би именно по това? Знаят за всички тъмни и мръсни страни на живота, но със столично високомерие смятат, че ще съумеят да се справят със ситуацията — нали са толкова умни, толкова разкрепостени.

Оказа се, че родственицата на Юля е здрава и читава, и момичето предупреди родителите си, че няма да се прибере. След като затвори телефона, тя отново се умълча, остана неподвижна на дивана, обхванала с ръце притиснатите до гърдите й колене. Ето на, сега той трябва да направи нещо, да каже нещо или поне да предложи кафе… Или може би направо да я води в спалнята? Виктор се обърка. Момичето много му харесваше, то беше тъкмо от онзи тип жени, от които той обикновено моментално губеше самообладание — дребничка, слабичка, тъмнокоса, мургава. И косите й. Най-важното — имаше дълги коси, гъсти, прави, копринени и лъскави. От такива коси той просто полудяваше. Дощя му се веднага да грабне Юля, да я отнесе на ръце в спалнята, да я хвърли на леглото, да смъкне ризата си и да се притисне с цели гърди до тези прохладни и свежи като изворна вода коси. Но кой знае защо му се струваше, че подобен порив ще бъде неуместен и дори някак… плебейски сякаш. У него бушуваше темпераментът на млад здрав самец, той искаше това момиче незабавно, тук и сега, но то изглеждаше толкова хладно и разсъдливо, че Виктор се стъписваше.

— Преди или след това пиеш кафето си? — най-сетне намери как да пристъпи към нападение той.

— След десет вечерта изобщо не пия кафе — последва бавният отговор. — Само слаб чай. И след това предпочитам да спя, а не да пия каквото и да било. Искаш ли да знаеш още нещо за моите навици?

— Разбира се — въодушеви се Виктор. — Искам да знам също как предпочиташ да започнем — направо тук или в спалнята. Или може би в банята?

— Зависи от обстановката. Отначало трябва да погледна спалнята и банята, а после ще реша.

Ама че работа! Сякаш е дошла тук не да прави любов, а ремонт. И сякаш е старшият майстор тук, който ще решава какво и в каква последователност трябва да става.

— Слушай, ти винаги ли си такава?… — Виктор се запъна в търсене на подходящ епитет.

Юля, която вече бе станала от дивана, вдигна към него недоумяващи очи.

— Каква?

— Делова. Сякаш си дошла на работа, а не да се забавляваш.

Лека усмивка отново се плъзна по нейните ясно очертани устни, но така и не се разля по лицето й като сияние на радост или поне на смях.

— Човек трябва да се отнася към всичко сериозно, като към работа. Дори към забавленията. Тогава всичко ще бъде както трябва.

— А как трябва? — глупаво попита Виктор и запали лампата в спалнята.

— Да речем, така.

Юля неочаквано се притисна до него с цялото си тяло, нейните малки горещи длани буквално опариха бедрата му през тънкия плат на летните панталони. Всичко по-нататък ставаше бурно и безгрижно, ту на пода, ту на леглото. Момичето се оказа много темпераментно и мълчаливо, не настояваше Виктор да говори някакви празни думи, самата тя не произнесе нито звук, дори не стенеше. Само протяжно и силно закрещя накрая. После лениво го млясна по рамото, обърна му гръб и дълбоко заспа.

Виктор още дълго се въртя, бори се с желанието да събуди Юля и отново да я притисне до себе си, но кой знае защо, не посмя. Тъкмо когато дрямката започна да сковава с мека паяжина възбудения му мозък, той изпита странното чувство, че са го използвали. Да, да, използвали са го именно така, както самият той бе използвал много момичета. Тази мургава малка студентка не искаше нищо да знае за него, не зададе нито един въпрос, а за снимките попита просто от учтивост, за да му достави удоволствие, но той видя с какво облекчение тя си пое дъх, когато разбра, че той няма снимки. Той й е абсолютно безинтересен като личност. Бил й е нужен като мъж, с когото може да прекара вечерта, щом няма друго занимание. И когото може да употреби като сексуален автомат.

Виктор поспа три или четири часа и се събуди. Юля кротко спеше до него, лежеше в същата поза, в която бе заспала. Юнското небе вече беше съвсем светло, макар да бе едва четири и половина. Отново го завладя смесената с недоумение обида: бяха го използвали като бездушна, безсловесна вещ. Но още в следващия миг го споходи друга мисъл. Момиче, което не задава въпроси. Момиче, с което не е нужно да разговаряш за разни умни неща и да се правиш на начетен и образован. Момиче, което не се интересува от работата ти, от приятелите ти, от миналото ти. Момиче, което е готово на близост и при това не се стреми да те представи на родителите си в качеството на годеник. Момиче, което само като го погледнеш, всичко у теб сладко замира и мислите ти поемат в съвършено определена посока. Може би именно това му е нужно сега? Поне като начало. Нека тази Юля стане първата тухличка в неговия нов живот, а после в новото му „минало“.

Виктор нито за миг не се съмняваше, че тъмнокосата Юля рано или късно ще стане негово „минало“.