Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Настя Каменская обичаше да работи със следователя Гмиря. Борис Виталевич навремето също е бил оперативен работник, така че е опознал лично проблемите и трудностите на детективския живот и се отнася към тях с разбиране. Никога не прави кисели физиономии, ако дознателите му носят информация, придобита с каквито се сетиш нарушения на закона, а сяда с тях на масата и започва да измисля как да придаде на тези сведения напълно приличен вид.

— Виждаш ми се нещо подозрително разхубавена — заяви Борис Виталевич още щом Настя престъпи прага на кабинета му. — Да не си се влюбила?

— Съвсем не, ваше благородие — шеговито отвърна тя. — Просто вие отдавна не сте ме виждали и напълно сте ме забравили.

— Да бе, ще те забрави теб някой, как не. Сядай, разказвай.

— Не, не, вие разказвайте. Нали водите този случай още от началото, а всичко, което ми казаха момчетата от Соколники, го знаете и вие. Нашият убит няма никакво отношение нито към соколническата, нито към която и да е друга групировка, тоест това не е било разчистване на сметки. Какво остана при вас?

— Много неща. Първо, това, което са писали вестниците. Днес имах подробен разговор с мадам Воронова, режисьорката на сериала, тя ме просвети за някои неща, но в малко от тях ме убеди. Така че версията за убийство с цел проваляне на снимките засега остава на първо място. По-нататък по списъка имаме… какво?

— Шантаж — бързо подсказа Настя. — Съпругата на сценариста може да е била отвлечена, тъй като е станала свидетел, или пък с цел шантаж. Тогава убийството на шофьора ще се яви отстраняване на пречка за отвличането.

— Браво — одобрително кимна Гмиря. — Цел на шантажа?

— Прекратяване на снимките например. Или рекет. Само че срещу кого?

— Срещу Воронова, срещу кого другиго. Съпругът й е богат бизнесмен, има собствена фирма, казва се „Центромедпрепарат“. Гребе парите с лопата. Впрочем Воронова снима филма си с тези пари.

Настя не се въздържа и подсвирна. Охо!

— Богатият съпруг наистина е страхотен факт, но все пак е някак смътно… Воронова има ли деца?

— Две.

— Тогава щеше да е по-лесно да се отвлече дете, заради детето си тя определено щеше да развърже кесията. А тук имаме съпруга на сценариста. Слаба работа.

— Не е точно така, Настася — поклати глава Гмиря. — Децата на Воронова са големи момчета, доскоро спортисти, дълги години сериозно са се занимавали с плуване. Единият е на двайсет и една години, другият съвсем скоро ще навърши двайсет. Такива не можеш ги метна на рамо, за да ги отнесеш тихичко.

— Ами жената на сценариста?

— Жената на сценариста, жената на сценариста — запя следователят с мелодията на популярна някога мелодия от филм и извади от папката си някакъв лист. — Жената на сценариста се казва Яна Генадевна Нилская, двайсет и седем годишна, ръст метър и петдесет и един, тегло четирийсет и два килограма.

— Дааа — проточи Настя, — такова дребосъче може да окаже физическа съпротива само на комар. И то без гаранция, че ще е успешна. Та какво, Воронова много ли е близка с този сценарист? Толкова, че да даде пари за откуп за жена му?

— Казва, че ще даде. Но аз не вярвам. И после, Воронова може да говори какво ли не, но при всяко положение парите ще трябва да дава мъжът й, а не тя. Така че възниква въпросът: ако Яна Генадевна е била отвлечена с цел откуп, откъде престъпникът е сигурен, че господин… господин… — Гмиря отново надникна в бележките си. — … господин Ганелин, съпругът на нашата мадам режисьорка, ще даде пари? Защото те няма откъде другаде да се вземат, самият сценарист Нилски няма никакви спестявания и няма да може да откупи съпругата си.

— Ами хонорарът? — учуди се Настя. — Нали е трябвало да получи хонорар за сценария. Доколкото знам, това са доста сериозни пари. Две хиляди, две хиляди и петстотин долара за серия. Колко серии са предвидени?

— Трийсет и няколко, така във всеки случай твърди Воронова.

— Ето, виждате ли — тържествуващо се усмихна тя, — според най-скромните пресмятания, Нилски трябва да има най-малко шейсет хиляди долара.

— Нищо не виждам — тросна се Борис Виталевич, — защото Нилски не е получавал хонорар.

— Тоест как? Защо?

— Защото. Те си имат сложна система на заплащане… И няма готов сценарий. С една дума, според това, което чух от Воронова, излиза, че снимките на филма са започнали със средства на съпруга й, но телевизионният канал е обещал да се включи във финансирането по-късно, когато получи пари от бюджета за следващата година. Именно от тези пари на Нилски ще бъде изплатен целият хонорар. А засега е получил съвсем малко рублички, колкото да има с какво да живее в Москва и да не пукне от глад. Но всичко това, разбира се, трябва да се провери. По-нататък. Ако Нилски няма пари, остава съпругът на мадам. Трябва да изясним дали с отвлечената Яна Генадевна не го свързват някакви особени отношения и ако да, кой може да е знаел това. Ако престъпникът е имал предвид именно неговия джоб, откъде е бил сигурен, че този джоб ще се отвори широко заради малката Яна? Схващаш ли?

Настя мълчаливо кимна. Делото за убийството на шофьора сега вече не й изглеждаше скучно.

— По-нататък — продължи междувременно следователят. — Да предположим, че престъпникът все пак е имал за цел да провали снимките, макар че мадам три часа с пяна на устата ме убеждаваше, че това е невъзможно. Но нали знаеш, Настася, мен трудно може да ме убеди човек, аз съм от стара коза яре. Да речем, че Воронова със сълзи, истерии и закани за развод или самоубийство е изкрънкала от богатото си мъжле парите за снимките. То се знае, че той не ги е извадил от кесията си, за да й ги тропне на масата. Той на части, според нуждите, превежда тези пари по сметката на снимачната група. Е, къде е гаранцията, че като се сблъска с такава неприятност като убийство на снимачната площадка, той няма да прекрати финансирането на поредната глезотия на съпругата си? А пък ако никак не е искал да дава пари, но се е опитвал да запази достойнството си пред мадам, тогава просто ще се възползва от убийството на шофьора, за да закрие проекта. И няма да даде нито грош повече. Сиреч, лоша поличба, небесата са против и разни такива глупости. Какво следва от това?

— От това следва, че или убиецът е знаел със сигурност, че ще стане така и снимките ще бъдат прекратени, или самият съпруг на Воронова е организирал всичко това. И излиза, че той… как се казваше?

— Ганелин — подсказа й Борис Виталевич.

— И излиза, че господин Ганелин се превръща в централна фигура за нас. И по версията за отвличане, и по версията за проваляне на снимките — заключи Настя.

Да, любопитно се подреждат нещата… Започнаха с убийство на шофьор на снимачна група, а завършиха с едър бизнесмен.

— Ами ако все пак са убили шофьора, защото са искали да убият именно него? — попита тя предпазливо. — Какво като не е свързан с криминална групировка. Първо, това все още не е факт, а в РУБОП хората не са богове, не могат да знаят всичко за всички. Просто още не им е попадал пред очите. И второ, да не би освен при разчистване на сметки, да няма други причини за убийство?

— Защо, има ли? — невинно запита Гмиря.

— Ами например ревност.

— О! Ето тук уцели много точно — доволно се засмя Борис Виталевич. — А знаеш ли ти, Настася, че отвлечената Яна Генадевна откровено е флиртувала с невинния убит Теймураз Инджия?

— В Соколники ми споменаха нещо за това, но някак неуверено. Че жената на сценариста през целия снимачен ден не стояла на площадката, а се разхождала из парка в компанията на шофьора. Това ли наричате откровен флирт? — усъмни се Настя.

— И през този снимачен ден, и през всички преди него те са били постоянно заедно, ходели са някъде, заедно са обядвали и са пиели кафе. А ако изпратели шофьора със задача някъде, нашето пиленце отивало с него. Ще ти кажа нещо повече: във вечерта на убийството, малко преди да се случи всичко, сценаристът Нилски провел твърде неприятен разговор с повишен тон със съпругата си. Хората, които чули този разговор, си казали, че двамата са се скарали. И то сериозно.

— Смятате, че Нилски може да е убил шофьора от ревност?

— Като нищо. Защо не?

— А къде е тогава Яна? Нали е била отвлечена. И отвличането ли е било от ревност?

— Скъпа моя, а кой всъщност ти е казал, че Яна Генадевна е била отвлечена? — зададе неочакван въпрос Гмиря.

— Как кой? Коротков, още в неделя. А сега и вие ми казахте същото.

— А ти, глупачето ми, повярва. Ех, Настася, още много трябва да те уча. Тя е изчезнала, разбираш ли? Изчезнала е. И не са я намерили никъде. Може и наистина да са я отвлекли. А може и сама да се е махнала. Скарала се е с мъжа си и е хукнала накъдето й видят очите. И хабер си няма, че шофьорът е бил убит. Намерила е къде да пренощува, стои там и се цупи на благоверния си, чака той хубавичко да се разтревожи и да осъзнае колко е неповторима и как не може да живее без нея. Типично женски ход. А може и нея да са убили.

— Къде е трупът й тогава? — резонно попита Настя.

— Лежи някъде. Рано или късно ще се намери. Гледай сега, имаме три варианта на обяснението къде се е дянала Яна Нилская. Двата от тях не изключват убийство на шофьора от ревност. Значи — какво?

— Значи е сценаристът — въздъхна Настя. — Трябва да разработваме и него. Но нали и убитият шофьор може да е имал женичка, която да го е ревнувала. И която също може да е организирала убийството или на единия, или на двамата.

— Може — съгласи се Гмиря. — С една дума, работа до гуша. В неделя с този случай се е занимавал дежурен следовател, сутринта го поех аз. А днес, както знаеш, също е почивен ден, утре също, тоест чак до сряда, до тринайсети юни, случаят ще се размотава без никаква полза за обществото и без да помръдне и на йота. А до тринайсети вече всички следи ще са изстинали. Вие пък, така наречените криминалисти, не можете да направите нищо свястно без моето мъдро процесуално ръководство, нали така? Всичко, което може да се изпорти — непременно ще го изпортите, а онова, което е невъзможно да се изпорти, ще го направите напълно негодно за употреба. Добре де, шегувам се, шегувам се, не се цупи, такъв е моят хумор на фона на почивния ден. Ето защо днес вече се свързах с ръководството и постигнах уговорката да оставят случая на мен. Ще попиташ за какво ми е притрябвало това ли? Отговарям: искам повишение и набирам точки в своя полза. Но това теб не те засяга, това са си мои проблеми. Детективите от територията разработват версии, според които централна фигура е самият потърпевш, проучват връзките му, проверяват дали около него не е имало конфликти или някакви други причини за убийството. Това интересно ли ти е?

— Ами… не — завъртя глава Настя. — На колко години е потърпевшият?

— На двайсет и пет.

— Следователно обкръжението му е било младежко. Аз не мога да се справя с такъв материал. На мен ми дай нещо по-солидно, още повече че новият началник иска да се занимавам с версията за проваляне на снимките.

— Ами добре тогава — съгласи се Борис Виталевич. — Значи, Настася, най-напред ми събери сведения доколко са близки съпрузите Нилски със семейството на Воронова. И конкретно: доколко е близка изчезналата Яна Нилская с богатия съпруг на нашата мадам. Е, и всичко, свързано с това. По-нататък: искам да знам доколко охотно съпругът е дал пари на Воронова за нейния филм. Подозирам, че е скърцал със зъби и е проклинал всичко на света, но искам да знам със сигурност. И последно: сценаристът Нилски живее в апартамент без телефон, няма мобилен, така че похитителите няма да могат да му се обадят лично. Това естествено в случай че Яна е била отвлечена с цел откуп. Те или ще му подхвърлят писмено съобщение на адреса, или ще звънят на някого от обкръжението му. Най-вероятно на самата мадам Воронова или на нейния съпруг. Трябва денонощно да имаме човек на адреса. А ти се върти около Воронова. Чуеш ли нещо — веднага ми се обади.

— Знам, знам, не съм дете — усмихна се Настя.

* * *

Ирина Савенич отиде на пръсти от стаята до кухнята, притвори вратата след себе си, наля вода в електрическия чайник, натисна копчето. Най-сетне Руслан задряма, за пръв път през тези почти две денонощия притвори очи и се отпусна. Нека си почине, тя ще се постарае да не му пречи. Горкото момче, как можа да му се случи тази гадост! Жена му изчезна. А шофьорчето, с което отишла да пие кафе, го убиха. Какъв кошмар! Всъщност Яна Нилская никак не беше симпатична на Ира, но нима в такава ситуация чувствата имат значение? Къде ли е сега тази малка Янка? Може би са я отвлекли и я държат в някое тъмно мазе, може да я измъчват и инквизират, но защо? Какво искат от нея? И защо досега никой не се обажда, не казва условията си? Не знаят как да намерят Руслан, защото той няма телефон ли? Глупости, Янка прекрасно знае адреса. И после, тя знае телефоните и на Наталия, и на Ира, неведнъж се е обаждала на тях. Ако похитителите поискат да се свържат с Руслан, те ще съобразят как да го направят. Но защо, защо? Те не могат да искат каквото и да било от Янка, тя е обикновена шивачка, не разполага с никакви особени сведения. И пари няма. Значи искат нещо от самия Руслан. Той е бил журналист, насъбрал е какви ли не сведения за много хора. Може би това е причината? Но нали вече повече от година не работи във вестник, изобщо е изоставил журналистиката, седял си е вкъщи и е пишел роман. Не е вземал участие в никакви сериозни случаи, не е водил никакви журналистически разследвания. На кого може да е интересен? На някого сигурно е интересен, щом отвлякоха Янка. Но защо не се обаждат? Господи, дано се обадят по-скоро, да представят доказателства, че малката Янка е жива и здрава, тогава всички ще могат да въздъхнат спокойно. А те не се обаждат…

Водата в чайника завря, Ира извади чаша, пусна в нея пакетче френски чай с метличина и със съжаление си отбеляза, че кутията бързо се опразва. Тя купи този чай в Париж преди месец, когато ходи там за майските празници заедно с Наталия и цялото й семейство. Този чай много й хареса и сега Ира се ядосваше, че купи само две опаковки. Колкото и да го пести, скоро ще свърши. След това, което се случи в събота, всички решиха, че не бива да оставят Руслан сам, докато ситуацията с жена му не се изясни. И Ира, като стара позната, пое тази грижа. Отби се вкъщи, напълни чантата си с най-необходимото — тоалетни принадлежности, козметика, таблетките срещу алергия, кутийката със захарин, малко дрехи, зарядното устройство за мобилния телефон. Взе и любимия си чай.

Буквално до спазми в гърлото й беше жал за Руслан. Лошо беше също, че той изобщо не пиеше, нямаше този навик. Тоест можеше да вдигне чашка, колкото да се чукне на маса, но сега не ставаше дума за чашка, а да си пийне здраво и да намали напрежението, да се отпусне, да изключи. А Руслан не умееше да го прави. Цялата нощ в събота срещу неделя прекара в милицията, където по двайсет пъти го питали за едно и също, после Ира го докара тук, в апартамента на Наташиния син, и сега седеше с него, изчакваше евентуалните събития. В неделя тук дойдоха милиционери, отново измъчваха Руслан с въпроси: дали жена му има познати в Москва, дали може да му се е разсърдила и да е отишла при тях, дали някой не го е заплашвал, дали някой не е искал нещо от него и разни подобни. После отново настъпи нощ, но Руслан не можеше да мигне — ту кръстосваше жилището, ту седеше неподвижно, олюляваше се, обхванал главата си с ръце, ту изведнъж започваше да говори, без да спира. И Ира не спеше, успокояваше го, доколкото можеше, утешаваше го, правеше оптимистични прогнози. Но ползата от това беше почти никаква. Тази сутрин тя не издържа и заспа, подремна два часа, а Руслан така и не можа да мигне. Слава богу, поне привечер задряма. А телефонът мълчи ли, мълчи…

Ира не издържа, извади мобилния си телефон, набра номера на Наталия.

— Какво става? — полугласно попита тя, като се стараеше да говори по-тихо.

— Нищо. Ами при вас има ли нещо ново?

— И при нас няма нищо. Натуля, защо не се обаждат? Какво чакат?

— Може би изчакват Руслан да си изгуби ума от тревога. Надяват се да стане по-сговорчив. А може наистина никой да не е отвличал Яна. Нали знаеш, в събота вечерта са се скарали…

— Но къде може да се е дянала? — Ира не забеляза как повиши глас. — Тя няма в Москва никого освен нас. Нито един познат. Никога по-рано не е идвала тук. Милиционерите казаха, че са проверили всички хотели — никъде я нямало. Е, къде е тогава, ако не са я отвлекли? Ние тук вече си мислим най-лошото…

— Какво имаш предвид? — строго попита Наталия.

— Че Янка изобщо вече… ами… че я няма — смотолеви Ирина.

— На кого от вас му хрумна тази мисъл?

— На Руслан… Той вече какво ли не си помисли. И че е избягала с любовник! И че са я убили. И че внезапно се е побъркала, забравила е коя е, къде живее, защо е тук. Че се скита някъде из Москва и не знае къде да отиде. Натуля, как мислиш, дали я търсят? Или просто се правят, че я търсят?

— Ириша, стегни се — още по-строго каза Наталия. — Ситуацията наистина е тежка, но ти не бива да я утежняваш допълнително. Изпратих те при Руслан за морална подкрепа, а не да се паникьосваш. Ако веднага не престанеш да се самонавиваш и да го тревожиш, ще дойда и аз ще седя при него, а теб ще те пратя у вас. Разбра ли ме?

Ира нямаше нищо против Наталия да дойде. Нещо повече, сега го искаше най-много от всичко на света. Така се бе подредил животът и: в тежка ситуация Наталия винаги беше до нея, подлагаше рамо или й подаваше ръка. И сега присъствието на по-голямата й приятелка, която я бе отгледала и възпитала, беше крайно необходимо на Ирина. Но тя разбираше, че да моли Наталия да дойде би било връх на егоизма. Самата тя е изтормозена до крайност, днес няколко часа я разпитвал следователят, а преди това са я засипвали с въпроси други милиционери. И тя не спи и се побърква от тревога. А има и съпруг, и син, нали Наталия не може да ги зареже и да хукне на помощ на своята възпитаничка. Защото възпитаничката, слава богу, вече е на трийсет и една, не е някоя хлапачка, на два пъти се е омъжвала, завърши института, снима се в няколко филма, но ето, по навик пак търси Наталия, когато й е тежко на душата.

— Разбрах те, Натулечка — виновно смотолеви Ирина. — Ще се постарая да се държа подобаващо. Само че ти ми се обади веднага, ако научиш нещо, нали?

Тя изпи до дъно изстиналия чай, отвори хладилника и с огорчение се убеди, че не е останала почти никаква храна. Това, което Янка бе купила и сготвила в събота сутринта, до вечерта в понеделник се оказа изядено. Гостоприемната Ира бе предложила на дошлите в неделя оперативни работници чай със сандвичи, те не отказаха, смутено признавайки, че са работили цяла нощ и са гладни като вълци. На самата Ира на нервна почва й се отвори зверски апетит, а и Руслан хапна нещо — не че искаше, но Ира го накара. И ето го резултата… Няма дори залък хляб. Ще трябва да прескочи до магазина — тук в съседство, на ъгъла, има денонощен.

Ирина откъсна от бележника си чист лист и бързо написа: Отивам до магазина, ще се върна след петнайсет минути, не се тревожи. Ира. Помисли малко и добави часа: 21:40. Ако Руслан се събуди, поне няма да се уплаши, че е излязла отдавна и също е изчезнала. Ира тихичко влезе в стаята и сложи бележката до дивана, на който в неудобна поза бе задрямал Руслан, взе ключовете и излезе от апартамента, като се постара бравата да не изщрака.

В магазина тя купи кашкавал и пушено месо за сандвичи, хляб, яйца, извара със стафиди, няколко сладки кифли и буркан конфитюр от касис. Помисли малко и добави към това две бутилки натурална минерална вода от по литър и половина за себе си и две — газирана за Руслан, както и няколко големи, от по половин кило шоколада. Шоколадът е полезен в стресови ситуации, когато не ти се яде и не можеш нищо да преглътнеш, а трябва някак да поддържаш силите си. Ира сложи покупките в няколко торбички, вдигна ги й неволно изохка: товарът се оказа внушителен, само водата беше шест литра. И шоколадите — около две кила. И всичко останало не беше леко. Добре че не беше много далече, двеста метра, не повече.

Пред входа почти се сблъска с някакъв младеж.

— Тежи ли? — леко присмехулно попита той. — Да ви помогна?

— Няма нужда — грубо му подхвърли Ира и се шмугна във входа, като веднага мислено се упрекна за лекомислието. Ама как може така? Младежът явно търсеше повод за разговор, а тя буквално пред очите му влезе във вход, в който няма портиерка. Ами ако той сега хукне след нея и с физическа сила се постарае да й обясни, че с непознати мъже трябва да разговаря учтиво? Просто е полудяла!

Докато чакаше асансьора, тя уплашено се ослушваше за звуци зад гърба си, но нищо не се случи. И едва когато вратата на асансьора започна да се затваря, Ира чу как някой влезе във входа. Боже мой, ами че тя определено е пълна идиотка! Та това е милиционерът, който наблюдава блока, в случай че някой реши да донесе бележка на Руслан от похитителите. Нали още вчера ги предупредиха, че служител на милицията непременно ще бъде наблизо. Като осъзна собствената си глупост, Ира дори се разсмя. После, като си спомни за убития шофьор Тимурчик и изчезналата Яна, отново се натъжи.

Руслан така и не се бе събудил, докато тя ходи до магазина, но рязко отвори очи и скочи от дивана още щом Ира влезе.

— Какво? — напрегнато попита той и се вгледа в лицето й. — Идвал ли е някой? Аз чух вратата да се отваря. Писмо ли донесоха? От Яна ли?

— Не, не, аз се прибрах. Прескочих до магазина, хладилникът ти е празен.

— А от Яна нищо ли няма? Никой ли не се е обаждал?

— Няма. Легни да поспиш, трябва да си починеш — ласкаво каза Ира.

— Не искам да спя.

— Тогава да вървим да пийнем чай, ще направя сандвичи.

— Не искам — упорито повтори Руслан.

— Трябва — строго каза Ира, като си спомни заръката на Наталия да не се размеква и да не се поддава на упадъчните настроения на Руслан.

— Няма да ям.

— Ще ядеш — примирително се усмихна тя, — няма къде да вървиш. Разбирам, че нищо не ти се яде, но е задължително да хапнеш нещо. Знае ли се как ще се подредят нещата, трябва да си готов за всякакъв обрат, може да ти трябват сили. За никого няма да е добре, ако заслабнеш или се сдобиеш с гастрит.

Руслан стоеше пред нея, толкова нещастен, толкова дребен — с цяла глава по-нисък от снажната Ирина, с разрошена коса и очила с дебели стъкла, така че Ира с усилие се сдържаше от порива да го прегърне като син или по-малък брат, да го притисне до себе си, да го утеши, да го защити. Връстници са — и той е на трийсет и една, а Ира, кой знае защо, продължава да го приема като малко момче, което се нуждае от нейната помощ и подкрепа. Още преди десетина години, когато се срещнаха за пръв път, Ира вече беше в развод след първия си брак и бе видяла и изпитала в живота какво ли не, включително ранно осиротяване, венерологични диспансери, аборти и лечение от алкохолизъм, а Руслан беше толкова трогателно наивен и чист, че момичето се чувстваше край него като абсолютна старица, цинична и разочарована от живота. Оттогава отношението й към Руслан като към по-малък и неразумен хлапак така и не се промени. Каква глупачка е обаче Янка, да го ревнува от Ира!

Тя здраво хвана Руслан за ръката и той покорно се потътри след нея към кухнята. Ира успя да го накара да вземе сандвич с пушени гърди и Руслан машинално задъвка.

— Как мислиш, възможно ли е Яна да ме е напуснала? — попита той неочаквано спокойно.

— Възможно е — също тъй спокойно отговори Ира, макар че всичко в нея се сгърчи от съчувствие към него. — Всяка жена може да напусне всеки мъж, в това няма нищо невъзможно.

Самата тя не вярваше в това, което говореше. Ама как така — ще вземе заради нищо и никакво да зареже съпруга си, бащата на двете си момиченца? И после, Янка толкова безумно го ревнуваше — жени, които имат любовници, не ревнуват така. Впрочем случва се една жена да напусне мъж не защото има нова любов, а само защото любовта към дадения мъж е станала непоносима за нея. Включително поради ревност. Историята познава доста примери за това, да вземем дори самата Ира. Нали и тя бе обичала, бе обичала страстно и до полуда, именно затова си бе тръгнала. Разбираше, че тази нейна безогледна любов се превръща в бреме за любимия й, в тежко и най-важното — ненужно бреме. Може и с Янка да се е случило същото? Ама не, не, това са глупости! Те с Руслан имат нормален брак, стабилен, заздравен с деца. Но ако Ира настоява, че Яна не би могла да изостави мъжа си, тогава автоматично би трябвало да признае, че й се е случило нещо лошо. Или са я убили, или са я отвлекли, или се е побъркала. Други обяснения за изчезването на Янка няма. А така излиза, че поне е жива и здрава…

— Нима е възможно една жена внезапно да разлюби мъжа си? — продължаваше да задава въпроси Руслан. — Ей така просто, за една секунда да вземе и да го разлюби? И да реши, че повече не иска да го вижда. И да си тръгне без обяснения. И да не я интересува, че той се тревожи, че място не си намира, че го измъчват най-черни мисли. Нима сте способни да постъпвате така?

— Миличък, вие, мъжете, сте способни да постъпвате по същия начин. И го правите, и то между другото много по-често от жените. Това, което ти описа, е типично мъжки стил на поведение. Спомни си колко пъти си чувал сърцераздирателни истории как „той отиде за цигари и не се върна“. Но и някои жени го правят, макар и рядко. Хайде пак да звъннем на тъща ти в Кемерово, може Яна все пак да се е появила там — предложи Ира.

— Не може да се е появила там — прозвуча раздразнение в гласа на Руслан, — паспортът й е останал тук, както и ключовете от апартамента в Кемерово. Как би се качила в самолета без паспорт?

— Всичко се случва — философски отвърна Ирина. — Ами ако се е обадила на майка си по телефона? Яна е нормален човек и дори да е лоша съпруга, пак би се тревожила за децата.

Тя му подаде телефона и почти насила го напъха в безволно отпуснатата на масата ръка на Руслан. Той набра номера, поговори с тъща си. Не, Яна не се е обаждала, не се е прибирала там.

— Убили са я — изведнъж избъбри Руслан, загледан в Ира с безумни очи. — Чувствам, че Янка вече не е между живите… Толкова ми е черно на душата… Господи, какво да правя!!!

* * *

Настя живееше на Шчолковское шосе вече дълги години, но пак честичко я спохождаше неприятното чувство за липса на свобода, когато слизаше от вагона в метрото. Станция „Шчолковская“ беше последна, всички пътници слизаха и в този момент я завладяваше странното усещане, че тя, Настя, стои на перона не защото живее тук, а единствено защото са я изгонили от влака. Че някой там горе е решил, че влакът няма да продължи и пътниците трябва да освободят вагоните. Че някой е решил вместо нея, а не тя сама е взела решението. Че някой не се е съобразил с нуждата на хората да продължат пътя си и е прекратил движението на композицията. Настя прекрасно разбираше, че мисълта беше глупава и абсолютно несправедлива, но за толкова години така и не можа да се освободи от нея.

Тя се изкачи по стълбището, излезе на улицата и извади от чантата си мобилния телефон. Трябваше да намери Юра Коротков, защото го бе поканила временно да поживее при нея, но си тръгна от службата, без да му остави ключове. Сигурно сега седи там, горкият, гладен, уморен, поглежда часовника и мечтае за горещ душ, топла вечеря и добра приятелска компания. Телефонът в кабинета на Коротков не отговаряше и Настя набра друг номер — мобилния на Юрка.

— Къде си? — попита тя, докато крачеше бавно от метрото към автобусната спирка.

— Потъркай си очите, кокошка такава — незлобиво й отговори гласът на Юрка. — Или си сложи очилата.

Потънала в мислите си, Настя не забеляза присмеха и послушно бръкна в чантата за очилата. Напипа калъфа, сложи на носа си шедьовъра на германските оптици.

— Добре де, сложих си ги. И какво? Исках да ти кажа, че след двайсетина минути ще си бъда вкъщи, така че можеш да тръгваш към мен.

— Не след двайсет, а след пет.

— Защо? — смаяно отговори Настя.

— Защото. Глупачка — кратко подхвърли Коротков и затвори.

Тя недоумяващо погледна телефона, който стискаше в ръката си, сви рамене и веднага уплашено отскочи встрани, защото буквално в ухото й писна автомобилен клаксон.

— Какво бе, трябва ли да тичам подире ти? — чу тя съвсем наблизо гласа на Коротков. — Качвай се в колата, слепота моя непрогледна.

И едва тогава Настя с изумление разбра, че се е обаждала на Юра, застанала на метър от колата му.

— Ама ти какво правиш тук? — глупаво попита тя и седна до него на предната седалка.

— Чакам те. Вече ходих до вас, гледам — няма те, никой не отваря. Звъннах на мобилния ти, отговарят ми — абонатът временно е недостъпен. Е, тогава разбрах, че се друсаш в метрото. Оцени, между другото, моето душевно благородство. Нали можех да отида някъде да хапна, докато се прибереш. Обаче не, нали съм ти най-добрият приятел, реших да ти доставя удоволствие и за разкош да те превозя от метрото до дома ти, а после да споделя с теб оскъдната ти бекярска вечеря. Оцени ли ме?

— Оцених те — кимна с усмивка Настя, — само че май напразно се надяваш на вечеря. Пирожките свършиха, а вчера не съм готвила нищо. Впрочем я спри пред магазина да купим едно друго за хапване, защото наистина нямам нищо вкъщи.

— Не ме обиждай. — Коротков укорително поклати глава и се престори на сърдит. — Аз не съм ти някакъв храненик, имам си достойнство. Жилището е твое, продуктите — мои. Става ли?

— И още как — весело се разсмя Настя. — Слушай, Чистяков няма да си е вкъщи още три седмици, можеш да разчиташ на моето жилище, щом обещаваш да пазаруваш в замяна.

— Да, и да готвя дори.

— Не, за готвенето аз ще се опитам — неуверено каза Настя.

— Да бе, ти ще се опиташ, как не — тросна се Юра. — Да ти кажа, ще ми се да поживея още поне година-две. Не съм самоубиец.

— Ах, ти, мерзавец такъв! — Настя възмутено го удари с юмрук по коляното. — А кой вчера ми излапа пирожките? А кой днес искаше допълнително?

— Ами прегладнял човек… От глад и оцетът ти се вижда сладък.

— Мерзавец — нежно повтори Настя. — И освен това неблагодарен и лицемерен.

Вкъщи се разбра, че за щастие няма да е нужно да готвят: вместо продукти, от магазина Коротков беше донесъл готова китайска храна, която трябваше само да притоплят в микровълновата фурна.

— Какво е това? — Настя огледа с подозрение тънките пластмасови кутийки, покрити с фолио. — Мирише някак странно.

— Това, приятелко, е бамбук с гъби муър, а в тази кутия… абе пак нещо зеленчуково. Гъмжи от витамини.

— Сигурен ли си, че може да се яде?

— И питаш! Китайската кухня, между другото, е популярна в целия свят. Там, из Европата и Америките, хората не са пълни идиоти — ако не беше вкусно, нямаше да го ядат — авторитетно поясни Коротков.

Настя замислено помириса съдържанието отначало на едната кутийка, после на другата, но това не я убеди напълно.

— Слушай, ами там, в Китай, изобщо ли не ядат месо? Само бамбук и тези… зеленчуци ли?

— Че как бе! — възмути се Юра. — Ядат, и още как. В павилиона, откъдето купих това, имаше и пиле с ядки, свинско с кисело-сладък сос и някакво сложно приготвено говеждо, май нежно изпечено.

— Защо тогава не взе говеждо? Или пилешко с ядки? Все пак щях да съм по-наясно, нещо познато…

Коротков явно се притесни.

— Защо не съм взел, защо не съм взел — промърмори той. — Защото беше скъпо! Взех каквото беше по-евтино. Но продавачът ми се кълнеше, че било вкусно, каза, че всички го купували и хвалели.

— Добре де — безнадеждно въздъхна Настя и пъхна кутиите във фурната, — ще опитаме. Може и да оцелеем, ако имаме късмет.

Храната се оказа учудващо вкусна, макар и необичайна за тях. Настя и Юра не се и усетиха как чиниите блеснаха девствено чисти, лишени дори от остатъците от соса, който бяха обрали със залъчета бял хляб.

— Страхотно! — одобрително призна Настя и сложи съдовете в мивката. — Ако искаш да продължаваш да нощуваш при мен, утре ще отидеш и ще купиш пак нещо толкова вкусно. Далече ли е оттук?

— Далече е, на „Новослободская“.

— Ами ето, ще прескочиш, защо трябва вечно да стоиш в службата.

— Сестро, много си нахална — възмути се Коротков. — Аз, между другото, съм ти началник. Кой ще те ръководи, ако по цели дни обикалям да купувам храна?

— Ау, вярно! — Настя уплашено плесна с ръце. — Съвсем забравих, че си началник. Извинявай, скъпи. Тогава хайде да се отчета пред теб за извършената работа. Искаш ли?

— Искам — отговори Коротков с отчаянието на готов на смърт камикадзе. — Сядай тогава и се отчитай какво полезно свърши днес във връзка с убийството на шофьора в Соколники.

Настя седна срещу него, запали цигара.

— Аз, любезни ми началнико, стигнах до извода, че човек е безсилен да промени хода на събитията, ако този ход е предначертан свише.

Коротков се облещи и едва не се задави със сока, който пиеше от висока чаша.

— Какви ги дрънкаш, приятелко?

— Ами такива. Днес прекарах доста време в компанията на Наталия Александровна Воронова и разбрах, че с убийство на член на нейната снимачна група от всяко положение сме щели да се занимаваме, ако не днес — утре или пък след месец-два. Но при всяко положение сме щели да се занимаваме.

— Как да те разбирам?

— Виж сега, Юрик, ако не бяха убили шофьора Тимур, са щели да убият другиго. Например актрисата Ирина Савенич. Или сценариста Нилски. Или самата Воронова. Или някого другиго от мъжки пол. Работата е там, че изчезналата Яна Нилская безумно, до истерия и за майтап на цялата снимачна група е ревнувала съпруга си Руслан от актрисата Савенич.

— Това джудже? — Коротков изумено вдигна вежди. — Ами че той не й стига до пъпа.

— На коя?

— Ами на Савенич. Тя е гигант, по-висока е дори от мен.

— Ей, много ме изненада — позасмя се Настя, — ами че и аз съм по-висока от теб. А между другото, откъде знаеш това? Нали тя не е била в Соколники, когато си ходил там с групата, този ден тя не е имала снимки.

— Всичко знаеш бе, много си умна — обиди се Юра. — Не ти ли казаха, че един час след пристигането на оперативната група Савенич дотърча в Соколники? Воронова й се обадила и тя веднага долетя.

— Защо?

— За да оказва морална подкрепа. Воронова и Савенич са много близки приятелки, тяхната верица. Едната е на трийсет, другата — на петдесет, двайсет години разлика и хайде ти ми обясни какво общо може да имат?

— Не преувеличавай, Воронова е само на четирийсет и шест, а Савенич — на трийсет и една. Това е дълга история, те са живели много години в комунално жилище, родителите на Савенич са били проблемни, баща й влязъл зад решетките, майка й се пропила, фактически Воронова я е отгледала още от раждането й и нищо чудно, че в стресовата ситуация Воронова е звъннала първо на Ирина. И няма нищо чудно също, че Савенич веднага е дошла. Така са прекарали целия си живот. А оттук знаеш ли какъв извод следва?

— Знам — избоботи Коротков и си наля още сок от еднолитровата кутия. — Каквото и да се случи, Воронова ще я защитава. Или Савенич — Воронова, което не променя нещата.

— Злобар си ти, Юрик — въздъхна Настя. — И си недоброжелателен.

— Аха, затова пък ти си ни образец на добротата и милосърдието. Изобщо накъде биеш? Че Яна Нилская е могла да убие съперницата си?

— Елементарно. Знаеш ли какво ми каза Воронова? Че Яна е завъртяла любов с шофьора Тимур изключително от ревност, защото й е дошло до гуша. А когато на една жена й дойде до гуша, знаеш ли какво става?

— Представям си — промърмори Коротков. — Тоест, ако нещата бяха продължили в този дух, Яна рано или късно би пречукала или съперницата си, или неверния си съпруг. А на мен ми казаха, че била дребничка, крехка…

— Слънце мое, за да вдигнеш предпазителя и да натиснеш спусъка, не е задължително да си Шварценегер. Напълно достатъчно е да имаш една ръка и пет пръста на нея. А за да наемеш изпълнител, може дори да нямаш ръце. Яна Нилская според очевидци била много темпераментно момиче, дори прекалено темпераментно. И много енергично. И много емоционално. И способно на необмислени и неочаквани постъпки.

— Красива картинка…

Юра замислено човъркаше с чаената лъжичка вишневото сладко в линийката и си избираше плодчета.

— А ти защо ми каза, че е можело да убият и Воронова? За какво й е на Яна Нилская да убива режисьорката?

— Защото Яна Нилская е била убедена, първо, че съпругът й има връзка с Ирина Савенич, а второ — че Воронова ги прикрива и им създава условия за интимни срещи.

— Че кой ти каза такова нещо? — смая се той.

— Ами самата Воронова.

— И ти повярва, така ли?

— Юра, Воронова ми се видя нормална жена, умна, почтена и разбираща от хора. И мъжът й впрочем е много приятен. Гмиря ми заръча да проуча какво е отношението на съпруга на Воронова към снимките и дали той не се опитва да я накара да се откаже от проекта заради това убийство. С други думи, дали не иска да се възползва от трагедията, за да си спести парите, които толкова щедро е обещал на жена си за сериала. Е, проучих, няма нищо подобно. Поне засега.

— Гмиря ли измисли тези глупости? — Юра скептично повдигна вежди.

— Не съм ги измислила аз я. Боря изобщо смята, че съпругът на Воронова може да е организирал убийството, за да провали снимките, защото му се свидят парите, а по някакви причини не е могъл да откаже на жена си това финансиране. Юра, това не са чак толкова големи глупости, това е нормално логическо разсъждение, разработване на всички възможни версии. Просто когато виждаш хората на живо, в дома им, когато виждаш как те общуват помежду си, как се държат, разбираш какво може и какво не може да бъде. А когато не виждаш и не познаваш хората, всяка версия може да ти изглежда правдоподобна. Ето, ти например вярваш ли, че Анатолий Андреевич Аксючиц може да бъде убиец?

— Аксючиц ли? Кой е пък този?

— Не, ти ми отговори — може ли или не може той да убие човек?

— Добре де, може. Защо не? Щом е човек, освен това е жив, той може всичко, в това число и да убие. Не виждам нищо невероятно в това. Не, Настюха, сериозно, кой е той?

— Един аспирант на Льошка, ти го видя у нас преди около два месеца.

Коротков се разсмя от сърце.

— Един такъв пълничък, добродушен? Дето толкова смешно се уплаши, че ние с теб всеки момент ще се скараме?

— Именно.

— Не, този човек не би извършил убийство. Никога — твърдо заяви Юра. — Извънредно симпатичен човек, абсолютно безконфликтен. Според мен той дори не може да се разсърди сериозно. С една дума, разбрах какво искаш да кажеш. А Гмиря има ли други версии?

— Колкото щеш. Например че са убили шофьора, защото той е пречел на отвличането на Яна. А самата Яна е била отвлечена с цел рекетиране на съпруга на Воронова, който, както знаеш, е човек далеч не беден. Тоест Боря смята, че между Яна Нилская и Андрей Константинович Ганелин може да се е зародила страстна любовна връзка.

— Това е по-красиво… Съпругът ми, сиреч, се заплесва по красивата актриса, аз пък напук на него ще спя с богатия съпруг на режисьорката. Защо не се смееш, а?

— Че какво смешно има в това? — не разбра Настя.

— Какво смешно ли? Ами всичко! — Коротков удари с юмрук по масата. — Всичко, което е измислил Гмиря, е смешно, а ти го повтаряш. Кога Яна Нилская е пристигнала в Москва?

— Точно преди началото на снимките, на двайсети май.

— А е изчезнала на девети юни. Тя е тук само от три седмици и ти смяташ, че през тези три седмици първо се е осъществила връзката между съпруга й и Ирина Савенич, после Яна дълго и упорито е ревнувала, след това е решила да завърти главата на Ганелин, известно време са се създавали техните романтични отношения, после най-сетне са се създали, за тях са научили престъпниците, те пък са разработили плана как да измъкнат парички от бизнесмена, после са го осъществили. И всичко това за двайсет и един дена! Ами че за такава история е нужна цяла година, ако не и повече. То е все едно да събереш „Сага за Форсайтови“ върху три страници.

— Юрочка, Нилски се познава с Ирина Савенич точно от десет години — каза Настя, — така че не се пали толкова.

— Добре, така да бъде. Но Яна Нилская е дошла в Москва едва сега — не се предаваше Коротков. — Не е възможно за три седмици ситуацията да се развие до такава степен, че да доведе до отвличане и рекет. За три седмици тя не би могла така да завърти главата на съпруга на Воронова, че престъпниците, които са наблюдавали отстрани, да разберат: оттук може да се измъкнат парички.

— А кой ти е казал, че всичко това се е развило само за три седмици? — невинно запита тя.

— Защото Яна е в Москва за първи път. Ти какво, не чуваш ли какво ти говоря?

— Чувам. А ти сигурен ли си, че съпругът на Воронова никога не е ходил в Кемерово? Сигурен ли си, че не е възможно той да се запознае с Яна, в който и да е друг град, не само в Москва? На някой курорт например.

— Уби ме — ядосано изтърси Юра.

— Какво? — не разбра Настя.

— Направо ме уби. Ако те слуша човек, Яна изобщо е могла сама да измисли и организира цялата тая бъркотия, за да измъкне пари от богатия си любовник. Ще кажеш ли, че това е невъзможно?

— Няма да кажа. Възможно е. И това също трябва да се проверява. Засега ние с теб разсъждаваме напосоки. Защото Яна така и не се е обадила още. И е абсолютно неясно дали са я отвлекли, или тя сама се крие някъде. И ако са я отвлекли, с каква цел са го направили. Нито на Воронова, нито на Савенич, на никого все още никой не се е обаждал и нищо не е искано. Хайде да се приготвяме за лягане. — Настя с въздишка се надигна от стола. — От мен да мине, ще ти дам чисти чаршафи.

Докато Коротков се къпеше, тя разтегна дивана „за гости“, застла го с чисто бельо, включи мобилния телефон да се зарежда, застла и своето легло. Юра излезе от банята, загърнат с хавлията на Чистяков, освежен и доволен.

— Ето, това е то щастието! — констатира той, рухна на дивана и протегна крака. — Човек започва да го цени, след като две нощи поред е спал в кабинета. Кога ставаме утре?

— В седем — безрадостно съобщи Настя.

— Защо толкова рано? — учуди се Коротков. — Ще бъде нормално и в осем и половина, пътят ни оттук е около четирийсет минути по права линия до „Садовое колцо“, а оттам съвсем малко. Да се измием, да хапнем и да стигнем до службата час и половина са ни дори много. И изобщо утре в цялата страна е законен почивен ден — цялата прогресивна руска общественост ще празнува Деня на независимостта, а ние ще отидем на работа изключително заради чувството си за дълг и здравия си детективски хъс. Кой е казал, че трябва да сме там точно в десет? Когато започнем, тогава.

— Ама мен Афоня ме предупреди днес, че утре трябва да се явя в десет и да му докладвам резултатите от днешната работа. И той не почива в почивни дни, много му се иска да разработи телевизионната версия.

— Ох, господи — въздъхна Юра, — вярно е това, което казват за новото началство, че е по-страшно от беда. Добре, ще те закарам в десет, обявявам ставане в осем и половина.

— Аз не мога така, Юрик, сутрин дълго време се събуждам. За да изляза от къщи в девет, трябва да стана в седем.

— Добре де, както искаш — сви рамене Юра. — Ти стани в седем, но мен не ме вдигай преди осем и половина.

Той заспа моментално, не успя дори да издърпа одеялото до гърдите си. Настя мълчаливо му завидя за способността да заспива бързо и се потътри към банята.