Александра Маринина
Незаключената врата (8)

Глава 8

Ирина беше замръзнала до кости в мокрите си дрехи. Днес още от сутринта снимаха сцени с дъжд, „поливачката“ се трудеше неуморно, подгизналите дрехи се лепяха за тялото и тя непрекъснато зъзнеше. Такива са минусите в работата на актьорите, които се снимат в киното. Сценарият рядко съвпада с календара, а дните на снимките — още по-малко. Самата Ира добре си спомняше как през февруари снимаха лятна сцена, в която персонажите трябваше дълго да си изясняват отношенията, застанали на стълбището в един вход. Навън беше минус дванайсет градуса, във входа — почти същото, а актьорите се снимаха по дънки и фланелки с къси ръкави. Посинялата и настръхнала кожа по ръцете гримьорите прикриха как да е, но какво да правят с парата, изригваща от устата им при всяка дума? Тогава режисьорът каза на двамата участници в епизода да запалят цигари, та парата да се скрие в дима. Сиромах човек — жив дявол, както се казва. Сцената беше дълга, сложна, правиха шест или седем дубъла и към края на снимките от непрекъснатото пушене на Ира й се виеше свят и я болеше стомахът. Привечер вдигна температура, носът и се запуши, през нощта мъчително я заболя гърлото, на сутринта — и гърдите. Но кого вълнува това? Трябваше да отиде на снимки — и тя отиде, като си взе заедно с температурата, хремата и кашлицата и огромен несесер с капки за нос, хапчета против кашлица и прахчета за температурата. И това не беше единствен случай, такива неща стават много често. Особено тежко е, когато се снимат сцени с водоеми, а е още април или вече ноември. Голям късмет е, ако трябва да влезеш във водата до глезените или най-много до колене. Ами ако трябва да се къпеш? При това положение като нищо се разболяваш, да не говорим как се чувстваш, докато те снимат. Безкрайно удоволствие! Ако един актьор иска да играе в киното, той не взема болнични и изобщо грижливо крие всичките си болежки, за да не се страхуват режисьорите да го канят във филмите си. Защото ще утвърдиш за ролята някой болнав, а после целият график на снимките страда заради постоянните му оплаквания. Актьорите винаги играят жертвоготовно, това всички го знаят — и в театъра, и особено в киното. Днес снимките вървяха тежко, в сцената — освен Ира Савенич, участваха още двама актьори, единият от които беше възрастен и опитен, а вторият — съвсем млад студент от школата студия при МХАТ, когото бяха взели за ролята не толкова заради таланта, колкото заради външността му — много беше подходяща. Студентът ужасно се вълнуваше, за пръв път се снимаше във филм и изобщо имаше съвсем малък сценичен опит, затова постоянно грешеше. Ира виждаше, че Наталия малко по малко губи търпение, но се владее — нямаше изход, епизодът трябваше да се заснеме. И другите двама актьори, мокри до кости под водните струи на „поливачката“, също трябваше да търпят, треперейки и изгаряйки от желание да се преоблекат в сухи дрехи и да се завият с топло одеяло.

Дойде Руслан и подаде на Ира чашка с горещ чай.

— Благодаря — промърмори трогнато тя. — А къде е твоята красавица? Нещо не я виждам.

Не че този въпрос сериозно интересуваше Ира, тя попита просто от учтивост. Всички те бяха нощували у Воронова и на сутринта заедно дойдоха на снимки: Наталия, Ира и Руслан с жена си. Отначало Яна, както и предната вечер, седя сама малко настрани, на една пейка в градинката, но от известно време Ира вече не я виждаше там, пейката беше празна.

— Андрей Константинович я закара някъде с колата — съобщи Руслан.

— Къде я закара?

— Ами не знам… Някъде… Дойде с колата, поговори си с Наталия Александровна, после с Яна, после с мен. Че нали, няма смисъл тя да седи тук сама и да скучае, по-добре той да я заведе някъде да се позабавлява. И я откара.

Нито по лицето, нито по интонацията на Руслан Ира можа да долови дали това положение му харесва или не. Обикновено жив и енергичен, Руслан след завръщането на жена си моментално бе помръкнал и сякаш бе изгубил интерес към живота.

— Руслан, ти добре ли си? — загрижено попита тя.

— Да — разсеяно отговори той.

— Май ме лъжеш. Нали виждам, че нещо става с теб.

— Нищо не става с мен, наред съм си. Напразно се тревожиш.

В гласа му нямаше нито нервност, нито раздразнение, което непременно се усеща, когато засегнеш тема, която събеседникът ти не иска да обсъжда, камо ли да развива. Равен спокоен глас, напълно лишен от емоции. Ето това най-много тревожеше Ирина. То беше толкова необичайно за Руслан… Да не би той да ревнува от Ганелин? Тази мисъл я споходи внезапно, роди се от нищото и в първия момент на Ира дори й стана неприятно: е, как може да мисли така? Нито Янка, а още по-малко Андрей Константинович бяха дали някакъв повод за ревност. Андрей обича Наталия, това е толкова очевидно за всички, че не може да има и капка съмнение. А Янка… Да, между другото, какво за Янка? Нали на самата Ира неотдавна й направи впечатление, че Яна Нилская се отнася към мъжа си не толкова топло и нежно, колкото би трябвало да се очаква? Боже мой, нима е хвърлила око на Наташиния мъж и си е поставила за задача да го омотае, да го разведе и да се омъжи за него? Да се превърне от бедна провинциалистка в московчанка, съпруга на заможен бизнесмен? Сигурно сутринта му се е оплаквала, хленчила е, че иска да си отиде вкъщи, защото тук, първо, я е страх след всичко, което се случи, и второ, й е скучно. И добрата душа Андрей Константинович е решил да помогне на Наташа, да се постарае да изведе Янка от депресията, да я позабавлява, да я развесели, та тя да зареже глупавата си идея за връщане в Кемерово и да не пречи на Наташа спокойно да снима филма. На Наташа й трябва Руслан, а Янка иска той да замине с нея. Защото, видите ли, толкова се страхува сега, че й е нужен защитник. И тук, и у дома, в Кемерово. Разбира се, Андрей Константинович прави това заради жена си, Ира изобщо не се съмнява, но точно толкова добре знае как могат да свършат такива едни добри намерения, с които, както е известно, е постлан пътят към ада. Искаш ли да спечелиш един мъж — позволи му да ти помогне, всяка начинаеща кокетка знае тази проста истина.

— Добре, щом не искаш да ми кажеш, недей — сърдито рече Ирина. — Мислех, че с теб сме приятели.

— Извинявай, Ириша, но наистина нямам какво да ти кажа.

Тя виждаше, че Наталия е привършила обясненията си с младия актьор, значи сега пак трябваше да отиде на площадката и да се мокри. О, господи, довечера Наташа със сигурност ще помоли Руслан да помисли не е ли възможно да се изхвърлят от сценария всички останали епизоди с този персонаж. Тя няма да понесе още един такъв снимачен ден. А и Ира, да си признае, също.

— Ира — извикаха я, — идвай, започваме.

Тя бързо си допи чая и тръгна към мястото, където беше камерата. Най-сетне всичко свърши. Ира бързо се качи в автобуса, преоблече се и смяташе първо да изсуши косата си със сешоара, но реши преди това да види кой я е търсил по телефона. На дисплея се виждаха думите: „Пропуснати разговори — 6“. Тя прегледа номерата, от които й бяха звънили. Трите номера бяха непознати, един беше от по-голямата сестра на Наталия Воронова — явно тя беше търсила Наташа, не я беше намерила и бе решила да попита Ира. Добре де, сама да се оправя — Ира не можеше да я понася и добре знаеше, че тази мадам търси Наташа само когато иска да помоли за поредното съдействие, финансово или организационно. Другите два номера се оказаха на приятелки, Ира щеше да им се обади, когато се прибере вкъщи. А от трите непознати номера единият все пак й се стори смътно познат. Започваше с 200, което само по себе си беше голяма рядкост, и Ира си спомняше, че съвсем наскоро си бе записвала този телефон и бе обърнала внимание именно на първите му цифри. Защо обаче го бе записвала?

Тя погледна през прозореца на автобуса и намери с поглед директора на филма Семьон Мусатов. Ето кого трябва да попита, Сеня знае всичко.

— Сеня! — Ира му помаха с ръка, канейки директора да се приближи. — Сенечка, телефоните, които започват с 200, от кой район на Москва са?

— Това не е район — подхвърли тичешком Мусатов, устремен някъде надалеч, — това е „Петровка“. Сиреч, милицията.

Ама разбира се! Разбира се, именно „Петровка“. Тя си бе записала този телефон снощи, когато се разделяха с Юрий. Радостно усмихната, тя веднага му звънна. Да, всичко е наред, нощували са у Воронова. Да, тя не е отговаряла, защото е била на снимачната площадка, но сега е свободна и се кани да си тръгва за вкъщи. Не, няма нужда, тя се е снимала под дъжда, подгизнала е и премръзнала и най-много от всичко на света иска да се прибере вкъщи, в топлата и суха кухня, и да вечеря, загърната в топлия мъхест халат. Не, нека той не се безпокои, не е нужно да носи нищо, тя си има всичко.

Е, прекрасно, мислеше си Ирина, подложила гъстите си влажни къдрици под струята горещ въздух от сешоара, Коротков е симпатичен мъж и в неговата компания тя се надява да прекара вечерта много по-приятно от днешния снимачен ден.

Всъщност, като каза, че има всичко, Ира естествено доста преувеличи. Вкъщи нямаше почти никаква храна, нали тя бе прекарала няколко дни у Руслан, а вчера, след като Яна се върна, само прескочи до вкъщи да се преоблече и хукна към „Мосфилм“ за поредните снимки, а после набързо се отби в най-близкия магазин и купи първото, което й попадна под ръка, колкото да не умре от глад. Не беше разчитала особено много Коротков да осъществи намерението си да дойде и когато той все пак дойде снощи, изяде заедно с него всичко купено. Така че в момента хладилникът в жилището на Ира Савенич старателно охлаждаше празно пространство, украсено с едно малко бурканче конфитюр от боровинки, споделило самотата си с пакетче майонеза.

По пътя тя се отби в „Рамстор“ и натовари с продукти цяла количка. Ира винаги имаше прекрасен апетит, който обикновено се усилваше привечер, затова в битката за талията тя по-често губеше, отколкото печелеше. Съдържанието на количката нагледно говореше за опитите й да постигне компромис: кефирът с един процент масленост и изварата с нула си съседстваха с пушената змиорка и пилешките рулца, доматите, краставиците и марулята — с картофите, а нискокалоричният ръжен хляб — с покрития с хрупкава коричка ужасно вкусен турски и кошничките с крем и плодове. В края на краищата Янка се намери, зад гърба й е един труден снимачен ден, а в личния й живот май се очертава поредно завойче. Не е ли това повод за празнична вечеря? Тя готви прекрасно, Наташа я учеше още от малка, а после и свекърва й „от втория брак“ шлифова кулинарните навици на снаха си. Друг е въпросът, че Ира не обича много–много да стои край печката и за самата себе си не се старае особено, изключение са само периодите, когато захваща специални диети. Очаква ли гости обаче, винаги е готова да блесне.

Старанията й не бяха напразни, Коротков оцени усилията й и не престана да хвали всяко ястие на трапезата.

— Имам чувството, че твоята позната те държи гладен — насмешливо каза Ира, докато наблюдаваше как той лапа агнешкото задушено.

— Коя позната?

— У която живееш временно. Да не би изобщо да не те храни?

— Храни ме колкото умее. Тя е чудесна жена, но уви, не струва като домакиня. Не може да направи нищо по-сложно от сандвич. Вярно, сега се опитва да се стегне, започна да се учи да готви.

— Е, и? Успява ли? — поинтересува се тя.

— Успява. Тя изобщо е много способна, само че ужасно я мързи. Но захване ли се с нещо, то става. Тази сутрин например ми направи великолепен омлет.

— Да бе — разсмя се Ира, — това е подвиг! Да направиш омлет е висш пилотаж, не всеки го може. И какво друго умее?

— Научи се да прави и пирожки от маслено тесто. Знаеш ли, вкусни бяха, изядох почти всичките, дори на нея нищо не оставих.

— Сандвичи, омлет и пирожки — това е достойно меню. И толкоз? Нима такива жени си намират съпрузи?

— Представи си, тя е успяла. Друга, то се знае, не би могла, но тя е успяла. Нали ти казвам, способна е, захване ли се с нещо — непременно го свършва.

— Сигурно е красива? — ревниво попита Ира.

— Коя? Тя ли? Има специфична хубост. Съпругът й я харесва, а всички останали мъже не я вълнуват. Ама защо говорим само за нея? Я по-добре ми разкажи за снощи. Какво казват семейство Нилски? Имат ли някакви предположения?

Ето на, тя си знаеше! Този милиционер идва при нея не от романтични подбуди, а за да души и разпитва за Руслан и Яна. Дали да се обиди?

— Ти само за това ли дойде при мен, а?

— Ама недей така, Ирочка. — Коротков я погледна ласкаво. — И да не се познаваше със семейство Нилски, пак щях да дойда при теб. Но аз съм криминалист, работата ми е да събирам информация, разбираш ли? Това ми е служебно задължение. И началството не ме пита имам ли време да я събирам или не, то иска резултати. Така че, ако ти не се познаваше с Нилски, знаеш ли какво щеше да стане?

— Какво?

— Щях да те поканя на среща и да ти предложа да дойдеш с мен при хора, които познават Руслан и Яна. Щях да разговарям с тях, а ти просто щеше да седиш и да чакаш. Пак щях да искам да сме заедно, но при това щеше да ми е нужно и да работя. Затова мога само да се радвам, че сега имам възможността да съчетая двете неща.

Това успокои Ира, аргументите на Коротков й се видяха убедителни, още повече че след няколкото години съвместен живот със следователя Игор Машченко тя бе започнала да разбира едно друго от милиционерското ежедневие. Докато пиеха чай с пасти, тя добросъвестно разказа на Юрий всички събития и разговори от снощната вечер и днешния ден.

— Значи Ганелин заведе Яна някъде да се забавлява — кой знае защо угрижено заключи Коротков. — Е, успял ли е да я поразсее? Да знаеш случайно?

— Не знам — сви рамене Ира, — аз свърших със снимките и си тръгнах за вкъщи в шест и нещо, а Наталия и Руслан останаха на площадката, днес трябваше да снимат до осем.

— Тоест към единайсет сутринта Ганелин взе Яна и до шест и нещо още не се бяха върнали? — уточни той.

— Ами да. Но може да я е закарал направо у Наталия. Тази нощ Нилски ще прекарат пак у тях.

— Интересно, и докога може да продължава това? Какво, да не би те да са се преместили у нея завинаги?

— Ох, Юра, кой може да ги разбере тях! — Ира с раздразнен жест избута към центъра на масата порцелановата захарница. — Ту не можели, видите ли, да останат в онзи апартамент, ту на Янка й хрумва, че изобщо не иска да остане в Москва. Снощи буквално изпадна в истерия: заведи ме вкъщи — и толкоз! А днес май се поукроти. Андрей Константинович може наистина да успее да я успокои, та да не тормози Руслан. Наташа сега страшно се нуждае от Руслан. Те най-вероятно ще трябва сериозно да съкратят сценария, а тя не иска да го прави без него.

— А защо трябва да съкращават сценария?

— Въпрос на пари, Юра. Винаги и във всичко играят роля парите. Нали знаеш, че сериалът се снима с пари на Ганелин, а той имал някакви финансови затруднения в момента. Отначало й е обещал два милиона долара, а сега се оказало, че не е сигурен дали ще може да й даде толкова. Снощи е казал това на Наташа и тя е решила да намали разходите за заснемането, за да се справи със сумата, която той може да й гарантира. Разбираш ли, Юра, това е отговорен момент, трябва да се преработи сценарият, авторът на романа сега е нужен на Наташа като въздуха, тя няма да се справи сама с такъв обем работа, да взема други сценаристи означава допълнителни разходи, които не може да си позволи. А тая малка глезла не иска нищо да знае и настоява Руслан да я заведе в Кемерово и да остане там с нея. Хайде кажи ми, на какво прилича това?

— На мен май ми прилича на последствия от нервния стрес, който е преживяла Яна — предпазливо изказа своето мнение Коротков.

— А според мен това е егоизъм и безотговорност! — тросна се Ира.

Известно време те мълчаливо пиха чая си, после Коротков докосна ръката й.

— Ирочка, ще ти бъда много признателен, ако сега се обадиш на Воронова.

— Защо?

— Попитай я как е Яна, как е прекарала деня, дали се е успокоила.

— Ами теб какво те засяга това? — учуди се Ирина.

— Моля ти се — настойчиво повтори той, — обади й се и я попитай. Или предпочиташ да дойдеш с мен у тях и да слушаш как аз ще задавам същите въпроси? Трябва да знам това. А искам да бъда с теб. Нали вече ти обясних.

Ира послушно набра номера. За нейно учудване, вдигна Руслан.

— Ти какво, сам ли си там? — смаяно попита Ира.

— Сам съм.

— А другите къде са?

— Наталия Александровна отиде у сестра си. Альоша излезе с някакво момиче, отидоха на дискотека, днес си е взел изпита и си почива.

— А Яна къде е?

— Тя е с Андрей Константинович.

— Какво, още ли не са се прибрали?

Ира не повярва на ушите си. От единайсет сутринта. А сега вече беше десет вечерта. Бива си ги тези развлечения.

— Андрей Константинович се обади, предупреди ни да не се безпокоим, с тях всичко е наред.

Да бе, как иначе, наред ще е. Кой би се усъмнил! Ах, Янка, ах, ти, зъбата мишка такава, блещиш се като невинно бебе, правиш се на уплашена, а всъщност… Готова си да лапнеш чуждия мъж. Ами че Андрей Константинович е свят човек, нищо не забелязва, не схваща Янкините хитрости, глези я като незаслужено оскърбено дете, което непременно трябва да развесели, та да не плаче. И не забелязва как като послушно биче го теглят с въженцето право към пропастта.

Ира така се разстрои, че дори не можа да го скрие.

— Но какво ти е? — учуди се Коротков. — Май всеки момент ще се разплачеш. Защо, какво е станало? Аз ли казах нещо лошо? Сбърках ли нещо? Да не те обидих?

— Не, не. — Тя бързо надяна на лицето си маска на омиротворено спокойствие. — Не е заради теб. Всичко това не ми харесва.

— Какво конкретно? — Гласът му изведнъж стана напрегнат и много „служебен“.

— Ами… Янка и всичко останало… Юра, да не помислиш, че обичам да клюкарствам, и после… аз също не съм образец на нравствеността. Но номерата на Янка просто ме вбесяват! Снощи беше ужасно нещастна, направо смазана, с никого не разговаряше, нищо не искаше, само едно: да се върне в Кемерово. А днес? Цял ден прекарва в компанията на чужд мъж, който всъщност й е почти непознат, виждала го е само веднъж-дваж през цялото време. Значи с него е намерила за какво да си говори? За родния й съпруг не се намериха думи, а за чуждия значи се намериха? За родния си съпруг тя е в лошо настроение, а за чуждия то се подобри?

— Всичко се случва — спокойно каза Юрий. — Възможно е за чуждия човек да се намерят и думи, и настроението ти да се подобри. Защо това толкова те притеснява?

— Ами така.

Ирина помълча няколко секунди, опита да се овладее.

— Юра, моят живот е дълга история и сега не е моментът да се ровим в него. Но мога да ти кажа едно: заради Наташа съм готова да убия когото щеш. Когото щеш, разбираш ли? Ако нещо заплашва нейното щастие и спокойствие, пред нищо няма да се спра. Никак не ми харесва това, което става между Янка и Андрей Константинович.

— Ирочка, та какво толкова особено става между тях? От това, което ти ми разказа, не следва нищо такова. Е, прекарали са деня заедно, какво от това? Или не си ми казала всичко?

— Не, всичко ти казах, всичко! Само че аз прекрасно знам в какво се превръщат после тези на пръв поглед невинни цели дни, прекарани заедно. Прекрасно знам! И знам как свършва това за съпругите.

— Добре, успокой се. — Погледът на Коротков отново стана нежен и топъл. — Забрави за това. В края на краищата ние с теб имаме среща, нали?

— Да — усмихна се Ира.

— И ще ми позволиш ли да остана до сутринта?

— Ще ти позволя.

Тя отново се усмихна, този път на своите спомени. Малко повече от година бе минала, откак тя се раздели с човека, когото обичаше, плачеше на рамото на Наталия и искрено не можеше да си представи как ще живее занапред, защото никога не ще може да го забрави и да докосне друг мъж. Малко повече от година. И какво сега? Оставя в дома си да пренощува мъж, когото почти не познава. И го прави не от отчаяние, не поради лошо настроение, не от желание да ядоса някого или да докаже нещо, а просто защото този мъж й е симпатичен, харесва й. Тя му позволява да остане, защото сама го иска. Мъдрата Наташка още тогава, преди година, й предсказа, че ще стане точно така, а влюбената и отчаяна Ира не й вярваше. Наташка пак излезе права.

* * *

В събота, шестнайсети юни, най-сетне престана да вали и двата почивни дни бяха топли и слънчеви. Ирек въздъхна с облекчение. Мразеше дъжда. Мразеше го преди всичко, защото трябваше да излиза с чадър, а той изобщо не можеше да понася ръцете му да са заети с нещо. Най-удобно се чувстваше, когато държеше ръцете си в джобовете на якето. Роден и отраснал далеч не в тропиците, той, кой знае защо, обичаше жегата и я понасяше добре, затова дори лете, когато въздухът понякога се загряваше до трийсет градуса, носеше леки тънки якета, къси, но непременно с джобове.

В Москва му се струпаха затруднения. Шефът по свои канали бе успял да провери по паспортните им данни всички пътници от мъжки пол, отлетели за Москва следобед на 31 май, и под подозрение бяха останали само трима, подхождащи по външност и възраст за ролята на Юрка Симонов. Старпома, когато му възлагаше да разузнае всичко за тези трима пътници, му нареди да се обърне за помощ към Гога Сухумски. Че нали, Гога живее в Москва, по-добре познава обстановката, ще даде от своите момчета, защото е ясно, че Ирек не може да следи сам и тримата заподозрени. Но Шаня, бащата на Ирек, щом чу името на Гога Сухумски, освирепя и строго забрани на сина си да се свързва с него. Нарече го плъходав. Ирек не беше много вещ в апашките закони, знаеше само някои основни неща, но да ги разбира дълбоко, от дъното на душата си — такова нещо нямаше. Плъходавите са хора, които крадат от своите, той знаеше това, а каква история се е случила с Гога и защо баща му толкова го мрази — това оставаше загадка за него. Впрочем трудно е това да се нарече и загадка, загадките имат отговори, а тук? И да гадаеш, и да не гадаеш, няма полза. Тук трябва или да знаеш със сигурност, или да изхвърлиш въпроса от главата си и да го забравиш. Ирек предпочете второто. Просто прие като сведение, че баща му мрази Гога, и си направи извод, според който, ако изпълни заръката на Старпома и потърси помощ от Гога, баща му ще го претрепе. Ей така, без много приказки. Сега трябваше да реши от кого трябва да се страхува повече — от баща си или от Старпома. Баща му, вярно, му е по-близък, пък и родна кръв все пак, но пък Старпома е по-високо в йерархията, гледа по-надалече и знае повече. Ако не послуша баща си, той може и никога да не научи, а ако направи сечено на Старпома, шансовете му да оцелее ще са твърде малко. Старпома не прощава неподчинение и нелоялност, това всички го знаят.

И Ирек тръгна по най-лесния път — предаде баща си. Обърна се към Старпома и печално въздишайки, му обясни проблема си.

— Добре че ми каза — одобрително кимна Старпома. — Не знаех, че Шаня има проблеми с Гога. Какво пък… Шаня наистина не е истински апаш. Истинският апаш не бива да има семейство, а Шаня не можа да се отрече от теб. Опитвал е, знам, напуснал е семейството си. Не се е върнал при майка ти. А с тебе така и не е могъл да се раздели. Затова отказаха да го короноват. Но той е предан на нашето дело, честен апаш е, затова искам да проявя уважение към неговите чувства. Щом има претенции към Гога Сухумски, аз ще се съобразя с това. В Москва ще отидеш при Захар, аз ще го предупредя, ще ти помогне.

Ирек въздъхна с облекчение и реши, че всички затруднения са зад гърба му, още повече че когато спомена за Захар пред баща си, той не каза нищо лошо, само изтънко се усмихна. Но всъщност работите не излязоха толкова гладки. Когато Ирек пристигна в Москва и се яви пред негова светлост Захар, на него вече по незнайни пътища му бяха донесли, че първоначално са смятали да помолят за помощ Гога Сухумски. Захар се беше почувствал оскърбен — бяха го изместили и го бяха сложили на второ място, бяха го превърнали в резервен вариант. И то кой? Старпома! Ха, голямата работа! Но да остави без помощ човека, когото бяха пратили при него за въпросната помощ, не посмя. Апашкото братство е яка работа и информацията в него е организирана така, че милицията ряпа да яде. Още утре всички ще научат, че честният апаш Захар не е подал ръка за помощ на друг апаш. Затова Захар не му отказа направо, не, дори обратното, Ирек помоли за трима души — той му даде шест. Обаче какви! Пълни скапаняци. Общуват с десетина думи, правят се на важни, разкарват се с джипове, обаче полза от тях — никаква. Търсените мъже най-често не са бандити, те ходят по прилични места и общуват с цивилизовани хора. За да събираш информация за тях, трябва да си на съответното ниво. А как тези скапаняци да са на съответното ниво? Ами че с тях никой няма и да приказва. Та те нито могат да формулират въпрос, нито да разберат отговор.

Ирек се помъчи с тях ден-два, после не издържа и направо се обади на Старпома. На него явно вече му бяха докладвали, че Захар е недоволен, затова обаждането на Ирек не го изненада много.

— Върни му ги. Не забравяй да отидеш лично и да благодариш на Захар. И да не вземеш да му кажеш, че си недоволен от неговите „бикове“! Каза ли му за каква задача ти трябват помощници?

— Не, нали ми наредихте да не му казвам.

— Ха така. Той ти е дал „бикове“, защото е смятал, че трябва да си разчистваш сметките с някого. Нека си мисли така. А дето не си ги накарал да пердашат, кажи му, че нуждата е отпаднала, че е постъпила команда „остави“. Иди при Захар, благодари му и му предай много поздрави от мен. С него ще се разправям аз.

— Ами аз? Друг ли да моля?

— Виж сега какво… — Старпома помълча малко. — Не е нужно нищо да правиш, само трябва да събереш информация. Аз ще я анализирам и ще правя изводите. За никъде не бързаме, толкова време сме чакали — ще почакаме още. Опитай да поработиш сам. Ако ти е трудно, ще помислим как да ти помогнем. Информацията вече е тръгнала от Тога и от Захар. Ако отидеш при някой трети, само ще стане по-лошо. Разбра ли ме?

Ирек разбра. Заради амбициите на Шаня сега е принуден да работи сам. Кой знае, може пък да е за добро. Нали в неговата задача не влиза денонощно следене на обектите. Той трябва само да ги установи, да походи след тях, да види как живеят, с какво се занимават, какво ги интересува, с кого се движат. Да послуша как говорят. И за какво говорят. Да изясни какво са правили по-рано, къде са живели, с кого са си прекарвали времето. Защо неотдавна са летели до Кемерово. И толкоз. С това Ирек ще се справи и сам, още повече че самият Старпом му каза — не бързаме за никъде. Важен е точният резултат. Симонов е нужен жив, а не мъртъв, затова именно Старпома не издаде заповед без много ала-бала да убие и тримата и да си гледа кефа. То да убиеш лесно, ама кой ще връща парите?

Отиде при Захар, дълго му благодари за отзивчивостта, пожела му, както е редно, всичко най-хубаво и светло и обясни за получената от „горе“ заповед да се прекрати изпълнението на задачата. Захар снизходително се усмихваше и кимаше, а накрая милостиво му предложи да се „обади, ако има нещо“.

И Ирек започна да работи сам. Обиколи трите адреса — поне с това му беше полезен Захар, че по имената и номерата на паспортите помогна да се установи къде са регистрирани техните собственици. От тримата се оказа, че само единият живее там, където е регистриран. Останалите двама живееха на други места и Ирек реши най-напред да се заеме именно с тях. Онзи, когото вече бе намерил, нямаше къде да се дене, адресчето му беше ясно, а другите трябваше тепърва да ги търси.

За издирването му отиде известно време. Най-сетне се появи първият резултат. Единият обект — Едуард Олегович Гусарченко, се оказа сервитьор в някакъв ресторант, в кой точно — съседите му не знаеха. Ирек не успя да намери храбрия сервитьор — разбра се, че той вече над месец не живее в апартамента си, само по веднъж на няколко дни прескача за по половин час, донася нещо, взема нещо и изчезва, а и преди това не се е прибирал всеки ден. Млад, красив, момичетата му се лепят като мухи, та затова именно той нощува у гаджетата си, докато му омръзнат. Последната му мадама се казва Люба, това се изясни, но къде живее тя — хората не знаеха. Ама хубавица! Същинска картинка. Но и самият Едик не бил за изхвърляне — с тъмноруса коса, сиви очи, широкоплещест.

Ирек разбираше, че не би било зле да прелисти семейните албуми на Едик Гусарченко, но откъде да ги вземе! В жилището, в което е регистриран, живеят някакви други хора, на които Едик го е дал под наем. И те нямат представа как може да намери родителите му или някакви други роднини. В апартамента живеят само от четири месеца, предплатили са за една година — така поискал хазяинът. Така че нямали планирани скорошни срещи с Едик. Съседите не можаха да кажат нищо определено за сервитьора, защото той купил апартамента неотдавна, преди няколко месеца, и почти веднага започнал да го дава под наем. Излиза, че нито на старото, нито на новото местожителство на Едуард Олегович има хора, които да са го виждали миналата или по-миналата година. И това някак не хареса на Ирек.

Вторият обект направи на Ирек едновременно силно и странно впечатление. Трийсет и пет годишният (ако се вярва на паспорта) преводач Гелий Григоревич Ремис дошъл в Москва неотдавна, май някъде от град край Волга — я от Волгоград, я от Астрахан. Оженил се за московчанка и се преместил. Но с жена си живял кратко, нещо не се разбрали и той я напуснал. Живеел под наем някъде в северната част на Москва, чак в покрайнините, там било по-евтино. Ирек не забравяше указанието на Старпома: да събира сведения само от странични хора — нито от обекта, нито от негови близки, изобщо да не припарва до тях. Онзи, който ще се окаже Симонов, е постоянно нащрек, не бива да го подплаши. Ето защо Ирек не посмя да се запознае с жената, живееща на мястото, където бе регистриран Ремис, за която обектът се бе оженил. С големи усилия успя да открие Гелий Григоревич на улица „Вагоноремонтная“, където той живееше в боксониера под наем. Красивият едър млад мъж, кой знае защо, изглеждаше нещастен и подплашен, постоянно се озърташе и изобщо правеше впечатление на малчуган, когото по-силните му съученици непрекъснато тормозят. Но най-ужасно за Ирек се оказа обстоятелството, че Ремис ходеше на черква. Не просто редовно! Всеки ден. Какво правеше там, дали се молеше, дали си говореше със свещеника, или просто си стоеше за успокоение на душата — не се знае. Ирек веднъж се опита да влезе след него, но не издържа и след няколко минути избяга. В черквата му беше неуютно, сякаш някаква сила го пропъждаше навън, на въздух.

С третия обект пък всичко се оказа много по-просто. По думите на мотаещите се из двора мъже Виктор Слуцевич бил кореняк московчанин, макар да живеел тук отскоро, но нищо чудно. Сега младите мъже рядко се задържат на едно място, откак разрешиха свободното купуване и продаване на жилища, не спират да си сменят местоживеенето — ту ще си купят нещо новичко, ако имат много пари, ту ще си наемат апартамент по-близо до работата, ту ще се преместят временно при някоя жена. Виктор работел в агенция за недвижими имоти, по цели дни сновял по различни жилища, срещал се с клиенти. Бил затворен, не общувал със съседи, не ходел на гости на никого и никого не канел.

Този последният пробуди у Ирек най-силни подозрения. Сладурчето Едик (както той го нарече задочно) беше твърде открит и общителен за човек, който се крие и живее под чуждо име. Набожният преводач Ремис изглеждаше прекалено скромен и затворен, за да бъде успешен играч и убиец. А виж, Слуцевич пасваше прекрасно.

В един от дните Ирек се помъкна подир Слуцевич, когато той излезе след работния ден от офиса на агенцията си. Виктор отиде в някакво казино, поигра там около час и си тръгна. А Ирек остана. Изчака Слуцевич да се отдалечи, седна на същата маса, на която бе играл Виктор. И това, което чу, го накара сериозно да се замисли. Оказа се, че Виктор се нарекъл тук Едик и подхвърлил, че бил прекарал три години в затвора. На другия ден, в събота, Ирек от рано сутринта зае пост близо до блока, където живееше Слуцевич. Обектът излезе към единайсет часа — разкошен, светлокос, със сиви очи, широкоплещест, облечен със скъп летен панталон на Ив Сен Лоран и тънко копринено сако на Версаче, и се качи в паркираното пред входа рено. Ирек веднага скочи в своя нисан, който му бяха дали временно за работата в Москва.

Отначало Слуцевич тръгна с колата си към Кунцево, където до метрото го чакаше красиво тъмнокосо момиче. Заедно с момичето той потегли към центъра, остави колата в подземния паркинг под хотел „Москва“ и продължи със своята дама пеш. Ирек спазваше почтителна дистанция, но ги следваше. Те влязоха в един ресторант и седнаха до бара. Почти всички маси бяха празни, за обяд беше още рано, но край бара имаше доста посетители. Слуцевич и приятелката му веднага намериха две свободни места, но тези места се оказаха последните. На Ирек оставаше само да стои настрани със своята бира и да наблюдава отдалеч. Клиентелата му се видя малко съмнителна и той се учуди, че толкова скъпо облеченият Слуцевич доведе приятелката си в такова евтино заведение.

Двойката си гукаше нещо, а Ирек стоеше и беснееше. И изведнъж… Слуцевич завъртя глава, сякаш търсеше някого с очи. Срещна погледа на Ирек, стана и тръгна право към него. Устата на Ирек моментално пресъхна. Нима е той? Усетил го е?

— Слушай, приятел — обърна се към него Слуцевич, широко усмихнат, — хайде да ми свършиш една работа. Ще те черпя бира, ако ми помогнеш.

— Какво ти трябва?

— Трябва да изляза за десетина минути, да се видя с един човек. Попази моята госпожица, имай добрината. Нали виждаш какви се въртят тук — щом изляза, веднага някой ще започне да я сваля. Може да я обидят. Тя ми е нежно момиче. Е? Съгласен ли си?

— Няма проблем — бодро отговори Ирек, разбрал, че торпедото го е подминало.

Двамата отидоха при момичето.

— Люба, аз тръгвам, след десет минути ще се върна — бързо каза Виктор. — Ето, той ще постои с теб за всеки случай.

— Добре — мило се усмихна момичето. — Заповядайте, седнете — предложи тя, като видя, че Ирек пристъпва от крак на крак зад гърба й със своята бира.

— Благодаря.

Той радостно се покатери на високия стол до бара, сложи халбата пред себе си.

— Никога не бях предполагал, че такива красиви момичета посещават такива съмнителни заведения — каза Ирек. — Ваш избор ли беше или на вашия приятел?

— Едик ме доведе тук, клиентелата наистина е малко… особена, но пък кафето е чудесно.

— Значи той се казва Едик? — уточни Ирек, за да бъде сигурен, че е разбрал всичко правилно.

— Да, Едик. И на мен отначало мястото не ми хареса, но кафето тук наистина е първокласно. Знаете ли, Едик обръща най-малко внимание на антуража, той е сервитьор и разбира, че най-важното е кухнята, а не интериорът.

Ирек вече щеше да зададе следващия си въпрос, но точно над ухото му се разнесе гласът на Слуцевич:

— Върнах се. Работата се оказа много по-бърза от планираното. Благодаря, че ми помогна. Любочка, липсвах ли ти?

Ирек побърза да слезе от стола и отстъпи мястото на Виктор-Едик. Виктор, както бе обещал, поръча бира за Ирек и недвусмислено му даде да разбере, че с това познанството им приключва. По-нататъшните опити да следи Слуцевич от този момент нямаха смисъл, той запомни лицето на Ирек и ще го разпознава при всеки удобен случай. По дяволите, какъв лош късмет! Но от друга страна, от информационна гледна точка уловът беше много внушителен. Излиза, че сервитьорът Едик Гусарченко и служителят от агенцията за недвижими имоти Виктор Слуцевич са едно и също лице. Не може да има толкова много съвпадения. И името, и професията, и дори името на момичето — Люба. И външността на Слуцевич напълно съвпада с описанието на Гусарченко — русокос, сивоок, широкоплещест, привлекателен. Но какво се получава тогава? За какво му са на Симонов две различни имена и две различни професии? Впрочем това е глупав въпрос, защо да няма две или дори три имена? Но няма съмнения, това е той, Едик Гусарченко, иначе казано, Виктор Слуцевич, иначе казано, Юрий Симонов. Сега има какво да докладва на Старпома.