Александра Маринина
Незаключената врата (11)

Глава 11

Втори ден над Москва грееше слънце и Сергей Зарубин като дете се радваше на възможността да прекара известно време на чист въздух, особено преди командировката в Кемерово, където вече няма да му е до разходки, а и не се знае дали ще има късмет с времето. Воронова му даде номера на мобилния телефон на Андрей Константинович Ганелин и само след десет минути Сергей пътуваше за срещата с него и Яна Нилская.

— Сега сме в Коломенское — каза Ганелин по телефона, — но тъкмо се каним да отидем да обядваме някъде. Хайде да се срещнем… ами например пред „Настрадин Ходжа“. Знаете ли къде е?

— На „Покровка“, нали?

— Точно така. Ще обядваме и между другото ще поговорим.

Предложението звучеше съблазнително, ресторантът „Настрадин Ходжа в Хива“ беше невероятно привлекателен за младия оперативен работник, като всяка непостижима мечта. Сергей много пъти беше минавал покрай големите прозорци, зад които тайнствено мъждукаха в полумрака тюркоазни салфетки върху сини покривки и плавно се движеха стройни момичета с национални узбекски костюми. Той от дете обичаше източната кухня, към нея го бе приучила прабаба му по майчина линия, която се бе родила и живяла до петдесетгодишна в Азия. Но цените в „Ходжата“ не бяха по джоба му. Нали не можеше да позволи Ганелин да плаща сметката му…

— Не, не, Андрей Константинович, нека не смесваме работата с удоволствието. Ако не сте много гладен, бих ви помолил все пак първо да се срещнете с мен, а после с Яна да отидете да обядвате.

— Не се притеснявайте, капитане, ако ви спират цените, смятайте, че сте мой гост. Аз ви каня.

— Благодаря, няма нужда, аз току-що обядвах — излъга Зарубин, моментално усетил празния си стомах. — Ще ви чакам пред ресторанта, ще поседнем на някоя пейка край „Чистие Пруди“, бива ли?

На излизане от метрото на станция „Чистие Пруди“ Сергей се отби в „Макдоналдс“, взе си двойна порция картофи по селски и три пирожки с горски плодове и бавно закрачи по булеварда към „Покровка“. До определеното време оставаха петнайсет минути, напълно достатъчни, за да обядва в движение и да се яви на мястото на срещата без закъснение. „Време ми е да се оженя — мислеше си той в такт с крачките си, — защото вечно ходя гладен. На женените мъже сутрин им сервират солидна закуска, а аз, нещастен и самотен, сутрин изпивам един гол чай с парче кашкавал и още в единайсет започвам да примирам от глад и губя способността си да работя нормално, мисля само за ядене. Защо протакам? Гуля е чудесно момиче, трябва бързо да се оженя за нея и да заживея като хората. Пък и тя е наполовина таджичка, със сигурност умее да готви всички мои любими ястия“. С Гюлнара Сергей се запозна преди две години, видя на един от московските булеварди красиво момиче и веднага се хвърли в атака. Оттогава, щом се озовеше на кой да е булевард или просто на място с много дървета и скамейки, той автоматично започваше да мисли за Гуля.

За свой основен проблем Зарубин смяташе ниския си ръст. Не че имаше комплекси по този повод, нищо подобно, но кой знае защо се получаваше така, че крайно рядко срещаше момичета, подходящи по ръст за него, а и да ги срещаше, те обикновено бяха сериозно обвързани с извънредно високи, с баскетболни параметри, момчета. Зарубин се ядосваше от несправедливостта на това разпределение на симпатиите и смяташе, че мъжете с ръст над сто и осемдесет сантиметра трябва да си търсят приятелки сред снажните момичета и да не посягат на контингента от миниатюрни статуетки. А Гуля, освен мъничкия си ръст и несъмнената си външна привлекателност, притежаваше и остър ум, стремеж към независимост и напълно сговорчив характер, тоест не изискваше от Сергей да й посвещава цялото си свободно време и по цели дни да седи до полата й. „Край, решено, още днес ще направя предложение на Гуля — мислеше си той, докато методично лапаше късчетата варено-пържени картофки. — Щом се върне довечера от вилата, ще отида при нея и ще й кажа… Ах, по дяволите, нали летя за Кемерово. Съвсем забравих. Добре, още щом се върна, същия ден ще поговоря с нея. Не, няма да протакам, ще й се обадя утре по телефона и ще й направя предложение. Ако е съгласна, да започва да се готви. Там разните рокли, обувки и тъй нататък…“.

Потънал в приятни мечти и в не по-малко приятния процес на поглъщане на храната, Сергей не забеляза как неволно забави крачка и се сепна едва когато видя паркирания бял мерцедес на Ганелин, до който му оставаше да върви най-малко двеста метра. Бързо напъха в устата си последната от трите пирожки и забърза, почти се затича. Високият пълен Ганелин и дребничката стройна Яна го чакаха до колата. Говореха си нещо и Сергей се опитваше отдалеч да забележи онези случайни, почти неконтролируеми признаци, които неволно издават близост на отношенията. За пръв път виждаше Андрей Константинович и докато се приближаваше към тях, мислено съпоставяше неговата външност с описанието, дадено му от хората, които бяха разпознали Яна на снимката и му бяха разказали, че тя е била с мъж. Да, несъмнено беше той. Във всеки случай, много подхождаше на описанието.

— Извинете, закъснях малко — каза той виновно, като при това се мъчеше незабелязано да отърси трохите маслено тесто от синята си карирана риза.

— Всичко е наред — весело отвърна Ганелин, — ние дойдохме значително по-рано, отколкото бяхме предвидили, днес пътищата са съвсем пусти, дъждовете спряха, всички са по вилите. Значи окончателно отказвате да обядвате с нас? Хайде пак помислете, Сергей Кузмич.

Сергей хвърли поглед първо към прозорците, примамливи със своята тюркоазносиня дълбочина, после към портиера, любезно хванал дръжката на входната врата и приведен в готовност да пусне вътре скъпите гости. Хора, имали щастието да посетят „Ходжата“, не жалеха суперлативи, когато хвалеха тукашната кухня, а Зарубин след смъртта на прабаба си много рядко имаше случай да хапне приличен пилаф, вярно, баба му го готвеше, но не беше същото, не беше… Прабаба му Мадина живя дълго и умря, когато Серьожа беше на петнайсет, а тя самата — на деветдесет и две години. Сготви последния си пилаф два дни преди смъртта си и оттогава Зарубин не беше виждал нищо дори доближаващо се до това възхитително ястие. А познавачите и ценителите твърдяха, че в „Ходжата“ пилафът е именно такъв, какъвто трябва да бъде. Човек е слаб и се поддава на съблазни…

— Много благодаря — мъчително печелеше той играта със самия себе си, — но мисля, че се разбрахме с вас: първо разговорът, после аз си тръгвам, а вие обядвате.

Те прекосиха улицата, свърнаха към булеварда и седнаха още на първата скамейка.

— Кажете, Яна — започна Зарубин, — Руслан имал ли е неприятности заради статиите, които е публикувал?

— Редовно — усмихна се Яна и зъбите й блеснаха. Нейните сиви очи искряха изпод тъмнорусия бретон и цялата тя буквално грееше от веселие и радост, с нищо не напомняше тихата, неразговорлива, зашеметена от случилото се млада жена, която Сергей бе видял само преди три дни, в четвъртък сутринта.

— А по-конкретно?

— Заплашвали са го и със съд, и с побой, и с убийство. Беше ни дошло до гуша от това. Попитайте Руслан, той ще ви каже всичко.

— Ще го попитам — обеща Сергей. — Сега за мен е важно да чуя вашето мнение и вашите оценки. Разбирате ли, отстрани често се вижда по-добре. Искам да разбера доколко сериозни са били тези закани. Вашият съпруг е мъж, а истинският мъж винаги омаловажава опасността, сиреч, нищо особено, глупости, дреболия, не си струва дори да обръщаме внимание. А вие, Яна, сте жена и би трябвало особено остро да чувствате опасността, още повече че сте майка. Ето защо за мен е по-важно първо да поговоря с вас. Можете ли да ми кажете кой конкретно е заплашвал Руслан? Повече ме интересуват последните месеци от работата му във вестника. Засега можем да оставим настрана историите отпреди три години и повече.

— Ами, първо… Богомолеца. В нашия град имаме такъв криминален авторитет. Не сте ли го чували?

— Знам го — кимна той.

Беше чувал за Богомолеца, неговата групировка беше скандално известна в цялата Кемеровска област, а напоследък хората на Богомолеца започнаха честичко да се появяват и в Москва. Вярно, не бяха залавяни, никъде не оставяха следи, но оперативна информация за техните похождения имаше доста.

— Ами отначало Русик писа за Богомолеца, но на него не му пукаше — голяма работа, всички и без това знаят, че той е криминален авторитет. После обаче Русик писа за един аферист, който стана депутат в Държавната дума и се премести в Москва. Та този чичко е приятелче на Богомолеца. Русик писа и за това. Именно тогава започнаха заплахите.

— Какъв беше смисълът на заплахите? Какво искаха те?

— Русик да не смее повече да засяга тази тема.

— И как реагира съпругът ви? Престана да пише за… Между другото, как се казва този депутат?

— Фетисов. Евгений Фетисов. Да, разбира се, Русик престана да пише, но не защото го заплашваха, а защото той точно по това време реши изобщо да зареже журналистиката. Не мислете, че се уплаши, просто разбра, че трябва да се занимава с друго… Впрочем това не е важно. Той отдавна искаше да напише голям роман и именно тогава реши, че времето е дошло.

— А вие защо сте толкова сигурна, че мъжът ви не се е уплашил? — Зарубин настойчиво се връщаше към това, което го интересуваше. — Може би неговият отказ от журналистиката е свързан именно с тези заплахи? Това по никакъв начин не е излагащо за него — той носи отговорност за вас, Яна, и за вашите деца, така че като разумен човек е трябвало да се постарае да осигури вашата безопасност. Няма нищо срамно да се лишиш от любимата си професия в интерес на безопасността на съпругата и децата си.

— Ама не! Какво ми говорите! — Яна започна да се ядосва, гласчето й зазвънтя като медни камбанки. — Русик изобщо не е човек, когото някой може със закани да накара да направи нещо. Той цял живот е правил само това, което е искал. Имам предвид това, което е смятал за правилно и нужно. Докато искаше да бъде журналист — пишеше статии, когато поиска да напише роман — написа го. На никого нищо не дължи. Защо, смятате, че го е направил Фетисов, така ли?… Е, в смисъл… това писмо и плъховете?…

Тя потрепери, сякаш видя пред очите си кутията с окървавените телца на нещастните животни.

— Засега не смятам, но напълно го допускам. Хайде да уточним датите. Кога Руслан написа материала за Фетисов?

— Някъде… преди около година и половина.

— И кога започнаха заплахите?

— Почти веднага. Първо набиха Русик, но не много сериозно, той дори не отиде на лекар, лекувах го аз с домашни средства. А после, на другия ден, започнаха обажданията по телефона.

— Все пак аз не разбрах с каква цел са се обаждали. Материалът вече е бил публикуван, нали така?

— Разбирате ли, Серьожа, в този материал Русик беше направил така наречената заявка. Сиреч, остават още много неясноти около този въпрос, но ние ще продължим нашето журналистическо разследване и скоро вие, драги читатели, ще научите как точно са били нещата там. Тоест, материалът даваше да се разбере, че Русик смята да продължи да рови около Фетисов и да пише за това.

— Аха, аха — промърмори Зарубин. — И какво стана по-нататък? Руслан продължи ли да събира материали за Фетисов?

— Разбира се. Нали ви казвам, Русик не се страхува от нищо и от никого.

— Значи той е събирал материали, а те…

— А те се обаждаха — довърши изречението му Яна. — После унищожиха колата ни: изпочупиха всички стъкла, свалиха гумите, нарязаха тапицерията в купето. А после пак се обаждаха.

— Страх ли ви беше? — съчувствено попита Сергей.

— Мен — да, много. Толкова молих Русик да се спре, да зареже тази работа, нали имаме деца… А той казваше, че не бива да се тревожа, защото те нищо няма да ни сторят. Цялата редакция знае, че Фетисов и Богомолеца го заплашват, и ако му се случи нещо, никой няма да се съмнява, че това е тяхна работа. А Богомолеца не е глупак, той прекрасно разбира това, така че няма да си позволи нещо повече от закани. Всички искат да живеят добре и никой не иска да влиза в затвора.

Да, образцова аргументация. Разбира се, когато си имаш работа с хора, които притежават поне малко сиво вещество, такава логика е напълно оправдана. Ако искаш да убиеш — убий веднага, не демонстрирай негативното си отношение към човека, тогава на никого няма да хрумне да те подозира, камо ли да те обвини. А започнеш ли да заплашваш, трябва да си пълен тъпанар, за да се решиш после на убийство — нали пръв ще попаднеш в списъка на заподозрените. Но така става само в класическите криминални романи — когато умен детектив си има работа с не по-малко умен престъпник. В реалния живот умни престъпници се срещат много по-рядко, отколкото в книгите, а идиоти — колкото щеш. Такива тъпанари изобщо не умеят да пресмятат ходовете си, не могат да предвидят събитията дори с час напред, в техните хилави мозъци генетично липсва способността да осъзнават понятието „бъдеще“, те живеят само тук и сега, и то се знае, подобни екземпляри с лекота могат да издадат конфликта си с някого, а после пред очите на хората да убият противника си, разчитайки вероятно или на бога от машината, който ще се яви и ще унищожи всички свидетели, или на мързела, нерешителността и продажността на милицията, за което безспорно имат известни основания, но далеч невинаги. Нима опитен журналист като Нилски може да не е разбирал това? Не, той определено прекрасно е разбирал всичко, просто е искал да успокои жена си, а тя, глупавичката, е повярвала.

— Колко време продължиха заканите?

— Два-три месеца. Не, всъщност по-дълго… Докато Русик не напусна вестника. Около половин година.

— И после какво?

— После — край. Той престана да се интересува от Фетисов и всичко приключи.

Приключило, да бе… Изглежда, че едва сега всичко започва.

— Яна, вие чели ли сте романа на съпруга си? — попита Зарубин.

— Разбира се. Защо?

— Там има ли някаква история, напомняща случая с Фетисов? Може би Руслан, отказвайки се от журналистиката, все пак е решил да разкаже на читателите истината за този човек? Така че дори да му е дал друго име, онзи, който се интересува, да се сети за кого става дума?

— Вие смятате… — притеснено смотолеви Яна. — Не, струва ми се, че в романа няма такова нещо.

— Е, как да няма, Яночка — внезапно се намеси в разговора Ганелин. — Аз не съм чел статиите на Руслан, но дори по това, което обсъждате тук, мога да преценя. В романа е описана именно тази история, има персонажи, които много напомнят и на Богомолеца, и на Фетисов, има дори журналист, когото те искат да сплашат.

Гледай ти, излиза, че Андрей Константинович внимателно е слушал разговора, а пък седеше с разсеян вид, зяпаше наоколо, с нито една дума, с нито един жест не напомняше за себе си.

— Какво говорите, Андрей Константинович, в романа всичко е съвсем различно — възрази Яна, но гласът й не звучеше уверено.

— Сергей Кузмич правилно каза, че който се интересува, ще се сети. Външността и дори характерът на персонажа могат да бъдат различни, но ако начинът на неговите действия е описан точно, никой не би се усъмнил. Излиза, че Фетисов и Богомолеца отново сплашват Руслан да не публикува романа в такъв вид. Правилно ли съм ви разбрал, Сергей Кузмич?

Върху пълното добродушно лице на Ганелин беше изписана неподправена тревога. Впрочем откъде да знае човек, може да е добър актьор.

— По принцип да, но тук има още много неясноти — уклончиво отговори Зарубин. — Как например може да са научили съдържанието на романа, след като той още не е публикуван?

— Да, наистина, не помислих за това.

„Затова пък аз помислих — злорадо си каза Сергей. — Съдържанието на романа можеш да научиш от хора, които са го чели. От Воронова, от вас, Андрей Константинович, от Руслан, от Яна, от ръководството на телевизионния канал, тъй като Воронова им е показвала ръкописа, от Ирина Савенич, тъй като тя е близка приятелка на Воронова. И със сигурност има още пет-шест души. Кръгът не е безкраен, в него лесно може да се намери човек, от когото информацията може да е стигнала до Фетисов или до Богомолеца. Само трябва точно да се изясни на кого е показван романът. Трябва да се обадя на Каменская — да зададе този въпрос на Нилски и на Воронова“.

— Добре, по този въпрос засега приключваме. Имам към вас още един. Яна, сред вашите познати има ли човек, фанатично влюбен в творчеството на Марк Твен?

Яна го загледа слисано. Ха, току-що говореха за заплахи и за криминални авторитети и не щеш ли — някакъв Марк Твен! Тя май дори не можеше да схване за какво я пита Зарубин и кой е този Марк.

— Марк Твен ли? — колебливо повтори тя. — Онзи, дето… „Том Сойер“?

— И Хъкълбери Фин дори — добави Сергей. — И „Принцът и просякът“, и „Един янки от Кънектикът в двора на крал Артур“. Като малък бях луд по тях. Но вие очевидно не сте почитателка на този писател, нали?

— Честно казано, изобщо не съм го чела — призна Яна.

— Но поне сте го чували?

— Да, чувала съм го, разбира се.

— От кого?

— Вече не си спомням, в училище се говореше… Имаше филм за Том Сойер, спомням си.

— А по-късно, когато пораснахте, някой от вашите познати да ви е говорил разпалено за Марк Твен? Искам да кажа, с възторг, както говорят истински почитатели?

— Мисля, че не… Какъв странен въпрос. Защо ме попитахте това?

— Просто ми е интересно — отново избегна прекия отговор Сергей.

Всъщност нямаше какво толкова да крие, но неизвестно защо силно го напрягаше присъствието на Ганелин. Прекалено активно се включи той в обсъждането, макар че никой не беше го питал. И се включи именно в момент, когато се появи красивата възможност вниманието на детективите да се насочи към съдържанието на романа на Нилски, към Фетисов и Богомолеца.

Разговорът не вървеше така, както би му се искало на Зарубин. Не ще и дума, за получаване на информация разговорът на скамейка на булеварда е дори много подходящ, но за наблюдаване на хората — никак. Той отклони поканата за обяд, макар че това би било прекрасна възможност да види как общуват Ганелин и Яна, как се гледат… Когато общуват, хората трябва да се виждат, а не да седят на скамейка един до друг, като на опашка пред лекарски кабинет. Но няма как, той от самото начало допусна грешка, като им определи среща на „Покровка“, трябваше да предложи да се срещнат пред паметника на Грибоедов, до метрото, там има едно лятно заведение — „Руско бистро“, където може приятно да се поседи навън, да се хапне срещу напълно човешки пари и да се поговори. Сега вече е късно да си скубе косите, хората, които смятат да обядват в „Настрадин Ходжа“, не биха искали да си убиват апетита в евтина закусвалня, още повече че ресторантът се намира три пъти по-близо от бистрото. „Какъв глупак си, Зарубин!“ — ядосано си каза оперативният работник.

— Андрей Константинович, имам въпроси и към вас.

— Слушам ви внимателно — с готовност отвърна Ганелин.

— Сред колегите ви по бизнес имате ли недоброжелатели?

— Естествено — усмихна се Андрей Константинович, — нали не съм ангел. Според мен всеки човек има недоброжелатели, това е нормално.

— Имам предвид конкретно хора, които са недоволни от вашето спонсорско участие в работата на жена ви. Хрумвало ли ви е, че някой от тях може да се е опитал да провали снимането на филма? Просто от лошотия, от злоба, за да ви създаде неприятности. Помислете, Андрей Константинович.

Ганелин свали очилата с дебели стъкла, бавно ги избърса със специална кърпичка, която извади от предния джоб на леката си светла риза.

— Вие ме озадачихте, Сергей Кузмич. Честно да си призная, и през ум не ми е минавало подобно нещо. Защо, имате ли основания да смятате така?

— Много слаби. Но съм длъжен да проверя всичко. Засега имам само съвсем мижава информация, която е напълно възможно да не се потвърди. Трябва да отида във вашия завод, да поговоря с хората.

— Разбира се, за бога, аз лично ще ви закарам. Хайде да отидем още утре сутринта — веднага предложи Ганелин.

„Утре вече ще бъда в Кемерово — мислено отговори Зарубин, — а в завода ще отидат съвсем други хора. Но далеч не е нужно вие, господин Ганелин, да знаете за това“.

— Не, не е необходимо да ходим заедно — позасмя се Сергей. — Аз ще отида сам, ще се помотая сред персонала, ще задам различни въпросчета, току-виж, съм чул нещо интересно. Там имате една любопитна фигура в лицето на директора, трябва да го видя отблизо. Само че вие бъдете така добър да ми измислите легенда и да ми обясните как да стигна дотам.

— А, за него говорите значи — проточи Ганелин. — Разбирам. Аз не споделям вашите подозрения, но вие имате право на тях. Директорът на завода наистина е нееднозначна фигура. Неведнъж са ми намеквали, че е свързан с някакви престъпни структури, но аз смятах, че докато това не нанася вреда на бизнеса ми, не е нужно да ме засяга.

— Но нали той е и един от акционерите — каза Зарубин.

— Да, да, разбира се… Сега ще донеса картата на Подмосковието — тя е в колата, и ще ви покажа как да стигнете.

Ганелин се надигна от скамейката, но Яна го изпревари, като скочи стремително.

— Останете тук, Андрей Константинович, аз ще я донеса. Къде е картата?

— В жабката.

Той извади от джоба си ключовете и ги подаде на Яна.

— Ще натиснеш ето това копче, за да изключиш алармата — показа й той, — а после пак ще я включиш, разбра ли?

— Разбрах.

Яна се затича леко с крачетата си в изящни обувчици.

— Чудесно момиче — ласкаво каза Ганелин, загледан след нея.

— Чудесно е — на драго сърце подзе Сергей. — Виждам, че съвсем се е съвзела от стреса. В четвъртък беше страшно да я гледа човек — не искаше да говори, непрекъснато се свиваше като охлюв в черупка. А сега сякаш е друг човек. Как го постигнахте?

— Нима не са ви обяснявали, че всички душевни травми се лекуват само с едно лекарство — обич и ласка? — насмешливо попита Ганелин.

— Така значи? С обич и ласка?

— Ама защо ме гледате така? Казвам го в преносен смисъл, а не в прекия — добродушно се засмя Андрей Константинович. — Трябваше да поразсея момичето и ето че успях. Та тя е съвсем младичка, какво толкова й трябва? Скъпи магазини, скъпи ресторанти, нощни клубове, красиви паркове, музеи, с една дума, целият комплект столични удоволствия — и ето ви го резултата. Ако например моята Наталия изпадне в такава депресия, нямаше да се справя с нея толкова лесно: моята жена не се впечатлява от ресторанти и магазини. А с Яночка случаят е лесен.

— Но вие не можете да прекарвате цели дни с нея — предпазливо забеляза Зарубин. — А до края на снимките има още много време. Щом престанете да я глезите, тя пак ще помръкне и ще си спомни за своите страхове. Тогава какво?

— Ще я глезя толкова, колкото е нужно. — Гласът на Ганелин неочаквано стана строг и студен. — Дори това да е в ущърб на работата ми. За мен е много по-важно Наталия спокойно да снима филма и ако за това е нужно да изтръгна три месеца от живота си и да ги хвърля в краката на Яна, ще го направя, без да се замисля. На всичко съм съгласен, стига тя да не тормози Руслан, да не го кара да заминат и да не пречи нито на него, нито на Наталия да работят.

— Не ме приемайте като циник, но в тази ситуация най-доброто лекарство би била някоя страстна връзка. Съгласете се, Андрей Константинович, ако Яна се влюби в някого тук, в Москва, тя ще остави Руслан на мира и няма да се стреми да се махне. Как мислите?

Ганелин го погледна с любопитство, но Сергей долови в очите му лека сянка на погнуса.

— Младежо, разбирам мисълта ви. Но когато казах, че бих направил всичко, нямах предвид…

Сергей не го доизслуша, защото иззад завоя се показа Яна, бягаше към тях с невероятна скорост. И в ръцете й нямаше никаква карта на автомобилните пътища.

— Нещо се е случило. — Сергей бързо се затича към нея. — Струва ми се, че са откраднали колата ви.

Дотичалата до тях Яна изглеждаше уплашена до смърт.

— Там… там…

Тя с усилие си поемаше дъх и не можеше да говори свързано.

— Какво има там? — настоятелно попита Зарубин. — Колата ли са откраднали?

— Не… колата… на мястото… там има пистолет…

— Къде? Какъв пистолет?

— Не знам, аз не разбирам… В жабката… Видях го… уплаших се…

Господи, та тя е още съвсем дете! Видяла пистолет и се уплашила. Същинска детска градина, ей богу.

Сергей отиде до скамейката, здраво хванал Яна за ръката.

— Андрей Константинович, имате ли оръжие?

— Какво оръжие?

— Ами някакво. Хладно или огнестрелно. Например пистолет или револвер. Без значение.

— Не, за какво ми е? А нямам и разрешително.

— Но Яна казва, че в колата ви има пистолет.

— Глупости! Това не може да бъде. Откъде ще се вземе там?

— Видях го с очите си, Андрей Константинович! Бръкнах в жабката за картата и той беше там…

— Яна, да не ви се е сторило? — търпеливо попита Зарубин. — Може да е просто някакъв метален предмет. Ние преди малко разговаряхме за престъпления, за убийства, може да ви се е привидяло.

— Абе не ми се е привидяло! — истерично закрещя тя. — Извадих го, държах го в ръцете си!

Ганелин рязко стана и решително тръгна към „Покровка“.

— Да отидем да видим. Това е някакво безумие.

Сергей, все така стиснал ръката на Яна, послушно тръгна след него.

— Дай ми ключовете — рязко каза Андрей Константинович, когато и тримата се озоваха при колата.

Яна покорно разтвори потната си, трескаво стисната длан и му подаде ключовете на колата. Ганелин отвори предната врата откъм пътническото място.

— Лично ли ще погледнете? — ядно попита той Сергей. — Или ще ми се доверите?

— Ако нямате нищо против, ще погледна.

Сергей внимателно отвори жабката и надникна вътре. Обикновените вещи на автомобилиста: карти, аудиокасети, ръкавици, сгъваем чадър, калъф за очила, два пакета дъвки… И пистолет.

* * *

Настя Каменская реши да не се отдалечава много от дома на Воронова. По-добре да почака обаждането на Сергей Зарубин, който ще й разкаже какво ново и интересно е научил, а после да реши трябва ли да се върне, за да разговаря още веднъж с Руслан. Излезе на „Садовое колцо“, сложи си очилата и започна да оглежда околните сгради и да търси място, където би могла с удоволствие да прекара известно време. На отсрещната страна видя китайски ресторант и си помисли, че би могла да продължи познанството си с вкусните ястия, с които я бе гощавал Коротков. „Между другото, за Коротков — сети се тя. — Къде смята да вечеря днес? При мен или на друго място? Ако е при мен, трябва да помисля за продукти. Рибата по гръцки стана страхотна, вярно, но това, което остана след закуската, явно няма да му стигне, а пък за двама ни да не говорим“.

Тя извади от чантата си телефона и се обади на Юра. Коротков беше в службата.

— Аз пък мислех, че си на среща с твоята красива актриса — учудено проточи Настя. — Нали смяташе да ходиш при нея.

— Не стана така. Ами ти къде си?

— Току-що излязох от Воронова.

— Има ли нещо?

— Засега нищо съществено. Но до довечера, надявам се, ще има. Юра, какви са ти плановете за вечерта?

— Защо? Решила си да си доведеш любовник ли? — ехидно хихикна Коротков.

— Аха, трима, че дано ми стигнат. Глупак. Питам те в смисъл на вечеря. Ако ще бъдеш вкъщи, да се погрижа за продукти.

— Не се притеснявай, приятелко. За довечера още не съм наясно, но ако дойда при теб, ще донеса лапачка. Съвестта ми се пробуди. Когато си спомням вчерашния ти трудов подвиг, се изчервявам от срам. Но при всяко положение ще ти се обадя предварително.

Така, един проблем по-малко. Настя прибра телефона в чантата си и продължи огледа на околността. Ами това какво е? Май ирландски бар, кой знае защо наречен „пъб“. Е, точно там ще влезем. В бара навярно не е така помпозно и разнообразно — в смисъл на кухня — като в ресторант, но пък със сигурност има виенско кафе, с огромен калпак от бита сметана.

Пъбът оправда надеждите й. Настя старателно изучи менюто, но разбра, че след двете свръхобилни закуски дори не й се мисли за ядене, затова си взе само кафе и сок. Тя се стараеше да се съсредоточи и да мисли за делото, но мислите й, кой знае защо, постоянно се изместваха към странични теми. В частност към Коротков. Още няколко дни — и той ще се нанесе в свободния апартамент на своя приятел. Тя пак ще остане сама. Хубаво ли е това или лошо? Настя обичаше самотата и никога не скучаеше; преди да се омъжи, дълги години живя сама, а и след като се омъжи, прекарваше в компанията на съпруга си далеч не всяка вечер, тъй като той работеше в Подмосковието. Да живее сама не беше нещо ново за нея. И когато на хоризонта се появи Коротков със своя семеен проблем и плахия скрит намек за молба да пренощува при нея, Настя сама му предложи своето гостоприемство, но същевременно вътрешно изтръпна, като си представи предварително колко ще я дразни необходимостта да прекарва вечерите си, да спи в едно помещение и да закусва с отдавна познатия, по другарски обичан, но всъщност чужд мъж. Че и да го храни, с други думи — да готви, което й се струваше вече съвсем неприемливо. Но Юрка живя при нея цяла седмица и не се случи нищо катастрофално. Тя не откачи от раздразнение и не умря от пренапрежение, застанала край печката. Нещо повече, присъствието на Юрка вкъщи изглеждаше и се усещаше напълно хармонично, просто като продължение на работния ден и служебната обстановка. Ако Коротков си живееше вкъщи или на някое друго място, те двамата щяха да седят на „Петровка“ до късно вечерта и да обсъждат същото, което обсъждаха в уютната кухня. И когато Юра най-сетне се изнесеше, щеше да й бъде мъчно… Тя ясно разбра това вечерта, когато Коротков не се прибра, а остана у Ирина Савенич. Да, да, колкото и да е странно, той ще й липсва. И после, неговото присъствие волно или неволно кара Настя да бъде домакиня, макар и не в пълна степен, но поне отчасти. Да готви, да пазарува, да мие съдовете, с една дума, да прави всичко, което винаги вършат нормалните жени и което никога не е правила тя — във всеки случай в продължение на цяла седмица. Периодично, веднъж в месеца — да, но всеки ден… И което е най-учудващо, тези задължения се оказаха не бреме, не тягостна повинност, а внесоха приятно разнообразие в живота й, което пък Настя изобщо не беше очаквала.

Докато посръбваше през сламката прясно изцедения портокалов сок, раздвижвайки мозъчните си гънки с бавни, спокойни мисли, Настя лениво оглеждаше посетителите на бара. Вече за кой ли път, плъзгайки поглед по масата до прозореца, тя срещна ответния внимателен поглед на посивял мъж с младолико лице. Защо я оглежда той? Може би се познават? Настя напрегна паметта си, но така и не си спомни, младоликото красиво лице с ясно очертани вежди й изглеждаше чуждо. „Не, едва ли сме се срещали някъде, прекалено красив е този мъж, не бих го забравила“ — реши тя.

Настойчивият поглед я тревожеше все повече и повече. Дори кафето й изглеждаше не толкова вкусно. За да отпъди тези мисли, тя извади бележника, химикалката и очилата си и се опита да свърши малко работа. И така, с какво разполагаме? Първото и най-важното: Яна Нилская е имала сума ти възможности да се среща с някого тайно от съпруга си. Първо, нейните пътувания с шофьора Теймураз Инджия. Доказани са най-малко два случая, когато тя е слизала от колата и е прекарвала неизвестно къде и как по час и половина — два. В единия случай е била някъде тук, близо до метростанция „Смоленская“ и дома на Воронова (тоест дома на Ганелин), във втория — на проспект „Мир“, в ресторантче, в компанията на едър пълен мъж на петдесетина години (пак, предполага се, Ганелин). Може да е имало и повече такива случаи, но и тези двата са напълно достатъчни, за да си съставим общо впечатление. Второ, Яна е оставала без никакъв контрол в часовете, когато съпругът й е отивал у Воронова, за да работят върху сценария. Освен това, от думите на Ирина Савенич, Руслан Нилски и самата Воронова е известно, че когато Руслан се е намирал у Наталия Александровна, Яна постоянно е звъняла там под най-различни предлози. Воронова смята, че това е било поради ревност: Яна безумно ревнувала мъжа си от Ирина, това не било тайна за никого, на ревността на младата жена тайничко се присмивала цялата снимачна група. Но нали ситуацията може да се погледне и от друга страна: Яна се е обаждала, за да знае със сигурност къде се намира съпругът й в момента, дали е все още у Воронова, или си е тръгнал за вкъщи. И такъв поглед е напълно оправдан, ако предположим, че Яна си е намерила любовник в Москва. Ганелин? Или все пак някой друг, който специално се е запознал с Яна и я е въвлякъл в игрите си, за да се справи по-лесно с Тимур? Ами ако разгледаме и трети вариант: този „някой друг“ е именно Ганелин? Защо не? Друг е въпросът, че на пръв поглед Андрей Константинович няма защо да убива горкия шофьор, но така е именно на пръв поглед. Ако не знаем нещо, това не означава, че нещото не съществува…

Настя рисуваше квадратчета, вписваше в тях имена, чертаеше стрелки, обозначаващи връзките между обектите и събитията. Така мислеше по-лесно.

— Може ли да ви почерпя с чашка кафе?

От изненада Настя изтърва химикалката, дори без да успее да съобрази, че добре познава този глас. Пред нея, леко приведен, стоеше началникът на едно от главните управления при Министерството на вътрешните работи — генерал Заточни.

— Иван Алексеевич, вие?!

— Защо, не си ли приличам?

— Не очаквах да ви видя на такова място… Кой знае защо, съм си мислила, че генералите не ходят там, където ходят простосмъртните. Сигурно е неприлично да ви питам какво правите тук?

— Същото, каквото и вие. Ето, сега ще седна на вашата маса, ще си поръчам кафе и сок и по нищо няма да се различавам от простосмъртен подполковник.

— Ау, толкова се радвам, че ви виждам! — искрено се усмихна Настя, най-сетне повярвала, че това не е сън и пред нея наистина е Заточни, когото тя бе свикнала да вижда или с генералска униформа в служебния му кабинет, или по анцуг по време на утринни разходки в Измайловския парк. Облечен в прекрасно скроен елегантен костюм, и то в интериора на ирландския пъб, той изглеждаше съвсем различен, необичаен, дори плашещо необичаен, но невероятно привлекателен.

Настя нито за миг не се съмняваше, че Иван Алексеевич е дошъл тук с дама. С никакви други причини тя, познавайки характера и навиците на генерала, не би могла да си обясни неговото появяване тук в неделя, посред бял ден, в едно много прилично, скъпо, но все пак питейно заведение. Машинално потърси с поглед спътничката на генерала, но отново се натъкна на красивото лице на младоликия белокос мъж. Този път мъжът се усмихваше. „Край, драги — ехидно си помисли тя, — свършиха твоите безцеремонни погледи. Сега си имам кавалер“.

— Но защо стоите, Иван Алексеевич? Сядайте, ето, сервитьорът вече идва към нас.

— Извинете, Настенка, но аз не съм сам…

„Ама разбира се, така си и знаех. И къде е вашата хубавица, другарю генерал? Дайте я тук, запознайте ни. Умирам от любопитство да видя жената, която е успяла да пробие бронята на вашия ергенски живот“.

— Ако не ви смущава присъствието на двама проядени от молци старци, ние с удоволствие ще се присъединим към вас — продължи междувременно Заточни, като я гледаше с жълтите си тигрови очи, излъчващи топла слънчева светлина.

„Значи не е с хубавица… Жалко. Щеше да бъде интересно да я видя“.

— Разбира се — приветливо отвърна тя, — извикайте вашия спътник.

Заточни се обърна към прозореца, направи канещ жест с ръка и белокосият мъж, грейнал в усмивка, стана и дойде при тях.

— Настенка, позволете ми да ви представя моя стар приятел, съученик от милиционерската школа, генерал-майора от милицията Василий Иванович Турялов. Вася, представям ти хубостта и гордостта на Московското криминално управление, моя любим детектив подполковник Каменская.

Настя учтиво се надигна и подаде ръка:

— Много ми е приятно.

Турялов… Началник на управление на вътрешните работи в една от приволжките области. Тя знаеше това фамилно име, но човека не беше виждала. Или все пак го бе виждала и именно затова той я оглеждаше толкова откровено? По дяволите, колко неудобно се получава! Е, да става каквото ще, няма да я убият, ако попита я!

— Василий Иванович, а защо вие ме гледахте през цялото време? — попита тя. — Вече дори смятах да започна да се притеснявам.

— Така ли? Аз пък мислех, че аз ще трябва да се притесня.

Гласът на Турялов се оказа неочаквано висок, а говорът му — бърз, заоблен и ромолящ като потекло по камъчета ручейче, което никак не отговаряше на неговата кинематографично мъжествена външност. Василий Иванович чевръсто пое инициативата, даде поръчка на търпеливо чакащия сервитьор, седна до Настя и бодро поде разговор.

— Само си представете моето положение. Преди няколко години бях в Москва, в управлението на Иван, и докато сновях по коридорите и решавах своите проблеми, на няколко пъти се сблъсках с вас. Веднага ми направихте впечатление и ви запомних, сторихте ми се ужасно строга, недостъпна и много красива.

— Сериозно?! — Настя се облещи от почуда. — Не може да бъде. Бъркате нещо, Василий Иванович. Аз наистина работех в управлението при Иван Алексеевич и наистина често изглеждам много занесена, когато усилено мисля за нещо. Някои хора приемат това като строгост и недостъпност, случвало се е. Но на никого, никога и при никакви обстоятелства не бих могла да се видя много красива. Сигурно е била някоя друга.

— Вие сте били, Настенка, вие — потвърди през смях Заточни. — Тогава Вася ви посочи и на мен отдалеч и ме попита каква е тая нова мацка в моята кантора. Много сте му легнали на сърце, развълнували сте го до дъното на душата му.

— Я стига — смути се Настя, — не ме карайте да се изчервявам.

— И ето на — невъзмутимо продължи да ромоли Турялов, — сега пристигам в Москва за петдесетгодишнината на един наш общ колега, уговаряме се с Иван да се видим предварително, час-два преди банкета, та да си побъбрим на спокойствие, все пак отдавна не сме се виждали, а на банкет нали знаете как става — настаняват те по различни краища — и толкоз… С една дума, отседнал съм в „Белград“, точно отсреща, а банкетът ще бъде в „Прага“, та Иван предложи да се срещнем и да поседим в този пъб — хем е близо до хотела ми, хем до банкета. И представете си, идвам на посоченото място и какво виждам там? Виждам жената, която работеше при Иван. Нещо повече, жената, за която са ми казвали, че самият Заточни я е канил на работа и дълго я увещавал. А хората, които ми го бяха казали, при това се подхилваха гадно и многозначително — сиреч, прекърши се Иван, привлече си по-близо любовницата, та да му е по-удобно да се виждат. Е, и какво трябваше да си помисля, когато ви видях тук?

— Какво? — глупаво попита Настя. — Какво толкова особено трябваше да си помислите?

— Говори, говори, Вася — насърчи го Заточни, — да не ти мигва окото, кажи си всичко.

— Ами помислих си, че Иван ви е определил среща тук.

— Но и така да беше, какво лошо има? Нещо си измъдрил, Василий. Или не си казал всичко?

— Чакай, разбира се, че не е всичко — живо реагира Турялов. — А как разсъждавах аз? Като нормален средностатистически мъж, който цял живот активно е обичал жените, включително омъжените. Ние с теб, Иване, не бяхме се виждали четири години, именно откак тогава идвах в твоето управление. Стари приятели винаги имат за какво да си поговорят, какво да си спомнят, за кого да поклюкарстват. На такива срещи човек обикновено не води съпруги и приятелки. Нали е така? Така е. И не щеш ли, виждам, че освен на мен, си определил среща тук и на дамата, за която ми бяха намеквали в съответния контекст. Защо? Защо тя ще присъства при разговора ни? Тя няма никаква работа тук. На банкета не е поканена, знам го определено, показваха ми списъка на гостите. Обяснението може да бъде само едно: между вас, приятели, любовта е толкова страстна, че използвате всяка свободна минутка, за да се видите, да поседите заедно, да размените поне две думи. И като се опирам на своя богат житейски опит, си правя извода, че в тази ситуация аз съм абсолютно излишен. Тоест, вие ще се наслаждавате на взаимната си компания, а аз ще ви преча с моите глупави приказки и спомени. Как трябваше да се чувствам според вас, след като стигнах до този извод?

— Зле — през смях констатира Заточни. — Трябва да си се почувствал от зле по-зле, аналитик такъв. Но сега се успокои, нали?

— Естествено. Щом видях как Анастасия си изпусна химикалката и зяпна от почуда, когато ти се появи, разбрах, че не те е очаквала.

— Е, слава богу! А между другото, Настенка, за нас всичко е ясно, ами вие как се озовахте тук?

— На две крачки от тук живеят мои свидетели, трябваше да поговоря с тях. Седя тук и чакам сигнал, може да възникнат нови въпроси и тогава ще трябва да се връщам, затова реших да не се отдалечавам много.

— Ясно. Как е работата с новия началник?

— Ох, оставете — махна с ръка Настя. — Ако човекът не е Гордеев, това е завинаги. Ще трябва да търпя.

— Ще потърпите, скъпа моя, вече с нищо не мога да ви помогна. Ако беше малко по-рано, щях да ви предложа отново да дойдете при мен, но сега и аз съм без длъжност.

— Как?! — ахна Настя. — И вие ли?

— Вие се изразихте много сполучливо, така че ще се възползвам от вашата формулировка: когато един човек не е от Петербург, това е завинаги. За съжаление, аз съм кореняк московчанин, а при новия министър на мода са петербургчани. Така че засега съм изпратен на разположение на управлението по кадрите. Вие знаете какво означава това.

— Знам — тъжно кимна тя. — Но как така, Иван Алексеевич, та вие сте такъв специалист, изправихте на крака цялото управление… Нима може така да се отнасят с кадрите?

— Всичко е за добро, Настенка, всичко е за добро, не е хубаво човек да се заседява дълго на едно и също кресло, това причинява застой в мисленето. Ето, сега ще се поогледам и ще си намеря занимание по сърце. Пенсията ми е генералска, стажът ми е трийсет и пет години, така че изобщо не съм зле. Между другото, какъв стаж имате вие?

— Чисто деветнайсет години, плюс половината време от следването в университета, тоест две и половина години, значи общо двайсет и една и половина.

— О, ами тогава и вие можете да се пенсионирате! Не с пълна пенсия, разбира се, но все пак…

— Кой? Аз ли? — Настя се разсмя от сърце. — Какво говорите, Иван Алексеевич, от мен пенсионерка става ли! Ако нямате нищо против, ще поработя още.

От чантата й зазвуча валс на Чайковски, Настя вдигна до ухото си малкия апарат.

— Къде си? — Гласът на Зарубин беше напрегнат и съвсем не закачлив.

— В центъра, до „Смоленская“.

— Можеш ли да дойдеш на „Покровка“?

— Мога.

— Ресторант „Настрадин Ходжа в Хива“.

— Знам го. Какво се е случило при теб?

— В колата на Ганелин се намери пистолет. Ганелин се кълне, че го вижда за пръв път. Вече се обадих на следователя, той ще дойде сега с дежурна група.

— Какъв пистолет, Серьожа?

— „Макаров“. Схващаш ли каква история се завърта?

— Сега ще дойда.

Тя бързо се сбогува със Заточни и неговия приказлив приятел, остави на масата пари за кафето и сока и изскочи на „Садовое колцо“. Успя да хване такси почти моментално. Настя се свря в ъгъла на задната седалка и извади от чантата си бележника, където бе записала откъси от заключението на експертите за куршумите, извадени от трупа на Тимур Инджия. „На челната повърхност на куршумите се наблюдава деформация с размери… Формата и размерите на деформацията за двата куршума са еднакви, което позволява да се направи вероятен извод, че въпросните куршуми може да са били изстреляни от оръжие, снабдено с допълнение към цевта, което може да е устройство за заглушаване на звука от изстрела… Двата куршума, иззети при провеждането на съдебномедицинската експертиза на трупа на гражданина Т. Г. Инджия, са съставна част от деветмилиметрови пистолетни патрони за пистолети «Макаров» и «Стечкин». Въпросните куршуми, 9-калиброви, може да са били изстреляни от пистолет «Макаров» или от друго оръжие с аналогични параметри“.

Какъв е тоя пистолет „Макаров“, който е намерил Зарубин в колата на Андрей Константинович Ганелин? Нима е същият, с който е бил убит шофьорът Тимур? Но защо е в колата? Защо Ганелин го е носел със себе си? Защо не се е отървал от оръжието? Нали не е пълен идиот… Не, поне на идиот съпругът на Наталия Воронова никак не прилича. Този пистолет определено е друг, просто съвпадение. Ганелин е бизнесмен — вярно, не най-богатият в нашата страна, не е олигарх, но не е и беден. Не ползва лична охрана, а за всеки случай носи пистолет със себе си, знае ли човек. Вероятно няма разрешително, но това не е голям грях, във всеки случай — в сравнение с убийство. А да се снабдиш с пистолет в наши дни е от лесно по-лесно, трябва само да знаеш къде да отидеш и какво да кажеш.

Ами ако все пак пистолетът е същият?