Хаим Оливер
Оперната война (32)

Шестнайсета картина с песни и тояги

Ю, преди да влезем в откритата градинска бирария, прочети плаката пред входа:

„ЮЧБУНАРСКАТА КВАРТАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БРСДП ВИ КАНИ НА ВЕЧЕРНО ГРАДИНСКО УВЕСЕЛЕНИЕ С РЕФЕРАТ ЗА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ И ЛИТЕРАТУРНО-МУЗИКАЛНА И ГИМНАСТИЧЕСКА ЧАСТ.

Участвуват танцовата трупа «Средец», гимнастическото дружество «Славия», мандолинният оркестър на бръснаро-фризьорското дружество, видни художници и други.

Ще пее Стефан Вълков, прочут бас от многобройни руски оперни театри.

Ще се разиграе томбола с големи печалби.

Приходът е за бездомниците.“

Вътре всичко е готово за увеселението: масите и столовете са прибрани встрани, между дърветата висят ярки петромаксови лампи, зад подиума се мярка лирична гора със сърнички.

И вече приижда публиката — работници, занаятчии, чиновници — всички със семействата си, всички празнично облечени, с червени карамфили на реверите. И вече летят серпантини, с които нетърпеливите деца замерват какичките.

Зад гората със сърничките се събират участниците в програмата: борците с юнашки мустаци и плътни трика, гимнастиците с дълги до колене гащи, девици в народни носии, бръснарите със своите мандолини…

Охо! Забелязваш ли тъмните сенки, които се въртят навън край храстите? За съжаление, никой друг не ги е видял, охраната дори ги е пропуснала, зазяпана в хубавите моми. А би трябвало да внимава, би трябвало…

Ето и нашия Стьопа — небрежно-елегантен в червената си юговска риза и дяволски привлекателен с черната си коса, която се впива клинообразно във високото чело над орловия нос. Около него се въртят народните певици и го зяпат: та това е прочутият бас от „многобройните руски оперни театри“, който тази вечер ще пее заедно с тях в полза на бездомниците, а за него се разправят какви ли не чудесии, о, не легенди, а истински, честна дума! Например че в Москва се сражавал на барикадите, че задигал от военните складове бомби, с които едва не утрепал тамошния деспот; че тук пък изпотрошил кокалите на един вестникар, дето си позволил да оклевети някаква Дружба и от тогава никой не смее да го докосне дори; че сега създава в София нов театър и затова търси под дърво и камък артисти и артистки, дето да умеят не само да играят, но и да пеят и танцуват едновременно. И божичко, колко е хубав!

— А вярно ли е, че ще приемате и жени? — попита Цвета, свежа като майско цвете, бяла и червена, тънкокръста и дългокрака красавица, облечена в извезан със злато и сребро сукман.

— Разбира се! — потвърди той. — Без жени опери няма. Както в живота. Може ли живот без жени?

— И през цялото време ли се пее? — обади се едно китно девойче с шарени чорапи и меки цървули.

— Кажи-речи. Ходила ли си на театър?

— Уха, два пъти даже. Веднъж гледах „Иванко“ и веднъж една друга пиеса, ама съм забравила името й. Беше много тъжна.

— Е, добре, на опера е също като на театър, само че артистите вместо да си говорят едни-други, пеят. Например, има една опера, „Кармен“ се казва. Тореадорът, дето убива биковете…

— Защо ги убива? — попита дребосъчето с шарените чорапи.

— Ами… ей тъй, има една такава игра в Испания…

— Хубава игра! — възмути се то. — Да се убиват бикове. Нали са нужни за разплод!

— Както и да е… — продължи търпеливо Стьопа. — Та този тореадор пита една мома, Кармен се казва тя, дали го обича, но не пита както на театър с обикновени думи: „Кармен, обичаш ли ме?“, ами пее ей така:

Кажи, о Кармен, любиш ли ме ти,

кажи, кажи, не ме лъжи…

Стьопа едва-едва пусна глас, но момичетата зинаха.

— И как отговаря Кармен? — попита Цвета.

— Горе-долу така… — Той грабна забрадката на Цвета, навърза я на главата си, показа бялото на очите и фалцетно запя:

Не любиш ме ти, но аз те любя,

и щом те любя, о, тогава внимавай…

Момичетата се разпискаха възторжено и изръкопляскаха, дребосъчето по детски заподскача с цървулките си. Зъбите на Цвета бяха равни и ослепително бели под червените устни и предизвикваха желание за целувка. Стьопа я стрелна с най-покоряващия си поглед и й върна забрадката.

— Божичко, колко е интересно! — въздъхна тя носталгично. — А дали аз ще мога да играя в опера?

— Цвето — каза той, като развя щедро бухналите ръкави на ризата си, — ти си хубава, имаш прекрасен глас и мисля, че ще те приемем веднага. Вас също! — побърза да добави той, като се обърна към другите девойки. — Само че най-напред ще трябва да ви поизпитаме малко… Тъкмо вдругиден имаме прослушване.

— Ами татко? — попита Цвета загрижено.

— Какво — татко?

— Ще разреши ли?

— Има си хас да не разреши!

— Охо, не го познавате вие!

— Бъди спокойна, с него ще поговоря аз. Тук ли е той?

Цвета посочи с очи една странична скамейка, където седеше един едър, представителен шейсетгодишен мъж с калпак, големи мустаци и дебел чепат бастун. Той, Ю, беше известна фигура в София. Не беше беден, но членуваше в Социалистическата партия; въртеше търговия с платове, но не забравяше селския си бит; бе участвувал в освободителните борби, поради което му викаха бай Васил Възрожденеца, но се придържаше към най-консервативни патриархални традиции.

Стьопа реши да атакува веднага. Последван от Цвета, той се приближи до него, подаде му ръка и се представи. На бай Васил името му не направи никакво впечатление — очевидно го чуваше за първи път.

— Другарю бай Васил — започна с интимна тържественост Стьопа, — вашата дъщеря има великолепен глас.

— От майка й е, бог да я прости. Какво ще обичате, ваша милост?

— Другарю бай Васил, искам да ви помоля да разрешите на вашата дъщеря да се яви на едно прослушване, което ние правим…

— Кои сте тия „вие“? — попита бай Васил, като недоверчиво вдигна вежди.

— Ние сме от Дружбата.

— Социалистическата ли?

— Разбира се! — отвърна Стьопа, без да му мигне окото и развя червени ръкави.

— Хор ли ще правите?

— Такова нещо…

— Добре, разрешавам, само че отива и се връща без бавене. И само денем! А дали ще остане там, ще видим по-нататък.

— Благодаря ви, другаря бай Васил! — рече достолепно Стьопа и се оттегли.

Мнителният поглед на бащата дълго още се задържа на гърба му, но това не попречи на Стьопа да прошепне на девойката:

— Знаеш ли, Цвето, как ти прилича златната сърма на очите?

Никога, никога Цвета не бе получавала такъв комплимент, и от вълнение едва не се задави. Тя бе балканско чедо.

Междувременно всички скамейки и столове бяха заети, децата престанаха да мятат серпантини, на сцената излезе мандолинният оркестър и конферансието високо обяви:

— Другари и другарки, уважаеми граждани и гражданки, откриваме нашето лятно градинско увеселение с оркестъра на дружеството на бръснарите, който най-напред ще изпълни „Работнически марш“, а после „Синият Дунав“, прочут валс от Йохан Щраус. Като номер втори от нашата програма ще имате удоволствието да чуете известния руски бас, българина Стефан Вълков!

Бурни ръкопляскания; първата мандолина даде знак, зазвънтя работническият марш. И тъй като беше твърде познат, майките използуваха случая да поприберат дечурлигата, които се боричкаха пред подиума. Последвалият валс се хареса много и оркестърът го бисира, след което конферансието още веднъж съобщи, че сега ще пее Стефан Вълков, наш предан другар.

— Цвето! — прошепна в ухото на девойката Стьопа, — песните си тази вечер посвещавам на тебе!

И преди тя да се съвземе от сътресението, които тия думи предизвикаха в нея, той грабна китарата и пъргаво скочи на подиума. Погледна напред. Лампионите сред дърветата хвърляха шарени светлини, някъде зад Витоша се подаваше тънкият сърп на луната, откъм входа продължаваха да прииждат накичени с карамфили посетители. Това беше първата му публична проява в България и той бе решил тя да се запомни. И не забравяше, че тя е и цената, която плащаше за отпечатването на онази брошура… Допреди минута възнамеряваше да изпълни популярни руски романси и български народни песни, но сега, като усети стотиците впити в него погледи, като видя встрани от подиума пламналото лице на Цвета, а отсреща строгите мустаци на бай Васил Възрожденеца, той, кой знае защо, си спомни конкурса в Болшой, Кривогледия с пистолета, бягството зад кулисите, и промени решението си.

— Другарки и другари, мили приятели! — обяви той гръмогласно. — Ще ви изпея една ария от прочутата френска опера на Шарл Гуно, наречена „Фауст“. Операта разказва за един средновековен стар учен Фауст, който си продава душата на дявола в замяна на възвърнатата младост. Името на дявола е Мефистофел и със серенадата, която ще чуете, той омагьосва невинната девойка Маргарита и я хвърля в грешните обятия на подмладения Фауст, за да я направи нещастна за цял живот.

И без преход хвърли в пъстрия полумрак:

О, излез сега, любима,

чуй ти моя глас,

чуй ти моя глас,

бързо ти ела при мене

в тоя нощен час…

Никой не очакваше такава необикновена и страшничка песен, и над публиката се разнесе силно шумолене, образувано от възбуден стогласен шепот, детски плач, скърцане на столове. Раздразнен, Стьопа мина към форте:

Тъй любимият шепне в марка,

тъй любимият шепне нежно,

вярвай му, ела…

Шумът не стихваше, жените шушукаха, детето писна. Тогава Стьопа остро издрънча с китарата и при сатанинския смях пусна гласа си във фортисимо, което би раздрусало Гуно в гроба:

Ха-ха-ха-ха! Ха-ха-ха-ха!

Демоничният кикот подействува: детето, смразено, млъкна; другите, позашеметени, се вгледаха в тоя строен дявол с червена риза, който продължаваше да заклиня:

Но без пръстен на ръката

не отваряй ти,

не отваряй ти…

Сега вече под лампионите никой не мърдаше, и тишината беше толкова плътна, че в един кратък миг на пауза се чу цвърченето на кебапчетата върху скарата. Стьопа продължи тихо и нежно, толкова нежно, че Цвета усети в гърдите си премаляващи сладки тръпки.

Ах, ако ти би узнала

как те любя аз,

как те любя аз…

Див, дрезгав крясък прекъсна песента:

— Бийте черевените, тяхната мамка!

И отстрани, през оградата, над оградата, под оградата една черна лавина от тъмни сенки нахлу в градината, юрна се между скамейките и столовете, нахвърли се върху хората и започна да бие, блъска, тъпче…

Към белия сърп на луната се надигна неистов писък. Ужасени, децата се изтръгваха от майките, побягваха, падаха, стъпкани в пясъка. Мъжете се опитваха да се отбраняват, но върху главите им се стоварваха тояги, бастуни, палки…

— Долу червените! Бийте ги! Бийте ги!

Пияни и бесни, шайкаджиите обръщаха столове и скамейки, трошеха лампиони, хрипливо крещяха:

— Вън оттук, червена сган! Въъън!

Публиката побягна към изхода, задръсти пътеките, заблъска се в тясното пространство между скамейките. Хората от охраната се мъчеха да отправят жените и децата към задния вход, но никой не ги слушаше. Бягството се превръщаше в паника.

Сред целия този хаос само една групичка край подиума запази хладнокръвие. Още в мига, в който прокънтя дивашкият крясък и Стьопа разбра, че и този път няма да доизпее своята серенада, той скочи на земята и заедно с гимнастиците, борците и бръснарите, се изправи срещу нападателите, стараейки се да защити децата, които заедно с певиците, се оказаха притиснати около сцената. Грабнал първия стол, който му попадна под ръка, той се развъртя и заудря с едно смесено чувство на освобождение, злоба и радост…

Откакто се бе върнал в България, той живееше в непрекъснато състояние на потиснатост, с усещането, че е чужденец, нещо повече — нежелан натрапник, едва ли не враг. Наричаха го „московски агент“, изпратен ту от руските анархисти, ту от руския император, за да разруши устоите на България. Обсипван бе с клевети, държан бе настрана от културните кръгове, заплашван бе дори с разправа. Срещу него и срещу цялата Дружба се водеше война, в която той едва се отбраняваше, защото нямаше подходящи средства за това. Сега обаче той имаше оръжие — този стол, който стоварваше над главите на пияните сопаджии, изпратени от същите онези, които подклаждаха Войната — Костенурката в министерството, депутата Самаковлийски, министри и, разбира се — княза. И яростно блъскаше и биеше, и с животинско удовлетворение виждаше как около него сопаджиите падат или, хвърляйки тояги, побягват през оградата, ужасени от този освирепял червен дявол.

Зад себе си чуваше писъците на момичетата, съзираше Цвета, която, захапала пръсти, но с широко отворени възторжени очи наблюдаваше неговите бойни подвизи, и това му придаваше още повече смелост и сила… С една дума, Ю, моят дядо се чувствуваше добре.

… Докато нещо се стовари върху челото му, плъзна се към бузата, одра устните му и го блъсна в гърдите. Усети задъхване, олюля се, падна на колене, но преди да се просне на тревата, с последен яростен замах метна стола срещу нападателя. Оня болезнено изкрещя и се затърколи до него…

После последният лампион се пръсна и всичко утихна.