Хаим Оливер
Оперната война (13)

Седма картина с един проект

Фугата свърши внезапно в силен апотеоз, ръцете на Маестро увиснаха надолу като излишни. Възцари се прозрачна тишина. И в нея Балкански бавно се изправи, с тежка стъпка се приближи до Свирчо и тихичко, с треперящ от вълнение тенор произнесе:

— Ой, ти, милинки мой! — Обърна Маестро заедно с въртящата се табуретка към себе си, наведе се, целуна го три пъти по бузите и добави: — Маестро! — И това бе сякаш посвещение в рицарство.

И тъй като сълзите вече напираха в очите на Славянския славей, а Верка само това чакаше, за да се разциври, Стьопа скочи и заснова с дългите си крака из стаята:

— Маестро е прав! — заговори той бързо. — Наистина, стига приказки. Ние не сме оратори, за да дрънкаме в парламентите, ние сме певци. И какъв композитор си имаме, а?… Предлагам още сега да образуваме трупата и да я наречем…

— Ангелогласния! — предложи Вера и този път не поруменя. — Средновековния български музикант.

Балкански чуваше това име за първи път, то му хареса и бе готов да приеме предложението, но го изпревари Стьопа, насмешлив:

— Ах, моля ви се, стига с тия попски наименования! Нека ги оставим за попските хорове. На нас ни трябва нещо бодро, борческо, как да кажа… нещо революционно!

Казака уплашено преглътна. Той, който рядко повишаваше глас, извика:

— За бога, само това не! Ти, Стьопа, понятие нямаш какво става тук. Ако искаш трупата ни да не види бял свят, дай й революционно наименование.

— Как? Нима и тук? — учуди се Стьопа ужасно много: той бе вече усетил задушната атмосфера в страната и бе почнал да се безпокои не на шега.

— Поживей и ще видиш! — отвърна Казака. — Нашият княз не понася никакви…

— Фердинанд ли? — Стьопа ехидно се засмя. — Плюя аз на него!

И с носталгия си спомни Тула, впитите в хълбоците карабини и Кривоносия с пистолета.

Бившият министър Гюлев се разкашля без нужда, обърна се към Маестро:

— Доколкото зная, Маестро, имате някакво предложение.

Маестро разбра намека и отчаяно закърши пръсти:

— Да… аз мисля нещо по-скромно… Ние сме другари, приятели, нали… Тогава… например, защо не „Дружба“? Или направо „Оперна дружба“?

— „Оперна дружба“ — повтори като ехо Стьопа и се ослуша в звукосъчетанието. — Хм, за начало не е лошо. Даже благородно. Добре, нека е „Оперна дружба“. И да натоварим учителя да изработи проекта. Не обичам хартиите, но няма как…

Домакинята незабавно постави на масата писалка и мастило и се приготви да пише. И тогава Драгомиров, наречен още Казака, започна да диктува със своя плътен баритон оня малък протокол, който ще остане в историята на нашата култура като първия документ, свидетелствуващ за основаването на българската национална опера:

— „Днес, втори юни, подписаните български музикални дейци се събрахме да обмислим въпроса за откриването на българска опера в столицата. След като се размениха няколко мисли, дойдохме до заключението, че този въпрос е доста назрял. Като взехме предвид още, че понастоящем сред нас се намира известният наш съотечественик Константин Балкански, който повече от 25 години се подвизава на театралното поприще в Русия като оперен артист и като директор на своя собствена оперна трупа, решихме да го натоварим с изработването на един проект за уреждане на българска народна опера, която наричаме «Оперна дружба», а проектът да се поднесе за одобрение на господин министъра на Народното просвещение.“

Написахте ли? — попита Казака. Домакинята кимна. — А сега се подпишете тук!

Един след друг Маестро, капитан Николаев, Теодора Гюлева, Елена Вълкова, Верка Михайлова, Стефан Вълков и Драгомиров положиха подписите си под документа. Най-отдолу Балкански нахвърли със своя щедър почерк:

„Съгласен съм и с голямо удоволствие приемам да изпълня този приятелски дълг. К. Балкански.“

И когато накрая и той остави писалката до белия лист, в стаята зацари неловка тишина: бяха свършили, а сега не знаеха какво да правят по-нататък. Първа се окопити Теодора Гюлева:

— Момичета, елате! — обърна се тя към Елена и Вера. Трите изтичаха в кухнята, откъдето се върнаха с вино и мезета.

Появяването им внесе оживление. Стьопа побърза да напълни всички чаши, но тъкмо да вдигне своята, изпревари го Гюлев. Той присви в усмивка лицето си на стар лъв, сякаш се готвеше да каже: „Е, не обръщайте много внимание на моите глупости, но все пак, внимавайте!“, и бавно произнесе с женския си гласец:

— Господа! Нека пием за успеха на „Оперната дружба“. Мога да ви уверя, че тя се роди под щастлива звезда. Снощи аз си позволих да поразпитам небето и съставих хороскоп на Дружбата!… Днес, господа, ние сме в зодията на Близнаците, а това ще рече — душевно здраве, победи в борбите, висоти в изкуството…

Изненадан от думите на домакина, Балкански се вгледа по-внимателно в широкото му, вълнообразно чело, над което се вееше бялата грива, и бързо продължи в същия тон:

— … Покровителствува ни планетата Меркурий, а това значи влияние, растеж…

Гюлев кимна съучастнически на Балкански, подхвана:

— … Венера също ни поощрява и предрича живот до дълбока старост…

После двамата завършиха едновременно:

— … И голямо поколение, което ще продължи делото ни през вековете!

И се засмяха като деца, които са извършили много интересна лудория, но известна само на тях.

— Наздраве! — каза Гюлев. — За Дружбата!

Без всякаква видима причина сърцето на Балкански неравно затуптя. В паметта му изплува една размазана картина, далечна като видение: Болшой театър, препълнен салон, едва осветени лица от първите редове, на сцената е той — Алфред, ох, колко безумно млад!, до него Виолета, лекомислена и изящна, наоколо са хористите във фракове и всички държат чаши и пеят!… Боже мой, нима е било някога това?… Балкански пое дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж, така както бе учил някога при Еверарди, за да премахне напрежението, отметна глава назад, приглади с разперена десница косата си и хвърли високо, с абсолютна точност към фа диез металическия си тенор:

Да пием, да пием с пълни чаши

нектара на младостта цветуща…

След миг Маестро вече седеше пред пианото и акомпанираше; след осмия такт арията бе подета от Елена:

Отлита във вечна забрава

мигът на страстна любов…

А след шестнайсетия такт пееха всички, включително домакинята, която нямаше кой знае какъв глас, включително стопанинът, бившият министър Гюлев, който нямаше никакъв глас:

… Да пием искрящото вино

и в нас любовта да гори…

Не пееше само журналистът Батов: не знаеше арията. Но по гръбнака му пролазиха тръпки.

На улицата минувачи се спираха пред обраслата с бръшлян къща, ослушваха се, и макар че не разбираха какво се пее, понеже думите бяха италиански, усмихваха се, без да си обяснят защо и на душата им ставаше някак си по-леко…

* * *

На другия ден сутринта Балкански бе събуден от крясъците на вестникарчетата:

— Вестници имааа! Ломският вампир заловееен! Народното събрание ще купи двайсет и пет топа от Кууурп! Образувана е българска опѐрена трупаааа!

Той изтича долу, купи вестника. На първа страница, на съвсем видно място, под голямо заглавие „Посмешище ли сме на света?“ черно на бяло беше напечатано:

„Преди няколко дни ние съобщихме под резерва новината, че в София се крояло съставянето на една оперна трупа. Ние нарекохме това нещо абсурд и счетохме новината за игра на някой фарсьор. Между това убедихме се, че няма нищо неверно в това. Убедихме се даже в едно по-скръбно нещо — че в София има хора, които с всичкия си ум мислят, че в България може да се състави оперна трупа от българи и за българите, също както могат да никнат гъби… Вчера следобед, в дома на наш уважаван съгражданин, няколко «музикални дейци» възложиха на руския певец К. Балкански да състави проект за оперна трупа, която нарекоха «Оперна дружба», като проектът бъде представен по-късно за одобрение на Министерството на народното просвещение… Види се, че нещастният българин е проклет от някой голям угодник богий, та му е писано при всичките си добродетели вечно да става посмешище на света… Право, някое проклятие тежи над българския народ.“

Балкански прочете статията с недоумяващи очи, после още веднъж и още веднъж. Този път сърцето му остана спокойно. Също тъй спокойно се обръсна, облече празничните си дрехи, закуси, взе бастуна с еленовите рогца и тръгна. И си представяше вече как ще влезе в редакцията, ще види журналиста с мишето лице, ще го фрасне с бастуна по главата и сетне пред свидетели ще го предизвика на дуел…