Хаим Оливер
Оперната война (27)

Тринайсета картина с разни схватки

Ю, ако си прочела вече цялата втора част, ще си спомниш…

(Боже мой, ето че се обръщам към Ю! Не към Сашка! А книгата, си бях почнал да пиша за Сашка!… Явно, нямам повече смелост, нито сили да водя диалога с нея… Ала аз имам нужда от събеседник, и кой друг би могъл да бъде той в тия страници, ако не Ю, пламенната Карменсита с червената роза в косата и уплашеното зайче с посивелите очи? Ю прониква все повече и повече в съзнанието ми и изтласква от него мраморната хубавица със златната грива… Или може би това е само една краткотрайна буря, която ще мине и отмине? И аз съм само леко хвърчило, което ветровете носят, накъдето пожелаят?… Но тъй или иначе аз трябва да продължа. Защото само в този разказ намирам убежище от бурята.)

Да, Ю, ако си прочела вече цялата втора част, ще си спомниш, че доктор Бръзицов бе препоръчал на Балкански да избягва преумора, алкохол, жени и тревоги.

Първите три условия спазваше лесно: след припадъка за него се грижеха приятелите му; алкохол не вкусваше, а единствената жена, която виждаше, бе Вера, но тя бе най-усърдната медицинска сестра. Да се освободи обаче от тревогите, не можа. Обратно — дните, които последваха злополучната среща с Костенурката в Министерството, бяха за него едва ли не най-тревожните в живота му — те представляваха началният период от яростната словесна оперна война, която се развихри в пресата и сред обществеността след шумната статия на Яворов.

Всъщност до Балкански достигаха само отзвуците от тази схватка — тази, която се водеше във вестниците. За другите схватки, ония, които избухваха в кафенетата, клубовете, домовете и дори по улиците, той знаеше малко. Членовете на Дружбата, които почти непрекъснато се въртяха около него и често оставаха в стаята му и през нощта, се стараеха да го държат настрана от бурята, за да му спестят огорчения. Но той се изхитряше да се снабди с някой и друг вестник и, ако това беше невъзможно, измолваше информации от любезните си съседи. И когато Вера изтичваше за хляб и лекарства, той набързо се запознаваше с потока от жлъч, който се лееше изпод перата на журналисти, артисти, художници, депутати и дори на най-обикновени граждани — и не вярваше на очите си: истина ли бе всичко това или някаква шумна детска игра, на която се отдаваха възрастните в тази страна? Тогава отправяше недоумяващ поглед към зодиакалните таблици на стената и в него се пораждаше недоверие не само към тия сложни цифри и чертежи, но и към тъй достоверните предсказания, които Чайковски бе изрекъл в онази паметна нощ в къщата край гората…

Но Балкански бързо схвана, че „оперната война“ не бе само плод на жаждата за вестникарски сензации, както твърдеше Батов. Очевидно в основата й се кореняха други по-важни причини; безспорно Яворов със своя категоричен въпрос „Защо убивате нашата музикална култура“ бе бръкнал дълбоко в една рана, която тлееше в обществения организъм от дълги години, може би от онази 1891-а, когато бе направен първият злополучен опит да се създаде българска оперна трупа. А сега сражение си даваха не само литератори и музиканти, артисти и певци, но и две основни тенденции в развитието на страната: едната — динамична, обновителна, напредничава, другата — консервативна, задържаща, тесногръда, и, колкото и да бе странно, във втората участвуваха немалко видни дейци на културата, които в други случаи заставаха безстрашно в защита на нови, народополезни инициативи.

Балкански четеше вестниците и се стараеше да не обръща внимание на насмешките и хулите, отминаваше добилите вече популярност прозвища „московски агент“ и „изстискан лимон“, с които окичваха неговата личност, но не можеше да приеме и разбере становищата, които безусловно отхвърляха и самата мисъл за създаването на сериозен музикален център сега и в близките години.

Така първият актьор на Драмата Попов пишеше: „Драматическият театър едвам сега почва своята художествена работа и ние идем да го смажем с операта, на която собствено и публика няма. Откриването на операта е прибързано.“

Друг драматичен актьор, Христов, съветваше: „Три пъти крой, един път режи. Операта ще попречи на развоя на драмата.“

А Димитър Страшимиров апелираше към новата Дружба: „Надявам се на патриотизма им, който ще ги научи да чакат търпеливо уреждането на театъра, който сам ще им даде и материал, и по-добра публика.“

Срещу тази словесна лавина се възправяше „Работнически вестник“, където Батов пускаше от време на време отзиви, но той бе твърде слаб, за да я възпре. Понякога тук и там се обаждаше някой най-често анонимен глас на възмутен учител или занаятчия. Във вестник „Гражданин“: „Никое начинание не е било пропуснато, без да се лее река мастило, за да се докаже, че още не му е дошло времето…“

В „Нов дневник“: „Твърде много хора се завлякоха не в своя сфера, станаха фейлетонисти, за да се подиграят с едно хубаво начинание и слязоха до степен на нехаене към себе си и преди всичко към читателя.“

Но като защитници на Дружбата в схватката участвуваха само две личности от действително голяма величина: Пейо Яворов и Константин Величков. Те отвръщаха темпераментно на нападките, доказваха необходимостта от съществуването на български музикален център и отричаха опасността, която уж грозяла драматичния театър.

Величков пишеше: „За мен операта не е преждевременна. Тя ще облагороди душата на народа — уморен от ежедневните житейски борби, в операта той ще изпита истинска естетическа наслада.“

Яворов: „Драмата ще бъде отначало бита, но в материално отношение. В началото новата опера ще има своите комични страни, но нищо. Нейната работа ще бъде повече подготвителна. Ще има едно благородно съревнование между Драматичния и Оперния театър, а туй ще принесе само полза.“

А Кушбунарец, навярно временен псевдоним на един от двамата, пишеше: „Може ли една държава, която уважава себе си и която пръска милиони за съвсем некултурни и съвсем ненадлежащи работи, да не намери средства за изграждането на една опера? Ако стане нужда, ние бихме указали на доста параграфи от бюджета на Министерството на просвещението, зачеркването на които би било достатъчно за издържането на двайсет опери у нас…“

Но, както добре долавяше Балкански, аргументите на тези негови мили защитници бяха предимно от общокултурен и морален характер и имаха твърде малка връзка с чисто музикалните проблеми, които според него трябваше да бъдат изтъкнати, за да се убедят отговорните фактори и се сломи съпротивата на обществеността. И за първи път през тия дни, които прекарваше прикован в леглото, в него се породи желанието сам да вземе участие в битката. Той сподели тия свои мисли с Вера.

Тя се уплаши и се опита да го разубеди: та той е тъй слаб, защо е необходимо да се съсипва още повече, за да отговаря на злобния лай на глупците? Не помни ли какво се случи в министерството? И какво предписа доктор Бръзицов? Не, Костя, моля, лежете спокойно и ми подайте този вестник, дето го криете под възглавницата!… И Костя послушно подаваше вестника, дето го криеше под възглавницата, но под дюшека имаше друг, и когато оставаше сам, изрязваше всичко, което се отнасяше до Дружбата: той имаше богат опит в писането и знаеше как да се подготви.

А нощем, обзет от трескава възбуда, изписваше със своя едър почерк лист след лист. За двайсет нощи събра стотина листчета — колкото за една малка книга. И така се случи, че вместо да се съсипва от допълнителния товар, с който се бе нагърбил, Балкански започна видимо да укрепва. Сутринта, когато Вера или Стьопа, или Казака пристигаха, те намираха в леглото не безволния сърдечно болен, който се плашеше от най-малкото движение, а един все по-бодър Костя, почти такъв, какъвто беше, когато слезе от кораба на българска земя.

Затова пък всички останали от Дружбата, включително и Стьопа, през този първи силен пристъп на бурята бяха като че обзети от някакво психическо вцепенение. Отказът на Министерството дойде тъй неочаквано и брутално, че те буквално не знаеха какво да предприемат по-нататък, въпреки че всеки от тях имаше свои повече или по-малко осъществими проекти.

И това бе може би причината на тяхното удивление, когато една хубава сутрин те бяха посрещнати от един облечен, избръснат и дори ухаещ на розова вода усмихнат Балкански, който ги настани около масата, наля им ракия и без всякакви предисловия постави въпроса:

— Е, милинки мои разбойники, ще се предадем ли?

— Ние сме вече предадени! — отвърна мрачно Казака. Напоследък неговата папионка висеше омърлушено надолу и му придаваше вид на хронически гладуващ бохем.

— А ти, дорогой мой, помниш ли какво ми пишеше? Назрели условия и так дале и так дале! Твоите обещания се оказаха сапунени мехури.

— Можех ли да предвидя това, което се случи? — измърмори под носа си Казака. — Можех ли да допусна, че дори Славейков ще се опълчи срещу нас?

На Балкански му стана мъчно за този красавец, който смяташе за загубено своето прекрасно дело. Въпреки това ехидно продължи:

— В такъв случай, какво, не ни остава нищо друго, освен да се откажем, да? Да се пръснем? Лично аз… съжалявам, но не мога да продължа… как сказать… без средства за препитаване, без работа. Спестяванията ми се свършиха, а и моето здравословно състояние… — Той помълча и кратко заключи. — Ще се върна в Москва.

Зърна с крайчеца на очите си трепването на Вера и това му достави сладко удоволствие.

— Да, ще се върна в Москва — повтори той и сам знаеше, че никога няма да се върне в Москва: тази жена тук го свързваше с България като с вериги. — Нямам друг изход.

Както и се очакваше, първата реакция дойде от Стьопа:

— Никаква Москва! — изрече той много тихо, но всички усетиха зад тия думи клокоченето на вулкана. — Само тук! Искат война? Оперна война? Ще я имат, дявол да го вземе! И то каква! Мамка им!… — Съзря шокирания израз на Верка и добави: — Пардон, мадам!

— Необходимо е да се обърнем към парламента — започна несмело Маестро, но Стьопа го прекъсна:

— И парламента, и правителството, и вестниците, и театъра, всички! Земята ще обърнем, но ще изплюят парите!

Капитан Николаев издуха дима от цигарето си към тавана и изрече със свойствената си малко цинична отпуснатост:

— А ла гер, ком а ла гер^[1]! В казармата са ме учили, че всяка война си има правила: първа линия, втора линия, отбрана, нападение, в атака минава четвърти пехотен полк, в резерва остава кавалерията и прочие и прочие, а над всички стои щабът.

Балкански го слушаше с едва прикрита радост: този грамаден мъжага вдъхваше увереност само с присъствието си, а сега думите му имаха въздействието на камшик върху изтощен и препъващ се вече кон.

— Значи война, да? — попита той, като обгърна с поглед гостите си. Никой не възрази. Капитанът пушеше, Стьопа крачеше с дългия си чатал в малката стая, готов сякаш да се втурне в смъртоносната атака, Маестро нервно пукаше с пръсти…

— И ако ще гърми, да трещи! — хвърли Стьопа. — Нали така се казваше на български? Кръв да се лее!

— Може ли да кажа нещо? — обади се тъничко Гюлев, който до този момент не бе проронил дума. — Аз също съм за война, но без юмруци и бастуни.

Батов усилено се разкашля, а Стьопа изръмжа:

— Бастуните също биха свършили добра работа. Например върху главата на онова говедо Самаковлийски.

— И какво? — попита Гюлев. — Ще настроим окончателно обществеността срещу нас, а ти ще влезеш в затвора. Не, нашата война не е война на бастуни и юмруци, а война за спечелване на общественото мнение в наша полза. Спечелим ли го, спечелваме парламента, ако щете и княза. Позволете, аз разбирам малко от политика. Необходимо е да почнем кампания в наша полза, да отбием ударите, които се отправят срещу нас, да обясняваме, да убеждаваме. Уверен съм, че ако аргументираме достатъчно ясно на Пенчо Славейков нашето становище, той ще ни разбере и ще ни отпусне салона си. Ако обосновем разумно на депутатите нуждата си от бюджет, те ще гласуват исканата сума. Ако обясним на…

— Ах, тате! — несдържано го прекъсна Стьопа. — Обяснения, обяснения! Приказки! Не четете ли вестници! А онази костенурка в министерството?

— Пенчо Славейков не е костенурка — отвърна спокойно Гюлев. — Пенчо Славейков е орел.

Балкански изпитваше все по-голямо удовлетворение: разговорът вървеше в исканата от него посока. Той също беше вече убеден, че главното условие за победа в тази трудна и опака война, бе спечелването на общественото мнение. Затова и бе изписал онези сто листа. Но все още липсваше нещо в дискусията и това нещо бе внесено от винаги практичния Казак.

— Друзя — каза той, — войната си е война, и нея можем да я водим на всеоръжие, но мисля, че докато се бием за обществената подкрепа, ние трябва да си помогнем сами.

— Тоест? — попита Стьопа.

— Тоест — за начало да намерим пари със собствени сили.

Например, да потърсим заеми, да позаложим нещичко. Аз имам златен часовник… Пък и да почнем с проектираните концерти на Балкански и Верка. Като посъберем достатъчно, няма да просим салон от Славейков, а ще си наемем друга зала, не е нужно да бъде непременно „Славянска беседа“. Освен това сред нас има учители, чиновници, търговци, ще изкараме някак си, няма да погинем от глад… отначало можем да играем и без възнаграждение…

— То се знае! — прогърмя Стьопа.

— И да не губим време! Да пристъпим към работа! Капитане, време е да влезеш във връзка с църковния хор!

— Още днес.

— А ти, Учителю, да посетиш Пенчо Славейков.

— Още днес! — дисциплинирано отвърна Балкански.

Атмосферата бързо се изпълваше с бодрост, оптимизмът отново развяваше пред тия мъже и жени примамливата картина на прекрасното бъдеще и те пак ставаха Дванайсетте разбойника с техния къдрав атаман.

Атаманът реши, че е настъпил дългоочакваният момент. Той извади изпод възглавницата стоте листчета.

— Братя! — започна той тържествено и позаглади коса. — Тъй като и аз съм за война, аз си позволих да… как сказать… да изкова едно оръжие… Моля да ме изслушате!

И започна да чете. Ясно, отмерено, с дикцията на професионален актьор, без да се смущава от виковете на еврейчето, което продаваше чорапите си, без да ги чува дори. Чете три часа, след това обядваха, след това чете още три часа. И когато свърши, бе пресипнал, но този път не обърна никакво внимание на този застрашителен признак…

Стоте листчета представляваха една напрегната, страстна защита на каузата на Дружбата, смел отговор на всички нападки, атака срещу клеветите и насмешките, унищожителен разбор на противниковите аргументи, един напълно обоснован план за дейност на бъдещия оперен театър. Това беше и вик на дълбоко наранена душа.

— Това трябва да се издаде! — каза Гюлев, когато Балкански свърши и отново се чуха монотонните викове на еврейчето. — Незабавно! Тъкмо тази брошура е оръжието, което ни е най-нужно в момента!

— А денги? — попита Стьопа. — Не е шега! Сто страници са това. За хартия, печат, подвързия…

— Ще помогна — рече тихо Гюлев.

„Затова и те обичам, тате! — рече в себе си Стьопа. — Макар че сме от различни страни на барикадата.“ И гласно добави:

— Имам една идея. Дайте ръкописа! — И прибра листчетата в джоба.

И дълго още те обсъждаха предстоящите военни действия: кой ще мине на първа линия, кой на втора, кой ще остане в резерв, кой ще атакува, кой ще се заеме с отбраната и кой ще събира средства за подхранването на битките…

Дружбата се превръщаше в боен щаб.