Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

На пионерите — ония донкихотовци и бардове, които запалиха огъня на българската художествена музика.

Ще ви разкажа една приказка… може да е история, може да е легенда, всичко това може да се е случило, а може би не… във всеки случай, би могло да се случи…

Марк Твен

1
Далечният тътен
Andante maestoso

Дед и аз

И тъй — отиде си и Дед…

Още звучи в сърцето ми непоносимият траурен химн на Ероиката; не ме напуска прилепчивият дъх на влажна пръст и тление, който витаеше там, в Алеята на артистите.

И не помагат нито тържествените речи, нито шепотът на съболезнованията, нито дори мълчаливите сълзи на Сашка.

Ех, Дед! Изостави ме ти мен сам в този голям дом сред пожълтелите афиши и портретите с автографи на твоите отдавна изпреварили те приятели… И никога вече няма да седим в градинската беседка, ти — със загърнати в одеяло колене, аз — пред тетрадката, и няма да диктуваш с отслабналия си глас онези лудешки приключения, които съпътствуваха твоя удивителен живот…

Телефонът!

Разбира се, Вътрешна информация. Не ме забравят даже в такива дни.

— А не можеш ли поне днес да ме оставиш на мира? — отвръщам злобно. — Дрезденската филхармония?… Прати друг! За твое сведение, този древен старец, когото погребах днес, освен дядо, ми беше баща, майка, сестра, брат, приятел… Но какво разбираш ти от чувства? Върви по дяволите!

Въпреки това зная, че ще изляза от тази стая, в която още усещам присъствието на Дед, ще скоча в първото такси, ще посрещна Дрезденската филхармония и ще интервюирам Карл Бьом: „За първи път ли се явявате пред наша публика?… Какво е мнението ви за българската музика?… Кой е любимият ви автор?… Какво ще кажете за съвременната авангардистка опера?“… И тъй нататък — все „оригинални“ въпроси в този дух, после ще отида на концерта и към полунощ, каталясал от умора, ще натракам стандартната информация за големия успех на скъпите ни гости и за благосклонното присъствие на еди-кои си официални лица. След което в клуба заедно със Сашка ще пийнем чаша червено…

И за скръб няма да остане време.

Такава е участта на журналиста. Особено на младия.

Тук смятам, че е време да сложа точка на моите публични вълнения. Вие не ме познавате, а за обекта на моята скръб — Дед, или по-точно Стефан Вълков, едва ли сте слушали, макар че бе народен артист и герой на социалистическия труд, освен ако сте музикант от старото поколение. С Дед ще общуваме и по-нататък, а що се отнася до моя милост, тъй като ми предстои да водя с вас по-дълъг разговор, позволявам си да кажа няколко думи pro domo sua[1] още сега, за да не отклонявам по-нататък разказа към биографични подробности за моята не особено интересна личност.

В това лято, господне, аз навършвам двайсет и осем години. Произхождам (съгласно служебните анкети) от семейство на музиканти. Баща ми беше диригент, майка ми певица. И двамата загинаха при автомобилна злополука в Италия по време на концертно турне, когато бях съвсем малък. Едва ги помня. Отгледа ме Дед — вече старец, но удивително здрав физически и млад духом. Неговата жена Елена е починала преди да съм се родил. Тя също е била певица, и то от големите. Всички останали мои сродници — лели, чичовци, вуйчовци, братовчеди и прочие, са били певци, цигулари, пианисти, един дори е бил органист. Както виждате — велик музикален род сме ние!

Само аз се оказах ренегат. Единствен аз се отклоних от генералната линия на фамилното развитие. Многогодишните усилия на Дед да ме направи професионален музикант, за негово велико огорчение, пропаднаха катастрофално. Причината: нямам глас за певец, нямам талант за композитор; нямам памет за диригент, отгоре на всичко и слухът ми не е блестящ — природата си прави понякога такива неприятни шеги. Наистина интонирам чисто, но трудно различавам от първо слушане квартсекстакорд от квинтсептакорд.

В резултат на всичко това станах журналист. Журналистиката е убежището на онеправданите от бога амбициозни младежи.

За свое оправдание обаче искам да изтъкна, че благодарение на самоотвержения труд на Дед аз все пак се понаучих да посвирвам на пиано, да разбирам от „сериозна музика“, и да зная нещичко от нейната история: в статиите си жонглирам с Вивалди, Бетховен и Стравински, с архитектоника, оркестрация, лайтмотиви и прочие… С една дума аз съм „просветен любител-музикант“ и влизам в онази категория меломани, които не пропускат хубав концерт, скърцат със зъби при киксове на тромбоните и ръкопляскат двайсет минути на хубаво изпълнение… Тъкмо затова в редакцията аз съм музикалният репортер: в царството на слепите еднооките са царе!

Да, Дед не можа да ме направи професионален музикант, но успя да вкорени дълбоко в мен нещо много голямо и солидно: любов към изкуството на Орфей (не към „Златния“!). За този скъпоценен дар ще съм му благодарен до края на своите дни.

Без тази любов нямаше да се осмеля да се заема с тази книга.

Без нея и без обичта ми към Сашка. За нея пиша тази книга.

Бележки

[1] За своя дом, за себе си (лат.). — Б.а.