— Какво… Каквото всички, това и ние. Освен това там видяхме само това, което беше близо до пътя ни, а ние избягвахме да минаваме през най-разрушените райони… Нямахме никакво време за губене, затова много бързахме, за два дена навъртяхме осемстотин километра из зоните. Бяха ни пратили там с бойна задача, а не на екскурзия…

— И изпълнихте ли си бойната задача?

— Донякъде. Колкото позволяваха обстоятелствата…

Том млъкна и се загледа през стъклото. Автобусът бавно се катереше по планинското шосе нагоре към върха, където отвреме-навреме, при някои завои се мяркаше ослепително белият купол на обсерваторията „Рогъл“. Там, в сградите на обсерваторията, се разполагаше базата на учените, изследващи Бедствието и пораженията от него, и днес към тях щеше да се присъединят новите им колеги, спечелили последния конкурс на Института за изучаване на Зоните.

— Ти с какво ще се занимаваш горе? — попита той Тина, колкото да поддържа разговора.

— С мутантите.

— Ааа… — по лицето на Том се изписа интерес. — Значи с мравките, така ли?

— И с мравките — без ентусиазъм отговори Тина.

— Тях съм ги виждал на живо. Не бяха много близо, горе-долу колкото оттук до оная барака отсреща, но ги гледах с бинокъл. Още ли влачат цимент нагоре-надолу? И изобщо какво правят с този цимент?

— Строят мравуняци. Огромни мравуняци, и не само с цимент, но и с други неща — дървета, камъни, тухли… Е, не строят като нас, хората, не леят бетон, но все пак изглежда страховито. Чувала съм, че нападнали няколко изоставени села, разрушили къщите до основи и отнесли материала за мравуняците си. Всъщност това и ти трябва да го знаеш, пишеха го по вестниците.

— Писали са, но кой да им вярва… Горе хващали ли са такава мравка? За музеен експонат.

Тина вдигна рамене.

— Искат, но не могат. Мравките винаги се движат в колони и се нахвърлят срещу всичко живо пред себе си. Те са хищни, ако убиеш една от тях, останалите ще те разкъсат. Никой не е издебвал самотна мравка, да я застреля и да я изнесе до базата… А ако някоя умре или осакатее, останалите от колоната я отнасят със себе си. Именно затова за тяхната анатомия не знаем абсолютно нищо.

— Странно. Сякаш са получили инструкция да не попадат по никакъв начин в ръцете на хората… Като извънземни: слезли от летящата чиния, тръгнали да изследват Земята, но имат изрична заповед да не контактуват с местните жители, за да не разберат кои са и от къде са.

— И ти си един фантаст… — Тина се отпусна на седалката. Очевидно темата не я вълнуваше повече. Напоследък с Том се случваше все така: ако той се интересува от нещо, събеседникът му не се интересува, и обратното. Очевидно настоящият случай беше точно такъв, Том реши да не се напряга да измисля нова тема за разговор и млъкна.

Не беше лесна работа да се попадне в Института за Зоните. От Бедствието насам всички млади учени и завършващи студенти, избрали научната работа вместо бизнес кариерата, се стремяха да намерят място в програмата на Института, и затова конкуренцията беше жестока. Там попадаха само най-добрите и най-способните, местата бяха малко, проблемите — сложни, и нямаше как иначе — изследваха се най-загадъчните явления и феномени, наблюдавани досега на земята. Том сам не знаеше как попадна в бройките на Института. Наистина той беше способен студент, но далеч не пълен отличник, каквито имаше достатъчно в неговия факултет и които също се състезаваха за единственото свободно място за компютърен специалист. От няколко месеца в Института работеше Бен и Том дори беше склонен да мисли, че именно с негово ходатайство е попаднал в групата. Самата група беше от трийсетина души с най-различни специалности — химици, физици, биолози, геолози — и от тях той познаваше, и то съвсем бегло, само Тина. Някои от тях щяха да прекарат в базата само по две-три седмици за практически изследвания, а други щяха да останат на върха няколко месеца — в зависимост от характера на задачите си…

Най-накрая автобусът изкатери наклона до билото и спря пред портала на базата. От будката излезе дежурният сержант, качи се в автобуса и много внимателно провери документите на цялата група. После си побъбри нещо с шофьора, слезе на пътя и отвори широката метална врата с опъната на нея бодлива тел. Бодлива тел имаше и по цялата ограда на базата.

Автобусът бавно мина през вратата и спря точно пред главната сграда. Том беше поразен от нейния отличен външен вид — той напомняше по-скоро на хотел с четири звездички, отколкото на научен институт… Не приличаше на старите сгради на университета с олющената мазилка и неприлични надписи с боя по стените. Нито пък на сравнително новия, но затова пък много лошо поддържан корпус на Института в столицата, с купищата боклуци в буренясалата ливада около него и глутницата бездомни кучета, налягали на слънце пред входа… Тук тревните площи бяха старателно окосени, бордюрите — боядисани на жълти и черни ивици, а по асфалтираните алеи не се виждаше нито една хартийка.

Шофьорът угаси двигателя и един по един пътниците започнаха за слизат.

— Том, би ли ми помогнал да сваля багажа си? — помоли Тина.

Тя носеше червена раница с рамка от алуминиева тръба и голям шарен сак. Том вдигна сака и едвам запази равновесие — той тежеше почти три пъти повече от целия негов багаж. Криво-ляво го смъкна през вратата на автобуса и го остави там, където останалите бяха струпали багажа си.

— С какво толкова си го напълнила? — изпъшка той. — Едвам не се повредих, като го вдигах.

Към мястото, където се беше скупчила пъстрата група на новопристигналите, от входа на сградата се приближиха двама души. Единият, висок мъж с добре поддържана черна брадичка и бяла престилка, носеше в ръка някакви списъци, а зад него, тътрейки обутите си в джапанки крака, подтичваше не друг, а именно Бен Рафаел.

— Добър ден — поздрави мъжът с брадичката. — Аз съм Симон Сахни, отговорникът на програмата. Вземете си багажа и елате с мен вътре, във фоайето…

Групата бавно се придвижи към вратата. Тина хвана едната дръжка на сака си, Том хвана другата, и в този момент Бен го тупна по рамото.

— Ето те и тебе — каза той. — Носиш ли дисковете?

— Вътре са — Том потупа кожената си чанта.

— Добре, следобед ще ги взема…

Том забеляза, че Тина старателно гледаше в друга посока, сякаш да не забелязва Бен, но не каза нищо. Бен също не си отвори устата повече.

Когато всички се разположиха в просторното, прохладно и почти луксозно фоайе, Сахни извади списъка и още веднъж провери хората един по един, викайки ги по имена. След това тъкмо започна да обяснява нещо за настаняването, когато от коридора вляво изскочи мургав, висок почти два метра мъж с черна коса и огромен крив нос, каза няколко думи на развален английски, лицето на Сахни изведнъж доби угрижен вид, той каза на Бен: „Погрижи се за колегите, аз ей сега…“ и двамата с мургавия изчезнаха обратно по коридора.

Бен се почеса по главата.

— Този високият е бразилецът Руджерио Перейра, шеф на международната програма — заговори той така, че всички да го чуват. — В момента тече някаква проверка от парламентарната комисия по въпросите на Бедствието, така че всички са откачили… Сега трябва да ви настаня по стаите, но администраторът с ключовете — Бен се огледа наоколо — е изчезнал някъде. Така че оставете си багажа, тук не се краде, а аз ще ви разведа из сградата — да знаете кое къде се намира…

Групата се вмъкна в коридора, където преди малко потънаха Сахни и Перейра.

— Това е най-кривият коридор в Европа — обясняваше Бен. — Никой, дори и архитектът, който го е проектирал, не знае колко завои и чупки има по него — наляво, надясно, нагоре и надолу… Натам са стаите и апартаментите на общежитието, а напред — кабинетите. Това на стената е портретът на директора на обсерваторията Алфред Ахо, наричан от подчинените си — тук Бен понижи глас и се огледа настрани — Алфред Хахо. Той е директор от незапомнени времена, но в последните няколко години никой не го е виждал тук. Марвин Мински казва, че астрономът Касами казва, че за последен път тук видели Ахо преди осем години, но всъщност за вас това няма значение. Между другото астрономите страшно негодуват срещу Института, защото им отне базата, а едно време те водеха тук жените и децата си на почивка… Стълбите надолу водят към стол-ресторанта, гордостта на съвременната цивилизация. Депутатът Ал Йорки, който кисне тук вече трети ден в качеството си на председател на комисията по Бедствието, казал, че цените тук са по-ниски, а пържолите и кюфтетата по-големи от тези във ведомствените заведения на правителството. Е, освен цените, тук и заплатите са доста по-ниски, но това всички го знаете. Долу има и бар, но тези дни той не работи с клиенти по причина на същата тази комисия, която провежда там заседанията си. Сега погледнете през прозорците… В ниските сгради отсреща са лабораториите на Института. Кой къде ще работи там, всеки ще разбере от ръководителя на групата си. Впрочем, да не забравя, в четири часа следобед имате среща с тях, тук пред заседателната зала… По стълбите вляво — тук Бен бутна по лакътя Том, който стоеше до него — се стига до компютърния център. Том, ти следобед недей да чакаш пред залата, а се качи направо горе, при мен в центъра… А това в дъното на коридора — Бен отново понижи глас — е бодигардът на депутата Йорки. Всъщност вие избягвайте да се мотаете натам, в това крило са се разположили големите шефове и се предполага, че поне в началото няма да си имате работа с тях. А ако видите навън един дълъг черен мерцедес с шофьор, изобщо не си мислете, че той е на депутата Йорки — нищо общо, той е лично мой, купих го с аванса от последната си заплата, заедно с шофьора… Ясно ли ви е всичко?

По широко ухилените лица на младите колеги личеше, че всичко им е ясно.

— А, щях да пропусна най-важното. Ето тук — и Бен посочи мястото зад пожарогасителя в ъгъла на фоайето — е ключът за осветлението в коридора. Не се смейте, на мен ми трябваха два месеца, докато разбера това. А ходенето в тъмнината е абсолютно противопоказно с оглед на специфичните завои на коридора. Преди време един колега така счупи ръката си… Изобщо, разхождането по коридора в нетрезво състояние без придружител не се препоръчва, последиците могат да бъдат страшни.

— Бен, мога ли да те попитам нещо от името на всички? — обади се Том. — Къде тук има телевизор, защото вечерта се играе финалният мач за купата и е просто задължително да го гледаме.

— В някои стаи има телевизори, а някои от тези телевизори работят, така че след като се настаните, ще разберете къде може да гледате мача. А, ето и администраторът се появи… Сега ще видим в кои стаи ще ви напъха.

* * *

Настаниха Том в една стая заедно с двама физици-теоретици. Те се здрависаха с него, казаха си имената, но само след две минути той ги забрави напълно. Помисли си, че ако ги чуе няколко пъти в разговор с тях, ще ги запомни по-лесно, но двамата му съквартиранти кой знае защо избягваха да се наричат един друг по имена.

Стаята им беше твърде широка и много добре обзаведена, с дебел зелен мокет, ниска полирана масичка, широки кресла, хладилно барче и огромен цветен телевизор, който обаче нямаше звук. Щом разбраха това, физиците веднага извадиха отнякъде отвертки, за нула време разглобиха телевизора и за свое най-голямо учудване успяха да го поправят — просто повредата беше елементарна и нямаше изгорели детайли. След като свършиха с това, те дори не завинтиха обратно капака, а се разположиха в креслата и започнаха да говорят за квантова теория на полето и за голи гаджета. За тях очевидно нямаше съществена разлика между тези два предмета, и Том, който не разбираше и дума от квантовата теория, много бързо си изгради за нея твърде неприлична представа. Единият от физиците, небръснат и с рошава руса коса, обясняваше как трябвало да се постъпва при пренормиране на непренормируеми теории, докато другият разказваше за дипломната си работа. Тя цялата се базирала на умножаването на двете страни на основното уравнение с някакъв обратен оператор, който накрая се оказало, че не съществува… Том слушаше внимателно, кимаше с глава, на по-интересните места подхвърляше: „Така значи“ или „Аха“, когато физиците се чешеха по главите, и той се чешеше, когато се смееха, и той се смееше… Изобщо, получаваше се рядко забавен разговор, но към четири следобед физиците тръгнаха да се срещнат с шефа си. Том остана сам, после се сети за дисковете в чантата си, извади ги оттам, пъхна ги в найлонова торба и тръгна към компютърния център.

Там, сред натрупаните компютри и принтери, той завари само Бен. Той беше зает да отговаря на съобщения по електронната поща, затова Том седна на някакъв въртящ се стол и докато го чакаше да си свърши работата, се заозърта наоколо. Изглеждаше, че никой другаде по света не бе успял да създаде такъв пълен хаос, какъвто Бен и неговите колеги бяха заформили в залата. Навсякъде по стените бяха налепени листинги на програми, върху тях с различни по цвят маркери бяха надраскани обяснения и коментари — твърде често нецензурни. По пода се въргаляха моливи и огризки от ябълки, под едно от бюрата се показваше сак с празни бутилки от кока-кола и бира, а на облегалката на стола до него висяха чифт чорапи. Масите, върху които нямаше натрупана техника, бяха покрити с дебел две педи слой от книги, списания и ксероксни отпечатъци на статии, а стъклата на прозорците бяха толкова мръсни, че през тях трудно се различаваше навън слънце ли грее, или вали дъжд…

След около половин час Бен свърши с пощата и изненада Том с вестта, че шефът на центъра, доцент Иноу, вече осем месеца бил в чужбина и не смятал изобщо да се прибира. Том се опита да възрази — нали заповедта за назначаването му беше подписана от същия този Иноу. Бен обаче се изхили и каза, че който и да е извъртял подпис вместо Иноу, няма значение, но така или иначе отсъствието на последния водело до значително подобряване на работата в центъра и се носел слух, че отгоре са готови да му плащат командировъчни само и само да не се върне обратно… Другият колега на Бен от „старата гвардия“, някой си Тео Павлидис, бил на семинар на Хавайските острови, така че в момента най-старшият тук бил Марвин Мински.

Скоро след това се появи и самият Марвин Мински. Той беше млад, само няколко години по-възрастен от Том и Бен, нисък, дебел, с рядка тъмна коса, торбички под очите и едноседмична брада. Когато видя в ръцете на Том плика с дисковете, само попита: „Ти ли си новият колега?“ и без да дочака отговор, започна да му разяснява работата в центъра. През това време Бен, който разсеяно слушаше разговора, се зае да прави кафе.

Не беше лесна работа да се следи мисълта на Марвин. Той говореше много бързо, и тъй като изпускаше всичко, което смяташе за тривиално, а той като че ли смяташе за тривиално почти всичко, до съзнанието на Том достигаха само основните контури на мисълта му. На всичкото отгоре той почти безразборно прескачаше от тема на тема, а обхватът на работата се оказа удивително широк. Марвин поиска да види листинга на управляващите функции, с които Том, по препоръка на Бен, бе започнал да се занимава веднага след като получи „честитката“ от Института. Той се ориентира в него много добре, едва ли не по-добре от самия Том, и буквално за двайсетина минути подхвърли цял куп извънредно полезни и смислени предложения, като след всяко от тях вмъкваше: „Това, разбира се, е очевидно…“ През това време тримата изпиха по едно кафе, Бен попита да направи ли по още едно, но тогава Том му посочи часовника на стената, който показваше седем без петнайсет, и ги подкани да се стягат за мача. За негова изненада обаче и Бен, и Марвин не горяха от нетърпение да сядат пред телевизора. Самият Марвин, изглежда, скоро беше станал от сън и сега, когато му идваше настроението за работа, нямаше намерение да се отвлича от нея.

Така или иначе, тримата слязоха в стол-ресторанта и изядоха по една от прословутите пържоли. Наистина те бяха твърде големи, твърде вкусни и твърде евтини, и Том разбра защо депутатът Йорки се е изказал толкова ласкаво за тях… Когато свършиха с вечерята, Марвин и Бен тръгнаха обратно към компютърния център, а Том се затича по стълбите нагоре към стаята си и нахълта вътре точно когато прозвуча началният сигнал на съдията.

В стаята се бяха събрали почти всичките му спътници от автобуса, явно телевизорите в стаите им не работеха, и повечето от тях държаха току-що наченати кутии бира. Бяха се разположили навсякъде — по леглата, в креслата, направо на мокета… На леглото на Том се беше събрала агитка на „Олимпик“, а на леглото на един от физиците — на „Ибара“, и двете агитки си разменяха реплики от рода на „От вас по-слаб отбор няма“ и „След мача ще си поговорим“. Том, който беше запалянко на „шейховете“ от „Петролеум“ и на този мач се явяваше неутрален зрител, едвам успя да си извоюва добро място пред телевизора, в първия ред седящи на земята, и веднага заби поглед в екрана.

Мачът се оказа страшно слаб и скучен. Играчите не можеха да си подадат по три точни паса един след друг, ритаха топката безразборно, но повече се ритаха взаимно и се дърпаха за фланелките. Затова много скоро колегите на Том пред телевизора захванаха всевъзможни странични разговори, най-вече около това кой футболист за кой клуб ще играе през следващия сезон. Напоследък играчи, които се задържаха в един отбор повече от две-три години, бяха рядкост, и темата за трансферите засенчваше дори интригата около шампионската титла. Като се имаше предвид, че футболът в последните години се бе превърнал едва ли не в единствена национална религия, ставаше ясно защо най-тлъстите заглавия във вестниците оповестяваха именно футболните трансфери. Повечето такива заглавия обаче нямаха нищо общо с истината — един ден Том си бе купил вестник само заради заглавието „Даниел Хост подписва с Петролеум“, а в текста под същото това заглавие подробно се обясняваше как и защо Даниел Хост не е подписал с Петролеум…

— Стига с тоя футбол, бе — обади се приятен женски глас някъде зад гърба на Том, — не можете ли да говорите за нещо по-интересно?

— Можем да говорим за жени — каза русият физик, съквартирант на Том. — През почивката между полувремената ще говорим само за жени, обещавам.

Феновете на „Ибара“ подхванаха въпроса дали мачовете или жените са за предпочитане, но не стигнаха до разбирателство и накрая решиха, че и едните, и другите не са лоши, но нямат нищо общо.

Тук Том реши да се намеси в разговора.

— Защо да нямат? Имат — и мачовете, и жените се купуват и продават. Примери много…

От мъжката половина на компанията, а тя беше не половина, а по-скоро три четвърти, се чуха одобрителни възклицания.

— Не можа ли да измислиш нещо по-приятно? — отстрани се чу познат на Том глас. — Нещо като комплимент.

Той се обърна в посоката на гласа и видя Тина. Тя седеше в едно от креслата заедно с някаква своя русокоса колежка.

— Не ме бива много по комплиментите — каза той, — такъв съм си от малък. Е, може да се измисли нещо… Примерно — има оспорвани мачове и оспорвани жени, красиви мачове и красиви жени… По-рядко, но има и такива.

— Има и опорочени мачове — обади се съседът на Том.

— Да, вярно — Том се ухили, — при това се срещат доста по-начесто.

— Ти си патологичен случай — отвърна Тина, — защо се хващаш първо за грозните черти на нещата? Мачовете били продадени, опорочени, а не можеш да отлепиш поглед от терена. Жените и те били същите, а по пътя в автобуса разправяше само каква бездарност царяла в Института…

Том сви рамене.

— Не съм специалист по патология. Може би това ми е останало от нерадостното детство. Пък кога ли съм си имал работа с красиви черти…

— Ако сега Рууд беше тук, щеше веднага да ти извърти един психоанализ. Той е майстор, може да изкара на бял свят какво ли не от подсъзнанието ти, сам да се чудиш.

— Кой е този Рууд?

— Мой познат психоаналитик. Всъщност… ти трябва да си го виждал, на оня купон. Един такъв дебел, розовичък, като говори, сякаш грухти…

За „оня“ купон Том си спомняше винаги с неудоволствие.

— А, да… Имаше един такъв, по едно време го взеха за мезе със съня за трикракото пиле. Дебел и дрънкаше глупости.

— Между другото, той успя да разтълкува този сън — каза Тина. — Дори по няколко начина, но всичките му изводи ги забравих. Иначе той можеше да дойде тук, но не издържа конкурса.

— Че какво ще прави психоаналитик в Института за Бедствието? Освен да изследва маниите на персонала… Свободното асоцииране на квантовата теория на полето с голите гаджета.

— Ако искаш да знаеш, психоаналитици в Института има. Не знам с какво се занимават, но има цели двама…

— Е, кучета го яли тоя Рууд — каза Том и обърна поглед към телевизора, където играчите се бутаха и дърпаха, скупчени около центъра на терена, а съдията раздаваше жълти картони.

Зад него русият физик и някакво момиче още спореха по темата „жени срещу мачове“.

— Добре де, не мога да говоря просто така — боботеше русият. — Застани ей там до телевизора за сравнение, и всичко ще стане ясно…

Момичето, леко замаяно и амбицирано от алкохола, стана, по пътя настъпи няколко от насядалите по пода и застана до телевизора с ръце на кръста. Беше нисичко, но много приятно, спортен тип, със сини шорти, шарена блузка, късо подстригана права коса и загоряла от слънцето кожа. За щастие на настъпените беше боса, без токчета.

— Какво пък — усмихна се русият, — не е лош мача… Досега, като нямаше база за сравнение, не мислех така, но сега…

От компанията се разнесе одобрителен смях. Момичето кипна, хубавото му лице почервеня, с два скока се озова до русия и се опита да му удари няколко шамара. Той обаче я хвана за китките и леко ги дръпна надолу, така че в крайна сметка момичето се оказа седнало на пода до него. Развеселен, Том се обърна назад, за да следи развоя на борбата. Момичето, с хванати ръце, беше опряло гръб в рамото на русия и въпреки лютото пламъче в черните и очи, не изглеждаше никак ядосана, а по-скоро обратното, явно това и доставяше удоволствие. Иска да му се свали, помисли си Том. Изведнъж обачи двете агитки се развикаха от леглата и той се вторачи обратно в телевизора, където съдията току-що беше дал дузпа в полза на „Олимпик“.

Тюхкайки се, че е изпуснал най-интересното, Том следеше повторението, на което се виждаше как топката се удря в ръката на защитник на „Ибара“. Играчите на потърпевшия отбор се бяха струпали около рефера, той размахваше ръце, а тълпата по трибуните пееше: „Съдия-ата, съдия-ата, съдията педераст…“ Двете агитки от леглата едва не се сбиха, едни казваха, че от „Олимпик“ са купили съдията, други твърдяха, че защитникът е играл умишлено с ръка и дори трябва да му се покаже червен картон, най-накрая обаче всички млъкнаха, защото играч на „Олимпик“ си нагласи топката и се засили, за да бие дузпата. Силният му шут обаче уцели напречния дирек, феновете на „Ибара“ полудяха от кеф, някой извика: „Видяхте ли бе леваци, и съдията не може да ви спаси“ и резултатът си остана нула на нула.

След още две-три минути дойде и краят на полувремето. Всички в стаята се размърдаха, някои излязоха на балкона да се поразтъпчат.

— Откъде взехте бирата? — попита Том съседите си. — Още едно полувреме толкова слаба игра няма да мога да изтрая без бира, нали така?

* * *

Проверката на държавната Комисия по Бедствието беше разстроила изцяло работния график на Института. Когато преди време във вестниците започнаха да пишат, че работещи тук учени продават ценна информация и знания за зоните на съмнителни лица и организации, държавната комисия счете за необходимо да притисне до стената Института и да му поиска сметка за всичките му реални и мними неблагополучия. От комисията се интересуваха защо въпреки многото погълнати средства за пет години няма почти никакъв напредък в изучаването на зоните. Учените не бяха успели да разрешат основния поставен пред тях въпрос — каква е същността на Бедствието и от какво е предизвикано. Затова не можеха да отговорят защо то се е случило точно на това място и време и може ли да се повтори пак някога или някъде другаде… Институтът тъпчеше на място, напоследък наблягаше най-вече на изследването на поразените участъци и на организмите-мутанти, но и в това направление срещаше крайно озадачаващи факти. Най-известният проблем беше, че в зоните широко се срещаха химически вещества и съединения, каквито нямаше никъде другаде и каквито никой не бе успял да синтезира изкуствено. Някои от тези вещества играеха важна роля в метаболизма на мутиралите растения, който беше принципно различен от обикновения. Пълна загадка бе и спектърът на светлината, излъчвана от въздушните фунии в нощта на Бедствието — за късмет на Института, тогава тя бе регистрирана от уредите на астрономите в обсерваторията. Всеки факт противоречеше с повечето хипотези за Бедствието, а всяка хипотеза обясняваше по правило само нищожна част от тези факти…

При това положение на учените не оставаше нищо друго, освен да искат нови и нови средства от комисията и да продължават изследванията си бавно, стъпка по стъпка, без да се надяват на изненадващо, глобално решение на загадките на Бедствието. Само че това никак не се хареса на самата комисия. В нея бяха решили, че щом за пет години Институтът не е постигнал нищо, вече е време да му се ореже бюджета, и с такава цел беше организирана комплексна проверка, която да реши кои негови направления ще се финансират и кои не. Проверката течеше вече цяла седмица, краят й не се виждаше, а всички отдели в Института се занимаваха само с това да докажат пред комисията колко полезна, неотложна и необходима работа вършат те и какви бездарници и мързеливци седят в останалите отдели. Тези междуособици отнемаха цялото време на учените. Никой от тях не можеше и да помисли за работа при положение, че не се знае ще гласуват ли пари за неговите проекти или не… От това компютърният център само печелеше, тъй като машините стояха без работа, а Марвин и Бен не се страхуваха от комисията, защото центърът се финансираше от международната програма.

Противно обаче на очакванията на Том, още на следващия ден върху главата му се стовари задача с неподозирани от него размери. Главен инициатор на това беше Марвин, който заяви, че ще прави експерименти с неформален компютър, управляващ обикновен процесор. На въпроса на Том дали тук имат неформален компютър Марвин отговори, че такъв, разбира се, нямат и скоро няма да имат, затова се налагало да го емулират на голямата паралелна машина.

Когато чу това, Том мислено прокле деня и часа, когато подаде молба за конкурса на Института. Наистина, възможностите на взаимно подчинени обикновен и неформален компютър бяха много интересни и все още не напълно изследвани, но да се емулира неформален компютър беше задача с твърде голяма за Том сложност. Той направо заяви на Марвин, че не разбира почти нищо от теорията на неформалните решения, в университета се е запознал само с основните понятия, но Марвин заяви, че с тази част на задачата ще се справи сам. От Том той искаше да реализира само интерфейса и управляващите функции откъм един обикновен персонален компютър IBM, и то във възможно най-кратък срок и без почивни дни. Това беше вече нещо по-изпълнимо, но все пак Том попита какъв е смисълът да се бърза толкова. В отговор Марвин каза, че като свърши проверката, всички ще се втурнат да наваксват изгубеното време, голямата машина ще я натоварят с всякакви задачи, а емулаторът е сложна програма и се нуждае от всичките нейни ресурси…

Така или иначе, очертаваше се ударен труд, и този ден Том прекара четиринайсет часа пред екрана, ако не се броят кратките паузи за обяд и вечеря. Тъй като не беше свикнал като Марвин и Бен на такива работни маратони, още на втория ден чувствуваше мозъка си като промит, а очите му леко сълзяха, но не искаше да се предава и продължи да работи. В устата си чувствуваше гаден метален вкус и дори пържолите и кюфтетата в стол-ресторанта, в чест на които при нормални условия той би написал цяла ода, не му доставяха никакво удоволствие… Работата напредваше бързо, но Том се чувствуваше скапан, и продължи да се чувствува така чак до събота на обяд, когато стана свидетел на събитие, което му оправи настроението поне за една седмица напред.

По това време той сглобяваше модул, с който да тества готовите контролни функции. На съседния компютър Бен се бореше с интерфейсния стандарт. Тогава в коридора пред залата се чуха непознати на Том силни гласове и нечии тежки стъпки, вратата се отвори и вътре с цялото си величие влезе депутатът от парламентарното мнозинство и председател на Комисията по Бедствието Ал Йорки. На няколко крачки зад него подтичваше директорът на института, дребен човечец на име Самуел Пайперт, а отвън през процепа на вратата Том мярна огромния бодигард.

Ал Йорки беше депутат от свръхтежка категория и в буквалния, и в преносния смисъл. Тежеше сто двайсет и пет килограма при ръст от метър и седемдесет, но това не му пречеше да бъде една от най-влиятелните личности в държавната йерархия. Той прекоси наперено залата, като при всяка негова стъпка от паркета се вдигаше облаче прах, и втренчи немигащите си очи в зяпналия го Том.

— Значи, вие тука сте програмистите… Я ми кажете, с какво се занимавате сега?

Том започна да му обяснява задачата си горе-долу така, както Марвин му я обясняваше на него. Йорки се опита да напрегне мисълта си, по челото му се появиха лоени бръчки… Изведнъж лицето му се проясни.

— А, значи пишете вируси, така ли? Абе все се чудя, защо нашите програмисти пишат само вируси, а не вземат да направят нещо сериозно. Аз като отида някъде на конгрес в чужбина, всички, като разберат откъде идвам, ме питат: „А, оттам, дето правят компютърните вируси, така ли?“ Магарета сте вие, плачете за уволнение…

Изненадан, Том само вдигна рамене и беше готов да се предаде, но тогава Бен му се притече на помощ.

— Съвсем не, господин депутат… — Бен сякаш си спомни устава за военна служба. — Тук не пишем вируси. Вирусът е сложно нещо, не е за всяка уста лъжица. Особено по-оригиналните, които не могат лесно да се откриват, да напишеш такова нещо си е истинско изкуство. А вие недейте се плаши от вируси, вие имате депутатски имунитет…

Йорки не успя да схване шегата на Бен.

— Депутатски, ама миналата година компютрите в парламента се заразиха до един. Та значи вие двамата не сте вирусаджии?

— Не сме.

— Ама ако решите, можете да направите вирус?

Бен започна да обяснява на Йорки за прехващането на софтуерни прекъсвания, за недокументираните функции на операционната система и за технологията на „невидимите“ програми. Йорки го гледаше някак стреснато, после му махна с ръка да спре.

— Хайде, стига… Аз съм прост човек, депутат, не съм учил компютри. Я по-добре ми пуснете някоя игра, а? Много обичам електронни игри. Само че да е нещо по-просто, и да ми кажете с кои клавиши се движи и с кои се стреля…

Бен настани Йорки на дървения стол пред един от свободните компютри и му мусна играта „Муунбъгс“. Тя наистина беше проста, може би единствената игра, по-проста от самия Йорки — играеше се само с три клавиша: наляво, надясно и стрелба. Беше безнадеждно остаряла, Том я знаеше още отпреди десетина години, но беше зрелищна, динамична и имаше интересни звукови ефекти. Когато Том беше войник, всички сержанти и фелдфебели в щаба, които се учеха да работят с компютри, много обичаха тази игра, и не научиха нищо друго за компютрите освен това — С КОИ КЛАВИШИ СЕ ДВИЖИ И С КОИ СЕ СТРЕЛЯ.

Йорки като че ли виждаше „Муунбъгс“ за пръв път.

— Ей, ама те много бързо ме убиха! Не ми харесва тая игра.

— Вие се движете по-плавно — съветваше го Бен. — Хванете клавишите ей така… И стреляйте непрекъснато, така е по-добре.

— А, вярно… Ето, сега аз го убих, видя ли? Ще им хвана чалъма!

— Трябва да не им позволявате да ви отмъкват урановите контейнери. Те са тук долу, лентата ги дърпа един по един. Като ги издърпа всичките, ще ви даде бонус… А, ето го и комбатът. Ако го ударите сега, след бонуса ще имате и комбат раунд. Тогава вие трябва да го целите отдолу колкото можете повече пъти… Като стигнете дотам, ще ви стане ясно. И се пазете от кръстчетата, защото те са бомби.

— Да, да… Пайперт, бягайте да намерите Перейра и вземете от него финансовите му отчети! После ми ги донесете тук. Ясно ли е?

Пайперт направи поклон под ъгъл от около шейсет градуса спрямо вертикала и изчезна през вратата.

Том и Бен се върнаха към работата си, като отвреме-навреме поглеждаха към Йорки. В началото той се бореше с играта като свиня с тиква, но постепенно се отрака и след половин час громеше враговете с пълна пара.

— Умри! Ха така… Ето я, идва пълната каруца! Тюх, да се еба в простия селянин, не можах да я уцеля… Ама тоя защо стреля така нагъсто?

Том се обърна назад. Йорки беше дигнал крака на масата, държеше клавиатурата в скута си, а столът под него се опираше на земята само на задните си два крака.

— На следващото ниво ще се появят и ракети — каза му Бен, — трябва да внимавате, защото те се улучват много трудно.

Високоговорителят бълваше безспирен поток от виещи, ръмжащи и взривяващи се звуци. По екрана във всички посоки летяха врагове, куршуми и парчета от застреляни врагове… Том тъкмо се завъртя обратно към монитора си, когато откъм Йорки се чу едно застрашително „Скррръъц!“ Бързо се обърна назад, към посоката на звука, и стана свидетел на едно наистина извънредно произшествие.

Под тежестта на огромното туловище на депутата столът под него бавно, сякаш на забавена лента, се разкриви, в един момент всичките му сглобки изведнъж поддадоха, а дървените му части се строшиха една след друга. Тъй като краката на Йорки все още бяха върху масата, той загуби равновесие и не можа да направи нищо, за да избегне неизбежната катастрофа. Както държеше клавиатурата, той с трясък се строполи по задник с навирени крака сред отломъците от строшения стол. При падането му от мръсния паркет се вдигна облак прах като след ядрен взрив, сякаш специално да подчертае мащаба на произшествието…

Зрелището беше грандиозно до такава степен, че Том и Бен се обърнаха назад, за да не вижда Йорки лицата им, и се затресоха от смях. С много усилия, за да запазят приличие, те някакси успяха да не се разсмеят гласно, и от гърдите им се откъсваха само приглушени хълцания. На отражението в екрана Том успя да види как Йорки бавно се изправя сред развалините с разпрани по шевовете на задника панталони, как стреснат се оглежда наоколо и как погледът му се спира на подозрително тресящите се гърбове на двамата програмисти.

— Мамка му и стол… — това бяха единствените му думи.

С огромни усилия Бен успя да скрие усмивката и се обърна към Йорки.

— Няма му нищо на стола, тоест нямаше му нищо… — при тези му думи Том едвам се удържа да не прихне. — Нали и на вас ви няма нищо? А панталона… — тук силите напуснаха Бен, той се опря настрани в стената и отново беззвучно се запревива, хълцайки.

Ситуацията беше критична. Много малко трябваше, за да се отпуши напълно смехът на Том и Бен, което със сигурност щеше да навлече върху двамата тежкия депутатски гняв на Йорки. За щастие в този момент вратата се отвори и влезе Пайперт с някакви листа в ръка. Когато видя строшеният стол и съдраните панталони на депутата, той прибледня, театрално се хвана за главата и се нахвърли върху Бен.

— По дяволите, Рафаел, защо не дадохте на господин депутата някой хубав стол? Вие заслужавате… не знам какво заслужавате, но със сигурност ще си изпатите! Това вашето е саботаж! Веднага изчезвайте оттук и двамата! Вие, господин Йорки, надявам се, че не сте пострадал, ние не сме виновни, а на Рафаел обещавам, че ще му се види тесен института…

Думите на Пайперт успяха да влеят в Том и Бен известна доза сериозност, те престанаха да се кикотят и тръгнаха да излизат със сравнително сериозен вид. На вратата се сблъскаха с бодигарда на Йорки, при вида му инстинктивно отстъпиха няколко крачки назад, за да му направят път да влезе, и накрая се измъкнаха невредими по коридора.

— Ей, Понди! — достигна до тях гласът на Йорки, който викаше бодигарда си. — Бягай да ми донесеш от куфара едни панталони… Няма значение кои, само че по-бързо…

При споменаването на панталоните смехът и на двамата се отприщи и те се запревиваха, удряйки се един друг с юмруци по раменете.

— Ей, голяма работа е този Йорки! — цвилеше Бен, докато двамата се смъкваха надолу по стълбите. Том се държеше за корема и ухилен бършеше с ръкав сълзите, избили в очите му.

В това състояние те се сблъскаха с Марвин, който беше тръгнал към залата.

— Какво ви става? — попита той. — Да не сте намерили в мрежата вицове за Щирлиц?

— Какви ти вицове — измяука Бен. — Том, я му обясни ти, аз няма да мога…

Том, когото вече го болеше коремът от смях, криво-ляво успя да разкаже на Марвин историята на сгромолясването на депутата Йорки. Марвин обаче сякаш не намери нищо смешно в нея.

— Значи столът отиде — разсеяно продума той. — А клавиатурата здрава ли е?

— Не знам — каза Том. — Не, ти изпусна много, това трябваше да го видиш на живо. Как само се сгромоляса — не просто така, а някакси плавно, с финес… Сякаш законът за всемирното привличане се поколеба за момент дали да се приложи с цялата си строгост в случая, нали все пак притегля законодателно тяло, току виж на следващото заседание на парламента първа точка в дневния ред е „Изменения и допълнения към закона за всемирното привличане“… Разбираш ли, сякаш гравитационната константа под стола му беше различна. Друго нещо е да пада депутат…

— Е, нищо — потупа го по гърба Марвин, — ще го преживея някак, че не съм го видял… — Изведнъж изражението на лицето му застина. — Значи, казваш, гравитационната константа под стола била различна?

— Не, разбира се, това го казах само за сравнение… А ти защо се заинтересува толкова от нея?

Марвин го погледна някак смутено.

— А, просто така… Чудех се какво че стане, ако наистина я подложат на гласуване в парламента. Какво стана с функциите?

— Тъкмо щях да ги тествам, и стана случката. После дойде Пайперт и ни изгони, каза, че нарочно сме сложили Йорки върху счупен стол.

— Качвайте се обратно и кажете на Пайперт да върви по дяволите. А ти довърши тестовете, аз ще дойда след час-два… Марвин отново се замисли. — Значи гравитационната константа… — промълви той и изчезна набегом обратно в посоката, откоято беше дошъл.

Том се почеса по бузата.

— Какво му става на Марвин? — попита той Бен. — Защо се държи така странно?

— Нищо му няма, той винаги така се държи. Ако не се държеше така, просто нямаше да бъде Марвин…

* * *

Както винаги, и сега Том бе направил цял куп програмни грешки. Разбира се, той не очакваше, че всички функции ще тръгнат от първия път, но все пак се бе надявал бъговете да са по-малко на брой и по-лесно откриваеми. В резултат на това се наложи да трасира повечето функции и да се псува пред екрана чак до три и половина през нощта, когато си каза „Не може повече“ и отиде да спи, като остави за другия ден най-упоритите и трудни за фиксиране грешки. Все пак човек работи по-добре на свежа глава.

През нощта на няколко пъти му се явиха сънища. Том по принцип сънуваше много рядко, най-много десетина пъти в годината, а няколко сънища в една нощ за него бяха извънредно произшествие. Единственото утешително нещо беше, че всичките му сегашни сънища накрая завършваха с листингите, които дебъгваше, преди да си легне… На следващия ден се събуди чак на обед, очите го боляха, но още като се бръснеше в банята, изведнъж, просто така, се сети защо една от функциите му упорито забиваше. Грешката беше толкова глупава и очевадна, че Том просто измуча, напсува тъпия си акъл с най-цветистите изрази, за които се сети в момента, и с всичка сила фрасна главата си в стената. От удара мътилката в мозъка му сякаш се разкара, той се почувствува готов за работа, обядва надве-натри и се качи в компютърната зала.

Марвин не се беше появявал там. Том се зае с програмите си, за няколко часа изчисти всички грешки и ги приведе във вид, от който нямаше да се срамува. Когато свърши и с това, беше вечер, а от Марвин все още нямаше ни вест, ни кост. Бен също го търсеше под дърво и камък, за да вземе от него някакъв диск с изображения, които да прати по мрежата, но не го намери никъде. Тогава Том се видя без работа, сложи коментари в листингите си (разбира се, на английски, той изобщо не можеше да си представи да пише коментари към програма на родния си език) и си пусна някаква игра. Той виждаше тази игра за пръв път, увлече се и чак когато коремът му започна да се свива от глад, се сети, че беше изпуснал да вечеря. Погледна таймера, беше дванайсет и десет. Тогава отвори хладилника (Марвин и Бен бяха сложили хладилник в залата), извади оттам кутия с пастет и парче топено сирене, взе от Бен малко хляб и си направи сандвичи.

За самия Бен нощта беше истинското работно време. Тогава той се включваше в компютърни мрежи по целия свят и измъкваше оттам най-различни неща. Заради невероятния си усет да избира винаги най-добрите и най-полезните програми и пакети, всички в Института го ценяха много… В момента Бен беше погълнат от размяната на любезности с някакъв системен оператор оттатък, Том го погледа известно време и тръгна към стаята си.

Във фоайето пред входа на сградата той видя Тина. Тя тъкмо се вмъкваше през стъклената врата, носейки две бутилки с добре изглеждащи етикети и съдържание. Самата Тина също изглеждаше добре, и Том се запита дали това е етикетът или съдържанието и…

— А, Том, здравей! Ти защо не празнуваш с нас?

— Че вие какво празнувате?

— Не се прави на ударен, днес е пълнолунието. И изобщо защо не се виждаш никакъв? Останалите се събираме всяка вечер, май само ти се криеш някъде…

— Не се крия. Просто имам много работа. Пък и за пръв път изобщо чувам, че някои имат навик да празнуват пълнолунието.

— Че ти от Марс ли падаш?… Изобщо, вие програмистите празнувате ли нещо?

— Ами… — замисли се за момент Том, — последният път беше, когато едно приятелче си купи цветен принтер. А преди това — когато един намери паролата на централния компютър на полицията. Тогава падна голямо пиене, но след три дена него го арестуваха… Е, и рождени дни, именни, такива стандартни празници.

— Значи днес за теб е нестандартен празник — Тина, вече пийнала, направи категоричен жест, хвана Том за ръкава и се опита да го дръпне в своята посока.

— Чакай малко, аз там никой не познавам освен теб…

— Какво от това? Преди три дена и аз не познавах никого. Ако се криеш там при компютрите си, така и няма да се запознаеш.

Том реши, че няма смисъл да противоречи на Тина, и се помъкна след нея по кривия коридор.

— Защо празнувате пълнолунието? — попита той. — Можехте да изберете новолунието, първа и/или последна четвърт и прочие.

— Леле, тоя наистина пада от Марс…

— Ами от Марс падам. Там имаме две луни, освен това едната изгрява по три пъти на нощ… Ако я караме като вас тука, до един ще изпукаме от цироза на черния дроб.

При споменаването на цирозата Тина видимо се развесели.

— Ей, ти си бил майтапчия…

Тина водеше Том по подозрително познат маршрут из лабиринта на жилищния сектор, и за голяма негова изненада този маршрут го изведе до вратата на собствената му стая. Том се почувствува леко изпързалян, но отвътре се чуваше доста силна врява, явно празникът се развиваше с перспективни темпове. Тина натисна бравата и двамата влязоха точно когато компанията около масата довършваше любимата на Том песен „Китаец папрат пасе“:

Хей, паси, паси, китаецо,

хей, най-хубава папрат ти папкай,

паси я, додето е сочна и влажна тя,

че догодина папрат едва ли ще има,

ЗАЩОТО ЩЕ Я ОПАСЕЕЕЕШ!^[1]

— Опасееееш! — въодушевен, Том се включи във финала. Около масата вдигнаха чаши, одобрително аплодирайки двете новопристигнали бутилки в ръцете на Тина. В суматохата около отварянето на първата бутилка Том успя да анексира една табуретка, възползувайки се от невниманието на разгърдения и зачервен субект, който беше станал от нея, за да си сипе пиене. После предвидливо се отдалечи с табуретката и седна чак в отсрещния край на стаята, където цигарения дим не беше толкова гъст и агресивно взаимодействуващ с уморените му очи… След няколко секунди до него се озова и Тина.

— Браво! Толкова скоро дойде и вече успя да седнеш на нещо. А аз какво, права ли да стоя?

Том се отмести леко и отстъпи половин задник място за Тина. Тя приседна, опирайки се до него, и му наля една чашка от коняка, който току-що бе донесла.

— Недей, аз не пия — опита се да я спре Том.

— Как така не пиеш? Тук такива не минават. Айде сега наздраве…

Двамата чукнаха чаши и отпиха. Конякът беше доста добър. Том се загледа във веселите лица на колегите и колежките си, в пълните бутилки на масата и празните под нея, заслуша се в разговорите, във вицовете, в тостовете… Изведнъж усети, че вече няколко минути двамата с Тина седят един до друг и мълчат. Почувствува се неловко.

— Кажи нещо — побутна той Тина.

— Какво?

— Нещо нитересно. Да не скучая.

— Че аз не знам какво ще ти е интересно на теб…

— Ами давай за каквото и да е — за обувки, червен восък, параходи…

— За зеле и царе — подхвана Тина.

— Защо морето е горещо-вряло…

— И имат ли прасетата криле! — довършиха в един глас двамата. — Ей, Том, ти си чел Луис Карол! — възкликна изненадано Тина.

— Разбира се, че съм го чел. Всеки истински програмист трябва да може да рецитира „Джаберуоки“ в права и обратна посока.

— Ти можеш ли?

— Е, не, разбира се, но Бен може… Нали знаеш Бен? Дето беше с мен на ОНЯ купон и щяха да го бият. Той сега работи тук, ти трябва да си го видяла, посрещна ме, когато пристигнахме.

— Не „щяха да го бият“, а наистина го биха — настроението на Тина сякаш изчезна, щом стана дума за Бен. — Всъщност, той още ли е ченге? Сигурно, щом се е уредил тук. Ченгетата винаги се уреждат.

Том реши, че е добре да защити пред Тина своя добър приятел Бен.

— Той не е никакво ченге. Просто тогава служеше в специалните войски, и то на по-особена длъжност. Между другото знаеш ли защо тогава го бяха командировали заедно с мен? Да ме следи. Когато той ми каза това, а той ми го каза чак накрая на службата, едвам ми го побра умът, но е факт… А сега вече нали е цивилен, какво ченге може да е?

Тина се замисли. После вдигна чашата си и каза:

— Е, нищо, хайде наздраве за ченгетата…

Тогава Том видя на вратата силуета на Бен. Той се взираше в обвитите от цигарения дим лица, сякаш търсеше някого. Том му свирна, тогава той го видя, махна му с ръка за поздрав и се приближи към него.

— Виждал ли си някъде тук Марвин? — попита Бен.

Том само вдигна рамене.

— Аз съм тук отскоро… Тина, ти знаеш ли Марвин? Един такъв дебел, с подпухнала физиономия и странен поглед… Минавал ли е оттук случайно?

Тина погледна подозрително Бен. Бен, от своя страна, погледна също подозрително Тина.

— Дебел и със странен поглед? Тук всички са със странни погледи, няма един, който да изглежда нормално… Не, май други освен тези, които са сега тук, не са идвали.

— Защо го търсиш сега, посред нощ? — попита Том.

Преди да му отговори, Бен го дръпна настрани, чак до вратата.

— Търсят го от Управлението за сигурност — каза той тихо, така че да не го чуват останалите. — А той сякаш се е провалил вдън земя, от вчера никой не го е виждал. В стаята му го няма, не са го срещали нито в ресторанта, нито в бара, казаха ми, че са го мярнали в клуба да говори с някакви физици, но никой не помни точно с кои. А това с Управлението е сериозна работа… Какво да им кажа?

— Чакай малко, ще питам съквартирантите си, нали и те са физици, могат да знаят нещо.

Единият съквартирант на Том, русият, беше легнал в креслото и натискаше някакво момиче — май същото, което му се сваляше преди четири дена, по време на мача, но Том не беше много сигурен в това. Той го побутна по рамото и му описа проблема с Марвин, както и самия Марвин. Русият се замисли.

— Май че имаше нещо такова… Вчера шефът ми говореше с един подобен тип, но не съм сигурен дали е същия. Типът приказваше нещо за константата на фината структура, а шефът се усмихваше мило и се опитваше да се отърве от него. Само че, казах ти, не съм сигурен, сега съм доста пийнал, пък и… — той погледна обратно към момичето и го погали по бедрото. Бен махна с ръка и двамата с Том се заеха с другия съквартирант, който седеше на пода и си играеше с връзките на нечия чужда обувка. Той обаче беше толкова пиян, че не загря какво го питат, освен това сметна Бен за някакъв лаборант, започна да го нарича Никлаус и се опита да му даде пиене в чаша, голяма почти колкото леген. С общи усилия двамата успяха да го умиротворят и излязоха навън в коридора.

— Какво ще правиш сега? — попита Том.

— Ще измисля нещо… Пък може и да го открия до утре.

— Изобщо каква е тази история с Управлението за сигурност?

— Утре ще ти разкажа. Е, приятно пиене… — и Бен си тръгна обратно.

Том се върна на мястото си до масата. Завари Тина да пълни чашата му догоре.

— Какво се е случило с оня, как беше… Марвин? — попита тя.

— Нищо, сигурно се е загубил.

— Че той малък ли е? — вдигна чашата си Тина. — Хайде тогава наздраве.

— Стига вече, не обичам да се напивам.

— Няма да се напиваш, а само ще пийнеш. Аз много обичам да пийна и да говоря глупости. Само че трябва някой да ми прави компания, а когато съм пийнала, не обичам трезвените събеседници. Струва ми се, че ми се присмиват на глупостите, нали са трезвени, а аз не…

— Е, аз няма да ти се присмивам — Том усети как конякът започва да го хваща. — Когато човек си пийне, някак почва да си вярва на глупостите. Колкото и да са банални и съшити с бели конци, му се струват сериозни.

— Я ми кажи най-добре — Тина го хвана за лакътя, — ти защо дойде в Института?

— Как така защо? — не разбра Том. — Защото издържах конкурса, разбира се. Ако не го бях издържал, нямаше да съм тук.

— Не, не… Аз те питам защо изобщо пожела да работиш именно тук, а не някъде другаде? Защо си подаде документите за конкурса?

„Тая пък какво ме е заразпитвала?“ — помисли си Том. Същият въпрос му зададоха и преди години, когато кандидатстваше за работа в централата на Легиона. Тогава той се отърва със стандартните верноподанически клишета, поръсени с малки количества младежки ентусиазъм и сол на вкус. Сега просто не знаеше за какъв дявол Тина му задава този въпрос. Почувствува се леко паникьосан — също като на интервю за нова работа.

— Че къде другаде да отида? — започна той. — Може би в някой фирмен офис, да оформям делови писма и да уча шефа си да играе компютърни игри? Или в някоя корпорация, където да програмирам разни отвратителни бази от данни и шарени менюта? Че това е невъобразимо скучно. Ако не друго, тук се занимавам с далеч по-интересни неща… — при тези думи той си спомни за неформалния компютър на Марвин. — Вярно е, че работата е много по-сложна, но това е, защото не е тривиална, нито пък скучна.

— Все пак нямал ли си някакви планове? — продължаваше Тина. — Някакви цели?

— Планове и цели имат ония във фирмите и корпорациите. Там правят кариера, катерят се нагоре по стълбата, като не забравят да ритат по кокалчетата онези, които се катерят редом с тях. Катерят се нагоре, към по-големите заплати и по-тлъстия гювеч, борят се да станат първо началници на отдели, после директори на фирми, а в перспектива — и босове на икономически групировки… Всичкият този гювеч, цялата тази надпревара за него просто не ми е интересна, и затова не искам да се занимавам с нея! Не искам да се вра там, където не ми е мястото. Представяш ли си? Заобиколен от подли кариеристи, които си мислят за мен същото, което аз си мисля за тях… Това не е за мен. Освен това, как мога цял живот да се бъхтя за гювеча, като виждам, че най-вкусните мръвки бездруго отиват в чиниите на ония мафиоти по върховете! Едно време, при господин Президента, човек не можеше да разчита на богат живот, ако нямаше връзки. Сега, при господин Координатора — също! Само връзките са различни: преди — с Легиона, сега с мафията…

Изведнъж Том усети, че говори искрено, и леко се стресна. Той обичаше да говори сериозно, да казва това, което наистина мисли, но въпреки това имаше навика да внимава какво и пред кого дрънка. От алкохола съм се разприказвал, помисли си той, и продължи:

— Тина, всъщност вие с вашите приятели какво мислехте, когато се борехте да свалите от власт президента? Сигурно сте се надявали, че унищожите ли веднъж Легиона, всичко ще се оправи като с магическа пръчица, гадостите ще изчезнат и животът ще тръгне по мед и масло… Не подозирахте ли, че след онези гадости ще дойдат и други, не по-малки?

Том смяташе, че Тина ще се смути и ще го попита: „Кои «ние», за какви приятели говориш?“ Само че тя изобщо не се върза на въпроса му.

— Така стана, защото повярвахме на онези с вратовръзките — неочаквано каза тя. — Един съвет от мен: никога не вярвай на човек с вратовръзка. Те са лисици, хиени… Всъщност, защо говорим за това?

В първия момент впечатленият от разсъждението за вратовръзките Том сам не разбра как разговорът е стигнал до тази тема, но после се сети.

— Ами ти ме попита какви планове и цели имам. И аз ти казах: нямам нито цели, нито планове. Вили с басейни, ролс-ройси, руса мацка да седи на левия ми крак, черна мацка на десния и червенокоса на средния — това не са мои цели. Наистина едно време парите ме блазнеха, но като видях, че така или иначе до мен стигат само разни огризки, се отказах да гоня вятъра. Не съм женен, нямам деца, никой не чака от мен да го храня и поя, защо тогава да се заравям до шия в лайната?

— Я слушай — прекъсна го Тина, — ти да не би да си червен? Червените говорят също като теб — всичко наоколо е гадост и трябва да бъде сравнено със земята.

— Това, че всичко наоколо е гадост и трябва да бъде сравнено със земята, ми е ясно дори и без да съм червен. На червените им е по-лесно, те си мислят, че знаят какво трябва да построят, след като срутят сегашния кенеф. Лъжат се! И са достатъчно глупави, за да си вярват. А аз, надявам се, съм по-умен и знам, че нищо не мога да направя. Затова и не правя нищо.

— Не се ли чувствуваш нещастен от това? Да събираш злобата вътре в себе си и да знаеш, че си безсилен да направиш каквото и да било? Мисля, че аз не бих издържала така.

— В мен няма злоба — изпъшка Том. — Просто разбирам, че това е животът, поне засега. А как да го мразя, щом го разбирам? От това няма смисъл. Единственото, което ми остава, е да се лутам насам-натам и да търся разни по-смислени късчета от живота, свежи проблясъци на новото, и да сглобявам от тези късчета самия себе си… Когато виждам такива свежи проблясъци около мен, съм доволен. Когато самият аз, по някаква случайност, успея да направя нещо свежо и бляскаво, съм още по-доволен… — за момент Том млъкна и се замисли. — Представи си само такава ситуация: цял живот родители, учители, съседи, близки са се мъчили да ме научат какво е това животът, къде ми е мястото в него и как да се държа на това място, за да не го загубя и в перспектива — да спечеля някое още по-добро от него… А аз съм се оказал добър ученик в тази насока. Дотолкова добър, че съм попил от тях всичко — и това, което е трябвало, но най-успешно това, което не е трябвало. И в резултат съм решил, че това място и подобните на него места изобщо не са за мен… Сякаш съм мутирал като онези мравки. Преди били съвсем обикновени, но ги облъчило нещо и сега се лутат из зоните, събират там всякакви отпадъци на цивилизацията и ги трупат на купчини… Имали някакви инстинкти, но инстинктите им мутирали повече и от външността им. Май аз съм също като тях — мутирали са социалните ми инстинкти, ако изобщо има такива…

— Струва ми се, че не само твоите социални инстинкти са мутирали — каза Тина. — Такива като теб като че ли ги има доста.

— И слава богу! Иначе щях да откача от скука… Мисля, че в нашата гадна страна вероятността за такива мутации изобщо е безбожно висока, нали друг хаос като нашия няма никъде по света. Един мой приятел казваше така: ако всяка страна си има по един бог-покровител, както при древните гърци, то за едни той ще е богът на моретата, за други — богът на търговията, за трети — на плодородието и прочие, а ние ще сме под закрилата на бога на брауновото движение^[2].

— Че какъв е този бог? — попита учудена Тина.

— Ами сигурно постоянно е зает да направлява брауновото движение. Това, да знаеш, не е лесна работа — хем да го направляваш, хем то да изглежда като истинско, ненаправлявано… Нашите политици, примерно, са големи майстори на това: хем ни управляват, хем всичко си тече, сякаш изобщо ги няма.

— Хмм… Интересен бог си е измислил твоят приятел. Изобщо, всички ли твои приятели смятат бога и религията за глупости, които им служат само за да изпробват върху тях остроумието си?

— Ами, ти не си слушала приказките им по тази тема, но… Всъщност, как позна?

— Нали слушах какви ги говореше Бен оная вечер, преди да го бият. Като гледам, и ти не мислиш много по-различно от него, с каквито се събереш, такъв ставаш… За такива важни неща като Бог човек трябва да има свое собствено мнение, а не да повтаря като папагал след невежата тълпа — Бог няма, и толкоз…

Том се намръщи. Никак не обичаше да спори на религиозни теми с вярващи, а Тина като че ли беше именно от тях. От собствен опит знаеше, че такива спорове никога не завършват дори и с частично съгласие на двете страни, и затова не виждаше в тях никакъв смисъл.

— Така ли? — каза разсеяно той. — Е, по този въпрос аз също имам собствено мнение. И моето СОБСТВЕНО мнение, резултат на работата на моя собствен мозък е, че Бог няма, и толкоз. В противовес на невежата тълпа, която пише по стените на къщите „Хора, има Бог!“… Хубаво мнение, а?

— Не бъди толкова категоричен — сряза го Тина. — Има много случаи на чудеса, които не могат да бъдат обяснени никак, освен с намесата на Божията сила…

— Ти писала ли си компютърна програма? — изведнъж се ентусиазира Том. — Не си, нали? Дори съвсем мъничка програма, от трийсетина реда… Знаеш ли какви идиотски грешки могат да се допуснат само в тези трийсет реда? Ти си мислиш, че програмата ще върши едно, а става съвсем друго. Гледаш я и мислиш, че си написала всичко вярно, и само свръхестествена сила може да я накара да зацикли или да забие, но става тъкмо така, ти вдигаш безпомощно ръце към небето, а в следващия момент изведнъж нещо проблясва в главата ти и виждаш каква велика глупост си свършила… Самият аз съм си блъскал главата над такива грешки десетки и стотици пъти, и имам чувството, че никога няма да престана да ги допускам, защото тяхното разнообразие е безкрайно. Е, как в такъв случай да вярвам в чудеса? Винаги си мисля, че всяко чудо е продукт на някаква грешка — грешка или на този, комуто се е явило чудото, или на онзи, който не е могъл да го обясни поради собствената си ограниченост. Щом на един нищо и никакъв компютър могат да се правят такива коварни и разнообразни грешки, какво остава за реалния свят, който е много по-сложен?

Тина напълни чашите още веднъж.

— Недей да спориш — каза тя. — Всеки човек поне веднъж през живота си е получавал знак от Бога. Независимо вярва ли в него или не… А на някои хора дори им се е явявал насън. Много често Бог се е явявал и на изпаднали в безсъзнание, примерно след катастрофа или при тежка болест…

— Е, добре, няма да споря.

— Не спориш, но и не вярваш. Страхуваш се от спора. Нали ако ти докажат, че Бог наистина съществува, ще рухне целият ти мироглед, цялото ти самочувствие… Ако искаш да знаеш, аз също съм го виждала насън. Бях малка, осем-девет годишна. Видях го облечен в бяло, в облак от светлина. И той ми говореше…

— И какво ти говореше?

— Това няма да ти кажа, защото ще ми се смееш.

— Няма да ти се смея, пиян съм.

— На тези думи ти и пиян ще им се присмееш, знам аз…

Том наистина много искаше да чуе тези думи, които би трябвало да имат такова въздействие върху него. Хрумна му, че те сигурно са някаква велика глупост, която просто не трябва да се пропуска, но не искаше да лази по нервите на Тина.

— Е, добре, смятай, че си ми казала и че аз съм ти се присмял — каза той с надеждата, че с това ще я провокира.

— А ти?

— Какво аз?

— Случвало ли ти се е да видиш някъде знак от Бога? Сигурна съм, че ти се е случвало, но не искаш да си признаеш. Така ли е?

Том се замисли.

— Е, честно казано, един-единствен път съм попадал в ситуация, в която се усъмних, че Бог наистина съществува. Само че обстоятелствата бяха такива, че никой, на когото съм разказвал тази история, не ми повярва… Затова и вече не я разказвам.

— На мен ще я разкажеш ли? Аз ще ти повярвам.

— А ти ще ми разкажеш ли какво ти е казал Бог, докато си го сънувала?

— Първо ти разкажи своята история, а после и аз моята.

— Е, добре… Това беше веднага след Бедствието, на втория ден. Аз вече ти говорих, че тогава ни изпратиха със заповед в зоните. Там спряхме край пътя за малко, оттам се виждаше един поразен участък. И тогава видях, че този участък е поразително еднакъв с… — тук Том спря за момент, за да улови реакцията на Тина — с картинката на една листовка, която бях виждал преди няколко месеца и която така и не научих кой я е печатал. Същата листовка, която ти беше дала на Бен преди ОНЯ купон, нали се сещаш? Там той я разглеждаше и те питаше нещо за нея… Та да се върнем обратно при Бедствието. Тогава лейтенантът Кемени, който беше с мен, снима въпросния пейзаж с надеждата, че някъде в Управлението ще се намери някой екземпляр от листовката, за да ги сравни и да види прав ли съм или не. Между другото той също не ми повярва… Само че след няколко дена прехвърлиха Кемени в разпореждане на някакъв отдел в центъра и аз така и не можах да видя снимката или пък да разбера дали наистина съм бил прав…

Том отново погледна Тина. Лицето й изразяваше едновременно и огромен интерес, и пълно неверие към думите му, а едната й ръка, за негово учудване, лежеше върху коляното му. Той понечи да я хване ръката й, но тя плавно я дръпна към себе си.

— Е, видя ли, че не е за вярване? — каза той.

— Да, не е… Но снимката?

— Тя остана у Кемени. Строго секретна.

— Ей че история… Сега кажи ми как да ти повярвам?

Том се почеса по главата.

— Ако искаш, мога да ти покажа мястото. Само на карта, разбира се… А ти сигурно нямаш карта.

Вместо отговор Тина стана и с несигурна стъпка тръгна към вратата.

— Ей, къде? — викна след нея Том.

— Нали искаш карта? Ей сега ще донеса една.

— Е, добре, давай. Всъщност… — изведнъж Том си спомни за огромните различия между картите на Западните области. А Тина сигурно разполагаше с най-неточната…

— Какво? — спря се Тина.

— Нищо.

Тина се върна след няколко минути. За огромно учудване на Том на картата, която донесе, бяха точно изобразени дори секретните преди Бедствието обекти, които тогава бяха на централно подчинение на Пакта.

— Откъде имаш тази карта? — попита той.

— Даде ми я Кристиян, моят шеф. Нали ние се занимаваме с разпространението на растенията мутанти…

Том заби пръст в картата. „Ето го град Хварин, това е река Дуда, нагоре по нея, търся ляв завой, отдолу да има котловина… проломът в планината отсреща…“ Накрая драсна с молив едва видимо кръстче.

— Би трябвало да е тук. Като погледнеш на юг, ще видиш изгорелия участък.

Тина сгъна картата.

— Е, все пак благодаря ти… И от теб научих нещо интересно. А сега още един път наздраве…

Том гаврътна остатъка от коняка в чашката си. Изведнъж почувствува страхотната умора, насъбрала се в него. Искаше да си легне да спи, но купонът нямаше никакво намерение да приключва. Всичките три легла в стаята бяха заети от седящи и лежащи хора, а точно на неговото съквартирантът му беше сграбчил момичето си в яка прегръдка и търкаше рошавата си глава в гърдите и… По едно време Том усети, че дреме седнал, с усилие се огледа наоколо и видя, че Тина е изчезнала някъде.

— Ей, ами тя щеше да ми разказва нещо — рече на себе си той. — Измъкна се. А можех и да се опитам да я сваля. Тя не е лошо момиче. Малко странна е, но иначе е доста хубава… Е, не е холивудска звезда, но нищо. Така или иначе я изпуснах…

Тогава Том стана, проби си път до вратата и тръгна към компютърната зала. Надяваше се Бен да е отишъл да спи в стаята си и диванът зад голямата машина да е свободен. Навън вече се зазоряваше. По алеята вкупом се връщаха астрономите — наблюдателната им нощ беше свършила.

* * *

Когато в три часа следобед ярката слънчева светлина от прозореца най-накрая успя да събуди Том, Марвин още го нямаше. Бен пишеше някаква програма, беше се оплел някъде в нея и ругаеше с цветисти изрази, като най-често споменаваше майката на Доналд Кнут… Том се помота около час, докато окончателно дойде на себе си от снощи. Чувствуваше главата си, сякаш е работил двайсет и четири часа без прекъсване пред монитор „Аналитик“ без предпазен екран. За щастие стомахът му беше в ред, явно конякът е бил наистина добър, тъй като обикновено алкохолът го удряше не в мозъка, както повечето хора, а именно в стомаха.

Когато му омръзна да се мотае без работа в залата на центъра, той се качи в стаята си. Там завари двамата физици, които тъкмо приключваха с разчистването на пораженията от купона. Стаята вече беше чиста, проветрена, без никакви фасове по мокета… Том им помогна да изтупат одеялата по стария армейски способ (те вдигаха истински облаци от прах и дим), след което тримата се изтегнаха на леглата си и започнаха лениво да разговарят.

Оказа се, че идеята за купона по случай пълнолунието е била на двамата физици. Просто си търсели повод да се напият, не намерили друг и се задоволили с този… После някой от тях предложи да поиграят карти. Том спомена, че играе бридж, съквартирантите му веднага се въодушевиха, казаха „Ей, ние търсим четвърти човек къде ли не, а той бил под носа ни“, русият изчезна някъде и след малко се върна с момичето си и с две тестета карти. Седнаха да играят — русият и момичето срещу Том и другия физик, играта се получи интересна и времето литна неусетно и за четиримата… По едно време на вратата се почука. Момичето каза „Влез!“ и на прага на стаята, за най-голяма изненада на Том, застана Ян Кемени.

Бившият му началник, тогава лейтенант, а сега неизвестно какъв, беше цивилно облечен, с модно тъмночервено сако и лъснати до блясък обувки. Тъмната му коса беше започнала да посивява по слепоочията, лицето му леко се бе състарило, но подвижните сиви очички си бяха останали същите.

— А, господин Кемени! — възкликна Том и стана от креслото. — Влезте, влезте… Това са моите съквартиранти, ъ-ъ-ъ… уф, все не мога да им запомня имената… а това е господин Кемени, запознайте се…

Кемени обаче сякаш нямаше време да се запознава с никой. Изражението на лицето му беше твърде сериозно и делово.

— Добър вечер. Виноград, ела с мен, ако обичаш — каза той и Том, без да разбира нищо, машинално се подчини и заедно с Кемени излезе в коридора.

— Какво има? — попита той. — Вие по каква работа сте тук?

— По-добре да слезем долу в компютърния център. Там ще си поговорим.

Двамата тръгнаха по коридорите, Кемени вървеше отпред, а Том след него. Изведнъж му хрумна, че там, в компютърния център, въпросите няма да ги задава той, колкото и да е заинтересуван от появата на Кемени тук, а самият Кемени, и той май именно за това се е появил — за да задава въпроси…

В компютърната зала, освен Бен, ги чакаше и някаква руса млада жена, смътно позната на Том. При влизането на Кемени тя припряно стана от стола си.

— Този ли е? — Кемени посочи с ръка Том.

— Да, този е — каза младата жена. Том не разбираше нищо.

— Е, все пак имаме късмет — каза Кемени. — А на теб, Виноград, ще се наложи да ми окажеш известно съдействие. Къде е Тина Яроу?

— Тина Яроу?… — чак сега Том успя да схване за какво го питат. Макар да не знаеше фамилията на Тина, с която бяха заедно снощи, беше почти сигурен, че става дума за нея. А младата руса жена като че ли беше нейна колежка…

— Снощи пихме заедно, в моята стая имаше някакъв купон. После тя си тръгна, а аз дойдох да спя тук на дивана зад машината, тъй като купонът още не беше свършил… Това е, оттогава не съм я виждал.

— Сигурен ли си? — Кемени забоде поглед в Том.

— Да, сигурен съм. А вие защо питате?

— Защото Тина Яроу е изчезнала. Ти си последният човек, с когото тя е говорила. Нали така? — въпросът беше отправен към русата колежка.

— Да, така е — отговори тя. — През цялата вечер Тина говореше само с него… Бяха седнали заедно и тихо си приказваха нещо. По едно време и двамата изчезнаха някъде, помислих си, че може да са отишли да се чук… — тук русата направи малка пауза, сякаш търсеше друга дума — е, да са се усамотили някъде. Само че вече не съм сигурна дали излязоха заедно или поотделно… Може и да е било, както казва той.

Том отново се почувствува объркан.

— Чакайте… Защо толкова се тревожите от това, че Тина я няма? — тук той внезапно си спомни, че Марвин също сякаш се изпари и че през нощта Бен го търсеше. — Може просто да е отишла до града, да свърши някоя работа. Може да си губи времето я в клуба, я в бара…

Кемени седна на един въртящ се стол и извади цигара.

— Том, знаеш добре, че базата се охранява свръхстрого. Никой не може да влезе, нито да излезе, без дежурния да запише това. Всяко направление си има отговорник, и когато един от тези отговорници открие, че някой от подчинените му липсва, е длъжен незабавно да уведоми дежурния. Днес Тина не се е появявала нито на работа, нито в бара или в ресторанта, или където и да било другаде на територията на базата. А освен това има и още една причина, която ме кара да се интересувам от случая, причина, свързана с моята работа… — тук Кемени забеляза, че колежката на Тина е още тук и стои права, и се обърна към нея. — Вие сте свободна, благодаря ви за съдействието, можете да си вървите.

Русокосата излезе. Том все още се опитваше да смели казаното от Кемени. Значи той имал работа тук, и Тина била свързана с тая работа, интересно… Кемени сигурно работи за Управлението, иначе нямаше да се държи като директор и да разпитва всички. Снощи Бен твърдеше, че Марвин го търсят от Управлението. Тина пък не може да понася Управлението, да не би да я следят за нещо? Предвид нейното славно минало и раздаването на листовките на „Истина от небето“… Изведнъж в главата на Том като мълния блесна мисъл: ами ако Тина на пияна глава е тръгнала да провери историята му за листовката? Обхвана го страх. В никакъв случай не беше работа за само момиче да се шляе из зоните на Бедствието, там имаше какви ли не изненади — отровни блата, свлачища, дори хищните мравки, а и бог знае още какви гадини… И тогава той подробно разказа на Кемени всичко, което помнеше от предната нощ. Не спести нищо — коняка, наздравиците, появата на Бен, който търсеше Марвин, — но специално наблегна на разговора за пророческата листовка, на това, че показа на карта къде се намира мястото, изобразено в нея, и на мисълта си, че Тина може да е в Зоната на път за същото това място…

Кемени пушеше, слушаше и мълчеше.

— Така значи… — измърмори той, след като Том свърши. — А не ти ли се е сторило, че тази Тина нарочно те разпитва за зоните? На мен ми направи впечатление, че според разказа ти именно тя те е завела на тоя купон и постоянно ти е доливала пиене в чашата. Според теб на какво може да се дължи такова внимание от нейна страна?

Том се замисли.

— Откровено казано, не знам. Аз много лошо се оправям с хората, а и с жените, никога не мога да разгадавам намеренията им… Сега, когато вие ме попитахте, ми се струва, че донякъде имате право. Тина знаеше, че аз съм бил в зоните веднага след Бедствието, за това съм виновен аз, че и го казах още първия ден ей така, от самохвалство… Само че това за пророческата листовка го изтърсих съвсем случайно. Спорихме нещо за Бога, аз бях пиян… А, в началото тя ме разпитваше защо съм дошъл на работа тук, в Института.

Кемени подсвирна.

— Виж я ти тази Тина, толкова млада и вече разпитва… А ти какво и отвърна?

— Ами горе-долу нищо. Просто отговарях уклончиво…

Кемени загаси фаса си и извади нова цигара.

— Има и друго нещо — каза той. — Ти казваш, че картата, която ти е показала Тина, е била извънредно точна и на нея е имало нанесени и секретни обекти. Откъде Тина може да има такава карта?

— Тя каза, че я е взела от шефа си. Някой си Кристиян.

Кемени си записа нещо в бележника. Изведнъж Том се сети за един факт, който сякаш не беше взел предвид.

— Само че… Нали базата се охранява? Откъде Тина би могла да излезе, без да я забележат?

Като чу за охраната, Бен се усмихна скептично.

— Лично аз знам поне три дупки в мрежата на оградата — каза той. — И през трите са прокарани добре утъпкани пътеки. Така че и влизането, и излизането оттук не са никакъв проблем за вътрешните хора.

— При такъв началник на охраната се чудя как изобщо е останала някъде мрежа — изръмжа Кемени. — Когато го назначаваха, аз бях абсолютно против, само че той беше близък с щаба на вътрешните войски и успя да се уреди…

Изведнъж Бен, който се беше облегнал на прозореца, възкликна:

— Ето го!

— Кой? — Кемени се обърна към него.

— Марвин, кой друг!

Том се хвърли към прозореца. Наистина, долу по алеята крачеше Марвин Мински в компанията на двама с бели престилки. Те вървяха плътно до него от двете му страни, сякаш са санитари от лудницата, които водят буен пациент… Бен понечи да отвори прозореца, за да го извика, но дръжката заяде и Марвин заедно със спътниците си хлътна във входа на сградата.

— Бързо бягай да го хванеш, преди да е изчезнал пак! — извика Кемени.

Бен се втурна навън през вратата, после по коридора и надолу по стълбите, Том се хвърли след него. Когато обаче се добраха запъхтени до фоайето, там вече нямаше никой. Околните коридори, както и заседателната зала, също бяха пусти… Само пред кабинета на директора се разхождаше бодигардът на депутата Йорки. Нито Том, нито Бен обаче имаха желанието да търсят Марвин при директора, още повече че самият Марвин никога не би влязъл доброволно в кабинета му.

След безславно търсене двамата се прибраха в залата си. Кемени не се зарадва особено на резултата от преследването на Марвин, но вече имаше план за действие.

— Ако до утре призори Тина не се появи, ще трябва да я търсим в зоната. Надявам се това да не се наложи, но все пак… В такъв случай Том ще дойде с мен.

Настъпи кратка тишина, нарушена от недоволния Бен.

— Преди пет години вместо мен взехте Том в зоните — негодуваше той, — сега пак него. Два шанса имах да видя с очите си как е там, и двата пъти ме оставяте отвън. Не е честно.

Кемени обаче беше непреклонен.

— Ти имаш много по-важна работа тук — каза той. — На всичкото отгоре и това магаре Марвин Мински го няма…

Той вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

— Дежурният? Майор Кемени съм. Погрижете се за утре сутрин на площадката да ме чака готов хеликоптер… Да, да… При всички случаи… Край.

— Не забравяйте да вземете със себе си дървета и камъни — посъветва ги Бен. — В случай че ви се наложи да търсите Тина под дърво и камък…

Кемени не можа да се въздържи и го ритна по опашката.

* * *

Още на разсъмване от базата тръгнаха тримата спасители заедно със служебното куче. Песът водеше хората по следите на Тина. Тя наистина се бе измъкнала през една от дупките в оградата и бе поела по пътеката, която водеше към района, за който говореше Том… Пътеката се виеше по билото на един от страничните дялове на планината, беше широка и удобна, едно време по нея минаваха много туристи, но сега беше обрасла с трева и тръни. На някои места ясно се виждаха следите, където Тина се беше промъквала през най-обраслите места. Спасителите бяха опитни планинари, вървяха много бързо и скоро около тях започнаха малко по малко да се появяват белезите на Бедствието. Мяркаха се опасни ивици от червен и виолетов мъх, широки поляни от синя трева, прелитаха странни насекоми, външно приличащи на водни кончета, но големи почти колкото гълъби… Спасителите бързаха, искаха да изминат колкото се може повече път, преди да започнат обедните горещини, защото тогава се активизираше биополето на червените скакалци и кучето нямаше да може да следва дирята. Старшият на групата носеше радиостанция и през час-два се обаждаше в базата, където Том, Кемени и биологът Кристиян стояха на площадката до хеликоптера и изнервени чакаха моментът за тръгване. Притеснен до крайност, Кристиян постоянно обясняваше, че не е давал на Тина никаква карта и че няма нищо общо с тази история. Кемени го разпитваше за особеностите на местната зона, за опасностите, които дебнеха наоколо — той се опитваше да разбере колко време едно момиче като Тина може да издържи там, ако има късмет и ако не върши глупости… Оказа се, че наоколо няма много опасни участъци, но оставаха отровните растения и животните-мутанти, които тук не бяха никак безобидни.

Към единайсет часа те най-накрая излетяха с машината. Спасителите бяха извървяли над тридесет километра и ги чакаха на една широка поляна на билото. Тук те починаха, хапнаха малко и обсъдиха с Кемени плана за по-нататъшното търсене. От тази поляна до фаталния пейзаж на Том оставаха още близо толкова километри през стръмните, хаотично нахвърляни баири. Слънцето обаче вече печеше силно и кучето започна нервно да скимти и да се търкаля в тревата, явно скакалците му действуваха. Все пак водачът му успя да го накара да посочи пътеката, по която Тина беше навлязла от поляната в гората. Тази пътека беше доста по-тясна и по-обрасла от предишната и следите на Тина се виждаха съвсем отчетливо. Докато двама от спасителите се промъкваха по следите, Кемени, Том и Кристиян се издигнаха с хеликоптера и наблюдаваха отвисоко района. Тук вече пораженията на Бедствието бяха по-големи: от въздуха на места се виждаха свлачища със застинала лава около тях, тук-там в зеленината на гората се открояваха обширни жълти петна, където не растеше нищо друго, освен мутирала папрат… Щом видя жълтата папрат, Кристиян се оживи и започна да обяснява, че папратта бавно убива околните дървета и постепенно завладява гората. Никой обаче нямаше желание да го слуша и той млъкна.

По едно време по радиото се обадиха спасителите. Те бяха открили парче от червен шушляков плат, закачен в трънака покрай пътеката. Това обнадежди Кемени, той нареди на пилота да следва пътеката и да кацне на първата срещната удобна поляна по нея. Машината намали височината и не след дълго пред очите на Том и останалите се показа широка открита площ. Преди обаче пилотът да насочи хеликоптера за кацане, Кристиян го дръпна за ръката и посочи нещо напред и надолу, всички насочиха погледи натам и видяха колоната на сините мравки.

Те вървяха една след друга и изобщо не реагираха на силния шум от хеликоптера. Кристиян обясни на учудения Кемени, че тези мравки изобщо нямат слух, а зрителното им поле е много тясно и насочено само напред. Краят на колоната не се виждаше, тя пресичаше ливадата открай докрай и изглеждаше, че тук спасителите няма да могат да минат по следата на Тина, без да разярат мравките, което беше доста опасно. Тогава Кемени им се обади по радиото, описа ситуацията и нареди да чакат на място, хеликоптерът се върна назад, качи двамата спасители и се върна обратно над колоната на мравките.

От височината на полета те се виждаха ясно като на длан. Този път те не мъкнеха на гърбовете си нищо и бронята им зловещо проблясваше на слънцето. Само една от тях влачеше нещо, приличащо на червен чувал. Пилотът спусна машината още по-ниско, само на десетина метра, уродливата трева около мравките се огъна от въздушната струя, но самите мравки не реагираха. И тогава всички видяха, че странният червен предмет на гърба на едната мравка не е чувал, а туристическа раница от шушляков плат. Мравката я беше захапала за алуминиевата рамка… Том беше абсолютно сигурен — тя беше същата като раницата на Тина! Изпълнен с най-лоши предчувствия, той съобщи това на Кемени. Като чу това, Кемени изруга и каза на пилота да кара натам, откъдето идват мравките.

Колоната се губеше в гората, но дори и там можеше да се проследи лесно в пролуките между дърветата. Летейки над нея, хеликоптерът описа огромен полукръг с радиус от около десетина километра, и така и не стигна до края и. Изненадан, Том пресметна наум от колко мравки се състои колоната, ако се приеме, че всяка мравка е дълга един метър и върви на разстояние един метър от предната. За негова изненада се получи твърде разумен резултат. През това време хеликоптерът прелиташе близо до каменист хълм, чийто остър връх се състоеше от монолитна жълта скала с причудлива форма. Изведнъж Кемени посочи с пръст към върха и изкрещя:

— Ето я! Там, в сянката на върха!

Всички обърнаха очи натам, Том също и въпреки лошото си зрение видя лежащата върху камъните човешка фигура. Пилотът направи плавен кръг и машината увисна над хълма, търсейки място да кацне.

— Внимавайте, този вид скали са опасни! — викаше Кристиян. — Повърхността им изпуска някакви газове…

Никой не го слушаше, най-накрая хеликоптерът кацна на едно равно място и всички без пилота се втурнаха към върха, катерейки се по жълтите канари.

Тина лежеше, свита на кълбо, до нагрятата от слънцето скала на върха, и изобщо не реагира на виковете на Кемени и спасителите. Те се приближиха до нея, Кемени я хвана за раменете, раздруса я — отново никаква реакция. Като видя това, Том усети как сърцето му подскочи.

— По дяволите, какво и има? — обърна се той към Кристиян.

— Не знам. Сигурно е в безсъзнание. Газовете от скалата… Бързо да я носим в хеликоптера!

Двамата спасители хванаха Тина, единият за краката, а другият за раменете, и внимателно я пренесоха до машината. Том пипна челото й — беше топло, на ръката се напипваше пулс, значи беше жива… Той въздъхна облекчено.

Хеликоптерът излетя, набра височина и пое право към базата. Кемени и Кристиян се опитваха да върнат Тина в съзнание, единият от спасителите и даде да помирише амоняк и накрая тя отвори очи. В погледа и нямаше нищо — нито болка, нито страх, нито изненада, просто гледаше наоколо и мълчеше.

— Тина! — хвана я за ръцете Кемени. — Какво стана? Какво се случи с теб? Изобщо какво търсиш в зоната, дявол те взел?…

— Не така! — извика Кристиян. — Тя сега идва в съзнание, трябва по-внимателно… Тина, чуваш ли ме? Тина? Добре ли си? Как се чувствуваш?

Тина гледаше спокойно и мълчеше. Не отговаряше нито на спокойния глас на Кристиян, нито на нервните въпроси на Кемени, лицето й оставаше безизразно, а погледът — празен, сякаш се беше дрогирала… Когато хеликоптерът кацна в базата, Кристиян и Том я хванаха отстрани и я поведоха към стаята й, тя вървеше механично, леко залитайки, сякаш не разбираше къде се намира и накъде я водят. Не оказа никаква съпротива, когато уплашената и съквартирантка я сложи да легне в леглото. Кемени извика по телефона лекаря на базата, след което извика настрани Кристиян и Том.

— По-бързо — подкани ги той, — трябва да измъкнем раницата от мравките.

— Забравете за тази идея — каза Кристиян. — От лапите на мравките не можеш да измъкнеш нищо.

— Трябва да го измъкнем! Кристиян, не забравяйте, че аз водя следствие, а в момента, колкото и да ви е чудно, Тина е замесена много лошо. Раницата е веществено доказателство. Ако имам раницата, ще мога да разбера защо Тина е влязла в зоната — дали просто от глупост, както смята Том, или… — тук Кемени направи пауза — или е имала поставена задача от някой външен на Института човек. Да, не се учудвайте, ние следим тази ваша Тина от доста дълго време и сме информирани за всичките нейни контакти с подозрителни личности в столицата. Тази раница може да оправдае Тина, може и да я обвини. Том мислеше, че се е вмъкнала в зоната на пияна глава — не е така! На пияна глава тя нямаше да вземе раницата, нямаше да облече бризентовото си яке, да обуе тези обувки… Така че ще опитаме да закачим раницата от хеликоптера и да я дръпнем нагоре. Стига мравките да не са я отнесли някъде вдън земя. Викайте пилота и да тръгваме… А ти, Том, ще стоиш тук — Кемени посочи стаята на Тина — и ще ме чакаш. Когато дойде лекарят, се заинтересувай за състоянието и, а ако проговори, запомняш всяка нейна дума! Ясно ли е?

Кемени и Кристиян излязоха, след минута Том ги видя как се качват в хеликоптера.

…Въпреки усилията на лекаря Тина не проговори. Имаше нормален пулс, нормално дишане, нормално кръвно налягане, но сякаш не разбираше какво става около нея. А когато след около час хеликоптерът се приземи обратно на площадката, Том видя как Кемени и Кристиян слизат от него с наведени глави и без никаква раница.

* * *

В компютърната зала завариха Марвин. Той седеше на терминала си и пръстите му играеха по клавиатурата с невероятна скорост. Бен лежеше на дивана и лениво четеше „Социалната организация на компютърния ъндърграунд“.

— Ето го и Марвин — саркастично каза Кемени. — Къде, по дяволите, се беше покрил? Мислех, че мога да разчитам на теб, а ти изчезваш тъкмо когато си ми най-нужен…

Марвин обърна глава към влезлите Том и Кемени. Изглеждаше ужасно — брадясал, с тъмни кръгове около очите и трескав блуждаещ поглед, мазната му коса стърчеше във всички посоки. Когато остави клавиатурата, се видя как треперят ръцете му.

— Бях в библиотеката — каза той. В момента обаче явно мислеше за нещо друго.

С плавно движение на ръката Кемени превъртя ключа на вратата и се приближи към Марвин.

— Три дена непрекъснато в библиотеката? Не ме баламосвай. Че кой ще те пусне там през нощта?

— Е, не непрекъснато, разбира се, но точно през миналите две нощи стоях там. Бях се заврял между рафтовете с книги, библиотекарката не ме видя и ме заключи отвън, пък и аз не усетих кога е свършило работното им време. А пък миналата нощ се скрих нарочно, защото исках спешно да прочета едни статии… Въобще бях забравил, че вие може да ме повикате, пък и мислех, че в случай на нещо Бен ще се сети къде да ме търси.

— Че откъде да се сетя? — обади се Бен от дивана. — Никога досега не бях те виждал в библиотеката, пък и ти никога не си споменавал, че имаш работа там. Мислех си — щом те няма в стаята ти, в бара и в клуба, значи са те изяли вълците. Или мравките.

— Том, какво стана с управяващите функции? — попита Марвин.

— Още оня ден бяха готови. Чаках те теб, за да ги тествам в режим на реална връзка.

— Няма да ги тестваме сега. Изобщо, временно ще зарежем задачата за неформалния компютър. Сега ще правим компютърен модел на Бедствие.

— Ей, язък за бързането… — каза Том и чак тогава усети смисъла на последните думи на Марвин. — Чакай, модел на Бедствието ли каза? Че как ще го правим този модел, нали няма дори свястна теория? Да не би накрая да са измислили нещо?…

Марвин се облегна назад и разтърка очите си.

— По-добре седни някъде и слушай. Историята е дълга. Кемени, вие също слушайте, сигурно ще ви е интересно…

— Ще видим за колко време ще схванеш поуката — обади се Бен — и дали изобщо ще я схванеш. Аз вече чух хипотезата на Марвин и в общи линии я одобрих, само подробностите не са ми ясни…

Том и Кемени си взеха столове, Марвин изчака да се настанят удобно и чак тогава започна.

— Идеята ми хрумна, когато ти ми разказваше как депутатът Йорки строшил стола, на който седял. Тогава Том изтърси един лаф, че сякаш гравитационната константа под стола се била променила… И аз изведнъж се замислих — какво ще стане, ако наистина някоя фундаментална константа, не непременно гравитационната, се промени? Примерно константата на Планк. Можеш ли да си представиш какво ще повлече това след себе си?… — тук Марвин направи малка пауза, почака Том да каже нещо, но тъй като той не знаеше какво да каже, продължи нататък. — Е, първо ще се изместят орбитите на електроните в атомите. От това ще се изменят химичните свойства на елементите. Вещества, които допреди не са били химически пасивни, ще станат активни. Някои стабилни молекули ще станат нестабилни. Спектърът на излъчваната и погълнатата светлина също ще се измени. И ако предположим, че тази константа може да се изменя в някакъв непрекъснат интервал, става много трудно да се предвидят всички изменения на електронните орбити. Може да се промени и радиусът на силното взаимодействие, някои стабилни атомни ядра да станат нестабилни и обратно… Е, да спрем дотук. А сега си спомни Бедствието. Какво се случи тогава? Серия от неочаквани взривове както във въздуха, така и под земята. В резултат от тях се образуват химични съединения, каквито няма никъде другаде във вселената. Светлинни ефекти с абсурден спектър на излъчването. Потоци от твърд рентген, бета– и гама-лъчи, също с неочакван спектър… Прилича на нашия случай с променливата константа, ако приемем, че тя се е била изменила само на някои места. Следиш ли мисълта ми?

Том следеше мисълта, но някак не можеше да я възприеме.

— Значи ти твърдиш, че константата на Планк се е била изменила… Но можеш ли да бъдеш сигурен в това? И има ли някаква теория, която да описва или да предсказва някакво такова изменение? Аз не съм специалист по физика, така че не е ли по-добре да говориш по този въпрос с физиците? Тук ги има достатъчно.

— Самият аз съм завършил физика — каза Марвин. — Компютърните науки са ми втора специалност. И затова разбирам много добре, че теория, която се занимава с фундаменталните закони по начин, какъвто ми трябва за целта, няма. За да се оперира с константите като с променливи, ни трябва теория на възможно най-ниско ниво, така че квантовата теория да бъде нейна надстройка, нейно опростено приложение на по-високо ниво… Възможност за конструиране на такава теория засега дава единствено янус-космологията. За съжаление тя е почти непозната на огромната част от сериозните колеги. Говорих с някои физици от Института, но всички те не успяха да ми кажат нищо смислено. Твърдяха, че идеята е интересна, но повечето не я възприемаха сериозно, според тях е малко вероятно такова сложно явление като Бедствието да бъде обяснено само с една луда хипотеза. Изобщо, от тези разговори не извлякох много полза, но всички, с които говорих, признаваха, че ефектите на „променливите константи“ биха били подобни на наблюдаваните по време на Бедствието… Така че съм сигурен, че моята хипотеза може да обясни Бедствието, но не мога да съм сигурен, че то НАИСТИНА е предизвикано по този начин. Бедствието може да има и други обяснения…

Виж го ти Марвин, помисли си Том. „Компютърни науки, математика, сега и физика… доста широки познания показва. А за янус-космология май съм чувал да се говори някъде, но къде точно не помня…“

— Хипотезата е направо гениална — каза Бен. — Според мен обаче проблемът е другаде. Защо това с константата се е случило именно тук? Нали в цялата вселена тези константи са едни и същи. Не на Земята, не в слънчевата система, а именно в цялата вселена. Въпросът трябва да се постави не дали, а как и защо…

Марвин се почеса по брадата.

— Защо именно тук ли? Много правилен въпрос. Само че има много други неща, които от цялата вселена са наблюдавани само на Земята. Примерно електронните схеми. Полупроводниковите чипове, компютрите… Всичко това не само че сме го виждали само на Земята, тези неща са измислени на Земята. С клетъчните автомати положението е същото, а знаеш, че янус-космологията се гради изцяло върху тях. Никъде в реалната вселена няма клетъчни автомати в чист вид… Освен това миналата нощ опитах да направя някои сметки и излезе, че за локална промяна на константите се изисква извънредно специфично разпределение на енергията в малки мащаби. Нещо като в полупроводниковите чипове, но в още по-миниатюрен вариант… Колкото мащабът е по-малък, толкова възможното изменение на константата е по-голямо. Подозирам, че областта на изменение има фрактален или мултифрактален характер, но това трябва да се провери с числени симулации…

— Чакай! — прекъсна го Кемени. — Аз не разбирам почти нищо от физика, но от твоите думи май излиза, че за промяна на константите е необходима разумна намеса. Защото ти сравняваш тази промяна с конструирането на интегрална схема… Излиза, че Бедствието всъщност не е природно явление, а резултат на човешки действия!

За момент всички замълчаха. Накрая се обади Марвин.

— Да, в известен смисъл е така. Вероятността да се получи нужното разпределение на енергията в естествени, извънлабораторни условия е много малка. Ерго, наистина е намесен разум… Разбира се, разумът може да не е човешки, а извънземен. Може да има чужди цивилизации, за които промяната на фундаменталните константи да е част от технологичните им възможности. Примерно, летяща чиния от една такава цивилизация претърпява авария на Земята, процесите, които осигуряват работата на двигателите, взривно се пренасят и в зоната около нея… Само че зоните на Бедствие бяха не една, а седем, при това отдалечени на десетки километри една от друга. Да са се взривили седем летящи линии едновременно, ми се вижда невероятно. А пък, от друга страна, не съм чувал на Земята да са извършвани опити, свързани с насочено изменение на константите. Дори в легендите за секретните лаборатории на американските военни.

— Да не би групата „Мост“ да е извършвала експерименти, свързани с промяна на константите? — предположи Том. — За нейната работа така и не се разбра нищо.

— Не вярвам — каза Марвин. — Аз познавах лично шефа им, Михаел Арбиб, и затова мисля…

— Познавал си Арбиб? — възкликна Бен. — Да не си работил заедно с него? Изобщо, разбра ли какво се случи с групата му? След Бедствието по списанията се появиха какви ли не идиотски хипотези за съдбата на „Мостаджиите“. Дори някъде четох, че били отвлечени от летящи чинии на чужда свръхцивилизация, която сметнала, че откритията на групата застрашавали господството на расата им над Галактиката…

— Брей, какви големи глупости са изпонаписали, а аз да не съм ги прочел… Не, за съдбата на „Мост“ не знам абсолютно нищо. Познанството ми с Арбиб беше от времето, преди да се включи в групата. Тогава той ми беше научен ръководител в университета, и съм сигурен, че не разбираше нищо от физика. За съществуването на янус-космологията Арбиб научи от мен и така и не я разбра напълно. Дотогава той се занимаваше само с неформални изчисления… Затова смятам, че хората от „Мост“ не са имали достатъчно познания, за да проведат такъв експеримент.

— По-скоро в „Мост“ биха могли да се занимават с последиците от тези „променливи константи“ — предположи Том. — Че нали и преди Бедствието в Западните области са били наблюдавани странни светещи обекти, същите като онези цветни фунии. А и мутациите са започнали там още няколко години преди това. Ей, това е идея… Марвин, ти каза, че химичните свойства се променят едва ли не непредсказуемо. Ами че това е много силен мутагенен фактор! Може би възможно най-мутагенният от всички. Всички тези ензими, хормони, сложни молекули, биологично активни вещества, генни структури се влияят много от външните условия, и при най-малкото изменение на нашите „константи“ би трябвало свойствата им силно да се изменят. Нали така?

— Да, точно така. — отговори Марвин. — Това за мутациите не го бях помислил, но и то май се връзва. В този случай обаче би трябвало експерименти с „променливи константи“ да са извършвани и дълго време преди Бедствието, значи „Мостаджиите“ със сигурност не са замесени в тях… А може би това все пак е природно явление, а? По неизвестна на нас причина преди няколко години структурата на енергетичното поле в областта може да се е изменила, и да е продължавала да се изменя чак до момента, когато това изменение е прехвърлило някаква граница и се е получила своеобразна енергетична катастрофа…

— Знаеш ли, за „енергетична катастрофа“ говореха и парафизиците — спомни си Бен. — Марвин, защо не използуваш по някакъв начин и научния апарат на параенергетиката? Той наистина е крайно мъгляв, но може пък в него да намериш някакъв ключ към тези „променливи константи“. А ако не ключ, то поне шперц, а в краен случай и брадва, с която да разбием ключалката.

— Парафизиците са чисти схоласти — намръщи се Марвин. — Техните приказки нямат нищо общо с науката… Разбира се, ако навляза в задънена улица, сигурно накрая ще опра и до тях. Тогава обаче много ще трябва да внимавам на кои техни постижения да се опра и кои да отхвърля… Но да се върнем на въпроса дали Бедствието е природно явление или резултат от човешка дейност. Това е много важен въпрос, отговорим ли на него, нататък ще стане по-лесно… Може ли някой да е направил в Западните области експеримент с „променливи константи“? Аз лично се съмнявам, нали по онова време там нямаше никакви научни лаборатории или полигони? Имаше само войска и села на доизживяване.

— Забравяш секретните обекти на Пакта! — извика Кемени. — Всъщност, ти няма как да знаеш за тях, освен това по силата на договора за ограничаване на оръжията Пактът вече ги изтегли от страната. Те бяха дотолкова секретни, че дори в Управлението за безопасност, при цялото им тогавашно всемогъщество, май не знаеха какво се върши там. В тях спокойно е можело да се провеждат какви ли не експерименти, включително и такива, за каквито говориш ти.

И тогава лицето на Бен изведнъж просия и той скочи от дивана.

— Разбора се! Тогава военните на Пакта са провеждали експеримент! Кемени, спомняте ли си как преди Бедствения Великден ни вдигнаха да осигуряваме връзката на полигоните? Само че на полигоните нямаше никакви учения. Не бяха планирани никакви маневри на войските. В нарушение на инструкциите аз се бях свързал с останалите оператори по мрежата и научих това от тях. Освен това, почти всички канали в плана бяха за компютърна връзка, нямаше почти никакви телефонни и телеграфни канали… а космическата станция предаваше, също с компютърна връзка, директно за щаба на Пакта! Сякаш ни бяха вдигнали само за да предаваме информация от електронните датчици. Ако на тези полигони, които в нашия участък бяха наречени с идиотската позивна „Армагедон“, наистина се е провеждал експеримент… примерно експеримент на напълно нова оръжейна технология, защото „променливите константи“ сигурно могат да имат военно приложение… — Бен млъкна за момент, за да подреди по-стройно мислите си.

— Освен това бяха поразени само засекретени райони — улови нишката на разговора Том. — И, разбира се, такива експерименти са били правени не един път. Всяка принципно нова технология изисква години разработка, докато се стигне до успешното и приложение, така че всичките мистерии в Западните области отпреди Бедствието сигурно са били просто страничен ефект на експериментите на Пакта! Така че и парафизиците, и Братствата само са дрънкали глупости… Може би в онази нощ експериментът просто е излязъл извън контрол. Може би учените от Пакта са бързали да свършат програмата си, преди да влезе в сила договорът за оръжията и да изтеглят тайните си лаборатории и полигони. Както са бързали, не са преценили нещо, решили са да претупат набързо експеримента и резултатът се е получил наистина бедствен… — Том усети, че от вълнение губи дар слово, и също млъкна.

Погледът му се спря върху сияещите лица на Бен и Марвин. Те се гледаха с такъв хазартен пламък в очите, сякаш току-що бяха хванали господ за брадата и той им диктуваше числата, които следващата седмица ще спечелят джакпота на тотото.

— Да, няма съмнение, това наистина е експеримент на военните… — обади се накрая Марвин. — Така че трябва незабавно да започнем с компютърните модели. Те ще ни дадат представа за самия процес на изменение на константите. Ако наистина се образуват области с фрактална размерност, това ще обясни сложната геометрия на най-обезобразените участъци и ще даде възможност да се премахнат някои от свободните параметри на задачата, които засега са безобразно много. С две думи, отново ни чака работа. Добре, че проверката на комисията няма намерение да свършва… Ще трябва да се стремим към намаляване на свободните параметри, защото тогава ще може да се получи реално доказателство за приложимостта на янус-космологията, ще можем да напишем маса статии и да се преборим за научна работа в чужбина…

— Един момент! — прекъсна го Кемени. Лицето му изведнъж се стегна и придоби угрижен и разтревожен вид. Всички насочиха погледи към него.

— Да допуснем — бавно продължи той, — че наистина Бедствието е следствие на експеримент, предполагам неволно излязъл изпод контрол, на учените от военните лаборатории на Пакта. Според вас, какво биха предприели шефовете им? Поставете се за момент на тяхно място, какво бихте направили?

Въпросът леко изненада останалите. Първи се обади Бен.

— Първо бих се опитал да покрия всички следи, сочещи към Пакта. Това сигурно е работа на контраразузнаването, но не съм специалист… Освен това бих се опитал да следя отблизо как върви изследването на Бедствието, да не би някой да се добере до истинската следа.

— И как точно би го следил? Къде би внедрил агентите си?

— Ами, сред учените, които работят по въпроса. Е, и в специалните служби, във вашето Управление, нали то отговаря пряко за сигурността и работата около зоните…

— Засега да оставим специалните служби. Как би се опитал да се внедриш в средите на учените?

— Ще вмъкна хора в Института. Това сигурно не е трудно, по международната програма тук работят хора от цял свят… Чакайте, вие накъде биете? Да не би да смятате, че при нас има агенти на Пакта?

— Това ти сам го каза — отвърна Кемени — и аз съм на същото мнение. Възможно е дори да има агенти и на други разузнавания — на ЦРУ, на руснаците, всичко зависи от това дали са подушили нещо или не. Така че работата става дебела, сами виждате. Затова занапред ще се наложи да си затваряте устите, иначе може да си навлечете неприятности… Знаете стила на действие на разните специални служби. Марвин, с колко души си обсъждал твойта хипотеза?

— С почти всички физици. От тях не очаквай никакво затваряне на устите, те са непоправими дрънкала.

Кемени въздъхна.

— Е, нищо. Важното е, че те не знаят за лабораториите на Пакта, а ако и да знаят, не са свързали фактите, както ние тук… Така че за нашия днешен разговор не трябва да научи никой. Дори и случайни хора… Том видя какво се случи с Тина заради неволно изпуснати думи.

Настъпи неловко мълчание. Кемени хвърли един предпазлив поглед към вратата и продължи:

— Тук всички вие сте проверени. Още не съм казал на Том кой, как и защо го уреди да работи тук, в компютърния център на Института, но за това ще стане дума малко по-нататък. Сега слушайте внимателно! Марвин, тук ще продължите с работата по хипотезата ти, но няма да разгласявате резултатите си по никакъв начин. Ако някой от физиците се заинтересува от работата ти, няма да отказваш разговори по нея, но се ограничавай само с най-общи приказки. По никакъв начин не трябва да оставяте впечатление, че отгоре ви е казано да си затваряте устата! Освен това ще ме информирате за всеки, който проявява по-голям интерес към темата ви. Разбрахме ли се? Работата е сериозна, а противникът опасен. Всъщност, за противника… Бен, можеш ли сега да ми извадиш данни за всички, които работят или са работили тук по международната програма?

— Ще мога. Вие сигурно ще търсите предполагаеми агенти на Пакта, нали? Тогава ще мога да извадя и данни за комуникациите им по мрежата — електронна поща и разни други…

Бен се примъкна до един от терминалите и се захвана с базата от данни на Института. Кемени го следеше с нетърпение.

— Марвин, ти си тук от дълго време — подхвана той, — имаш ли някаква идея по въпроса? Някой, чиято дейност буди подозрение? Който изглежда тук не намясто, сякаш са го внедрили отнякъде…

Марвин се замисли, почесвайки се по тила.

— Може би Нолтениус?… Като си помисля, всички от международната програма стоят тук най-много по няколко месеца, само докато си свършат изследванията, а Нолтениус е тук вече пета година. Освен това съм чувал от колеги, че никой не знае точно с какво се занимава той. Наистина е учен със световна известност, само че преди е работил в областта на влакнестата оптика и лазерната техника, а това няма нищо общо с дейността на Института. Но не съм сигурен, разбира се… Нямам никакви сериозни съображения, това е по-скоро интуиция.

— Сега ще проверим добра ли ти е интуицията. Бен, това ли са списъците? Доста хора са минали оттук. А сега дай ми клавиатурата, моля ти се… Къде си заврял терминалната програма? Сега ще видиш, че и ние в службите си имаме компютърна система.

* * *

Оказа се, че на всеки два месеца Нолтениус е изпращал съобщения до един и същ адрес в чужбина. Строгата периодичност на кореспонденцията (съобщенията бяха предавани цели четири години само на девето, десето или единадесето число от четните месеци) и приблизително еднаквата големина на пакетите усъмниха Кемени и той помоли Бен да му покаже, ако има възможност, някои от тези съобщения. За щастие Бен беше конфигурирал системата така, че пощата се пазеше на диска цели шест месеца и чак след това се изтриваше.

— Имаме късмет, останали са три съобщения за този адрес. Ето първото… Ей, това на какъв език е?

— Май че на немски — каза Марвин. — Или в краен случай на холандски.

— Дявол го взел, ама ние защо не забелязахме? В базата данни за Нолтениус нямаше информация от коя държава идва. Странно.

— Космополит — измърмори ядосан Кемени. — А къде се намира адресът на получателя?

— Май че в Белгия… — Бен измъкна от най-долния слой книги върху масата някаква папка с напечатани на принтер листа. — Да, в Белгия. Служебна мрежа на корпорацията „Аеротроникс“. С какво ли се занимава тази корпорация? Не знаем, но сигурно не разпространява религиозна литература в развиващите се страни…

Съобщението на Нолтениус беше кратко, само няколко реда. Марвин измъкна отнякъде немски речник, взе лист хартия и го преведе за броени минути:

Бате Йохан, привет!

Трябва да те разочаровам, че ивичестата пъстърва, заради която ти искаше да дойдеш с мен на риболов, не се среща в реките на тази страна. Затова не ти препоръчвам да планираш отпуската си тук. Самият аз съм принуден да се занимавам с работата си, тъй като рибата тук почти не кълве. Поздрави татко и Мария, както и по-старите ни роднини.

Искрено твой Антон

Кемени беше доста учуден от съдържанието.

— Виж го ти, Нолтениус рибаря… Бен, дай и второто съобщение.

Текстът на второто съобщение се оказа почти същия, само словоредът на места беше леко различен. Докато Том се пулеше учудено срещу екрана, Бен и Кемени потриха доволни ръце.

— Значи баткото всеки два месеца иска да дойде на риболов и всеки два месеца нашият човек му казва, че рибата не кълве? Любопитна кореспонденция. При наличието на такива произведения на писмеността лично аз — Бен се потупа по гърдите — считам въпроса за приключен. Добре, че промених параметрите и държа пощата повече време от общоприетите шейсет дни. Всъщност, може би нашият рибар е разчитал тойно на това — че след два месеца съобщенията се изтриват и никой няма да забележи какви глупости предава на брат си…

— Добре, стига — каза Кемени. — Сега дай пощата, която е получавал, там също може да има нещо интересно.

Списъкът на получената от Нолтениус поща бе леко разочароващ. В него нямаше толкова очевидно съмнителни съобщения, както рибарската кореспонденция. Марвин преведе някои от тях, но тъй като не знаеше немски и търсеше всяка дума в речника, след половин час работа се отказа, без да е намерил нещо подозрително. Кемени записа всичките съобщения на дискета, сложи я в джоба си и каза, че ще се занимае с нея по-късно.

В този момент часовникът на масата изписука.

— Ей, вече станало време да предавам изходящата поща — каза Бен и отново седна пред монитора. Натисна няколко клавиша, на екрана се появи списъкът на съобщенията… Изведнъж той заби пръста си в монитора и извика:

— Кемени, вижте! Нолтениус иска да изпрати нещо. Писано е преди три часа… и е адресирано за същата корпорация! Странно, защото предишното му съобщение до нея е изпратено само преди три дена, на десети юни. Драстично нарушение на графика…

Когато Марвин успя да се справи с немския превод, се получи следния текст:

Здравей, бате Йохан!

Оказа се, че си бил прав. Съвсем наскоро узнах със сигурност, че в планинския язовир се е появила ивичеста пъстърва. Така че имай това предвид, като планираш отпуската си. Според мен обаче пъстървата тук е доста дребна за риболовец като теб. Самият аз смятам още в близките дни да хвърля въдиците в язовира. Предай на татко и Мария да не се безпокоят за мен. Поздрави роднините.

Искрено твой Антон

Кемени побутна Марвин по рамото.

— Май че пъстървата си ти… И искат да ти хвърлят въдицата, имай това предвид.

— А, значи пъстървата била дребна? — разлюти се Марвин. — Ще видят те колко е дребна. Обещавам да им направя живота черен.

Кемени успя да охлади гнева му само с ледения си поглед.

— Категорично забранявам всякакви самодейни изяви от ваша страна. Този Нолтениус е разбрал за хипотезата и се кани да действува. Физиците наистина се оказаха големи плямпала… За наш късмет Нолтениус не подозира, че аз, а значи и Управлението, също знаем за нея. Той също така не подозира, че електронната му поща се следи, иначе нямаше да я използува така непредпазливо и да казва на шефовете си да не се безпокоят. Значи той не знае, че вие, системните оператори, работите за Управлението, и по никакъв начин не трябва да научи. И именно затова недейте да проявявате излишно любопитство към него — за да не ви подозира. По всяка вероятност той ще се интересува от работата на Марвин. Ако се опита да ви разпитва или да ви обработва по някакъв начин, се дръжте нащрек и веднага ми съобщавайте. За да не привличам вниманието му, аз вече няма да се появявам лично в базата. Ще поддържате връзка с мен през пиратския възел на мрежата, той се контролира от мой човек. Там аз съм регистриран като Уинстън Чърчил. Ще наричате Нолтениус „горския“, компютърния център — „дъскорезница“, а вашата хипотеза, по която работите — „чамов материал“. Примерно, ако пишете, че горският е надушил за кого работят в дъскорезницата, това ще означава, че Нолтениус е разбрал, че предавате информация на Управлението. За следенето на самия горски ще имат грижата други хора, за които вие не знаете и които не знаят за вас. Това е, аз свърших… Има ли въпроси?

Том нерешително се наведе напред.

— Мисля си, не можем ли да използуваме това, че знаем на кого нашият, ъ-ъ-ъ… горски предава информацията си? Май съм чувал, че тази компания „Аеротроникс“, да я наречем по нашему лесничейство, е от военнопромишления комплекс. Защо да не опитаме да се вмъкнем в мрежата на това лесничейство, и да източим оттам някакви данни за… чамовия материал? Бен има опит в пробиването на мрежови защити, а и аз знам това-онова по въпроса. Може да попаднем на отчети, научна информация, изобщо на нещо, което може да ни помогне в работата. Все пак поне в началото ние се придвижваме твърде слепешком и от всяка допълнителна информация може да имаме твърде голяма полза…

Като чу за пробиването на защити, Марвин целият просия.

— Хайде, Бен, какво чакаш, ти хакер° ли си или лукова глава? Това е задача тъкмо за тебе! На твое място аз изобщо не бих чакал някой друг да ми дава идеи, досега да съм се вързал в мрежата. За три месеца ми проглуши ушите какъв велик майстор на хака си, сега е времето да го покажеш на практика.

Бен не беше особено ентусиазиран.

— Трябва ми телефонна линия. По възможност безплатна, може и служебна, но да не се разбере кой я използува. Нашите телефонни централи са още от предвоенната система и не съм чувал за трикове, с които да се лъжат броячите за международни линии… Ако телекомуникациите ни бяха по американската система, някаше да имам проблеми. Не видя ли как се вмъкнах в мрежата на концерна „Орел“? А нейната защита беше една от най-добрите. Смятам, че нашето лесничейство също няма да ми създаде проблеми… Кемени, какво мислите по въпроса?

За известно време Кемени се замисли.

— Може да се пробва — каза накрая той. Само че в никакъв случай оттук. Ако лесничеите те усетят, ще си имаш големи неприятности, те за разлика от нас много държат всякакви неправомерни опити за достъп до мрежите им да бъдат жестоко санкционирани… Не само ще изхвърчиш от Института, но може и да полежиш на топло. Виж, от пиратския възел може. Негов системен оператор е един, викат му Барон Шаро, който е истински маниак на тема пробив на защити. Вие може да сте чували за него, той е известен пират и вирусописач… Ще говоря с него, ще проуча възможностите му. Бен, не е лошо ти също да проучиш мрежата, но не се връзвай в нея оттук. Не е редно. А ако Барон Шаро се съгласи да ти съдейства, незабавно ще те извикам.

Настъпи дълго мълчание.

— Повече въпроси, виждам, няма — каза Кемени. Тогава аз тръгвам, в града ме чака работа…

— Не е ли по-добре първо да се почерпим в бара? — попита Бен. — Отдавна не сме сядали заедно на чашка, да поговорим нещо извън тези… проблеми на нелегалния дърводобив. Да слезем долу, а?

— Не бива — поклати глава Кемени. — Горският е нащрек и ако случайно знае кой съм аз, види ли ни заедно, може да си помисли нещо, дето не бива да си го мисли. Пък освен това съм с кола, не бива да пия. Виж, някой ден в столицата може, само че по-нататък… Бен, всъщност защо сега не ни разкажеш някоя интересна история? Твоите небивалици понякога ми харесват.

— Наскоро чух цяла поредица от вицове, само че всички те започват с „Както често се случва, един програмист попаднал в лудницата…“ и компютърен неспециалист като вас изобщо не може да ги разбере. Чакайте да си спомня нещо наистина интересно… А, преди месец-два по е-пощата ми писа вашият съфамилник, Мартин Кемени. Аз съм ви разказвал как с него правихме модел на петролната индустрия. Това беше доста отдавна, а преди около две години Мартин отново се запалил по компютърните модели и този път решил да моделира процесът на натрупване на външния ни дълг. Като знаете как завършиха предишните му занимания на подобни теми, можете ли да се сетите какво му се случило този път? Не, май сами няма да се сетите. Един ден го извикал шефът му. В кабинета си той представил Мартин на двама английски икономисти, много известни светила на научния небосклон. Там тези две светила в един глас започнали да го хвалят — колко добър изследовател е, колко интересни и плодотворни идеи има и специално споменали и похвалили работата му по модела на външния дълг. Това много го учудило, тъй като той не бил публикувал нищо по въпроса, работата била още в самото си начало и той бил споменавал за нея само на няколко свои колеги, които в никакъв случай не се познавали с въпросните светила… И тогава му предложили: в Оксфорд се откривало място за асистент по икономика, професорът си бил харесал именно него, Мартин Кемени, и трябвало само да подаде документите си, за да го назначат. На такова предложение Мартин просто нямало начин да откаже, и не отказал. В Оксфорд, разбира се, отначало изобщо нямал време да се занимава с външния ни дълг, професорът му възлагал куп други задачи, но накрая се появило свободно време, той продължил с изследванията си и дори направил предварително съобщение на някаква конференция. Тъкмо се заел да довърши работата и да я оформи в прилична статия, и се появило ново предложение: освобождавало се място за асоцииран професор. Мартин приел и това, макар че бил прекарал в Оксфорд само няколко месеца, още не бил усвоил напълно английския и бързото му повишение истински го учудило. Като професор графикът му бил още по-натоварен, постоянно го лашкали по конгреси, конференции и работни семинари, и понеже нямал време да свърши с външния дълг, възложил това на асистента си. И след два дена го извикал самият ректор на университета. Той го приел в кабинета си и му казал така: ние, млади човече, не ви издигаме толкова бързо в научната йерархия, за да правите модели на външния дълг. Ние ви издигаме, за да не правите такива модели никога повече! Дръпнал му една реч с какво трябва да се занимава един перспективен учен като него и с какво — не. Споменал, че могат да го изхвърлят оттам като мръсно коте и да го пратят обратно в пропадналата му родина, където вече няма да го назначат в какъвто и да е научен институт и ще трябва да продава семки по футболните стадиони. И накрая му съобщил, че е назначен за ръководител на катедра „Компютърно моделиране“ към икономическия факултет. От този ден нататък Мартин сякаш откачил. През деня си седял кротко в кабинета и се занимавал с глупости, а вечер се въртял в леглото до жена си и се питал: няма ли, ако още един път се опитам да подхвана този външен дълг, да ме предложат за Нобелова награда? Без изобщо да ми дадат да свърша с него?… Писмото, което получих от него, изглеждаше като ясен знак, че се е умопомрачил. Кажете, какво да го посъветвам? Да се пробва за Нобеловка или да си гледа кариерата? Между другото, когато жена му научила за разговора с ректора, един ден се вмъкнала в кабинета му, изгорила всичките му бележки за проклетия външен дълг, вечерта му вдигнала скандал и казала, че няма намерение да се връща в мизерията, откъдето е дошла… Интересна история, а?

— Да се побъркаш — Марвин се плесна по челото. — Това истина ли е или си го измислил?

В отговор Бен хвана клавиатурата и изкара на екрана текста на писмото. Всички се скупчиха пред монитора, разнесоха се възклицания.

— Този Мартин да не си прави майтап с теб? — предположи Кемени.

— Не вярвам. Той не си пада по майтапите. Откакто се ожени, не е казвал нищо смешно.

Марвин замечтано въздъхна.

— Ех, да можеше и с мен да се случи нещо такова! Само че аз съм кандидат само за Масачузетския Технологически, с никакви провинции като Оксфорд и Кембридж не могат да ме излъжат. Кемени, според вас горският би ли ми предложил подобно нещо? Или някое друго лице, особено приближено на горския или на нашето, ъ-ъ-ъ… лесничейство.

— Стига си дрънкал — отговори Кемени, — бъдещето ще покаже. Все пак Бен ни разказа поучителна история. Добра храна за размисъл по пътя… Е, аз тръгвам.

Кемени си взе куфарчето от бюрото, облече сакото си, ослуша се на вратата, пожела на всички приятна работа и излезе навън. След минута Том го забеляза през прозореца как излиза от сградата и отключва новата си служебна си кола, чу се равномерният шум на двигателя и колата бавно пое надолу по алеята.

Бележки

[1] Текстът е на Феликс Лалов. Бел.авт. ↑

[2] Богът на брауновото движение: (С) Борис Караджов, ZmeySoft. Бел.авт. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иван Попов Лутащи се мравки (5)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЮНИ

Иван Попов
Лутащи се мравки (5)