Иван Попов
Лутащи се мравки (2)

ФЕВРУАРИ

В компютърната зала, както и в цялата сграда на щаба, беше тихо. Чуваше се само бръмченето и прещракването на климатичната инсталация. Том седеше зад един екран и четеше „Национален информатор“.

Само преди месец той не можеше и да погледне този вестник. Четеше само футболните новини — кой колко и на кого вкарал, кой съдия закопал гостите, къде уговорили мач, кой клуб кои играчи купува и кои продава. Но откъде да знае, че в абсолютно беззъбата допреди месец родна преса ще започнат да изнасят такива факти, че даже „Информаторът“ ще стане интересен за четене…

В сградата нямаше почти никой. Напоследък всяка сутрин офицерите се събираха на безкрайно дълги съвещания в клуба и започваха работа чак след десет, а някой път и по-късно. По едно време в коридора се чуха тежки стъпки и глухи разговори, но това бяха арестантите, които чакаха дежурния офицер. По някое време той се появи и ругаейки всички наоколо, се мъчеше да реши на каква работа да изпрати арестантите — дали да чистят кенефите, или да ринат боклука зад войнишката столова. Докато се чудеше, по коридора мина тиловакът Хайзе и успя да убеди дежурния, че е по-добре да ги прати в склада за въглища. „Да, да, бегом марш в склада!“ — ревна той. Арестантите изтрополиха навън с тежките си обувки и отново се възцари тишина.

По средата на залата върху три стола спеше Бен. Под главата си беше пъхнал един самун хляб. При всяко негово движение дървените столове под него скърцаха, сякаш ей сега ще се разпаднат. Всъщност, дори и да се разпаднеха, нямаше да им е за пръв път. Когато назначиха Том в щаба, точно тези три стола представляваха просто отломки, захвърлени зад саксията с фикуса. Първата заповед, която той получи от лейтенант Кемени, беше да намери тесла и пирони и да превърне тези отломки в нещо, върху което може да се седи без опасност за живота.

Изобщо Том беше поразен от бързината, с която го преместиха от хунтата в информационния отдел на щаба. Веднага след като се прибраха с Бен от командировката, ги извикаха при областния началник на контраразузнаването. Бен, със сцепена устна и прясна синина под лявото око, предаде записаните на оня инфарктен купон дискети и двамата дадоха показания пред някакъв капитан-следовател. След два часа се появи Кемени с личното досие на Том и го застави да подпише протокол за нещатен сътрудник на военния отдел на Управлението за обществена безопасност. А след още три дена Том, под свирепите погледи на ротния фелдфебел и старите хунтари, събра личните си вещи и се премести на новата си служба — младши компютърен специалист в щаба.

Не бяха минали две седмици, а от централното управление дойде заповед. Текстът бе следният: „Във връзка с проявена бдителност и находчивост при изпълнение на служебните задължения, награждавам ефрейтор Бенедикт Рафаел и редник Том Виноград съответно с 15 и 10 дена домашен отпуск. Дата — 4 януари. Командуващ Западната група армии генерал Дудевич“. А на 13 януари, петък, опозиционният вестник „Борба“ публикува секретния финансов отчет на Легиона заедно с номерата на банковите сметки в задгранични банки. Том още помнеше как помощник-писарят Марк Прибрам нахълта в спалното помещение — доволен, задъхан, беше дал пет крони на пощаджията да му намери вестника — и как никой от останалите не вярваше на очите си. Според Бен всички в страната, от господин Президента до портиерите и миячите на улици, били убедени, че корупция в Легиона има. Само че никой не предполагаше, че ще се стигне до такива разкрития, до побоища в парламента, студентски вълнения… а може би и до нещо друго, което Том не можеше да разбере.

Внезапно на вратата се почука. Някой натисна дръжката, но вратата беше заключена отвътре. Бен скочи от столовете, разбута ги настрани и превъртя ключа.

Влезе лейтенант Кемени.

— Спи във кафеза рошава гарга — назидателно изрече той, докато сивите му очички разглеждаха подпухналата физиономия на Бен. — Бегом марш да се измиеш, ако командирът те срещне в такъв вид, пет дена арест не ти мърдат. И се обръсни, в лицето си като кактус! Отпуснал си му края през отпуската…

Бен изпъшка, извади отнякъде прибори за бръснене и хавлиена кърпа и излезе.

— Нещо ново във вестника? — Кемени се обърна към Том.

— Почти нищо, господин лейтенант. Шофьорите стачкуват, университетът е затворен… А, назначен е нов министър на информацията. Къде беше само… Ето го. Ягил, Вен Ягил.

— Вен Ягил? — Кемени се хвърли към вестника.

— Защо, вие познавате ли го?

— Не… Но ме учудва самият факт, че някой с име Вен Ягил става министър.

— Че какво му е на името?

— Как какво? Всъщност… Ти си млад, няма откъде да знаеш.

И Кемени разказа на Том историята на най-безсмисления и най-ожесточен спор в академията на науките и за неговите последици.

Преди трийсетина години титулуваните безделници-филолози се захванали да спорят за гръцката буква „бета“. В някои диалекти на гръцкия тя се чете като „Б“, а в други — като „В“; спорът бил как да се чете тя в думите и имената, идващи от гръцки. Диспутът постепенно се ожесточил, двама от основните участници си докарали инфаркти, докато някой от групата на „Б“-истите привлякъл на своя страна ръководството на Легиона. Самият президент написал уводна статия на първа страница в „Информатора“, в която направо се казвало, че тези, които произнасят „бета“ като „В“, извращават нравите и обичаите на нацията, че са нихилисти и че обществото трябва да бъде безпощадно към тях. А по онова време, скоро след войната, силата и авторитетът сред народа на Легиона и лично на президента били огромни. От това пострадали някои с имена като Аврам, Варвара, Венедикт и някои други — видели се принудени да се прекръстят на Абрам, Барбара или Бенедикт. Нямало никакво насилие, никой не попаднал заради името си в затвор или лагер, но след като министърът на външните работи се прекръстил от Аврам на Абрам Пайвио, а тогавашният главен редактор на „Информатора“ — от Венедикт на Бенедикт Юлеш, настанало масово преименуване. Не за друго, а просто да не се набиват в очи и да си запазят престижната работа, ако са имали такава. Човек с име Аврам или Вен спокойно можел да си живее като обикновен работник или фермер, но в никакъв случай не можел да се издигне в обществото или да заеме държавна служба.

— Това е положението — завърши Кемени. — Един мой преподавател във военното училище, който много обичаше да напомня тази история, казваше, че е по-вероятно опозицията да вземе властта, отколкото някой с име Вен да получи отговорен пост в държавната йерархия. Затова така се учудих. Не знам как този Вен Ягил се е изкатерил толкова нагоре по стълбата, че да го предложат за министър. Най-вероятно допреди време се е казвал Бен Ягил, само че защо така бързо се е преименувал?…

— Кой знае накъде духа сега вятърът в столицата — обади се току-що влезлият Бен. — Може и на мен да ми се наложи да си сменя името.

— И ще го смениш ли, ако ти се наложи?

— Защо не… Ако трябва, ще се прекръстя и на Ибрахим. За мен няма значение какво пише в паспорта ми.

Лейтенант Кемени остави на масата списание „Наблюдател“, седна зад бюрото си и се зае с някакви шифровани съобщения. Том прелисти набързо списанието. Имаше интересни неща — статии за внедряването от Управлението за обществена безопасност на свои хора в опозицията, за стила на управление на Легиона през тридесетте му години на власт, за корупцията във външнотърговското министерство. Мярна се и материал за екологичната криза в Западните области. Том реши, че вечерта ще го прочете от кора до кора. И, разбира се, пак нямаше да свърши с разшифроването на отмъкнатите от Братствата — а Том вече беше сигурен, че Ивар с компютъра си е работил за някое от Братствата — данни.

Бен се оказа гявол и преди да предаде дискетите на контраразузнаването, ги бе изкопирал за себе си. Там намериха интересни материали, отнасящи се до същността и целите на групите „Братя на Новата светлина“. Оказа се, че това са хора, предимно младежи, обединени от полурелигиозните-полуфантастични идеи на Люти и Келеян за структурното поле във Вселената и на Земята. В това поле се наблюдавали сгъстявания, или възли, които били особено многобройни именно в Западните области. На картите, които разгледа Том, бяха отбелязани местата на тези възли заедно с някакви странни коментари, които той не разбра. Във възлите възможността за контакт с допълнителните, „усукани“ измерения била много по-силна, отколкото на други места. Според материалите на Братствата активността на възлите напоследък бързо и постоянно нараствала. И от това техните водачи направили извод: наближава Апокалипсисът, второто пришествие, като Бог ще се яви на земята именно някъде в Западните области. Тук се намирал Световният ултравъзел на Божията воля, мястото на най-силно взаимодействие между земните и небесните сили. Може би това обясняваше постоянната и упорита поява на членове на Братствата в най-затънтените и по правило най-секретни части на областта. Впрочем, напоследък те престанаха да се мяркат натам. Малцината, които залавяше охраната, бяха със силно изразена умствена непълноценност и Том се съмняваше дали времето на тези Братства не беше набързо отминало, както ставаше с подобните на тях религиозни секти. Всички те вдигаха шум около себе си месец-два, ставаха едва ли не модни, а после в тях оставаха само разни асоциални типове. В купа от данни Том откри някакви документи, в които се разясняваше защо военните са засекретили именно районите с най-мощни възли на структурното поле. Явно братята смятаха, че главната задача на Западната група армии е да пресече пътя на Божията благодат към простия народ. Когато обаче стигна до най-интересните места, Бен излезе в отпуск, цялата текуща работа се струпа върху Том и той не можа да намери време да дочете материала.

— Нещо ново около уволнението чува ли се, господин лейтенант? — гласът на Бен върна Том към действителността.

— Че аз ли трябва да го чуя първи?… Сержант Бурски от телеграфистите разправяше, че ще е през май. Имало проект за заповед в министерството.

— Не, не е това… Бен разсеяно махна с ръка. — Този слух го пуснах аз, след като се върнах от отпуск. На бариерата срещнах младшия телеграфист, той се лепна за мен и аз му наговорих куп глупости.

— Я слушай, Рафаел, ти ли ги пускаш всички тези слухове?

— Съвсем не, не всички… — Бен се огледа наоколо, сякаш там трябваше да види онзи, който пуска останалите слухове.

Лейтенант Кемени затвори папката пред себе си и се облегна назад на кожения стол.

— Не ни стига хаосът в министерството и командуването, ами сами си усложняваме живота… Напоследък по горните етажи съвсем обезумяха. От щаба на спецармиите идва заповед: да се изготви план за подкрепа на полицията и вътрешните войски в случай на вълнения сред цивилното население. След два дена от министерството — заповед: при вълнения да не излизаме от казармите. Оня ден от мнинстерството изпращат план за изтегляне на техниката зад Сините планини. От командуването — заповед за предислоциране по схемата на взаимодействие с Пакта. И сега командирът не знае на изток ли да се изтегляме, на запад ли… Всеки ден телеграми отгоре, генералски инспекции една след друга, за две седмици на началник-щаба косата му посивя, а вие двамата само за уволнение мислите! Виноград, справките за командира готови ли са?

— Тъй вярно.

— Планът на контролните връзки?

— Тъй вярно.

— Отчетът за секретната техника?

— И той също.

— Добре… — Кемени се загледа през прозореца. — Утре е събота. Ще ви пусна в отпуск от сутринта, но само формално. В града пристигна един, ъ-ъ-ъ… мой колега. На него спешно са му нужни компютърни специалисти за работа с картографски софтуер, трябва да завърши някаква задача. Рафаел, ти си старши, отговаряш за работата при него. Запиши си адреса: шейсет и трета улица, номер деветнайсет, търсите Михаел Арбиб. Утре сутринта да сте там. И никакви издънки, ясно ли е?

— Ясно — обади се Бен. — Какво пък, ще му окажем съдействие на Михаел Арбиб.

* * *

Вече се здрачаваше, когато цветният принтер отпечата последния лист от картата. Том разтри зачервените си очи, докато Арбиб сглобяваше на масата отделните листове в едно цяло.

Работата можеше да свърши и много по-бързо, ако не беше самохвалството на Бен. Докато правеха обедна почивка, той поведе разговор с Арбиб за това как ще се обработват по-нататък данните, нанесени на картата. Последва дълга беседа между двамата за клъстерен и факторен анализ. От нея Том не разбра нищо, още повече че накрая тя се превърна в спор относно бързодействието на някакви транспютърни методи. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав Бен заяви, че обработката, за която класическите методи губят между два дена и една седмица машинно време, може да се свърши за десетина минути с програма, писана от него за някаква астрономическа обсерватория. Разбира се, Арбиб погледна на това твърдение с абсолютно недоверие. Двамата почти започнаха да си разменят обидни реплики, когато Бен каза, че залага хиляда крони, Арбиб предложи две хиляди и формулираха условията на облога: данните са в стандартен формат, ако програмата, написана от Бен, ги обработи за по-малко от половин час, той печели. Бен държеше програмата си на диска на един от компютрите в щаба, който беше свързан към телефонна линия, и за да не бие път до щаба, се опита да я преточи през модема на Арбиб. След половин час напразни опити обаче се видя, че телефонните връзки в тази глуха провинция са прекалено лоши и Бен хукна обратно към щаба, а Том остана да довърши работата по картата.

— Нещо се забави нашият човек — обади се Арбиб от масата. — Вече три часа го няма, не знам дали да го чакаме или да отидем да вечеряме.

— Сигурно по пътя се е сетил, че са необходими не десетина минути, а десетина часа, и е решил да не се излага… Това не му е за пръв път, едно време в гимназията му викаха Багдадския лъжец.

В този момент обаче на входната врата се позвъни, Арбиб натисна някакъв бутон на стената и след секунди в стаята влезе запъхтян Бен. Той хвърли един поглед върху картата на масата и се пльосна на стола пред компютъра.

— Сетих се, че моята програма работи с Евклидова метрика вместо с метрика на Махаланобис, и се забавих, за да я преправя — задъхано обясни той. — Къде точно са ви данните?

Арбиб стана от кожения си стол и отиде да му помогне. Двамата се занимаваха около минута с клавиатурата, после Бен измърмори: „Така… Сега остава само да изчакаме известно време“. Двамата станаха, Бен се заразхожда нервно из стаята и изведнъж вниманието му бе привлечено от картата върху масата.

— Това разпределението на биоенергията ли е? — попита той.

— Да, нали ти обяснявах на обед… Трябва да се определят областите с висока интензивност на полето и евентуално да се предскаже положението на възможните негови източници.

— Май че съм виждал някъде подобна карта… Да, разбира се! Една от схемите на Братята имаше почти същия вид като тази.

Том също се вгледа в картата. Докато работеше на екрана, виждаше само отделни квадранти и зони от нея, защото мащабът беше прекалено едър. Върху плана на Западните области бяха нанесени виолетовите зони с повишена концентрация на биоенергия, както и някакви обекти, които Арбиб наричаше критични точки и които се групираха по странен начин малко встрани от виолетовите зони. Веднага се набиваше в очи приликата с една от откраднатите карти, само цветовите означения бяха различни.

— Какви са тези схеми на братята? — Арбиб изведнъж наостри уши.

— На Том му се удаде случай да седне на компютъра на един тип от Братствата и свали от диска му разни неща.

Дано не стане дума за обстоятелствата около това сядане, помисли си Том. Но Арбиб не смяташе да задава такъв въпрос. Известно време той замислено почесваше брадата си, после промърмори:

— Значи Братята имали данни за биоенергията… Интересно.

— Да не би да е просто някакво съвпадение? — предположи Бен. — Имаше един такъв случай: на някакви иманяри продали за голяма сума във валута карта на съкровище, за която по-късно се оказало, че не е карта на съкровище, а разписание на пекинското метро. Някой хитрец я бил намерил да се търкаля в боклука и я употребил по най-добрия начин.

— Още повече, че Братята не са нищо друго, освен, ъ-ъ-ъ… хора, които вярват в глупости — допълни Том. — Нещо като религиозни фанатици.

— Тук не си прав! — разпали се Бен. — Преди седмица, докато бях в отпуск, случайно се завъртях около една от студентските демонстрации. И там, в първите редици, знаеш ли кои видях? Компанията от оня купон в пълен състав. Ивар, Хан, Горо… Тина… И останалите, не им знам имената. Развяват плакати, скандират „Оставка“ и така нататък. А повечето от тях дори не са студенти! Нали на купона говорих с тях. Като че ли Ивар им е нещо като шеф, защото постоянно ги инструктираше. Така че не смятай, че са само религиозни фанатици.

— А те видяха ли те?

— Ако ме бяха видели, щяха да ме разкрасят така, че нямаше да ме познаеш.

Арбиб придърпа стола си към спорещите.

— Трябва да знаете, че в момента Братствата са много важна група в столицата — започна той. — Не знам доколко сте запознати с младежките движения там, а и със скандалите около бюджета на Легиона и купуването на депутати от опозицията. Наистина, вдига се много шум, но от малко хора. А в момента единствената обществена група, която се доверява на своите водачи и, най-главното, си вярва, че може нещо да постигне, това са именно Братствата. Приличат ви на религиозни фанатици: ами вие през живота си не сте виждали други хора, които да са сплотени около някаква идея! Всички циркове на Легиона и прилежащите към него организации са създали у вас пълно отвращение към обществените движения. Опозицията се състои наполовина от склерозирали старци и наполовина от хора с явни психични отклонения, така че за нормалните мислещи хора все едно че я няма. Не само вие, а и обикновените хора просто мразят политиката. На изборите гласуват под строй, без да знаят и да искат да знаят за кого. Нарушават законите всеки божи ден, а хванат ли ги в нещо по-сериозно, подкупват районния инспектор на Легиона и готово. Тридесет години ние просто симулираме обществен живот… Е, как такива хора ще тръгнат да свалят правителството? Това ви го казвам, за да разберете следното: не е важно кой, кога и с каква цел е създал Братствата, важното е това, че те са единствената уверена и сравнително дисциплинирана социално активна група. Водачите им се ориентират много добре: още след първите сигнали за скандалите се сдушиха с опозицията. А един познат твърдеше, че информацията за финансовите скандали е била подадена на пресата именно от Братствата…

В този момент компютърът изпиука три пъти. Бен се хвърли към екрана, следван от Арбиб.

— Деветстотин двадесет и девет секунди — говореше възбудено Бен, докато пръстите му шареха по клавиатурата. — Сега ще дам визуално резултата… Ето. Групите са ясно отделени, и с просто око можеш да ги определиш. А ето и центровете на влияние, зелените кръстчета…

На лицето на Бен грейна доволна усмивка.

— В този файл са точките на прекъсване, те не ви трябват. Тук е списъкът на групите с техните характеристики, а тук — координатите на центровете на влияние с възможните грешки.

Арбиб гледаше изумено. По едно време изпъшка, извади портфейла си и сложи на масата до Бен две новички банкноти от по хиляда крони.

— Невероятно… Знаеш ли, ще покажа програмата ти на колегата, който се занимаваше досега с обработката. До днес го смятах за добър специалист, но разлика в бързодействието от хиляда пъти е прекалено много, за да си запазя доброто мнение.

Бен целият цъфтеше.

— Е, покажете му я. Така или иначе, сигурно няма да разбере нищо от нея, но нека се учи. Ще ви дам и описанието. Там има библиография: да знае какво да чете, за да се научи да програмира като хората.

— И все пак, как постигаш такова бързодействие?

— Използувам паралелни методи, сходни на тези от изкуствения интелект. Броят на операциите се редуцира драстично, но за сметка на това човек просто не знае какво точно прави програмата му във всеки един момент. Трябва да е майстор, за да напише такова нещо. В обсерваторията, където я използуваха, и досега гледат на нея като на малко известен клон от приложната магия.

— Интересно, интересно… Когато влезеш в университета, трябва да ми се обадиш лично. С такива постижения може да стигнеш много далече.

Бен скромно сияеше.

— Може, може… А може ли аз да ви попитам нещо? Искам просто да чуя мнението ви за какво всъщност служи една програма — и той пъхна във флопито някаква дискета и стартира от нея четиримерния тетрис.

Арбиб гледаше екрана неразбиращо.

— Всъщност… Ако имах описание, може би щях да разбера нещо.

Бен показа на екрана текста на описанието. Арбиб се зачете в него.

— Странни термини… Не съм много уверен, но като че ли става въпрос за Янус-космология.

Сега бе ред на Бен да не разбира нищо.

— Янус-космология… Не съм чувал за подобна област в науката.

— Това изобщо не е космология в чист вид — започна да обяснява Арбиб. — По-скоро е клон от общата теория на системите. Разглеждат се клетъчни автомати върху Мьобиусови и други затворени повърхнини. На всяка страна на повърхнината се развива нещо подобно на играта „Лайф“, но с други правила. С тези модели се обясняват някои фундаментални закони в квантовата механика — за запазване на енергията, принципът на неопределеност и някои други. Огромната част от физиците смята тези модели за несериозна работа, още повече че засега те са експериментално непроверяеми. Самият аз нямам подготовка в тази област, само съм разглеждал монографии по въпроса. Изобщо в днешно време тези гранични области между науките, които често изискват уникални теоретични построения, стават прекалено много и се увеличават с всяка изминала година. Познавам колеги, работещи по такива теми, които се оплакват, че страшно им пречи тесният обхват на знанията, които са получили. За да навлезе във фундаменталната съвременна наука, човек трябва да е специалист в абсолютно несвързани на пръв поглед дисциплини, повечето от които допреди десетина години още не са съществували. Един пример за това са неформалните компютри: съчетание от информатика, невробиология, психология, изкуствен интелект и други. А образователната ни система все още е организирана като в миналия век. Никакво раздвижване, консерватизмът по високите етажи на академията държи всички в подчинение. Ако пък някой отвън се опита да наложи преструктуриране на научните институти, се хващат за академичната автономия и започват петиции до парламента, докато някой от ръководството на Легиона не ги защити. Имаше такива опити, по това време бях още аспирант. От Министерството на научното развитие предложиха нова и съвсем смислена схема на финансиране на науката, но по върховете настъпи такава паника, че свалиха министъра. Всъщност, аз май се отвлякох… За какво говорехме?

— За Янус-космологията — подсети го Том.

— А, да… Според мен терминологията и стилът на изложение в това описание много ми напомнят за Янус-космология. Никаква друга идея нямам… А според вас тази програма каква е?

— Четиримерен тетрис — каза Бен.

— Какво, какво?…

Бен бутна Том по рамото. Той седна пред екрана и показа на Арбиб как точно се играе тази игра. Арбиб гледаше с жив интерес.

— Аз така и не се научих да играя като хората — обясняваше Бен, — но Том е истински майстор. Как се ориентира при въртене по четирите оси, просто умът ми не го побира… Може би за това трябва четиримерен мозък, а моят не е такъв.

— Че как ще е четиримерен, като всички около теб се опитват да го направят едномерен? Добро и зло, наши и ваши, истина и лъжа… Добре, че умните хора се научиха да не слушат глупавите. Всъщност вече и глупавите не се слушат един друг, но това нас не ни интересува…

— Може би умните хора затова са умни, защото не са слушали глупавите — намеси се Бен. — Просто са имали късмета да не ги слушат.

— Тук си абсолютно прав… А, сетих се нещо интересно. Преди време в моята катедра имаше един студент. Той написа програма, която се самообучава да играе на тетрис. Получиха се интересни резултати, дори в Америка ги оцениха. Е, тетрисът беше обикновен, двумерен. При тримерния изчисленията става ужасно тежки, а за този изобщо не мога да си ги представя.

Както играеше, Том реши да се намеси в разговора.

— Добре де, а какво общо има тетрисът с Янус-космологията?

— Че откъде да знам? Може би текстът да не е за Янус-космология, а за нещо друго. Хубаво ще е да се запозная с него по-подробно. А вие откъде изкопахте тетриса?

— От Братствата, заедно с картите.

— О, при тези Братства имало интересни неща. Карти, тетрис… Ще ми позволите ли да ги прехвърля на моя диск?

— Щом е за вас, позволяваме — каза Бен. — Само че недейте дрънка откъде сте ги взели. Все пак ние двамата сме в армията, може да си имаме неприятности… Всъщност защо толкова време стоим гладни и жадни? В качеството си на спечелил баса тази вечер ще ви храня и поя… Арбиб, вие само ми посочете някое хубаво заведение, че аз познавам само най-долнопробните кръчми.

* * *

Стана така обаче, че в нито едно от заведенията, които знаеше Арбиб, не намериха свободна маса. Само хотелският ресторант на централния площад бе полупразен, но Бен категорично отказа да влезе там, защото обслужвали лошо и лъжели в сметката. Така че в крайна сметка стигнаха там, където щяха да стигнат и без Арбиб — в „Чевръстия поп“.

Кръчмата бе пълна с хора от всички възрасти, професии и имотни слоеве. Беше задушно, под тавана се стелеше плътен пласт от цигарен дим. Двете дебели сервитьорки, дъщери на собственика, сновяха между масите. Всички говореха за политика — кой колкото разбира и колкото му позволява концентрацията на алкохол в кръвта. Всъщност алкохолът по-скоро развързваше, отоколкото връзваше езиците.

Тримата седнаха на една маса в ъгъла на кръчмата и поръчаха шишчета, салати и марково червено вино. Бен и Арбиб веднага подновиха спора си, който водеха по пътя натам.

— Добре, вие сам твърдите, че опозицията е некадърна и не може да вземе властта — говореше Бен. — Тогава защо казвате, че Братствата били толкова сериозна група? Ако бяха сериозна група, щяха да сътрудничат по-скоро на Легиона или на службите, отколкото на опозицията.

Арбиб се облегна с лакти на масата.

— Работата е много по-сложна, отколкото на пръв поглед. Наистина, за опозицията си прав. Но от друга страна, властта на Легиона в последните петнайсетина години се крепи на едната честна дума. Вие двамата не сте запознати с катастрофалното положение в икономиката. Залежите на редки метали северно от столицата са на изчерпване. Цялата икономика на практика се ръководи не от правителството, а от транснационалните корпорации. Свършат ли редките метали, те ще се оттеглят и ще настъпи абсолютен хаос в управлението. Досега решенията се вземаха на базата на подкупите, които корпорациите даваха централно на Легиона и отделно на висшите ръководители в браншовете. Каква линия ще следва икономиката след оттеглянето им, е невъзможно да се предвиди. Вече шеста година външният дълг расте в геометрична прогресия и никой от ръководството на Легиона не намира това за ненормално! Цялата нация вижда, че се движим към пропаст, и никой не реагира — надява се, че в последния момент все някак ще се спаси… Тъкмо по този въпрос във висшите среди на Легиона от няколко години се наблюдава известно разслоение. По-старите кадри, които са окупирали почти изцяло висшите представителни постове, са до такава степен откъснати от действителността, че не искат или не могат да разберат сериозността на положението. Само че по-младите, заемащи главно икономиката и областните управи, се сблъскват ежедневно с лавинообразно нарастващи проблеми. Те са тотално корумпирани, но не са глупави. Най-вероятно са корумпирани именно защото не са глупави… Те не искат да се сринат заедно с целия Легион. Но за да не се сринат, трябва да направят две важни неща: да изхвърлят от властта старата генерация и да направят така, че Легионът да се оттегли в нужния момент от държавното управление. Първото не е трудно: същия интерес имат и в Управлението за обществена безопасност. Там още не са забравили скандала с доклада за структурно развитие на страната. Той бил поръчан от Легиона на отдела за комплексни анализи. В отдела обаче се престарали: докладът съдържал толкова радикални и нелицеприятни за Легиона изводи и препоръки, че президентът направо излязъл от кожата си. Разказвали са ми как извикал директора на Управлението и шефа на отдела за анализи и направо ги попитал: защо в докладите на Академията на науките всичко е нормално, а според вас едва ли не е време да разпускаме държавата? Шефът на отдела направо отговорил — ами защото ония от академията ги е страх да не останат без тлъстите си заплати. Тогава президентът съвсем побеснял и казал: аз най-добре знам кой ще остане без тлъста заплата… Още на следващия ден двамата били уволнени, а отделът за анализи — закрит…

Сервитьорката донесе шишчетата и салатите.

— Добре, но защо Легионът трябва да се оттегли от властта? — попита Том.

Арбиб веднага взе да демонстрира изкуството да говори, докато яде.

— За да не трупа черни точки. Задава се период, от който нататък държавният апарат ще стане отчайващо неефективен. Не че сега е ефективен, разбира се… През този период нашите хора трябва да са извън властта. Веднага изниква обаче въпросът: ами кой ще е на власт? Сегашната опозиция на склерозите и шизофрениците? Тя и да иска, не може да управлява. Затова към нея трябва да се присъединят нови хора, хора от сегашния апарат. И тук именно идват Братствата. Те не са нищо особено, но вдигат голям шум. Задачата им е не да доведат опозицията на власт, а само да размърдат блатото. Да направят така, че някои влиятелни личности да се присъединят към опозицията кой от страх, кой от глупост, кой от излишен кариеризъм, кой от гузна съвест… Тези с гузната съвест сигурно ще са само единици, но такъв процес вече тече в столицата. Масово дезертират от Легиона писатели, журналисти, учени от хуманитарните науки, по-незабележимо — икономисти, лекари, учители… Аз май не ви споменах: мои колеги имат сведения, че водачите на Братствата работят в тесен контакт с два от отделите на Управлението за безопасност. Това се пази в дълбока тайна от редовите членове — нали те са патили най-много именно от Управлението… Мен ме учудва друго: защо никъде в пресата, дори в „Националния информатор“, не се говори за този почти явен заговор…

— Че нали повечето вестници са под прекия контрол на Легиона? — обади се Бен с пълна уста. — А опозиционните, ако се съди по последните ви думи, са под контрола на Управлението.

Арбиб си наля поредната чаша вино.

— Да, вярно… Съвсем забравих, че разкритията в пресата очевидно са режисирани.

Том неспокойно се размърда на стола си.

— Добре, но вие защо ни разказвате тези неща? Не рискувате ли да си навлечете някоя неприятност?

— О, допреди две години нямаше и да си помисля да говоря с вас на подобни теми. А преди месец щях да ви спестя поне деветдесет процента от разговора. Но не виждате ли, че само за седмици страхът на хората от инспекторите на Легиона изчезна напълно? Самите инспектори вече не знаят кое е редно, кое — не и ако нещо не е редно в някакъв смисъл, дали и в останалия смисъл не е редно… Скандалите и младежките вълнения постигнаха важна цел: изчезна страхът от всесилието на Легиона, а с това — и самото всесилие…

Сякаш за да потвърди думите на Арбиб, на съседната маса едър брадясал мъж с мазен каскет обясняваше на събеседниците си: „По-добре е държавата да я управляват мошеници, отколкото некадърници… В завода съм имал началници мошеници, имал съм и началници некадърници и знам с кои от тях се живее по-добре. Нали така?“ Около него някои викаха „Вярно, така е!“, други спореха: „Абе, не е така, ама нали жени и деца храниме, няма само другите да крадат…“

— Освен това вие двамата ми се виждате умни момчета. Особено Бен, такъв номер успя да ми извърти с този облог… Умните хора трябва да държат един на друг, да споделят помежду си неща, които няма откъде другаде да научат…

Бен се усмихна и оживено продължи:

— Представете си само следната картинка: президентът се появява по телевизията и чете реч — нацията се движи в такава и такава среда с такава и такава скорост, пред нас на еди-какво си разстояние има пропаст, спирачките и воланът са в заложната къща, а парашутите се раздават само на заслужили членове на Легиона…

В този момент някой сложи ръка върху облегалката на стола до Том. Той се обърна натам и видя лейтенант Кемени — цивилен, в червено спортно яке и анцуг.

— Дрънкаме, а? — ухили се Кемени, седна на стола и огледа с гладен поглед масата.

Арбиб му се усмихна приветливо. Бен се плесна по челото, огледа се и тропна със солницата по масата.

— Ало, келнерката! Не чува… Шишчета за господин лейтенанта! И една… не, две бутилки от червеното!

— Доста пари ти се намират днес — забеляза Кемени.

Бен му обясни за облога. Кемени се усмихна и поклати глава.

— Ех, Арбиб, Арбиб, казах ти, че ти пращам интелигентни хора, не като твоите студенти в свободния университет…

— Като ви видях да влизате, се сетих една история — каза разгорещеният от виното Бен. — Тя се случи с мен и с Мартин Кемени, мой познат аспирант по икономика. Не знам дали ви е роднина или просто съименник…

— Мартин Кемени… Не съм чувал за такъв. Изобщо, роднини в столицата май нямам.

— Добре, това няма значение. Мартин, както казах, е икономист. Преди около две години аз му дадох идеята да направи математически модел на националната петролна индустрия. Това не е сложно, подобни модели често се правят по света. Аз се занимавах с компютърните сметки, а Мартин събираше данните, необходими за модела. С общите показатели всичко вървеше нормално: цени на суровия петрол, вътрешно потребление, цени на бензина, доходи на глава от населението и други, всички тях ги измъкна от статистическото управление. Но после работата опря до някои вътрешни за нефтопреработващата индустрия параметри — производствени разходи, чисти печалби на концерните, платени данъци и някои други, които не запомних. За да ги получи, Мартин се вмъкна в промишленото министерство с пълномощно от директора на икономическия институт. И тук започнаха интересните неща. До нужните ни данни така и не успяхме да стигнем. Навсякъде казваха, че не знаели кой точно отговаря за тях. Накрая Мартин се докопа до ресорния шеф и успя да уреди разговор с него. Отиваме ние в кабинета му в пет часа следобед, той се усмихва мило и ни казва, че имал много напрегнат ден, а разговорът можел да се окаже дълъг, затова по-добре било да отскочим до едно ресторантче наблизо и там да поговорим. Сядаме ние в мерцедеса му, а той ни откара право в „Херострат“, има едно такова елитно заведение в покрайнините на града. Там шефът поръча за тримата ядене и пиене и започна следният разговор: ние сме били умни младежи, той разбирал перспективите на работата ни и така нататък. Само че не можел да ни предостави данните, които ни трябват. Нещо повече, той бил сложен на този пост именно да следи никой да не се занимава с тях и ако някой проявява излишно любопитство, да го спре. А ако той не го спре, има други, които ще го спрат по много по-брутален начин. Спомена още, че зад него стоят важни личности и сили от Легиона и чужбина. Тогава Мартин Кемени му каза, че той не би се противопоставил на тези сили, но просто не иска хвърленият от нас труд да отиде на вятъра. А Хикс (шефът наистина се казваше Хикс) извади от куфарчето един бял плик, мушна го в джоба на сакото на Мартин и го тупа по гърба: вие сте интелигентни хора, при вас нищо не е на вятъра. Излизаме от ресторанта, Хикс духна с мерцедеса си, Мартин отваря плика, а вътре — съвсем прилична сума във валута. Брои парите, вика — че аз за половин година не получавам толкова! Чак тогава се усетихме как са ни купили, луксът в ресторанта ни беше взел акъла.

След два дена Мартин ми се обажда по телефона. Казва, че шефът на института му препоръчал да зареже петролната индустрия, изследванията не били перспективни и институтът рискувал да му намалят субсидиите. Започна да се тюхка как никаква наука не може да се прави у нас… И изведнъж ми хрумна идея. Викам му: ами защо не хванем някой друг отрасъл, някой, около който мирише повечко? Ще стигнем донякъде, ще ни заведат на вечеря и хоп — още един плик в джоба. Мартин отначало не се съгласяваше, но се изпусна пред жена си и тя го убеди. А той наскоро се беше оженил и чакаше дете. В крайна сметка избрахме тютюневата индустрия. По аналогична процедура стигнахме до ресорния шеф. Той ни заведе в същия ресторант, където с нас говори някакъв депутат, от ръководството на комисията по земеделието. Излязохме обратно с плик, два пъти по-дебел от предишния. Цялата тази работа страшно ни хареса и избрахме за следваща жертва строителния пазар. Вече имахме опит, така че на нужните места направо намеквахме на какво сме готови. Оттам заработихме не един, а два плика: просто в строителното министерство две различни групи чиновници бяха купени от две мощни фирми с чуждестранно участие…

Цялата тази история се разигра в течение само на един месец. Когато разделихме парите, Мартин си взе фолксваген-голф, зелен дизел. Аз си купих компютър, червено сако и шлифер. По това време се запознах с Марта, тя работеше вечерно време като сервитьорка в „Херострат“. И до днес тя смята, че съм свързан с мафията — бях се изтупал като баровец, с обувки от червена кожа и златна игла на вратовръзката, вечерях с важни чиновници и ми пъхаха пликове в джоба…

За следващо поле на дейност избрахме производството и търговията със зърно. Бяхме чували, а и въе също сте чували, за аферите с износа на пшеница. Хванахме съответното отговорно лице, поговорихме в кабинета му и уредихме среща след три дена. На втората сутрин обаче в квартирата ми нахълта полиция, взеха на компютъра и ме доведоха в участъка. Там гледам — Мартин вече ме чака в килията. Заведоха ни при един следовател, той заяви, че сме арестувани по подозрение в шантаж на служебно лице и компютърът ми щял да бъде проверен за секретна или други важна информация. Тогава аз му разказах всичко — така както го разказвам и сега. Не разбрах дали той повярва нещо, но през цялото време се държеше за главата… След няколко часа ни освободиха и ми върнаха компютъра. Задържаха само диска под предлог, че трябва да го прегледат изцяло, и казаха, че ще ни привикат, когато стане време. Оттогава досега обаче не са ни изпращали призовки. Сигурно или са зарязали делото, или не е имало никакво дело, а всичко това е било само за сплашване…

Бен свърши разказа си и огледа останалите. Те слушаха внимателно, но явно не вярваха много на думите му.

— Интересно… — промърмори Арбиб. — Но защо ли са ви предлагали тоокова пари? Не ще да е само за мълчанието. То обикновено се заплаща много по-лошо, знам го от личен опит.

— Не знам защо ИЗОБЩО ни даваха пари — отговори Бен. — Не им искахме никакви свръхважни сведения, които могат да вкарат някого в затвора. Най-вероятно се плашеха от компютърната обработка. Кой знае какво са мислели за възможностите на компютрите — нали не са специалисти, а в научната фантастика се случва какво ли не…

— Това ми се вижда много вероятно — каза Кемени. — Самият аз, преди Рафаел да ме научи да работя с компютри, ги смятах за нещо едва ли не граничещо с магията. Даваш на компютъра някакви данни, а той ти отговаря едва ли не всичко, за което можеш да си помислиш…

— Следващия път им казвай, че правиш моделите не с обикновени, а с неформални компютри — предложи Том. — Съвсем ще им вземеш акъла.

— Следващ път няма да има. Ако опитам утре такъв трик, сигурно просто ще ми строшат главата.

— Да не са ви сметнали за агенти на Управлението? — предположи Арбиб. — Може този Мартин Кемени да е работил за службите.

— Не-е, това не ми се вярва. Мартин изобщо не прилича на агент на Управлението. Дори обратното, външно изглежда честен човек…

За няколко секунди всички на масата млъкнаха. Кемени дояде шишчетата си и погледна останалите.

— Хайде, това вино нас чака… Рафаел може да разказва небивалици до среднощ, а и Арбиб не му отстъпва по фантазия. Я най-добре наздраве за тези, които печелят облозите! И за онези, които ги губят, и за онези, които ги изпиват…

* * *

Въпреки че едвам пазеха равновесие, Том и Бен успяха да уцелят тясната вратичка до будката на дежурния на портала. Самият дежурен сладко спеше, забил глава в книгите на масата пред себе си. Алеите бяха потънали в непрогледен мрак, само от прозорците на хунтата се процеждаше слаба светлина и се чуваха юнашки пиянски викове. В събота вечер хуните се забавляваха по хунски. Том знаеше що за забавления са това и си беше дал дума никога да не попада на едно място заедно с пияни хунтари…

От стаята на оперативния дежурен се носеха звуци от компютърна игра. Дежурният явно играеше „Лунен патрул“, и то доста добре — враговете експлодираха един след друг. Том и Бен преминаха тихо покрай прозорците му и хлътнаха в своята сграда. Там също беше весело, щабните шофьори се бяха събрали пред телевизора, гледаха филма и пиеха от канчета гадна местна ракия. В другата стая играеха белот — когато не се караха помежду си, пляскаха картите по масата така майсторски, че се чуваше чак в коридора.

В своето спално помещение двамата завариха само помощник-писаря Марк Прибрам. Той беше запалил лампата и четеше вестник „Борба“.

— А, ето ви и вас — измърмори той, щом видя влизащите. — Опората на нацията се прибира от запой…

Едната опора на нацията се просна на леглото, без да сваля фуражката си. Другата се надвеси над вестника.

— Още ли четеш този боклук? — заядливо попита Бен.

— По такива въпроси с ченгета не говоря.

— Намерил кого да нарича ченгета… — изпъшка Том изпод свляклата се на лицето му фуражка.

— Че тогава защо работиш за службите?

— За да не ме върнат обратно в хунтата, ето за какво! Четири месеца изкарах там и нямам намерение да изкарам нито ден повече. Ти какво би предпочел — да киснеш в щаба в помощ на службите или по цял ден да копаеш канали за телекомуникационни кабели? В хунтата са събрали всички отрепки от областта, няма един нормален човек, да стане разговор, пък ако ще и такъв като нашият сега…

— Добре, стига сме се заяждали — миролюбиво каза Прибрам. — Но не мога да разбера откъде се взе у Бен това отвращение, тази неприязън към опозицията? Та нали там има честни, умни хора. Бен, вземи писателите Ентуисъл и Марсалия, защо мразиш хора като тях?

— Че кой ги мрази? — възрази Бен. — Специално Ентуисъл е много талантлив, аз самият го чета с удоволствие. Но не мога да понасям някой да ме учи как да живея. Двайсет години от Легиона се мъчат да ми втълпят в главата глупостите си. За тези двайсет години те не ми втълпиха нищо, но за сметка на това се убедих, че на нищо и на никого не трябва да вярвам! Това е единственото нещо, за което искрено съм им благодарен. Делото на Легиона, националните идеали, Бог, истина, справедливост — такива животни няма. Няма ги, защото не може да ги бъде! С какво ще се съобразявам и с какво не, решавам аз, а не някой чичко отгоре. Погледни само твойто вестниче. На всеки ред ми обясняват кои са добрите и кои — лошите. Ами че аз много по-добре от тях знам какви безобразия се вършат горе! И не само аз. Само повтарят като папагали — корупция, корупция… Това ме обижда, разбираш ли? Те смятат мен, читателя, за малоумен. Да оставим настрана това, че и те, както всички останали, делят света на добри и лоши, на свои и чужди, на истина и лъжа… Все едно че сме седемнайсти век, а не…

— Циник — каза Прибрам с досада.

— Да, циник — отвърна доволно Бен.

— Всъщност, донякъде те разбирам… Никога през живота си ти не си виждал нещо друго освен това вонящо блато. Не можеш да си представиш, че някъде другаде, извън вонящото блато, може да съществува истински, духовен живот, не си го виждал този живот…

— Значи, в това вестниче статиите се пишат от специалисти по духовния живот, така ли? Аз лично се съмнявам, съдейки по съдържанието им…

— Ако не беше това вестниче — натърти Прибрам — сега нямаше да говориш такива неща, без да се озърташ наоколо. Най-вероятно въобще щеше да си мълчиш. Че нали тези писания са за твое добро бе, дървена главо? Нали някой трябва да свали онези охлюви от върховете? Иначе цял живот ще те мачкат, пряко или чрез подчинените си охлювчета… Е, теб че те мачкат по-малко. Нали и ти си едно от охлювчетата…

За момент и двамата млъкнаха, сякаш обмисляха с какви точно аргументи да ударят по масата.

След всичко, което чу тази вечер от Арбиб,на Том му се струваше, че цялата вяра и привързаност на Прибрам към опозицията е твърде нелепа. И преди се случваше Прибрам да води подобни спорове с Бен, но тогава Том мислеше, че той искрено казва това, което смята за истина. Затова и не обичаше да се заяжда с него, както Бен често правеше, когато Прибрам се увличаше в искреността си и ги наричаше ченгета, защото в известна степен той беше прав… Щеше ли да вярва така на опозицията, помисли си Том, ако беше чул какво говореше Арбиб само преди няколко часа? Щеше ли изобщо някой да вярва на нещо, ако постоянно имаше до себе си по един собствен Арбиб, който буквално въъв всеки момент да го изненадва с нещо и да го кара да се съмнява във всичко? Том тръсна глава, за да поизбистри мозъка си от алкохола, и се опита да си представи подобна тълпа Арбибовци…

— Марк, не ти ли е минавало през ума — подхвана Бен, — че тези сведения за корупцията са попаднали в журналистите неслучайно? Че някой ги е подхвърлил нарочно?

— И кой смяташ, че ги е подхвърлил?

— Ами примерно ченгетата. Общественият враг номер едно.

Прибрам махна с ръка.

— Я стига глупости… Може би ти собственоръчно си ги подхвърлил, така ли?

Изведнъж Том бутна настрани фуражката и се надигна от леглото.

— Не е той. Аз съм.

За момент Бен и Прибрам помислиха, че Том се шегува, но той ги гледаше с толкова странен поглед, че застанаха нащрек.

— И как точно си ги… докопал? — попита Бен.

— Знаеш, че преди няколко месеца работех в Легиона. Един ден по чиста случайност пробих защитата на една от секретните области на главния диск. Имах свободни дискети и просто от любопитство записах част от данните. Те бяха, разбира се, кодирани… Дискетите бяха у мен, когато на оня купон свалях тетриса от компютъра на Ивар. И тогава просто някаква муха ми влезе в главата и записах данните от Легиона на неговия диск. Като размяна: за мен тетрис, а за него Легион. През това време вие с Марта се търкаляхте на леглото и ти не си видял това. А дотогава нито ги бях разглеждал, нито дешифрирал. Заех се с тях чак след като ти излезе в отпуск в края на миналия месец. Бяха кодирани елементарно, така че лесно се справих. И изведнъж гледам — вътре са банковите сметки! Веднага взех ОНЯ вестник от Прибрам, сравнявам — абсолютно същите! И отчетът беше там, и всички останали дреболии. Тогава бяха изминали близо три седмици от тринайсети петък, когато започнаха публикациите. Помислих си, че просто е станало съвпадение — и аз, и някой друг сме откраднали едни и същи данни. Само че когато Арбиб днес спомена, че информацията за скандала е била подхвърлена от Братствата, направо се уплаших. Разбираш ли? Излиза, че всичките тези събития напоследък са станали само защото аз, по някаква абсолютно случайна прищявка, съм записал крадените данни там, където не трябва…

Том погледна слушателите си. Бен се беше хванал с две ръце за главата, а Прибрам го гледаше недоверчиво.

— Разберете ме правилно. Никога не съм си падал по борбата за правда. Може би не съм такъв циник като Бен, но просто не вярвам достатъчно нито в себе си, нито в правдата. Освен това много мразя да си навличам неприятности посредством овенски постъпки. А изведнъж се оказвам замесен, и то по много неприятен начин, в нещо, на което не знам къде ще му излезе края. Арбиб може да говори каквото си иска, но той е цивилен, а аз не…

— Ти да не би да си изтрил тези данни? — попита изведнъж Бен.

— Да не си луд? Такива неща не затривам.

Очите на Бен изведнъж светнаха.

— Тогава какво чакаме? Ще дойдеш с мен до компютърната зала. Не, не утре сутринта, а сега веднага! Оперативен дежурен е капитан Слейгъл. С него сме добри познати, няма да възрази нищо, ако ни види там посред нощ. А ти можеш да бъдеш сигурен, че нито Кемени, нито някой друг ще чуе от мен тази история… Ей, Прибрам! Разрешавам ти да съчиниш материал за агенция Ройтер: „Световният шампион по 4-тетрис Том Виноград в дъното на заговора срещу правителството на…“