Иван Попов
Лутащи се мравки (4)

МАРТ

Малко след залез слънце пред бариерата до контролния пост спря камион. От него слезе ниско подстриган мъж с късо кожено яке, около трийсетгодишен, и влезе в бараката на дежурните. Докато той се бавеше вътре, шофьорът слезе, клекна пред камиона и внимателно огледа колелата и предния мост. Скоро неговият спътник излезе от бараката заедно с някакъв войник, тримата се качиха, бариерата се вдигна и камионът премина в забранената зона — забранена и при стария, и при новия режим, само че по различни причини…

На километър-два нататък войникът посочи нещо вляво на шосето, шофьорът сви натам и тръгна по кален черен път, който ги отведе до една ливада. От дървената барачка в края на ливадата се показа човек с каскет и работна ватенка, войникът слезе от кабината, затръшна силно вратата, притича към него и човекът махна с ръка към тъмната пролука между храсталаците пред камиона. Двигателят изрева, гумите леко пробуксуваха върху мократа от леката мъгла трева и камионът навлезе в пролуката между голите клони на дърветата. Шофьорът включи фаровете, за да вижда по-добре плитката гранична река на няколко метра пред себе си, грубо построения дървен мост и каменистия път след него… След като пресякоха реката, останалите в камиона двама мъже пропътуваха няколко минути през гората, докато излязат на асфалтовия път, и още няколко — докато стигнат до къщата на Нияк.

В двора пред къщата залаяха кучета, появи се стопанинът, отвори широката порта, камионът влезе вътре на заден ход и се долепи до дървения навес, построен странично до къщата. Отнякъде дотичаха двамата сина на Нияк, опряха в задницата на камиона няколко дебели дъски и се заловиха да товарят пълните пластмасови варели, наредени в дъното на навеса. Мъжът с коженото яке слезе от камиона и се заоглежда в тъмнината наоколо, а шофьорът пусна радиото в кабината и тъжните звуци на песента „Два гълъба бели“ се понесоха във вечерната мъгла…

Изведнъж отнякъде се чу бързо усилващ се шум от автомобилни двигатели. Нияк се огледа стреснато и хукна към вратата на къщата. Синовете му също зарязаха работата си и измъкнаха отнякъде пистолети, единият от тях дръпна мъжа с коженото яке и всичките хукнаха към навеса. Едвам успяха да стигнат до вратата, и на пътя пред двора бляснаха фарове и два джипа с емблеми на отдела за борба с мафията заковаха спирачки пред портата. От тях наскачаха маскирани полицаи с късоцевни автомати и се прикриха зад каменния дувар. Синовете на Нияк залегнаха зад някакви чували и насочиха оръжията си към двора, но тогава мъжът с якето също извади пистолет и неочаквано за двамата ги удари с всичка сила по един път в главите с металната дръжка. Двамата се проснаха на земята в безсъзнание, тогава мъжът изстреля към небето два трасиращи куршума. Веднага откъм дувара се чу автоматен откос, звън на счупени стъкла и викът на Нияк, двете огромни кучета се хвърлиха към портата, но бяха ударени от още един откос и се свлякоха агонизиращи в тревата. Веднага няколко полицаи тичешком влязоха в къщата, други двама измъкнаха от кабината на камиона изплашения до смърт шофьор, хвърлиха го по корем на земята, пребъркаха го и заключиха с белезници ръцете му на гърба. Тогава мъжът с коженото яке излезе от сянката на навеса с вдигната лява ръка и насочена нагоре цев на пистолета.

Някъде отгоре и отзад в тъмното небе се появи хеликоптер. Единият от джиповете освети с прожектор широката площадка пред портата и докато полицаите извеждаха от къщата ранения в рамото и ръката Нияк, хеликоптерът кацна на осветеното място и от него скочиха двама със светли шлифери. Те поздравиха с ръкостискания мъжа с якето, той ги поведе навътре в навеса, единият от тях извади от джоба си фенерче и ярък сноп светлина зашари по натрупаните чували, бидони и варели. Мъжът с якето отвори един от бидоните, отвътре лъхна странна възкисела миризма и двамата с шлиферите потриха доволно ръце. Лъчът на фенерчето продължи да изследва натрупаните до стените предмети и сечива и накрая се спря на мръсната черга, която покриваше някакви ръбести предмети. Когато дръпнаха чергата, тримата видяха скритите отдолу няколко наредени една върху друга метални клетки. В тях уплашени се мятаха някакви животинки, външно приличащи на къртици, но с красива златиста козина. Щом видя животинките, единият от мъжете подсвирна, каза: „Охо!“ и извади някакъв уред с големината на полицейски радиотелефон. Когато включи уреда, той започна да вие, пищи и бучи досущ като развален радиоприемник, мъжете се спогледаха, единият каза: „Днес имаме късмет“ и тримата излязоха навън, като взеха със себе си две от клетките.

На двора всичко вече бе свършило. Шофьорът и синовете на Нияк лежаха вързани в калта, а настрани двама полицаи държаха до стената жената на Нияк, която сипеше люти клетви срещу тях. Тримата цивилни — двамата с шлиферите и този с коженото яке — направиха кратко съвещание с капитана, командуващ полицаите, след което натикаха арестуваните в единия джип, двамата с шлиферите останаха в двора заедно с петима от полицаите, а останалите полицаи се качиха в каросерията на камиона. Мъжът с якето седна на мястото на шофьора и камионът пое по обратния път към моста на реката.

…От двете прозорчета на бараката в ливадата зад моста струеше слаба жълта светлина. Мъжът подкара камиона право към бараката и спря само на няколко метра от нея. Вратата се отвори и излезе висок войник с разкопчана до пъпа куртка, мъжът скочи от кабината, извади от джоба си мръсна пачка зелени банкноти, вързани с ластик, и тръгна към войника, държейки парите в протегнатата си лява ръка. В момента обаче, в който войникът се протегна към пачката, със свободната си ръка мъжът му нанесе страхотен удар в челюстта, войникът залитна назад, мъжът го хвана за яката и му удари още два, не по-малко силни юмрука. Войникът се просна на земята в безсъзнание, мъжът се ослуша, но чу само полусвързани пиянски викове, мъжки и женски, идващи от бараката, и равномерното ръмжене на мотора на камиона. Маскираните полицаи вече скачаха от каросерията, бързо и тихо се приближиха до вратата, двама заобиколиха бараката отзад и когато мъжът с якето даде сигнал с ръка, застаналите отпред рязко отвориха вратата и се втурнаха вътре с насочени автомати.

…До печката пред входа, опрял гръб до стената зад себе си, отпуснат като чувал седеше на земята един войник със зелена юнашка фланелка и смъкнат панталон. Когато през вратата срещу него с трясък нахлуха маскираните, той дори не пожела да отмести изцъкления си поглед от голия дюшек на леглото вляво от себе си, където друг войник, също без куртка и панталон, беше награбил някакво полуголо мургаво момиче. В другия край на бараката още една двойка клатеше леглото под себе си, а до масата в средата седяха други двама войници със зачервени от алкохола лица, които опипваха по гърдите и между краката седналата между тях чисто гола млада циганка. Въздухът вътре нетърпимо вонеше на пот, тютюнев дим и евтина ракия, навсякъде по земята бяха нахвърляни униформи, шарени поли, блузки и долни дрехи, а на забитите на дървената греда пирони висяха закачени за ремъците си заредени автомати… Никой не успя да окаже абсолютно никаква съпротива на полицаите, войниците и момичетата бяха съборени на земята и чак когато маскираните им вързаха ръцете, в изцъклените им очи се появи някакъв проблясък, нещо като твърде закъсняла изненада. Едно от момичетата дори успя да извика, но му тикнаха в устата някакви бикини на червени точки, може би неговите собствени, и то млъкна.

Полицаите нахвърляха вързаните войници в каросерията на камиона. Мъжът с коженото яке погледна трите момичета, които лежаха в праха на земята, тяхната мръсна настръхнала кожа, и махна с ръка на полицаите да качат и тях. Скоро в бараката остана само той заедно с още трима от маскираните и започна да пребърква джобовете на лежащите по пода дрехи. Там не откри нищо интересно, един от полицаите ги събра върху някакво старо одеяло, направи ги на вързоп и ги занесе в камиона, докато мъжът с якето оглеждаше нахвърляните по земята празни бутилки от ракия. На масата бяха останали още две пълни бутилки, но мъжът се заинтересува от малкото четвъртлитрово шишенце до тях, наполовина пълно със странна зеленикава течност. Той лекичко подсвирна, тримата полицаи се струпаха около него, тогава той отвори шишето и помириса течността. Тя имаше същия мирис на вкиснато, като бидоните в навеса на Нияк. Полицаите също помирисаха, после кимнаха с глави, мъжът затегна здраво капачката на шишето, уви го в кърпа и го прибра в джоба на якето си.

Навън камионът изрева и потегли по черния път — основната група заедно с арестуваните заминаваше за полицейското управление в Хварин. Тримата останали полицаи свалиха нахлузените на лицата си черни маски и седнаха на пейката пред бараката, а мъжът извади радиотелефон и се свърза с шефа на операцията, за да му докладва за успешния удар на групата. Докато той говореше с шефа си, шумът от двигателя на отдалечаващия се камион бавно заглъхна в тъмнината. Седнали пред бараката, полицаите тихо обсъждаха дали някой от свързаните с трафика местни хора няма да появи при тях.

А само на стотина метра по склона над тях спотаената в тъмнината на крайпътните храсти фигура проследи с очи светлината от фаровете и бързо закрачи по шосето в обратната посока, нагоре към заставата на охраната…

* * *

Ниското пролетно слънце светеше право срещу облицованата с бял мрамор фасада на сградата на Управлението за сигурност на зоните на Бедствието. Сградата бе солидна, четириетажна, построена през последните години от управлението на Легиона, и се намираше на облицования със същия бял мрамор централен площад на Хварин, точно срещу празния басейн с фонтаните. Преди в нея се помещаваше местният клон на Министерството на Западните области и общинският комитет на Легиона. След Бедствието министерството се реорганизира в Управление за сигурност на бедствените зони, легионерите ги изхвърлиха от сградата, а долните два етажа дадоха под наем на банката „Анхел и сие“.

Отразената от мрамора ярка светлина удари право в очите старши следователя Ян Кемени, който тъкмо излизаше през стъклената входна врата. Той бръкна в джоба си, извади оттам тъмни очила и се запъти към паркинга, където го чакаше служебната кола. На метър-два зад него го следваха помощникът му Сиклоши и охраняващия ги полицай.

Шофьорът на колата дремеше, отпуснат върху таблото. Кемени се пресегна през спуснатото стъкло на вратата и го плесна отзад по врата, за да го разсъни. Двамата със Сиклоши седнаха отзад, полицаят се намести до шофьора и лимузината плавно потегли по гладко асфалтираните улици, за да излезе на магистралата към вътрешността на страната.

Въпреки че операцията бе преминала почти идеално, Кемени не знаеше каква реакция ще предизвика докладът му в столицата. Той бе постигнал несъмнен успех: най-накрая стана ясен произходът и каналите за доставка на наркотичното питие хряк, засечено за пръв път преди три години от агенти на полицията. Дори групата на Кемени да бе постигнала само този резултат, операцията щеше да предизвика небивал отзвук в специалните служби, а и не само там: нали тя показа, че хрякът не се произвежда никъде другаде в света, освен в зоните на Бедствието…

Досега бяха залавяни само дребни пласьори на този наркотик, които не знаеха нищо за организацията на трафика. По границата на няколко пъти бяха задържани пратки в излизащи от страната граждани, но нито един път не бе заловен влизащ отвън хряк! Нещо повече, никой от специалистите и в страната, и в Интерпол, не знаеше по какъв начин и от какви материали се произвежда хрякът, тази неизвестност продължи чак допреди няколко месеца и бе нарушена по извънредно любопитен начин.

Някоя събота един от следователите в службата по наркотиците се напил в дома на съседа си и нарушавайки всички норми за секретност, се раздрънкал как никой в службата не знае откъде се внася хрякът. А седемнайсетгодишният син на съседа, също леко пийнал, му казал: откъде другаде може да идва, освен от зоните на Бедствието. Следователят се усетил и го попитал откъде знае, а оня отвърнал — че цялото училище само за това говори, как хрякът го дестилирали от накакво люто грозде, което се раждало само в заградените зони… Съвършено комично и невероятно разкритие, но по-добре такова, отколкото никакво. Още следващата седмица бе сформирана група, включваща следователи, служители на сигурността от зоните, химици и технолози, а от Управлението за безопасност успяха да внедрят агенти във веригата от трафиканти. Усилията на групата дадоха резултат: беше разкрит канал за прехвърляне на промишлени количества от наркотика, бяха арестувани повечето замесени в трафика… Нещо повече, от къщите на някои местни жители в околностите на заградените зони бяха иззети и други вещества със засега неустановен произход и предназначение. И за капак на всичко бяха намерени клетки с появилите се тук след Бедствието гризачи със златиста козина, известни под името хамстери на О’Брайън, които бяха докарали до полудяване собствениците на сигнални инсталации на магазини и автомобили в градовете…

Тези гризачи бяха открити преди около две години от група чуждестранни биолози, временно работещи по изучаването на бедствените зони. Веднага след това била забелязана една тяхна удивителна способност: ако към животното се доближи слаб радиоактивен източник, то започва да излъчва извънредно силни електромагнитни смущения. Някакви майтапчии студенти изнесли от института клетка с един такъв хамстер, откраднали проба с изотоп на кобалт-60 и когато я сложили в клетката, алармените инсталации на колите и магазините в целия квартал наоколо се включили едновременно. Получил се неистов вой, завършил с полицейска тревога в целия град и масово откачане на сигналните системи. Оттогава подобни алармени концерти се провокираха кога от хулиганство, кога с чисто криминална цел: след час-два непрекъснат вой собствениците ги изключваха, и тогава крадците на коли можеха необезпокоявани да изпълняват преките си задължения…

Изобщо, от зоните в последно време изскачаха всякакви изненади. Последните открити мутанти с феноменални възможности бяха гигантски скакалци с червеникава броня, които при температура на въздуха над трийсетина градуса започваха да генерират невероятно силно биополе. Нервната система на животните, намиращи се в радиус от двайсетина метра от такъв скакалец, изведнъж ставаше извънредно нестабилна, а поведението им — хаотично и почти непредсказуемо. Най-много страдаха кучетата, които в горещите летни месеци просто полудяваха, а тяхното непрекъснато отчаяно скимтене докарваше хората от селските райони, където скакалците се бяха развъдили извънредно бързо, до пълен ужас.

Самите хора като че ли единствени не се влияеха от това биополе. Наистина, преди време в печата излязоха съобщения, че чуждестранните курортисти в мотели и къмпинги, около които тези скакалци се срещали в големи количества, поразително често изпадали в депресии и безпричинна ярост. На местните жители обаче скакалците определено не действуваха! Сякаш местните и чужденците бяха от различни планети… Тези съобщения породиха доста коментари, някои твърдяха, че липсата на реакция е следствие на уникалната тукашна народопсихология. Тя наистина беше уникална до такава степен, че по мнението на някои неврофизиолозите мозъците на коренните жители на страната функционираха в различен и дори по-ефективен режим от тези на хората в останалия свят! Неслучайно коефициентът на интелигентност на местните хора беше с около петдесет единици по-висок от средния в света. Така че това донякъде беше правдоподобна мисъл, но сред самите местни хора много по-широко разпространено бе мнението, че просто хората тук са мутирали още преди скакалците, и сега вече няма от какво да се плашат…

Ни в клин, ни в ръкав в съзнанието на Кемени изплува образа на бившия му колега от отдела за комплексни анализи на Управлението, дипломирания социолог Боржо. И в отдела, и по разни приятелски събирания на чашка той обичаше да развива своята странна теория за уникалната, непозната никъде другаде по света социална структура в тази страна. Той, разбира се, говореше за тогавашната структура — преди вълненията, свалили Легиона от власт, но Кемени все повече се убеждаваше, че неговата теория е в сила и сега, и изобщо политическите трусове отпреди пет години почти с нищо не бяха променили нерадостната картинка…

Нашето общество, казваше Боржо, е много неустойчиво. Извънредно неустойчиво. В него липсва каквато и да било обединителна идея, не съществува никакъв — писан или неписан — социален договор, който да свързва, да споява в единна общност отделните хора. Не е напълно ясно, казваше той, защо такава идея или договор липсва. Може би виновна е народопсихологията, може би виновен е абсурдния стил на управление на Легиона, но през последните трийсетина години и малкото останали след войната идеи, ценности и норми се стопиха с удивителна бързина. Най-вероятно тези фактори действуват заедно, взаимно се усилват и затова силата им лавинообразно нараства…

Функционалните връзки в това общество, казваше Боржо, са безкрайно деформирани и неефективни. Парите вместо да бъдат двигател на икономиката, са двигател на престъпността, и с всяка изминала година те все по-лошо изпълняват ролята си в реалното производство и все повече се ориентират към областта на тъмните сделки и незаконния бизнес. Полицията, съдът и правните органи се занимават с всичко друго, освен със законите и тяхното спазване. Никога не се дава гласност на големите престъпни афери. Общоприети морални норми на практика също няма. А пък за възпитанието, което би трябвало да насажда в главите на младежта тези норми идеи и закони, просто няма смисъл да се говори — достатъчно е човек да попадне за малко в някоя тийнейджърска компания и цялата трагедия ще му стане ясна. Да послуша разговорите им за кражби и далавери, за черна борса, за това кой кого пребил, кой чия кола откраднал и кой чие гадже опънал… Тези младежи стават престъпници не заради тежкия живот, те просто не са чували, че човек може да живее и честно, от труда си… пък и всеки ден виждат лъскавите лимузини и златните верижки на босовете и ги сравняват с мизерните заплати на родителите си… По-инициативните от тези младежи бягат в чужбина, за да се спасят от тукашната мизерия и да изкарат някой и друг долар. Там стават хамали, строителни работници, миячи на съдове, а по-отраканите се хващат с кражби на коли и сводничество, и пълнят местните затвори. Все пак по-добре затвор в чужбина, отколкото затвор тук. А родината вълци я яли, те са в нея само временно…

В нормални условия, казваше Боржо, такова нестабилно общество би се разпаднало много бързо. Винаги ще се намери някоя агресивна съседна държава, която да превземе останалата без съпротивителни сили страна и да наложи с оръжие своя собствен ред. Само че политическата картина след войната бе такава, че всеки опит за агресия отвън веднага би бил осуетен от войските на Пакта, за да не се допусне залежите на редки метали да попаднат в ръцете на врага. И затова абсурдното общество се оказваше обречено на невероятно безметежно съществуване…

Много често възразяваха на Боржо, че обществото наистина е адски прогнило, но е достатъчно стабилно, нали Легионът и Управлението държат здраво юздите и няма никакви изгледи да ги пуснат. На това обаче той отговаряше, че тези две организации изглеждат така непоклатими именно поради липсата на свързващи идеи и общоприети морални, правни и изобщо всякакви норми, значи поради липсата на принципи, върху които могат да се опрат и да се сплотят техните противници! Затова сега просто няма кой да ги свали от власт! И тогава излагаше последната, най-странна част на теорията си.

Най-интересното, казваше Боржо, ще се случи след няколко десетки години. Ако процесът на дестабилизация на обществото се задълбочи достатъчно, ще се получи социална катастрофа. Изглеждащата дотогава непоклатима власт на Легиона и Управлението ще рухне внезапно, с невероятна бързина, и то под влияние на някаква съвсем случайна външна или вътрешна причина! Според Боржо имаше най-малко три сценария на подобна катастрофа:

Първо, все пак може да се възродят старите идеи и обществени принципи, да се върне старият морал, да се зачитат старите норми… Дори това да не са старите идеи и норми, а например идеи и норми, дошли отвън, от чужбина, резултатът ще е на практика един и същ — обществото ще се реанимира, ще приеме обикновения си, стандартен облик. Тогава, разбира се, Легионът ще стане на пух и прах, и то напълно справедливо. Това, казваше Боржо, е добрият сценарий, но той не ни интересува.

Второ, международният ред може да се окаже нетраен, и някоя от съседните страни да ни завоюва, което няма да и е особено трудно. Тогава местните хора ще се разпилеят по света, както евреите са се разпилели навремето, но за разлика от тях ще се претопят напълно, и нацията ще изчезне… Това, казваше Боржо, е лошият сценарий, но той също не ни интересува.

И накрая, ако нито първият, нито вторият сценарий не се осъществят и абсурдното съществуване продължи достатъчно дълго, тук може да се зародят съвършено нови обществени принципи и съвършено нова социална структура. Какви ще са те, никой не знае… Защото теорията казва, че ако някоя сложна система, независимо каква, изкуствено се поддържа достатъчно дълго време в неустойчиво състояние, в нея самопроизволно ще се изградят нови функционални връзки и нова организация, и тя ще премине в устойчиво, но качествено ново състояние. Въпросът е колко време е нужно и в какво състояние ще премине… Това, казваше Боржо е новият, алтернативен сценарий. Именно той трябва да се изследва и моделира, върху него, а не върху останалите два, трябва да се насочат усилията на отдела за анализи, за да не се окажем изненадани някой прекрасен ден…

Тази теория създаваше на Боржо доста проблеми. Почти винаги той се оказваше на особено мнение спрямо резултатите и изводите на колегите си в отдела, а неговите изводи почти никога не се вземаха предвид. На теорията и разсъжденията му се довериха само веднъж — когато изготвяха оня злополучен за отдела доклад за структурно развитие на страната. Може би затова той се оказа толкова злополучен… След чистката, която последва доклада, Боржо изчезна някъде, чу се слух, че избягал в чужбина и там работел за ЦРУ. Кемени се питаше дали в Управлението все още някой помни теорията му и дали някой отдел не я разработва активно?

Когато преди пет-шест години опозицията вдигна страшен шум около финансовите афери на Легиона и веднага след Бедствието той бе свален от власт и разформирован, Кемени мислеше, че все пак се е осъществил първият сценарий на Боржо: нормите и законността се връщат, редът се възстановява и обществото постепенно се възражда. Можеше ли тогава да предполага, че същите хора, които протестираха по улиците срещу безобразията на Легиона, няма да дават и пет пари за още по-големите безобразия на новите властници? Че журналистите, които пишеха гневни статии срещу корупцията сред приближените на Президента, сега ще подминават с услужливо мълчание корупцията сред приближените на Координатора? Повече от ясно беше, че нито нормите и законите са се върнали, нито пък е въведен какъвто и да било ред. Обществото си остана същото мъртво блато като преди. Сякаш хората се бяха примирили с беззаконието около себе си, вече то им се струваше нормално, те бяха разширили границите на нормалното и вече се чувствуваха нормално… Първият сценарий се провали, и Кемени не вярваше, че изобщо някога ще се реализира. Вторият сценарий също изглеждаше крайно съмнителен: съседните държави от север и от изток ги мъчеше същата свирепа криза, на юг беше само морето, а на Запад — покритите с печална слава зони на Бедствието, които никоя армия на земята не би искала да завладее… Така че на Кемени не оставаше нищо друго, освен да се въоръжи до зъби с търпение и да чака третия сценарий. Ако изобщо такъв съществуваше, разбира се… Защото можеше теорията на Боржо и да не е вярна. Но Боржо бе прав в едно: обществото беше наистина уникално, и в съчетание с още по-уникалното Бедствие създаваше работата на Кемени и колегите му от Управлението съвсем уникални грижи…

— Шефе, ще прегледате ли още веднъж доклада? — тихият и неуверен глас на Сиклоши върна Кемени към действителността. Този тих и неуверен глас беше единствената причина Сиклоши да остане толкова дълго младши по чин. Интелект и съобразителност той притежаваше и в излишък.

— Доклада… Да, трябва да нахвърлям нещо като резюме.

— Аз вече написах една версия — каза Сиклоши и протегна няколко изписани със зелен химикал листа.

Кемени се зачете в листата. Увод, изложение, заключение, първо, второ, трето — всичко беше написано в идеалния бюрократичен стил, и по каноните на неписаната традиция положителните и отрицателни изводи се доближаваха до идеалното съотношение седемдесет към трийсет процента. Личеше, че Сиклоши наистина знае какво трябва да се каже и какво — да се премълчи.

— Все ми се струва, че сме изпуснали нещо съществено — каза Сиклоши. — Досега не съм виждал тайна мрежа, участниците в която да се топят един друг с такова огромно желание, както войниците от заставата накиснаха началниците си. При това без абсолютно никакъв натиск от наша страна. Това ми се струва подозрително…

— Няма нищо подозрително — сряза го Кемени. — Нали войниците са само изпълнители. Те не губят нищо, така или иначе са ги изловили. Те натопиха сержантите, сержантите — командира на заставата, а той — областния си началник… Всеки се надява да се отърве леко, а тези над него да операт пешкира. Освен това те нямат страх от главните организатори на канала, нали са военни, армията ги пази, а виж, цивилните… Видя, че Нияк и баджанакът му не проговориха, пазят си кожите. Не искаха да кажат дори къде и кой отглежда това люто грозде, така че ще трябва сами да изясняваме това. Мен ме смущава друго — толкова зле организиран и законспириран канал функционира няколко години, без службите да го забележат. Крайно време е някой от военната полиция в Хварин да изхвърчи от поста си, и аз ще настоявам пред ръководството да се вземат мерки…

Какви мерки щеше да вземе ръководството, Кемени не знаеше, и именно от тази страна идваха най-големите му страхове. Напоследък беше нещо обичайно държавни чиновници, уличени в злоупотреби и сътрудничество с престъпни групировки, вместо наказания и съд да бъдат фактически повишавани в длъжност, а следователите, разнищили аферите им, ги набутваха в девета глуха. Всичко зависеше от това колко високо седят покровителите на съответните престъпни групировки, и Кемени се надяваше да е попаднал на банда с влияние, по-малко от фаталния праг на недосегаемост. Изобщо кариерата на следователя вече зависеше от неговия нюх да избира обекти на работата си — не прекалено зъбати, за да не го изядат, но достатъчно забележими, за да се вдигне шум в обществото… Като че ли именно такъв обект беше и трафикът на хряк. Веригата на замесените в него успяха да я разнищят буквално за дни, и повечето улики сочеха като вероятен организатор на канала Ивар Хомски, стар познайник на службите с досие, дебело колкото задника на председателя на парламента. Бивш активист на групата „Истина от небето“, вербуван от Управлението за обществена безопасност, по-късно един от водачите на младежките вълнения след Бедствието. Семейството му е родом от областта около Хварин, от един от засегнатите райони, в домове на негови роднини от тези райони през последните два дни бяха иззети големи количества от наркотика. Наистина, все още преки доказателства, които го сочат като организатор на трафика, не бяха намерени, но обръчът около него се беше свил, агенти на полицията го следяха денонощно и въпрос на дни беше той да се хване на въдицата. По всичко личеше, че сега зад Хомски не стоят важни личности или могъщи групировки — не бяха засичали негови контакти с хора измежду силните на деня…

Мекият писък на радиотелефона прекъсна мислите на Кемени. Той придърпа микрофона към себе си.

— Шести слуша.

— Майор Кемени? — чу се познат глас.

— На телефона.

— Обажда се началникът на полицията в Хварин. Един от вашите обекти е бил взривен.

— Кой обект? — Кемени веднага застана нащрек.

— Домът на Нияк, там, където открихте наркотика. Атакуван е с базука или с ракета земя-земя, засега не е ясно точно. Двама от нашите сътрудници, които са го охранявали, са загинали, а самата къща е сравнена със земята. Третият от охраната се е бил отдалечил, затова е останал жив, добрал се до селото и ни съобщил.

— Кога е станало това?

— Около десет и половина. Дежурният е получил сигнала към единайсет, веднага пратихме натам хора с хеликоптер и щом като те ми докладваха по радиото, се свързах с вас.

Кемени отчаяно изпъшка:

— Ясно… Все пак благодаря ви за информацията — и прекъсна връзката.

В колата се възцари неловко мълчание. Всички бяха чули думите на полицейския началник.

— Ето ти тебе идеална операция — продума Кемени. — Сиклоши, вие бяхте прав, изпуснали сме нещо много важно. Нещо, на което не му липсва самоувереност да разчиства уликите като слон в стъкларски магазин. Добре, че нашите експерти бързо си свършиха работата…

Сиклоши обаче бързо се съвзе от изненадата и извади от куфарчето си някакъв списък.

— Трябва да вземем мерки за сигурността на свидетелите. Военните в ареста на комендантството, Нияк — в болницата, а останалите — в местното управление… Ще инструктираме началника да усили охраната им.

— Да, разбира се. И тяхната, и нашата охрана… Обади му се по телефона, и то веднага!

Обаче още преди Сиклоши да протегне ръка към пулта, телефонът изписука. Кемени изруга и хвана микрофона.

— Тук е шести…

— Кемени, слушай внимателно! — това беше гласът на прекия му шеф в Управлението за сигурност. — Докладът ти за операцията се отменя. Когато се върнеш, ще донесеш материала лично при мен. За твое сведение, от контролния пункт на магистралата нататък ще ви следва наша кола за охрана. И никакво мотаене по пътя, а право при мен! Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Тогава затварям.

Кемени и Сиклоши се спогледаха озадачени.

— Интересно, а откъде ли шефът е разбрал за взрива? Нали в Хварин изобщо не знаят кой ми е началник, та да го информират през главата ми.

— А вие защо смятате, че той знае за взрива? — каза замислено Сиклоши. — Според мен шефът е научил нещо, което ние двамата ще научим чак при него, и това нещо доста го е разтревожило.

* * *

Кабинетът на шефа на Кемени беше един от най-добре обзаведените в цялото управление. В течение на дълката си кариера тук шефът бе успял да превърне работното си място в приятна за окото територия. Това обаче не пречеше на Кемени да влиза тук с твърде голямо нежелание.

— Значи разплетохте чорапа… — шефът прелистваше доклада с добродушна усмивка на лицето си. — Така ли да смятам?

Кемени се размърда на стола си. Тази вечна добродушна усмивка беше запазена марка на шефа. Независимо какво ставаше наоколо, дали той хвалеше подчинените си, мъмреше ги или ги уволняваше дисциплинарно, дали самия него го хвалеха, мъмреха или уволняваха — и това се бе случвало — усмивката не слизаше от лицето му. Какви мисли текат в главата над усмивката, никой не можеше да отгатне, и може би заради нея шефът си беше изградил ореола на една от най-солидните фигури в Управлението.

— Да, основната част разплетохме — каза Кемени. — Остават само няколко бримки, но те са най-важните… Трябва да арестуваме Хомски. Засега нямаме улики срещу него, но ще го поставя под постоянно наблюдение. След последната операция той ще е като на тръни и сигурно ще направи някой нервен ход, важното е ние да го издебнем в крачка. Освен това, нападението над къщата ми дава основания да смятам, че все пак зад Хомски стои мощна банда, макар и информаторите ни да твърдят обратното… Държим ли го под око, ще си изясним и този въпрос, а ако наистина той контролира гангстерска група, имаме шанс да я разбием.

— Няма да ни се наложи да го следим — шефът рязко вдигна поглед от папките на огромното си дъбово бюро. — Вчера Хомски е бил убит.

При тези думи настроението на Кемени, което така или иначе не беше особено радостно, се развали съвсем. Понечи да попита: „От кого?“, но знаеше, че няма смисъл — ако шефът е решил да му каже нещо, ще му го каже докрай.

— Застрелян е почти от упор с три куршума. Професионална работа. Издебнали са го привечер на пътеката между рекламната му агенция и заведението, където се отбива след работа. Тази пътека минава между дърветата зад сградата на печатницата, стреляно е със заглушител, свидетели няма… Малко преди убийството в заведението и около печатницата са се мотаели двама със сребристо БМВ. Направиха компютърни портрети, обявени са за издирване, колата също, но… С две думи, ръката на мафията.

Кемени наостри уши.

— Че нали агентите на отдела за организирана престъпност твърдяха, че мафията не е замесена в никакви операции около бедствените зони?

Шефът се протегна назад в коженото си кресло и впери поглед в тавана. На стената над главата му още личеше правоъгълното петно на мястото, където допреди пет години е висял портретът на президента.

— Кемени, ти добре познаваш нашата мафия. Знаеш, че тя е съвършено различна от италианската, американската, китайската, кавказката… На полицията по света най-трудното място в работата е събирането на улики и залавянето на босовете. След това да ги осъдят и вкарат в затвора е фасулска работа. А при нас е тъкмо обратното. В средите на престъпните групи ние имаме толкова агенти, че знаем разписанието на дейността им едва ли не с точност до минути. Ето например, казали са ми, че мафията не се занимава с хряка — и аз мога деветдесет и няколко процента да съм сигурен, че тя наистина не се занимава… А срещу босовете ние сме събрали такива планини от доказателства — тук шефът посочи с ръка към масивния сив сейф вляво от себе си, — с които някъде по света биха пъхнали в дранголника и самия господ бог! Само че ние не можем. Тук дори да успеем да добутаме някое дело до съда, там го мотаят толкова дълго по инстанциите, че накрая обвиняемите умират от старост. Дори да вкараме някой в ареста, след два-три дена отгоре ни нареждат да го пуснем под гаранция, а сумата — горе-долу колкото да напълниш един резервоар с бензин. И само посмей да не го пуснеш, веднага ще те уволнят… Е, това си има и добрите страни — поне с терористични акции, както в Италия или в Азия, не ни удрят. Родната мафия удря само разните богаташи, които не искат да и играят по свирката… И, знаеш ли, напоследък си мисля, че дори политиците сякаш гледат на това благосклонно. Нали деветдесет процента от хората у нас са бедни и мразят богатите, всяка взривена милионерска лимузина, всеки разбит офис е песен за душата на избирателя…

За момент шефът млъкна, колкото да запали още една цигара. Пепелникът на бюрото беше пълен, той стана и го изсипа в саксията на фикуса.

— Да, но защо ми го разказвате това? — попита Кемени. — Това и аз го знам не по-зле от вас… Да не би да са ни притиснали отнякъде?

— Засега не са — все така усмихнат продължи шефът. — Засега не са, но отсега нататък ще ни притискат… Ти май още не си разбрал, че досега мафията наистина е нямала нищо общо с трафика от бедствените зони. Всичко, което вие разкрихте, е просто самодейна местна мрежа под ръководството на отракано момче от столицата. Чак сега мафията се намесва, за да отстрани от пътя си самодейците и да вземе всичко в свои ръце. Те убиват Хомски, взривяват къщата на… оня, как му беше името… И знаете ли какво подозирам? Че вашата акция е била хитро използувана от мафията, за да разчисти конкурентите. Някои ще влязат в затвора, друри в гробищата, а босовете ще изградят нова мрежа. А след като я изградят, на вашата група ще се наложи коренно да преустрои дейността си…

Кемени се замисли. Работата пак не излезе такава, каквато си я представяха в началото, когато планираха акцията. Обидно е, когато човек разбере, че разгонвайки банда номер едно, той чисто и просто е прокарвал пътя на по-голямата от нея банда номер две…

— Досега вие работихте на тъмно — продължаваше шефът, — не знаехте дори откъде да съберете информация, но действувахте срещу слаб противник и веднъж напипали нишката, го разгромихте лесно. Отсега ще бъде обратното — ще знаете всичко за трафика, но ръцете ще ви бъдат къси, за да бъркате там. Опасявам се, че вече никога няма да ви се удаде да арестувате когото и да било. Затова трябва да се помисли за нова стратегия… Как мислиш, кого ще привлече мафията, ако реши да овладее бедствените зони?

Кемени се почеса по врата.

— Ами… На първо място местните, те най-добре познават обстановката там, а и знаят много за лютото грозде и всичките останали чудесии. После охраната на зоните, някои клечки в Управлението за сигурност… А може би и някои от учените, които работят по програмата за изучаване на Бедствието. Самият характер на зоните е толкова осообен и непознат, че и учените знаят много малко за него, но все пак са най-информирани по тези въпроси. Ако босовете държат някой от учените, ще са в течение какво точно може да им донесе доход — знаете историята с хамстерите…

— Така… — провлече шефът. — Относно местните и охраната, грижата ще имат съответните отдели. Но с учените трябва да се заемеш сам.

Кемени за момент се замисли, колкото да съобрази нещо.

— С учените ще се занимава лично Сиклоши — каза той. — Аз смятам за по-спешна задача да се захвана с агента Хукра. На практика той ни даваше цялата информация за канала и помогна в планирането на акцията. Но след вашата версия за разчистване на конкуренцията почвам да подозирам, че Хукра е бил човек на мафията. Когато подготвяхме удара върху канала, той доста настоятелно предлагаше да арестуваме и всички замесени военни. Аз смятах, че няма нужда, но той твърдеше, че рискът бил нулев, а изгодата голяма. Напълно възможно е той предварително да е дал шишето с хряк на войниците, за да се дрогират и да не окажат съпротива. И в резултат наистина целия канал е разгромен… Може също Хукра да е предавал информация на мафията. Според мен е доста вероятно босовете да са поръчали взрива на къщата и убийството на Хомски, базирайки се на данни, получени от него. Така може да се обясни странното съвпадение по време на двете акции — нашата и на мафията, — още повече че именно ние вкарахме Хукра в трафика…

Шефът мълчеше и драскаше нещо с молив върху лист хартия. После настъпилата тишина сякаш го стресна и той продължи:

— Кемени, това за агента е интересна версия и трябва да се работи по нея. Но за това ще има грижа именно Сиклоши, а ти, както вече казах, ще работиш с учените. Сиклоши добре знае как се действува при случаи като този на Хукра, добър работник е и ще се справи. За сметка на това ти имаш опит при работа с интелигенцията…

— Че каква интелигенция е това? В бедствените зони работят предимно химици, физици и биолози, а те никак не обичат да ги наричат интелигенти. Те са си учени. Ако се изпусна така пред някой от тях, ще ме намрази от дъното на душата си.

— Оставаше и да не те намрази… Щом и аз, ако ме нарекат интелигент, едва не кипвам, какво остава за физиците. Аз се изразих само така, фигуративно, още повече че принципът на работа с тях е абсолютно същият. Набелязваш си по-старите и по-неуспели в науката, може и по-млади, но непременно да са бездарни. Разговаряш с тях един по един, пускаш слухове как зад гърба им някои правят бизнес с мафията и купуват коли и вили… При ниските заплати на родните учени това с колите и вилите има страхотен ефект. А после само четеш донос след донос. Е, след доносите вече знаеш сам… Това е. Инструктирай Сиклоши за работата с Хукра и действувай. Ако ти потрябва, делото по убийството на Хомски се води от Нечивари, от криминалния отдел.

Шефът се надигна от стола си и се протегна да отвори прозореца. Кемени си взе куфарчето от масичката, кимна и тръгна да излиза, вникателно стъпвайки по едрите шарки на дебелия прашен килим.

— А, Кемени! — гласът на шефа го застигна тъкмо като натисна бравата. — Забравих да те питам нещо… Случайно да знаеш какво е това „Хтло“?

Кемени недоумяващо сви рамене.

— А „Юхце“? — попита шефът.

— Че откъде да знам… А вие да не би да знаете?

— Хм… Големият ми син каза, че „Хтло“ означавало „път, който като го крадеш, се навива по дължина“. Как ти звучи, а?

— Безсмислено. Всъщност, в каква връзка ми ги споменавате тези думички?

— Ами тези думички ги пишат с черен фулмастер по телефонните кабини и трамвайните спирки. По същите кабини и спирки, по които на времето пишеха „Хряк“, сега пишат „Хтло“ и „Юхце“. Тогава изгубихме половин година само за да разберем какво значи хряк. И още нещо, освен съществителното „юхце“ съществува и глаголът „юхтея“. Така че си отваряй очите на четири, а ушите на четиринайсет…

Кемени въздъхна, сви рамене и излезе в тъмния коридор.

* * *

На площада между сградата на парламента и църквата „Св. Петър“ течеше митинг. Няколкостотин души се бяха скупчили около металната решетеста сцена с наредени от двете страни високоговорители, на която ораторствуваше някакъв дебеличък плешив мъж с козя брадичка. Усилвателната уредба беше отвратителна, речта на плешивия гърмеше от високоговорителите, примесена с хъркане и свистене в целия звуков диапазон. Кемени, чийто път минаваше точно покрай тълпата, мимоходом фиксираше с половин ухо отделни думи от словото на оратора: „истина… справедливост… права… чест…“, и отново „истина… чест… достойнство…“ Професията на Кемени беше такава, че го караше да се интересува само от факти, а не от истина, чест и достойнство, затова речта му се стори решително скучна, и той се накани да продължи пътя си. Нещо обаче спря вниманието му: в тълпата освен стандартните оръфани субекти от постоянното присъствие на всички митинги (кметството даваше под наем сцената за такива прояви) се виждаха и доста голям брой твърде културно изглеждащи хора — с костюми, шлифери, бели ризи и вратовръзки… Неволно мислите му го отнесоха няколко години назад, когато митингите се посещаваха предимно от агенти на Управлението и отстрани изглеждаха тъкмо като този. Накрая Кемени обърна гръб на тълпата и продължи нататък.

Не бе направил и десет крачки, когато някой го тупна по лявото рамо. Той се обърна нататък, но не видя никой близо до себе си, тогава погледна на другата страна и се озова лице в лице със задъхания и ухилен Марк Прибрам.

— Здравейте, господин Кемени! Нещо ново за нас има ли?

Марк Прибрам работеше като журналист във вестник „Борба“. Той използуваше старото си познанство с Кемени, за да измъква отвреме-навреме информация за нашумели следствени дела. Кемени не обичаше много разговорите с Прибрам: напоследък всяка неволно изпусната пред журналист думичка можеше да се превърне в сензация и/или служебна неприятност. Но от друга страна, това беше идеален начин за разпространение на пусканите от Управлението слухове. Като се имаше предвид, че фабрикуването на слухове се бе превърнало в основно оръжие на някои отдели в борбата им за оцеляване, познанството с Прибрам имаше и своите плюсове.

— За вас? Може да няма, а може и да има… Какъв е този цирк тука?

Прибрам пъхна ръце в джобовете на модния си шлифер.

— Това е наш митинг.

— Как така ваш?

— Ами ей така. Журналистите от всички вестници протестираме срещу проектозакона „Йорки“.

Кемени се опита да напрегне мозъка си.

— Май не съм в течение… За какво се отнасяше този закон?

— За компетенцията на средствата за масова информация. Вие какво, не знаете ли?…

Разбира се, Кемени знаеше много добре. В това произведение на писмеността, яростно оспорвано и скандално прието, просто се постулираше, че държавата няма да се занимава с достоверността на изнасяната в масовия печат и по частните радио и телевизия информация. От това произтичаха две главни следствия: първо, публикации в пресата не могат да служат за основа на административни решения, и второ, практически не може журналист да бъде съден за клевета на страниците на вестник или по телевизията. Законът беше наистина уникален, никъде по света нямаше негов аналог. Неговият автор, депутатът Йорки, казваше, че така ще се сложи край на вестникарските компромати, с които си служеха повечето политици и висши чиновници, за да предизвикат провала на съперниците си и да ги изхвърлят от постовете им. Сега каквото и да се пишеше и говореше срещу някого, дори и самият Координатор нямаше право да го наказва или уволнява без други доказателства.

— Че защо протестирате срещу него? Нали ако законът влезе в сила, никой няма да може да ви пипне с пръст. Сега постоянно има някой журналист или цял вестник следствен за клевета. Вместо да се радвате, че ще ви оставят на мира… — Кемени бе искрено изненадан от позицията на Прибрам. — По-голяма свобода на словото и да искате, няма. От този закон трябва да са недоволни тези, за които пишете — политици, бизнесмени…

— Как защо протестираме? — разпали се Прибрам. — Ами че на практика нас ни обявяват за лъжци по дефиниция. Искат да срутят целия ни авторитет. А от това най-голяма изгода ще имат именно политиците и магнатите — каквото и да пишем за тях, никой няма да вярва…

„Че кой ви вярва сега?“ — помисли си Кемени. Изведнъж усети как страшно му се иска да се заяде с Прибрам, както Бен Рафаел се заяждаше навремето — с всичкия си наличен цинизъм и скептицизъм. Но едновременно с това в главата му се зароди и някакъв смътен план.

— Знаеш ли какво, имаш ли малко излишно време? Да седнем в нашия бар, да си поговорим… А ако си послушен, ще има и информация за теб. Дадоха ми ново дело, страшно интересна работа…

Прибрам хвърли поглед към митинга. Очевидно професионалната му чест изискваше да остане на протеста, но пък не му се изпускаше информация от първа ръка, от кухнята на Управлението.

— Взел съм аванс, ще черпя — подстрекаваше го Кемени.

Прибрам наду румените си бузи и въздъхна.

— Е, така не отказвам — каза той и двамата се отправиха към ведомствения бар на Управлението, само на стотина метра от църквата.

В бара Кемени поръча за двамата водка и кока-кола и седнаха на една от свободните масички близо до прозореца. Оттам през цигарения дим се процеждаха последните лъчи на залязващото следобедно слънце. Кемени отпи от водката, беше добра, почти неразредена. Барманът знаеше на кого може безнаказано да разрежда питието и на кого — не.

— Не ми се сърдете, Кемени, но според мен този закон е работа на вашите служби. Откакто навлязох в професията, съм свидетел на едно, как да кажа… умишлено обезсмисляне на нашия труд от страна на политиците. Сякаш забравиха, че именно журналистите предизвикаха свалянето на режима на Легиона от власт. След трийсет години терор и цензура едвам направихме така, че хората отново да повярват в честността ни, да разберат, че отстояваме правата им, че се борим срещу беззаконията… И хоп — отвсякъде започват да им внушават, че лъжем, че се продаваме на мафията, че пишем по поръчка отгоре… Не се смейте, не е смешно, а е трагично…

Кемени се замисли. Истината беше, че неведнъж бе слушал шефа си в компанията на други важни клечки да обяснява колко изгоден е законът „Йорки“ за тяхното ведомство.

— Искат да ни отнемат влиянието върху хората — продължаваше Прибрам, — така Управлението отново безконтролно ще държи всичко в ръцете си. Та нали от нас излизат единствените публични критики срещу тайните ви операции и подмолните политически ходове…

— Че какво — миролюбиво каза Кемени, — вие работите срещу нас, защо пък и ние да не работим срещу вас? Няма да ти повтарям колко наши следствия затънаха необратимо след вашите вестникарски сензации. Да не говорим, че вие сами си подливате вода един на друг. Щом вестник А напише, че вестник Б се финансира от мафията и води пропаганда в полза на нечия групировка, съвсем естествено е вестник Б да му отвърне със същото — нали в тяхната редакция също са грамотни, знаят как да ги омажат с кал. И като се омажете всичките, кой ще вярва в приказките ви за честност и почтеност? Никой. Ние, ако не с друго, поне с това сме по-добри от вас — не се клепаме един друг. Е, поне не явно… Тогава защо искате вие да имате власт над хората, а ние не?

Прибрам въздъхна.

— Кемени, нашата власт не е като вашата — да приберете някого, да го държите на хладно, докато си признае всичко, по възможност да го принудите да подпише протокол и да го пуснете да си ходи. Нашата власт е по-скоро власт духовна, а не административна. Ние, журналистите, трябва да поддържаме у хората вярата им в обществото, в неговите ценности, в истината, справедливостта… И когато някой като вашите колеги почне да престъпва нормите, да погазва принципите в името на служебната си кариера, ние трябва да го разобличим — и по този начин да утвърждаваме тези норми и принципи…

Кемени се усмихна.

— А ти защо мислиш, че на хората са им необходими каквито и да било принципти? Преди сто години, разбира се, животът без тях е бил невъзможен — нашите са добри, чуждите са лоши, бог е създал света за седем, пардон, за шест дена и един почивен, съществуват рай, ад и задължително разпределение на душите между тях, от което няма как да се избяга. Щом старите ти казват нещо, значи е истина, а останалото е лъжа… Тогава е трябвало да се вярва, а не да се мисли. Само че сега не е така! Прибрам, хората поумняха, и то поумняха именно заради тези, които трийсет години им налагаха отгоре вяра и ценности. Налагаха едно, мислеха друго, а вършеха трето. И за да не загинат под тежестта на спусканите отгоре вяра и ценности, хората се научиха да ги отхвърлят, а за да ги отхвърлят, се научиха да се съмняват, да мислят със собствените си глави… Самият аз познавам и вярващи, и невярващи хора, и принципни, и безпринципни, и трябва да ти кажа, че тези последните се уреждат в живота категорично по-добре. При това положение защо са им вашите ценности и вяра? И изобщо какво според теб си мислят тези хора, като гледат вашите протести? Ето значи, уплашиха се братята писачи за местенцата и за заплатите си, и започнаха да ги дрънкат разни врели-некипели. Нещо повече, Прибрам, според мен никой вече не може да накара хората да спрат да се съмняват във всичко, процесът, така да се каже, е необратим…

Кемени млъкна, облегна се назад и погледна към Прибрам. Той слушаше внимателно, бузите му бяха поруменели още повече, а в очите му се четеше яростно желание да спори.

— За вас може и да е необратим — поде той, — но за мен не е. Досега ви смятах за принципен човек, но днес ги говорите едни… Изпаднахте до положението на ония чичковци, дето каквото и да ги попиташ, отговарят: „Тука е така“. Защо министрите са корумпирани — тука е така. Защо мафията прави каквото си иска — тука е така. Защо производството спада — тука е така. Защо народът обеднява — тука е така… Май и този отговор са го измислили във вашето ведомство, не е ли така? Вие сякаш сте се примирили с този бардак наоколо. Хората нямали вяра, и това било необратимо… Трябва да се действува, а не да се произнасят надгробни речи. Трябва да се върнат на хората нравствените ценности, колкото и време да е нужно за това, иначе бардакът ще си остане бардак, и всеки ще се спасява от него поединично, както плъховете напускат потъващия кораб. Трябва да се работи търпеливо, без песимизъм, иначе обществото ни така и няма да се нормализира.

— А трябва ли? — попита Кемени. — Прибрам, това, дето ти го разправям, не са само мои измислици. Недей си мисли, че при нас, в Управлението, на работят никакви социолози и прочие специалисти… — при тези думи той неволно си спомни за колегата си Боржо. — В правилната посока ли ще се движим, ако тръгнем обратно да насаждаме вяра и ценности у хората? И изобщо, какво е това „нормално общество“? Кой го провъзгласява за нормално? Ние знаем само какво НЕ трябва да бъде то, и това съвсем не е достатъчно за неговото построяване…

Прибрам допи остатъка от водката си.

— Нормално общество не се строи. Невъзможно е да срутим старото и да започнем наново от нулата. Единственото, което ни остава, е малко по малко да изчовъркваме от него ненормалните му черти…

— Че ако изчовъркаме всичко ненормално, нали нищо няма да остане? Откровено казано, бих предпочел някой да го срути. Няма значение кой — марсианци, свръхчовеци… Лошото е, че ние сами не можем. Какво ли не са опитвали, включително комунизъм и фашизъм, но не се получава — рано или късно всичко тръгва по старому, и то още по-зле. Сякаш най-гнилото е и най-устойчиво… Ето, представи си, че ни завладеят примерно японците и кажат — ако не работите като дяволи и не се държите като ангели, няма гювеч за вас. Как мислиш, ще се оправим ли?

— Хайде стига сме спорили — каза Прибрам, — пийнахме и почнахме да дрънкаме глупости. Най-добре разкажете за работата си. Подмамихте ме тук с вашата информация, а вече цял час само си губим времето.

Кемени се наведе напред и се опита да придаде на лицето си заговорнически вид.

— Водя делата за трафика на хряк — каза той. — Засега установихме твърдо, че той се произвежда вътре в охраняваните бедствени зони. Помощникът ми е приготвил цяла папка с материали за пресата, ще го инструктирам да ти я предостави с предимство. Арестували сме и няколко от замесените… — Кемени млъкна за момент. — Това, което не се споменава в папката, е че мафията е купила някои от учените, работещи в зоните. Така босовете са в течение на последните открития вътре. А там, знаеш, постоянно намират нови и нови неща със свръхнеочаквани приложения. Знаеш историята с хамстерите, сега се оказа, че хрякът се дестилира от някакъв сорт грозде, който расте само там вътре. А вече имаме сведения, че от зоните се изнасят и нови наркотици, за които знаем твърде малко и затова засега представляват служебна тайна. Така че учените глави са сериозно замесени. Знам, че ти имаш известни връзки в техните среди, така че можеш да подочуеш нещо интересно.

— Това е нещо ново — измърмори Прибрам. — Сигурен ли сте в това?

— Щом ти го казвам, значи имам доказателства. Само че докато следствието не приключи, не мога да ги разгласявам — знаеш, мафия… Сигурно и ти, дори и да събереш материал по въпроса, няма да успееш да го публикуваш. Току виж се окаже, че в дъното на аферата са най-щедрите спонсори на вестника ви, и естествено ще решите да не режете клона, на който седите…

— Нашият вестник няма спонсори — каза Прибрам.

— Е, може да се окаже замесен примерно шуреят на шефа ти.

— Шефът ми няма шурей.

— Колко лошо — саркастично забеляза Кемени, — сигурно и баджанак няма, нали? А накрая може да ви посетят няколко яки чичковци с метални пръти, да ви ударят по някой и друг съвет, както казваше надзирателят на ареста. Той така казваше — аз не бия, аз съветвам…

Прибрам погледна подозрително Кемени.

— Я слушайте, откъде сте така сигурен, че работата около зоните е толкова дебела?

— Следствена тайна, брат. Но на теб, като на добър познат, ще ти кажа едно: къщата, в която се произвеждаше наркотикът, беше ударена с ракета земя-земя, за да се унищожи техниката и суровината вътре и да не заловим веществени доказателства. Това е по въпроса относно дали е дебела работата… Нашите учени не се продават на дребно. Ясно ли ти е?

Кемени се надигна от масата и тръгна към изхода, Прибрам взе от масата цигарите си и го последва.

— Е, все пак не се отчайвай. Порови се из делото, поразпитай тоя-оня, може и да се получи нещо хубаво… Накъде си? Към центъра? Ех, жалко, аз съм в обратната посока, можех да те закарам с колата. Довиждане, много поздрави на жена ти…

Прибрам смотолеви нещо като довиждане и се изгуби във вечерния полумрак. Кемени тръгна към паркинга, където бе оставил фолксвагена си, като се питаше познал ли е, по дяволите, какво трябваше да каже и какво — да премълчи…