Иван Попов
Лутащи се мравки (3)

АПРИЛ

Колоната тръгна от казармите в четири часа в събота сутринта и след близо пет часа друсане по разбитите пътища стигна до указания в плана на маневрите пункт на контролните станции. Мястото на пункта беше избрано на склона на един от безбройните хълмове в подножието на планината. Нагоре към върха хълмът бе обрасъл с хилава гора, а надолу към долината на реката се простираше огромна черешова градина. От долината духаше поривист южен вятър, цветът на черешите вече бе опадал, и дърветата тъкмо се разлистваха.

И досега Том не знаеше точните функции и задачи на специалните войски по време на маневри. Известно му беше само, че те осигуряват свръзката на командните пунктове от различните нива, както и управлението на интелигентните оръжия — самонасочващи се ракети, противовъзвушна отбрана, радиоелектронна защита и други. Цялата Западна област, територия двеста километра широка и четиристотин и петдесет дълга, беше пълна с войски и оръжия. След няколко часа по десетките полигони и полигончета, разположени из затънтените баири и долини, щяха да тръгнат десетки хиляди войници, стотици танкове и самоходни оръдия щяха да изсипят огъня си върху нищо неподозиращата земя. От секретните бази ще излетят бойните хеликоптери, хангарите на ракетите ще се отворят и цялата им мощ, гордост на военните от Пакта, ще се стовари върху въображаемия противник… В тази военна игра специалните войски изпълняваха функцията на своеобразна нервна система на армията. Те осигуряваха взаимодействието на командуването на фронта, генералния щаб и върховния щаб на Пакта. Те свързваха бойните компютри в командните бункери с отдалечените на десетки и стотици километри от тях ракети, радарни станции и шпионски спътници. И при нужда, ако някое от тези командни звена излезеше от строя, специалните войски без никакво забавяне трябваше да „пришият“ подчинените му военни сили към друго такова командно звено, за да може тези сили да ударят точно там, където генералните щабове сметнат за необходимо…

На контролния пункт останаха само трите контролни станции и фургонът, служещ за общо работно място на щабните офицери. Останалите — „чиниите“ за космическа свръзка и радиорелейните антени — се разположиха на върха на хълма.

Началник на станцията за контрол на радиоефира беше лейтенант Кемени. За старши на апаратната за контрол на компютърната връзка поради липса на кадри бяха сложили Бен Рафаел. Също поради недостиг на хора, двамата имаха само един общ младши специалист и това бе Том. Така в двете станции щеше да има постоянно по един дежурен, докато свободният човек почива. Третата станция бе предназначена за дежурния по свръзки.

Като първи дежурен застъпи заместник-началник щаба майор Шираи. Той пряко отговаряше за контролния възел. Подчинените му си вършеха работата много добре, предварителните тренировки бяха усъвършенствували действията им до автоматизъм. Четиримата шофьори вкараха камионите в края на гората и опънаха отгоре маскировъчни мрежи, след което се заеха да разпъват палатките, докато сержант Вос и младшият писар Прибрам се занимаваха с общото работно място. Само петнайсетина минути след пристигането на групата се появиха два камиона на хунтата. Хуните привързаха с кабели станциите за някакво табло на около половин километър от възела. Това табло чрез оптични кабели се свързваше директно с командния пункт на фронта, разположен дълбоко в подземни бункери под някой от многобройните околни ридове. След това хуните се разделиха на две групи от по петима души: едната тръгна с кабела към чиниите и антените на върха на хълма, докато другата се зае да строи лагер на около двеста метра от възела. Том знаеше, че това е само малка част от хунтата. Основната група се разполагаше на лагер някъде в долината на Дяволската река, така че да може при нужда бързо да свързва с кабели различните радарни и ракетни бази по склоновете на Сините планини.

Радиоефирът беше още празен и Кемени нямаше много работа, затова Том се зае да помага на Бен при изграждането на компютърните връзки. В плана на маневрите бяха предвидени почти триста информационни канала, половината от които трябваше да са готови до десет часа вечерта. Но най-много удивиха Том позивните на командните пунктове. Генералният щаб беше кръстен „Вавилон“, командуването на фронта — „Йерихон“, а щабът на групата полигони „Север“ — „Армагедон“. Останалите позивни също бяха доста странни. Сякаш се провеждаше конференция по богословие, а не военни маневри. Може би в генералния щаб се бяха повлияли от това, че часът „Х“, началото на бойната част на маневрите, би трябвало да бъде в нощта срещу Великден… Да, следващият ден беше именно Великден. Когато разбраха за маневрите, в щаба не можеха да повярват. Никога досега не бяха правени полеви учения на толкова голям празник. Пък и в такъв момент, когато според договора за ограничаване на оръжията оставаха само три месеца за окончателно изтегляне на армията от Западните области… Всички смятаха маневрите за поредното безумство на военното министерство. Накрая обаче се разбра, че те са били препоръчани, ако не и наложени, от върховното командуване на Пакта. Това още повече раздвижи духовете: та нали според същия този договор военните функции на Пакта в страната се свеждаха почти до нула?…

Към шест часа вечерта откъм главното шосе дойде джип. Караше го някакъв сержант от тила, който донесе вечерята на възела и хунския лагер. С джипа дойде и командирът, полковник Зобрист. Той инспектира възела и даде някакви нареждания на майор Шираи, след което заедно със сержанта заминаха обратно към бункера. Майорът извади трилитрова туба с домашно вино, повика при себе си Кемени и сержант Вос и тримата седнаха да вечерят във фургона. От радиоконтролната апаратна Том ги чуваше как спорят за колко часа противниковата армия може да стигне до столицата. Всеки казваше различна цифра, но никой от тримата не оцени трайността на Западната отбранителна линия на повече от три денонощия.

* * *

Към единайсет часа Кемени и Вос отидоха да спят. Том включи транзистора си, за негово съжаление точно в момента, когато всички радиостанции в района предаваха тържествената великденска литургия. Нямаше никаква работа, затова изключи транзистора и седна навън, на стълбата на станцията.

Нощта бе ясна, но необичайно топла. Бен и майор Шираи също седяха навън и зяпаха звездите по небето, Бен показваше на майора различните съзвездия и планети. На няколко метра от тях шофьорът на станцията на Кемени, който по това време беше охрана на възела, се подпираше на едно дебело дърво и гледаше надолу по склона към пустото шосе. Освен тихия разговор на Бен и майора не се чуваше нищо друго. Вятърът бе спрял, дори птичките не пееха — пълна тишина и тъмнина.

Изведнъж от станцията на Бен се чу нервният сигнал на автоконтрола. Бен хвърли фаса, който допушваше, влезе в станцията и се зае с апаратурата. След минута излезе от станцията с лист в ръка.

— Господин майор, пропаднало е направлението към Орм…

— Цялото направление ли? — майорът веднага се стегна.

— Тъй вярно, цялото. Изчезна нивото, сигурно кабелът се е скъсал.

Майор Шираи изпсува, огледа се настрани и видя Том.

— Ей, Виноград, знаеш ли къде е хунския лагер?

— Тъй вярно.

— Тогава… Отиваш до лагера и искам след пет минути старшия на групата им да е тук. Ето ти фенерче, да не се пребиеш в тъмнината. Рафаел ще следи и радиоконтрола… Хайде, бегом марш!

В началото Том вървеше към хунския лагер само по памет, плъзгайки снопа светлина от фенерчето по края на гората. По едно време между дърветата се мярна огън, Том тръгна към него и излезе право в лагера.

Самият лагер беше малък: две палатки, между тях запален огън, а близо до пътя — паркиран камион. До огъня седяха двама войници и печаха нещо на шиш, по огрените им от пламъка лица Том позна, че това са Телето и Пчелата — двама от най-лудите глави в хунтата. Той присветна два пъти с фенерчето срещу тях.

— Кой си ти? — извика Пчелата.

Том се приближи към огъня така, че да го познаят.

— Охо, Теле, я виж кой ни дошъл на гости! Виноград, щабният плъх… Какво, да не ти се е приискало да опъваш кабели вместо нас?

— Кой е старши на групата ви? — попита Том вместо отговор. — Майор Шираи го иска след пет минути при него.

— На нас ли? Лейтенант Хойт… Само че няма да може да дойде.

— Защо?

— Отиде с единия камион на сватба в съседното село. Каза, че ще се прибере до десет, но сигурно е пийнал здраво и не му се тръгва… А защо му е на майор Шираи старшият?

— Пропаднало е направлението за Орм. Ще трябва да измерите кабела, а може да се наложи да опънете нов.

Двамата хунтари се спогледаха.

— Ей сега я втасахме… Кой да отиде при майора? И какво да му каже?

— Най-добре да изпратим Муфата — предложи Телето. — Той знае най-добре как се измерват кабели. Къде е Муфата?

— Спи в палатката. Ей сега ще отида да го събудя…

Пчелата се вмъкна в една от палатките и се зае да буди Муфата. Това очевидно бе трудна работа, защото се забави доста.

— Какво печете на шиша? — попита Том. — Пилета ли?

— Таралежи — отвърна Телето.

— Не, сериозно питам…

— Че аз сериозно ти отговарям — каза Телето и изведнъж впери учуден поглед в пространството зад Том. — А това какво…

— Кое? — Том се обърна назад и видя кое.

Върху доскоро тъмното звездно небе над отсрещния хребет се очертаваше силуета на зловеща виолетова фуния. С всяка секунда яркостта на фунията се увеличаваше, а цветът се променяше — стана син, зелен, жълтооранжев… Изведнъж нещо в основата й проблясна и пламна червено зарево. От далечината се носеше все по-усилващо се дълбоко бучене.

— Какво е това чудо? — извика уплашено Пчелата от входа на палатката. — Да не е атомна авария?

Том промърмори нещо от рода на „Е, аз тръгвам“ и хукна с всички сили по пътя към възела, без да се оглежда. Вече бе станало светло като ден. Успя да стигне на трийсетина метра от възела, когато се чу гръм с такава сила, че земята потрепери. Том влетя в станцията си, две секунди след него нахълта и лейтенант Кемени по долни гащи.

— Какво по дяволите е това? — извика той и се хвана за радиоподслушването.

Ефирът беше полудял. Всички канали и честоти се покриваха от странен шум. Това не беше обикновен шум, по-скоро несвързана последователност от тонове с различна продължителност и височина. Кемени напразно се опитваше да улови някаква информация от радиоканалите, шумът заглушаваше всичко. Най-накрая се отказа и включи служебната свръзка с бункера.

— Йерихон чува ли ме? Йерихон… Тук радиоконтролът на Кедър. Ефирът се разбесня. На северозападния хоризонт нещо става…

— Радиоконтролът, прието… Йерихон вика дежурния на Кедър…

— Дежурният на Кедър! — обади се гласът на майор Шираи. — Тук имаме извънредни ситуации. Връзката с Орм пропадна. Личният състав е вдигнат по тревога… Да пращам ли хора по трасето?

— Кедър да слуша! — това беше дрезгавият глас на полковник Зобрист. — Заповядвам готовност за тръгване. Връзката да не се прекъсва в никакъв случай! След петнайсет минути съм при вас. Имате ли връзка с Армагедон?

— Компютърният на Кедър… — Бен се включи в свръзката. — Армагедон пропадна. Само преди секунди… Получавам сигнал по непознат протокол. Сигурно е от усилвателя на Керван. Значи или с Керван, или с Армагедон става нещо, или и на двете места…

— Значи Армагедон е неуправляем, така ли?

— Тъй вярно.

— Лошо, много лошо… Компютърният на Кедър да слуша! Съобщенията за Армагедон да се записват на лента. При възстановяване на връзката да се предадат незабавно в терминален режим. Всички да се ослушват за сигнали от Армагедон или Керван. Ако има такива, веднага да ми се съобщи…

— Космическият на Кедър говори… От Армагедон по канала за Вавилон се предава кодирана информация. Служебна свръзка няма…

Кемени намали звука и се зае със секретните канали.

— Ей, Виноград! — някъде отвън викна Бен. — Ела бързо, имам много работа с лентите…

Том изскочи навън. Докато стигне до станцията на Бен, успя да види как уплашените шофьори събират маскировката и палатките. Майор Шираи викаше нещо на сержант Вос и Прибрам, които се суетяха с автомати в ръце. Тъкмо тогава дотича Муфата от хунтата, също с автомат, майорът му кресна някаква заповед, той отдаде чест и побягна обратно.

Бен наистина беше зает до крайност. Трябваше да се промени режима на всички канали от и за Армагедон. Докато той се занимаваше с терминала, Том се зае да поставя лентите и да отговаря на служебните съобщения, редящи се едно след друго на резервния екран. Всички оператори по линиите към Вавилон се интересуваха за странните ефекти зад Дяволския хребет. Светлината от фуниите и мълниите се виждала чак от ретранслатора в планината източно от Дал, а грохотът бил чут дори на петдесетина километра от столицата. На всички тези въпроси Том отговаряше с по две думи: „Не знам“, „Ужасна работа“, „Няма връзка нататък“ и други подобни. По някое време Бен свърши с каналите и излезе пред станцията. Том заряза съобщенията и също се показа на вратата.

Хоризонтът изглеждаше още по-страховито от преди. Освен първата фуния се бяха появили още три такива, в същите преливащи от синьо до оранжево цветове. Зад хребета неравномерно светеш зеленикаво сияние, сякаш някъде долу гореше химически склад. Виждаха се странни тъмни облаци, постоянно прорязвани от гигантски мълнии, отвреме-навреме се чуваше тътнещ грохот, земята леко се люлееше.

По пътя покрай гората се зададе един от камионите на хунтата. На стъпалото отдясно се беше изправил лейтенантът Хойт и гледаше с безнадежден поглед към фуниите на хребета. Когато камионът мина покрай възела, Том видя през предното стъкло бледото и уплашено лице на шофьора. Веднага след камиона с бясна скорост дойде джипът на полковник Зобрист. От джипа, освен полковника, изскочиха още трима военни от щаба на групата армии. Полковник Зобрист изкомандува нещо и двама от шофьорите, които стояха с автомати в ръце до станциите си, отидоха да разтоварят от багажника на джипа някакви сандъци. Всички офицери влязоха във фургона, следвани от сержант Вос, лейтенант Кемени също излезе от апаратната си и се присъедини към тях. През това време шофьорите разтовариха сандъците, отвориха ги и извадиха оттам полева апаратура за химически анализ и датчици за радиоактивност.

Изведнъж фуниите над планината изчезнаха. Остана само зловещото зеленикаво сияние и рошавите виолетови облаци, раздирани от мълниите. Том погледна часовника си, той показваше четиридесет и две минути след полунощ. Значи тези страшни фунии са светели цял час, а на него му се струваше, че са минали само двайсетина минути… Съвещанието на офицерите продължаваше, от фургона долитаха само неясни възклицания. Сиянието и отблясъците на хоризонта почнаха бавно да избледняват, но за сметка на това мълниите ставаха все по-ярки, по-чести и разклонени.

Том влезе в радиоконтролната станция, за да провери състоянието на ефира. Странната какафония от тонове бе престанала, чуваше се само равномерен шум, силен, но не фатален за връзката. Известно време той се чуди какво да предприеме — да извика Кемени или сам да прослуша каналите, но първо реши да се посъветва с Бен.

— Компютърният контрол чува ли ме? — обади се той по вътрешната връзка. — Бен, ефирът се оправи! Какво да правя сега?…

— Планът на радиовръзката у тебе ли е? — попита Бен.

Том се огледа наоколо.

— Ей сега беше тук, но го няма… Сигурно Кемени го е взел със себе си.

— Тогава повикай Кемени. И му кажи така: да опита да се свърже с Армагедон…

Том тръгна към фургона. На вратата се спря и долепи ухо до нея. Вътре някой силно викаше: „Сокол две, чуваш ли? Сокол две…“ Като че ли пагоните се мъчеха да се свържат по обходен път с изнесените наблюдателни постове зад планината. Том пое дъх, почука на вратата и влезе, без да чака покана.

— Господин полковник, разрешете да се обърна към лейтенант Кемени… Господин лейтенант, ефирът утихна. Може да изпробвате радиовръзка нататък…

Офицерите веднага се надигнаха. Един от тях, подполковник от командуването, предложи: „Да изпробваме… Разбира се, отиваме в радиото, а Шираи да бяга в неговата станция и да пробва обходните връзки… Шираи, ако стане нещо, викате ни веднага, ясно ли е?…“ Цялата група, водена от Кемени, нахълта в станцията му, Кемени разгъна плана на радиочестотите, сложи слушалките и се зае с апаратурата.

Все пак шумът доста пречеше на подслушването. Успяха да засекат служебните разговори на наблюдателните пунктове: „Четвърти, ние се изтегляме… пррр… пътят се срути в района на… фиууу… трети и пети са блокирани… чкррр… същия кошмар като при вас… чкррр… противогазите, без тях не тръгвайте през зоната на дъжда, той е киселинен, но слабо… пррр… по левия склон гората се е запалила, трябват спешно хеликоптери за… авиууу…“ От всички разговори лъхаше на разрушения, на катастрофа и смърт. Обаче независимо от старанието на Кемени, пунктовете не чуваха повикванията му. Може би шумът в тяхната зона беше много по-силен… Всички се бяха вторачили в апаратурата, слушаха, без да проронят и дума. Накрая Кемени сви рамене, каза: „Не ни приемат, и насочената антена не помага…“ и включи всички заети канали на автоматичен запис.

— Полковник Зобрист да се обади! — изрева гласът на майор Шираи по служебната свръзка. — Търси ви генерал Дудевич.

Офицерите се спогледаха напрегнато. Полковникът взе в ръка микрофона.

— Шираи, дай разговора при нас в апаратната…

— Полковник Зобрист! — обади се непознат на Том нервен, но твърд глас. — Генерал Дудевич съм. Защо, по дяволите, няма връзка с полигоните? Кога щабът ще има информация от електронните датчици в района?

— Господин генерал, разрешете да доложа… Кабелът по посока Армагедон е прекъснат. Резервното направление Орм пропадна още преди да стане тази, хм… катастрофа. По наша оценка епицентърът на взривовете се намира някъде в района на полигоните. По радиото засичаме разговорите на Соколите, но те не ни чуват. Щом шумът спадне достатъчно, ще имаме връзка с района. Според разговорите в зоната, това е някакво бедствие с огромни мащаби. Има срутвания на пътища, пожари, някакви киселинни дъждове… А относно датчиците, те предават през спътника направо за Вавилон. Това е секретна информация, не знам дали имам право да я подам в щаба на групата армии…

— Дори да нямате право, ще слушате заповедта ми! Спътниковите канали да се пренасочат към моя щаб. Веднага да се изпълни… Докога може да възстановите резервния кабел за Орм?

— Господин генерал, нямаме връзка с хунтата… пардон, с Керван. Техният лагер се пада някъде в зоната на разрушения. Изобщо не знам дали са в състояние да изпълняват бойни задачи.

— По дяволите хунтата… всъщност, ако се свържете с нея, предайте незабавно заповед да оправят кабела! Ей богу, и за тази зона на бедствието няма никаква информация…

— Че има ли други зони на бедствие? — попита изненадан Зобрист.

— Магарета! — изрева генералът. — Всъщност… разбира се, останалите зони не се виждат пряко от вашия възел, хълмовете ги закриват от вас. Вие можете да видите само сиянието, ако има кой да погледне зад гърба си… Зоните са четири, чувате ли? Засега четири, а може да се окажат и повече. И за никоя от тях щабът няма пряка информация, а само от отдалечени наблюдатели. Най-много сведения ни дадоха от ретранслационната кула Варга-юг. Но да приключваме… Въпроси има ли?

— Господин генерал, разрешете да запитам… В щаба не знаете ли нещо за причините за тези бедствия?

— Че нали нямаме преки сведения? Звъняхме на физиците от Гражданската отбрана, те също и понятие си нямат. Не е земетресение, не са изригвания… Това може да бъде всичко, разбирате ли? Нови вражески оръжия за масово унищожение, природен катаклизъм, летящи чинии, извънземна атака, а може би и самият дявол. Затова ни трябва всичката информация оттам… Други въпроси?

— Съвсем не… Закривам връзката.

Всички в станцията въздъхнаха. Полковник Зобрист тръгна да излиза.

— Аз отивам с джипа към чиниите на върха — каза той. — Някой ще дойде ли с мен? Оттам може да се види целия хоризонт заедно с останалите зони.

Всички освен Кемени и Том излязоха от станцията и тръгнаха към джипа. Минута след като заглъхна шумът от двигателя, Том се показа навън през вратата. Зеленото сияние беше отслабнало, но не изчезваше напълно. Мълниите също присветваха по-нарядко.

* * *

На разсъмване пристигна колоната на хунтата. Десетина тежки камиона спряха на черния път покрай възела. От полумрака изпод бризента на каросериите надничаха изцъклените от ужас лица на войниците. Двамата шофьори с автомати, охраняващи възела, се залепиха за тях и започнаха да ги разпитват какво се е случило там, откъдето идват. Хуните сякаш само това чакаха и започнака хорово да крещят, размахвайки автоматите си: „Ужас, разбираш ли?… Въздухът гореше, изведнъж стана отровен, противогазите ни спасиха…“ „Изведнъж тръгна към палатката, там двама не можаха да се измъкнат навреме, отнесе им краката, та ги закараха в болница…“ „Това бяха нечисти сили, ясно ли е? Само дяволите могат да разтопят земята с огън…“ „Четири камиона не можаха да запалят, изоставихме ги заедно с палатките и всичко останало…“ От кабините слязоха хунските вождове — майор Собел, дългият и сух началник-щаб с прякор Кифлата, както и един от ротните командири, и се запътиха към станцията на дежурния по свръзки. Камионите изреваха и потеглиха по пътя към групата на лейтенант Хойт.

Измина близо час, а хунските вождове все още не излизаха от дежурната станция. Оттам се чуваха само приглушените им разговори. Накрая Том не се стърпя и излезе от станцята на Кемени, за да подслуша по-отблизо какво се говори там.

— Ей, Том! — чу се от компютърната станция.

Том влезе вътре и завари Бен да пие кафе. На резервния екран се показваха едно след друго служебни съобщения.

— Вързали сме се в конферентен режим — обясни Бен. — Операторите от станциите в цялата област. Някои от тях пускат страшно интересни съобщения…

— Че конферентният режим не е ли нарушение на някои правила за секретност?

Бен разтърка с ръка уморените си очи.

— Не на някои, а на почти всички. Остави това, ами понеже сме много оператори, а нямам достатъчно входове, се наложи да затворя някои от компютърните канали. Когато получа заявка за тях, затварям някои други, по-слабо използувани… Не мога да изпусна тоя разговор. Знаеш ли какво събщиха от Вихър-седем? Река Дуда при тях тече червена. Цялата река, трийсет метра широка, червена като кръв. И при това не се поддава на химически анализ! Полевата апаратура блокирала. Всъщност сега Вихрите са най-информираните станции, при тях още през нощта са прехвърлени разузнавателни вертолети и специалисти от Варга. Сега чакат да се вдигне мъглата, за да започнат полети. А при тях през нощта се е кондензирала страшна мъгла, отровна и с жълтеникаво-синкав цвят. Другите съобщения също са интересни. Засега поразените зони са общо седем, ние сме нблюдавали две от тях, но от нашата позиция са се паднали на едно и също място на хоризонта. Записвам всички разговори, за съжаление съм толкова уморен, че мозъкът ми отказва да ги възприеме веднага…

— Ти откъде взе кафето?

— Преди малко Прибрам свари цяла тенджера. Той прави кафе за целия възел, всички са недоспали, а след такива неща просто не може да се спи.

— Знаеш ли какво, изчакай и аз да си сипя кафе, тогава ще разгледаме съобщенията заедно…

Том взе кафе за себе си и за лейтенант Кемени. Успя да изпроси и едно бурканче лютеница за закуска. Когато се върна в радиоконтролната станция, завари Кемени да разучава някакво шифровано съобщение от областния център.

— А, Виноград, благодаря за кафето… Сега слушай инструкциите ми. Оставаш дежурен в станцията. Радиоканалите са в порядък, ще се включваш в тях само по заповед на майор Шираи или на командира. Ясно ли е?

— Тъй вярно… А вие къде отивате?

Кемени вдигна листата, които държеше. Това бяха протоколи за разпит.

— Заповед от управлението. Трябва да разпитам подробно началниците и войниците от хунтата. През нощта те са напуснали по тревога лагера си и са изоставили междинната усилвателна апаратура. Отгоре се интересуват какво точно се е случило там и защо хуните са действували така… Сигурно ще ми отнемат поне няколко часа.

Том остана сам в станцията. Обади се по вътрешния канал на Бен, че е дежурен, и включи транзистора си. Попадна някъде по средата на извънредна емисия новини на държавното радио.

…Бедствието е обхванало няколко района с обща площ около пет хиляди квадратни километра. За щастие всички те се намирали в слабо населените планински и полупланински части на Западните области. Засега не било възможно да се изчислят точния брой жертви и материални щети, спасителните работи се извършвали от вертолети на гражданската отбрана и армията. Основните данни за Бедствието били получени от две сеизмични станции, както и от астрономическата обсерватория „Рогъл“. Учените предполагат, че то било причинено от внезапната вулканична активност на някои планини. За уточняване на тази хипотеза обаче било необходимо по-нататъшното изучаване на пораженията в района…

…В момента в района на хребета Снор бушували няколко горски пожара, за потушаването им са мобилизирани пожарникари и войници от Дал. Мощен поток от лава се е спуснал на четири километра от граничния град Хварин, но опасност за населението му нямало. Водата на река Дуда нагоре от язовирната стена била силно отровна, вземали се спешни мерки, за да се предотврати разпространението на отровата. Тя по всяка вероятност била продукт на взаимодействието на горещата лава с богатите на живак рудни пластове…

…На среща във външното министерство посланиците и военните аташета на всички съседни държави изразили съболезнования от името на своите правителства и заявили, че слуховете за ракетни удари и нападения с бойни лазери над пострадалите зони са абсолютно безпочвени и нямат нищо общо с действителността. Данните на военното разузнаване и противоракетната отбрана също говорели против хипотезата за използуване на високоенергийни оръжия…

…Голяма част от населението в Западните области напускало домовете си и бягало към градовете и към столицата, образували се задръствания по главните пътища. Ръководството на гражданската отбрана призовало населението да запази спокойствие и да не се поддава на паника, тъй като не се очаквали повторни изригвания…

Не се очакваха и снощните изригвания, помисли си Том.

Новинарската емисия свърши. Том смени станцията и улови независимия канал „Темпо“, точно когато течеше интервю с някакъв геофизик.

— …Но защо не сте успели да предскажете такива мащабни изригвания?

— Първо, ние засега не знаем дали това са изригвания или не. Направихме множество въздушни снимки на поразените участъци, но не открихме нито един, повтарям, нито един отвор в земната кора, нито една пукнатина, откъдето да може да изтече лава. Според мен всички тези потоци лава, пожари, отровени реки и други са следствие на нещо, което се е случило на земната повърхност или над нея. Никоя от разумните хипотези, които издигнаха колегите ми за краткото време, което имаха, не обяснява странните светлинни ефекти във въздуха — фунии, въртящи се спирали, облаци, които се движат по небето не плавно, а сякаш на подскоци… Да не говорим, че планините в Западните области не са вулканични. Но нека приключваме по-бързо, в момента съм ужасно натоварен с работа…

— Все пак едно последно изречение, съгласен ли сте с официалната хипотеза за вулкански изригвания?

— Съгласен съм, защото просто няма други сериозни хипотези…

С това разговорът с геофизика завърши. Следващият събеседник бе представен като Даниел Мар, специалист от Института по параенергия. Името му се стори на Том някак познато, беше го чувал, но от кой ли… Той взе микрофона на вътрешната свръзка.

— Ало, компютърният! Бен, говори ли ти нещо името Даниел Мар?

— Мар? Като че ли нищо… Защо питаш?

— В момента говори по радио „Темпо“. Послушай го, преди него казаха интересни неща…

Даниел Мар говореше може би наистина интересни, но твърде неясни и отвлечени според Том неща. Според него за трагедията в Западните области е отговорна много високата концентрация на параенергия в някои точки. В института му била направена карта на тези точки, които до една попадали в зоните на снощното бедствие. За него Мар използуваше, кой знае защо, термина „енергетична катастрофа“ и твърдеше, че ставало дума за пренасяне на енергия от „усуканите“ измерения. Том се сети, че подобна карта правеше преди време и Арбиб. А не говореше ли Арбиб нещо за параенергия?… Като че ли да, но не във връзка с картата, а с… да, именно с Даниел Мар! Ето защо името му се стори толкова познато.

В това време Мар остави на мира енергиите и измеренията и се зае с някой си ясновидец Перо, живеещ близо до Хварин. Последният преди няколко месеца бил направил странно, почти апокалиптично пророчество, публикувано в списание „Спектър“. Докато Мар обясняваше в какви подробности снощната катастрофа отговаряла на думите на ясновидеца, Том махна ядосано с ръка. Още един пророк постфактум… Напоследък се бяха навъдили толкова пророци и пророчества, че всяко по-значително събитие се оказваше предсказано от някого. Потокът от алегорични безсмислици действуваше идеално по така наречения от маститите чичковци „алгоритъм на Британския музей“: дай на съответния брой маймуни по една пишеща машина и достатъчно време, и те, натискайки случайно клавишите, ще ти напишат пиесата „Хамлет“…

Най-накрая водещият явно успя да избута Мар навън от студиото и обяви музикална пауза. Веднага след нея думата взе депутатът от опозицията Ал Йорки. Той ни в клин, ни в ръкав уверено заяви, че трагедията в Западните области е резултат на машинациите на висшите военни в Генералния щаб и групата армии. Започна с това, че като член на комисията, отговаряща за разоръжаването на Западните области, имал информация за нечувани по мащабите си кражби на военно имущество, оръжие и боеприпаси и препродаването им в чужбина. От това някои хора от военната върхушка прибрали десетки милиони долари. За да прикрият огромните липси, които биха се открили при изтеглянето на армията от областта, те организирали мащабна диверсионна акция с използуването на най-новите достижения на секретните военни лаборатории. Под ударите на тази акция попаднали районите с най-много военни обекти: всеки, който разполагал със сведения за тяхното местоположение, веднага би видял поразителното съвпадение с районите, засегнати от Бедствието. Йорки обвини военните, че не допускали гражданските екипи да работят при изследването на претърпялите Бедствието военни обекти и полигони, както и че не давали на журналистите информацията, събрана от армейските разузнавателни екипи. Накрая заяви, че щял да поиска незабавно разследване на случая, оставка на министъра на отбраната и арестуване на началника на генщаба…

Речта на Йорки доста развесели Том. Развинтената фантазия на депутата, съчетана с вопиющата му неинтелигентност, го бяха направили известен дори в чужбина. Всяка негова публична проява докарваше хората до припадъци от смях. Наистина, депутатите от опозицията по правило имаха странни представи за причинно-следствените връзки, но все пак Йорки си беше феномен, гигант на родната политика. Периодично на пазара излизаха книги и видеокасети с негови крилати речи и изказвания, той даваше издателите под съд, забраняваха книгите, но докато ги забранят, излизаха нови. Един съсед на Том твърдеше, че цялата заплата на Йорки отивала за хонорари на адвокатите му… Безспорно днешната му проява щеше да влезе в някой от бъдещите сборници с перли на глупостта. На всеки що-годе образован човек му беше ясно, че диверсионна акция с такива мащаби ФИЗИЧЕСКИ не може да бъде направена със съвременните средства на техниката. На обратното мнение можеха да са само пациентите на психиатрията и писателите-фантасти…

След Йорки включиха репортаж от една спасителна база северно от обсерваторията „Рогъл“. Том наостри уши, но в това време прекъснаха предаването, за да излъчат пряко речта на президента по повод страшното Бедствие, засегнало страната. Самата реч се оказа страшно безсъдържателна и скучна, досущ като останалите речи, които президентът държеше по радиото и телевизията със и без повод. Явно съветниците му не си бяха дали много зор, за да съчинят нещо наистина подходящо за случая. Държавният глава призоваваше към единство в този труден за нацията момент, напомняше за славното минало и още по-славното бъдеще, предупреждаваше народа да не се поддава на паника и пораженчество и да не напуска масово Западните области. Четеше речта с безизразен глас, на по-трудните места се запъваше и изменяше на нужните места интонацията само по навик. Том отпусна глава на масата. „Каквато и да е природата на това Бедствие, то завари неподготвени всички, завари неподготвено и обществото… Всички действуват напосоки, говорят също напосоки, няма кой да ги инструктира отгоре как да мислят и да действуват в такава ситуация, защото отгоре също не знаят как да мислят и да действуват. Дори и Бен, който обикновено има собствено мнение по всички въпроси, сега мълчи. А Бен се ориентира в такива сложни проблеми почти толкова добре, колкото и Арбиб… Интересно, какво ли прави Арбиб сега? Неговата работа е пряко свързана с феномените в Западните области. Сигурно сега е някъде в центъра на събитията и се мъчи да разплете възела от загадки на Бедствието, а не стои забутан настрани, като мен и Бен…“

— Радиоконтролът да се обади! — изрева над ухото му гласът на Бен по вътрешната свръзка. — Том, слушаш ли по радиото нашия човек?

Том с мъка вдигна глава от масата. Сам не беше усетил кога е задрямал.

— Кой наш човек, Арбиб ли?

— Арбиб? Де тоя късмет… Ивар, братът на Фрида!

Чак тогава Том се заслуша в радиото. Нямаше съмнение, това беше самоуверено-нахалният глас на Ивар.

— …Разбира се, ние не смятаме, че правителството, Легионът или военните са организирали умишлено тази катастрофа, това според нас е извън съвременните възможности на техниката. Но, от друга страна, Бедствието се случи не къде да е, а в изцяло контролираните от армията и вътрешните войски Западни области, в райони, където достъпът на обикновени граждани е силно ограничен, на практика забранен. За нас не е никаква тайна, че в последното десетилетие Западните области са се превърнали в арена на, меко казано, ненормални събития. Започна се със странните мутации на насекомите и растенията, продължи се с неочакваните промени в климата на областта, довели до седемгодишната суша, пресъхване на повечето извори и недостига на питейна вода. После за година и половина се изля повече дъжд, отколкото за предишните десет, но изворите си останаха пресъхнали. От доста време в отдалечените планински райони периодично са наблюдавани странни светещи феномени. Няма да навлизам в подробности, само ще препоръчам на слушателите да прочетат книгите „Загадките на Дяволския хребет“ от Бенерджи и „Хроника на мистериите“ от Люти и Келеян. Последната книга излезе съвсем наскоро, в нея има снимки на ярки светещи обекти, които поразително приличат на зловещите фунии, появили се през тази злокобна великденска нощ…

Това може би е нещо, помисли си Том. Няма да се учудя, ако в хипотезите на Мар за енергетичната катастрофа има нещо вярно… Но от чие име говори Ивар? „Ние не смятаме“, „за нас не е тайна“… Кои са тези „ние“? Том се напсува наум, че е проспал началото на разговора, и наостри уши.

— …Досега военните и Управлението за обществена безопасност системно криеха от народа информацията за тези феномени. Постовете по телените мрежи излавяха малцината ентусиасти, които желаеха да разбулят загадките на забранените райони. Един съвсем пресен пример: вчера са били задържани няколко десетки привърженици на църквата „Истина от небето“, които са искали да отпразнуват Великден на мястото, където според тях Божията истина се излива върху земята. В същото време от наши доверени източници узнахме, че през това време в същите тези райони под прякото началство на един от отделите на Управлението за безопасност е работила група учени под кодовото име „Мост“, ръководена от някой си Арбиб. По наши сведения групата „Мост“ сериозно се занимава с феномените в тези райони и е постигнала немалки успехи. И, разбира се, резултатите от изследванията се предават директно на Управлението и веднага се засекретяват! Ние питаме: не е ли тази секретност, това мълчание на властите главната причина да бъдем изненадани от това, бих казал, предизвестено Бедствие? Предизвестено, но запазено в тайна за целите на някои важни клечки…

— Един момент… — водещият успя да се вклини в монолога на Ивар. — Вие споменахте църквата „Истина от небето“. Да не би да смятате, че във вярванията на тази секта се съдържа някакъв ключ към истината за Бедствието? Доколкото знам, те са доста странни.

— Разбира се, че не. В случая ги споменах просто за да илюстрирам отношението на Министерството на Западните области към идващите отвън граждани. Всички, несвързани с Управлението за безопасност, се слагат под общ знаменател… Когато обикновените хора поискат сметка от властите какво се върши с парите от техните данъци, трябва да им бъде отговорено. Ние искаме да знаем защо нямаме право да пребиваваме в една четвърт от собствената си страна? Какво се върши там зад гърба ни? Защо жизненоважни факти се обявяват за държавна тайна? Защо тайните служби държат безконтролно властта върху идващата от зоните на Бедствието информация? Защо там не се допускат телевизионни екипи? Защо е абсолютно забранено снимането на поразените райони?… Когато недоволните хора излязат по площадите да искат справедливост и наказание на виновните, ние няма да ги убеждаваме да се приберат по домовете си, а ще застанем до тях, за да им помогнем да се преборят със седмоглавата ламя, наречена Управление за обществена безопасност… Ето, съобщават ни, че около университета вече се събират протестиращи граждани! Ние ще направим всичко възможно, за да унищожим властта на сивите шлифери…

Том се хвана за главата. Най-малко очакваше такива думи. Вместо да говори за същността на Бедствието, Ивар фактически подстрекаваше към безредици и сваляне на властта…

— Видя ли какво казаха? — чу се глас отвън. — Аз преди половин час твърдях същото… Ех, защо не съм сега на площадите в столицата, а не вързан тук за тези пършиви станции…

Това беше гласът на Марк Прибрам.

* * *

Повече от явно беше, че маневрите се бяха провалили. Привечер полковник Зобрист издаде заповед „край на връзката“, Том и Бен изключиха апаратурата, като оставиха само служебните канали към щаба на групата армии. Малко след това дойде лейтенант Кемени с цяла папка изписани листа. Той не знаеше за заповедта на Зобрист и здраво се скара на Том за изключената радиовръзка, но като разбра каква е работата, само промърмори нещо и се захвана със секретната кодирана връзка.

Прибрам изнесе навън сгъваема масичка и три рибарски столчета, постави ги на тревата между станциите и застла масата с вестник. Том отвори две консерви, Бен измъкна отнякъде парче салам и шишенце с кетчуп и тримата седнаха да вечерят.

Всъщност Бен повече говореше, отколкото ядеше. Беше си възвърнал обичайното самоуверено настроение и говореше за Бедствието, както обикновено говорят за някоя задача по математика — кратко, ясно и без излишни емоции. В ръката си мотаеше изгризано парче молив и драскаше с него по вестника, докато излагаше изводите си пред Том и Прибрам.

Първо. Засега няма правдоподобно физично обяснение на Бедствието. Нещо повече, много е възможно такова обяснение да не е по силите на съвременната наука. Бен каза, че на това мнение били двама от щабните оператори, завършили физика в университета.

Второ. Бедствието засегна главно райони, засекретени от армията. Тук изниква интересен въпрос: защо военните са заели изцяло толкова обширни райони и какво вършат там зад телените мрежи? Малко вероятно е да се ограничават само с военни маневри и учебни стрелби, за това са достатъчни далеч по-малки полигони.

Трето. Оказва се, че засегнатите райони са набелязани като особено важни от парафизиците и от Братствата, и то независимо едни от други, още преди Бедствието. Тези райони е изучавал и Арбиб с групата „Мост“, в това няма съмнение. Това, че групата е била подчинена на Управлението за безопасност (тук Ивар като че ли е бил прав) говори за някакво, макар и косвено, участие на военните в изучаването на зоните със странно поведение. Много е вероятно Арбиб, парафизиците и Братствата да са се натъкнали на интересни и непознати досега природни явления и закони, но да са ги изтълкували всеки по своему. Да не се забравя обаче, че философията на Братствата е по-скоро религиозна, отколкото научна, и в този смисъл не бива да им се вярва.

Четвърто. Защо водачите на Братствата, вместо да изтълкуват Бедствието като предсказания от тях Апокалипсис и да го използуват като доказателство за правотата на вярата си, изведнъж захвърлят цялото си учение и се заемат да свалят властта? Ако Студентската конфедерация, за лидер на която се представи Ивар, наистина е произлязла от Братствата (както твърдеше преди време Арбиб), то лекотата, с която Ивар отрече вярванията на църквата „Истина от небето“, е поразителна. Бен имаше предвид, че „Истина от небето“ по идеология и догматика почти не се отличава от Братствата. Тук Прибрам възрази, че Братствата са решили първо да свалят Легиона и Управлението за безопасност и чак после, когато те не им пречат, да се заемат с изясняването на Бедствието съобразно своята философия. Бен не хареса много тази мисъл, смяташе, че дори и да вземат властта, Братствата няма да държат на вижданията си за Бедствието като Апокалипсис, но не можа да намери солидни аргументи и каза — ще поживеем, ще видим.

В този момент към масата са приближи лейтенант Кемени.

— Какво ново, господин лейтенант? — попита Прибрам. — Кога ще се връщаме в казармите?

Кемени повъртя в ръцете си сгънатата топографска карта.

— Ще се тръгва утре сутрин. Прибрам, я тичай до фургона и извикай оттам сержант Вос…

Когато Прибрам се отдалечи, Кемени седна на столчето му и сложи картата на масата. Сивите му очи, които обикновено шареха навсякъде, сега бяха неподвижни и замислени.

— Слушайте внимателно. Утре сутрин аз трябва да отида с джипа до лагера, където хуните са били през нощта. Има заповед от областното управление да се огледа и фотографира мястото. То се пада в една от силно засегнатите от Бедствието зони. С мен като помощник ще дойде Виноград… Виноград, имаш ли шофьорска книжка?

Том усети как сякаш мравки полазиха по гърба му.

— Тъй вярно… тоест не, но мога да карам кола.

Бен се размърда неспокойно на стола си, очите му се оживиха.

— Господин лейтенант, не може ли аз да дойда вместо Виноград?

— Щом съм казал да дойде той, значи не може. Ти ще отговаряш за прибирането на двете станции в базата. Не мога да оставя Виноград за тази работа, той е при мен само от три месеца, а ти — цяла година. Аз не мога да позволя в мое отсъствие за станциите да отговаря неопитен човек…

От мрака изникна силуета на сержант Вос.

— Викали сте ме, господин лейтенант.

— Вос, ще трябва да взема апаратура за химически контрол и рздиационен датчик. Освен това и храна за двама души за три дена — хляб, консерви и някакви други екстри. Ясно ли е?

— Аха… — лицето на Вос изгуби сънливия си вид. — Значи наистина ви изпращат да търсите изчезналите от хунтата?

Ето нови двайсет, помисли си Том. Обхвана го страшно напрежение. Значи имало и изчезнали хора…

— Кого ще търся, не е твоя работа — отговори Кемени. — Ще можеш ли да уредиш това, което ти казах?

Вос се замисли.

— Храна имам, после ще изпратя Прибрам да я занесе в станцията ви. Радиационен датчик също имам. Но химическа апаратура при мен няма. През нощта бяха донесли от щабния бункер, но си я взеха обратно… Знаете ли, в хунтата май имат резервна. Защо не отидете да проверите?

— Аз нямам време. Ще отидеш ти, вземи Виноград и Рафаел да я донесат дотук. Нали не е много тежка?

— Къде ти — махна с ръка Вос, — целият сандък е най-много двайсетина кила, не повече…

Кемени взе картата и се отправи към станцията си, а Вос поведе двамата войници към лагера на хунтата.

В лагера бяха запалили огън. Около него направо на тревата седяха двайсетина войници и си предаваха от ръка на ръка бяла полупрозрачна петлитрова туба. Тя беше пълна с нещо, което отстрани по цвят напомняше индикиран бензин, но Том знаеше, че не е бензин, тъй като всеки, през когото минеше тубата, я надигаше и пиеше с юнашки глътки. Говореха високо, но неясно, предимно нецензурни изрази по адрес на каквото им попадне. Пред една от палатките Вос видя майор Собел и започна да говори с него за апаратурата. Майорът не искаше да дава сандъка, накрая Вос го заплаши с полковник Зобрист и той се съгласи, но само срещу разписка. Дойде и фелдфебелът на хунтата, двамата с Вос отвориха сандъка и започнаха да правят опис на апаратурата.

— Ех, че не ми върви — тюхкаше се през това време Бен. — Така ми се иска да видя с очите си какво е станало там, а Кемени взе теб… Ти имаш страшен късмет, разбираш ли?

— Ти първо почакай да се върна оттам и тогава говори за страшния късмет. Видя ли как гледаше Кемени? Не съм го виждал досега толкова блед и замислен. Това няма да е само екскурзия в планината.

През това време войниците около огъня запяха една от своите странни песни:

Свети Петър отпуска си взел

и към Златни пясъци поел.

За свой заместник в рая назначил

свети арахангел Михаил.

 

Свети арахангел Михаил

райското съкровище открил.

Диаманти и злато, долари, сребро

натоварил в райското пежо…^[1]

Най-накрая Вос и хунският фелдфебел свършиха с описа и затвориха капака. Вос махна с ръка на Бен да вдигат сандъка, а самият той завърза разговор с фелдфебела.

…Ала Михаил, ала Михаил,

той нивга будала не бил.

Дяволи събрал, пари им обещал,

за да намажат ангелите с кал…

— Хайде да тръгваме — подкани Бен.

— Чакай поне да чуя песента до края, интересно ми е как свършва…

— Че как миже да свършва? Хепиенд, как иначе.

— Какъв хепиенд?

— Най-обикновен: „Служебно порицан и публично ебан, лежи на пътя Михаил със гъз разпран“. Щом добрите побеждават, значи е хепиенд, независимо от разпраните гъзове…

Том се изхили, хвана своята дръжка и двамата помъкнаха сандъка.

* * *

Потеглиха веднага след изгрев слънце. Кемени караше джипа, а до него Том, със зареден автомат до себе си и разгъната на коленете си карта, говореше по радиофона с базата на спасителните хеликоптери. Оттам обясняваха кои пътища са прекъснати и откъде може да се минава, и Том отбелязваше на картата разрушените зони.

Пътят до лагера, откъдето през нощта избягаха хуните, бе най-много осемдесет километра. Според базата обаче, в района на Дяволската клисура той бил пресечен от огромен поток втвърдила се лава. В този район други пътища нямаше, от двете страни на клисурата се издигаха стръмни каменисти склонове, а обиколният път щеше да бъде почти двеста и петдесет километра. От базата предупредиха и за отровни газове, появили се в околността в резултат на Бедствието и разнесени насам-натам от вятъра.

По пътя си минаваха през изоставени, рушащи се села. Съборени огради, хлътнали изкърпени покриви, стени с опадала мазилка, дворове, обрасли с храсталаци. На десет полусрутени къщи се падаха най-много по една-две здрави. И най-страшното — в селата не бе останала жива душа. Само подивели псета лаеха яростно след джипа, докато той криволичеше, за да избегне дупките в изровения асфалт. Вратите на магазините и кръчмите край пътя бяха прясно заковани с дъски.

— Всички са избягали — каза Том. — Уплашили са се от Бедствието.

— От тези села бягат вече двайсет години — обади се Кемени. — Едно време тук са живеели много хора, преди войната това е бил един от най-богатите краища в страната. А после всички се хвърлили да бягат към градовете. Казват, че изведнъж климатът се променил, болести и гризачи нападали реколтата, на полето не се раждало почти нищо и станало невъзможно да се живее… Сигурно по време на Бедствието тук е имало съвсем малко хора. И малкото останали са избягали…

Пътят се катереше по хълмове, спускаше се в долове, пресичаше полупресъхнали реки. Само някои ниви бяха изорани или засяти, резките им граници ясно се очертаваха на обраслото с тръни поле около тях.

Когато джипът излезе от поредния завой, Том и Кемени видяха срещу себе си няколко каруци с цигани. Когато се изравниха с джипа, циганите започнаха да викат, да ръкомахат и да сочат с ръце някъде зад себе си, в посоката, откъдето идваха и накъдето отиваха Том и Кемени. Каруците бяха пълни с шарени вързопи, с кокошки, наблъскани в плетени кошове, отстрани се подаваха няколко свински зурли. Три-четири циганчета скочиха от каруците и се втурнаха да тичат след джипа, викайки: „Бате, дай консерв, дай консерв!“ Том спусна стъклото на вратата, извади една консерва и я търкулна назад по асфалта, където циганчетата се сбиха за нея…

След близо три часа Кемени спря джипа на един кръстопът. Отстрани на кръстопътя течеше вода от каменна чешма с три чучура, а до чешмата се издигаше дървен навес. На пирон, забит в една от гредите на навеса, висяха нечии бог знае кога забравени окъсани работни дрехи. Слънцето се беше вдигнало и огряваше стръмните скалисти склонове на съседния хребет. Рядката гора по билото току-що се беше разлистила и придаваше на планината свежозелен цвят… който, странно защо, в далечината преминаваше в синкавожълт.

Това беше началото на Дяволската клисура. Кемени и Том слязоха от джипа, за да се освежат и да пийнат студена вода. Но вместо свежия планински полъх вятърът носеше от клисурата странна тежка миризма. Кемени подуши въздуха и нервно погледна химическите датчици, закрепени отстрани на вратата на джипа. Разноцветните лампички на датчиците не светеха, но въпреки това той нареди на Том да държи противогазите готови. Кемени извади от джипа някакъв уред, наведе се над чучурите на чешмата, провери с него дали водата е химически чиста и чак тогава се наведе, за да наплиска лицето си… Двамата се поразтъпкаха за няколко минути, колкото Кемени да изпуши една цигара, след което бавно, на трета скорост, поеха надолу по завоите на клисурата.

Въздухът ставаше все по-тежък и по-тежък. Двамата надянаха противогази малко преди да замигат светлините на химическия контрол. Цялата клисура беше покрита с жълтеникав прах, сякаш посипан от самолет, и колкото по-надолу слизаше джипът, толкова по-дебел ставаше слоят прах. В тези условия пропътуваха няколко километра. Том следеше картата: до лагера на хунтата оставаха само два остри завоя. Когато обаче бавно, с трийсетина километра в час, навлязоха в първия завой, пред очите им се разкри такава гледка, че Кемени веднага закова спирачките.

Насрещният склон на клисурата беше покрит от застинали потоци от странен материал. Някои от потоците бяха синкави, други — просто сиви, но прорязани от червеникави жилки. Материалът беше наглед шуплест, застинал в причудливи форми. Потоците се спускаха до самата река в дъното на клисурата, където под въздействието на студената речна вода бяха образували фигури с уникални форми и оцветявания. Там, в дъното, стояха натрупани и цели преспи от жълтеникавия прах… По асфалтовата лента на шосето напред зееха пукнатини, по една педя широки, а самото шосе се бе нагърчило и огънало като след земетресение. Както си беше с противогаза, Кемени извади отнякъде зареден фотоапарат и изщрака няколко кадъра на склона и дъното на клисурата, след което бавно подкара джипа напред, внимавайки да не хлътнат гумите му в пукнатините по асфалта.

След втория завой се показа опожарената гора. Някъде далеч напред в клисурата огънят продължаваше да гори и се издигаха кълба белезникав дим. По средата на опожарения склон се виждаше широко петно с неправилна форма, горе-долу колкото игрище за футбол, покрито със същия сивосинкав шуплест материал. А по повърхността на петното сияеха с най-чисти спектрални цветове фигури с изключително сложна и заплетена форма, сякаш избродирани върху него от гигантска ръка. В началото Том ги помисли просто за някаква игра на падащата върху гладката повърхност на петното слънчева светлина, но когато джипът се движеше, те не се променяха, а оставаха на мястото си. Кемени спря за малко, за да снима и тази странна гледка… Най-накрая достигнаха отбивката, означена на картата с буквата „Х“, всичко около нея беше обрасло със зловещо изглеждащ червен мъх. Джипът пое по отбивката, гумите му нагазиха в мъха със странен жвакащ звук и след сто метра спря пред лагера — или по-скоро пред това, което беше останало от него.

И четирите палатки бяха изгорели. От земята стърчаха опушените им колове. Бяха горели и храсталаците и дърветата наоколо, но сега те бяха покрити от агресивния червен мъх, който бе превзел всичко наоколо и дори се бе изкачил по бризента на два от трите изоставени камиона. Те като по чудо не бяха засегнати от пожара, тъй като бяха паркирани малко встрани, а и навярно хуните са им били източили бензина.

Кемени слезе от джипа и тръгна покрай високата скала до пътя, последван от Том с автомат в ръка. Подметките на армейските им обувки потъваха на няколко сантиметра в мъха. Кемени се огледа и се запъти към нупчината сивобели парчета със странна форма, наредени едно върху друго до отвесната скала в края на поляната. Том отначало не можа да разбере какво представляват те и защо Кемени се заинтересува от тях, но като мина от задната им страна, с изненада различи в един от най-долните отломъци предния панел на междинната усилвателна апаратура. Побиха го тръпки: ако това наистина е бил усилвателят, той сега изглеждаше, сякаш е бил разтопяван в пещ и газен от валяк… Зачуди се какви ли чудовищни сили са действували по тези места, когато Кемени вдигна поглед нагоре към скалата и инстинктивно отскочи няколко крачки назад. Том също вдигна очи натам и остана поразен. Горният край на високата двадесетина метра скала беше издаден като гигантски език два-три метра навън. Този език обаче беше чисто черен на цвят и блестеше като полиран на слънцето, а по краищата му бяха застинали огромни капки — може би някои от тях тежаха по стотина килограма…

Кемени изщрака цялата лента на фотоапарата. Снима останките от лагера и овъглената гора наоколо, изоставените камиони, обраслите с мъх бризенти и гуми, обезобразеният усилвател, чудовищните черни капки на ръба на скалата… По едно време той забеляза до един от камионите железен лост и се опита да изстърже с него мъха от странните хълмчета, издигащи се на близо метър от земята до изгорелите палатки. Мъхът се оказа много здраво вкоренен, сякаш залепен с лепило, но въпреки това Кемени успя да откърти няколко чима. Отдолу се показа зеленикав лепкав материал, лостът оставяше по повърхността му дълбоки бразди, които бавно сякаш се запълваха отвътре с гъст жълт сок… Том неволно отмести поглед от оголеното място, докато Кемени снима и него. Най-накрая той свърши със снимките и двамата се върнаха при джипа си. За тяхна неприятна изненада гумите му вече бяха започнали да обрастват с мъх. Том го изстърга с лоста, двамата седнаха на местата си и се понесоха обратно.

Кемени разреши да свалят противогазите чак на кръстопътя с чешмата. Там той спря джипа, изключи двигателя и извади от жабката папка с чисти бели листа.

— Почивка — изпъшка той. — Ако искаш, можеш да обядваш.

Том жадно гълташе свежия въздух. Докато си наплиска лицето със студена вода от чешмата, Кемени седна на пейката под навеса и сложи до себе си папката.

— Вие ще обядвате ли, господин лейтенант? — попита Том.

— Първо трябва да опиша на хартия какво съм видял долу, още докато впечатленията са ми свежи. Всъщност… Отвори една от малките консерви, отрежи две филии хляб и ми ги донеси тук.

Том занесе яденето на Кемени, после постла вестник върху предния капак на джипа, извади консерва и хляб за себе си и се залови да яде. Когато свърши, Кемени още пишеше. Беше изпълнил два листа със сбития си почерк, отвреме-навреме се замисляше, бодваше с вилицата си парче месо от консервата и продължаваше да пише. Тогава Том хвана автомата си, свали маскировъчното яке и легна отстрани в меката трева.

* * *

— Ставай, време е — гласът на Кемени извади Том от дрямката.

— Какво, връщаме ли се?

— Когато свършим работата, тогава ще се върнем.

Том се изправи и разтърка очите си с юмруци.

— Какво още остава, господин лейтенант?

Кемени му махна с ръка да се приближи. На капака на джипа лежеше разтворената карта.

— Трябва да стигнем до полигона „Щит“. Там в нощта на Бедствието е било разположено едно от отделенията на хунтата. Тогава връзката с целия полигон пропаднала и за съдбата на бойците не се знае нищо. Моя задача, а значи и твоя, е да огледаме мястото на лагера им.

— А полигонът „Щит“ засегнат ли е от Бедствието?

— Някои части — да. За съжаление наблюдателите нямат пълна информация точно за този район, тъй като вертолетите им са били заети с гасенето на пожарите около Хварин…

Двамата разгледаха картата. До полигона можеше да се стигне по прекия военен път, но според базата огромен район около него бил напълно обезобразен от Бедствието и пътят бил напълно непроходим. Затова Кемени очерта нов маршрут, който обикаляше чак през незасегнатата територия около границата. Погледнаха часовниците си, беше три и половина следобед, и седнаха в джипа.

…Пътят се виеше високо по хълмовете, а ниско долу течеше граничната река. Отсрещните хълмове и гори принадлежаха на друга нация, на друга държава, на друг военен блок. Там, зад планините, вражеските армии доскоро играеха същите скъпи, смъртоносни и безсмислени военни игри, както и от тази страна. Когато след три месеца щеше да влезе в сила договорът за ограничаване на оръжията, най-накрая армиите щяха да се отдръпнат от границата и за пръв път от тридесет и шест години хората от двете й страни щяха да могат да я пресичат без страх и формалности. Щяха отново да се съберат нелепо разделените села, родове и семейства… Майката на Том беше родена точно в едно такова разделено на две от границата село. Той знаеше как хора, говорили на един и същ език допреди войната, трябваше да се вричат във вярност на две враждуващи нации, как бяха принуждавани да се мразят едни други и как вместо да се намразят, те намразиха онези, които ги насъскваха едни срещу други, срещу своите роднини и близки от другата страна. Намразиха оялите се политици, намразиха писателите ултрапатриоти и демагози, журналистите, готови по заповед на Легиона да залеят всеки с помия, активистите, отговарящи за разпространението на организираната любов и ненавист…

Кемени рязко сви по някакъв страничен път, покрит с чакъл, и подкара нагоре през напечените от слънцето голи баири. Джипът се люшкаше, друсаше, гумите му хвърляха назад ръбестите камъчета. По едно време преминаха покрай пуста каменна кариера. Празните тенекиени бараки бяха с изпочупени стъкла, виждаха се два изоставени ръждясали багера и обърнат наопаки оранжев леген от самосвал. Върху легена беше кацнала някаква едра хищна птица, може би орел или сокол. Кемени спря джипа, извади пистолета си и без да слиза от джипа, изгърмя два патрона по птицата. Той обаче не уцели, един от куршумите с писък рикошира в легена, птицата разпери криле и отлетя невредима към високите бели скали над кариерата.

Най-накрая каменистите хълмове свършиха, пътят тръгна надолу и пред очите на Том и Кемени се показа открита въглищна мина. Залежите явно се бяха изчерпали още преди години, стръмните стени на ямата бяха покрити с бледа трева и хилави храсти, а дъното беше обрасло с тръстики и папури, между които се виждаше ръждивочерна вода. Пътят минаваше покрай мината и водеше към железопътния възел в долината на река Дуда, но малко преди него Кемени зави по асфалтираното шосе, виещо се нагоре по течението на реката.

Водата на Дуда наистина имаше червеникав цвят, точно както беше чул Бен, и колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-наситен и зловещ ставаше той. Някъде високо напред се издигаха бели кълба дим, мяркаха се и прелитащи хеликоптери. След около половин час път навлязоха в поразената зона, за тяхно щастие левият бряг, високо по който се виеше прокарано шосето, беше почти незасегнат. На отсрещния бряг обаче още димяха пожарите, тук-таме от изгорялата и спечена земя се издигаха странни образувания от шуплести минерали с екзотични цветове. От някои такива образувания се стичаха потоци от червеникава течност, които се вливаха в реката и й придаваха зловещ кървав вид. А там долу, близо до реката, двамата за пръв път видяха няколко къщи, обхванати от странни зелени пламъци…

Кемени отби джипа встрани и изключи двигателя, после извади страница от вестник, каза на Том, че ще се забави няколко минути, и изчезна в крайпътните храсти. Том слезе, поразтъпка се наоколо с автомат на рамо, и се загледа в чудовищния пейзаж на хълмовете вляво от реката. Странно, но сега бушуващите зелени пламъци и черната, блестяща като метал повърхност на отсрещните скали, плод на неизвестните, разиграли се преди по-малко от две денонощия безумни процеси, му се видяха сякаш познати. Като че ли ги беше виждал и преди, и то именно в същия ракурс — леко отгоре и отляво, само че над тях имаше и нещо друго… Том знаеше, че по принцип много слабо помни такива подробности. Текстове и мисли, свои и чужди, запаметяваше отлично, музикални изпълнения — също. Но когато работата опреше примерно до запомняне на лица, имена, визуални детайли, мозъкът му работеше отчайващо зле. Единствено когато беше пиян, успяваше да се справи с подробностите, сякаш в трезво състояние не ги забелязваше. Само че Том пиеше рядко, за последен път беше пил преди два месеца заедно с Арбиб и Кемени в „Чевръстия поп“, а преди това — на купона у Ивар миналата година… „Чакай, а какво разглеждах у Ивар? Компютърът, разбира се, новичките мебели, фототапетът… шарените пуловери на момичетата… листовката на Тина… Листовката!“ Сърцето на Том сякаш подскочи. Пейзажът пред него не просто приличаше на онзи от листовката, а БЕШЕ ТОЧНО ТАКЪВ! Липсваха само странните вихри в небето… а дали в страшната по-минала нощ не са се извивали във въздуха над хълмовете?… и, разбира се, строгата физиономия на ТОЗИ, КОЙТО ИДВА…

Да не би тези Братства да са имали информация какво точно ще стане в нощта на Бедствието? Да са знаели предварително какво ще се случи тук? Може би са се стичали насам именно за да видят предсказания от тях Апокалипсис, досъсипал във великденската нощ съсипаните вече от всевъзможните природни и социални бедствия Западни области? Може би са искали да посрещнат онзи, който щял да дойде? И може би той вече е дошъл?… Том се опита да си представи какво биха представлявали в този случай знанията на водачите на Братствата. Някакво тайно учение… като другите многобройни тайни учения и доктрини, стремящи се да излязат публикувани във възможно най-голям тираж… Учения, разлчаващи се в детайлите, но еднакви в умението да експлоатират стремежа на хората към знание. Знание, обясняващо всичко във вселената и абсолютно несвързано с ежедневния им живот. Знание, дарено на избраниците направо от върховните небесни сили. Не, такова учение може да бъде всичко друго, но не и вярно…

Кемени излезе от храстите, затягайки в движение колана на панталона си и намествайки на него кобура.

— Господин лейтенант… Какво ще кажете за идеята да снимате оттук отсрещните хълмове?

— Защо точно тези? Нататък сигурно ще има много по-интересни неща. А и лентите са малко, може да не стигнат.

Тогава Том разказа на Кемени за листовката. Той слушаше с интерес, но и с недоверие, гледайки право в блесналите от възбуда очи на Том.

— Какво пък, ще ги снимам. Не знам каква е била тази листовка, но сигурно в някой отдел на Управлението пазят някой и друг екземпляр, приложен към дело… Ако не друго, ще могат да ги сравнят.

Кемени смени лентата на фотоапарата и изщрака няколко кадъра. После погледна часовника си, погледна и слънцето, което беше слязло ниско над хоризонта и светеше право в очите му през пелената от дим, махна на Том да се качва в джипа и запали двигателя. Джипът изрева, потегли рязко и се заизкачва нагоре по пътя.

…На поредния завой Кемени рязко закова спирачки. Том залитна напред и удари челото си в стъклото. Веднага вдигна глава, погледна напред и едва повярва на очите си.

Лентата на шосето внезапно свършваше на двайсетина крачки от тях. Цялата земна повърхност заедно с пътя напред беше пропаднала на дълбочина от трийсет и повече метра. Далеч напред и настрани се виждаха границите на пропадналата област, овална като кратер на угаснал вулкан. На дъното й се виждаха широки пукнатини, от някои от тях като от фонтан извираше вода. Или поне отдалеч приличаше на вода. Част от земята долу вече се бе заезерила, виждаше се как асфалтът на пропадналото шосе е потопен на метър-два под повърхността… А върху още сухата част от кратера като с червена боя бяха очертани широки спирали — разбира се, не с боя, а с нещо като странния мъх от Дяволската клисура…

— По дяволите — изруга Том. — Нали от базата казаха, че пътят е невредим? Къде са гледали наблюдателите? — и той посочи кръжащия в далечината пред тях хеликоптер.

— Зависи по каква карта са правили отчета на наблюденията в базата. Ние сме с точна военна карта, а тукашната база е в щаба на селскостопанската авиация, сигурно са с обикновена, цивилна карта.

— Че толкова ли се различават двете карти? Нали все пак трябва да имат нещо общо…

Кемени изсумтя и завъртя глава.

— Военните и цивилните карти на Западните области си приличат горе-долу колкото крокодила и бялата мечка. Едни и същи са само разположенията на градовете и отворените за движение пътища. В момента ние се движим по военно шосе, което бог знае дали изобщо е нанесено в картата на базата. С цел секретност, на обикновените карти планините, реките и пътищата, попадащи в забранени за посещаване райони, са нанесени с големи грешки и неточности — за да се заблудят вражеските шпиони… Не знам те колко са се заблуждавали, но като резултат от това сега ние ще трябва сами да търсим обиколен път.

* * *

Селото беше потънало в непрогледна тъмнина. Нито една лампа, нито един прозорец не светеше в безлунната вечер. Докато джипът бавно се катереше по стръмния изровен път, мощните му фарове осветяваха съборените каменни дувари и трънливите огради покрай него. Светлината на фаровете подскачаше нагоре-надолу в такт с друсането по изровения асфалт, попадаше на увиснали дървени порти, на рухнали плевни и кочини, на къщи със заковани с дъски врати и прозорци.

Изведнъж на пътя пред джипа се показа мъж. Той беше висок, едър, с гъста побеляла коса, със зелена ватенка, огромни гумени ботуши и ловджийска пушка на рамото. Някъде отстрани с лай дотича огромен рунтав пес, песът се хвърли срещу джипа, но мъжът му подвикна нещо и той укроти бясното си ръмжене.

Кемени спря джипа, остави фаровете на къси светлини и двамата с Том излязоха отпред, на осветения път, където стоеше мъжът.

— Добър вечер — поздрави той и хвана с ръка нашийника на песа.

— Добър вечер — отговори Кемени. — Вие тук ли живеете?

— Да, тук — каза мъжът и посочи неясния силует на къща отляво на пътя. — Казвам се Хоор, Кар Хоор, и съм кмет на селото. А вие двамата, виждам, сте военни… По каква работа сте насам?

Кемени обясни, че са тръгнали за полигона, и разказа за пропадналата земя в долината и прекъснатото шосе. Мъжът слушаше внимателно, допушвайки цигара без филтър, клатеше замислено глава и цъкаше с език.

— Лошо, лошо… Божие наказание е това, каквото и да мислят младите… А и вие сте я загазили, лутате се посред нощ по тези диви баири. Я по-добре да влезем вътре, в двора, да си кажем по някоя и друга дума. Стана вече втори ден откак всички от селото избягаха, само аз останах и си приказвам сам с кучето. Че нали аз съм кмет, а все някой трябва да остане тук — страх, не страх, да пази селото…

Кемени паркира джипа отстрани на пътя, взе офицерската си чанта, Том метна автомата на рамо и двамата влязоха през дървената порта.

Чак когато угаснаха фаровете на джипа, Том усети каква страшна тъмнина цари наоколо. Буквално на няколко метра от него лаеше песът, но той не го виждаше, не виждаше дори земята пред себе си и вървеше през тревата бавно, пипнешком. Времето беше ясно, но нямаше луна и звездите по небето изглеждаха големи колкото юмруци. Такова красиво, осеяно с хиляди звезди — и ярки, и слаби — небе, Том виждаше за първи път.

Хоор ги заведе до една здрава, груба дървена маса под някакво дърво и тримата седнаха на пейките около нея. Хоор сложи пушката на масата, а Том остави до нея автомата си.

— Вие двамата откъде сте? — попита ги домакинът.

— От казармите в Дал — отговори Кемени.

— Не, аз питам от кои краища сте, откъде са ви пратили тук.

— Аз съм чак от крайбрежието. А боецът е столичанин.

— Значи така… Е, при вас няма такива беди, както по нашите места, тук какво ли не се струпа на главите ни. Сякаш земята вече не ни иска, гората и тя не ни иска, а господ бог сякаш не може да ни понася повече…

Хоор говореше без да спира, с някакво странно спокойствие в гласа, сякаш зад това спокойствие се криеше страх и несигурност.

— Преди няколко години имах пчелин горе в планината. Ставаше хубав мед, и изкарвах доста пари от него. Само че един ден близвам меда, а той, вместо да е сладък, е леко солен на вкус! Започнах да захранвам пчелите със захарен сироп, но и това не помогна — медът ставаше все по-солен и по-солен, най-накрая се уплаших, разтурих кошерите, пчелите подивяха, а медът, който остана, го давах с помията на прасето. Прасето добре се охрани, и месото му беше вкусно… Същата година на лозето на шурея се роди люто грозде. Е, не силно люто, а само леко, като праз лук. Шуреят и той се уплаши, искаше да изкорени лозето, но синът му го разубеди — дай, казва, първо да направим вино от това грозде, пък ако виното не става за нищо, тогава ще го изкореним. Така и не разбрах какво вино е станало, никога не изнесе от него да почерпи, но лозето остана и до ден днешен ражда люто грозде… А горе, из планината, ставаха още по-лоши работи.

Двама братя от селото имаха там кошари, гледаха овце. Караха я криво-ляво, по някое време почнаха да се оплакват, някакви гадини нападали стадото и съсипвали вълната на овцете. А един ден по-младият от двамата идва в селото, право в кръчмата и почва чашка след чашка. Гледам го — целият прежълтял, питам го какво става, а той разправя как вечерта кошарите били нападнати от хиляди мравки. Мравките били по една стъпка дълги, със зеленикава броня, движели се в колона, полазили на покрива и започнали да отнасят керемидите! Братята не можали да направят нищо, кучето им се хвърлило върху мравките, но те го подхванали така, че братята едвам го отървали, мравките му откъснали заден крак. За няколко часа на покрива не останала нито една керемида. Никой тогава не му повярва, но аз се качих с него на кошарите и с очите си видях ометения покрив, пътеката, утъпкана от мравките, и един мравешки крак, който кучето било отгризало. Братята едвам изтраяха до есента, продадоха овцете и избягаха в града, кошарите запустяха и до Коледа нищо не остана от тях. Може би някои от селото са ги разтурили и са взели гредите и останалата дървения, а може и мравките да са ги опоскали… По-късно чувах, че някакви ловци от съседното село също били видели мравките, само че тогава не мъкнели нищо. Изобщо, ловците виждаха много странни неща. Една сутрин, още на разсъмване, двама бяха видели някакви огнени стълбове и колела да се издигат над една поляна между хълмовете. Няколко човека отидохме дотам и какво виждаме: на изсъхналата от сушата трева, а тогава пет месеца не беше падала и капка дъжд, се очертали някакви кръгове и резени от дъги, по няколко метра широки, и вътре в кръговете расте съвсем свежа трева, сякаш току-що покарала, и дори гъби и пролетни цветя поникнали там. Тогава старият Ребо казва — нечиста сила ги е накарала да покарат в сушата, недейте да ги берете, недейте дори да ги докосвате, кажете и на роднините си… Пък на следващата пролет навсякъде поникнаха някакви нови, невиждани досега растения. Помня как двете ми внучета бяха набрали букет цветя, носят го на баба си, бог да я прости, а тя като ги сгълча — това са, казва, гяволски цветя, хвърлете ги надалече и си измийте ръцете, мен старата баба Кана ми е говорила за гяволските цветя. Тази баба Кана вие не я знаете, беше дърта вещица, знаеше много неща и умееше да вижда бъдещето. Тя постоянно мърмореше за някакъв гняв божи, как ще се стовари върху нас и как съжалява, че няма да е жива да види как се каем за греховете си… Умря през януари месец, а аз сега се чудя дали Бедствието през оная нощ не е същия гняв божи? Само че баба Кана не позна за това, че ще се разкайваме. Не се разкайваме, а още повече псуваме бога и вси светии, по нашите места може и да се водим християни на книга, но иначе сме си същи неверници, не знаем ни правда, ни кривда, ни грехове…

Хоор млъкна, бръкна в джоба си, драсна клечка кибрит и запали цигара. Кемени се наведе към пламъка и запали своята.

— Виноград, бягай до джипа и донеси ядене — каза той.

Том стана, но Хоор го задържа с ръка.

— Вие сте ми гости и ще ви храня аз. Ядене имам, колкото си искате — месо, мляко, сирене, яйца… Само с хляба съм зле, защото фурнаджията от съседното село вчера избяга към града, така че донеси, ако ти се намира.

Когато Том се върна с твърд самун под мишница, около масата нямаше никой. Гласът на домакина идваше от открехнатата врата на къщата, откъдето излизаше сноп светлина. Том тръгна натам, задържа за малко погледа си върху двата некролога и черната кърпа на вратата, и влезе вътре.

Озова се в широка стая с пръстен под, нисък таван и гола, слаба, прашна електрическа крушка под него. Хоор ръгаше въглища в чугунената печка, върху която вече цвърчеше тиган с пръжки, а Кемени разглеждаше избелелия плакат на стената. Плакатът беше на футболния отбор на Хварин, от годините, когато три пъти подред стигаше до второ място в класирането и трите пъти някой столичен отбор с разни машинации му измъкваше под носа шампионската титла. Том седна на миндера до Кемени, а Хоор се протегна и включи допотопния телевизор, който стоеше на масичката в ъгъла.

— Няма звук — обясни той. — Развали се по време на Бедствието. Точно преди него седяхме тук двамата със сина ми, пиехме и гледахме филма. После настана такъв ужас, че никой от нас дори не помисли за телевизора… Чак когато го пуснах вчера вечерта, видях, че звукът се е изгубил.

Кемени държеше нещо в ръце под масата. Том се дръпна малко назад и успя да разпознае служебния му диктофон. Сигурно Кемени е записал целия разговор на масата отвън, помисли си Том. И ще го предаде където трябва, а там какво ще направят с него, може само да се гадае…

По телевизора показваха новини. По-голямата част бяха безкрайни репортажи от някакви улични безредици. Том се мъчеше да познае само по картината, тъй като звук нямаше, къде са станали безредиците. Чак като показаха един от водачите на тълпата, който крещеше нещо с мегафон на хвърлящите камъни по полицията младежи, Том разпозна зад него централната фасада на столичния университет.

През това време Хоор донесе отнякъде кана с вино, извади чаши, седна до масата и се загледа в телевизора.

— Какви са тия хулигани? Къде се бият?

— В столицата — късо отговори Кемени.

— Така ли? — Хоор се заинтересува. — И кои се бият? Младежът е от столицата, може той да ги знае…

— Сигурно са от опозицията — каза Том, — а може и да са от Братствата.

— Братства?… Какви са тези Братства?

Том накратко обясни на Хоор за братствата. Хоор кимаше разсеяно, а когато Том спомена, че армията често залавяла техни членове в заградените райони, лицето му се проясни.

— А, значи това били… Преди месеци се мяркаха и по нашите места. Тогава областният управител беше обещал на нас, членовете на Легиона в областта, по едно прасе награда за всеки заловен хулиган. Той ги наричаше просто хулигани, каза, че се занимавали с антидържавна дейност и че ги издирвала полицията. Та по тази линия ние от тукашните села взехме доста прасета. Аз съм говорил няколко пъти с тях — просто по служба, нали съм човек на власт, трябва да ги разпитам какво дирят по нашите диви баири. Те пък ми говорят също като баба Кана — идва второто пришествие, тежко се пише на вас, дето сте се поставили в служба на властта, защото властта в тази държава била дадена от дяволските сили, спасявайте душите си, докато е време, и други такива. Тогава, разбира се, смятах, че ме разиграват, но сега, след Бедствието, си мисля — не са били и те като баба Кана ясновидци, не са ли знаели нещо, дето нас, обикновените хора, не ни е било съдено да го знаем? Не са ли получили божие откровение?… Само че не вярвам, че са такива хора. Когато ги ловяхме, намирахме в раниците им всякакви уреди, техника, дето никой по нашите села не е виждал. А хора, които се занимават с техника, според мен не могат да получат божие откровение, за него трябва вяра, а машините учат човека да не вярва, учат го само да смята и да печели… Хулигани са си и нищо повече, а това за второто пришествие са ми го разправяли само за да се отърват от мен. Не ги ли виждам сега на телевизора как хвърлят димки по улиците и как чупят витрините и стъклата на колите…

Хоор стана и донесе тигана от печката. Тримата се нахвърлиха върху апетитно миришещите пръжки и ги ометоха за нула време, докато си пийваха от тежкото домашно вино. През това време на екрана на телевизора се появи самият президент и зачете някаква реч. Том гледаше опротивялата на цялата нация подпухнала физиономия с тъмни рогови очила и изпитваше истинско наслаждение от това, че и да иска, не може да чуе омръзналите му до втръсване мисли за единството на народа…

— А вие какво смятате? — попита ги Хоор. — Кой е виновен за Бедствието? Или пак, както винаги, няма виновни?

Том и Кемени се спогледаха.

— Кой знае — отвърна Кемени. — Напоследък търсят виновници само за неща, за които никой не е виновен. А тези, които си пълнят гушите за сметка на народа, никой не им търси отговорност.

— Виж, за това сами сме си криви — каза Хоор. — Щом пуснахме веднъж най-големите риби да правят каквото си искат, вече не можем да спрем и по-малките. На времето не беше така, в Легиона имаше здрава дисциплина, дори по най-високите места не бяха спокойни за себе си — ще дойде някой ден проверка за корупция, и ще излетят като тапи. Всъщност, тогава често излитаха и просто ей-така…

Умората от дългия път и безсънните предишни две нощи здраво налегна Том. С мъка той успяваше да държи очите си отворени, докато домакинът разказваше на Кемени спомени от военните години. Как цялата област била окупирана, как партизаните всявали страх и ужас в окупационната армия и нанасяли жестоки удари по нейните части, държали в ръцете си всички проходи и пътища и как противникът пращал самолети и хеликоптери, за да ударят планинските им убежища. Как при отстъплението части на противника се барикадирали в някакъв манастир и как настъпващата наша редовна армия го унищожила с право мерене от танкове, и как след като разрушили манастира, пресъхнали лековитите извори с минерална вода…

— Къде мога да легна да поспя малко? — попита полузадрямалият Том.

— Лягай направо тук, на другия миндер — предложи Хоор. — Оттатък в стаята не съм палил печка и е студено…

Том свали тежките си обувки и маскировъчната униформа, опря автомата до стената и се зави с грубото вълнено одеяло, което намери на миндера. Заспа почти веднага, без да обръща внимание на дрезгавия глас на Хоор, който продължаваше да разказва на внимателно слушащия Кемени безкрайните си преживелици.

* * *

Пред бариерата на входа на полигона „Щит“ ги очакваше изненада. Когато Кемени излезе от джипа и тръгна към фургона на пропуска, оттам излезе висок, мургав офицер със сиво-черната униформа на вътрешните войски и капитански пагони, обшити с червено-черна лента — комисарски пагони на Управлението за обществена безопасност.

— Вие сте лейтенант Кемени, ако не се лъжа?

— Тъй вярно.

— Аз съм капитан Изард от осми отдел на управлението. Нося заповед за прехвърлянето ви в разпореждане на отдела — и капитанът извади от чантата си някаква бланка за шифрограма.

Кемени озадачено разглеждаше бланката.

— Че нали Управлението имаше само седем отдела? — каза той.

— БЯХА седем — отговори Изард и извади още една шифрограма.

Кемени се почеса замислено по врата.

— А тази заповед… координирана ли е с щаба на спецармията?

Изард извади още две шифрограми и някакъв факс. Кемени ги погледна и сви рамене.

— Е, всичко е ясно. Само че преди това трябва да огледам мястото, където е лагерувало нашето хунско отделение, там хората ни изчезнаха безследно…

— Най-добре е да дойдете с мен при началника на полигона — каза Изард и погледна часовника си. — Сега там правят оперативка за състоянието на поразените от Бедствието зони. На полигона пратиха на помощ вътрешните войски и сега спасителните работи се координират от нашия щаб. Там сигурно ще ви дадат информация за района на вашия лагер… — Изард видя Том, който още седеше в джипа, и се замисли. — Войникът там какъв се явява?

— Компютърен специалист. Взех го за помощник, в случай на нещо…

— Тогава най-добре е той да остане тук, а вие елате с мен.

Изард и Кемени седнаха в новичкия черен открит джип, паркиран в сянката на ореха до бариерата, и отпрашиха навътре към полигона. Том паркира своя джип на същото място под ореха, заключи го и тръгна към фургона на пропуска.

Под козирката на фургона стояха двама войници в сиво-черни униформи. След като Изард и Кемени се изгубиха от погледите им, те седнаха на две обърнати щайги, извадиха карти и започнаха да играят сантасе. Отвреме-навреме единият от тях, новобранец, ако се съди по уставно закопчаната куртка, вземаше бинокъл и оглеждаше с него гората и поляните на отсрещния хълм. Докато той гледаше през бинокъла, другият, дребен на ръст и с мургава лисича физиономия, надничаше в картите му, и резултатът закономерно нарастваше в негова полза. Двамата приказваха малко, на някакъв крайморски диалект, и изгледаха приближаващия се Том с пълно равнодушие.

— Какво гледате отсреща с бинокъла? — попита ги той.

— Сам виж — отговори му дребният. — Гледай към края на гората, ей там вляво от оня бор…

Том насочи бинокъла към бора и леко го завъртя наляво. В полезрението му попадна трънливата покрайнина на гората и някакви странни животни, които вървяха в колона едно след друго. Той нагоди бинокъла за леко късогледите си очи, картината се избистри и успя да разглега животните по-добре. Те бяха синкави на цвят, приличаха на мравки, но бяха много по-едри, Том оцени големината им спрямо поваления дънер, над който преминаваха, и реши, че са около един метър дълги. По конструкция на тялото досущ напомняха мравките, движеха се също като тях, в неравна колона, а някои мъкнеха на гърбовете си обли бели камъни. Том затаи дъх, хвана здраво бинокъла, за да не подскача зрителното поле, и за своя безкрайна изненада видя, че това, което мъкнеха сините мравки, не бяха камъни.

Това бяха чували с цимент, по петдесет кила единия!… Ясно се виждаше оранжевият надпис и емблемата на заводите „Вулкан“.

През главата на Том премина снощния разказ на Хоор за мравките, които отнесли керемидите на овчарника. Наистина според Хоор онези мравки били по-малки, около една стъпка дълги, но явно са имали същото поразително, дори абсурдно, влечение към строителните материали. Какво ли ще успеят да построят с цимент и керемиди? И няма ли да започнат да влачат и други неща — платна за кофраж примерно, арматурно желязо…

— Какви са тези мравки? — обърна се Том към войниците.

— Да не съм ги ебал — отвърна ниският. — Началникът на караула каза да ги следим и ако тръгнат към нас, да му се обадим. Тук нищо не е като хората, и мравките им шантави…

— Знаеш ли откъде мъкнат цимента?

— Някъде натам имало военни складове. То от военни складове напоследък кой ли не мъкне…

— А накъде го влачат?

— Че откъде да знам? Ей ги там отсреща, бягай и ги питай, ако си нямаш работа.

С това ентусиазмът за разговор у ниския свърши и той отново се вторачи в картите си. Том, поразен от безразличието и равнодушието на войниците, се помъкна обратно към джипа и включи транзистора си.

Не се хващаше нито една станция, явно ретранслаторът беше повреден по време на Бедствието. Накрая обаче улови някаква чужда станция и през съскането и пращенето Том разпозна старата песен „Април“ на Дийп Пърпъл. Това беше любимата му допреди година песен и той се заслуша в странния английски текст:

April is a cruel time

Even though the sun may shine

And world looks in the shade as it slowly comes away

Still falls the April rain

And the valley’s filled with pain

And you can’t tell me quite why

As I look up to the grey sky

Where it should be blue

Grey sky where I should see you

Ask why, why it should be so

I’ll cry, say that I don’t know.

 

Baby once in a while I’ll forget and I’ll smile

But then the feeling comes again of an April without end

Of an April lonely as a girl

In the dark of my mind I can see all too fine

But there is nothing to be done when I just can’t feel the sun

And the springtime’s the season of the night…

…Кемени и Изард се върнаха много по-бързо, отколкото очакваше Том. Черният джип се носеше с голяма скорост, наби спирачки пред бариерата и вдигна облак прах.

— Няма що, попаднали сте на началник щаб — горещеше се Кемени, докато слизаше от джипа. — Говори ми, сякаш не съм сътрудник на контраразузнаването, а чужд шпионин…

— Разберете, Кемени, това не е наша приумица. Знаете, че в нощта преди Бедствието на този полигон задържаха няколко групи от Братствата, но не знаете, че една група е проникнала вътре. В нея е имало внедрени агенти на Управлението, всъщност затова тя е преминала през постовете. Агентите са имали радиовръзка с ръководителя на операцията. Броени минути преди Бедствието те са предали условен сигнал — „всичко е наред“, и след това не са отговаряли на повикванията. Цялата група се смята за безслегно изчезнала някъде в района зад хълмовете — Изард посочи с ръка към южния хоризонт. — Там някъде е бил и вашият лагер. Сега целият район е отцепен и се претърсва системно от специалисти на Управлението…

— Слушайте, Изард, не отделяте ли прекалено много внимание на някаква си група луди глави?

— Забравяте едно много важно обстоятелство. Тези луди глави са знаели за работата на групата „Мост“. А тази група беше подчинено пряко на центъра и за нейното съществуване трябваше да знаят само няколко души в страната. Дори президентът и премиерът не са били информирани за работата и. Изведнъж обаче се оказва, че за нея пишат по вестниците и говорят по радиото! Пишат и говорят по нареждане на подобни луди глави. За сведение, в нощта на Бедствието „Мост“-аджиите са провеждали изследвания именно в района, в който са се мотаели братята воглаве с нашите агенти. И тяхната група също се счита за безследно изчезнала! Районът е напълно обезобразен. Вероятността някой от изчезналите да бъде намерен жив е близка до нула. Трябва да бъдат събрани всички следи от двете групи и по възможност да бъдат намерени телата на загиналите, без за това да се вдига излишен шум… При сегашната паника около Бедствието Управлението не бива да позволява да се появяват разни слухове около изчезването на единствения колектив от учени, който се занимаваше с феномените в областта, още повече че те са работели под неговата шапка. Стана ли ви ясно?

Кемени, който внимателно следеше думите на Изард, махна с ръка.

— Ясно… Така или иначе сме я загазили. Ще можем ли да стигнем в столицата до края на работното време?

Изард погледна часовника си и кимна.

— Боецът ще го вземем ли?

— Ще го вземем — каза Кемени. — Аз съм му старши, няма как да го зарежа тук. Пък и може да потрябва за нещо.

* * *

Изард се оказа отличен шофьор. Черният джип се люшкаше насам-натам, когато заобикаляше с голяма скорост дупките в асфалта. Вместо да се лута между баирите и обезлюдените села, Изард се движеше по някакъв пряк маршрут, което много озадачи Кемени.

— Чакайте, това шосе май не е означено на моята карта…

Изард се усмихна добродушно.

— Недейте си мисли, че в картите на специалните войски е нанесено всичко. Западните области са пълни с обекти, съществуването на които е пълна тайна даже за военните от щаба на групата армии.

— За какви обекти говорите?

— Ами примерно за полигоните на централно подчинение на Пакта. Вие сигурно не знаете, че има и такива…

— Че щом тези полигони са толкова тайни, защо ми говорите така направо за тях? — усъмни се Кемени. — Не нарушавате ли инструкциите за секретност?

— Те вече не съществуват — изпъшка Изард. — Всички до един са напълно унищожени от Бедствието. Сякаш специално ги е целило. Дяволска работа…

Той изобщо не намали скоростта под осемдесет, дори и по най-неприятните завои. Излязоха на магистралата за неподозирано кратко време, след което Изард даде газ до дупка и по пътя до столицата спря само три пъти — на две от бариерите за пропуск и един път, за да зареди бензин. Двигателят на новичкия джип работеше идеално, не като щабната гробница, която Кемени остави на паркинга на полигона, и още към три и половина стигнаха добре познатите на Том столични покрайнини.

Още на първите градски кръстовища попаднаха на полицейски заграждения. Навсякъде Изард показваше служебната си карта и полицаите го отклоняваха по безопасни според тях пътища. На едно място се мярнаха войници от частите за борба с масови безредици, въоръжени с дълги палки и пластмасови щитове, те тичаха към дъното на някаква улица, където се тълпяха демонстранти със запалени факли.

— Лошо време избрахме за посещение на столицата — каза Кемени. — Току виж на главите ни се стоварила цялата безгранична любов на народа към военните…

— Овълчи се тълпата напоследък — сви рамене Изард. — Съвсем му отпуснаха края, вече нямат страх от нищо… Между другото вчера, преди да тръгна оттук, чух някакъв съвършено див слух за това, че някой от опозицията предложил десет милиона във валута на президента, за да се откаже от поста и да изчезне в чужбина. Интересно, а?

— Интересно, че и невероятно… — отвърна Кемени и точно тогава джипът направи поредния рязък завой и се озова право срещу протестиращата тълпа.

На десетина метра пред себе си Том видя плътния кордон на полицаи с щитове, които препречваха улицата. Зад тях на метър-два деряха гърла демонстрантите, скандиращи „Долу Легиона“ и „Ченгетата вън“. Не се виждаха никакви оратори или водачи на тълпата. Но Том остана поразен от невероятните плакати, които се издигаха над морето от човешки глави.

Почти всичките изобразяваха двуглавия орел на червено-черен фон, символ на нацията и на Легиона, в най-различни гротескни модификации. Имаше плакати с двуглав лешояд, вместо орел, както и такива с двуглав папагал. И лешоядът, и папагалът по нещо неуловимо в себе си приличаха на господин Президента в процес на четене на тържествена реч, явно бяха рисувани от един и същ художник. На едно място се виждаше двуглав щраус, заровил едната си глава в пясъка, докато другата държеше в клюна си чувал с долари. Другаде орелът беше изпечен, в чиния, с кръстосани отдолу нож и вилица. Под орела на един плакат имаше надпис „Пази се от мутанта“, взет според Том от някакъв научнофантастичан роман…

А на едно място орелът беше с противогаз.

Изард даде заден ход и тълпата се изгуби от погледите им. Джипът продължи да се промъква през безкрайните полицейски заграждения, да заобикаля отделните сборища на демонстранти. Пстепенно Том усети накъде кара Изард — към огромното здание от бял мрамор в центъра на града, зданието, в което се помещаваше Управлението за обществена безопасност и което народът наричаше накратко Бастилията.

След почти цял час лавиране из центъра най-накрая джипът спря на паркинга пред един от страничните входове на Бастилията. Някъде наблизо ревеше тълпата, наоколо бяха паркирани множество полицейски камионетки. Кемени и Изард взеха офицерските си чанти от задната седалка и тъкмо стъпиха на асфалта, когато точно до джипа им спря черен мерцедес. От него слезе среден на ръст човек, с прошарена коса, дипломатическо куфарче и тъмен шлифер, и се обърна право към тях.

— Господин полковник, водя ви лейтенант Кемени… — започна Изард, но мъжът с куфарчето го прекъсна.

— Виждам, не съм сляп. Елате в кабинета ми, там ще продължим.

Изард и Кемени последваха полковника и хлътнаха във входа на Бастилията, като оставиха Том да седи в джипа и да гадае каква ли работа имат те вътре.

* * *

— И така, Кемени, аз съм шеф на Осми отдел и твоят сегашeн началник — каза полковникът. — Познавам те добре, работил съм с теб и сметнах, че ще ми бъдеш полезен сътрудник, затова и те изтеглих от армията при мен.

Кемени го гледаше изненадан. Полковникът беше бившият шеф на отдела за комплексни анализи. Там Кемени беше работил като млад, веднага след като завърши специалната школа на Управлението. Когато избухна скандалът с доклада за структурното развитие и разгониха отдела, Кемени го понижиха в чин и го изпратиха в армейското контраразузнаване, а шефът му беше изхвърлен на улицата с гръм и трясък. Как той се беше оказал отново на ръководен пост, Кемени не можеше да си обясни.

— Шефе, все пак с какво се занимава Осми отдел? За пръв път чух за недо едва днес.

Полковникът стана от стола си и се заразхожда из кабинета.

— Отделът беше образуван веднага след Бедствието. Целта му е да се занимава с Бедствието, да изучава и контролира всичките му възможни последствия за държавата и обществото… Сам виждаш, задачата е необичайна и изглежда повече като проблем на учените, отколкото на Управлението. Само че в сегашната ситуация не можем да чакаме учените. Според някои колеги на тях ще им бъдат нужни години, за да се оправят и да кажат тежката си дума — какво се случи, защо се случи и дали ще се повтори. Ти сам виждаш какви неприятности ни се струпаха на главата само за няколко дена — бунтове, бежанци, пожари, паника сред населението… Току-що се върнах от съвещание на парламентарната комисия и струва ми се, че успях да ги убедя да се забрани изцяло достъпа до поразените зони. Това няма да е трудно, телените мрежи на военните стоят, а хората вече избягаха оттам. Има план Министерството на Западните области да поеме контрола над зоните и техните околности… Всъщност, ти имаш ли някаква по-интересна идея как да захванем проблема? Ти винаги си давал интересни идеи.

— Добре ще е да привлечете някой от групата „Мост“ — каза Кемени. — Или поне да използувате данните им за Западните области. Вървят слухове, че те едва ли не са знаели за предстоящото Бедствие.

— Това за групата „Мост“ го знам и аз. За съжаление не можем да използуваме техните данни. Вчера те са били иззети от парламентарната комисия и по наши сведения са били унищожени.

— Защо, дявол ги взел? — попита объркан Кемени. — Кой им е дал това право?

— Времената са такива. Опозицията ни притисна здраво, казаха — или данните на „Мост“, или ще разформироваме Управлението. Как ти харесва това, а?

— Пълна дивотия! Те какво, да не се мислят за всемогъщи?

Полковникът отново седна зад бюрото си.

— Кемени, за няколко дена всичко тук се обърка. Ти не знаеш какво става сега по върховете. Вчера беше съставено временно правителство с участието и на опозицията. Очаква се довечера то да обяви извънредно решение — премахва се президентската власт, вместо президент държавата ще се управлява от координатор. Самият президент вече се е укрил на сигурно място някъде из Южна Америка… Какво ще кажеш?

На Кемени му трябваше доста време, за да се пребори с изненадата и с противоречивите си мисли.

— Какво пък… Браво на тях, ето какво. Орли…