Алекс Кош
Игра на маски (9)

Глава 7

Вторият час на група ЕФ-3 този ден беше физическо възпитание. За голяма радост на студентите в началото на учебната година до университета бе открит нов спортен комплекс и най-накрая отпадна необходимостта да пътуват с автобус до другия край на района. Впрочем, Алексей тези пътувания не ги хвана, той се прехвърли в института точно в годината на откриване на прекрасния храм на спорта. Шикозната сграда, построена в съответствие с най-новите технологични тенденции, според слуховете беше подарък от един от многото спонсори. Разбира се, не безвъзмездно… А това, че нечие дете на спонсор ще се сдобие с отлична диплома… кой се интересува от такива подробности? Затова пък колко страхотно беше след занятията да отидеш да поплуваш в луксозния петдесетметров басейн, да се понапомпаш във фитнес залата или да поиграеш баскетбол срещу друг факултет. Е, и главната гордост на комплекса — огромното пространство, разделено на множество зони: зона с тепихи, стена за катерене, бягащи пътеки, батути за скачане и тенис кортове. Зоната с тепихите беше достатъчно голяма, така че позволяваше да се раздели на няколко секции. Ето и сега, покрай секцията по ръкопашен бой, в която се занимаваха Стас Рогов и приятелчетата му, се бяха разположили аеробика, самбо и ушу.

Занятията още не бяха започнали. Стас, Настя и другите третокурсници седяха отпуснати на тепиха в очакване на началото на тренировката. В далечния ъгъл на зоната с тепихите в изолиран ъгъл се бяха разположили трениращите ушу, в това число и Алексей. Така се беше получило, че ушу тренираха само „безнадеждни“ студенти: зубрачи, очилатковци и прочие антисоциални личности. За разлика от тези при ръкопашния бой, които бяха облечени в тънки тениски и шорти, трениращите ушу носеха свободни черни кимона, направени в китайски стил. Всъщност точно затова Алексей избра този спорт — за да скрие татуировката под дългите ръкави и да не привлича излишно внимание с телосложението си. Освен това занятията по тайчи чуан дори и да изглеждаха безполезни отстрани, в действителност даваха наистина много. Правилно дишане, подреждане на мислите, умение да управляваш вътрешната си енергия, ако тя, разбира се, изобщо съществува… А и плавните движения само отстрани изглеждаха толкова лесни, на практика си бяха доста сериозно натоварване… за нетрениран човек.

Разбира се, и тези от ръкопашния бой, и самбистите често тормозеха ушуистите. Но как да обясниш на човек, дошъл да учи „удряй по мутрата“, че не всички бойни изкуства през първите години са еднакво бойни? Първо трябва да се научиш да управляваш своето „чи“^[1]…

Алексей тъжно се усмихна.

Добре, кого заблуждавам? Каква, по дяволите, вътрешна енергия? Учителят по ушу постоянно за нея говори, всички ученици важно кимат в съгласие, ами да, усещаме, разбираме. Няма да стане! Всички тъпо повтарят сложните движения и никаква тайнствена „чи“, разбира се, не усещат. А и честно казано, не вярват в нея. Вярно, на занятията има някакво минимално физическо натоварване, но то едва ли ще им помогне да победят когото и да е. Не и в този живот, момчета… Въпреки че много от занимаващите се с тайчи искрено вярват, че се учат да се бият и един ден, след години тренировки, при тях ще дойде озарението и направо ще смачкат всички каратисти, самбисти и боксьори, взети заедно. Аха, мечтайте си. Истината е, че ако наистина искаш да се научиш да се биеш, трябва да стискаш зъби, да получаваш синини и травми, постоянно да правиш спаринги и най-главното, да не се щадиш. Трудно и страшно? Никой не е казвал, че ще бъде лесно.

Алексей методично повтаряше базовата ката на стила Ян от тайчи чуан, като внимателно следеше за стойката, плавността на движенията и дишането. Честно казано, за Алексей тренировката тук беше истинска мъка: цялото му тяло страдаше от липсата на сериозно натоварване. Мускулите сякаш му казваха „шефе, какво се лигавиш?“. Разбира се, тайчи съвсем не е просто гимнастика, както мислят мнозина. Доколкото си спомняше Алекс, първоначално този стил бил създаден като боен, но по-късно поканили учителя в двореца да обучава придворните. Разбира се, обездвижените придворни били неспособни да се занимават сериозно и затова той разработил олекотена версия „lite“ — упражнения за укрепване на тялото и духа. Интересно, но когато учителят разказваше историята за възникването на прочутото бойно изкуство, тя звучеше много по-сериозно, както и разказите за великите майстори. Като например приказката за стария майстор, придвижвал се в инвалидна количка: докарвали го до татамито и там той се превръщал в непобедим боец^[2]. И всичко това, защото умеел да всмуква и пренасочва вътрешната енергия на противниците си. Един вид енергиен вампир по бойни изкуства… Но приказките са си приказки, а Алексей никога не беше виждал двубой на преподавателя си по тайчи със сериозен противник и затова се отнасяше доста скептично към всичките му истории. Разбира се, в практикуването на тайчи има много ползи, както и във всички видове медитации, на които някога го научи Сенсеич. Но дори по време на медитация, благодарение на която Алексей наистина доста по-бързо се възстановяваше от тренировки и лекуваше рани, той не усещаше нищо свръхестествено. Просто пълно отпускане на тялото, концентрация и призоваване на скритите резерви на организма — това бяха всички причини, спомагащи синините да изчезват след ден, а тежки навяхвания да престанат да напомнят за себе си след три-четири дни. Ами да, той дори не можеше да си спомни кога за последно нещо го е боляло!

Обърквайки за пореден път движенията, Алексей се заслуша в себе си и разбра какво точно го разсейва. Не собствените му размишления, той отдавна се беше научил да се дистанцира от работата на тялото, а нечий чужд поглед. Странно усещане, като едва доловим натиск върху гърба… Огледа се колкото е възможно по-незабележимо, но не забеляза нищо подозрително. Разбира се, погледът му постоянно се отклоняваше към седящите в края на тепиха девойки, където беше и Настя Корольова, но Алексей с усилие се застави да гледа на другата страна.

За щастие, с началото на общата загрявка всички ненужни мисли се изпариха от само себе си. Претъркулвания, колела, скокове, удари с крак… Опитай тук да се сдържиш и да не скачаш като в акробатиката. Но не бива. Не бива.

* * *

Настя замислено гледаше плавните движения на Алексей. Нещо в него беше абсурдно, странно, въпреки че не можеше да определи какво точно. Тя дори искаше просто от любопитство да попита Стас дали в съблекалнята не е виждал татуировките по ръцете му. Но Стас със сигурност щеше да избухне, без да разбере причините за тези глупави въпроси, а и най-вероятно щеше за пореден път да набие Селин. По принцип на Настя изобщо не й пукаше за него, но дори на блондинките нищо човешко не им е чуждо, в това число и известна доза жалост.

А после започна аеробиката и на нея вече не й беше до разсъждения…

* * *

Учителят по тайчи — изключително мършав тъмнокос мъж около четирийсетте, обикаляше между учениците, периодично ги поправяше и коментираше една или друга грешка.

— Отпусни рамене.

— … Изправи гръб, изнеси таза по-силно напред, но без да напрягаш коремните мускули.

— … Колко пъти да казвам, че добрата стойка трябва да се отработва на стената? Стоиш сега изкривен като питанка…

— … Не се напрягай.

В идеалния случай тайчи би трябвало да се практикува под звуците на бавна музика, и определено не под ритъм енд блус композицията, носеща се откъм зоната за аеробика. А и съседната секция по ръкопашен бой също не позволяваше да се отпуснеш с периодичните трясъци на сгромолясващи се на татамито студенти.

Алекс опита да затвори очи, но не издържа дълго. На първо място, трябваше да следи дявол знае какво правещите му крайници, и на второ място… на някакви си десет метра от него аеробика играеше Настя Корольова. По къси впити шорти и потник…

— Селин, ти въобще помниш ли, че сега се занимаваме с ушу?

— О, хм… извинете — промърмори Алексей и продължи да изпълнява таолу^[3].

Всъщност, по скромното мнение на Алексей, още им беше твърде рано да изпълняват комплекси. Дори и след почти цяла учебна година много малко от учениците можеха да изпълнят правилно основните движения, да не говорим за смесването им в нещо цялостно. Впрочем Алексей беше в групата на начинаещите и тренираше с първокурсници. Имаше вероятност третокурсниците, занимаващи се от самото начало с ушу, наистина да могат нещо…

След загрявката и повторение на старото, ушуистите се заеха с разучаване на нови движения, а след това и обединяването им в нови комбинации.

— … Работата не е в това просто да се движиш бавно, Селин. Трябва да усещаш преминаването на „чи“…

Мозъкът на Алексей автоматично преведе казаното на по-разбираем език: трябва да усещаш как се разпределя тежестта на тялото и кои точно мускули би трябвало да участват в движението. Нещо такова. А то с тези техни неразбираеми енергии… Интересно, дали самият той вярва в това? Едва ли, джедаят му с джедай недохранен.

Алексей тихо се подсмихна, после се замисли и стана сериозен. Не защото не вярваше в съществуването на вътрешната енергия, по-скоро точно обратното. Някога на практика му бяха показали колко е важно да умее да я управлява. Преди около три години зрението му вече сериозно се беше влошило и Сенсеич предложи за възстановяването му да се използва нетрадиционен метод на лечение. Алекс силно се съмняваше в неговата ефективност — минус четири диоптъра не е шега, но не се противи. Сенсеич му показа определена позиция на пръстите на ръцете — мудра^[4], която трябва да използва по време на медитация. „Мудрата на живота“ трябвало да възстанови зрението му. Алекс съвестно изпълняваше елементарната позиция всеки ден и за негова голяма изненада след няколко месеца зрението му напълно се възстанови!

— Мудрата е като някакъв знак, подсказващ на твоя организъм къде трябва да насочи всички резерви за възстановяване — поясни тогава Сенсеич. — Това е един от начините за управление на вътрешната енергия.

— Но аз не чувствам никаква вътрешна енергия!

— Не е и нужно да я чувстваш. С времето обезателно ще се научиш, а дотогава… Ти не чувстваш как кръвта тече по вените, но това не й пречи да изпълнява всички свои функции. Така е и с вътрешната енергия, за да я използваш, съвсем не е задължително да я чувстваш…

Гласът на учителя прозвуча буквално над ухото на Алексей:

— Занятието приключи.

Вече?! Колко са непривични такива кратки тренировки. Само два академични часа… едва си загрял и вече е време за душ. За слабака-зубрач Алексей това време беше повече от достатъчно, но Алекс щеше да е бесен. Ето защо Алексей оставаше още пет-десет минути след края на часа, поне да се разтегне както трябва. За сериозно натоварване и дума не можеше да става — ако съучениците му видят какво прави на лост или успоредка зубрача Селин, ще получат удар. А шпагат… е, биха го отдали на това, че като дете се е занимавал с акробатика, не е нещо невиждано.

Практически всички съученици на Алексей напуснаха залата, бързайки за следващите часове, а той остана да прави шпагати. В края на краищата, след института ще ходи на нормална тренировка в гимнастическата зала — ще е много удобно да отиде там вече разгрят, така че да започне веднага да скача… А и да влиза под душа заедно със съучениците си не беше добра идея за някой, който иска да запази в тайна своята физика и татуировка.

Алексей премина в напречен шпагат и едва тогава забеляза Стас Рогов, който се връщаше в зоната на тепихите след упражнения на успоредка. Изложеният на всеобщо внимание мускулест торс спокойно можеше да се използва като жива илюстрация на учебник по анатомия… в раздела „примати, популярни сред момичетата“.

О, не!

— Селин, виждам, че си истински спортист! — весело отбеляза Стас.

Алексей завъртя очи към тавана и се помоли за по-бързо приключване на предстоящия тормоз. А той щеше да последва със сигурност — ясно като бял ден.

Зад мускулестия красавец го следваше свитата му.

— Разтягането е добро — с лека завист каза дебелият Женек и сръга с лакът Игор. — Истински Ван Дам.

— Хайде… — смути се Алексей. — Просто акробатика…

Стас наклони глава, разтягайки врат.

— Акробатика? А аз си мислех, че тук ви учат да се биете, нали така?

— Е, на теория тайчи чуан наистина е бойно изкуство, но изисква много дълга практика. И като цяло, ние не се учим да бием хора… — заплетено занарежда Алексей.

Тримата младежи избухнаха в смях.

— Изисква практика? — попита Стас. — Какво пък, идеята е добра. И на мен практиката няма да ми е излишна. Така че хайде да си помогнем един друг.

„Така си и знаех — тъжно помисли Алексей. — Да тормозят им се приискало. Не трябваше да оставам в залата днес, а да си тръгна с другите. Сглупи, сега ще си го получиш.“

Алексей направи последен опит:

— Лицето ми и без това вече — той изразително посочи синината под окото — е пострадало. Не искам да ходя постоянно в синини… момчета, наистина.

— Хайде, Селин — взе да става нетърпелив Стас. — Покажи ни какво си научил в това твое „ушу“.

Алексей вдигна ръце.

— Съжалявам, момчета, но аз наистина не искам да правя това… А и не мога.

— Ще ти дадем дори шлем — предложи едно от момчетата.

— И кора за слабините — добави второто.

Алексей вече интуитивно се досещаше, че травмите няма как да ги избегне. Така или иначе, тези изроди ще си отработят няколко удара върху него. Главното е да избегне синини — че баща му вече го гледаше сърдито заради синините под очите. Проблемът беше, че Алексей не умееше да се бие, но виж Алекс… той обожаваше това и на практика беше готов да се бие по всеки повод. Ето защо по време на тормоза от съучениците му на бедния Алексей му се налагаше не само да търпи болката и унижението, но и сдържа своето второ „аз“.

Приятелите на Стас връчиха на Алексей ръкавици и му нахлузиха шлем на главата.

— Хайде, хайде, покажи му — задушавайки се от смях, ободряваха те окончателно стъжнения ушуист.

Стас Рогов също сложи ръкавици и застана пред пристъпващия от крак на крак младеж. Шлем просто не му беше нужен. Защо? Стас беше абсолютно сигурен, че този зубрач дори да го удари както трябва няма да успее.

Боецът небрежно сложи ръка пред себе си, а другата скри зад гърба си, нагло подражавайки на жеста от известен фантастичен филм.

— За да бъде честен боя, аз ще се бия само с една ръка.

Алексей с известна изненада, и най-важното, с гордост, почувства вълна от слабост да плъзва по крайниците му. Сърцето му буквално искаше да изхвръкне от гърдите — той наистина се чувстваше като подгонен заек! В същото време, някъде дълбоко в себе си, той си оставаше… Алекс? Или самия себе си, ако изобщо помни какво е това? Толкова силно вярваше в своя страх, че организмът му откликна на изкуствено създаденото чувство с всички съответстващи реакции.

— Хайде, покажи силата на твоето желязно кунгфу — насмешливо подхвърли Стас.

„Защо пък не? — вътрешно се усмихна Алекс. — Просто от любопитство да използвам само знанията и уменията, получени за година обучение по тайчи. Учителят винаги говори за бойния произход на този стил. Така че защо да не го проверя на практика?“

— А ако ти причиня болка? — обърна се неуверено към Стас.

Ами да. Точно такъв глупав въпрос беше подходящ за нищо неразбиращия от живота зубрач.

— Ти? На мен?! — Стас се преви на две в пристъп на див смях.

Докато Рогов и приятелчетата му откровено му се смееха, Алексей се отпусна и започна методично да крие придобитите през годините на обучение рефлекси. Леката самохипноза беше напълно достатъчна за справяне с тази доста трудна задача, при пълен емоционален контрол. Тук се криеше и главната дилема, с която Алексей все още не можеше да се справи. Той се беше научил как да си слага две съвършено различни психологически маски, със свои емоции и мисли, но виж рефлексите… Те можеха да бъдат контролирани само при пълна концентрация и спокойствие. За миг да се разсее, и на отработен, но елементарен удар на Стас Рогов тялото ще реагира с плавен блок и няколко светкавични удара по болезнени точки.

— Е, хайде, нападай — почти ласкаво помоли Стас.

И Алексей нападна. Нелепо. Както обикновено нападат новаците — целейки се не в самия противник, а някъде пред него. Сякаш се страхуваше не само да удари Стас, но и да не се натъкне на някой от неговите блокове.

Стас лесно парира удара с длан и небрежно перна Алекс по темето с обвития в ръкавица юмрук.

— Не се отпускай!

Алексей потуши в зародиш избликващия гняв, мимоходом отбелязвайки, че Стас изнася прекалено напред предния си крак. Можеше лесно да го лиши от равновесие с удар под коляното… Но, разбира се, не го направи. Напротив, направи се на леко паникьосан и размаха ръце пред себе си в опит да не допуска противника до себе си. Отстрани това би трябвало да изглежда доста безпомощно.

— Стас, идваш ли? — раздаде се мек женски глас зад Алексей.

„Настя Корольова“ — мигновено определи той.

— Да, сега — весело отвърна Рогов. — Минутка само.

„Само минутка — облекчено помисли Алексей. — Значи всеки момент ще приключи ефектно. Със скок? Или с удар с крак със завъртане? А може би ще направи нещо по-засукано? Сега ще разбера и дори ще го почувствам…“

— Съжалявам, Селин, но е време да приключваме — въздъхна Стас с престорена тъга.

Алексей наивно отпусна ръце, решавайки, че всичко е свършило. По-точно се престори, че това си мисли, макар отлично да знаеше какво ще последва.

„Хайде, приключвай с този спектакъл!“

Ефектният удар с крак и отскок го улучи право в корема. Не прекалено силен, явно Рогов беше решил да мине без увреждания, но напълно достатъчен Алексей да рухне като подкосен и да започне да отваря и затваря уста като изхвърлена на брега риба. Дъхът му излезе изцяло — неслучайно умишлено беше отпуснал коремните си мускули.

— Стас! — раздразнено извика Настя. — Стига си се занимавал с глупости! Закъсняваме за час!

— Идвам вече — весело отвърна Стас и бързо тръгна заедно с приятелите си.

„Ама разбира се, как да закъснееш за час?! — ядно помисли Алексей, заставяйки се сравнително лесно да изпълнява своята законна функция. — А ако физическото беше последно, сигурно можеше да ме рита до вечерта? Добро момиче…“

Изправи се с усилие и хвърли бърз поглед към напускащите залата мъчители. Дебелият Женя и Игор вече изчезваха зад вратата, докато обхваналия тънката талия на Настя Стас спря пред таблото с обяви. И точно в този момент момичето се обърна. За миг погледите им се срещнаха… и след това тя бързо се обърна и излезе от залата със своя приятел.

„Що за… — Алексей поклати глава. — Откъде такъв странен интерес към скромната ми персона?! И това не е първият път, когато я хващам да ме гледа.“

Но повече от всичко го порази друго — за секунда на Алексей му се стори, че сякаш… съзира в очите й искрено съчувствие! Въпреки че… глупости, разбира се. От къде на къде?

Изчака съучениците му да напуснат залата, бавно се изправи на крака и няколко пъти си пое дълбоко въздух.

Както и да е, сега най-важното беше да не закъснее за час.

* * *

Разминал се като по чудо със Стас Рогов и компания в мъжката съблекалня, Алексей не само успя за началото на часа, но и изпревари своя мъчител. Женя и Игор вече седяха в залата, но Стас и Настя още ги нямаше. Впрочем те се появиха само след няколко минути. Рогов беше видимо ядосан от нещо, а и Настя не изглеждаше особено доволна от живота.

„Нима са се скарали? — изуми се Алексей. — Заради мен? Хе… напоследък нещо много се лаская… Сигурно си имат свои причини за кавги, къде по-важни от глупав побой над някакъв си зубрач.“

Въпреки това, за да не изкушава съдбата, едва прозвучал звънеца, Алексей грабна предварително събраните си вещи и бързо напусна аудиторията. Излетя като куршум. Образът си е образ, но друго унижение нямаше да издържи… Край, стига е бил добър!

Преобличането в избраната още преди година уличка отне не повече от няколко минути. Фланела вместо глупавата риза, левият крачол на дънките подвит по последна мода. Малко лак за коса направи от неугледната прическа стилен „таралеж“, а и очилата махна, време беше да върне лещите на законното им място.

Гимнастическата зала се намираше в близост до института, така че Алекс с огромно удоволствие се придвижи пеша до нея. Меките лъчи на пролетното слънце приятно грееха в гърба и дори преминаващият редом поток автомобили не можеше да развали свежестта на по лятному топлия въздух…

Покрай него профуча камион, обгръщайки Алекс с облак изгорели газове.

Той кихна и се разсмя от сърце.

Като по поръчка. Правилно, не трябва да се отпуска и да щрака с пръсти.

На входа на залата се тълпяха петнадесетина души, чакащи пристигането на треньора или на някой с ключове за вратата. Между другото, Алекс имаше такива ключове.

— Привет! — радостно се втурна към него Димон. — Знам, че сега ще ни отвориш вратата!

Алекс стисна ръката на приятеля си и се ухили.

— Ще отворя за себе си. А вие тука, както и би трябвало да бъде, можете да се промъкнете на пръсти след мен.

— Отворко — изсумтя Димон. — Май забрави от кого загуби вчера в Играта?

Друг на мястото на Алекс би казал, че това не е честно, нали преследваха крадци. Но истината беше, че той трябваше да е бдителен и да следи всичко около себе си, а не да се увлича от преследването. При екстремните спортове никога не трябва да се разсейваш — това води до получаване на многобройни, нерядко и фатални, наранявания. А ако си припомниш, че животът сам по себе си е най-екстремният спорт…

— Уел — подсмихна се Алекс, докато се бореше с ключалките. — Съгласен, сега ти си най-якия цирей на вселенския зад…

— Момчета, какво чувам — ругаете пред дами?

В следващия миг на врата на Димон увисна крехко, но много активно момиче на име Даша.

— За какво говориш? — засмя се Димон. — Той просто смирено признаваше моето несъмнено превъзходство…

Момичето запечата устните му със страстна целувка и отправи засмян поглед към Алекс.

— Признай си, сигурно си се предал? Решил си да му направиш подарък за рождения ден?

— Разбира се — бързо се съгласи Алекс, докато трескаво се опитваше да си спомни дали сутринта е видял в „ICQ“ напомняне за рождения ден на приятеля му. — Нали не си мислиш сериозно, че този мършак би могъл да ме хване?

Стоманената врата най-накрая отстъпи. „Мършакът“, висок почти два метра, майстор на спорта по акробатика и много добър боксьор, избута Алекс през вратата и пристъпи зад него, като продължаваше да носи Даша на гърба си.

— Да, да, мършак! — весело повтори Алекс.

— Гном — изсумтя Димон и се опита да ритне Алекс отзад. Но той лесно се изплъзна, шмугна се в мъжката съблекалня и оттам извика:

— Тромав дебелак!

— Ти по-добре се уточни, дебелак или все пак мършак — беззлобно изръмжа Димон, докато влизаше в съблекалнята.

Да, обикновено точно така започваха тренировките по акробатика. Така и завършваха… А и по време на самите тренировки беше същото.

Преоблечен в шорти и измъкнал от раницата цяла топка ластични бинтове, Алекс влезе в залата. Успоредки, халки, лостове, батут, гимнастически квадрат, акробатическа пътека… Приказка!

Алекс измъкна от купчината дюшеци няколко особено меки, замъкна ги в самия център на квадрата и с голямо облекчение се просна отгоре им.

От съблекалнята започнаха да излизат и останалите спортисти.

Алекс затвори очи и отпусна всяка клетка на тялото си. След вчерашните битки и побоя в спортния комплекс синините напомняха за себе си не само с противно нестихващата болка, но и с обща отпадналост. Можеше, разбира се, преди тренировка да изпие някоя енергийна напитка… но Алекс и така ги пиеше прекалено често, дори започваше да чувства своеобразна психологическа зависимост. Не изпиеш ли чудодейната напитка — през цялата тренировка се чувстваш като парцал…

— Пак се излежаваш! — раздаде се съвсем наблизо викът на Димон, последван веднага от удар по квадрата.

Алекс лениво отвори очи само за да види как Димон минава над него. Подлецът изпълни „рондат-обтегнато салто“^[5] и докато прелиташе с главата надолу, успя да му покаже неприличен жест с пръсти.

Алекс неохотно се подпря на лакти, после премина в женски шпагат и започна да се разтяга, като демонстративно пъшкаше при всеки напън.

— Ох… старост-нерадост…

— О, да, аз съм стар, аз съм суперстар! — като ехо откликна Димон и се просна до него.

— Разбира се, „тарзанчик“ — изсумтя Алекс. — Не можем да се сравняваме с теб.

Едва произнесе фразата и избухна в смях, като не успя да спре повече от минута. През цялото това време Димон систематично се покриваше с червени петна, като постепенно се превръщаше в карикатурно подобие на „господин домат“.

— Ах, ти — не издържа най-накрая, скочи на крака и отиде да се разкършва на успоредките в другия край на залата.

Алекс, все още глупаво хилейки се, изпрати Димон с по мъжки оценяващ поглед. Така се гледат един друг всички онези, които по един или друг начин се занимават със спорт — ревниво оценяват ширината на раменете, бицепсите, обема на гърдите. Впрочем, Алекс имаше малко по-други мисли — той винаги беше завиждал на хората с жилаво телосложение. Колкото и да се помпаш, да оставаш мършав и незабележим. Е, поне докато не свалиш тениската. Но Димон определено не беше такъв. Тази планина от мускули и под палто не можеше да се скрие.

Погледът на Алекс пробяга из залата и се спря на двете момчета, които правеха най-различни чупки от брейка. Разбира се, само за загряване — „гелик“, „флай“, „свещ“…

Макс или Пашка бяха друга работа — жилести, силни… и при това доволно мършави. Ето на кого беше провървяло. Алекс не стига, че трябваше всеки ден да навърта по десет километра, за да стегне мускулите, но и в института се налагаше да носи торбести дрехи. Да ходи с яке с дълги ръкави, дори в най-горещото време, съвсем не беше забавно… Между другото, именно благодарение на това в института упорито му се носеше славата на чудак.

Впрочем, на избора на облекло влияеха и други фактори, нали ако съучениците му видят белезите и татуировката… Отношението към зубрача може да се промени най-драстично. По принцип на него изобщо не му пукаше за околните, с изключение на най-близките, но експериментът си е експеримент. На Алекс никак не му се искаше двата старателно разделени живота без основателна причина да се превърнат в кълбо от противоречия и множество проблеми…

„Така, време е да приключвам — прецени Алекс. — Първо правило на клуб «Рижия дракон»: «на тренировка трябва да се мисли само за тренировка». Разбира се, сега не съм в клуба, но това не променя нищо.“

— Стига сте се излежавали, време е за работа! — раздаде се дрезгав мъжки глас и в залата се появи треньорът по акробатика. Мъж на около 40–45, късо подстриган, добре сложен, с вечно дяволита усмивка на червендалестото си лице.

Алекс скочи на крака и се приближи да стисне мощната десница на Дмитрий Михайлович. Както и всички други ученици.

— Днес без винтови упражнения — в движение съобщи треньорът на Алекс. — Че при теб от тези винтове започва да ти се размътва мозъкът. Иди да отработваш комбинация с двойно предно салто.

Докато Дмитрий Михайлович се здрависваше с всички ученици и раздаваше задачи, Алекс послушно изпълняваше подготвителните упражнения. Премяташе се и отработваше комбинацията както си лежеше на пода.

Димон, без особено да се напряга със загрявка, веднага отиде на акробатическата пътека. Много забавно изобретение, между другото: под меката, дебела няколко сантиметра, тъкан се криеха множество ламели от специален материал, който позволяваше на акробатите да скачат на височина няколко човешки ръста. Съвременните акробатически пътеки започнаха да ги правят от силикон и ако се вгледате при международни състезания, веднага се забелязват разнасящи се по платното вълнички. А сложността на акробатичните елементи и скоростта им на изпълнение на такава пътека просто изумяват неподготвения човек.

В това време Димон започна загрявка на пътеката.

Рондат, серия флик-флакове, двойно салто…

Треньорът замислено проследи полета на Димон и заяви:

— Не, на Дмитрий днес няма да се опреш. Димка си е Димка. Въртиш се много бавно, сякаш не можеш да решиш да правиш ли второ салто или да не правиш. А си майстор на спорта!

Следващ на пътеката излезе Женек. Рондат, флик-флак, темпо, темпо, флик-флак, салто с право тяло с два винта.

— Доста добре — одобрително кимна треньорът. — Днес си напълно достоен за Евгений Викторович.

Алекс и Димон се спогледаха и избухнаха в искрен смях. Градацията на оценките, давани от треньора, винаги ги развеселяваше, а също и неговият маниер за посочване на грешките. Като правило, отначало той казваше нещо от рода на:

— Флик-флаковете добре ги направи, браво…

А после следваше едно малко:

— Но…

И много подробно изброяване на всички грешки.

— Рондатът ти е просто ужасен! На никого не казвай, че си мой ученик. Темповото салто повече напомня на обтегнато салто, поне малко спин вкарай за приличие, направи нормален гурбет… И за какъв дявол въртиш винтове, едва отскочил от пътеката?! Трябва да изчакаш, за къде си се разбързал?…

Да, това беше един от принципите на акробатиката — да умееш да чакаш. Не е достатъчно просто да скочиш в салто и да завъртиш винт, трябва да го направиш в точното време. Да започнеш да се въртиш едва след като изцяло си изпълнил салтото, да излезеш от групата в точния момент, за да се приземиш на крака. Е, и техника, разбира се. Никакви излишни движения, само това, което трябва да се направи, и то само когато е необходимо. Акробатическата пътека създава малко по-различни правила на изпълнение на елементите при оттласкване: тялото се изопва, краката се забиват в повърхността с такава сила, че ако всичко това се случваше на улицата, със сигурност щеше да има счупени крака. Затова пък добрите акробати скачат на нея на височина до седем-осем метра, за да направят най-сложните елементи, като например двойно обтегнато салто с два винта. Впрочем, това вече си е висш пилотаж, недостъпен за обикновени любители като тези, събрали се в тази зала.

Димон приближи, сръга Алекс в ребрата и кимна към новобранеца, повтарящ отново и отново задно салто от място.

— Ето от него ще има полза…

В следващия миг младежът обърка салтото и падна по гръб, удряйки главата си.

— … но не и скоро — завърши започнатото изречение Димон. — А ти какво скучаеш? Преживяваш позорната си загуба ли?

— Меко казано — вяло се съгласи Алекс.

Разбира се, в действителност той по-скоро беше бесен, но не заради загубата в Играта. Много по-силен удар за него беше безусловното поражение в битката със странния „зеленоок“. Не можеше да си спомни друг случай, при който да се е чувствал толкова безсилен… От друга страна, ако си припомни второто правило на клуб „Рижия дракон“: „Истинският боец е длъжен да бъде готов да реагира на промяната на ситуацията по всяко време, 24 часа на ден“, се оказва, че Алекс наистина позорно е загубил Играта. За човек, толкова усърдно занимаващ се с бойни изкуства, да загуби контрол над ситуацията и да се разсее си е сериозен провал.

Падналият новобранец междувременно се изправи на крака, като мърмореше проклятия под нос и разтриваше врата си. Съдейки по прекомерния загар и модерната прическа, младежът сигурно се занимаваше с танци или просто принадлежеше към отбора на метросексуалните. Във всеки случай, прекомерната женственост на движенията му навеждаше на подобни мисли.

— Хайде, всичко е наред — потупа го по рамото вечният оптимист Вася. — Спомням си как веднъж от двойно салто паднах на глава — наистина! Шийните ми прешлени така изхрущяха, че се чу чак в съседната зала, и нищо, жив съм. Вярно, не бих казал, че съм съвсем здрав…

Той многозначително изпука врата си.

— Особено психически — подхвърли тичащият наблизо Славик. Ушуистът, както обикновено, беше закъснял за тренировка и сега бързаше да загрее, за да не изостава от другите. — Но нищо, и теб ще те излекуват…

— Всички ще отидем там — разбиращо кимна Вася и пак се обърна към новобранеца: — Запомни, нарича се задно салто съвсем не заради частта от тялото, на която трябва да се приземиш.

Димон се подсмихна и внесе своята лепта:

— И дори не е заради посоката на скачане, а изключително заради посоката на въртене.

— А как трябва да отскоча, за да добавя и винт? — плахо попита новобранецът.

Вася лукаво се усмихна:

— И там тайна велика има, достъпна само за хора посветени и на възраст съответна.

— Какво? — не разбра младежът.

— Не си дорасъл още — охотно преведе Алекс. — Върви да правиш още салта.

— Веднага, последният път скочих…

— Какви ги дрънкаш?! — дружно извикаха приятелите, карайки несвикналия с такива прояви на чувства новобранец да подскочи на място.

— В акробатиката няма последни скокове — раздразнено поясни Алекс. — Само заключителни! Усещаш ли разликата?!

— Предполагам — неуверено кимна новобранецът.

Приятелите така го изгледаха бедничкия, че той още повече сви глава в раменете и бързо се изнесе в другия край на залата.

— Глупчо — констатира Димон и кимна на приятеля си. — Твой ред е.

Алекс стъпи на пътеката и дълбоко издиша, концентрирайки се.

Е, да пробваме…

Засилка, серия флик-флакове, салто с изпънато тяло…

Добре се получи!

— Алекс, какво правиш?! — неочаквано закрещя треньорът. — Ти изобщо наясно ли си, че флик-флакът е елемент за засилка?! Защо правиш салто при толкова нисък полет?! Набери скорост и вложи цялата си инерция във височина. Аматьорско изпълнение!

Сега вече Селин трябваше да сведе глава и да се скрие зад купчина дюшеци.

Тренировката, както обикновено, отлетя напълно неусетно. Едва започна да скача наистина сложни елементи, и хоп… време за приключване. Общият план на тренировките при всички спортове е доста стандартен: загрявка, основна тренировка, приключване. Но в използваните за приключване упражнения имаше някои особености.

Тук изобщо не става дума за бойните изкуства, те си имат своя специфика на физическа подготовка, но за акробатиката няма по-важно от мускулите на краката, корема и гърба. При спортната гимнастика пък трябва не по-малка мощ в раменния пояс и ръцете. Но тъй като, с изключение на Димон, никой друг от момчетата не беше професионален спортист, за приключването всеки си избираше каквото му душа иска: повдигане на изпънатите крака, докато виси на лоста, набирания, лицеви опори на успоредка или халки, прескачане на „кон“ или клекове с човек на раменете. Често приятелите си устройваха съревнование помежду си, за да стимулират развитието си и да повишат резултатите. Ето и сега Алекс и Димон се качиха на успоредката един срещу друг и започнаха да правят кофички до пълна изнемога…

— Осемдесет и шест — каза Алекс, когато ръцете му най-неочаквано се подкосиха от безсилие.

Димон с абсолютно червено лице и треперещи от напрежение ръце упорито се набра за последен път, не искаше да отстъпва на приятеля си…

— Осемдесет и седем! — извика най-накрая и буквално се свлече на пода.

— Малко е — насмешливо съобщи Дмитрий Михайлович, докато минаваше покрай проснатия долу акробат. — Аз на вашите години без проблем правех сто.

Димон уморено се усмихна:

— Когато правехме само по петдесет, казахте, че на нашите години сте правили осемдесет.

— Казах го само за да не ви развалям настроението — лесно се отметна треньорът. — Хайде, отивайте под душа, че времето напредна.

Алекс за пореден път напусна залата с усещане за незавършеност. Колко неща още можеше да отработи, а и сили му останаха… Ех, добре, следващия път!

При душовете цареше весело настроение. Шеги в стил „а ти взе ли своя гей за душ?“, „вдигни ми сапуна“, „ахтунг“ отдавна вече се бяха превърнали в нещо подразбиращо се от само себе си.

— Само след тренировка неволно започвам да се чувствам човек — дълбокомислено заяви Димон, докато блажено се въртеше под струите топла вода.

Едно от момчетата, държейки се за хълбока, доволно обобщи:

— А аз открих няколко нови мускула по тялото си! Преди да ме заболят, изобщо не подозирах за съществуването им.

— О, колко чудни открития правим… — изсумтя Алекс. — А ти най-добре не дръж много под душа тия твои нови мускули.

— Това както се случи — засмя се в отговор начинаещият акробат.

Малко по-късно компанията от осем души излезе от сградата на спортната школа, като си подхвърляха шеги и обсъждаха тренировката.

— Е, ще отскочим ли до „Макдоналдс“? — предложи русокосият Сергей. — Мисля, че добре потренирахме и си заслужихме малко вредни изкушения.

— Аха — подсмихна се Алекс. — И ще сведем целия ефект от тренировката до нула. По-добре да отидем направо в бара и да ударим по водка.

— Какво само си чешете езиците? — вяло попита Димон, обгърнал собственически Даша през талията. — Всички сте наясно, че ще отидем в „Шоколадов свят“.

Вася въздъхна:

— Ти си скучен. Нужна ни е поне илюзия за избор…

А избор наистина нямаха. Посещението на близкия „Шоколадов свят“ отдавна се беше превърнало в добра, макар и не особено полезна, традиция за екстремалите. Персоналът на кафенето толкова беше свикнал с вятърничавите посетителите, че мениджърът, от женски пол, разбира се, дори осигуряваше специална доставка на йогурт за Алекс и Димон.

— Привет на всички! — дружно поздрави компанията и се отправи към любимия си ъгъл.

Едва седнаха и една миловидна блондинка в униформа се появи с поднос с два течни йогурта и меню.

— Здравей, Олеся! — весело поздрави Алекс. — Красива си както винаги, о, рахат локум на моето сърце!

— Привет, Алекс — момичето мило се усмихна, гледайки само в него. — Вашите любими йогурти. Момчета, ще поръчате ли нещо друго?

— Благодаря, слънчице — намигна й Селин. — Момчетата искат от специалния ви горещ шоколад. Днес Дима черпи в чест на победата в една интересна Игра и по случай рождения си ден. Нали така, приятелю?

— Разбира се — усмихна се акробатът.

Момичето още веднъж се усмихна на Алекс и отиде да изпълнява поръчката, поклащайки закачливо бедра.

— Тя те желае — уверено заяви Димон и веднага получи лакът в ребрата от Даша. — А ти тъпееш, както обикновено.

— О, я стига! — махна с ръка Алекс и взе от масата бутилка йогурт. — Просто е любезна с мен като с редовен посетител.

След като изчака да утихне смехът, предизвикан от наивното му изявление, той с грухтене бръкна в джоба на дънките си. На светло се появи неголямо прозрачно пакетче.

— О, не! — простена Вася. — Отново с неговите…

Пакетчето с витамини наистина изглеждаше малко подозрително за неподготвения човек: дванадесет сравнително големи таблетки със странен кафеникав цвят навеждаха на мисли за…

— Наркоман! — за кой ли път изсумтя Димон.

Алекс сви рамене и глътна всички витамини наведнъж, прокарвайки ги с малка глътка йогурт. Преди за това му трябваха няколко чаши вода — огромните таблетки отказваха да преминат през гърлото. А после някак си се адаптира.

— Изобщо не мога да свикна с това ужасно зрелище — намръщи се Вася. — Бъбреците ти изобщо действат ли още?

— В това няма нищо особено, още повече пък вредно — издекламира за кой ли път Алекс отработения си до съвършенство монолог. — На човешкия организъм постоянно му трябват всевъзможни витамини, минерали, аминокиселини. А за спортисти, особено за такива маниаци като нас, необходимите дози от всички тези вещества значително се увеличават…

— Точно това е проблемът, че са „дози“ — подсмихна се Димон.

— Ако се опитате да получите всичко това с обичайните продукти, ще трябва да ядете по цял ден — невъзмутимо продължи Алекс. — Например, дневната доза от… добре, количеството витамин „С“, участващо в образуването на колаген и в още много други важни процеси, за градските жители е около триста милиграма на ден. Това е почти половин килограм хубави, сочни портокали.

Вася замечтано облиза устни.

— Какво, аз просто така!

— Аха — сериозно кимна Селин. — А за спортист количеството е тройно, че дори десеторно. Няма ли да се пръснеш?

— А ако пиеш фрешове? — хитро присви очи Димон.

— Богаташ — изсумтя Алекс, но мислено призна, че тук приятелят му го засече.

Всъщност материалното благосъстояние на Димон действително превъзхождаше това на всички присъстващи и спокойно би могло да се счита, че е богаташ. В крайна сметка момчетата бяха само студенти, докато акробатът въртеше собствен бизнес. Малък, разбира се, но все пак осигуряваше някаква финансова стабилност и независимост. Вярно, можеше да се отдаде на разликата във възрастта, нали Димон беше по-голям от Алекс с цели три години…

Малко по-късно, когато всички вече си бяха изпили горещия шоколад, Селин се облегна назад и внимателно погледна приятелите си. Дошло беше време да набере доброволци, но не можеше да намери точните думи и дори не знаеше как да започне разговора.

— Чухте ли за появата на убиец-изнасилвач? — започна най-накрая без предисловие той.

— Ами да, казаха нещо такова по новините — спомни си Димон.

— Така че аз искам… — Алекс замълча за миг.

В съзнанието му идеята за патрулиране в парка изглеждаше удачна. Но когато трябваше да я обяснява на приятелите си, целият замисъл започна да му изглежда като пълен идиотизъм. Да се влачат нощем в парка и да обикалят из него като призраци в търсене на някакъв убиец?… Глупости!

— … да се опитаме да го хванем.

Трима брейкъри тихо обсъждаха нещо свое в другия край на масата, но при последните му думи с интерес се обърнаха към тях.

— Разбира се — почти сериозно кимна Димон след кратка пауза. — Цялата милиция на града безуспешно го търси, а тук идва Алекс, и — хоп! — извършителят е заловен. Може би е по-добре да поскачаме пак по балконите?

„Така си и знаех, че ще започнат да ми се присмиват — без никакво раздразнение си помисли Селин. — И аз самия на тяхно място щях да приема всичко на шега, особено ако си спомнят предишната ми идея…“

Е, кой да знае, че нощното спускане по балконите от десетия етаж ще се окаже толкова глупава идея. И работата дори не беше в опасността да паднат от голяма височина. Просто се оказа, че в пълната тишина шумът през стъклото се чува изненадващо ясно. Едва Алекс преодоля няколко балкона и по тях наизскачаха хора с импровизирани оръжия в ръце. Следващият го Димон отнесе парцал по врата, тъкмо започващият спускането си Вася едва не го свалиха от покрива за крака, а на Алекс му се наложи много дълго да се оправдава пред една доста миловидна жена в нощница. Между другото, след това той загуби още повече време да отказва поканата й да остане за през нощта…

— Говоря сериозно — не се сдържа и се усмихна на спомена Алекс. — Знаем мястото, където извършва своите престъпленията…

— Аха, площ от някакви си сто и седемдесет квадратни километра — внесе Славик своята лепта в осмиване плана на Алекс. — По-лесно ще намерим игла в купа сено.

Селин въздъхна.

— А защо поне да не опитаме?

— Да бродим нощем из парка, и то в съмнителна компания? — замислено проточи Вася. — Ами това е свято дело! Ще си разказваме един на друг страшни истории край огъня…

— Какъв огън? — усмихна се Алекс. — Искаш без време да предупредиш всички маниаци за присъствието ни?

Димон се засмя.

— Той и така ще ги изплаши, когато започне да разказва историите си из целия парк. А ако маниакът го слуша достатъчно дълго, сам ще отиде да се предаде в милицията.

Между него и Вася се завърза кратка шеговита престрелка, в хода на която и двамата получиха по шамар по врата от Алекс.

— Стига сте дрънкали глупости! — колкото се може по-сурово каза той, едва сдържайки смеха си. — Работата е сериозна.

Димон със съмнение поклати глава.

— И смяташ за сериозно да обикаляш из парка с надеждата да срещнеш хипотетичен маниак?

— Ей — неочаквано се намеси Даша. — Ти това го кажи на изнасилените момичета, че маниакът бил хипотетичен. А представяш ли си аз да бях на тяхното място?!

— Добре — вдигна ръце в защитен жест Димон. — Щом толкова искат, да обикалят парка ако щат и всяка вечер. Съжалявам, но аз имам работа.

Всъщност Алекс и не разчиташе на Димон.

— Ние днес имаме представление — виновно, макар и с явно облекчение, каза един от брейкърите, чието име Селин така и не запомни.

— А ние, като истински балъци, спокойно можем да ти правим компания — весело заяви Вася. — Нали така, Славик?

— Разбира се — не много уверено кимна Славик.

Алекс доволно се усмихна.

— Ей, това е страхотно!

Точно на такава компания разчиташе.

— Значи ще дойдем при теб довечера след полунощ? — уточни Вася. — Ще прескочим до вкъщи да хапнем, и хайде на лов.

— Става — потвърди Алекс и се надигна от масата. — Добре, момчета, сега трябва да тичам вкъщи, да се оправя с нашите. Звъннете, като слезете от метрото, там и ще се срещнем.

След като се сбогува с приятелите си и още веднъж намигна на Олеся, карайки я да поаленее, Алекс хукна към метрото. Пак се очертаваше да закъснее за вечеря.

Мобилният му иззвъня точно преди да се спусне в подземния проход. Номерът беше непознат, затова доста се замисли, преди да отговори.

— Ало.

— Алексей Селин?

— Да.

— Здравейте. Аз съм Жана от клуб „Троя“. Телефонът ви ми го даде мой познат, Игор Семьонов…

А, това беше собственикът на „Дайкини“ — клубът, в който „Лудите дракони“ имаха представление всеки петък. Разумен човек. И приятелите му бяха все прилични хора.

— Да, разбира се — веднага се настрои на сериозна вълна Алекс. — Слушам ви.

— В неделя организираме парти. Игор каза, че имате готова програма. Времето ни притиска и няма за кога тепърва да правим подбор… Той ви препоръча като добри професионалисти.

Алекс се усмихна.

Е, Семьонов определено преувеличаваше. Професионалисти, как пък не… Просто бяха измислили няколко забавни сценки с голямо количество трикове и нелоша финална битка. В групата влизаха хора, занимаващи се с най-различни спортове: капоейра^[6], паркур, трикинг^[7], ушу, акробатика. Общо към петнадесет души, но те рядко се събираха всички заедно, по-често излизаха в намален състав. В клубовете нямаше нужда от много хора, така че обикновено и пет-шест души бяха достатъчни.

— Разбира се — съгласи се поласкан Алекс. Беше му приятно да чуе, че собственикът на „Дайкини“ е оценил толкова ласкаво работата им, особено като се има предвид колко издънки успяха да направят по време на изпълнението на програмата. — Кога е удобно да дойдем да се запознаем със сцената и с програмата?

— Може да дойдете утре вечер, запишете адреса… Ако имате въпроси, звънете ми на този телефон.

Алекс тъкмо се чудеше как да повдигне въпроса със заплащането, но Жана го изпревари:

— Заплащането за два излизания по петнадесет минути е стандартно, плюс доплащане за спешност…

Назованата сума напълно удовлетвори ако не най-смелите, то поне оптимистичните очаквания на Алекс.

— Отлично, тогава до утре!

Той натисна бутона за приключване на разговора, прибра телефона в джоба и замислено вдигна поглед към почти пълната луна.

Е, изглежда сега ще има с какво да плати за този семестър. Остава само да звънне на момчетата от „One More Day“ и на другите участници в шоуто, за да определят състава на групата.

На път за вкъщи той подробно проигра всички движения от своя номер и дори измисли няколко нови трика. Шоуто винаги му даваше невероятен прилив на позитивност и сили, разбира се, ако не се напиеха след шоуто… Да, да, и това се беше случвало! Спортистите, трениращи всеки ден, че дори и по няколко пъти на ден, си позволяваха алкохол. Не често, не и много. Но няколко пъти на месец пиеха без особени проблеми. Единствено маниакално праволинейния Славик и Олег, основателят на „One More Day“, предпочитаха дори в клубовете да пият обичайния си сок.

Той сложи слушалките и забърза към метрото.

„Настъпи нощ — време за битки,

Ако не спиш, то дай ми знак,

Ако безличен е бил сивият ден,

Ти си един от нас!“

Нощта наистина беше настъпила, но времето за битки още не беше. Първо трябваше да отскочи до вкъщи, да вечеря и да каже на родителите си, че ще закъснее.

С любимата музика пътят до вкъщи прелетя съвсем неусетно.

Вратата отвори сестра му.

— А, малък, влизай — промърмори тя, докато дъвчеше сандвич. — Нещо много рано днеска.

— Ей сега пак излизам — махна с ръка Алексей. — Днес е петък. Ще ходим в компютърния клуб.

Точно това извинение използваше обикновено, когато имаше представление или излизаше с приятели. Досега работеше безотказно.

От кухнята се показа майка му.

— Докога ще си разваляш очите на тези монитори? Няма да се наспиш нормално, сам се оплакваш, че сутрин ти е трудно да ставаш за института.

Алексей със закъснение вдигна ръка с намерение да прикрие синината под окото си.

— Спокойно, не виждаш, ако не знаеш какво да гледаш — сръга го с лакът сестра му.

— За какво говорите? — намръщи се Маргарита Селина.

— О, за нищо — ухили се Аня. — За това, че моето любимо братле с огромно удоволствие ще мие съдовете през следващата седмица в чест на добрата си и красива сестричка.

Маргарита Сергеевна сви рамене и се върна в кухнята, измърморвайки под нос нещо за странното съвременно поколение.

Аня замислено погледна брат си и се усмихна:

— Чудя се защо на теб всичко ти минава като на куче? Навежда на определени мисли, не мислиш ли?

— Не мисля — изсумтя Алексей. — А колкото до чиниите… по-късно ще се върнем на този въпрос…

Грабна телефона и се скри в стаята, оставяйки сестра си да измисля остроумия в коридора. Трябваше да реши въпроса с представлението преди вечеря. Все пак беше постъпил малко прибързано, съгласявайки се с предложението, преди да го обсъди с приятелите си. Оставаше му да се надява, че нямат някакви сериозни планове за същата вечер. За щастие имаше един човек, на когото можеше да прехвърли цялата организация.

— Ало, Олег? Виж какво, тук ни предлагат работа за неделя…

— За следващата?

Ако се съдеше по звуците, паркуристът се намираше в метрото.

— За тази. Генералната репетиция е утре.

— Е, ти си знаеш! Но не съм сигурен, че хората ще са свободни…

Алекс въздъхна.

— Знам. Просто много се помолиха, щяло да им се провали мероприятието.

— Добре, ще измисля нещо — неохотно се съгласи Олег. — Някой казвал ли ти е, че си голям балък?

— Разбира се. Значи ще ти метна един SMS с телефона за контакт и всички подробности.

— Окей.

— Тогава до утре.

Алекс хвърли слушалката на леглото и рухна на стола пред компютъра.

Е, Олег ще се погрижи за всичко. Неслучайно беше основателят на паркур отбора „One More Day“. Между другото, трябва да хвърли едно око на сайта — да провери дали не са качили снимки от предното представление. Тогава във „Версия“ се представиха страхотно… Само с питиетата после прекалиха. Членовете на „One More Day“ бяха точни, не пиха изобщо, но виж Алекс и Димон си организираха състезание по надпиване с текила… Брр!… Добре, че ги разубедиха да проверяват степента си на опиянение след всяка чашка със задно салто. Като нищо някой можеше да си счупи врата.

Зад вратата се чу гласът на майка му:

— Альоша, върви да хапнеш!

Алекс набързо прегледа галерията със снимки, после надникна в няколко тематични форума и по стара традиция остави съобщение за предстоящото представление. Никога не се знаеше, може някой да реши да дойде да погледа.

Приключил набързо с вечерята, Алекс се върна в стаята и известно време просто лежа на леглото, отпускайки всеки мускул на тялото.

Затвори очи. Представи си образа за релаксация. Не материален, а абсолютно абстрактен. След това си представи топлина. Тя бавно плъзва по тялото отдолу нагоре, започвайки от краката и завършвайки с главата. По-рано за постигане на нужното състояние му трябваше много време, от порядъка на няколко часа, а сега преминаваше в стадия „загубен в пространството“ за няколко минути. Постепенно престана да чувства тялото си, а след това и самия себе си, разтваряйки се във вселенското „нищо“. В това състояние физическото и духовното възстановяване ставаха изключително бързо. Толкова бързо, че често Алекс дори се замисляше за известна основателност в думите на учителя по тайчи чуан за вътрешната енергия и прочее глупости. Впрочем, той вярваше само на това, което е видял със собствените си очи, или поне можеше да усети, а в останалото… Не, той не отричаше съществуването на нещо си, просто не виждаше смисъл да отделя ценно време за подобни глупости.

Алекс отвори очи и протегна тяло, чувствайки приятна лекота.

Покажете ми човек, пускащ „огнени топки“ — и ще се замисля над това да се заема с магия. Познайте печелившото число в лотарията — и ще отида на гледачка. Полетете на летяща чиния — и ще стана първи в редиците на уфолозите. Допускам, че всичко това може и да съществува, но без доказателства… сами се занимавайте с подобни тъпотии.