Алекс Кош
Игра на маски (20)

Глава 7

Алекс инстинктивно се сви, претърколи се и скочи на крака. Рязкото движение веднага му докара ужасна болка в главата, но в момента не му пукаше. Много по-важно беше, че Белега пак успя да се измъкне.

— Птичката отлетя — ехидно съобщи Костя.

За немалка изненада на Алекс Сенсеич не беше край тях. Затова пък отнякъде се появи леко разстроен Данил.

— Не успях да го стигна — виновно каза баскетболистът. — Бързак е!

Алекс раздразнено удари с юмрук в дланта си.

— Мамка му, почти го бях докопал. Следващият път няма да избяга.

— Не се знае кой кого е докопал — подсмихна се Костя. — Нещо не ми изглеждаш като победител.

Улавяйки самодоволния му поглед, Алекс се намръщи.

— По-добре виж себе си.

Той определено не разбираше откъде се е взело това негово самодоволство. На лицето на Костя се мъдреше огромна синина, а и изглеждаше напълно смачкан. Ако не беше Сенсеич, „великият боец“ щеше да лежи с прекършен врат в парка. Между другото…

— А Сенсеич къде е?

Данил сви рамене.

— Заповяда ми да се върна при теб, а той тръгна по следите на мъжа.

— Ясно — Селин уморено приклекна на пети, държейки се за хълбока. — Ох, добре ме подреди този зеленоок изрод!

— Можеш да ми благодариш — доволно заяви Данил. — Ако не се бях появил навреме и не го бях изплашил, сега щеше да си мъртъв.

— А къде беше досега? — раздразнено подхвърли Алекс.

— Току-що пристигнах. Тъкмо паркирах, когато ти профуча край мен.

„А, да, нашият любител на стрийтрейсинга е с кола — спомни си Селин. — Тогава наистина ми е провървяло, че се оказа тук. С неговия стил на каране можеше изобщо да не пристигне.“

Данил открай време си беше маниак на тема коли. Още от дете помагаше на баща си в автосервиза, интересуваше се от техническите новости и познаваше до най-малки подробности всичко, що е на четири колела. А преди година най-накрая си беше купил използвана хонда „Сивик“, ремонтира я и подмени всичко възможно, после сложи още някакви допълнителни джаджи и сега обикаляше из града като луд. Освен това Данил нежно я наричаше „момичето ми“ и през ден я полираше. Разбира се, това приличаше на лека мания, но не пречеше на никого, и точка.

Алекс нервно изхихика.

— Добре поне, че Сенсеич пристигна навреме.

— Ъ-ъ… — Костя се почеса по врата. — Което е доста странно, защото аз не успях да се свържа с него.

Момчетата се спогледаха учудено.

— А тогава как…

— Както обикновено — резюмира Алекс и всички се засмяха.

Напрежението малко намаля.

— И така, какво все пак стана тук? — попита баскетболистът. — Какво искаха от теб тези мъже?

— Добър въпрос — отбеляза Костя. — Наистина бих искал да знам защо… беше цялата тази работа?

Очевидно искаше да каже нещо от рода на „защо ме натупаха?“, но подобни позорни думи просто не можеха да излетят от устата му.

— Де да знаех и аз…

Идвайки малко на себе си, Алекс се изправи на крака и неволно изохка от острата болка в хълбока.

„О, не! Само не счупени ребра! Толкова тренировки ще трябва да пропусна… — той веднага се сепна. — По дяволите, за какво си мисля?!“

— Онзи изрод с белега на бузата уби мой приятел.

Настъпи напрегната пауза.

— А сега иска да ме очисти, защото бях свидетел. Заплашва семейство ми и приятелите ми… — Алекс стисна юмруци. — И копелето отново ми се изплъзна!…

— И всичко това, защото някой е твърде импулсивен.

Сенсеич се появи съвсем безшумно. Впрочем, приятелите прекалено много бяха залисани в обсъждането на събитията от нощта, за да реагират на тихото шумолене на тревата или потрепването на сенките.

Алекс подскочи от изненада и отново с охкане се хвана за хълбока.

— Или може би е твърде глупав? — предположи Костя.

— Просто не исках да го изпусна — опита да се оправдае пред учителя си Алекс, хвърляйки недоволен поглед към Костя.

Сенсеич внимателно погледна Селин.

— Мисля, че си забравил да ми кажеш някои неща.

— Да, имаше тук няколко произшествия — Алекс се почеса по врата, забил поглед в земята. — Незначителни… Тъкмо започнах да казвам на момчетата…

Ако се съдеше по изражението на Сенсеич, той беше видимо недоволен, което в последно време му се случваше твърде често.

— Ще трябва да започнеш отначало.

* * *

Докато Алекс подробно разказваше за срещите си с рептилоидите — така Сенсеич нарече зеленооките — четиримата с бавна крачка се върнаха до мястото на схватката и се заеха да търсят телефона му. В полумрака задачата съвсем не беше лесна, но малко по-късно Алекс вече държеше в ръцете си останките му.

— Загина със смъртта на храбрите — резюмира той и с въздишка извади сим-картата от безполезната пластмаса.

— По-добре той, отколкото ти — усмихна се Данил.

Алекс погледна въпросително към учителя.

— Е, какво ще кажете за всичко това?

Опита се да скрие вълнението си, но изглежда не му се получи особено успешно.

— Първо, успокой се — Сенсеич замислено погледна своя ученик. — Мисля, че този проблем е напълно решим… Сигурен ли си, че нищо не си пропуснал?

— Като че ли не.

— Добре, засега не предприемай нищо…

— Че какво бих могъл да предприема? — тъжно се усмихна Алекс.

— Имам един познат, така че проблемите със закона ще ги разрешим… — продължи Сенсеич. — А що се отнася до рептилоидите, с тях нещата са доста по-сложни.

Алекс нервно се засмя.

— И още как!

— Но също са напълно решими.

— А защо ги наричате рептилоиди — попита Костя. — Познавате ли ги?

— Лично тези рептилоиди, разбира се, че не — засмя се Сенсеич. — Тези, с които ти си се сблъскал, принадлежат към един от тайните клубове по бойни изкуства, избрали за тотем някакъв вид рептил. Учениците от такива клубове ги наричаме „рептилоиди“.

— Те да не са мутанти? — удивено попита Алекс и приклекна, почувствал слабост в краката. — И какви са тези тайни клубове?

— Сложно е за обяснение… Много последователи на бойните изкуства свързват своето духовно начало с някакво животно: мечка, тигър, пантера, хиена. Това е един от принципите на разделение на клубовете. Като правило, броят на учениците в подобни клубове е много ограничен, тъй като тайните на бойните изкуства се предават или между членове на семейството, или на много ограничен кръг хора.

„Тоест, ние сме един от тези тайнствени клубове? — направи за себе си логично заключение Алекс. — Хм!… Разбира се, приятно е да принадлежиш към кръга на избраните…“

— По света има стотици подобни клубове, практикуващи тайни бойни изкуства. Много от тях, като нашия например, имат наистина древна история и постоянно се съревновават помежду си. Така се получило, че за разлика от останалите клубове „рептилоидите“, наред с „инсектоидите“ и „чистите“, живеят доста сплотено — продължи Сенсеич. — Грубо казано, представляват нещо като един голям клан, състоящ се от множество клубове.

— А какви са тези „инсектоиди“ и „чисти“?

Костя и Данил попитаха почти едновременно.

— „Инсектоидите“, както подсказва и името им, са свързани с насекомите. Те… по-особени са. А пък „чистите“ — това са хора, които не са намерили животинското начало в себе си, но са достигнали определено ниво на лично духовно развитие.

— А ние тогава кои сме? — тъпо попита Алекс. — Нещо не съм чувал за такъв вид животни като дракони. Сигурно учебникът ми по биология е грешен.

Сенсеич се облегна на блока, опря глава и погледна към небето.

— Става дума за духовните начала на различните животни, а не за нормални живи същества, и тук учебникът по биология е лош помощник. Впрочем, дори и по тази класификация драконите са едни от най-древните и удивителни същества.

Всичко това звучеше просто невероятно… и невероятно интересно.

— И колко подобни клуба има в Москва? — развълнувано попита Костя. — Е, освен нашия…

О, да, този психо сигурно се радва, че са се появили много нови противници. До днешната среща с рептилоидите Костя не беше губил нито една битка с другите школи по бойни изкуства. Е, или поне старателно мълчеше за своите поражения.

— Двеста-триста. И сред тях само един е официален представител на Храма на Дракона — нашият клуб. По-точно ще стане официален след регистрацията. Между другото, едно от условията за признаване на клуба е вашето обединение с половинката ви — духът-дракон.

— Винаги съм си мислел, че половинката ми ще е някое прекрасно момиче — озадачено каза Костя — а не някакъв си там люспест дракон.

— Понякога и така става! — изсумтя Алекс. — Любовта е сляпа…

— Виждам, че вече можеш да се шегуваш — отбеляза Сенсеич. — Значи, всичко е нормално.

— Е… ами, да. Май трябва вече да се прибирам, а? — неуверено попита Алекс, макар че изобщо не му се тръгваше.

Оставаха твърде много въпроси, повечето от които още дори не беше формулирал. Но у дома го чакаха родителите му, а нали им беше казал, че излиза само за няколко минути.

— Данил и Костя, можете да се прибирате, с Алексей трябва да обсъдим още нещо.

— Почакайте — помоли Данил. — Имам още един въпрос…

— Добре, давай го този въпрос — изненадващо нетърпеливо каза Сенсеич.

Костя също искаше да каже нещо, но виждайки реакцията на учителя, предпочете да си затрае и мълчаливо да чуе отговора на въпроса на Данил.

„Усещам, че ме чака конско — изненадано констатира Алекс. — А досега никога не ни се е карал, дори като деца. И критикува обикновено много внимателно, без да дава директни съвети и указания, като ни подтиква сами да открием грешките си.“

Тонът на Сенсеич накара Данил да се почувства като натрапник, но явно нямаше намерение да се отказва от въпроса — любопитството си е любопитство.

— Всички тези клубове… С какво всъщност се занимават? Защо никой не е чувал за тях?

— Леле, и това е един въпрос — усмихна се Сенсеич. — Добре, ще ви направя кратка разходка в историята на Рейтинга. И за да изпреваря въпроса ви, Рейтинга — това е нещото, заради което съществуват клубовете. Списък на най-силните. По-добрите клубове, по-изкусните бойци, използващи най-различни техники, дошли от далечното минало и усъвършенствани в настоящето.

— Рейтинг? — повтори Алекс.

Някъде беше чувал тази дума, казана точно с такава интонация… Точно така, „рептилоидът“ беше попитал Сенсеич има ли го в Рейтинга. Но това не е първото споменаване, със сигурност не е първото.

— Да, ние го наричаме точно така. Във всяка страна се води отделен Рейтинг, а най-силните бойци се срещнат в битка за Световния Рейтинг. Във всеки наистина голям град има поне няколко клуба, и те постоянно водят битка за званието най-добри.

— Бият се? — уточни Данил.

— Организират боеве.

— До смърт?

— Както се случи — уклончиво отвърна Сенсеич.

Алекс щракна с пръсти, спомняйки си най-накрая къде още е чувал споменаването на Рейтинга.

— А всички тези клубове все секретни ли са като нашия, или в Рейтинга има и обикновени школи за източни бойни изкуства?

— Да го кажем така, във всеки клуб има дъщерни школи, в които се подбират най-добрите ученици за последващо присъединяване към клубовете и за участие в Рейтинга.

— Така си и мислех! — зарадва се Алекс.

„Онази гадина от «Стоманен юмрук» не би могъл да ме свали просто така. Ако е в Рейтинга като рептилоидите, не всичко е толкова зле! Нали неслучайно ме пита точно за този Рейтинг.“

— Усещам, че си премълчал още доста неща — каза Сенсеич и погледна сериозно към Костя и Данил. — Така че, момчета, наистина трябва да се прибирате вкъщи, разговора за Рейтинга ще го продължим утре на тренировката. Тогава ще ви запозная с него.

— До-обре — проточи Данил. — Аз послушно се оттеглям…

— Да, да вървим да спим — присъедини се към него Костя. — Ние си свършихме работата, спасихме Льоха. Сега може и да поспим.

Алекс успя да разкаже историята за отиването в школата по бойни изкуства на бащиния му приятел още преди Данил и Костя да се скрият зад ъгъла. Сенсеич не коментира загубата му, но реагира доста негативно на побоя на невинните ученици.

— И мислиш, че за това те учих на бойни изкуства? — попита тихо.

— Не, разбира се — разкаяно отговори Алекс. — Аз просто… дадох воля на гнева си, нали е част от втората ми личност.

— Да, точно за това исках да поговоря с теб.

— Вие сте прочели записките ми? — със свито сърце попита Алекс.

— Разбира се, прочетох ги, къде ще ходя? — въздъхна Сенсеич.

— И?… — нетърпеливо попита Алекс.

Уви, учителят не оправда очакванията му.

— Това, което се опитваш да направиш със себе си… В него има нещо интересно, но всичко е реализирано много глупаво.

— Да? — опули се Алекс.

— Хайде да го разгледаме отстрани. Ти се опитваш да изхвърлиш от себе си всичко, което ти се струва излишно, в другата личност. Така ли е?

— Не, аз…

— Бъди честен със себе си. Това не е раздвоение на личността, а е просто опит да се избавиш от това, което считаш, че е слабост на характера.

След дълга пауза Алекс неуверено кимна.

Изглежда, че още изначално е направил от себе си нещо като суперанимал от класификацията на Поршнев и Диденко^[1]. Тези двамата условно разделили човечеството на потомци на четири вида — два хищни и два нехищни. Хищниците се делили на суперанимали — зли същества, потискащи волята на околните, и сугести — хищници, които се приспособяват. Точно суперанимала като най-близко до неговото животинско начало беше целта на Алекс. Уви, засега не се получаваше много добре.

— Трябва да призная, че доста ефективно си използвал техниката за самохипноза, за да потискаш емоциите си. Само че това унищожава личността и разбива психиката.

— Помня — въздъхна Алекс. — Енергията от емоциите трябва да се насочва навън, а не да се задържа вътре. Трябва да изразяваме емоциите си в тяхната цялост, така че по-късно да изчезнат без следа. Точно затова и пребих онези ученици…

Сенсеич се намръщи.

— Това не е най-добрият начин за изкарване на емоции. Разбира се, браво на теб, че изучаваш всичко това… но нали разбираш, че и у дома, и в института, и с приятелите си ти се държиш изкуствено. Навсякъде това не си ти.

— Е, аз не бих се изразил така — не се съгласи Алекс. — Желанията постоянно разкъсват човека на части, често в един и същ момент му се иска да постъпва съвършено различно…

— И точно изборът определя човека — прекъсна го Сенсеич. — Да се биеш или да избягаш, да признаеш любовта си или да премълчиш.

„Това пък откъде го знае?!“ — изненада се Алекс.

— Това, което правиш, е просто да актьорстваш и да заблуждаваш — заключи учителят. — Виж качествата, разпределени между двете личности: единият е сприхав и зъл егоист, а другият е слабо и страхливо нищожество. Не ти ли се струва, че това не е особено добро раздвоение? Нима в Алексей Селин няма по-добри качества от пасивността, от една страна, и агресията, от друга?

Алекс окончателно се обърка.

— Тоест, вие нямате нищо против идеята ми?

— Защо да имам? — изненада се Сенсеич. — Аз просто констатирам факти, изводите ги оставям на теб. За останалото ще поговорим утре на тренировката, сега е време да тръгвам.

— Вече?! — изненада се Алекс.

— А видя ли часа?

— Нямам часовник — измърмори Алекс. — Мобилният ми е счупен…

— Един след полунощ е.

— О, по дяволите! — Алекс скочи на крака. — В къщи ще ме убият! До утре, Виктор Михайлович!

И хукна към дома си.