Алекс Кош
Игра на маски (29)

Глава 8

Денят на боя. Подмосковието, на обяд.

 

Не така си представяше Алекс мястото за двубоите на Рейтинга. Съвсем не така.

— Ама че бунище! — запуши нос Костя. — Сигурни ли сте, че сме за тук?

Те вървяха бавно по пътя покрай оградата и множеството контейнери с боклук. Зад оградата се виждаше съоръжение, повече от всичко приличащо на незавършен търговски център. Многоетажна, напълно ръждясала и полуразрушена сграда, без нито едно здраво стъкло или оцелели врати. Какви ти врати, даже стени почти нямаше — само носещи конструкции. Цялото това чудо се намираше на около сто километра от Москва, недалеч от град Железнодорожний.

— Ако се съди по картата, сме на точното място — увери ги Тьома, след като се консултира с комуникатора.

За да стигнат до тук, първо се качиха на метрото, после на влак и накрая на автобус. Никой не беше във възторг от дългото пътуване, при това толкова рано сутринта. Ситният дъждец придаваше особена пикантност на тази разходка сред природата.

— Мамка му… — промърмори под нос Данил, когато за пореден път стъпи в рядката кал.

Баскетболистът проклинаше от цялото си сърце решението си да остави колата на сервиз за редовния годишен преглед, и на всеки петнайсет минути се сещаше за глупавия гаф.

— Какво се чудите? — каза Тьома. — Боевете биват най-различни. За горната част на Рейтинга наемат целия Олимпийски, а за нас остават ей такива бунища.

— А ти откъде знаеш? — изненада се Машка.

— Прочетох го във форумите на Рейтинга — самодоволно поясни Тьома. — Докато вие тренирахте усилено, аз имах време да се поровя из социалната им мрежа. Между другото, всички двубои на Рейтинга се излъчват по отделен сателитен канал за избрани.

— Че колко кинти ще им трябват? — изуми се Костя.

Тьома ловко прескочи огромна локва.

— За тях това не е проблем.

— Ясна работа — въздъхна Алекс. — И тъй като ние сме на последния ред на Рейтинга, кажете благодаря, че няма да се бием на улицата.

Машка изразително погледна огромна купчина боклук и ехидно произнесе:

— Благодаря-а-а!

Всички бяха малко нервни, нали двубоите в Рейтинга би трябвало да са доста по-различни от обичайните спаринги и състезания.

Минаха по отъпкана пътечка и доста бързо стигнаха до метална ограда. Цялата й повърхност беше намазана с нещо като мазут, но те бързо намериха най-оптималната възможност за преодоляването й. Няколко напречни пръчки бяха доста далновидно почистени от ръцете на многобройните посетители на така наречената руина.

— Мръсничко — намръщи се Алекс.

Той се покатери по стълба и скочи от другата страна.

— Е, като че ли има хора там — отбеляза Костя и ловко се покатери през оградата.

Машка се изхитри да мине между железните пръти и дори не се изцапа, а Данил просто приближи до оградата, хвана се за горния й край, който му стигаше до раменете, и я прескочи с едно движение. Само Тьома си пазеше ребрата и затова прехвърлянето му продължи по-дълго.

За немалка радост на младежите, на входа на сградата се сблъскаха с първите признаци на човешко присъствие: догарящи фасове, безброй графити и чуващи се някъде отгоре гласове и музика.

— Да се качим? — неуверено предложи Данил.

— Разбира се — кимна Тьома. Ако се съди по абсолютното му спокойствие, единствено той възприемаше всичко случващо се като нещо съвсем естествено.

Втори етаж, трети…

Алекс вървеше първи по стълбите и любопитно се оглеждаше, като постепенно проникваше в странното излъчване на това място. Разруха, множество графити и свободно фучащ по етажите вятър.

Шести, седми…

Въпреки че Алекс уж нямаше проблем с височините, леката слабост в коленете му се усилваше с всеки етаж. Не беше сигурен дали причината е във височината или в приближаването на крайната точка на пътя — мястото на двубоя с „рептилоида“.

Осми, девети…

Приближиха толкова близо до източника на шума, че вече можеха да различат отделни фрази.

— … сега е мой ред!

— … ти вече скача!

— … подсигуряване…

Изведнъж се раздаде вик „Банзай!“ и покрай тях прелетя човешко тяло.

— Оп-па! — възкликна Костя. — Роуп джъмпъри^[1].

— Кой? — не разбра Машка, загледана с широко отворени очи в увисналия точно над земята човек.

Разбира се, той беше целият опасан с колани и с каска, а и вързан към подсигуряваща система, за да не се размаже на земята.

— Екстремали — намръщи се Алекс. — Обичат да се разтягат с висене и да скачат от високо.

— Защо? — не разбра гимнастичката.

— Смятат усещането за невероятно — поясни Костя. — Аз пробвах и скочих, нищо особено. Един спаринг със Сенсеич дава много повече адреналин.

Най-накрая се качиха на покрива. Оттук се откриваше прекрасна гледка: цялото околно пространство беше покрито с гора и само в далечината се виждаше някакво населено място от селски тип.

— А уж не е много далеч от Москва — изненада се Данил.

Алекс красотата не го вълнуваше много, той разглеждаше групата джъмпъри. Шестимата младежи се бяха разположили на раниците си под покрива на малка пристройка, отпиваха горещ чай от термос и похапваха сандвичи. Освен тях не се виждаше никой друг.

— Какви сладки момчета — тихо отбеляза Машка.

Алекс можеше да разбере какво точно привлича вниманието на гимнастичката. И шестимата бяха много добре сложени и дори торбестите им дрехи в цвят каки не можеха да скрият този факт. Освен това, всяко движение издаваше в тях доста сериозни бойци.

В това време Костя отиде да се запознае с джъмпърите.

— Привет!

— Привет — в нестроен хор и при пълна липса на оптимизъм му отговориха момчетата, а след това единият се въодушеви: — Хей, аз те помня, ти скачаше при нас.

— Да — ухили се Костя.

— Сетих се, трябваха ти двадесет минути да се решиш — изхихика вторият, с дълги тъмни коси.

Усмивката на Костя моментално изчезна.

— Е, не двайсет…

— На третия опит — уточни трети.

Данил приближи до ръба на покрива и погледна надолу.

— Леле! Аз и след двадесет опита не бих скочил!

Алекс дори не погледна — всичките му мисли бяха заети със съвсем друго.

— Момчета — той се поколеба малко. — Виждали ли сте тук някой друг?

— А на вас кой ви трябва? — лукаво присви очи дългокосият.

— Трябват ни „рисове“ — охотно обясни Костя. — И „хиени“.

— Кой, кой?! — избухнаха в смях джъмпърите. — Да не ви хлопат дъските?

Приятелите се спогледаха.

— Хм… глупаво се получи — намръщено прошепна Машка на Алекс.

Такъв прием изобщо не очакваха.

— Може би все пак сме направили грешка? — тихо предположи Тьома. — Завили сме не където трябва някъде…

Костя приближи до тях и раздразнено заяви:

— Чувствам се като идиот!

— Време е да свикваш — не можа да се сдържи Алекс.

Самият той започваше да се съмнява, че са попаднали на правилното място. Все пак китката не го болеше, тоест „рептилоидът“ не беше наблизо. Освен ако, разбира се, системата му за ранно предупреждение не се е скапала.

— И какво ще правим? — делово попита Тьома.

Дългокосият джъмпър се изправи на крака, отърси се и им махна с ръка.

— Ей, спокойно, пошегувахме се.

„Ама че шегичка“ — раздразнено си помисли Алекс, но се въздържа от коментар. Костя обаче не беше толкова въздържан:

— Глупави шеги са това! — избухна той. — За такива може и бой да отнесете!

— Но пък какви физиономии направихте — засмя се джъмпърът, без да обръща внимание на нападката на Костя. — Вие сте новите в Рейтинга, нали, от „Рижия дракон“?

— Да — неутрално отвърна Алекс. — Боевете тук ли ще се провеждат?

— Не точно тук, в съседната сграда. Между другото, позволете да се представим, ние сме от клуб „Нефритената богомолка“ и отговаряме за тази площадка.

Алекс едва сдържа смеха си.

Ама че име!

Тьома веднага се консултира със смартфона си и побърза да каже:

— Те са в първата стотица.

„Първата стотица — това е сериозна работа — помисли си Алекс. — Едва ли ние петимата ще успеем да победим дори един от тях. Излиза, че ще са по-силни дори от «тигрите». С такива по-добре да не се закачаш…“

За щастие, джъмпърите игнорираха наглото изявление на Костя, в противен случай „драконите“ можеше и да не доживеят до двубоите.

— Аз ще ви заведа до мястото на провеждане на боевете — продължи дългокосият. — Наблизо е.

Пресякоха покрива, после по някаква надстройка преминаха към съседната сграда. Самата сграда се оказа доста по-запазена. Придружени от джъмпъра, приятелите продължиха покрай бетонни стени, изрисувани с многобройни рисунки, а след това се спуснаха два етажа надолу. Тук за първи път попаднаха на истинска врата. Стоманена, красива и явно много стара. Вместо дръжки имаше огромно метално колело, а под тавана висеше едва забележима камера.

— И така, дами и господа — направи театрален жест с ръка дългокосият. — Пред вас е арена „Апокалипсис“, мястото на провеждане на двубои от по-ниските нива на Рейтинга.

Той завъртя колелото и отвори стоманената врата. Пред погледите на приятелите се появи огромна, обвита в полумрак зала. Високи тавани, покрити с най-различни графити стени, няколко бара и свободно пространство в центъра. Овал с големина на малко футболно игрище беше ограден със стоманени решетки, достигащи чак до тавана. Между другото, под тавана висяха няколко огромни прожектора, а из цялата зала бяха пръснати плазмени екрани.

— Хубаво местенце — отбеляза Алекс. — А фирмени партита не правите ли?

— Аха, аз бих си празнувал тук рождения ден — ухили се Костя.

Залата беше доста пренаселена и почти никой не реагира на появата на „драконите“. Алекс успя да улови няколко слабо заинтересовани погледа, но нищо повече от това.

— Огледайте се засега, двубоите ще започнат по график. Ако имате въпроси, моля, обръщайте се към мен, тук всички ме знаят като Планинеца. Аз съм един от собствениците на това прекрасно заведение.

Джъмпърът бързо се разтвори в тълпата, оставяйки петимата „дракони“ да се чудят до входа.

— Е, аз ще отида да разузная малко — нетърпеливо потри ръце Костя и се отправи към бара.

— Да се огледаме наоколо — предложи Алекс, докато продължаваше внимателно да оглежда събралите се в „Апокалипсис“.

Бяха предимно млади момчета и момичета на тяхната възраст, макар да се срещаха и по-възрастни хора. Общият стил на обличане можеше да се охарактеризира като смесено-неформален, тоест като за най-обикновен клуб. Пъстри цветове, шалвари с много джобове при момчетата и миниполи при момичетата. Липсваха единствено биещата по тъпанчетата музика, пълзящият отвсякъде цветен пушек и момичетата-танцьорки.

— Слушай, Машка, чувствам се като у дома си — усмихна се Алекс. — Дори и сцена има, само е малко странно, че е заградена с решетка.

Разбира се, под „у дома“ той имаше предвид любимия си клуб „Дайкини“, където „Crazy Dragons“ имаха представления няколко пъти в месеца.

— Ей, този човек го познавам! — възкликна Тьома, посочвайки седналия на една от масите здравеняк. — Шампион по боеве без правила, ако не греша.

На Алекс покритият с многобройни татуировки мъж също му изглеждаше познат.

— Гледай, някой идва към нас — тихо прошепна Данил.

Три високи момчета в ярки дрехи, които до този момент се мотаеха покрай единия от баровете, наистина се придвижваха в тяхната посока.

— Здравейте! — весело каза най-високият от тях, облечен в някакво подобие на черно стилизирано кимоно.

— Здравейте — отговори неутрално Алекс, докато внимателно ги оглеждаше. Бяха много високи, дори Данил им отстъпваше, най-малко на единия от тях.

— Вие сте новите „дракони“, нали? — ухили се вторият.

Той също беше с някакво подобие на кимоно, само че панталоните му бяха срязани късо като шорти.

— Да, ние сме от клуб „Рижия дракон“ — предизвикателно отвърна Алекс.

Макар с ума си да разбираше, че да се бие на мястото, където се събират участниците в Рейтинга, е най-малкото глупаво, но нищо не можеше да направи със себе си. Този гаден смях го вбесяваше.

— Забавно — изкиска се третият. — Риж, значи.

Дори обикновено спокойният Тьома започна да губи самообладание.

— А вие кои сте?

Най-високият театрално се поклони, тихо пръхтейки от смях.

— Ние сме „Черните хиени“.

Машка присви очи.

— Хей, значи вие ни предизвикахте! — тя се огледа. — А къде е онази дългата?

— Спокойно — изкиска се дългият. — Стела още не е дошла.

Стела?…

Алекс се опита да асоциира това име с баскетболистката, но стигна до извода, че то повече подхожда на някоя руса представителка на най-древната професия.

— И кой от вас четиримата ще се бие със Стела?

Машка пристъпи напред и предизвикателно вирна нос.

— Аз.

— Ти?! — откровено избухнаха в смях и тримата.

Благодарение на отличната си реакция Алекс успя да хване ръката на приятелката си преди тя да измъкне от пояса любимия си нож.

— Машка, Машка — бързо й зашепна той. — Хайде без инциденти, ще си го върнеш после на приятелката им.

— Е, желаем ви късмет с дебюта в Рейтинга — ухили се най-високият. — Наистина ще ви е нужен.

„Хиените“ се оттеглиха обратно към бара, като хихикаха и се блъскаха един друг с лакти.

— Хм, само на мен ли ми приличат на хиените от анимационния „Цар лъв“? — неуверено попита Машка.

— Да, наистина приличат — съгласи се Алекс. — А и хихикат с повод и без повод.

— Тревичка, предполагам — авторитетно предположи Данил и разпери ръце при изненаданите погледи на приятелите си: — Какво? Ами да, пробвал съм…

Алекс не можа да устои и го плесна по врата.

— Ще кажа на Сенсеич — размаха юмрук Машка и веднага премина на друга тема: — Някак си ми е притеснено, когато него го няма…

— Наистина — съгласи се Алекс и отново се огледа: — Кого да попитаме къде е съблекалнята?

— Би трябвало тези хихикащите идиоти — със закъснение се усети Тьома. — Въпреки, че… майната им!

При липса на по-добра алтернатива, „драконите“ се отправиха към застаналия на бара Костя.

— Хей, момчета! — помаха им той. — Тъкмо говорих с Планинеца, изглежда ни е провървяло с противниците. Техният клуб изобщо не се котира тук.

— Успокоявай се, успокоявай — намръщено каза Алекс и се обърна към Планинеца: — А къде можем да се преоблечем и да загреем?

Планинеца с елегантен жест отметна дългата си коса.

— Е, момчета, щом и загрявка ви трябва, май ще загубите боевете.

Костя недоволство погледна към Алекс.

— На мен точно загрявка не ми трябва.

— Какъв си глупак — обади се Машка.

— Но ние можем…

Алекс сръга приказливия си приятел в ребрата и изсъска:

— На всички ли смяташ да казваш какво можем да правим?

— Кхм — усети се Костя. — Е, къде е съблекалнята?

Планинеца сви рамене и посочи към далечния ъгъл.

— Съблекалнята е там, една е за всички. Само че много рядко я използват… по предназначение.

„Драконите“ разбраха какво точно има предвид Планинеца още щом отвориха вратата. Крачещият отпред Данил веднага я затръшна обратно и като отскочи на няколко метра, се изчерви като рак.

— Кхм… Мисля, че вече нямам нужда от преобличане.

— Какво има там? — полюбопитства Машка и се устреми да погледне вътре.

— Не разсейвай хората от процеса — изхихика Костя, който, както и всички момчета, веднага се досети какво точно беше видял Данил зад вратата.

Алекс погледна подозрително приятеля си.

— Костя, повече не хихикай точно така, става ли?

— Това пък защо? — моментално настръхна другият.

Приятелите се спогледаха, но успяха да сдържат смеха си.

— После ще те запозная с подобни весели момчета — обеща Тьома. — Веднага всичко ще разбереш.

В крайна сметка бяха принудени да зарежат преобличането и прекараха цялото си свободно време в разговори край бара. Там си направиха бърза медитативна загрявка. Но имаше и определена полза — Алекс успя да измъкне много полезна информация от Планинеца. По-точно, само от време на време подхвърляше навеждащи въпроси, за да насочва словесния поток на „богомолката“ в нужната посока.

— Тук, в „Апокалипсис“, постоянно се провеждат боеве от ниските нива на Рейтинга. Най-често в почивните дни или през нощта.

Данил веднага си спомни болната тема.

— И защо чак толкова далече? Толкова ли е трудно да се намери някое по-близко място?

— Работата не е в географията — направи гримаса Планинеца. — Отдалечеността от центъра е умишлена, тя напомня за слабостта на дуелиращите се клубове. След като достигнете до определена позиция в Рейтинга, ще може да се биете на по-престижни Арени. Разбира се, ако ви стигнат силите за това. Някои клубове така и си остават в „Апокалипсис“, други се издигат на по-високо ниво, но после пак се връщат…

Машка буквално подскачаше от нетърпение.

— Колко интересно!

— Но всички, така или иначе, започват своя път от тук — завърши разказа си Планинеца.

— Гледам, че в Рейтинга има много екстремали — отбеляза Алекс. — Е, има и от школи по бойни изкуства, участници в боеве без правила…

— Така е — кимна „богомолката“. — Майстори по бойни изкуства, акробати, гимнастици, паркуристи, йоги. Всички, които се занимават постоянно със самоусъвършенстване, рано или късно идват в Рейтинга. Разбира се, имам предвид надарени и истински отдадени хора.