Алекс Кош
Игра на маски (4)

Глава 3

Половин час по-късно Алекс излезе от бара. Разбира се, след като предварително се увери, че на улицата няма никой от участниците в Играта, тъй като нарушителят на правилата не се счита за нарушител, докато някой не го засече.

Страшният на вид охранител се оказа изключително дружелюбен и приказлив човек. А когато откриха и няколко общи познати… Сега Алекс се превърна в желан гост в бара без име. Да, да, точно така. Собственикът на това заведение не само не се беше погрижил да сложи табела, а по принцип беше оставил мястото без име. Странни са понякога хората.

Изненадващо пустата за центъра на града улица изведе Алекс… да, да, към точно същата градинка. Само преди половин час той бягаше през тези храсти от трима преследвачи… между другото, къде ли са се изпокрили? Впрочем, това си е техен проблем.

Алекс не остана да се мотае в градинката, вместо това се втурна обратно към незабележимата уличка. Тренираният му поглед веднага засече доста удобен за покоряване ъгъл на двуетажна сграда. Хора тук почти нямаше, така че той без особени проблеми се качи на покрива, като не привлече излишно внимание. Затова пък горе…

— Аха! — раздаде се победен вик от съседната сграда.

Алекс бавно се обърна към познатия глас.

— Пак ли ти?

Димон седеше увесил крака на ръба на покрива, като се наслаждаваше на полъхващия между къщите хладен ветрец.

— Намерих те! — весело заяви акробатът, докато умишлено бавно се изправяше на крака и се изтупваше.

— Да бе, мечтай си — ухили се Алекс. — Трябваше половината периметър да обиколя, за да открия някой от вашия отбор. Изпокрихте ли се, що ли?

Димон направи първа стъпка назад, за да се засили.

— Не мърдай оттам, ей сега ще долетя.

— Мечтай си — засмя се Алекс и се устреми в противоположната посока.

Той предварително беше преценил в каква посока ще бяга и на коя сграда ще скача, докато още си разменяха нищо не значещи фрази с приятеля си. Разбира се, само лудите скачат в неизвестното, без преди това много щателно да се запознаят с мястото за приземяване. Едно е малка височина и разстояние — там не е фатално, но на два етажа над земята всяка грешка може да се окаже последна. За щастие, преследвачът му все още се подготвяше за скок, и сега беше моментът да се огледа. А дори и да не беше, Алекс така или иначе нямаше да се поколебае да скочи — неслучайно понякога го наричаха камикадзе.

Алекс рязко спря на самия ръб и бързо, но много внимателно огледа покрива на съседната сграда. Като че ли не би трябвало да има никакви проблеми — парчета от бутилки нямаше, жици и кабели — също.

След като провери зоната за приземяване, той се обърна точно навреме, за да хване скока на Димон. Сега беше моментът! Алекс направи къса засилка и отскочи от самия край на покрива… Бърз полет, претъркулване през глава — да убие инерцията, и вече тичаше нататък.

За преследвача в лицето на Димон беше много по-лесно — той видя полета на Алекс и го повтори, без да губи време за подготовка. Разстоянието между тях значително намаля, но Алекс не се и надяваше толкова лесно да се отърве от акробата. Щеше да е прекалено безинтересно.

Притича бързо до другия край на покрива, скочи на най-близкия от редицата ламаринени гаражи, огласяйки цялата улица с неповторим грохот, и продължи движението си, скачайки от гараж на гараж. Нямаше нужда да се обръща, за да се увери дали Димон го следва — железният тътен зад него недвусмислено докладваше, че гонката продължава.

Последният гараж изведе Алекс до къса задънена уличка. Скочи на земята и бързо се огледа. Изглеждаше по-скоро като малко вътрешно дворче, оградено от двете страни с високи сгради, а от третата — с гаражи. Отляво и отдясно тъмнееха масивни и очевидно много скъпи стоманени врати. На няколко десетки метра напред се мярна практически пуста улица и Алекс спокойно можеше да продължи нататък, ако не беше едно малко „но“. Или не толкова малко, зависи как ще го погледнеш. Преди началото на Играта всички се бяха запознали с картите и Алекс беше готов да се закълне, че улицата пред него е същата червена линия, която очертава зоната на игралните действия.

— Задънена улица, а? — весело попита Димон. — Или ще нарушиш правилата?

Беше седнал на гаража в любимата си поза — увесил крака, и усърдно се правеше, че изобщо не се е задъхал.

— Нямам нужда да нарушавам правилата, за да ти избягам — изсумтя Алекс.

За това, че съвсем наскоро наруши правилата, като се скри да почине в местен бар, Алекс вече беше забравил. Ами да, подробности някакви си там…

Димон се изправи на крака и атрактивно скочи от гаража с красив „аербах“^[1] — Алекс така или иначе стоеше твърде далеч, за да успее да се възползва от момента — и меко се приземи на четирите си крайника.

— Я да видим как ще стане! — той се изправи и потри ръце. — Да не си се научил да летиш?

В следващия миг една от стоманените врати се отвори и в уличката изскочиха няколко тъмни фигури. Облечени в черни костюми, не по-малко черни ризи и обувки с червени връзки, те създаваха доста странно впечатление. Може би и защото скъпите костюми не успяваха да скрият атлетичните фигури, а тъмните очила, напротив, много добре скриваха част от лицата им, правейки неочакваните гости почти идентични. Алекс автоматично отбеляза, че са петима.

— Оп-па — изненада се Димон. — Що за чудо е това?

Алекс наблюдаваше с интерес мъжете в черно, като не забравяше да държи под око Димон и да обмисля възможните начини за отстъпление. С появата на новите хора в уличката ставаше много по-лесно да се изплъзне на представителя на синия отбор — просто трябваше да се промъкне между тези мъже и да скочи върху гаража…

Краткото разузнаване отне само няколко секунди. Алекс бързо се хвърли напред, държейки петимата мъже в черно между себе си и Димон. Чак сега изведнъж разбра на кого му напомнят тези момчета — на мистър Смит от Матрицата. Същите каменни изражения на лицата, същите костюми, същите очила… Само дето от последната среща на екрана агент Смит беше успял да натрупа доста мускули.

И тогава „Смитовците“ се задвижиха. Може би бяха взели паркуристите за бандити, което не би било кой знае каква изненада, но реакцията им се оказа доста странна. Цялата петорка като един се втурна в посоката, в която се движеше и Алекс, сякаш уплашени от него. Димон така се изненада, когато видя носещите се срещу него мъже, че просто отстъпи встрани. „Смитовците“ без никакви проблеми скочиха на гаража и се втурнаха в посоката, от която току-що бяха дошли участниците в Играта.

Алекс също се качи на гаража, но за миг спря, за да се обърне — нещо не беше наред. Акробатът вече се качваше след него, но вниманието на Алекс бе привлечено не от него, а от появилия се на отворената врата човек. Мъжът на средна възраст в тъмносиня униформа на охранител се появи на прага с пистолет в ръка. Цялото му лице беше изцапано с кръв, а едната му ръка стоеше извита под неестествен ъгъл.

— Димон! — предупредително извика Алекс.

Но вече беше късно — прозвуча изстрел… и куршумът удари в стената на къщата отсреща. Пазачът явно не беше в състояние да демонстрира чудеса от точност.

Димон моментално се оказа на гаража, погледна към двора и застина в нямо изумление.

— Да изчезваме! — рязко заповяда Алекс.

И те хукнаха. Скачайки от гараж на гараж, паркуристите бързо се отдалечиха от чуждото местопрестъпление.

— Тези крадци ли бяха? — в движение предположи Димон.

— Определено — потвърди Алекс.

Дотичаха до прилепената към гаражите двуетажна сграда и по ръбовете на тухлите се набраха отгоре.

Стъпвайки на покрива, Алекс се огледа в търсене на черните фигури. И ги откри!

— Ето ги! — посочи с ръка към съседната сграда и хукна натам.

— Ей, накъде тръгна?! — бързо го настигна Димон.

— Трябва да ги проследим!

— И за какъв дявол ни е? — полюбопитства акробатът, хвърляйки алчен поглед към червената превръзка на Алекс. — Ако са крадци, нищо чудно да имат и оръжия.

Алекс и сам не можеше да обясни защо хукна след „Смитовците“. Имаше нещо странно в тях, но какво точно…

— Ще се държим на безопасно разстояние — отвърна решително.

И те се затичаха след крадците.

За немалка изненада на паркуристите не им се наложи да забавят темпото. По-скоро трябваше да положат сериозни усилия, за да не изостанат от „Смитовците“. Мъжете в черни костюми скачаха по покривите като скакалци и сякаш изобщо не чувстваха умора. Затова пък младите и тренирани младежи започнаха видимо да отпадат — Играта продължаваше от доста време и двамата бяха навъртели сериозен километраж.

— Да не са някои от нашите? — в движение попита Димон.

— Ясно ти е, че не са — отхвърли идеята няколко вдишвания по-късно Алекс.

И двамата дишаха тежко, произнасяйки думите с усилие.

— Кои са тогава?

— Гастрольори — уверено отсече Алекс, докато с лека завист наблюдаваше как петимата „Смитовци“ съвсем синхронно скачаха от покрив на покрив. — Идиоти… с такава техника за няколко дни ще ги открием. Откъдето и да са дошли… там всяко куче би трябвало да ги знае.

Те се прехвърлиха на поредния покрив и известно време бягаха мълчаливо.

— А ако са от някой цирк? — с хриптене попита Димон.

— Пази си… дъха — на пресекулки отвърна Алекс. — Рано или късно… покривите… ще свършат…

Но преди това да стане, петимата в черни костюми решиха да си поговорят със своите преследвачи. Димон и Алекс не веднага обърнаха внимание на факта, че темпото постепенно се забавя, защото самите те бяха доста уморени. А когато все пак забелязаха, вече беше прекалено късно.

Петорката пресече широкия покрив на някакъв магазин и застина в очакване на преследвачите си. Приятелите скочиха на покритата с битумна хидроизолация повърхност и също спряха, без да смеят да се приближат по-близо, но и не желаейки да отстъпят.

— Как мислиш, дали имат пистолети? — мрачно попита Димон.

— Сега ще разберем — философски отвърна Алекс, докато оглеждаше покрива в търсене на някакво подобие на оръжие. — Важното е, че нямат базуки, с всичко друго все някак ще се справим.

Уви. Изглежда тук често почистваха. Нито една бутилка, камък или пръчка. Освен да се опитат да изкъртят телевизионната антена…

— Ей, вие! — извика единият от „Смитовците“.

— Не е много учтиво — тихо отбеляза Димон.

— Защо, дори много културно се обръщат на „вие“ — не се съгласи Алекс. — И не започнаха веднага да стрелят. Приятни хора.

Двамата с Алекс бавно закрачиха по покрива, приближавайки все по-близо и по-близо до странните циркаджии.

— А на мен не ми харесва, когато ми подвикват толкова грубо — малко нервно заяви Димон. — Но нищо, ще ги научим на добри обноски.

— Да опитаме.

Алекс беше винаги уверен в себе си. На сто процента. Той ясно разграничаваше възможното от невъзможното, реалността от фантазията, но сега логиката му пасуваше поради липсата на информация и много лошо предчувствие. Алекс не знаеше какво да очаква от тези хора. И затова в гласа му се прокрадна несвойствено за него съмнение.

Димон го забеляза и погледна учудено приятеля си, но не каза нищо.

— Бихте ли ме упътили как да стигна до библиотеката?! — извика Алекс, поставяйки ръце в някаква имитация на рупор.

Тук на покрива гласовете бързо се губеха, така че трябваше да положи известни усилия, за да могат събеседниците му да чуят не само думите, но и насмешливия тон, с който бяха произнесени.

Един от „Смитовците“ се отдели от групата и тръгна към паркуристите.

— Нека аз да преговарям — не предложи, а по-скоро констатира Алекс, и пристъпи напред. — И не си мисли да се намесваш. Аз ще го оправя, а по-нататък ще видим.

С всяка стъпка Алекс се чувстваше все по-уверен. Ако този странен крадец не стреля, значи ще се опита да разреши проблема с думи или юмруци, а това вече е съвсем друг разговор.

Срещнаха се точно по средата на покрива. Мъжът в черно така и не свали тъмните очила, но Алекс усещаше преценяващия му поглед върху себе си. За да не остане по-назад, той самият също внимателно огледа този „Смит“. За голяма изненада на паркуриста застаналият пред него човек беше на не по-малко от четиридесет години. Значи мъжът, видимо на годините на баща му, скачаше по покривите по-бързо от млад човек? Глупости. Освен ако не е бивш цирков акробат, както предположи Димон… но дори цирков акробат на тази възраст не може да бъде толкова издръжлив.

— Момчета, защо тичате след нас? — с мека насмешка попита „Смит“.

От леката усмивка, плъзнала по тънките устни на мъжа, Алекс го побиха тръпки. Макар до този момент трудно можеше да го изплаши каквото и да е, но в този човек имаше нещо зловещо… С някакъв животински инстинкт Алекс усети в него истински хищник, готов да убие всеки, който застане на пътя му. И сега, под прицела на невидимите зад тъмните очила очи, се беше озовал някой си Алекс Селин.

— Просто пътят ни е в същата посока — не остана назад Алекс.

Въпреки че придаде на гласа си максимум насмешлива увереност, в дъното на душата си беше леко притеснен. Ситуацията наистина изглеждаше странна: Алекс нямаше представа защо хукна след тези крадци. Разбира се, при условие, че тези „Смитовци“ изобщо са ограбили някого, защото не се виждаха никакви торби. А и да стои така и спокойно да си говори с потенциални престъпници беше някак си… странно…

— Защо не си вървите в къщи, докато още не сте попаднали в някоя беда — все така дружелюбно произнесе мъжът.

— Ами всъщност… — Алекс криво се усмихна — ние сме бедата.

С крайчеца на окото си успя да зърне рязко движение на ръцете на събеседника и добре обученото му тяло дори започна да реагира, но кой знае защо малко със закъснение. Ударът попадна в рамото и отхвърли Алекс на няколко метра, като едва не го лиши от равновесие.

— Ух… — неволно възкликна паркуристът и веднага се хвърли напред, не искаше да отстъпва позиция.

За начало Алекс направи любимата си боксова „тройка“ — „джеб“^[2] в главата с лявата ръка, „хук“^[3] с дясната и след това ъперкът. Просто и ефективно. Само че противникът с изненадваща лекота блокира всички удари. След това последваха няколко опита да прати Алекс в нокаут, но той успя да избегне тази незавидна участ, поемайки един особено сполучлив удар със същото многострадално рамо.

Избухналата болка го отрезви малко и го принуди да се съсредоточи изцяло върху боя. Изненадата изчезна заедно с всички други безполезни чувства.

„Лоу кик“^[4] по глезена.

Противникът пое любимия удар на тайландските боксьори без дори да трепне и веднага удари в отговор. Алекс бързо отстъпи, не искаше отново да усети върху себе си чудовищната сила на „Смит“ и веднага контраатакува с десен крак в стомаха. Разбира се, отново безуспешно.

По време на кратката размяна на удари в Алекс възникна странно усещане, обикновено появяващо се при спаринг с треньора, сякаш противникът има един крайник повече от теб. Той просто не успяваше да блокира всички удари и да контраатакува. За преминаване в близък бой и опит да направи захват и дума не можеше да става — Алекс чувстваше, че здравите ръце на „Смит“ само това и чакат.

На противника му трябваха едва няколко секунди, за да пробие защитата на Алекс. Разбира се, за него размяната на удари продължи цяла вечност, но всичко приключи наистина неочаквано.

Прас!

И ударът в лицето го събори на земята, заставяйки го светкавично да се превърти през рамо и да се метне встрани, за да избегне довършващия удар с крак. Но „Смит“ нямаше намерение да продължава с атаката.

— Добре се биеш — отбеляза мъжът в черно, докато спокойно гледаше изправящия се млад мъж. — И още… имаш много интересна татуировка. Кой ти я направи?

Алекс не отговори на странния въпрос и мълчаливо се хвърли в атака, недоволно отбелязвайки, че по време на кратката размяна на удари „Смит“ дори не свали тъмните очила.

Няколко удара с ръце бяха успешно посрещнати с блокове, но късият удар в пищяла накара „Смит“ да се разсее за секунда и лакътят на Алекс някак се добра до челото на противника. Не успя да се зарадва на успеха си, защото „Смит“ издържа удара и без никакво колебание направи ответна серия от удари. Той буквално отхвърли Алекс на няколко метра и дори не се намръщи!

И отново паркуристът бързо скочи на крака, за да не получи ритник в лицето, и отново това не беше необходимо.

— Браво, наистина си упорит — провлачи „Смит“.

Алекс тръсна глава да проясни погледа си.

— Майната ти.

Въпреки обзелата го вълна от слабост, Алекс доволно се усмихна. На покрива между двамата лежаха счупени тъмните очила — дреболия, но му стана някак приятно. Следващото нещо, което видя, бе лицето на противника… До този момент Алекс смяташе, че той е на около тридесет и пет — четиридесет години, но сега с изненада установи, че „Смит“ вероятно е към петдесетте! Но още по-силно го поразиха очите на мъжа… неестествено зелени, без каквото и да е бяло по тях, и сякаш светеха! Да, да, именно светеха!

Алекс отстъпи крачка назад.

Лещи сигурно. Но защо?!

А после вече изобщо не му беше до размишления. „Смит“ го връхлетя като ураган, помитащ всичко по пътя си. Защитавайки се на предела на възможностите си, Алекс с ужасяваща яснота осъзна, че вече е загубил. Нямаше никакви шансове. Сега този мутант или ще го пребие до смърт, или ще го хвърли от покрива.

Решавайки да използва последната си възможност, паркуристът тръгна за близък бой в опит да пренесе боя в партер. Въпреки лошото си предчувствие. Това беше и последната му грешка, след която боят приключи. Скачайки в краката на „Смит“, Алекс успя да избегне логичния удар с коляно, но след това някаква странна сила го подхвана и го изпрати в дълъг полет…

Пред очите му премина небето, покрива, още веднъж небето… и после видя далеч под себе си асфалта. Тялото му реагира преди още Алекс да разбере какво се случва — изви се във въздуха в невероятно салто и се вкопчи в перваза на прозореца на последния етаж. Дланите му пламнаха от болка, чувството беше сякаш кокалчетата изскачат от ставите си, но той се задържа. Трябваха му няколко секунди, разтеглили се в цяла вечност, за да дойде малко на себе си и да осъзнае какво всъщност се случи.

— Алекс! — от ръба на покрива се показа бледото лице на Димон. — Жив си!

— Не съм сигурен — слабо изхриптя Алекс. — Сега… ще си почина… малко… и…

С усилие напипа с крак цепнатина между тухлите, която му позволи да отнеме част от тежестта на тялото си от ръцете. Веднага започна да диша по-леко, но пък започна да трепери.

Погледна надолу и с радост установи, че ако скочи сега, ще остане жив. Може би дори ще се размине само с няколко синини. Но ако не беше успял като по чудо да се хване за перваза на прозореца… Не, по-добре сега да не мисли за това.

Димон буквално изригна:

— Вече си мислех, край с теб. Този изрод така те хвана, завъртя и метна… Откъде такива силища в него? С какво се тъпче сутрин?! Искам двойно от същото!

Няколко минути по-късно Алекс се стегна, набра се на перваза на прозореца и много бавно запълзя нагоре. Изкачването беше много трудно, но той се застави да не обръща внимание на болката и слабостта. Минута, втора… Димон протегна ръка и го изтегли на покрива.

Алекс рухна по гръб, гълтайки трескаво въздух.

— Да, тази Игра дълго ще я помня — пусна крива усмивка Димон. В очите му се спотайваше силна загриженост за приятеля, но той за нищо на света не би я показал открито. Това не беше в характера на акробата, освен това подобна загриженост можеше да обиди Алекс.

— А тези… къде са? — попита Алекс, докато, повдигнат на лакът, оглеждаше покрива.

— Избягаха — сви рамене Димон. — Онзи те хвърли, погледна си часовника и побягна. Явно се уплаши, че ще го хвана и ще му извия врата.

— Ами да, разбира се — изсумтя Алекс, докато бавно се изправяше на крака.

Димон, макар да беше майстор на спорта по акробатика, едва ли можеше да съперничи на Алекс в бойните изкуства.

— Накъде избягаха?

— Май нататък — неуверено кимна акробатът. — Качиха се на пететажния блок, по-нататък не ги видях.

Те бавно се придвижиха към противоположния край на покрива, прилепен до пететажния блок. Да бързат така или иначе нямаше нужда, „Смитовците“ отдавна бяха далеч оттук.

— Виж, това е просто някакъв идиотизъм — раздразнено заяви Димон, докато изритваше остатъците от счупените черни очила. — Никой няма да повярва… Двама идиоти няколко пресечки гонят крадци, след това представители на двете страни се срещат в центъра на покрива, бият се… и онзи изрод те хвърля като някаква перушинка на цели десет метра!

— Какво, толкова силно ли ме хвърли? — навъсено попита Алекс.

Лявата половина на лицето му вече беше разкрасена от не особено забележима, но доста обидна синина.

— Е, за десет малко се поизхвърлих, разбира се… Но три-четири метра със сигурност — потвърди акробатът и рязко спря. — По дяволите… Ама какво силище трябва да си!

— Да… силище… — замислено проточи Алекс, припомняйки си странния цвят на очите на мъжа.

Глупост някаква. Алекс го обхвана странно чувство, сякаш е попаднал в тъп американски екшън в стил „американска нинджа“. Макар че тук по-скоро намирисва на „Хълк“ или „Х-мен“…

— Ех, трябваше да взема някоя по-голяма пръчка и да го замеря! Или с камък да го нацеля! — мърмореше в това време Димон.

— Късно е да пиеш „Боржоми“^[5] — философски отвърна Алекс.

— Когато вносът е забранен…

Те се качиха на пететажната сграда по подозрително поклащаща се ръждива стълба и се огледаха.

— Колко е оттук до най-близката сграда приблизително?

— Седем метра — пресметна Димон. — Но ако не скачаш към по-нисък етаж, това си е чисто самоубийство. Може би са се спуснали надолу?

— Ти по-добре знаеш, аз по това време висях на перваза на прозореца.

Акробатът се замисли.

— Да, но не гледах тях, а бързах към теб. Но пък съм сигурен, че се качиха тук…

Паркуристите известно време гледаха мълчаливо към значително отдалечената сграда пред тях. Естествено, не се виждаха никакви хора в черно, но Алекс дори не ги търсеше. Сега го вълнуваше друг въпрос… Как този престарял циркаджия успя толкова безпроблемно да го победи? С такава обидна лекота…

Той стисна юмруци.

Години изтощителни тренировки от най-ранна детска възраст, стотици спаринги… и всичко напразно. Отупаха го като новобранец! Ако Сенсеич беше видял позора на Алекс, щеше да му изтегли ушите… или направо да го изхвърли позорно от клуба.

Алекс направи няколко дълбоки вдишвания и започна да отстъпва назад.

— Ей, какво си намислил? — обезпокоено попита Димон.

— Искам да проверя нещо — прекалено рязко отвърна Алекс.

Ако тези изроди могат, то и аз трябва да… Не може да са чак толкова по-силни от мен!

— Да не си се побъркал?! — извика Димон.

— Хайде, отдръпни се — Алекс махна с ръка, отстъпвайки все по-назад и по-назад. — Щом те са скочили, то за мен ще е детска игра.

— А ако все пак са се спуснали надолу? — опита се да го разубеди акробатът. — Не бъди глупав…

— Остави ме!

Засилка. Скок…

Мамка му!

Алекс за малко не успя. Явно тук бяха повечко от седем метра, по-скоро цели десет. Нима окомера го подведе?!

Успя да се хване с пръсти за ръба на покрива, но не и да се задържи. Падането се оказа изненадващо кратко — няколко етажа по-надолу висеше строителна люлка, която с радост прие изпънатото като струна тяло на Алекс. Впрочем това не беше толкова неочаквано — отбеляза си строителното приспособление още преди скока, но се надяваше да мине без тази импровизирана застраховка.

Лежеше по гръб, страхувайки се дори да мръдне, и наблюдаваше бавно плуващите облаци. Въздухът излизаше от гърдите му със странни хрипове… Дали не беше счупил ребра? Ех, казваше му Сенсеич, че при падане от голяма височина трябва да може да отпуска всеки мускул в тялото… Дори даваше примери, как пияни хора, паднали от петия етаж, се отървават само с леки наранявания, а трезвените понякога и от метър височина се потрошават до смърт. Впрочем случай със случай не си приличат…

Алекс със стон се надигна на лакът и внимателно опипа ребрата си. Изглежда нищо не бодеше, което беше добре. След като обходи цялото си тяло, той се убеди, че се е отървал само с прилична по размер синина на онова място, с което мислеше, когато реши да скочи такова разстояние.

— Откачалка! — извика му отгоре Димон. — Съвсем малко да беше…

— Сякаш не знам — промърмори под нос Алекс и викна на приятеля си: — Затова пък не ме хвана!

— Наистина ли?! — Димон размаха над главата си червен плат. — Трябва да бъдеш по-внимателен!

По дяволите!

Алекс се плесна по рамото. Естествено, знакът го нямаше там.

И кога само успя?!