Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (6)

Глава 5
Маркизът и Глъстън

Майрън се бе свил на одъра си, заровен в няколко ката одеяла. Бе вдигнал качулката си, а в ръка държеше свещ, надвесена над огромната книга, положена в скута му. Споделяше стаята на Ейдриън в рицарското крило. Помещението бе лишено от прозорец и камина, така че бе и студено, и мрачно. Зелена драперия покриваше едната стена и с това украсата се изчерпваше. Майрън нямаше нищо против. Харесваше стаята.

Хранеше се в кухнята. Закуската бе рано, а вечерята късна, ако се съдеше по манастирските навици. Ежедневно се отбиваше да нагледа Ред, произнасяше молитвите си насаме. В много отношения това му напомняше за абатството. Бе очаквал вече да му липсва дома, но носталгията така и не се появи. Първоначално това го изненада, но после осъзна, че домът не е толкова място, колкото идея, която се развива едновременно с личността. Отдалечеността от манастира му показа, че абатството вече не е неговият дом — вече носеше това със себе си, а семейството му не се свеждаше до група монаси.

Насили очите си да се съсредоточат върху книгата. Лорд Амбърлин от Гастън Лу току-що бе открил, че произхожда от графа на Гаст, който победил лумбертънските нашественици в битката при Примитън Тор. Нямаше си представа кой е лорд Амбърлин, нито кои са Лумбертънови, но въпреки това бе удивително. Всичко прочетено все още го удивляваше.

Почукване на вратата едва не го накара да изтърве свещта. Остави книгата. Отваряйки, видя познат паж.

— Милорд.

Майрън се усмихна. Момчето винаги го наричаше така — и всеки път монахът намираше това за забавно.

— Лейди Аленда моли за аудиенция с вас в малкия източен салон. В момента е там. Ще я видите ли или ще предпочетете да й предам съобщение?

За миг Майрън остана объркан.

— Лейди коя?

— Лейди Аленда от Глъстън.

— О — рече той. — А, ще отида, но… би ли ми показал пътя? Не зная къде е източният салон.

— Разбира се, милорд.

Пажът се обърна и закрачи, оставяйки Майрън бързо да затвори вратата и да притича след него.

— Каква е тази лейди Аленда? — попита Майрън.

Пажът му хвърли изненадан поглед.

— Тя е ваша сестра, милорд. Поне така каза.

— Да, така е, но… Знаеш ли какво иска?

— Не, милорд. Лейди Аленда не каза.

— Ядосана ли звучеше?

— Не, милорд.

Достигнаха малкия салон, където в камината бумтеше огън. Стаята бе изпълнена с множество тапицирани кресла и канапета, създавайки предразполагаща атмосфера. Пищни гоблени, изобразяващи лов, сражение и пролетен празник, красяха стените.

Две жени скочиха на крака при влизането му. Едната беше облечена в красива черна брокатена рокля с висока яка и стегнато елече с множество копчета и дантели. Другата носеше по-семпла, но също скъпа рокля от черна вълна.

Прекарал целия си живот в закътания манастир на върха на един хълм, Майрън бе срещал малко хора — и още по-малко жени, особено като тези двете. Бяха красиви като два елена.

Те направиха реверанс. Майрън не бе сигурен какво означава това.

Аз трябва ли да им отвърна със същото?

Преди да реши, една от тях заговори.

— Милорд — каза по-близката от двете, все още приведена. — Аз съм сестра ви, Аленда, а с мен е прислужницата ми Емили.

— Здравей — неловко каза той. — Аз съм Майрън.

Той протегна ръка. Аленда, която все още не се бе изправила, объркано повдигна глава. Погледна към другата жена, преди да я поеме, целувайки опакото й.

Майрън шокирано я отдръпна. Настъпи дълго мълчание.

— Ще ми се да имах бисквити, които да ти предложа — каза той.

Отново мълчание.

— В манастира винаги имахме бисквити, с които да черпим посетителите.

— Искам да ви помоля за прошка, Ваша светлост — осмели се да заговори Аленда с треперещ глас, — задето не успях да се срещна с вас по-рано. Зная, че беше погрешно от моя страна, имате пълното право да сте гневен. Дойдох да ви помоля да проявите милост.

Майрън объркано я изгледа. Премигна няколко пъти.

— Молиш мен за прошка?

Аленда бе ужасена.

— Моля ви, милорд, съжалете се. Дори не знаех за вас, докато не навърших четиринадесет, когато случайно на една вечеря дочух за съществуването ви. Едва на деветнадесет осъзнах изцяло, че имам и друг брат и че татко ви е заточил на онова ужасно място. Зная, че не съм невинна. Осъзнавам прегрешенията си и изцяло признавам пред вас низката си натура. Трябваше веднага да ви посетя, но не го сторих. Ала трябва да разберете, че не съм свикнала да пътувам надалеч и да посещавам непознати мъже, дори и ако те са отдавна изгубения ми брат. Ако само татко ме бе завел при вас — но той отказа, а за жалост аз не настоях.

Майрън стоеше застинал.

Поглеждайки го, Аленда зарида.

— Осъдете ме, ако е нужно, но моля ви, не ме измъчвайте повече. Сърцето ми не може да го понесе.

Майрън отвори уста, но нищо не се отрони от нея. Отстъпи назад, смаян.

Аленда трепереше. Очите й се плъзнаха по грубото вълнено расо, което той носеше, и се наляха със сълзи. Пристъпи към него с треперещи ръце. Протегна се и докосна дрехата му, прошепвайки със стегнато гърло:

— Съжалявам за начина, по който татко се е отнасял с вас. Съжалявам и за своето отношение към вас. Съжалявам за всичко, което е трябвало да изтърпите заради нашата себичност. Но моля ви, не ме прогонвайте. Ще направя всичко, което пожелаете, но ви моля да проявите милост.

Тя падна на колене, плачейки в ръцете му.

Майрън също коленичи, прегръщайки сестра си.

— Моля те, спри да плачеш. Не зная какво съм сторил, за да те нараня, но много съжалявам — погледна към Емили и беззвучно каза: — Помогни ми.

Прислужницата просто се взираше в него, шокирана.

Аленда вдигна очи, попивайки сълзите си с дантелена кърпичка.

— Няма да ме лишите от титлата ми? Да ме прогоните от земята пи и да ме оставите да се оправям сама?

— Мили Марибор, не! — възкликна Майрън. — Никога не бих сторил това! Но…

— Няма да го направите?

— Разбира се, че не! Но…

— Бихте ли могли… да ми гарантирате и зестрата ми — долината Рилан? — рече тя, сетне бързо добави: — Питам само, защото никой свестен мъж не би се оженил за девойка без зестра. Тогава бих продължила да ви бъда в тежест. Разбира се, Рилан е много хубава земя и осъзнавам, че може и да не пожелаете да се разделите с част от нея, но татко ми я беше обещал. Но пак ще бъда щастлива с всичко, което благоволите да ми отстъпите.

— Но аз не мога да ти дам нищо. Аз съм просто монах от Уиндското абатство — той дръпна расото си. — Това е всичко, което притежавам. Всичко, което някога съм притежавал. Технически, то всъщност принадлежи на абатството.

— Но… — Аленда го изгледа смаяна. — Не знаете ли?

Майрън зачака, отново премигвайки.

— Татко и братята ни са мъртви, паднали в битката срещу елфите. И тримата умряха в Дрондил Филдс.

— Съжалявам да чуя това — каза монахът. Потупа я по ръката. — Тъгувам за загубата ти. Трябва да се чувстваш ужасно.

— Те бяха и ваше семейство.

— Да, разбира се, но аз не бях толкова близък с тях. Всъщност съм срещал само татко и то веднъж. Но това не намалява симпатията ми към теб. Съчувствам ти. Има ли нещо, което бих могъл да сторя?

Въпросително свъсила вежди, Аленда се спогледа с Емили.

— Не съм сигурна, че разбирате? Вие наследявате семейното богатство и титла. Сега вие сте маркизът на Глъстън. Владеете хиляди акри земя, замък, села — барони и рицари са под ваша команда. Владеете животите на хиляди мъже и жени, които живеят или умират по ваша заповед.

Майрън потръпна и сгърчи лице.

— Не, не. Съжалявам, трябва да си се объркала. Не искам нищо от това. Предполагам не бих могъл да те натоваря с всички тези неща?

— Значи мога да получа долината Рилан?

— О, не… тоест, да — имам предвид, всичко. Не го искам. Можеш да вземеш всичко… а има ли книги?

— Няколко, ако не се лъжа — рече Аленда, замаяна.

— В такъв случай бих ли могъл да получа тях? — попита той. — Може да си ги вземеш, след като ги прочета, а ако не, бих искал да ги прибавя към библиотеката в Уиндърмиър. Това проблем ли ще представлява?

— Искате да кажете, че искате да взема целия Глъстън? Всичко — без книгите?

Майрън кимна и погледна към Емили.

— Ако това ще те затрудни прекалено, вероятно твоята приятелка може да помогне. Би могла да вземе някои от замъците и рицарите — допълнителните ръце облекчават работата.

Аленда кимна, все още зяпнала.

Майрън се усмихна.

— Друго ще има ли?

Сестра му бавно поклати глава.

— В такъв случай ми беше приятно да се запознаем — той се здрависа с Аленда. — И с двете ви — стисна ръката и на Емили. Жените не продумаха.

Майрън излезе и се облегна на стената, чувствайки се, сякаш току-що се е измъкнал от самата смърт.

— Ето къде си бил — викна Ейдриън, който крачеше по коридора, стиснал малка книжка. — Пажът ми каза, че ще те намеря тук.

— Току-що се случи нещо изключително странно — рече Майрън, сочейки към салона.

— Забрави — боецът протегна книгата. — Трябва да прочетеш това тази нощ. Ще се справиш ли?

— Само това?

Ейдриън се усмихна:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— А какво е то?

— Дневникът на Едмънд Хол.

— Удивително!

— Именно. А утре по пътя ще ми разкажеш какво пише. Така времето ще минава по-лесно.

— Пътя… утре? — попита монахът. — Към манастира ли ще тръгвам?

— Нещо по-добро — ще тръгнеш по пътя на геройството.