Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (25)

Глава 24
Дарът

Тихо е като гроб, помисли си Ейдриън в мрака. Последният фенер бе затихнал преди известно време, по подобие на разговора. Ройс бе разпитвал Майрън за лингвистика, но дори и това замря.

Намираше се в гробницата на Новрон, мястото на вечния покой на спасителя на човечеството. За това място се говореше, че е митично, приказка, легенда — а ето, че той стоеше вътре. Част от първите, прекосили прага й за хилядолетие. Това се казваше постижение — и то удивително.

Ейдриън се бе облегнал на стената, отпуснал десницата си върху урна, вероятно струваща десет хиляди златни тенента. Бе качил краката си върху статуетка на златен овен. Ако не друго, поне щеше да умре богат.

Виж докъде стигна. Бащиният глас отекна в главата му, плътен и силен, както го бе запомнил като малък. Почти можеше да види баща си да се извисява над него, изпъстрен с капчици пот, препасал кожената престилка и хванал щипци.

Всичко, на което те научих, ти прахоса за пари и слава. Какво ти донесе това? В нозете си имаш повече богатства от крал, а на изток все още скандират Галенти, но сега, когато стоиш пред края, можеш ли да кажеш, че животът ти си е струвал? Това ли диреше, когато напусна Хинтиндар? Това ли е величието, към което се стремеше?

Ейдриън махна ръката си от урната и свали крака от овена.

Каза ми, че ще станеш велик герой. Покажи ми тогава. Покажи ми едничко нещо, което да оправдае досегашния ти живот. Нещо създадено. Нещо спечелено. Нещо заслужено. Нещо научено. Има ли такова нещо? Има ли какво да покажеш?

Ейдриън наклони глава и огледа гробницата. В другия край съзираше синкавото сияние.

Дълго време се взира в него. В мрака бе трудно да определи времето. Светлината леко се усилваше и отслабваше — вероятно с дишането й, предположи той. Нямаше представа дали промяната бе нейно дело или на робата.

Има ли какво да покажа? — запита се той.

Ейдриън се изправи. Протегна ръце и започна да се движи покрай стената към входа на криптата. Само тя беше там. Свита в една от нишите, седнала зад саркофага, онзи с природните сцени по стените. Бе забила чело в коленете си, а краката й бяха обгърнати с ръце.

Той приседна до нея. Светлината на робата й засия леко и главата й се наклони. Сълзите бяха прокарали множество бразди по бузите й. Тя премигна към него и обърса очи.

— Привет — каза Ариста.

— Здравейте — отвърна боецът. — Кошмар?

Ариста поспря, сетне тъжно поклати глава.

— Не — не сънувах. Чудя се какво означава това.

— Според мен, че сме приключили.

Принцесата кимна.

— Предполагам.

— Всички са в гробницата на Новрон. Защо дойдохте тук?

— Не зная — отговори тя. — Вероятно съм искала да остана сама. Обмислях живота си — всички онези неща, за които съжалявам. Нещата, които никога не сторих. Които трябваше да сторя. Направеното, което ми се иска да не бях. Знаеш, подобни веселби. Този тип мисли най-добре вървят насаме. Ами ти? Ти какво си мислеше?

— Подобни неща.

— Така ли? И какво?

— Ами… — рече той, прочиствайки гърло. — Интересно, че питате. Има много неща, които ми се ще да не бях правил, но… оказа се, че има само едно нещо, което ми се иска да бях сторил, но не го направих.

Тя повдигна вежди.

— Наистина? Късметлия си — почти като Майрън.

— Мда — рече неловко той.

— И какво е то?

— Нещата стоят така. В момента завиждам на Ройс. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но е истина. Животът на Ройс е от онзи тип, за който майките предупреждават децата си, че ще имат, ако не слушат. Сякаш боговете са подели заговор срещу него от самия ден на раждането му. Нищо чудно, че е станал такъв. Когато го срещнах за първи път, той беше доста страшничък.

— Беше?

— Да, не като сега — наистина страховит, от типа „никога не обръщай гръб на подобен човек“. Но Аркадиус видя у него нещо, което никой друг не е успял да съзре. Предполагам такава е работата на магьосниците — да надничат в душите. Да забелязват онова, което останалият свят не може да види.

Ейдриън се размести неловко, усещайки студенината на камъка през дебелия слой прах. Кръстоса крака и се приведе напред.

— Отнема страшно много време Ройс да се довери на някого. Ако трябва да съм честен, още не съм напълно сигурен дали ми се доверява изцяло, но на нея се доверяваше. Гуен го промени. Стори невъзможното, за да го направи щастлив. Дори и сега мисълта Ройс да се усмихва е — в добрия смисъл — като сняг през лятото или овце да си играят с вълци. Това не е възможно от проста симпатия към момиче. Между тях имаше нещо специално, нещо дълбоко. Тя присъства в живота му само за кратко, но сега поне той знае какво е чувството. Разбирате ли ме?

— Да — каза тя. — Разбирам.

— Ето за това съжалявам.

— Не можеш да съжаляваш за подобно нещо — рече тя, като почти се засмя. — Как можеш да съжаляваш, че не си намерил истинската любов? Това е като да се каеш, че не си се родил гений. Не е във властта на хората. Или се случва, или не. Това е дар — подарък, който повечето никога не получават. Всъщност като се замислиш, то е по-скоро като чудо. Първо трябва да откриеш този човек, сетне трябва да го накараш да осъзнае какво наистина означава той за теб — точно това е нелепо трудно. Тогава… — тя поспря, загледана в някаква далечина. — Тогава този човек трябва те почувства по същия начин. Като да търсиш специална снежинка, а дори и да я намериш, това все още да не е достатъчно. Трябва да откриеш същата като нея. Какви са шансовете? Мисля, че Хилфред я откри. Той ме обичаше.

— А вие обичахте ли го?

— Да, но не по начина, по който искаше той. Ще ми се да бях. Чувствам, че е трябвало да го сторя. Същото беше и с Емъри. Чувствам се виновна. Може би с времето щях да обикна Емъри, но нямах време да го опозная.

— А Хилфред?

— Не зная. Чувствах го по-скоро като брат. Исках да го направя щастлив, както исках да виждам щастлив и Олрик. Но не за това говоря. Повечето хора никога не намират истинската любов, а ако я открият, то тя е несподелена. Според мен това е дори по-трагично, отколкото да не я намериш въобще. Да знаеш, че радостта е завинаги извън досега ти — това е истинско мъчение. Така че щом нямаш контрол — то не е и избор. Следователно няма за какво да съжаляваш, че не си открил истинската обич.

— Точно там е проблемът. Намерих я, но никога не й разкрих чувствата си.

— О… това е ужасно — рече тя, сетне се улови и вдигна ръка, за да покрие устата си. — Много съжалявам. Това беше отвратително от моя страна. Нищо чудно, че бях толкова лош посланик. Аз съм самата тактичност, нали? Ти… О! — внезапно възкликна тя, а на лицето й се появи разбиране. — Зная коя е тя.

Внезапно на Ейдриън му стана горещо, досадни мравки плъзнаха по кожата му.

— Впрочем тя е много красива.

Ейдриън се взираше в нея.

— Но името й не е наистина Емералд, нали? Чух някой да я нарича така.

— Емералд? Мислите, че говоря за…

— А не е ли така? — изглеждаше посрамена и внимателно продължи. — Видях те да я целуваш, когато потегляхме.

Ейдриън се изкикоти.

— Името й е Фалина и тя е добро момиче, но не, нямам предвид нея. Жената, за която говоря, по нищо не прилича на нея.

— О — тихо каза принцесата. — И защо никога не си й споделил чувствата си?

— Имам списък — той потупа ризата си с ръце, опитвайки се да бъде забавен, но се чувстваше глупаво.

Тя му се усмихна. Той харесваше да вижда усмивката й.

— Не, наистина — защо?

— Не се шегувам. Наистина имам списък. И то не е завършен. Непрекъснато добавям нови причини. Вече са твърде много.

— Кажи няколко.

— Главната е, че тя е благородничка.

— О, разбирам — мрачно рече тя. — Но не е невъзможно. Зависи от момичето, разбира се, но благородни дами са вземали съпрузи от простолюдието и преди. Не е нещо нечувано.

— Богати търговци да, но колко дами познавате, които са избягали с обикновен крадец?

— В никакъв случай не си обикновен крадец — смъмри го строго тя. — Но виждам какво имаш предвид. Прав си, че има малко благороднички, които биха игнорирали простолюдния произход и непочтената кариера. Като Ленар Пикъринг например — или не е тя?

Принцесата потръпна леко.

— Не, не е Ленар.

— Добре — тя отдъхна, престорено обърсвайки чело. — Не ме разбирай погрешно, обичам Ленар като сестра, но тя не е за теб.

— Зная.

— Но все пак има жени, дори благороднички, които биха били привлечени от престъпници. Чуват историите за дързостта и се заинтригуват — лично съм ставала свидетел.

— А задълженията? Дори и да искат, не биха могли да загърбят отговорността си. Говорим за титли и земи все пак.

— И това е така.

— Това ли не ви позволи да се омъжите? — попита той.

— На мен? О, мили Марибор, не — тя се усмихна. — Сигурна съм, че Олрик искаше да ме омъжи за мнозина въздигнати съюзници именно по тази причина. Ако баща ми не беше убит, убедена съм, че щях да бъда дадена на принц Рудолф от Олбърн — тя потръпна драматично. — За щастие Олрик бе добър — никога не бих го очаквала от него, когато беше по-млад. Но той не ме принуди. Не се сещам за други, които биха сторили същото.

— Защо тогава?

— Защо не съм се омъжила ли? — тя се изсмя леко стеснено. — Може да ти се стори странно, Ейдриън, предвид цялата ми неземна красота и прочие, но Емъри беше първият мъж, който прояви интерес към мен. Поне той беше първият, който ми го каза. Не съм като Ленар или Аленда. Не привличам мъжете, а и всички онези приказки за вещерство също не помагат. Не, Емъри беше първият — и честно мисля, че ако ме беше опознал по-добре, щеше да си промени мнението. Не живя достатъчно дълго да разбере, че това бе само увлечение. Беше същото и с Хилфред.

Тя спря и погледна настрани, потъвайки в тъга.

— Предполагам трябва да съм щастлива, че толкова малко мъже са показвали интерес към мен, иначе ръцете ми щяха да са до лактите в кръв.

— Не разбирам.

— Само Емъри и Хилфред изразиха чувствата си към мен — тя се поколеба за миг. — И двамата умряха след по-малко от седмица.

— Вината не е ваша.

— Моя идея беше да вдигнем бунта, който докара смъртта на Емъри, а планът ми за спасяването на Гаунт уби Хилфред. Моите планове — винаги моите планове.

— Емъри щеше да умре на площада, ако не бяхте вие.

— А Хилфред? — изсмя се горчиво тя.

— Той е направил избор, точно както и вие. Сигурен съм, че е знаел рисковете. Не е по ваша вина.

— Все още се чувствам прокълната. Сякаш не съм орисана да бъда щастлива.

Той си помисли, че тя ще продължи да говори, затова зачака. Няколко минути седяха мълчаливо. Ейдриън я гледаше как затваря очи. Той си пое пореден дъх. Ставаше по-трудно, отколкото бе очаквал.

— Истинската причина никога да не й кажа — продължи Ейдриън, като му се струваше, че собственият му глас звучи странно, в нетипична за него тоналност, — ако трябва да бъда честен със себе си, е, че се страхувам.

Тя извъртя глава, за да го погледна косо.

— Изплашен? Ти? Наистина?

— Предполагам ме е страх, че тя ще ми се изсмее. Или още по-лошо, ще се ядоса и ще ме намрази. Това е най-лошото, което може да ми се случи — да ме намрази. Не съм сигурен, че ще го преживея. Влюбен съм много силно в нея. По-скоро бих предпочел да ме разкъсат с коне, отколкото да живея с мисълта за нейната ненавист към мен.

Видя как раменете на Ариста се отпуснаха. Очите й се отклониха от лицето му, а устните й се притиснаха една към друга.

— Късметлийка е. Срамота, че не е тук сега. В този момент няма какво да губиш. Това би ти дало смелостта да й кажеш, знаейки, че ако тя те мрази, няма да се наложи да понасяш болката дълго.

Ейдриън кимна и се усмихна.

Ариста пое дъх и седна.

— Познавам ли я? — отново потръпна, сякаш очакваше да бъде ударена.

Ейдриън въздъхна тежко.

— Какво? — попита тя. — Познавам я, нали? Досега щеше да си ми казал името й, ако не бях. Хайде де. В настоящия момент няма особена полза да пазиш тайна.

— Точно това е — каза той. — Причината да си мисля всичко това е…

Спря, поглеждайки в очите й. Бяха като езера, в които се приготвяше да скочи, без предварително да е установил температурата на водата. Приготви се за шока.

— Нещото, за което съжалявам най-много през живота си, е и единственото нещо, което мога да променя, преди той да свърши.

Ариста присви очи. Леко наклони глава — както би направило куче, ако чуе необичаен шум.

— Но как ще…

Тя спря.

Устата й се затвори и се взря в него без да говори, без да помръдва. Не беше сигурен и дали тя диша.

Долната й устна бавно започна да трепери. Потръпването се зароди там, за да плъзне надолу по врата към раменете й, разтърсвайки снагата така, че косите й се залюляха. Сълзи потекоха по страните й. Все още не заговаряше, все още не помръдваше, но робата промени цвета си от синьо на яркочервено, заливайки и двама им със светлина.

Какво означава това?

— Ариста? — нервно запита той. Изражението на лицето й бе неразгадаемо.

Страх? Шок? Разкаяние? Какво?

Отчаяно трябваше да узнае. Току-що се бе хвърлил в пропаст, а не можеше да види дъното.

— Разстроена ли сте? — попита той. — Моля ви, не се ядосвайте — не ме мразете. Не искам да умра така. Точно затова не казвах нищо. Страхувах се, че…

Пръстите й докоснаха устните му и нежно ги затвориха.

— Шт — успя да промълви тя, като продължаваше да плаче — сълзите все не напускаха лицето й.

Взе ръцете му в своите и стисна.

— Не те мразя — прошепна тя. — Просто…

Принцесата прехапа устна.

— Какво? — отчаяно промълви Ейдриън, очите му широко разтворени, опитвайки се да види всичко, дирейки някаква догадка. Измъчваше го нарочно — той знаеше това.

— Ще прозвучи наистина глупаво — каза му тя, бавно поклащайки глава.

— Не ме интересува — кажете го. Каквото и да е, просто го изречете!

— Аз… — тя се засмя. — Не мисля, че през живота си съм била по-щастлива.

Беше негов ред да се взира. Устата му се отвори, но умът не можеше да предостави думи. Бе потънал в очите й и осъзна, че отново може да диша.

— Ако знаеше, че аз… Колко много се надявах… — тя сведе глава и косата скри лицето й. — Никога не съм си мислила, че виждаш в мен нещо различно от… работа.

Тя повдигна глава и подсмъркна.

— А и начинът, по който двамата с Ройс говорехте за благородниците…

Ейдриън установи, че сърцето му бие отново. Блъскаше в гърдите му. А въпреки хладината в подземието, ризата му бе мокра от пот. Ръцете му трепереха.

— Ще умрем тук — каза му тя и рязко започна да се смее. — Но внезапно вече не ме интересува. Не съм си представяла, че мога да бъда толкова щастлива.

Това го накара също да се засмее. Някъде в него облекчението и радостта се смесваха и го опияняваха по-силно от всякакъв алкохол. Чувстваше се пиян, замаян и — повече от когато и да било — жив.

— Чувствам се… чувствам се толкова… — тя изглеждаше посрамена.

— Какво? — запита той, обърсвайки сълзите от бузите й.

— Сякаш вече не съм заровена в гробница. Сякаш… като че ли съм се прибрала у дома.

— За първи път — добави той.

— Да — рече тя. И сълзите потекоха отново.

Той се протегна. Тя падна в обятията му и той обви ръце около нея. Беше толкова дребна. Винаги бе представлявала такава сила, че той не си представяше, че може да е толкова нежна — толкова крехка. Сега вече Ейдриън можеше и да умре. Отпусна глава на камъка, изпълвайки дробовете си с въздух, чувствайки чудното усещане на главата й върху гърдите си.

Тогава чуха камъните да се тресат.

* * *

Никой не виждаше нищо, затова се събраха около светлината на Ариста, когато двамата с Ейдриън излязоха от нишата. Ярко моравото се промени в бяло, таксувайки лицата им с призрачен отблясък в замяна на прогонването на мрака.

— Какво става? — запита Ейдриън насред друго гръмовно раздиране. Звукът идваше откъм Подземието на дните, препредаван от каменните стени.

— Не зная. Може би Гхазел си пробиват път — отвърна Моувин, сетне присви очи към Ариста. — Добре ли си?

— Аз ли? — каза Ариста усмихнато. — Да, чувствам се отлично.

Моувин изглеждаше объркан, но сви рамене.

— Да се барикадираме ли?

— Какъв е смисълът? — отговори Ейдриън. — Ако могат да си проправят път през отломките, няколко златни стола няма да ги спрат.

— И какво ще правим? — попита Гаунт.

Ейдриън се огледа, отброявайки мислено лицата.

— Къде е Ройс?

В светлината на Ариста бяха застанали Майрън, Магнус, Гаунт, Моувин, самата Ариста и Ейдриън. Крадецът го нямаше никакъв. Ейдриън се обърна към звука и закрачи. Останалите го последваха. Достигайки залата, той спря. Двамата с принцесата влязоха внимателно.

— Къде е то? — попита Ейдриън, без да се обръща към някого конкретно.

— Кое къде е? — рече Моувин.

— Създанието, вече не е в ъгъла.

— Не е? — страхливо запита Гаунт. — Изяло го е!

— Не мисля така — отвърна Ейдриън и като хвана Ариста за ръката, поведе ги през залата. По средата на пътя навлязоха в прах. Облак обгръщаше вратата като мъгла. Звуците на стържене и трошене станаха по-силни.

В другия край на залата откриха, че вратата към стаята със свитъците липсва — заедно с голяма част от стената. Самата стая също бе разрушена. Отсрещната стена бе срутена, камъните бяха пръснати по пода. На мястото на коридора към срутеното стълбище сега имаше огромен тунел, от който долитаха звуците — в добавка с облаците прах.

Откриха Ройс да седи на раницата си с изпънати крака, опрял гръб в стената.

— Чудех се колко ще отнеме — поздрави ги той.

Ейдриън го погледна за миг, сетне понечи да тръгне по тунела.

— Не отивай там — предупреди го Ройс. — Онова нещо не внимава къде изхвърля камъните.

— Брадата на Марибор! — възкликна Ейдриън, започвайки да се смее.

— Дром! — промърмори Магнус.

— Помислихме, че гоблините си пробиват тунел — каза Моувин, размахал ръка пред лицето си в напразен опит да разчисти въздуха.

— Убеден съм, че ще го сторят — отговори Ройс.

— Точно така! — рече Моувин. — В гробницата има щитове. Трябва…

— Не бих му мислил — каза му крадецът. — Казах на Гили да се оправи и с тях.

Смехът на Ейдриън извика усмивка на устните на Ройс.

— Дали няма да се изненадат, когато видят какво изпълзява? — изкикоти се крадецът.

— Ще излезем? — шокирано рече Ариста.

— Неотклонна вероятност — кимна Ройс. — Отне ми малко време да оформя правилните фрази, но щом успях, нашият Гили потъна като нож в тлъстичък гръб.

— Гили? — запита през смях Ейдриън.

— Един питомник трябва да си има име. По-късно ще го науча на донеси и претърколи се, но засега копай и дръж ще свършат работа.

Нов силен трясък разтърси пода и отрони прах от тавана, карайки ги да потръпнат. От тунела излезе гъст облак.

— Като прави така ми се разклащат зъбите — рече Ройс. — Изчакайте тук, ще проверя докъде е стигнал.

Крадецът се изправи, уви шал около лицето си и потъна в тъмния коридор. Земята продължи да потръпва, звукът бе ужасяващ, сякаш боговете воюваха в съседната стая.

— Как се провира през коридора? — попита Майрън.

— Убеден съм, че си проправя нов — отговори Магнус.

— По-добре да се приготвим — каза им Ройс, когато се появи отново. — Гили е влязъл в ритъм, така че не остава много време.

Събраха багажа и се върнаха в гробницата, където Ариста прибра рога в раницата си. Затвориха отново ковчега на Новрон и Гаунт, Магнус и Моувин си взеха някои дребни съкровища, които обявиха за сувенири. Ройс, за голяма изненада на Ейдриън, не докосна нищо, даже шепа златни монети не взе. Просто изчакваше останалите. Взеха си последно сбогом с Олрик и поеха по тунела.

Ейдриън излезе от гробницата най-накрая. В последните отблясъци от светлината на Ариста зърна нещо малко да лежи на пода. Вдигна го и го мушна в раницата си, сетне изтича напред, догонвайки останалите.

По времето, когато Ройс ги поведе по тунела, прахта се беше уталожила. Вече не представляваше коридор, а проход, извикващ асоциации с делото на гигантски заек. Беше кръгъл и поне петдесет фута широк. Стените бяха от скала и камък, слепени под тежестта и натиска. Известно разстояние проходът беше равен, сетне имаше нанагорнище. Нямаше и следа от гиларабрина, но дочуха познатите барабани.

— Гхазел — колко мило — мрачно каза Ейдриън. — Изчакали са.

Тунелът приключваше в огромния коридор с брони и украсени стени, по който бяха преминали на идване. Беше достатъчно голям за гиларабрина, от когото нямаше и следа.

— Къде е домашният ти любимец, Ройс?

Той сви рамене.

— Може би трябва да му взема каишка.

— Ти какво му каза да направи? — попита Моувин.

— Това е въпросът… не зная точно. Надявам се да съм му казал да разчисти пътя от отломките и площада от гоблините, но кой знае какво съм изрекъл? Може да съм му заръчал да разчисти света от благоприличие и стражници.

Магнус и Моувин се изкикотиха. Дори Ейдриън се усмихна. Тогава Майрън заговори.

— Не се шегува. Всъщност точно това каза първия път, когато ми повтори фразата. И то ако аз съм разбрал правилно.

Писъци и викове долетяха до празния коридор. Ейдриън и Моувин изтеглиха оръжия. Изчакаха за момент, но последва тишина.

Ройс сви рамене и ги поведе напред, неизменно крачейки на няколко фута пред останалите. Главата му се извърташе. Винаги бе напомнял на Ейдриън на катерица с наострени уши. Крадецът имаше същото припряно-нервно поведение.

Минаха покрай вратата на тронната зала, украсеният вход все още бе затворен. Ройс спря, вдигайки ръка и накланяйки глава. Останалите също го чуха. Рог, барабани, викове, писъци — всичко това долиташе някъде пред тях — слабо и приглушено.

— Кръв — вметна Ройс, посочвайки напред.

С приближаването на Ариста можаха да видят голямо петно на отсрещната стена, което все още капеше. Дузина стрели бяха пръснати наоколо, наподобяващи разпилени след буря клонки.

В края на коридора се издигаше нов гиларабринов тунел. През него нахлуваше свеж въздух. Пътниците поеха нагоре. Когато достигнаха края, Ройс им даде знак да изчакат и подаде глава, преди да им помаха, че могат да излизат. Излязоха на площада между Цензариума и каквото Ариста беше оставила от Тешлорската зала. В средата, където преди се издигаше фонтана, стоеше гиларабринът, натопил лапи в плитко езерце кръв, мързеливо поклащайки опашка, мляскаво припляскваща в земята. Камари мъртви гоблини бяха отрупали площада, оформяйки купчини, които се издигаха като мрачни преспи отвъд светлината на Ариста. Мечове, лъкове, украшения за глава, ноктести ръце и глави се валяха по земята в страховит натюрморт.

— Трябва да има стотици тела — прошепна Моувин.

— И това са онези, които не е изяло — добави Магнус.

— Безопасно ли е? — обърна се Ейдриън към партньора си, поглеждайки към гиларабрина.

— Би трябвало.

— Би трябвало?

Ройс му се ухили зловещо.

— Ако не беше, отдавна да сме мъртви — изтъкна принцесата.

— Чу я — рече му Ройс.

Обувките им жвакаха из кръвта. Бавно заобиколиха звяра, който остана тих и застинал — като се изключи шаващата опашка.

— Смятам, че е избил всички — обяви Ейдриън. — Гхазел винаги извличат мъртвите си.

— Ще ми се да имах бучка захар или нещо подобно, което да му дам — каза Ройс, гледайки към гиларабрина със симпатия. — Добро момче.

* * *

Стигнаха до морето по-бързо, отколкото Ейдриън бе очаквал. Поеха по много по-пряк път, без да е нужно да отбягват гоблините, а и връщанията винаги изглеждаха по-кратки. Никой не спираше, за да се взира в града. Никой нямаше желание да изследва. Нозете им вече не биваха сковавани от неизвестното. Отрядът бе изпълнен с чувство на неотложност, което ги тласкаше напред.

Въпреки продължителните езикови уроци на Майрън, Ройс не бе в състояние да убеди Гили да напусне града. Гиларабринът отказваше да премине лъвовете и Ройс бе принуден да изостави новооткрития си домашен любимец. Изпрати го обратно в Подземието на дните, но не спомена защо.

— Погледнете само! — възкликна Ейдриън, когато пред очите им отново изникна „Предвестник“. Корабът се намираше на същото място, където го бяха оставили, ала не и в същия вид. Издигаше се нова мачта, красиво платно се бе разстлало под реята. По корпуса се виждаха новите дъски, части от каютата също бяха подновени. — Уайът и Елдън не са си губили времето.

— Удивително! — каза Магнус, видимо впечатлен. — И то само двамата.

— Което с Елдън прави по-скоро трима и половина — поправи го Ейдриън.

— И погледнете — продължи джуджето, притичвайки напред към мястото, където редица дъски се издигаха над потопени бъчви и бяха свързани с въжета. — Построили са дори подвижен мост. Отлична изработка, особено като се вземат предвид обстоятелствата.

Магнус първи се качи на борда, следван от Моувин. Ейдриън и Ариста бяха след тях, а Ройс остана на брега, оглеждайки полюшващия се кораб с мрачен поглед.

— Уайът, Елдън? — викна Ейдриън.

Корабът беше в отлична форма. Мачтата, перилата и кормилото бяха прясно боядисани, палубата бе изтъркана.

— Откъде са взели боя? — попита Ариста.

Ейдриън бе отметнал назад глава.

— Все още съм впечатлен от тази мачта. Дори и с Елдън, как са я поставили?

Като не ги откриха на палубата, те се отправиха към каютата. В безвременния свят под земята бе възможно да са заспали. Магнус първи пристъпи през вратата и спря рязко, издавайки странен звук, наподобяващ оригване.

— Магнус? — попита Моувин.

Джуджето не отговори. То се строполи, когато над половин дузина гоблини изскочиха от каютата, крещейки и стрелвайки се като раци. Моувин отстъпи, същевременно изтегляйки меча си, отсичайки главата на гоблин с едновременното си движение. Ейдриън блъсна Ариста зад себе си и застана до Моувин, приближил се към него.

Петима гоблини се приближаваха към тях, въоръжени със закривените си остриета и малки кръгли щитове, украсени с изрисувани на ръка триъгълници, кости и пера. Приближиха се в редица, съскайки. Още четирима изскочиха иззад каютата. Трима имаха лъкове, а четвъртият, много по-дребен от останалите, бе украсен с множество разноцветни пера. Той танцуваше и напяваше. Един липсваше. Ейдриън бе сигурен, че видя и друг да напуска каютата. Не беше боец, нито обердаза.

— Гаунт, Майрън, Ариста, слезте от кораба — каза им той, докато двамата с Моувин заемаха позиция, за да отблъснат гоблините. Графът размаха острие във въздуха, за да се подготви и Ейдриън видя, че Пикъринг не е в блестяща форма. Наранената ръка ограничаваше движенията му.

Майрън отстъпи, но Ариста и Гаунт отказаха.

— Не — каза Гаунт. — Дай ми големия си меч.

— Знаеш ли как да се биеш?

— Ха! Аз бях водач на националистическата армия, забрави ли?

Ейдриън се хвърли напред, но това беше финт, продължил с извъртането му наляво. Един от гоблините се подмами и атакува. Бе на точното място, когато Ейдриън се обърна с мечовете си. Две остриета прекратиха гоблиновия живот. Боецът демонстративно изтегли остриетата си и изрева към останалите, карайки ги да се поколебаят. Възползвайки се от това, Ейдриън плъзна с крак сачела на убития гоблин назад към Гаунт. Изрева отново, сритвайки и щита.

— Галенти! — чу да казва някой от гоблините. Останалите моментално зацвърчаха.

— Да! — каза той на тенкински. — Махайте се от кораба ми или всички ще умрете!

Ариста и Моувин го погледнаха изненадано. И от двете страни никой не помръдна — с изключение на Гаунт, който вдигаше щита и меча.

— Познат си ти, но ние не се маха. Кораб наш, за малко дали назаем, но пак взели. Ти маха се. Вече не бие се с нас. Аз — Драш от Клун — също се бил на арена. Всички се били — гоблинът посочи към мъртвите. — Не те. Те млади риби, не акули — посочи към Гаунт, Майрън и Ариста. — Млади риби и разплод. Като онези, кои намерили тук — също млада риба — вкусна. Ти не иска бие се. Махнеш се.

Ейдриън удари мечовете си един в друг и те иззвънтяха. Вдигна ги кръстосани високо над главата си и прониза с поглед вожда, карайки гоблините да отстъпят назад.

— Виждал си ме на арената — каза Ейдриън. — Познаваш тези мечове. Идвам от стария град, където никакви барабани на Гхазел не бият — нито тръбят рогове. Всички са мъртви. Аз го направих — посочи зад себе си. — Ние го направихме. Веднага ще се махнете от кораба ми.

Главатарят се поколеба и Ейдриън разгада замисъла твърде късно. Очите на противника му се преместиха върху нещо зад Ейдриън. В този миг осъзна грешката си. Бе оставил на съкрушителя достатъчно време да заеме позиция. Липсващият Гхазел, асасинът, беше зад него. Не, помисли си, не зад него. Съкрушителят нямаше да убие вожда на клана. Щеше да нападне обердаза, шамана — Ариста!

Иззад него тя изпищя.

Ейдриън се извъртя, знаейки предварително, че е закъснял. Отровното острие вече щеше да е пронизало гърба й. Подобно на Есрахаддон, Ариста беше беззащитна пред нанесен й внезапно удар. Щом се извъртя, гоблиновият вожд атакува. Планът беше добър. Тримата стрелци се бяха прицелили в него и запратиха стрелите в мига, в който чуха Ариста да изпищява. Три стрели профучаха и се забиха в гърба на Ейдриън — приглушени удари. Две попаднаха между раменете, а една близо до бъбреците, но болка нямаше. Извръщайки се отново, видя стрелите да лежат на палубата, върховете им бяха подбити.

Вождът шокирано се взираше в него. За момент Ейдриън бе не по-малко удивен, докато не усети тежестта. На гърба си носеше щита на Джериш, който бе толкова лек, че беше забравил за него. Стрелите бяха отскочили от тънкия метал като от каменен блок.

Бяха убили Ариста. Бяха убили Уайът и Елдън. Кръвта кънтеше в ушите му и мечовете му се движеха сами. Трима гоблини паднаха за секунди, сред които и вождът. Моувин се сражаваше някъде до него, но Ейдриън не му обръщаше внимание, бясно размахвайки остриета. Нов залп стрели полетяха към него. Без щит в ръка, лишен от време да отскочи, смъртта му беше сигурна. Очакваше да ги усети как пронизват гърдите и шията му. Стрелите не го достигнаха. Вместо това избухнаха в пламъци и пепелта им се посипа по палубата в мига, в който стрелите се отделиха от тетивата.

Ейдриън посече стрелците.

Оставаше само обердазът.

Стена от пламъци плъзна между двамата, която се издигаше високо всеки път, когато Ейдриън се опиташе да се доближи към него. Песента и танцът на шамана се промениха във вик на ужас, когато собствените му пламъци плъзнаха към него. Хвърлиха се върху господаря си като кучета, бити прекалено често. Обердазът изчезна сред огнен стълб, оставил овъглено петно на палубата и неприятна миризма във въздуха.

Ариста?

Ейдриън се обърна и я видя да стои невредима в сияещата роба. Съкрушителят лежеше мъртъв на палубата с парче въже, стегнато около врата му. Ройс стоеше до нея. Моувин и дори Гаунт изчакваха с окървавени остриета. На гърдите на Дигън имаше тъмно петно. По ръцете му се стичаше кръв.

— Добре ли си? — попита Ейдриън.

Гаунт кимна с изненадано изражение.

— Те продължават да се бият и с една ръка — отвърна той, звучейки леко замаян.

— Магнус! — изкрещя Ариста, втурвайки се напред.

Джуджето лежеше по лице сред локва тъмна кръв.

Внимателно го обърнаха. Виновницата за кръвта се намираше в стомаха му — от раната все още течеше. Джуджето бе в съзнание, очите му обходиха лицата им.

Пръстите му трепереха, докато неловко подскачаха по колана му. Успя да откачи Алвърстоун и кинжалът падна на палубата.

— Дайте го… на Ройс… ве… ли… ко… леп… но острие.

Очите му се затвориха.

— Не! — изкрещя Ариста. Тя приклекна, положи ръка на гърдите му и започна да напява.

— Ариста, какво правите? — попита Ейдриън.

— Връщам го обратно — отвърна тя.

— Не! Не можете! Последният път…

Тя грабна ръката му.

— Просто ме дръж и не ме пускай.

— Не! Ариста! — викна той, но вече бе късно. Беше потънала. — Ариста!

Тя стоеше на колене със затворени очи, дишайки тежко. Тихото й нежно напяване напомняше на звука на котка. Ейдриън държеше малката й длан между двете си ръце, опитвайки се да не стиска прекалено, но натискът да е достатъчно осезаем. Нямаше представа с какво помага това, но тъй като тя го бе помолила, само смъртта щеше да откопчи пръстите му.

— Наоколо е чисто — чу да казва Ройс. — Надолу по крайбрежието има гоблински кораб, обаче е на около миля разстояние, не видях движение. Той мъртъв ли е?

— Така мисля — отвърна Моувин. — Ариста се опитва да го спаси.

— Пак ли — неприветливо каза Ройс. — Нали това едва не я…

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Ейдриън. — Млъквайте и двамата!

Ейдриън се взираше в лицето й, гледайки как главата й се отпуска все по-ниско, сякаш тя заспиваше.

Какво означава това? Тя изчезва ли? Умира?

Задушаваше го безсилие. Стомахът му се сви, всеки негов мускул бе напрегнат.

Раменете й се отпуснаха и тя се наклони. Той се пресегна и я придърпа към себе си, притискайки отпуснатата й глава към гърдите си.

Все още напява — това добър знак ли е?

Помисли си, че е. Прегръщаше я с лявата си ръка, а с десницата все още стискаше силно нейната ръка, дланта му станала хлъзгава от пот.

Ариста тръсна глава, сякаш сънува. Стори го отново. Напяването й спря, тя промърмори нещо.

— Какво? — попита той. — Не ви чувам. Какво казахте?

Ново промърморване, твърде тихо, твърде неясно.

— Ариста? — каза той.

Тя спря да диша.

— Ариста!

Разтърси я.

— Ариста!

Главата й се размята, разтърсвайки коса.

— Ариста, върни се! Върни се при мен! По дяволите! Върни се!

Нищо.

Бе се отпуснала върху него, безжизнена.

Стисна я здраво.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, върни се при мен. Моля те. Не мога да те загубя — не и сега.

Повдигна главата й. Тя изглеждаше заспала, както я бе виждал дузини пъти. Насън лицето й придобиваше необичайна красота — не можеше да я обясни — тихо спокойствие, само дето сега не спеше. Нямаше го повдигането на гръдта й, дъхът от лицето й. Той притисна устни към нейните. Целуна я, но устните й не помръднаха. Останаха отпуснати, безжизнени и когато той се отдръпна, тя отново увисна в ръцете му. Надяваше се, че някаква сила у него щеше да я събуди, както в приказките. Че целувката — първата им целувка — някак ще я призове обратно, ще я разбуди. Но нищо не се случи. Първата им целувка — и последната — а тя не я усети.

— Моля те — промълви той, а по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Велики Марибор, моля те, не ми причинявай това.

Собственият му дъх секна, гърдите му бяха прекалено стегнати. Сякаш острие бе пронизало стомаха му и той падаше към гибелта си. Притискаше я здраво към себе си, допрял лице до бузата й, като че това щеше…

Ръката й потръпна.

Ейдриън затаи дъх.

Усети стискане.

Той стисна в отговор, по-силно от очакваното.

Тялото й се вцепени. Главата й се отметна. Очите и устата й се разтвориха изведнъж и тя пое дъх. Вдиша рязко, сякаш току-що бе изплувала от дълбоки води.

Тя не можеше да заговори, поемайки си дъх подир дъх, снагата й потръпвайки от усилие. Бавно се извърна към него и изражението й се изпълни с тъга.

— Плачеш — каза тя, обърсвайки бузата му с ръка.

— Така ли? — отвърна той, премигвайки няколко пъти. — Трябва да е от морския въздух.

— Добре ли си?

Ейдриън се изсмя.

— Аз? Вие как сте?

— Добре — уморена както винаги — тя се ухили. — Но добре.

— Той е жив! — изкрещя Моувин.

Едновременно извърнаха глави, за да видят как джуджето се изправя замаяно. Магнус погледна към Ариста и зарида.

— Раната — каза Моувин, поклащайки невярващо глава. — Излекувана е.

— Казах ти, че мога да го направя — прошепна тя.

* * *

Ариста се събуди сред нежното поклащане на кораба в морето. Отново се чувстваше физически изцедена, тялото й беше налято с олово. Ръцете й трепереха. Откри раницата си край леглото и мушна ръка вътре, търсейки храна. Напипа дажба и мълчаливо благодари на Ибис Тинли, като че той беше богът на храната. Омете осоленото свинско, хляба и туршията. Отпи три глътки вода и се облегна за миг на стената. Храненето я бе изтощило.

Заслуша се в кораба. Той проскърцваше и стенеше — соло и хор — повдигайки се нагоре-надолу по вълните. Остави движението да поклаща главата й, чувствайки как храната си върши своето.

Помисли си за Олрик и в мрака видя лицето му. Младо и все пак със странни черти, с онази глупава брада, която така и не му отиваше — кралската му брада — и го правеше да изглежда по-възрастен. Така и не се беше сгъстила напълно. Помисли си за баща си и четките за коса, които той й носеше — неговият начин да изрази любовта си към нея. Спомни си огледалото на майка си с лебедите, изгубено при срутването на кулата. Вече всичко бе изгубено, цял Медфорд със сигурност, вероятно и цял Меленгар. Все още чуваше майчиния глас и помнеше как бе долетял до нея от светлината.

Какво е това място?

Бе се приближила два пъти към него. С Магнус беше по-лесно. Бе видяла само неговите близки, а не своите. Те му говореха на джуджешки. Не бе разбрала думите, но значението им беше ясно — доброта, опрощение, обич.

Какво е това място? Какво ли е вътре?

От него лъхаше спокойствие и утеха, знаеше, че щеше да е добро място да почива. Ариста се нуждаеше от почивка, но не там, не още. Вземайки орехите от дажбата, тя се изкачи на палубата. Корабчето се ширна пред нея, осветено от зелените води. Ройс се беше покатерил на мачтата и имаше болезнен вид. Ейдриън беше на кормилото, държеше го здраво с две ръце и беше стиснал зъби, напрегнал внимание към вълните. Майрън и Дигън стояха на носа, пристягайки развързало се въже, заради което кливерът плющеше. Гаунт бе опънал, а монахът завързваше. Магнус седеше върху купчина въже в средата на кораба, приличащ на брадато дете, оставено да си играе на пода.

— Спящата принцеса се събуди! — долетя гласът на Моувин откъм реята. Тя му се усмихна и той й махна в отговор.

— Остави я — излая крадецът. — Иди до края на реята!

Ариста прекоси палубата, спирайки при джуджето. Метна още един орех в устата си.

— Добре ли си? — попита тя.

Джуджето кимна без да я поглежда.

— Хубаво — тя приседна до него. От морето полъхна топъл вятър, който я погали по лицето, отмятайки косата й назад. Тя погледна нагоре и свари Ейдриън да отклонява вниманието си от кормилото за миг, за да й се усмихне и помаха. Тя отвърна, но очите му вече се бяха върнали към морето.

Отново огледа палубата, сетне повдигна глава и огледа такелажа. Всичко бе осветено от морското сияние, което правеше кораба да изглежда призрачен.

— Къде са Уайът и Елдън? — попита тя.

— Мъртви — студено отвърна джуджето.

— О — отвърна тя, разстроена от резкия отговор. Облегна се назад, забравяйки да сдъвче ореха, докато си припомняше моряците.

Харесваше и двамата. Съжаляваше, че не й бе останало време да говори с тях, но пък предполагаше, че така или иначе Елдън бе говорил само с Майрън. Плъзна ръка в джоба си и извади малката фигурка, която Елдън й беше издълбал. Погали я с пръст.

— Бедната Али — рече тя, поклащайки тъжно глава. Тогава я осени мисъл. — Сигурен ли си, че са мъртви? Или гоблините просто са ги отвели? Някой видя ли…

— Открихме ги отчасти изядени — изръмжа Магнус. — Краката и ръцете на Уайът ги нямаше, гръдният му кош беше разчупен — като пуйка, подготвена за пълнене. Само половината лице на Елдън си беше на мястото, кожата висеше на една страна, а белези от зъби…

— Достатъчно! — спря го тя, вдигайки ръце пред лицето си. — Разбрах. Не е нужно да си толкова… живописен!

— Вие попитахте — рече язвително той.

Тя се взря в него.

Джуджето не й обърна внимание. Изпуфтя, изправи се и започна да се отдалечава.

— Магнус — каза тя, спирайки го. — Какво има?

— Какво искате да кажете? — рече той, но не се обърна. Отиде до борда на кораба, където се загледа във фосфоресциращите вълни.

— Държиш се, сякаш си ми ядосан.

Той изръмжа на себе си нещо на джуджешки, все още отказвайки да я погледне.

Отпред вятърът все още си играеше с кливера. Майрън и Гаунт бяха спрели, взирайки се в тях. Ройс крещеше на Моувин нещо за реи и гротщаги.

— Магнус? — попита тя.

— Защо го направихте? — изтърси джуджето.

— Кое?

Той най-сетне се извъртя с лице към нея. Очите му бяха груби и осъдителни.

— Защо ми спасихте живота?

Тя не знаеше какво да каже.

— Какво ви интересува дали ще умра! — изръмжа той с пламнали очи. — Какво значение има — вие сте принцеса, аз съм просто джудже. Принудихте ме да дойда пряко волята ми. Отрязахте ми половината брада. Знаете ли какво означава брадата за едно джудже. Не, разбира се, виждам го в очите ви. Не знаете нищо за джуджетата! — той размаха скъсената брада към нея. — Получихте каквото искахте от мен — имате проклетия рог! И си намерихте обратния път. Вече не съм ви нужен. Тогава защо? Защо го направихте? Защо… защо…

Той стисна зъби, присви очи, сетне ги затвори. Извърна глава.

Тя отстъпи шокирана.

— Защо си рискувахте живота, за да спасите моя? — рече той с глас сега не по-висок от шепот. — Ейдриън каза, че едва не сте умрели — спрели сте да дишате както с Олрик. Каза, че със сигурност ви помислил за мъртва. Той ви беше брат! — изкрещя Магнус. — Но аз… аз убих баща ви! Забравихте ли това? Аз бях онзи, който ви заключи в кулата. Затворих вратата пред двама ви с Ройс и ви изоставих в тъмницата в Акуеста, оставяйки ви да гладувате до смърт. Всичко това мина ли ви през ума? Сега Олрик е мъртъв. Семейството ви го няма. Кралството ви го няма — нямате нищо, а Ройс…

Той изтегли сияещия кинжал.

— Защо ми даде това? Исках да го разгледам, да! Щях да стана негов роб в замяна на възможността да го изследвам за една седмица. И тогава той просто ми го даде. Не си го взе обратно и дори не е казал дума. Това… това… това е най-красивото нещо, което съм съзирал — струва повече от планина злато, повече от всички онези съкровища в гробницата. Той просто ми го даде. А след всичко сторено от мен, трябваше просто да ме убие с него. Както и вие. И двамата трябваше да пеете и танцувате, когато…

Ръката му се плъзна към стомаха и той прехапа долната си устна, при което остатъкът от брадата му се изправи.

— Защо го направихте? Защо?

Джуджето се взираше в нея с отчаяно изражение на лицето си — изпълнено с болка, сякаш по някакъв начин принцесата го измъчваше.

— Не исках да умреш — отвърна просто тя. — Не съм се замисляла. Ти умираше, а аз можех да те спася, така че го направих.

— Но можеше да умрете, нали?

Тя сви рамене.

Магнус продължаваше да се взира в нея, като че щеше да се нахвърли отгоре й или да избухне в сълзи.

— Защо виждаш в това такъв проблем? Не се ли радваш да бъдеш жив?

— Не! — изкрещя той.

През рамото си тя видя Гаунт и Моувин да се взират, но вече с притеснени лица.

— Трябваше да ме оставите да умра — трябваше да ме оставите да умра. Всичко щеше да е наред, ако просто ме бяхте оставили.

— Защо? — попита тя. — Защо щеше да е по-добре?

— Не заслужавам да живея, ето защо. И сега…

Той мрачно погледна към морето.

— Какво? Какво ще се случи сега?

— Точно това е, не зная. Вече не зная какво да правя. Мразел съм ви толкова дълго.

— Мен? — запита смаяно тя. — Какво съм…

— Всички вас — хората. Водата напълни пещерите, така че дойдохме да ви помогнем — не милостиня, а честна размяна, работа срещу заплащане. Вие се съгласихте на справедлива цена. И тогава ни наблъскахте в гетото Барак в Трент. Копахме руда в Дитмарската планинска верига и ни платихте добре, сетне дойдоха данъци. Данъци, че живеем в мръсните ви колиби; данъци върху купеното и продаденото от нас, данъци за отгледаната от нас реколта, данъци, задето не сме членове на нифронската църква — данъци, задето сме джуджета. Данъци толкова високи, че мнозина от нас загърбиха Дром и започнаха да почитат вашия бог, но вие пак не ни приехте. Не ни дадохте привилегията да носим оръжия, да яздим коне. Работехме ден и нощ и пак не изкарвахме достатъчно, за да се нахраним. Заборчахме и вие направихте от нас роби. Видът ви подкарваше с камшици моя народ на работа и ни избиваше, когато се опитахме да се махнем. Нарекоха ни крадци, задето искахме да бъдем свободни — отвратено поклати глава. — Цялото ми семейство — кланът Дерин — роби на човеците — той изплю последните думи. — Елфите никога не са се отнасяли толкова зле с нас. И не бяха само семейството ми, а всички джуджета.

Посочи с палец към Майрън.

— Той знае. Разказа как преди векове джуджетата ви се притекли на помощ, помогнали ви в отчаян момент. А как ни се отплащате вие? Кажете ми, принцесо, може ли джудже да бъде гражданин в Меленгар? — не дочака отговора й. — На джуджетата никъде не дават гражданство. Без такова не можеш да упражняваш занаят. Не можеш да влезеш в гилдия или да търгуваш. Не можеш да работиш легално. А дори и в Меленгар ни блъсвахте в най-гнусните ъгълчета, улиците в подножието, където се стичат отпадните води, където колибите гният и в топло време не можеш да дишаш. Прапрадядо ми е работил по Дръминдор! — той се изпъна, произнасяйки името на древната джуджешка крепост. — Сега човеците я оскверняват.

— Вече не — припомни му тя.

— Заслужавахте си го.

Той се вкопчи в перилата и се взря надолу към корпуса.

Майрън остави въжето на Гаунт и се заслуша.

— Аз съм последният от клана Дерин — единственият избягал — беглец извън закона, защото избрах да бъда свободен. Преследваха ме с години. Станах добър в изчезването. Открихте това, нали?

— Видът ви унижаваше и избиваше моя. Не правите нищо, освен ако в това няма лична изгода — а наричате нас алчни! Чувал съм приказките ви за злите джуджета, които отвличали, убивали и затваряли в тъмници, но всичко това са ваши дела. Защо му е на джудже да отвлича принцеса или когото и да било? Използвате ни за оправдание на собствените си грехове.

— На всеки няколко години рицари нахлуваха в гетата и ги опожаряваха. Така наречените закрилници на правдата идваха посред нощ и подпалваха мизерните ни колиби — и все през зимата.

Той отново се обърна с лице към нея.

— Но вие — Магнус въздъхна, очите му изгубиха пламенността си, наместо това замъглявайки се с удивление и умора. — Вие рискувахте живота си, за да спасите моя. В това няма смисъл.

Джуджето приседна, изглеждайки изтощено.

— Мразех ви толкова дълго, а сега вие правите това.

Той отпусна лице в длани и започна да се поклаща.

— Може би — рече Майрън, приближавайки се до джуджето и полагайки ръка на гърба му — Магнус наистина е умрял.

Джуджето повдигна глава и се намръщи.

— Може би трябва да го оставиш да умре — допълни монахът. — Нека омразата, страхът и гневът да умрат заедно с него. Това е шанс да започнеш отначало. Принцесата ти даде нов живот. Можеш да го изживееш по избран от теб начин, започвайки още от този миг.

Веждите на джуджето се отпуснаха.

— Страшно е, нали? — рече Майрън. — Да си представиш различен живот? Аз също бях изплашен, но е възможно.

— Той е прав — каза Ариста. — Това би могло да е ново начало.

— Зависи — отвърна Магнус. — Сега ще разберем.

Джуджето се изправи.

— Ройс! — викна то. — Слез за малко.

Крадецът изглеждаше раздразнен, но сграбчи едно въже и се спусна, стъпвайки леко на палубата.

— Какво има? Не мога да оставя Моувин горе сам, а и така не се чувствам достатъчно добре.

Магнус му подаде Алвърстоун.

— Вземи си го.

Ройс присви очи.

— Мислех, че ти го искаш.

— Вземи го. Може да ти потрябва — и то по-скоро, отколкото мислиш.

Ройс подозрително взе оръжието.

— Какво става?

Магнус погледна към Ариста, към Майрън и накрая към Гаунт, който най-накрая пристегна кливера и се приближи.

— Преди да напуснем Акуеста, сключих сделка с патриарха.

— Какъв тип сделка? — попита Ройс.

— Трябваше да убия Дигън, след като намерим рога, но преди да напуснем пещерите. Бях нает да го убия и да занеса рога на Негова Милост.

— Възнамерявал си да ни предадеш — отново? — попита Ройс.

— Да.

— Щял си да ме убиеш? — попита Гаунт.

Ройс се взираше в Магнус, свеждайки за миг очи към кинжала.

Майрън и Ариста го гледаха с напрегнато очакване.

— Защо ми казваш това?

Джуджето се поколеба за миг.

— Защото… Магнус умря, преди да е приключил.

Ройс продължаваше да се взира в джуджето, въртейки кинжала из ръце, присвивайки устни. Хвърли поглед към Майрън и Ариста, сетне кимна.

— Никога не съм харесвал дребния кучи син — протегна кинжала. — Не мисля, че ще ми е нужен.

Известно време Магнус само се взираше в оръжието. Изглежда се затрудняваше да диша. Накрая се изправи.

— Не — джуджето поклати глава. — Магнус смяташе — когато му даде кинжала — че това е най-ценният дар, който може да получи. Грешеше.

Ройс кимна и мушна Алвърстоун в гънките на наметалото си. Грабна въжето и започна да се катери.

Магнус изглеждаше замаян.

— Добре ли си? — попита Майрън.

— Не зная — джуджето гледаше към палубата. — Ако Магнус умря, то кой съм аз?

— Когото поискаш да бъдеш — каза монахът. — Това е удивителен дар.

* * *

— Колко далече сме? — попита Ариста, приседнала край Ейдриън. Боецът все още се сражаваше с кораба, опитвайки се да го поддържа в равновесие.

— Не съм сигурен, но ако съдя по последното прекосяване, трябва да видим земя в рамките на следващия час, освен ако двамата с Ройс не сме омешали курса или аз не ни потопя. Твърде насам и платната падат, губим тяга и не можем да маневрираме. Твърде натам и вятърът ще ни обърне. А с Уайът изглеждаше толкова лесно.

— Истина ли е онова, което ми каза Магнус? Че сте ги намерили?

Ейдриън тъжно кимна.

— Той беше добър човек — и двамата бяха. Не спирам да си мисля за Али. Те бяха единственото й семейство. Какво ще стане сега с нея?

Тя кимна. Толкова много смърт, толкова много тъга, че имаше моменти, в които сякаш щеше да се удави. Над тях платната плющяха като чаршафите на камериерка, оправяща легло. Халките потракваха, вълните се разбиваха в корпуса.

Тя гледаше застаналия на кормилото Ейдриън, вдигнал брадичка, изпънал гръб, взиращ се във вълните. Вятърът развяваше косата му назад, разкривайки загрубяло лице, но не сурово или погрозняло. Бе навил ръкави и мускулите на ръцете му се издуваха. Забеляза белези. Два от тях изглеждаха пресни. Ръцете му бяха големи, а кожата му бе загоряла, така че ноктите му се открояваха. Беше хубавец, но едва сега забелязваше това. Не видът му я бе привлякъл. А топлотата му, добротата, чувството за хумор и това колко сигурна се чувстваше край него в студената, мрачна нощ. И все пак трябваше да признае, че той беше красив в одеждите си от сурова кожа и груб плат. Зачуди се колко жени бяха забелязали това и колко беше познал той. Хвърли поглед към морето зад тях. Гробницата на императорите изглеждаше много далеч.

— Така и нямахме възможност да поговорим откакто излязохме — тя погледна към вълните, разцепвани от носа. — Ти каза някои неща, които… е, може би са били предназначени само за там. И двамата си мислехме, че ще умрем, а в такива моменти хората…

— Заставам зад всяка своя дума — твърдо каза той. — Ами вие? Съжалявате ли?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Когато се събудих, помислих, че може да е било прекрасен сън. Никога не съм се смятала за типа жена, която мъжете желаят. Аз съм нахакана, властна, бъркам се където не ми е работа и си позволявам да имам мнение по твърде много въпроси — въпроси, от които жените не бива да се интересуват. Никога дори не съм си правила труда да се направя на привлекателна. Отбягвах танците, никога не съм се появявала с вдигната коса и изрязана рокля. Нямам си представа от флирт — тя въздъхна и прокара ръка през сплетената си коса. — Преди не се интересувах как изглеждам, но сега… сега за пръв път искам да бъда красива — за теб.

— Намирам ви за красива.

— Тъмно е.

— О, почакайте — Ейдриън се пресегна към раницата си. — Затворете си очите.

— Защо?

— Просто го направете и протегнете ръце.

Тя последва заръките, чувствайки се малко глупаво, докато го чу да тършува из раницата, сетне настъпи тишина. Миг по-късно тя усети нещо в ръцете си. Пръстите й се свиха и тя разбра какво е, още преди да отвори очи. Започна да плаче.

— Какво има? — попита Ейдриън, внезапно паникьосан.

— Нищо — отвърна тя, бършейки сълзите. Трябваше да престане с плача, той щеше да си помисли, че тя циври непрекъснато.

— Тогава защо плачете?

— Всичко е наред. Щастлива съм.

— Така ли? — скептично запита Ейдриън.

Тя кимна, усмихвайки се през сълзи.

— Не си струва да се вълнувате толкова. Всичко друго в онова място беше от злато и инкрустирано с бижута. Дори не съм сигурен, че е истинско сребро. Всъщност бях толкова разочарован, че изобщо не възнамерявах да ви изненадвам, но след като казахте…

— Това е най-прекрасният подарък, който би могъл да ми дадеш.

Ейдриън сви рамене.

— Това е просто четка за коса.

— Да — каза тя. — Така е.