Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (29)

Глава 28
Пълен кръг

Задното колело на колата попадна в поредната дупка и подскочи така, че Ариста се събуди. Отдръпна одеялото и присви очи към небето. Слънцето бе ниско на хоризонта, а движението на колата караше гористия хълм отдясно да изглежда сякаш се отдалечава. Вратът и гърбът й бяха схванати, все още се чувстваше изцедена. Осъзна, че напук на неравностите по пътя бе спала цял ден. Стомахът я болеше от глад. Сред зъбите й сякаш имаше пясък, а лявата ръка бе изтръпнала. На капрата стояха Магнус и Дигън. Ейдриън й бе постлал колкото се може по-удобно ложе, употребявайки всичките им одеяла на мястото на изразходваните припаси.

Модина и момичетата също бяха в колата. Али и Мърси спяха между нея и императрицата. Бяха се свили на дребни клъбца, притиснали колене към гърдите си. Модина седеше наметната с одеяло и оглеждаше пейзажа. Плъзгачите бяха заменени с колела, въртящи се върху кален път, разсякъл две снежни полета, из които тук-таме надничаха треви. Гледката им я накара да се замисли. Обърса лице с одеялото, сетне извади четката си и се зае с трудоемкия процес да изчисти косата си.

Дръпна, изръмжа и въздъхна. Модина погледна към нея с въпросително изражение и Ариста красноречиво остави четката да виси в косата й.

Модина се усмихна и пролази до нея.

— Обърни се — рече тя и като взе четката, започна да я реши. — Ама че плъше свърталище.

— Внимавай някой да не те ухапе — отвърна принцесата. — Знаеш ли къде сме?

— Нямам представа. Не съм голяма пътешественица.

— Това не прилича на пътя към Акуеста.

— Не — рече Модина, заела се с особено жестоко сплитане. — Твърде е късно за такова дълго пътуване днес. Нито ти, нито Ройс или Ейдриън бяхте в състояние да го понесете. В крайна сметка имахте тежък ден.

— Но хората в…

Модина я потупа по рамото.

— Всичко е наред. Изпратих Мъртън с инструкции за Нимбус и Амилия, а Ройс изпрати и елфите с него — е, повечето от тях. Някои настояха да останат с новия си крал. В Акуеста не е останало нищо. Градът бе разрушен. Наредих останалите дюкяни да бъдат поделени между оцелелите. Хора ще бъдат изпратени в Колнора, Ратибор, Килнар и Вернес, но разделени в равни групи, така че никой от градовете да не бъде претъпкан.

Ариста се изсмя и поклати глава, с което затрудни работата на Модина.

— Сигурна ли си, че си същата Тракия Ууд, която срещнах някога?

— Не, предполагам не съм — отвърна Модина. — Тракия бе великолепно девойче, наивно, звездооко, кипящо от живот. Дълго време я смятах за мъртва, но сега мисля — не, сега зная — че частица от нея все още е жива. Ала вече съм Модина.

— Е, която и да си, ти си удивителна. Наистина си императрица, достойна да управлява човечеството.

Модина снижи глас и й каза:

— Ще ти разкрия една тайна — изобщо не съм аз. Е, понякога ми идва някоя и друга добра идея — и в този случай обикновено се изненадвам — но истинският гений в сянка е Нимбус. Амилия заслужава всички богатства на империята за назначаването му. Той е истинско чудо — тих, непретенциозен, но невероятно брилянтен. Ако възнамеряваше, щеше да ме замени в миг. Уверена съм, че би могъл да спретне великолепен преврат, но той не се интересува от властта. Не се занимавам с политика дълго, но дори и аз мога да видя, че толкова талантлив човек, същевременно лишен от алчност, е нещо изключително рядко. Знаеш ли, че още спи в старата си стаичка? Или поне спеше, преди замъкът да бъде разрушен. Имперският канцлер живееше в малка каменна килия. Той, Амилия и Бректън са моите съкровища. Не зная как щях да оцелея без тях.

— Не забравяй Ейдриън — напомни й Ариста.

— Ейдриън? Не, той не е мое съкровище, нито ти.

Тя спря да реши косата й и Ариста усети Модина да я целува по главата.

— Няма дума, с която да ви опиша, освен може би… чудотворци.

* * *

Пътят пресичаше средата на селото. Постройки от дърво, камък и плет и кал обграждаха друма, започвайки от малкия дървен мост и свършвайки непосредствено пред склона, върху който се издигаше господарското имение. Разнебитена сбирщина колиби и дюкяни, хвърлящи дълги сенки. Отвъд тях Ейдриън можеше да види хората в полето, обработващи най-близките до селото ниви. В долината, в близост до реката, полята почти се бяха изчистили от сняг. Вилани с вълнени гугли разпръсваха тор от големи колички. Големи гребла се издигаха и падаха сред гаснещата светлина. В селото от няколко постройки се издигаше дим, но нито една от тях не бе ковачницата.

Конете им оповестиха приближаването с гръмко трополене по моста. Две кучета надигнаха глави, знакът на обущаря им помаха с проскърцване, а по-надолу по пътя вратата на конюшнята приветливо потропна. Нейде пробляха агнета, надавайки пресекливия си плач от невидени кошари.

Ейдриън и Ройс водеха процесията. След тях яздеха трима елфи — новите сенки на Ройс. Сега той бе техният крал. И предвид случилото се с Новрон и неговия предшественик, бяха неотклонни за защитата му.

Смяната в поведението на елфите бе драматична. В момента, в който Ройс се бе изправил на крака, те всички коленичиха. Презрителните погледи бяха незабавно заменени с почит. Ако се преструваха, Ейдриън трябваше да им признае, че до един бяха отлични актьори. Може би се дължеше на виждането Ройс да се връща от смъртта — или на рога, но дори елфическите лордове изглеждаха по-отдадени.

Ройс нямаше нищо против новите си закрилници. Почти не повдигна темата и яздеше, все едно те изобщо не бяха там. Ейдриън предположи, че партньорът му просто ги търпи — засега. Всички, особено Ройс, бяха прекалено изтощени, за да мислят, а Ейдриън имаше само една мисъл — да открие заслон преди смрачаване. С тази мисъл се отправи на юг, следвайки малкия приток на Бернум, който той познаваше просто като южната рекичка, отвела ги в родния му Хинтиндар.

Пред конюшнята седеше мъж, заточващ нож на плуг, който ги забеляза. Имаше остра черна брада и оцапано сипаничаво лице. Бе облечен в традиционната за вилан гугла и туника до коленете. Шокирано се взря в тях за няколко секунди, сетне издаде някакъв звук, който наподобяваше цвърчене. Изтича до камбаната, окачена на стълб в средата на улицата, и я удари пет пъти, след което се стрелна към имението.

— Чудак — отбеляза Ейдриън, спирайки коня си при кладенеца, след което даде знак на всички да спрат.

— Май го изплаши — рече Ройс.

Ейдриън хвърли поглед назад към елфите, застанали в идеална редица на огромните си бели коне, облечени в златна броня. Средният от тях държеше десетфутов прът, от който се вееше дълъг златно-син флаг.

— Да, сигурно от мен се е стреснал.

Двамата продължиха да гледат търчащия мъж. Сега вече изглеждаше не по-голям от палец, но Ейдриън все още можеше да види как краката му нанасят удари по земята.

— Познаваш ли го? — попита Ройс.

Ейдриън поклати глава.

— За какво е камбаната?

— Спешни случаи, пожари, тревога — такива неща.

— Предполагам не е видял пожар.

— Тук ли ще спрем? — попита Майрън. Двамата с Моувин седяха на конете си точно зад елфите, непосредствено преди колата. — Дамите питат.

— Може. Възнамерявах да идем до имението и да се представим, но… смятам, че за това вече са се погрижили.

Слезе, позволявайки на коня си да се напие с вода. Останалите също слязоха, включително Ариста и Модина — императрицата все още бе увила раменете си в одеяло. Оставиха момичетата да спят в колата.

Ейдриън тъкмо се канеше да потропа на вратата на пекарната, когато тълпа започна да изпълва селото, следвайки кравешкия път откъм нивите. Бяха вдигнали гребла над главите си и изскочиха на улицата, спирайки в мига, щом ги видяха. Ейдриън разпозна повечето от лицата: Осгар надзирателят, шивачът Харбърт, Алгър дърводелецът, коларят Уилфред.

— Ади! — викна Армигил. Старата пивоварка си проби път. Широките й бедра разблъскаха тълпата. — Как… К’во дириш тука, хлапе? И кой си довел със себе си?

— Аз… — едва можа да отговори той, преди тя да продължи.

— Не си прави труда да разправяш. Трябва да се махнете. Взимай си хората и марш!

— Трябва да поработиш над обноските си, мила — рече й боецът. — Миналия път ме удряш, а сега…

— Не разбираш, хлапе. Нещата се промениха. Няма време да думам. Трябва да се махаш оттука. Негова светлост опра пешкира предния път.

— Ади? — приближиха се Дънстън и жена му, които ги гледаха невярващо. И двамата бяха облечени в захабена вълна, покрити с парченца кал, а босите им нозе бяха потънали в пръст.

— Как си, Дън? — попита Ейдриън. — Какво правиш на полето?

— Ора — сухо отвърна той, взирайки се към непознатите. — Е, опитвам се. Постопли се, но почвата още не е достатъчно мека.

— Ореш? Но ти си пекар.

— Печем нощем.

— А кога спите?

— Стига си плещил и се чупаросвай! Да те няма! — викна му Армигил, сякаш той беше натресла се в градината й крава. — Ади, не разбираш. Ако те открият тук…

— Точно така — съгласи се Дънстън, сякаш се пробуждаше. — Трябва да си вървиш. Ако Лурет те види…

— Лурет? Представителят? Още е тук?

— Изобщо не си е тръгвал — рече Осгар.

— Обвини лорд Балдуин в нелоялност — вметна Уилфред.

— Сиуард умря в боя — тъжно каза Армигил. — Лурет заключи бедния стар Балдуин в собствената му тъмница, затова ти и дружките ти трябва да се вдигате!

— Късно — рече Ройс, поглеждайки към имението. — По хълма вече маршируват хора.

— Кои са те? Имперски войници? — попита Ейдриън.

— Така изглежда. С униформи са — каза крадецът.

— Какво става? — попита Ариста, пристъпвайки напред. Усмихна се към Дънстън и Арбър.

— О, Емма! — Арбър й заговори със страхлив тон, но не каза нищо повече. За миг Ариста изглеждаше объркана, сетне се изсмя.

— Олеле — продължи Армигил, забелязвайки колата, където Али и Мерседес се прозяваха. На лицето й се появи тъжно изражение. — И дребосъци ли сте помъкнали?

— Твърде късно ли е да ги скрием? — попита Арбър.

— Оттам могат да ни видят — отвърна Осгар.

Моувин пристъпи до Ройс, поглеждайки към дребните фигурки, които слизаха по склона.

— Колко са?

— Дванадесет — отвърна Ройс — с Лурет включително.

— Дванадесет? — изненадано рече Моувин. — Наистина?

Крадецът сви рамене.

— Вероятно оня, дето изтича там, е споменал, че имаме жени и деца.

— Но чак дузина?

— Всъщност единадесет.

Моувин подбели очи и скръсти отвратено ръце на гърдите.

— Значи Лурет ви е накарал да работите в полето? — запита Ейдриън, докато завързваше коня си.

— Тъп ли си, момче? — викна Армигил. — Какво стоиш и ми дрънколевиш? Идват да те опандизят — ако имаш късмет де. Ще те отвлекат в тъмницата, ще те претрепат, ще те оставят да пукнеш от глад и ще те измъчват. Тоя Лурет не е наред с тиквата.

Майнс и момчетата се заеха да съберат конете и да ги привържат към колата, кимайки учтиво на местните.

Скоро дочуха екота на крака, докато войниците от имението маршируваха в два реда — шестима отпред и петима отзад. Носеха ризници от метални брънки и плоски шлемове. Предните бяха въоръжени с копия, а задните бяха арбалетчици. Зад тях яздеше Лурет, яхнал белезникав кон с черна муцуна и бяло кръгче около едното око. Не се бе променил особено от последния път, в който Ейдриън го бе видял. Все така имаше хищни черти и жестоки очи. Но гардеробът му се бе обогатил. Носеше дебела брокатена туника с кадифено наметало и прекрасни дълги ръкавици, поръбени с шеврони по китките. Беше обут в кожени обуща с месингови закопчалки, които улавяха остатъците от слънцето.

— Аха! Ковашкият син! — възкликна Лурет в мига, в който видя ясно лицето на Ейдриън. — Дошъл си да си получиш наследството? Или няма вече къде да се криеш? А какви са тия отрепки? — подсмихна се и размаха ръка. — До един престъпници, убеден съм.

Спря за миг, насочвайки поглед към елфите, сетне очите му се върнаха на Ейдриън.

— Довел си ги тук да преспят, а? Мислиш, че можеш да се скриеш сред старите си приятелчета? — посочи към Ройс. — О, и тебе те помня.

Погледна към Ариста.

— Този път няма да бързат толкова да ви приютят, не и след боя, който им хвърлих — насочи поглед към Дънстън, който сведе очи в земята. — Научиха си урока за криенето на бегълци. Време е и вие да научите някои нещица. Арестувайте всички. А тия двамата ги искам във вериги — посочи към Ейдриън и Ройс.

Войниците съумяха да пристъпят само една крачка, когато Ейдриън изтегли мечовете си. Останалите последваха примера му. От лявата му страна Дигън пристъпи напред, а Магнус издигна чук. Отдясно елфите застанаха пред Ройс, карайки го да въздъхне. Дори момчетата изтеглиха кинжали, с изключение на Кайн и Майнс, които не разполагаха с такива, затова свиха юмруци.

Войниците се поколебаха. Лурет забарабани по лъка на седлото.

— Казах да ги арестувате!

Един от войниците близо до Ройс замахна с копие. Най-близкият елф отсече металния връх на острието. Войникът отстъпи назад.

Никой от останалите не помръдна.

Лицето на Лурет се наля с кръв.

— Съпротива при арест! Противопоставяте се на волята на един имперски представител и магистрат на това владение. Настоявам да се предадете незабавно! Предайте се или по силата, дадена ми от самата императрица, ще накарам да ви разстрелят.

Никой не пристъпи напред.

— Не помня да съм ти давала каквото и да е, още по-малко силата да убиваш членове на свитата ми — каза Модина, докато пристъпваше напред.

Лурет заслони очи от залязващото слънце, примижавайки към нея.

— Тази пък коя е сега?

— Не ме разпознаваш? — попита Модина с весел глас. — А пък си толкова бърз да се опреш на името ми. Позволи ми да се представя. Може би това ще освежи паметта ти. Аз съм убийцата на Напаст Ръфъсова, висшата духовница на нифронската църква, Нейно Най-възвишено Високопреосвещенство Модина Новронска.

Тя отметна одеялото.

Неколцина от тълпата ахнаха. Арбър се олюля назад, принуждавайки Дънстън да я хване, а Ейдриън бе сигурен, че чу Армигил да промърморва:

— Чумата да ме тръшне.

Императрицата стоеше в прекрасната си рокля. Тя също носеше дългата черна кадифена мантия с герба на империята, която си бе сложила, преди да излезе напред.

— Това… не е възможно! — промърмори Лурет. — Това е трик. Номер е, казвам ви! Няма да позволя да ме заблудите! Тя е измамница. Лъжкиня. Всички положете оръжие и ще екзекутирам само сина на ковача и другаря му. Противопоставете ми се и ще умрете до един!

В този миг шестимата арбалетчици започнаха да подсмърчат. Замигаха, очите им се насълзиха, сбърчиха носове. Един по един започнаха да кихат, сетне арбалетите им се разтрошиха и болтовете пльоснаха в калта.

Ейдриън погледна към Ариста, която се усмихна пакостливо.

— Преди да се забъркаш в още по-големи неприятности — рече Модина на Лурет, който вече не можеше да скрива притеснението си, — позволи ми да ти представя останалите от антуража си. — Това е принцеса — или по-скоро кралица — Ариста от Меленгар, покорител на Ратибор, забележителна магьосница.

— Смятам, че тя предпочита израза чародейка — прошепна Майрън.

— Простете, чародейке. Това е Ройс Мелбърн, новият владетел на древното кралство Ериван. С него, както може би си забелязал, са трима от лордовете му. Дребният господин е Магнус от народа на Дром, майстор на камъка и земята. До него стои Дигън Гаунт, герой и водач на националистите. Ей там е граф Пикъринг от Галилин, легендарен фехтовчик. Това е маркизът на Глъстън, прословутият и мъдър монах на Марибор. И макар че той не се нуждае от представяне, пред теб стои Ейдриън Блекуотър, тешлорски рицар, Пазител на Наследника на Новрон, шампион на империята и герой на кралството.

— Тези имперски защитници са прекосили подземния свят, сражавали са се с армии гоблини, прекосили предателски морета, посетили и се завърнали от древния град Персепликуис, спирайки нашествието на несломима армия и убивайки създанието, причинило смъртта на нашия спасител Новрон Велики. Спасиха не само империята, но и всички вас. Дължите им живота си, почитта си и вечната си благодарност.

Тя поспря, вглеждайки се към ококорения Лурет.

— Е, представителю и магистрате, какво ще кажеш?

Лурет огледа околните лица. Видя хората си да полагат оръжия. Погледна към селяните, сетне пришпори коня си и се втурна напред. Не се отправи обратно към имението, а пое към полята.

— Мога да го сваля от коня — вметна Ариста, но Модина поклати глава.

— Остави го — тя погледна към войниците. — Вие също сте свободни.

— Почакайте — каза Ейдриън. — Лорд Балдуин е затворен в имението, така ли е?

Войниците бавно кимнаха, лицата им почернели от притеснение.

— Освободете го незабавно — каза Модина. — Кажете му какво сте видели и че ще го посетя утре. Всъщност му кажи, че ще има честта да приюти мен и свитата ми, докато не осигуря по-постоянни квартири.

Те кимнаха, поклониха се и отстъпиха заднишком дузина крачки, преди да се обърнат и да побегнат по улицата.

— Смятам, че ги впечатли — каза й Ейдриън, сетне погледна към селяните.

Те всички стояха като истукани, взирайки се в Модина със зяпнали усти.

— Армигил, още вариш пиво, нали? — попита Ейдриън.

— Какво, Ади? — замаяно запита тя, все още взирайки се в императрицата.

— Бира, знаеш — ечемик, хмел… Напитка. Една бъчонка би помогнала, не мислиш ли? — размаха ръка пред Дънстън. — Може би топло място за почивка. И малко храна? — щракна с пръсти три пъти. — Ехоо?

— Това наистина ли е императрицата? — запита Армигил.

— Да, така че ще може да ти плати, ако това те притеснява.

Това я изтръгна от транса. Старата жена му се закани с пръст.

— Познаваш ме достатъчно добре, детище такова! Как смееш да ми викаш, че съм негостоприемна била. Дали ще е императрицата, или някоя брантия — всички ще получат халба и чиния в Хинтиндар — поне сега, дето въплъщението на Уберлин се махна — тя погледна към Дънстън и Арбър. — А вие какво висльотите тука? Мятайте тесто у фурнака. Осгар, Харбърт, я елате да помогнете да изтърколим бъчето. Алгър, виж твойта дали е оставила от оня пай и кажи на Клипър да отреже осолено свинско от…

— Не! — викнаха в един глас Ейдриън, Ариста, Моувин и Дигън, стряскайки всички. Сетне започнаха да се смеят.

— Моля ви, само не и осолено свинско — додаде Ейдриън.

— Овнешко става ли? — притеснено запита Абелард. Стригачът Абелард и жена му живееха срещу Ейдриън. Той беше слабоват плешив хапльо, чиято стойка пораждаше у боеца асоциации с надничаща от черупката си костенурка.

Всички закимаха ентусиазирано.

— Овнешко е идеално.

Абелард се усмихна и се отдалечи.

— Донеси си и цигулката, кажи и на Дани да си донесе кавала! — викна след него Дънстън. — Изглежда пролетта дойде рано тази година, а?

* * *

Ариста бе предпазлива, научила си урока предният път. Сега се ограничи до една чаша от пивото на Армигил, дори и от това се чувстваше леко замаяна. Седеше до Ейдриън върху купчина чували с брашно, струпани по пода на пекарната. Самият под бе хлъзгав от тънкия пласт брашно, особено допаднал на момичетата. Али и Мърси се плъзгаха по него като по замръзнало езеро, поне докато не започнаха да прииждат повече хора, което направи пързалянето невъзможно. Ариста си помисли да предложи помощ на Арбър, но последната вече имаше половин дузина жени, работещи в тясната й кухня. А и след всичко преживяно беше толкова приятно просто да седи, облегната на него, усещайки ръката му върху гърба си. Поемаше вкусния аромат на пресен хляб и печено агне. Вслушваше се в приятелското бърборене и се опиваше от топлината и уюта. Чудеше се дали това бе очаквало Олрик отвъд в светлината. Зачуди се дали там ухаеше на печен хляб и напрягайки памет, почти бе убедена в това.

— За какво мислите? — попита Ейдриън.

— Моля? О, просто се надявах Олрик да е щастлив.

— Убеден съм.

Тя кимна и Ейдриън издигна чаша.

— За Олрик — рече той.

— За Олрик — повтори Моувин.

Всички в стаята, които държаха халби — дори и онези, които не бяха чували за Олрик — издигнаха чаши. Очите й се преместиха върху Али, която сега стоеше между Модина и Мърси, отхапвайки като пиле от къс кафяв хляб.

— За Уайът и Елдън — прошепна Ариста, толкова тихо, че дори и Ейдриън не я чу, и изпразни чашата си.

— Много съжалявам за станалото, Дън — обърна се към приятеля си Ейдриън, докато Дън помагаше в разнасянето на храна. — Много ли беше зле, какво стана след като си тръгнахме?

Дънстън погледна да види къде е жена му.

— За Арбър беше много трудно — рече той. — Изглеждах по-зле, отколкото беше в действителност. Близо шест седмици тя трябваше да върши всичко, но сега това отмина. Свикнал съм да ми понапукват главата — той се ухили, сетне погледна любопитно към Ейдриън и Ариста, седящи ръка за ръка. Ройс току-що влезе и Дънстън го погледна нервно. — По-добре внимавай. Той не изглежда да е от типа, които прощават подобни неща.

Дънстън се отдалечи, оставяйки Ариста и Ейдриън объркано да се взират един в друг.

Ройс се поколеба на прага, спирайки очи на момичетата, които стояха в краката на Модина. Императрицата бе една от малкото, които седяха на стол. Идеята не беше нейна, но Баркърови бяха настояли. Той отиде и седна до Ейдриън.

— Къде са сенките ти? — попита Ейдриън.

— Изглеждаш разтревожен.

— Просто искам да зная предварително, ако предизвикаш нова война.

— Смайваща увереност в дипломатическите ми умения имаш.

— Какви дипломатически умения?

Ройс се навъси.

— Отвън са. Поговорих с тях за пространството.

— Така ли?

— Говорят апелански. А и нали поназнайвам малко елфически.

Ройс се облегна на крака на масата, загледан в Мърси, която се кикотеше, докато Али шептеше нещо в ухото й.

— Защо не идеш да поговориш с нея?

Ройс сви рамене, тревога сбърчила челото му.

— Какво има?

— Нищо — Ройс се изправи. — Тук е малко горещо за вкуса ми.

Гледаха го как внимателно пристъпва около седящите на пода и излиза. Ейдриън погледна към Ариста.

— Върви — рече му тя.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Върви.

Той се усмихна, целуна я и се изправи да догони Ройс.

Ариста плъзна поглед по заобикалящите я усмихнати приятелски лица, които разговаряха и се смееха. Откъм кухнята пристигаха димящи купи. Абелард, седнал на обърната кофа, насмоляваше лъка си, чакайки Дани, който седеше до него и довършваше чиния овнешко. Помещението се изпълваше, мястото за сядане намаляваше заплашително. Около Модина имаше широко пространство въпреки тълпата. Императрицата седеше в ъгъла срещу вратата и се усмихваше по-широко от когато и да било. Само момичетата стояха близо до нея, но всички очи в стаята постоянно се насочваха натам.

Ариста се изправи и откри Арбър да мята кръгъл самун в пещта. Опря се на тезгяха и обърса чело с опакото на набрашнената си ръка.

— Този е последният — усмихнато й рече тя. — Притеснявах се за теб. И двамата се притеснявахме.

— Наистина?

— Да! Само как изчезнахте онази нощ, а после дойдоха войниците — страхувахме се за теб. В селото цареше смут цяла седмица след това. Четири пъти идваха да тършуват из брашното. Не зная за какво те търсеха — и още не зная.

— Вече е без значение — рече й Ариста. — Всичко свърши и отсега нататък нещата ще бъдат различни.

Изражението на Арбър показваше, че тя не знае как да разтълкува тези думи.

— Я кажи, още ли пазиш роклята, която ти дадох?

— О, да! — тя погледна към робата на Ариста. — Естествено, искаш си я обратно.

Тя понечи да се отдалечи, но Ариста я хвана за ръката.

— Не, не заради това питах.

— Всичко е наред. Грижих се добре за нея — нито веднъж не съм я носила. Само я погледнах няколко пъти.

— Просто си мислех, че трябва да я облечеш, защото ще ти трябва.

— О, не, никога няма да облека толкова хубава дреха. Както ти казах и преди, няма шанс да ида на бал или на нещо подобно.

— Точно това е — рече й Ариста. — Смятам, че ще отидеш — естествено, ако приемеш.

— Какво да приема?

— Да станеш шаферка на сватбата ми.

Арбър я изгледа объркано.

— Но, Ърма, та ти вече си омъжена за Винс.

Беше ред на Ариста да я изгледа неразбиращо, сетне се засмя високо.

* * *

Ейдриън откри Ройс на мостчето. Беше тъмно, но луната бе изгряла и той зърна тъмния силует на приятеля си наведен над перилата, загледан в черните води, които течаха отдолу.

— Тълпата те изнервя? — попита боецът. Ройс не отговори. Дори не вдигна глава. — И какво ще правиш сега?

— Не зная — тихо каза Ройс.

— Осъзнаваш, че потеклото ти те прави не само крал на Ериван, но и император на Апеладорн. Говори ли с Модина?

— Тя вече ми каза, че ще слезе от престола.

— Император Ройс? — рече Ейдриън.

— Не звучи добре, нали?

Ейдриън сви рамене, облягайки се на същите перила.

— С времето и това ще стане.

От постройките на улицата само пекарната светеше. В имението също проблясваха светлини, прилични на жълти звезди връз хълма заради разстоянието.

— Чух, че се каниш да се жениш за Ариста.

— Откъде си чул това?

— Майрън спомена нещо за церемонията.

— А, да. Е, смятах, че той ще свърши добра работа, а никой от двама ни не е във възторг от идеята за нифронска церемония.

— Смятам, че идеята е добра — Ройс се загледа във водата. — Недей да чакаш. Жени се веднага и започвай да се радваш на щастието.

Ветрецът поклащаше голите клони на близките дървета и просъскваше леко, промъквайки се под моста. Ейдриън пристегна яката си и погледна към реката.

— Значи ще търсиш истинския й убиец? — попита Ейдриън. — Знаеш кой е? Искаш ли да дойда?

— Не — отговори Ройс. — Вече е мъртъв.

— Наистина? И как се чувстваш?

Крадецът сви рамене.

— Знаех, че не е Мерик — обясни, разкъсвайки листо над моста. — Още помня лицето му да се взира в мен. Казвайки ми как не е той. Обяснявайки как не можело да е негово дело. Беше смутен. Мерик смутен — това беше първата ми догадка. А днес получих и последната.

— Каква догадка?

— Император Ройс — бил е ужасѐн от тази вероятност. Ройс Мелбърн на трона — би ли могло да има нещо по-ужасяващо? Затова никога не ни е казал. Събра ни заедно с надеждата ти да ме промениш, но това не помогна. Бях прекарал твърде много години, учейки се да мразя. Изгубих ценността на живота. Тогава е узнал за Мерседес. Аз изгубих човечността си, но тя е била чиста. Би могъл да я обучи, да я превърне в съвършения владетел.

— Аркадиус? Но защо му е да убива Гуен?

— Това също е по моя вина. Казах му, че тя се е съгласила да се омъжи за мен. Знаел е, че ще взема Мерседес и всичките му усилия за нея ще бъдат пропилени. Дори в най-смелите си мечти не си е представял, че ще се оженя за Гуен и когато разбра, трябваше да я убие, преди тя да ми е казала за дъщеря ни.

Той се загледа в звездите и прокара ръка по лицето си. Когато заговори отново, гласът му потрепваше.

— Казах на Аркадиус, че тя е в Уиндското абатство. Той е наел Мерик да я отвлече и да я доведе в Колнора. Бил е на мястото преди срещата, скрит с арбалет.

Ройс се извърна към приятеля си, в очите му имаше сълзи.

— Но това, което не мога да разбера — той също я обичаше. Как е могъл да дръпне спусъка? Как е могъл да я гледа как изпищява и пада? Колко изпълнен с ужас трябва да е бил, за да стори това? Колко страховит съм аз?

— Ройс — Ейдриън постави ръка върху рамото му. — Вече не си такъв. Ти се промени. Видях го. Ариста и Майрън също го споменаха.

Ройс се изсмя.

— Убих Мерик. Не му дадох шанс. А ако не беше Ариста, Модина също щеше да умре в пламъците на пожара ми. Не мога да бъда баща, Ейдриън. Не мога да отглеждам… аз съм зъл.

— Не уби Магнус. Дори и след като ти каза плановете си да те предаде отново, ти го пусна — ти му прости. Старият Ройс не знаеше какво е прошка. Ти вече не си такъв. Сякаш… не зная, сякаш частица от Гуен се е пренесла у теб след смъртта й. Тя все още е жива някъде там, буквално твоята по-добра половинка.

Крадецът обърса очи.

— Толкова я обичах… толкова ми липсва. Не мога да се отърся от чувството за вина, че това е наказанието за живота, който водих.

— А Мерседес?

— Какво за нея?

— И тя ли е наказание? Тя е твоя дъщеря. Част от Гуен все още е жива. Има очите й… и онази усмивка. Боговете не дават подобен дар на някой недостоен.

— Вече и мой свещеник ли стана?

Ейдриън се взря в него.

Ройс се загледа в реката.

— Тя дори не ме познава. Ами ако не ме хареса? Малцина ме харесват.

— Първоначално може и да не го стори. Марибор ми е свидетел, че и аз не те харесвах в началото. Но ти си прилепчив — той се усмихна. — Като репей.

Ройс повдигна глава и се намръщи.

— Добре де, забрави какво казах. Да оставим проповедите — Ейдриън замлъкна, сетне продължи. — Но тя наистина прилича на Гуен. И смеха й — чул ли си го? Майка й рекла, че татко й щял да я направи принцеса и да заживеят в красиво място, където малката щяла да бъде кралица на гората.

— Така ли?

Ейдриън кимна.

— Срамота е да я разочароваш, а ако Гуен е казала това, значи е истина.

Ройс въздъхна.

— Значи ще вземеш престола?

— Император Ройс? Не мисля така. Но ми остава длъжността на елфически крал.

— А тя как върви впрочем?

— Колкото и странно да звучи, смятам, че те са ужасени от мен.

— Мнозина са ужасени от теб, Ройс.

Той се изсмя.

— Чувствам се като онези в цирка, които дресират мечки с камшик и стол. Унищожиха половината Апеладорн без да дадат едничка жертва и единствено аз и откачената им религия стоим пред довършването на работата. Наистина мразят хората, но са убедени, че съм избран от Феррол да бъда техен водач. Немислимо е да ме убият. Така че сега са под властта на човек, комуто трябва да се подчиняват и не могат да убият. Нормално е да се паникьосват.

— Само дето не си човек.

— Не. Нито едно от двете.

— Може това да помогне.

— Възможно е.

— И пак не ми каза — какво възнамеряваш да правиш?

Ройс сви рамене.

— Още не зная. Как бих могъл? Не зная нищо за тях. Но зная, че съм видял жестокост и от двете страни. След като видях как империята на Салдур се отнасяше с тези като мен, мога да разбера елфическата омраза. Старото ми аз си спомня ясно това чувство, увереността на справедливото, чистотата на неоспоримата цел.

— А новото ти аз?

Ройс поклати глава.

— Простих на Магнус, в името на Марибор.

— Защо?

— Умора, предполагам. Уморих се от убийства — не, не е това. Истинската причина е, че част от мен се замисли какво би казала Гуен. Не мога да си представя тя да иска да убия Магнус — колкото би искала и да накажа елфите за стореното от тях. Тя бе много по-добра от мен, а сега я няма и аз…

Ейдриън стисна рамото му.

— Довери ми се, тя се гордее с теб, друже — даде му секунда, сетне рече с бодър тон. — Как така никога не сме включвали крал и император сред потенциалните кариери? Като се замисли човек, правят на пух и прах разните там винари, актьори и рибари.

— За теб всичко е толкова лесно — отвърна Ройс, обърсвайки очи.

— Просто за мен чашата е винаги пълна наполовина. Как е твоята напоследък?

— Представа нямам. Още не съм свикнал с размера й.

Ейдриън кимна.

— И като стана дума за чаши…

Той повдигна глава, дочувайки звука на цигулка и кавал. Прегърна приятеля си през рамо и го отдръпна от моста.

— Какво ще кажеш за една халба от пивото на Армигил?

— Знаеш, че мразя бира.

— Не съм сигурен, че вареното от нея може да се нарече бира. Мисли за него по-скоро като за… преживяване.