Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (10)

Глава 9
Бранни вести

Двете момичета тичаха край парапета, развели зимните си плащове. Мърси рязко спря и Али едва не я събори. Двете се блъснаха и се закикотиха сред студения вятър. Небето беше сиво като стените на замъка, на които стояха. Бузите им се бяха зачервили от студа, но те не обръщаха внимание.

Мърси пролази между зъбците на стената и внимателно надникна надолу. Огромни каменни блокове с различни оттенъци оформяха двадесетфутовата стена. Надолу към основата камъните привидно се смаляваха. Долу имаше улица, по която крачеха, яздеха или тикаха колички десетки хора. Гледката накара стомахът на Мърси да се повдигне, а ръцете й се почувстваха толкова слаби, че по тях сякаш лазеха мравки. Но пак бе чудесно да види от толкова високо света, покривите на къщите и протегналите се край тях улици. Заради снега всичко изглеждаше бяло, но имаше и цветни петна: червена плевня на един далечен хълм, триетажна постройка в небесносиньо, бронзовите късове път, където снегът отстъпваше пред натовареното движение. Мърси никога преди не бе виждала град, още по-малко от толкова високо. Стоейки на бойниците в двореца, тя се чувстваше като императрица на света — или поне птица, и двете предизвикващи в ума й еднаква наслада.

— Няма го там! — викна Али, думите й грабнати от вятъра и сякаш долетели до Мърси от много мили разстояние. — Той няма криле!

Мърси залази обратно. Опирайки гръб на един зъбер, тя спря да си поеме дъх.

Али стоеше пред нея — диво усмихната, отметнала качулка, тъмната й коса вееща се във въздуха. Мърси вече не забелязваше ушите на Али или странния начин, по който очите й се стесняваха, очарована от нея още от деня, когато двете се бяха срещнали в залата. Бе се отдалечила от масата на Пикърингови, за да огледа по-отблизо странното елфическо девойче. Али бе проявила същия интерес към мистър Рингс и оттогава двете бяха неразделни. Али стана нейната най-добра приятелка — дори по-добра от мистър Рингс, защото макар Мърси да споделяше всичките си тайни и с двамата, Али можеше да разбира.

Али бе проявила съчувствие, когато Мърси й каза как Аркадиус не я пускал из горите до университета. Съчувстваше, защото самата тя също беше понесла подобни неправди — баща й не й позволявал да обикаля сама родната Колнора. Двете момичета прекарваха дълги нощи край светлината на свещта, разказвайки си страховити истории за лишените си от приключение детства, дело на прекалено загрижени пазители, които не можеха да проумеят нуждата да се ловят попови лъжички или да се събират остатъците от тенекеджията.

Разменяха си и дрехите. Гардеробът на Али се състоеше от момчешки тоалети, предимно туники и панталони, всички захабени, с дупки на лактите и коленете, но Мърси ги намираше за удивителни. Бяха толкова по-удобни за изкачване по дърветата. Али имаше много малко дрехи в сравнение с множеството рокли и плащове, които Мърси бе имала в университета, но сега единственият й тоалет се състоеше в роклята, с която Миранда я бе облякла в деня, когато напуснаха Шеридън. В крайна сметка си размениха наметалата. Онова на Мърси бе по-дебело и по-топло, но й харесваше как в износеното наметало на Али прилича на героиня.

Али бе позволила на Мърси да си играе със секстанта, който баща й й бе оставил, показвайки й как да определя местоположението им по звездите. В замяна Мърси й позволи да си играе с мистър Рингс, но съжали за решението си, когато той започна да се катери по-често по рамото на Али вместо върху нея самата. Късно нощем тя гълчеше миещата мечка за проявената нелоялност, но той само цвърчеше в отговор. Мърси не беше сигурна, че той разбира сериозността на проблема.

— Там! — викна Али, сочейки по-натам към парапета, където Мърси зърна дребната муцунка на миещата мечка да наднича към тях иззад ъгъла. Двете се стрелнаха след него. Лицето се скри, проблесна опашка, сетне също изчезнала.

Двете се хлъзнаха на снега, когато завиха. Сега се намираха пред двореца, над портите. Навън имаше голям площад, където търговци предлагаха стоки от количките си, а викачи крещяха за най-добрата кожа, най-бавно горящите свещи и изгоден мед. Зад стените се намираше вътрешният двор, сетне идваше централната кула, издигаща се внушително с множество прозорци.

Нямаше и следа от миещата мечка.

— Още стъпки! — драматично викна Мърси. — Глупакът оставя следа!

Отново затичаха, следвайки дребните дланести дири в снега.

— Слезте по стълбите на кулата, девойчета — уведоми ги един стражник, покрай когото притичаха. Мърси само го погледна бегло. Беше огромен, като всички пазачи, със сребърен шлем и облечен в тъмна вълна, понесъл копие. Той й се усмихна и тя му върна усмивката.

— Ето го! — викна Али, сочейки през двора към тъмна сянка, стрелнала се под една количка.

Затичаха надолу по стълбите, стигнаха дъното и се втурнаха сред градината. Настигнаха го, когато наближаваше старата градина. Двете се разделиха като ловци, дебнещи плячката си. Али пресече пътя на мистър Рингс, изтласквайки го към Мърси, която скъсяваше разстоянието. В последния миг той се стрелна към купчината дърва пред кухнята. С лекота се покатери по нея и се шмугна през един прозорец, открехнат да пропуска дим.

— Лукав злодей! — изфуча Али.

— Не можеш да избягаш! — викна Мърси.

Мърси и Али влязоха в кухнята и затичаха, сепвайки слугите, една от които изтърва голям тиган, отекнал като гонг. След тях се разнесоха викове и проклятия, но те вече търчаха нагоре по стълбите през килера за чаршафи и в голямата зала, където Мърси със забележителен плонж улови задния крак на мистър Рингс. Ноктенцата му задраскаха по пода, но напразно. Тя стисна по-здраво и го придърпа към себе си.

— Пипнах те! — възкликна тя, лежейки по гръб, притискайки миещата мечка и дишайки тежко. — Чака те бесило!

Някой деликатно прочисти гърло.

Мърси моментално разбра, че е загазила.

Претърколвайки се, видя жена да се взира в нея, скръстила ръце със строго изражение. Носеше зашеметяваща черна рокля, украсена със скъпоценни камъни, които проблясваха като звезди. На недалечната маса стояха осем мъже и още една жена, също с мрачни лица.

— Не помня да съм те канила на тази среща — рече жената на Мърси. — Или теб — обърна се към Али, която се бе примъкнала зад Мърси. Накрая погледна към мистър Рингс. — И със сигурност теб.

— Простете, Ваше Високопреосвещенство — почти в синхрон изрекоха двама стражници, притичали напред. Първият грубо сграбчи Али. Другият посегна към Мърси, която скочи на крака ужасена.

Дамата издигна деликатна ръка, накланяйки леко китка. Пазачът моментално спря.

— Извинен си — каза му тя. — Пусни я.

Хваналият Али пазач се подчини и момичето отстъпи назад, държейки го под око.

— Вие сте императрицата? — попита Мърси.

— Да — отвърна жената. — Казвам се Модина.

— Аз съм Мърси.

— Зная. Али ми каза за теб. А това е мистър Рингс, нали? — попита императрицата, погалвайки въпросния по главата. Мистър Рингс срамежливо наклони муцуна, тъй като бе неудобно притиснат към гърдите на Мърси и коремът му бе незащитен. — Той ли причини толкова проблеми?

— Вината не е негова — рече Мърси. — Просто си играехме. Мистър Рингс беше низкият крадец, откраднал царските скъпоценности, а двете с Али го преследвахме, за да го предадем на палача. Просто той е много добър крадец.

— Виждам това, но за съжаление сме по средата на много важна среща, която не включва крадци, палачи или момиченца — тя се фокусира върху мистър Рингс, сякаш говореше само на него. — Миещи мечки, независимо колко сладки, също не се допускат. Ако двете бъдете така добри да го отведете в кухнята и помолите господин Тинли да му приготви нещо, може би той няма да се забърква в неприятности. Би могло да се намери и нещо за вас — може би карамел? А вие можете да му върнете услугата, като попитате дали не бихте могли да му помогнете с нещо.

Мърси бе закимала още преди императрицата да приключи.

— Вървете, тогава — каза тя. Момичетата затичаха обратно, споглеждайки се облекчено с ококорени очи.

* * *

Модина ги проследи как изхвърчат, сетне насочи вниманието си към съвета. Не се върна на стола си, а предпочете да се разхожда из залата, бавно обикаляйки масата, където нейните рицари и министри изчакваха. Единствените звуци в помещението бяха пропукването на огъня и тракането на обувките й. Крачеше по-скоро за ефект, отколкото от нужда. Като императрица бе открила мощта на създаваното впечатление.

Роклята беше ярък пример за това. Сковаваща, тясна, неудобна, но забележителна. Забелязваше възхитата в очите на всички, които я зърваха. Възхитата пораждаше уважение, уважението пораждаше увереност, увереността пораждаше храброст, а тя имаше нужда хората й да бъдат храбри. Да захвърлят съмненията си пред лицето на нарастващата сянка. Трябваше да се уповават в мъдростта на една млада жена, дори и когато ги заплашваше унищожение.

Присъстващите на масата не бяха глупаци. Нямаше да се намират в залата, ако бяха такива. Бяха практични, мислещи ясно, закалени в бой ветерани. Романтичните идеи за непогрешимостта на Новроновата щерка не ги впечатляваха. Броят на копията и внимателно изготвеният план им допадаха повече. Но дори и тези усилия бяха безполезни. Еднакъв шанс за успех имаха и вярата в полубожествена императрица, и воините на бойното поле. Беше им останала само една надежда и — като богиня или като мъдър водител — тя се нуждаеше от одобрението им, ако искаше да съумее да откупи нужното време. Така че тя крачеше с наведена глава, ритмично докосвайки долната си устна с пръсти в привиден размисъл, създавайки впечатлението, че изчислява бройката мечове и щитове, позициите им във възловите места, бентовете и мостовете, които трябваше да бъдат разрушени, кавалерията, степента на готовност на резервните батальони. В никакъв случай не искаше тези възрастни мъже да видят в нея лекомислено момиче, което не осъзнава тежестта, която носи.

Тя спря, гледайки към огъня, загърбила масата.

— Сигурен си? — попита тя.

— Да, Ваше Високопреосвещенство — отвърна сър Бректън. — Сигналният огън е запален.

— Но само един?

— Знаем, че елфите притежават бързина и умение да нападат изненадващо. По тази причина бяхме организирали толкова много наблюдателни патрули.

— И все пак, само един?

— Не е станало случайно.

— Не, разбира се — рече тя, завъртайки се на пета, така че мантията й грациозно се извъртя. — И не се съмнявам, но това говори за уменията им. Само един от двадесет и четирима е имал достатъчно време да докосне с факла купчина намаслени дърва — тя въздъхна. — Значи са прекосили Галевир. Трент е паднал. Изпратете заповеди за разчистването на селските земи, евакуирайте градовете и селата, разрушете мостовете и язовирните стени. Изолирайте ни от остатъка от света — с изключение на южния проход. Него ще оставим за принцесата. Благодаря ви, господа.

Срещата приключи и присъстващите се изправиха. Бректън се обърна към Модина.

— Незабавно ще потегля, за да надзиравам лично разрушаването на мостовете в Колнора.

Тя кимна и забеляза Амилия да потръпва при тези му думи.

— Сър Бректън, надявам се тези ми думи да не представляват обида, но бих желала секретарката ми също да дойде, за да може да ми докладва за процеса. Не искам да те откъсвам от задълженията ти, само за да ме държиш информирана.

И двамата изглеждаха шокирани.

— Но, Ваше Високопреосвещенство, аз ще яздя на север — има риск…

— Тогава ще оставя на нея да реши. Амилия? Ще отидеш ли?

Тя кимна.

— Както желае императрицата — отвърна сериозно тя, сякаш това бе непоносима тежест, с която щеше да се нагърби единствено за доброто на империята. Но Амилия не беше добра актриса.

— Тъй като ще минаваш през Тарин Дол, погрижи се за семейството на Амилия, нека бъдат пратени в двореца.

Този път изненадата на Амилия бе искрена.

— Както желаете — рече сър Бректън с поклон.

Амилия не каза нищо, но стисна ръката на Модина, когато минаваше покрай нея.

— И още нещо — добави Модина. — Нека онзи мъж — който е запалил огъня — бъде възнаграден. Заслужава.

— Ще го сторя, Ваше Високопреосвещенство.

В залата влязоха прислужници с чинии, но спряха с виновно изражение.

— Не, не, влизайте — махна им тя. — Двамата с канцлера ще се оттеглим в кабинета ми.

Коридорите и залите гъмжаха от хора, които вървяха, работеха или просто се бяха събрали да говорят. Това й харесваше — дворецът изглеждаше жив. Толкова дълго бе живяла в студена куха черупка — призрак в мавзолей. Но сега, изпълнен с гости, бутащи се за достъп до умивалниците и масите, спорещи за хъркане и кражба на одеяла, палатът приличаше на дом. На моменти почти можеше да си представи, че това са роднини, пристигнали за някакво пиршество, или, ако се вземеше предвид и преобладаващото настроение, за погребение. Повечето от тях никога не бе срещала, но вече бяха част от семейството й.

Стражници ги придружиха в коридора и нагоре по стълбището. След „Инцидентът Ройс“ както го наричаше Бректън, последният бе настоял тя да има телохранители със себе си по всяко време. С отсечени гласове те заповядваха на хората да сторят път. „Императрицата!“ провикваха се те и тълпите се сепваха, оглеждаха се нервно, отдръпваха се и се покланяха. Обичаше да им се усмихва и помахва, но на стълбите трябваше да държи полата на роклята си. Тя бе извор на безкрайни проблеми и Модина с нетърпение очакваше края на деня, когато щеше да се оттегли в стаята и да се преоблече в ленената си нощница.

Възнамеряваше да отиде там и сега. Нимбус нямаше да възрази. Бе я виждал в нея стотици пъти и макар той самият да бе изящно въплъщение на дворцовия протокол, не коментираше отклоненията, които тя допускаше. Изкачвайки се по стълбите, Модина осъзна, че не би се чувствала неловко да се преоблича пред него, както не би се стеснявала и в присъствието на Амилия или Ред, като че той беше лекар или свещеник.

Влязоха в някогашния кабинет на Салдур. Повечето от църковните принадлежности и личните му вещи липсваха. Може би камериерките дори я бяха чистили, защото стаята миришеше по-добре.

Отвън слънцето залязваше, последните отблясъци светлина бързо напускаха прозореца.

— Колко време мина? — запита тя Нимбус, който тъкмо затваряше вратата.

— Само два дни, Ваше Високопреосвещенство — отвърна той.

— Сякаш е било много повече. Вече трябва да са стигнали Амбертън, нали?

— Да, бих си помислил.

— Трябваше да пратя ездачи с тях, които да докладват. Не ми харесва това чакане. Чакам новини от тях, чакам да чуя тромпетите, оповестяващи инвазията — тя се загледа навън. — Когато запечатат северния път и разрушат мостовете в Колнора, единствената ни връзка със света ще бъде южната порта. Смяташ ли, че трябва да подсиля флота? Уязвими сме за инвазия по море.

— Възможна е, но малко вероятна. Никога не съм чувал елфите да проявяват интерес към корабоплаването. Не вярвам, че са ги придружавали кораби през Дънмор. Бректън разруши меленгарската флота и…

— Ами Трент? Може да са ги нападнали заради корабите.

Стройният мъж поклати напудрената си перука.

— Само дето тогава е нямало нужда. Няма и да има, докато хората ви не затворят пътищата. Обикновено никой не полага такива усилия, освен ако не се налага, а толкова дале…

— Избивали са ни без проблеми. Ще срещнат ли затруднения тук?

— Така мисля — каза Нимбус. — За разлика от останалите, ние имахме време да се подготвим.

— Но ще бъде ли достатъчно?

— Срещу която и да е човешка армия бихме били непревземаеми, но…

Модина приседна на ръба на бюрото си, при което роклята й се изду.

— Докладите говорят за рояци гиларабрини. Ти никога не се виждал такъв, Нимбус, но аз съм. Те са огромни, жестоки, ужасяващи хвърчащи чудовища. Само едно от тях унищожи дома ми — изпепели го. Невъзможно е да бъдат спрени.

— Но все пак вие сте го спрели.

— Убих едно — а мъжът говореше за рояци. Те ще опожарят града от небето.

— Убежищата са почти готови. Сградите ще бъдат унищожени, но хората ще оцелеят. Няма да успеят да превземат града с гиларабрини.

— Как е положението с храната?

— В това отношение извадихме късмет. В складовете има повече от обичайното. Рибарите неспирно ловят, осоляват и опушват. Месата и зърното са разпределени и складирани под земята. Дори тук в замъка по-голямата част от запасите вече са в старата тъмница.

— Това трябва да ги забави, нали?

— Така мисля — рече той.

Тя погледна към покритите със сняг покриви.

— А ако Ариста и останалите са срещнали някакви затруднения? Ако са ги нападнали крадци? Може да са умрели още преди да са достигнали града.

— Крадци? — попита Нимбус, борейки се с пристъп на смях. — Осмелявам се да изпитам съжаление към крадците, сглупили да нападнат този отряд. Убеден съм, че са достигнали Амбертън без проблеми.

Модина се обърна към него. Тонът му бе толкова уверен и сигурен, че тя се успокои.

— Да, предполагам си прав. Да се надяваме, че ще успеят. Очакващите ги под хълма затруднения със сигурност ще са далеч по-голямо предизвикателство от банда крадци.