Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (23)

Глава 22
Новрон Велики

Каменната врата в другия край на Подземието на дните бе отчасти открехната. Вземайки фенера от Майрън, Ейдриън бе първият влязъл. Вътре се издигаха високи колони. Въздухът бе застоял, миришеше на мухъл. Големи боядисани гърнета, сандъци и купи бяха подредени покрай стените, заедно със статуи в естествен размер, мангали и фигури на различни животни — някои лесно разпознаваеми, други виждаше за пръв път. Колонада обграждаше двете страни, арките й приютили ниши със саркофази. Над тях бяха издълбани думи, имаше и изрисувани хора.

Ейдриън чу Ариста да ахва зад него, когато светлината на фенера попадна върху пода в центъра на помещението и лежащите отгоре му три скелета — два възрастни и един детски. Край тях имаше две корони и меч.

— Нареион — прошепна тя — и жена му и дъщеря му. Трябва да ги е издърпал тук, след като Есрахаддон е отишъл да се изправи срещу Венлин.

Ейдриън обърса острието с палец, разкривайки инкрустация. — Това е мечът, нали?

Принцесата кимна.

— Кой е ковчегът на Новрон? — попита Моувин.

— Най-големият — предположи Дигън. — И би трябвало да бъде в края, нали?

Ариста сви рамене.

Майрън бе отметнал глава, четейки надписите над арките. Устните му мърдаха беззвучно.

— Можеш ли да определиш кой е? — попита Гаунт.

Майрън поклати глава.

— Там — посочи към текста на тавана — пише, че това е гробницата на всички императори.

— Знаем, но кой саркофаг принадлежи на Новрон?

— Гробницата на всички императори, но… — Майрън огледа ковчезите, отброявайки с показалец. — Тук има само дванадесет саркофага. Империята е просъществувала в течение на две хиляди сто двадесет и четири години. Трябва да са стотици.

Ейдриън обикаляше стаята и разглеждаше ковчезите. Бяха изработени от варовик и красиво изсечени, нямаше два еднакви. Някои бяха украсени с ловни и батални сцени, но имаше един, изобразяващ само красиво езеро, заобиколено от дървета и планини. Друг показваше град, който биваше строен. Няколко ниши бяха празни.

— Възможно ли е да са ги преместили? — обърна се боецът към Майрън.

— Вероятно. И все пак нишите са само двадесет. Защо толкова малко?

— Останалите може би се намират зад тази врата — предположи Магнус. Той стоеше в другия край на гробницата, изглеждащ дори по-малък от обичайното сред огромните колони и статуи. — Има нещо написано.

Останалите се приближиха към него. Стената там беше гола, а над вратата имаше един ред слова.

— Какво пише, Майрън? — запита Ройс.

— „Тук лежи Нифрон Велики, първият император на Елан, спасител на людете.“

— Ето — рече Магнус. — Първият император е вътре.

Ройс пристъпи напред. Вратата бе изсечена от камък. Редица каменни зъбци я придържаха затворена. До нея на стената имаше лост. Крадецът го дръпна и зъбците с гръмко стържене освободиха вратата.

С внимателно бутване Ройс отвори гробницата на Новрон.

Ейдриън издигна високо фенера. Ройс влезе първи. Партньорът му го последва, придружаван от Ариста, чиято роба спомагаше за осветяването на помещението. Първото забелязано от Ейдриън нещо бяха двете слонски бивни от двете страни на вратата, поставени така, че да оформят арка. Колони от черен мрамор поддържаха четирите ъгъла на гробницата, а пространството между тях бе изпълнено със съкровища.

Имаше златни столове и маси, огромни сандъци и кутии. От едната страна стоеше колесница от чисто злато, а в другата — изящно изсечена лодка. Редица копия обгръщаха едната стена, ред щитове отсрещната. Статуи на хора и животни от злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни, стояха на мълчалив пост. В центъра на стаята, издигнат на висок пиедестал, лежеше огромен алабастров саркофаг. По него бяха изписани сцени, подобни на тези по стените — съвет, битка и война. Никъде не присъстваше сцената на коронясването от Марибор, което на Ейдриън се видя странно, тъй като тя бе неотменна във всяка църква.

— Това е — промърмори Моувин възхитено. — Открихме я, гробницата на самия Новрон — графът докосна колесницата, ухилен широко. — Мислите ли, че е била негова? С нея ли е препускал в бой?

— Съмнявам се — отговори Ейдриън. — Златото е малко тежичко за конете.

Ариста пристъпи напред, очите й диреха.

— Как точно изглежда рогът? — запита Ройс.

— Не зная точно — отговори тя. — Но мисля, че е в ковчега. Всъщност зная, че е там. Есрахаддон го е оставил там за Неврик. Трябва да го отворим.

Магнус подпъхна длетото си под каменния капак, а Ейдриън, Гаунт и Моувин заеха позиции наоколо. Майрън държеше фенера високо. Джуджето удари с чука си. Мъжете повдигнаха капака.

Вътре лежеше ковчег. Излян от чисто злато, беше оформен като снага. Капакът му изобразяваше лице, ръце и одежди. Взираха се в изображението на малък строен мъж с наклонени очи и издадени скули, който носеше сложно украсен шлем.

— Не разбирам — каза Гаунт. — Какво… какво е това?

— Просто ковчег — рече Моувин. — Украшение. Трябва да отворим и него.

Ловките джуджешки пръсти откриха ключалки и ги освободиха. Мъжете вдигнаха и този капак. Сетне всички надникнаха. Пред тях лежаха останките на Новрон Велики.

Ейдриън очакваше купчина крехки гнили кости, може би дори прах, а вместо това откриха тяло с кожа, коса и дрехи. Тъканта беше сива и толкова прогнила, че дъхът им я караше да се разпада. Кожата още бе непокътната, но беше суха и тъмна като опушено говеждо. Очите ги нямаше, бяха останали само кухини, но трупът бе изключително запазен.

— Как е възможно? — попита Гаунт.

— Удивително — рече Майрън.

— Наистина — вмъкна Магнус.

— Не може да бъде — обяви Моувин.

Ейдриън възхитено гледаше лицето. Подобно на изобразеното на капака, то бе с деликатни черти, със специфични очи и изострени уши, които не можеха да бъдат сбъркани. Ръцете бяха елегантни, с дълги тънки пръсти, все още украсени с три пръстена — един златен, един сребърен и един от черен камък. Бяха сключени над метална кутия, върху която бяха издълбани думите:

За Неврик

от Есрахаддон

— Внимателно — каза Ройс, оглеждайки ръцете.

— Там има нещо — каза му Ариста. — Усещам магия.

— Би трябвало, ако там е рогът, нали? — попита Ейдриън.

— Не рогът. Нещо по кутията — някакво заклинание.

— Вероятно ще убие всеки друг, освен наследника — предположи Магнус.

Всички погледнаха към Гаунт.

— Не мога ли просто да я побутна с пръчка или нещо от сорта? — запита той.

— Есрахаддон не би оставил нищо, което да те нарани — каза му принцесата. — Хайде, вземи я. Би могло да се каже, че я е оставил за теб.

Гаунт хвана медальона си и го потърка, сетне се пресегна и сграбчи кутията, измъквайки я от ръцете на Новрон.

Стенни свещници засияха със син пламък. Леден бриз повя из гробницата и Гаунт изпусна кутията.

— Добре дошъл, Неврик, стари приятелю — рече глас. Всички сепнато се обърнаха към изображението на Есрахаддон. Носеше същата роба, в която Ариста бе облечена, само дето беше снежнобяла. Изглеждаше по същия начин, както когато Ейдриън го бе видял за последно в Ратибор. — Щом твоите уши чуват тези думи, значи сянката на злото е избягала и ти си император. Ще ми се да знаех дали Джериш стои край теб. Ако сънищата пребивават в смъртните сфери, отдавам му онова, което отдръпнах през живота си — благодарност, възхищение, обич.

— Опетнила ръцете ми, кръвта на невинните дамгосва душата ми с такова престъпление, че портите на прощението са вовеки затворени. Грехът ми разтърси камък и разкъса плът. Аз бях този, що разруши обичния ни дом. Макар сега да се говори за това да е глупаво, искрата вече бе подпалена. Вече няма връщане. Че нито едничък дъх няма да се отрони от цензарски или тешлорски устни утре. Злината им със себе си ще взема, срушавайки заплахата, поглъщайки нощта, че ти да можеш да крачиш под слънцето на един по-добър ден.

— Убеден стоя, тук сред тези светени стени на бащината ти разплата и мрачния отдих на дедите ти, убеден, че Моуиндули е още жив. Шепотът им на стон се превръща, дорде очите ми се спират на убийство, останало неотмъстено за две хилядолетия. Гнусен е духът, тормозещ тези стени, че отвъд представа се простира бездната на покварата му. И половината не сме съзнавали! Отритнат и от рог, и от бог, врагът смята със замисъл закона да избегне. Процеп е открил той и започнал да се просмуква, че нищо не ще запречва пътя му, оцелее ли трижди по хиляда години. Сега се отправям да се погрижа да не стане туй. Майстор много над моето изкуство е той, но то ще го довърши. Враг за да убия, враг трябва да стана. Убиец на хиляди ще бъда дамгосан, но приемам това като цената, нужна да се плати за удушаването на пламъка, който е жаден да погълне всичко.

— Рогът е твой. Пази го добре. Предай го на децата си с благословия и предупреждение за деня на предизвикателство край Авемпарта. Нека Джериш бъде твой покровител — тайните на Инстария остават нишката, на която виси цялата надежда.

— На добър час, сине имперски, императоре мой, ученико мой, приятелю. Знай, че се изправям срещу Моуиндули горд да умра, та ти да живееш. Нека се гордея с теб — бъди достоен водител.

Образът на Есрахаддон изчезна толкова бързо, както се беше и появил. Пламъците в свещниците угаснаха, оставяйки единствено светлината на фенера да разпъжда тъмнината.

— Всички ли го чуха? Ще ми се да имах нещо да го запиша — каза Ейдриън. Сетне, забелязвайки Майрън, той се усмихна. — Всъщност разполагаме с нещо по-добро.

Ройс коленичи и изследва внимателно кутията. Нямаше ключалка и той внимателно повдигна капака. Вътре имаше рог на овен. Беше неукрасен, нямаше злато, сребро, скъпоценни камъни или кадифе. Но бе покрит с множество маркировки, обгърнали повърхността — буквите на език, който не можеше да чете, но разпознаваше.

— Не е кой знае какво — отбеляза Магнус.

Крадецът постави рога обратно в кутията.

— Какво означава всичко това? — попита Моувин. Изглеждайки натъжен, той се настани на един златен стол насред купчините съкровища. Очите му обхождаха гробницата, дирейки.

— Новрон е бил елф — каза Ройс. — Чистокръвен елф.

— Първият истински император, спасителят на човечеството, дори не е бил човек? — промърмори Магнус.

— Как е възможно това? — запита Моувин. — Воювал е срещу елфите. Новрон победил елфите!

— Легендите разказват за влюбването му в Персефона. Може би го е направил от любов — предположи Майрън, докато обхождаше помещението, оглеждайки предметите.

— Тогава Тешилор и Цензилор също са били елфи? — рече Ейдриън. — Дори може да са били братята на Новрон.

— Това обяснява малкия брой саркофази — изтъкна Майрън. — Поколенията са се сменяли по-рядко. О! И старореч не е никакъв стар език — това е елфически. Майчиният език на първия император. Представете си. Езикът на църквата не е близък до елфически… а е елфически.

— Затова Траник е разрушавал главите на статуите — каза Ройс. — Изобразявали са императора, може би и Цензилор и Тешилор.

— Но как се е случило? — запита Моувин. — Как може един елф да е император? Трябва да е някаква грешка! Новрон е синът на Марибор, изпратен да ни спаси от елфите — елфите са…

— Да? — запита Ройс.

— Е, не зная — каза графът, поклащайки глава. — Но нещата не би трябвало да стоят така.

— Църквата не е искала да се знае — каза Ройс. — Затова са заключили Едмънд Хол. Знаели са. Салдур е знаел, Етелред е знаел, Брага е знаел…

— Брага! — възкликна Ариста. — Това е имал предвид. Преди да умре, спомена нещо за мен и Олрик — че не сме били хора, нещо за допускането на мръсотията да управлява. Мислел е, че сме елфи! Или че поне имаме известна елфическа кръв. Ако Есендънови бяха потомци на Новрон, наистина щеше да е така. Това е тайната — затова са преследвали наследника. Църквата се е опитвала да унищожи рода на Новрон, така че елфите вече да не управляват човечеството. Това се е опитвал да стори Венлин. Така е успял да спечели на своя страна тешлорските рицари и цензарите — за благото на човечеството — да ги отърве от елфическото владетелство.

— Инстария — промърмори Майрън откъм ъгъла, където гледаше към очукан щит, окачен на видно място.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Гравировката на този щит — рече монахът. — Принадлежат на елфическия род Инстария, воините. Новрон е принадлежал към него.

Ариста попита:

— Защо Новрон се е сражавал със собствения си народ?

— Нищо от това няма значение — каза им Гаунт. — Все още сме в капан. Освен ако някой от вас не е зърнал врата, която на мен е убягнала. Тази пълна със съкровища гробница е задънена улица, освен ако надуването му не стори нещо.

Гаунт сведе очи към рога.

— Не, почакай! — изкрещя Ариста, но вече бе твърде късно.

Всички потръпнаха, докато Гаунт издигаше рога към устните си и го надуваше.

* * *

Нищо не се случи.

Рогът дори не издаде звук. Само лицето на Дигън почервеня, бузите му се издуха безшумно, сякаш изпълняваше пантомима на тромпетист. Погледна надолу, объркан. Примижа срещу мундщука и го огледа. Бръкна с малкия си пръст и го завъртя насам-натам, сетне опита да го надуе отново. Нищо. Надуваше отново и отново, докато накрая не го захвърли отвратен на пода. Без да продума отиде до колесницата и седна край нея, опирайки се на колелото със златни спици.

Ариста вдигна инструмента и го повъртя из ръцете си. Беше обикновен рог, дълъг малко над фут, с приятна извивка. Беше тъмен, почти черен в близост до върха, но чернотата бързо преливаше в по-светли тонове, за да стигне до почти бяло в широкия край. Няколко пръстена издълбани маркировки го обгръщаха. Нищо специално. Просто изглеждаше стар.

— Майрън? — повика го тя и монахът вдигна очи. — Можеш ли да разчетеш нещо от това?

Майрън доближи рога до фенера и се взря.

— Старореч е — или по-скоро елфически.

Присви очи, носът и устата му потрепваха, докато пръстите му въртяха рога.

— Аха!

— Какво?

— Пише: „Надуй ме, сине на Феррол, за спор с вражески водител, с гласа ми ще го предизвикаш, а не на меча със страните.“

— И какво означава това? — запита Моувин.

Майрън сви рамене.

— Това ли е всичко? — поинтересува се Ариста.

— Не, има и още. Чуйте:

Дар съм аз, на Феррол от ръката,

с ред да бъде хаосът заменен.

Крал не ще умре, тиран не би посечен

без призвука, изпят от мен.

 

Проклета да е тихата ръка, издигната

противо братята си вовеков.

На светлина и мрак обричане

е данът строг, коварен и суров.

 

Дъхът на устните ми да оповести

та вси предизвиканието да чуват:

стремежът ти към царственик-престол,

да се сберат, но без да се страхуват.

 

Но веднъж на хиляди по три,

ако при смърт не зарева,

без спор към гибел ще върви

род, ставен на смъртта.

 

При звук светликът ще се скрие

и с изгрева на новий ден

борба ще почне, ще се бият —

дорде единият бъде победен.

 

Имат двамата закрила

откъм божията ръка;

сплашва ги сал чужда сила:

кост и мечът на врага.

 

Някой — друг щом предизвика,

дланта Феррол разпростира,

щитва претендент, бранител,

ала взаимна смърт не спира.

 

Битката е край за някой,

о друг ще бъде всекиго запял,

че с края на борбата

другият ще стане крал.

— Това не е никакво оръжие — рече Ейдриън. — Просто рог. Използва се за предизвикване на единоборство, като хвърлянето на ръкавица или удрянето на шамар. Майрън, помниш ли как ни разказваше, че в миналото елфите се сражавали помежду си. Това трябва да е било разрешението, така елфите са определяли кой да ги ръководи. Казва, че имат право да предизвикат само веднъж на… как беше? Хиляда и три години?

— Всъщност мисля, че означава на всеки три хиляди години.

— Добре. Новрон трябва да го е използвал, за да предизвика краля на елфите на единоборство. Спечелил е, с което е станал владетел на хора и елфи.

— Не виждам с какво ни помага това — каза Гаунт. — Защо си губихме времето да идваме дотук? Как ще спре това елфическата армия?

— Надувайки го, Гаунт оповести предизвикателството си за правото си да ги ръководи — рече Ариста. — „Да се сберат, но без да се страхуват.“ Предполагам, че сега са спрели атаката си и изчакват резултата от двубоя на Гаунт с техния крал.

— Какво? — Дигън изглеждаше притеснен.

— Само дето Гаунт не го наду — рече Ейдриън. — Запушен е.

— Значи рогът не ни измъква? — попита Дигън Гаунт.

— Не — тъжно каза Ариста. — Не.

— Да видим тогава какво може да направи джуджето — каза Магнус и като си взе чука, започна да изследва стените, почуквайки периодично, долепяйки ухо, дори облизвайки камъка. Обиколи гробницата на Новрон, сетне се премести в по-голямото подземие на кралете. Останалите обикаляха наоколо, разглеждайки съдържанието на гробницата, докато Ейдриън преглеждаше припасите им.

— Тук трябва да има хиляди фунтове злато — рече Гаунт, вдигайки една ваза и оглеждайки я мрачно, сякаш тя му се подиграваше със самото си съществуване. — И каква полза?

— Бих го разменил цялото за една чиния от ябълковия пай на Елла — рече Моувин. — Дори не бих имал нищо против яхнията й — а аз мразех яхнията й.

— Не съм я опитвал, но помня пая й — рече Майрън. Той бе приклекнал до стената, все още разглеждайки рога. — Беше много хубав.

Известно време всички се вслушваха мълчаливо в почукването на чука от другото помещение. Слабото дзън! опъваше нервите на Ариста.

— Аз се представях като Елла в двореца — каза Ариста. — Но само миех подове. Не готвех. Тя наистина правеше чудесен ябълков пай. Дали…

Моувин поклати глава.

— Бе убита по време на бягството.

— О… — принцесата кимна.

— Какво смятате е това? — запита Гаунт, който държеше статуетка на нещо смесено между бик и гарван.

Ариста сви рамене.

— Красиво е.

— Колко ни остава? — попита Моувин, когато Ейдриън приседна до колесницата.

— Три дни — отвърна боецът, — ако пестим.

Потропването спря и джуджето се върна. Лицето му изразяваше всичко. То приседна на купчина златни монети, които издрънчаха весело:

— Предполагам има и по-лоши места да бъдеш погребан.

— Олрик — внезапно каза Ариста. — Предполагам трябва да го погребем.

— Ще бъде погребан достойно — каза й Майрън. — И то в императорска гробница.

Тя кимна, опитвайки се да изглежда утешена.

— Двамата с Ройс ще го донесем — каза Ейдриън.

— Предполагам аз също трябва да бъда от онези, които да придружават тялото му — рече Моувин, тръгвайки след тях.

Върнаха се с трупа и внимателно го положиха на една златна маса. Ариста го покри с одеяло и всички се събраха в кръг около него.

— Мили Марибор, наш всевечен отче — поде Майрън, — събрали сме се тук, за да се сбогуваме с нашия събрат Олрик Есендън. Молим те да не го забравяш и да бдиш над пътуването му по реката към земята на зората — погледна към Ариста, чиито очи вече се наливаха със сълзи.

— Олрик ми беше брат… — сълзите отнеха гласа й. Ейдриън я прегърна през раменете.

— Олрик беше най-добрият ми приятел — продължи Моувин. — Третият ми брат, както винаги съм казвал. Беше мой съперник за жените, мой съдружник в плановете ни за приключения, мой принц и мой крал. Получи короната преждевременно, ала не знаехме колко малко време му е останало. Управляваше във времена на ужаси и се справяше добре. Показа храброст и доблест, достойни за един крал… — спря, погледна към покритата снага и отпусна ръка върху гърдите на Олрик. — Короната е свалена, Олрик. Най-сетне си свободен от нея.

Моувин обърса сълзите от лицето си.

— Някой друг иска… — заговори Майрън, когато Гаунт пристъпи напред. Всички очи се насочиха към него.

— Просто исках да кажа… — той поспря за миг — не бях прав.

Поколеба се за няколко секунди, сякаш щеше да каже още нещо, сетне погледна неловко към останалите, преди да отстъпи назад.

— Това е всичко.

Майрън погледна към Ариста.

— Той е щастлив — рече просто тя, докато кимаше. — Поне зная това.

— И тъй, повелителю наш — продължи Майрън с наведена глава — ние се сбогуваме със своя крал, брат и добър приятел. Нека светлината на новото утро изгрее връз душата му.

Тогава монахът запя последната благословия, към която се присъединиха всички, дори Магнус.

На Марибор се моля

в ръцете божи те полагам

дари му мир — те моля

дари отмора — апелирам,

нека богът человешки бди над пътя ти.

Моувин отиде в другото помещение и се върна оттам с прашна корона, която положи на гърдите на Олрик.

— Понякога цената на мечтите е тяхното осъществяване.

Ариста не можеше да стои повече. Усещаше, че се задушава, затова излезе от гробницата на Новрон. Влизайки в една ниша, тя се скри зад саркофага. Опря гръб в ъгъла, вдигна колене. Остави се на сълзите. Тресеше се толкова силно, че гърбът й се удряше в стената. Остави ги да се стичат по лицето й, капейки върху робата, която постепенно угасна.

Искаше й се да повярва, че Гаунт е спрял елфите с надуването на рога, че може би те са чули и идваха да ги изкопаят, но това изглеждаше като самозаблуда. Заблуждаваше се, защото нямаше за какво друго да се надява, нищо, което да очаква — освен отчаяние. Сред тъмнината тя отпусна глава върху ръцете си и плака, докато не заспа от изтощение.