Лорън Миракъл
Цветната брошка (2)

Отидохме у нас на пица, защото това беше ритуалът ни в петък вечер. И в събота и най-често в неделя. Нашите бяха заминали в творчески отпуск в Ботсвана през този семестър, което означаваше, че „При Франки“ е центърът на купоните. Само че не правехме истински купони. Можехме — къщата ни се намираше на цели мили от града, на един неподдържан черен път, нямахме близки съседи, които да се оплакват. Предпочитахме собствената си компания, а понякога се включваше и Джереми, гаджето на Юн Сун. Джереми ни смяташе, нас с Уил, за смахнати. Не обичаше пица с ананас и не харесваше същите филми като нас.

Дъждът тропаше по покрива на пикапа на Уил, докато той лъкатушеше по завоите на Булеварда на Реставрацията, покрай „Криспи Крем“, „Пигли Уигли“ и селската водна кула, която се извисяваше до небето в самотното си величие. В кабината на колата, където се натикахме и тримата, беше тясно, но това не ми пречеше. Бях седнала по средата и ръката на Уил докосваше коляното ми, когато превключваше скоростите.

— Я, гробището — посочи той с глава, когато стигнахме вратата от ковано желязо. — Да отдадем ли почит на Фернандо с минута мълчание?

— Да — отговорих.

Светкавица огря редовете от надгробни камъни и се замислих колко злокобни и тревожни места са всъщност гробищата. Кости. Разложена кожа. Ковчези, които понякога излизат на повърхността.

Зарадвах се, че се прибирам вкъщи. Обикалях от стая в стая и палех лампите наред, Уил поръча пицата, а Юн Сун преглеждаше какви филми са пристигнали тази седмица.

— Хайде да е нещо весело! — подвикнах аз от коридора.

— А не „Нощен преследвач“? — попита тя в отговор.

Отидох в стаята при нея и започнах да преглеждам дисковете.

— Какво ще кажеш за „Училищен мюзикъл“? В него няма никакви, ама съвсем никакви страхотии!

— Майтапиш ли се! — Уил затвори телефона си. — Шарпей и брат й кършат снаги в секси танц с маракаси? Това не е ли страхотия според теб?

Разсмях се.

— Но вие си щурейте, момичета — продължи той. — Аз имам да свърша една работа.

— Ще тръгваш ли? — попита Юн Сун.

— Ами пицата? — възкликнах аз.

Той извади от портфейла си двайсет долара и ги остави на масичката за кафе.

— След трийсет минути ще е тук. Аз черпя.

Юн Сун врътна глава:

— Пак те питам: Ще си тръгваш ли? Няма ли да останеш да хапнем?

— Имам да свърша нещо — повтори той.

Сърцето ми се сви. Копнеех да го задържа, поне за мъничко. Стрелнах се към кухнята и извадих от чантата си цветната брошка на Мадам Зи… не, моята брошка.

— Поне изчакай да си пожелая нещо — казах.

Той се развесели.

— Давай де, пожелай си.

Разколебах се. Стаята беше топла и уютна, пицата пристигаше и имах двамата най-велики приятели на света. Какво още исках?

Их, застърга отново в ума ми онази мисъл. Балът, разбира се. Исках Уил да ме покани да бъда неговата дама на бала. Може да е егоистично да имаш толкова много и да искаш и още, но аз отхвърлих този ред на мисли.

„Защото, погледни го“ — мислех си. Тези мили кафяви очи, тази малко крива усмивка. Тези смешни ангелски къдрици. Самата доброта и благост — това беше Уил.

Той ми изтананика песента от „Опасност“! Вдигнах брошката.

— Искам момчето, което обичам, да ме покани за дама на бала — казах.

— Готово, момичета! — провикна се Уил, изпаднал в истинска еуфория. — Че кое момче не би искало да заведе на бала нашата славна Франки? Сега трябва само да изчакаме дали желанието й ще се сбъдне, нали?

— Франки? Добре ли си? — прекъсна го Юн Сун.

— Помръдна! — възкликнах аз, захвърлих брошката на пода и отскочих. Кожата ми лепнеше. — Кълна се в Господ, тя помръдна, когато си казах желанието! И този мирис! Усещате ли го?

— Нееее — отвърна тя. — Какъв мирис?

— Уил, ти го усещаш! Нали?

Той се ухили, все така еуфоричен, откакто… ами, откакто Мадам Зи го предупреди да избягва височините. Гръмна гръм и той ме бутна по рамото.

— А после ще обвиниш, че злите феи на желанията са предизвикали бурята! Или не! Тази вечер ще си легнеш и утре ще ни кажеш, че си намерила върху завивката си свито дебнещо страшилище със злобна усмивка!

— На гнили цветя — казах. — Честно, ти не го ли усещаш? И не се занасяш с мен?

Уил извади ключовете от джоба си.

— Ще се видим от другата страна, аверчета. И, Франки?

— Какво?

Нов гръм разтресе къщата.

— Не губи надежда. Който чака, бива възнаграден.

Гледах го през прозореца как изтича до камиона. Валеше като из ведро. После се обърнах към Юн Сун — в гърдите ми напираше чувство, което изтласкваше всичко друго.

— Чу ли го какво каза? — Стиснах я за ръцете. — Господи, и според тебе ли значи онова, което си мисля аз?

— А какво би могло да значи? — попита Юн Сун. — Той ще те покани да му бъдеш дама на бала! Просто… Не знам. Опитва се да направи голям спектакъл от това!

— Според теб какво ще направи?

— Нямам представа. Ще наеме хеликоптер, който да го изпише в небето? Ще ти прати пееща телеграма?

Изпищях. И тя писна. Заподскачахме като луди.

— Това с желанието беше страхотно, признавам ти го! — Тя щракна с пръсти, за да ми покаже, че съм дала необходимия тласък на Уил. — И гнилите цветя? Мнооого дрррррраматично!

— Но аз го усетих, честно!

— Ха-ха.

— Наистина!

Тя ме погледна и тръсна развеселено глава. После пак ме погледна.

— Сигурно фантазията ти се е развинтила.

— Сигурно — съгласих се.

Вдигнах брошката от пода предпазливо, с два пръста. После я отнесох до библиотеката, пуснах я зад един ред книги и се зарадвах, че ми се махна от очите.