Лорън Миракъл
Цветната брошка (4)

Погребаха Уил в гробището Чапъл Хил. По време на погребението бях като ударена. Ковчегът беше затворен, защото тялото му бе размазано и не можеше да се изложи на показ. Исках да се сбогувам, но как да се сбогуваш с кутия? На гробищата гледах как майка му пусна шепа пръст в дупката, в която лежеше Уил. Беше ужасно, но ужасът бе далечен и нереален. Юн Сун ми стисна ръката. Не й отвърнах.

Тази вечер валеше, лек пролетен дъждец. Представях си земята, обгърнала ковчега на Уил, влажна и студена. Сетих се за Фернандо, чийто череп Мадам Занзибар бе освободила, след като ковчегът му се бе размърдал в мократа земя. Напомних си, че източната страна на гробищата, където погребаха Уил, е по-нова и подредена като парк. И, разбира се, в днешно време изкопаваха гробовете по-модерно и по-ефикасно, отколкото мъжете с лопати.

Ковчегът на Уил нямаше да изскочи на повърхността. Беше невъзможно.

Останах у Юн Сун близо две седмици. Обадиха се на родителите ми и те предложиха да се завърнат от Ботсвана, но аз им отказах. Какъв смисъл имаше? Присъствието им нямаше да върне Уил.

В училище първите няколко дни щом се появях, всички започваха да си шепнат и да ме зяпат. Някои мислеха, че постъпката на Уил е романтична, други — че е тъпа. „Трагедия“ беше най-често използваната дума, произнасяна жално.

Що се отнася до мен, аз обикалях коридорите като призрак. Щях да се скатая, но психологът ме извика и ме принуди да говоря за чувствата си. Тая нямаше да я бъде. Скръбта си беше моя, скелет, който вечно щеше да трака вътре в мен.

Седмица след смъртта на Уил, точно една седмица преди бала, хлапетата престанаха да говорят толкова за него — говореха най-вече за рокли, резервации за вечеря и за лимузини. Едно бледо момиче, от класа на Уил по химия, се разстрои и каза, че трябва да отменят бала, но другите не бяха съгласни — балът трябвало да се състои, самият Уил би поискал така.

Допитаха се до нас с Юн Сун, тъй като бяхме най-близките му приятелки, а и макар и да не го казаха — защото аз бях момичето, заради което умря. Очите на Юн Сун се насълзиха, но после тя се стегна и каза, че не е редно да провалим плановете на всички, и че надали има полза от това да си седим вкъщи и да жалим.

— Животът продължава — каза тя, и гаджето й Джереми кимна, а после обгърна раменете й и я придърпа към себе си.

Люси, президент на комитета за бала, сложи ръка на сърцето си.

— Напълно вярно — каза тя и се обърна към мен с прекалено загрижено изражение. — Ами ти, Франки? Ти би ли могла да го подкрепиш?

Вдигнах рамене.

— Все ми е едно.

Тя ме прегърна и аз се олюлях.

— Хайде, хора, да действаме! — провикна се тя и почна да командва простолюдието: — Трикси, продължавай да правиш черешовите цветове. Джослин, кажи на отговорничката по хартията, че ни трябват сто сини ленти и че не приемам откази!

Следобедът, когато трябваше да се проведе балът, два часа преди Джереми да дойде да вземе Юн Сун, аз си събрах нещата в чантата и й казах, че се прибирам.

— Какво? — възкликна тя. — Не! — После свали една ролка от косата си. Гримовете й бяха подредени пред нея на тоалетката, както и блясъкът й за тяло, гланцът за устни, а роклята й висеше на окачалката на отворената врата на банята. Лилава, с дълбоко деколте. Разкошна.

— Време е — казах. — Благодаря ти, че можах да остана толкова дълго… Но е време.

Тя се нацупи. Искаше да ми възрази, ала знаеше, че е вярно. Там не бях щастлива. Не в това беше проблемът — аз нямаше да съм щастлива никъде, но като се мотаех из къщата на семейство Комико, аз се чувствах като в клопка, а Юн Сун — безпомощна и виновна.

— Ама днес е балът! — възкликна тя. — Няма ли да е шантаво да стоиш сама вкъщи в балната вечер? — Тя дойде при мен. — Остани до утре. Аз ще се прибера съвсем тихо, кълна се. И няма непрекъснато да дърдоря за… сещаш се. За купонясването след бала, кой кого забил и кой припаднал в женската тоалетна.

— Но ти трябва да дърдориш за това — възразих.

— Трябва да останеш докогато си поискаш и да вдигнеш колкото си щеш шум на прибиране, и да си колкото си щеш лекомислена, и шантава, и тъй нататък.

— Неочаквано от очите ми бликнаха сълзи. — Трябва, Юн Сун.

Тя докосна ръката ми. Дръпнах се, но се надявах да е било незабелязано.

— Ти също, Франки.

— Ами… хайде. — Метнах чантата на рамо.

— Обади се, когато искаш — каза тя. — Няма да си изключвам мобилния дори по време на танците.

— Добре.

— И ако размислиш и решиш, че искаш да останеш…

— Благодаря.

— Или дори ако решиш да дойдеш на бала! Всички искаме да дойдеш, и ти го знаеш, нали? Няма значение, че си без кавалер.

Потръпнах. Тя не искаше да каже това, но несъмнено това, че нямах кавалер, беше важно, защото кавалерът ми щеше да е Уил. И аз не бях с него не защото беше предпочел друго момиче или страдаше от гаден грип, а защото беше мъртъв. Заради мен.

— Господи! — възкликна Юн Сун. — Франки…

— Отблъснах я. Не исках повече да ме пипат.

— Няма нищо.

Стояхме в неловко мълчание.

— Знай, че и на мен той ми липсва — каза тя.

Кимнах. После тръгнах.