Лорън Миракъл
Цветната брошка (5)

Върнах се в празната ни къща и открих, че няма ток. Върхът. Това се случваше много често — Следобедните бури хвърляха клони в трансформаторите и цели квартали нямаха ток по няколко часа. Или пък токът изгасваше без причина. Може би твърде много хора бяха включили климатиците си и инсталацията се претоварваше, това беше моята теория. Теорията на Уил беше „Призраци, ха-ха-ха“. „Дошли са да ти вкиснат млякото“ — произнасяше той със злокобен глас.

Уил.

Гърлото ми се стегна.

Опитах се да не мисля за него, ала беше невъзможно и го оставих да витае в ума ми. Намазах си един сандвич с фъстъчено масло, но не го изядох. Качих се горе и легнах на леглото, без да вдигам завивките. Стъмни се. Обади се кукумявка. Гледах тавана, докато накрая престанах да различавам паяжинообразните пукнатини.

В тъмното мислите ми се устремиха в забранени посоки. Фернандо. Мадам Занзибар. И ти си като всички, нали? Отчаяно копнееш за сърцераздирателна любов?

Тъкмо това отчаяние породи тъпия ми план да отидем при Мадам Занзибар и още по-тъпото ми желание. Тъкмо то подтикна Уил да действа. Да не бях вземала проклетата цветна брошка!

Скочих. Господи… проклетата брошка!

Грабнах мобилния си телефон и натиснах продължително „три“, бързото набиране на номера на Юн Сун. „Едно“ бяха мама и татко, „две“.

— Уил. Още не бях го изтрила от списъка, а вече нямаше да има нужда.

— Юн Сун! — извиках, когато тя ми вдигна.

— Франки? — В слушалката се чуваше издутото до дупка парче „SOS“ на Риана. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърнах. — Много съм добре даже! Тоест, няма ток, тъмно е като в рог и аз съм съвсем сама, но все едно! Няма да е задълго.

— Изхихиках и тръгнах опипом към коридора.

— А? — възкликна Юн Сун. Стана още по-шумно. Чу се смях. — Франки, не те чувам!

— Брошката! Останали са ми две желания!

— Изтърчах надолу. Преливах от радост.

— Франки, какво…

— Мога да го съживя, не разбираш ли? И всичко ще се оправи. Можем дори да дойдем на бала!

— Франки, недей! — Гласът на Юн Сун стана рязък.

— Такава идиотка съм! Как не се сетих по-рано!

— Чакай! Недей, не си пожела… — Тя млъкна. Чух едно „опа“, а след него пиянски извинения, после някой каза „Прекрасна рокля!“. Явно всички се забавляваха. И скоро и аз щях да се забавлявам с тях.

Стигнах в кабинета и посегнах към рафта, на който бях пуснала брошката. Заопипвах книгите, а после и зад тях. Пръстите ми напипаха нещо меко, като кожени венчелистчета.

— Ето ме пак — обади се Юн Сун. Шумът отзад бе намалял, явно беше излязла навън. — И, Франки, знам, че ти е мъчно. Знам го. Но случилото се с Уил е просто съвпадение. Ужасно, страшно съвпадение.

— Наричай го както си щеш — отвърнах. — Сега ще си използвам второто желание. — Извадих брошката иззад книгите.

Тревогата на Юн Сун се усили.

— Франки, недей, не бива!

— Защо не?

— Той падна от сто метра височина! Тялото му беше… Казаха, че се е размазал… Затова и го погребаха в затворен ковчег, не помниш ли?

— Е, и?

— Той се разлага в ковчега от тринайсет дни!

— Юн Сун, каква безвкусна реплика. Я кажи честно, ако трябваше да съживяваме Джереми, щяхме ли изобщо да водим този разговор? — Поднесох китката към лицето си и леко докоснах с устни цветовете. — Слушай, ще затварям. Но ми запазете малко пунш! И за Уил също. Ооо, за Уил запазете много пунш — сигурно направо ще е луднал от жажда!

Затворих телефона и вдигнах високо брошката.

— Искам Уил отново да оживее! — извиках възторжено.

Миризмата на гнило напои въздуха. Брошката се сви, сякаш цветовете се съсухряха. Захвърлих я несъзнателно, точно както бих захвърлила буболечка, кацнала на ръката ми. Но, все едно. Брошката не беше важна. Важен беше Уил. Къде беше той?

Огледах се с нелепото очакване да го видя седнал на дивана, вперил в мен поглед, който казваше: „Страх те е от китка сухи цветя? Жалка работа!“.

На дивана нямаше никой — мрачен силует до стената.

Стрелнах се към прозореца и надникнах навън. Там нямаше нищо, само вятърът шумолеше в листака.

— Уил?

Пак нищо. В душата ми зейна бездна от разочарование и аз се свлякох в коженото кресло на баща ми.

Глупавата Франки. Глупава съм, тъпа съм, жалка съм.

Времето течеше. Цикадите пееха.

Тъпи цикади.

И после, едва чуто — тупване. И второ. Изпънах гръб.

Чакълът по пътя хрускаше… или може би по алеята? Тежките стъпки се приближаваха. Бяха мъчителни и неравномерни, като че някой куца или влачат нещо.

Напрегнах слух.

Ето… тупване, на три метра, на верандата. Тупване, което в никакъв случай не беше от човешки крак.

Гърлото ми се сви, а думите на Юн Сун най-после стигнаха до мен. Размазан, беше казала тя. Разлага се. Дотогава не бях схванала. А сега вече беше късно. Какво бях сторила?

Скочих от креслото и побягнах към коридора да се скрия от очите на всеки — или всяко нещо — което щеше да надникне през широките прозорци на кабинета. Какво точно бях съживила?

Думкането проехтя из цялата къща. Изстенах и се плеснах по устата.

— Франки? — произнесе един глас. — Аз съм… ух, отврат. Направо съм размазан. — Той се разсмя, онзи смях, когато се присмиваше на себе си. — Но съм тук, и това е важното. Дойдох да те водя на бал!

— Не е нужно да ходим на бала. — Моят глас ли беше толкова писклив? — На кого му е нужен тоя бал? Съвсем сериозно!

— Да бе, да, и това го казва момичето, готово да убива заради идеалната романтична вечер. — Дръжката издрънча. — Няма ли да ме пуснеш?

Задишах тежко.

Чу се шляпане, все едно презрели ягоди падат в кофата за боклук, а после…

— Леле, много е зле.

— Уил? — прошепнах.

— Това хич не е гот… но да имаш препарат за отстраняване на петна.

Олеле. Олеле, олеле, олеле.

— Нали не ми се сърдиш? — попита Уил тревожно. — Аз тръгнах веднага, но, да му се не види, беше толкова смахнато, Франки… Защото, такова…

В ума ми изникнаха ковчези без въздух, заровени дълбоко в земята._„Моля те, недей“!_ — помислих си.

— Зарежи. Беше смахнато… да не говорим повече за това. — Той се опита да ме разведри. — Е, ще ме пуснеш ли, или не? Тука се разпадам на парчета!

Притиснах се към стената в коридора. Коленете ми се подгънаха, не си владеех мускулите, но си напомних, че зад тежката входна врата нищо не ме застрашава. В каквото и да се беше превърнал, Уил все още беше от кости и плът. Е, поне отчасти. Но още не беше призрак, който минава през стените.

— Уил, трябва да си вървиш — казах. — Направих грешка, разбери!

— Грешка? Как така? — от объркания му глас ме заболя сърцето.

— Просто… О, господи! — Заплаках. — Вече не можем да бъдем заедно, и ти го разбираш, нали?

— Не, не разбирам. Ти искаше да те поканя да бъдеш моя дама на бала, и аз те поканих. И сега без никаква причина… Охооо! Загрях!

— Нима?

— Ти не искаш да те видя! Нали е заради това? Тревожиш се как изглеждаш!

— Ъъ… — да се съглася ли? Да го потвърдя ли, за да си тръгне?

— Франки… Аверче… Няма за какво да се тревожиш! — разсмя се той. — Първо, ти си красива. И второ, в сравнение с мен няма как да не изглеждаш като… знам ли? Като ангел небесен!

Като че му беше олекнало, като че беше отхвърлил някакво съмнение, което го гризеше, но не успяваше да определи какво е. Но вече знаеше — просто Франки имаше комплекси, нищо повече! Глупавата Франки!

Чух пристъпяне от крак на крак, а после тракане на дървен капак. Тялото ми се напрегна — познавах това тракане.

Кутията, в която оставяха млякото… Ужас. Беше се сетил, че ключът е в тази кутия.

— Влизам — извика той и отново се повлече към входната врата. — Може ли, Франки? Щото изведнъж направо умирам да те видя!

И той се разсмя тържествуващо.

— Тоест, чакай, кофти се изказах… Но, по дяволите, нали това е темата на бала! Всичко излиза кофти — ама всичко, без изключение!

Избягах в кабинета, паднах на четири крака и трескаво заопипвах пода. Ех, да не беше толкова тъмно!

Ключът заяде и Уил започна да трака с него. Дишаше тежко.

— Идвам, Франки! — провикна се той. Дрън, дрън. — Шеметно бързам!

Толкова ме беше страх, че реалността около мен се изкриви. Задъхвах се, пищях, чувах писъците си, а ръцете ми опипваха слепешката, търкаха и пляскаха, а аз пълзях.

Резето издрънча и падна.

— Ура! — Изграчи Уил.

Вратата бутна протъркания килим точно в момента, когато пръстите ми напипаха разпадащата се брошка.

— Франки? Защо е толкова тъмно? И защо ти не си…

Стиснах очи и изрекох последното си желание.

Всички звуци стихнаха, освен шумоленето на вятъра в листата. Вратата продължи да се движи по бавната си траектория и се блъсна в касата. Аз не помръднах от пода, и се тресях от ридания, защото сърцето ми се късаше. Не, сърцето ми бе разбито.

След малко цикадите отново зацвъртяха мечтателно в хор. Станах, прекосих с олюляване стаята и застанах разтреперана на отворената врата. Навън бледен лунен лъч осветяваше пустия път.