Лорън Миракъл
Цветната брошка (3)

На другата сутрин аз изтичах долу с глупавата надежда да заваря… и аз не знам какво. Името ми, изписано със стотици шарени бонбонки? Розови сърчица, изрисувани в глупава редичка на перваза?

Вместо това намерих мъртва птица. Телцето й лежеше до изтривалката — явно беше връхлетяла върху вратата в бурята и си беше пръснала мозъка.

Вдигнах я с една салфетка и се мъчех да не усещам меката й тежест, докато я носех към външната кофа за боклук.

— Извинявай, птиче, тъй хубаво и сладко — казах. — Литни към небето. — Пуснах трупчето вътре и капакът издрънча.

Върнах се вътре и чух телефонът да звъни. Сигурно Юн Сун искаше нови сведения. Снощи с Джереми си тръгнаха към единайсет, след като й се заклех, че ще й кажа на секундата, щом Уил се осмели да ме покани.

— Здравей, миличка — погледнах кой се обажда и видях, да, познала съм. — Още няма новини, съжалявам.

— Франки…

— Но си мислех за Мадам Зи и за нейните дрънканици на тема „Не се бъркай на съдбата“.

— Франки…

— Уил ще ме покани на бала, как би могло да се случи нещо лошо? — отидох до фризера и извадих кутия сладоледени вафли. — От устата му ще изхвърчи слюнка и ще ми се лепне? Той ще ми донесе цветя, от тях ще изскочи пчела и ще ме ужили?

— Франки, млъкни. Гледа ли сутрешните новини?

— В събота? Надали.

Юн Сун изхлипа.

— Юн Сун, плачеш ли?

— Снощи… Уил се е качил на водната кула…

— Какво?! — Водната кула беше висока поне стотина метра, а най-отдолу табела забраняваше изкачването. Уил вечно разправяше, че щял да се покатери до върха й, но беше толкова законопослушен, че изобщо не се беше опитвал.

— Парапетът сигурно е бил мокър… или може би е било гръм, още не знаят…

— Юн Сун! Какво е станало?

— Пишел е със спрей нещо на кулата, идиот с идиот, и…

— Със спрей? Уил?

— Млъкни, Франки! Паднал е! Паднал е от водната кула!

Стиснах слушалката.

— Божичко! Добре ли е?

Юн Сун ридаеше и не можеше да говори. Разбирах я. Уил беше и неин приятел. Но исках да ми каже всичко.

— В болницата ли е? Мога ли да му отида на свиждане? Юн Сун!

Тя ревеше, после се чуха стъпки и госпожа Юмико пое слушалката.

— Уил почина, Франки — каза тя. — Паднал е много лошо… Не оцеля.

— Моля… Какво?!

— Чен идва да те вземе. Ще останеш при нас! Колкото пожелаеш.

— Не — отказах. — Тоест… Аз не… — Кутията с вафли падна от ръката ми. — Уил не е умрял. Не е възможно да умре.

— Франки… — В гласа й имаше безкрайна тъга.

— Моля ви, не го казвайте! Моля ви, не говорете така… — Не знаех как да накарам разума си да се включи.

— Знам, че ти го обичаше. Всички го обичахме.

— Ама чакайте! — възкликнах. — Писал е със спрей? Уил не пише със спрей. Това ще го направи някой от ония, дето пушат трева, но не и Уил.

— Като дойдеш у нас, тогава ще поговорим.

— Но какво е писал със спрея? Не разбирам!

Госпожа Юмико не отговори.

— Дайте ми да говоря с Юн Сун — помолих. — Моля ви се! Дайте ми Юн Сун!

Последва приглушен разговор и Юн Сун отново се обади.

— Ще ти кажа, но е по-добре да не знаеш — каза ми тя.

Студени тръпки ме полазиха и внезапно усетих, че не искам да знам.

— Написал е със спрея покана. Затова се е качил горе. — Тя се поколеба. — Написал е „Франки, ще бъдеш ли моя дама на бала?“.

Свлякох се на пода до кутията с вафли. Какво търсеше тази кутия с вафли на пода?

— Франки? — попита Юн Сун. Дрънчащ далечен звук. — Франки, там ли си?

Дрънчащият звук не ми харесваше и натиснах бутона за изключване, за да го накарам да спре.