Валери Динев
Въведение в практическата философска антропология (13)

Заключение

Човек в живота си трябва да развие много умения, за да може да се справя с различни ситуации. Но най-важната ситуация за мен е свързана с употребата на времето, с което разполагаме в живота си.

Времето често се сравнява с фина златна пудра, която разсеяно оставяме да изтече между пръстите ни, без дори да забележим. Използвано съзнателно, то се превръща в совалката, която снове между нишката на дните, за да изтъче тъканта на живота. Затова, докато търсим щастието, е важно да осъзнаем, че времето е нашето най-ценно благо^[1].

Животът е кратък. Годините или часовете, които ни остават да живеем, са като скъпоценно вещество, което лесно се разпада и е беззащитно пред прахосването.

Безделникът говори за „убиване на времето“. Какъв ужасен израз! Тогава времето не е нищо повече от една дълга права еднообразна линия.

Да чувстваш времето като тягостно и скучно изживяване, да чувстваш, че нищо не си направил през деня, през годината и после, през живота си, показва до каква степен сме слепи за потенциала за щастие, който носим^[2].

Човек не трябва да пилее времето си и да отлага неговото използване за духовно развитие. Ако отлагаме духовния живот за утре, ще отлагаме всеки ден. Времето не чака! Смъртта се приближава с всяка стъпка, която правя, с всеки поглед, който отправям към света, с всяко тик, с всяко так на часовника; тя може да дойде за миг, без да мога нищо да направя. Ако смъртта е сигурна, то моментът на нейното идване е непредвидим^[3].

Конкретно, за да бъдат хармонични отношенията ни с времето, трябва да възпитаме у себе си известни качества. Бдителността позволява да внимаваме за минаването на времето, да не го оставяме да отмине, без дори да забележим. Правилната мотивация пък обагря времето и му придава стойност. Прилежанието позволява да го използваме съзнателно. Вътрешната свобода не допуска то да бъде монополизирано от разрушителните мисли. Така всеки ден, всеки час, всяка секунда е като стрела, която лети към мишената. Подходящият момент да започнем, е сега^[4].

Времето създава един времеви поток около нас и ние трябва добре да оценим всеки миг в него. Така преставаме да прахосваме времето си в мрачно безразличие. Виетнамският будистки учител Тич Нхат Хан предлага на възпитаниците си упражнение за „внимателна походка“.

Вървим само заради удоволствието от вървенето, със свобода и солидност, без да бързаме. Присъстваме на всяка наша стъпка. Когато пожелаем да говорим, спираме да вървим и отдаваме цялото си внимание на човека срещу нас, на думите и слуха си. Спрете се, погледнете около вас и вижте колко е прекрасен животът: дърветата, белите облаци, безкрайното небе. Чуйте птиците, усетете лекия бриз. Да вървим като свободни хора и да чувстваме как стъпките ни стават по-леки докато вървим. Да оценяваме всички стъпки, които правим^[5].

Взимай всичко от всеки миг в живота си, само така ще разбереш, че живееш.