Филипа Грегъри
Вещицата (30)

Глава 30

Алис работи до обяд. Лорд Хю й възложи да напише отговорите му на някои писма, а после да му ги прочете отново, преди той да надраска отдолу нечетливия си подпис и да сложи печата си. Но той запази и някои неща в тайна. Имаше писма от Лондон, които пристигнаха в пакет, здраво зашит в парче лен и запечатан. Той разряза плата, отвори го, седнал в стола си край огнището, и изгори тайните послания до последната страница, след като ги прочете.

По пладне Дейвид дойде до стаята.

— Обядът е готов, милорд — каза той.

Лорд Хю се сепна, изтръгна се от мислите си и протегна ръка към Алис.

— Да вървим, Алис — каза той любезно. — Слез на обяд с мен. Тази работа е изтощителна за теб, сигурна ли си, че не си прекалено уморена?

Алис се надигна от масата и излезе след него от стаята. Видя как Дейвид спря острия си поглед върху нея, когато забеляза колко бяло беше лицето й и колко отпуснати — раменете й.

— Весело ли ти е, Алис? — попита той. — Надявам се да си много весела.

Тя го погледна, без да си прави труд да крие неприязънта си, и отвърна:

— Благодаря за пожеланията. Надявам се онова, което пожелаваш на мен, да ти се върне трикратно.

Дребосъкът се навъси. Стисна ръката си в юмрук с палеца между показалеца и средния пръст — старият жест за предпазване от магьосничество — прекръсти се с юмрук и целуна палеца си.

Алис се засмя на гневното му лице.

— Гледай да не те види отец Стивън — каза тя. — Току-виж те обвинил, че си папист!

Джуджето промърмори нещо зад гърба й, докато Алис, с високо вдигната глава, последва стария лорд надолу по стълбите и двамата влязоха в голямата зала.

Хюго и Стивън бяха настанени от двете страни на лорд Хю: Стивън — от дясната му страна, в чест на завръщането си в замъка, и в знак за благоволението на стария лорд към него. „И като признание към властта на новата църква“, помисли си кисело Алис. Тя беше настанена от другата страна на Стивън.

Не каза нищо, докато слугите донесоха сребърните кани и легени и лорд Хю, а после и всички останали измиха ръцете си и ги изсушиха с кърпи. Дейвид надзираваше наливането на виното, а после поднесоха основното блюдо.

— Добре ни сте, мистрес Алис? — попита я Стивън вежливо.

— Благодаря, да — отвърна Алис. — Малко уморена. Негова светлост ме накара да работя усърдно тази сутрин. Трябваше да отговори на писмата от краля, а този следобед тук ще заседава и шерифският съд.

— С Хюго намерихме допълнителна работа на съда — каза Стивън. — Днес заловихме една вещица.

Хората, насядали най-близо до господарската маса, притихнаха, всички наостриха уши. Повечето от присъстващите се прекръстиха. Алис почувства как гърлото й се стяга.

— Милорд! — възкликна тя. Хвърли поглед към Хюго — Бог да опази и двама ви здрави и читави!

— За това се моля и аз — каза Стивън. — Но освен това е мой дълг да опазя себе си и земите, подчинени на нашия епископ, от тези зли създания. — Той хвърли поглед наоколо и повиши глас, за да могат всички да го чуят. — Няма друга защита срещу магьосничеството, освен поста, покаянието и молитвата — каза той. — Не можеш да разчиташ на друга магьосница да те предпази. Така се оставяш все повече в ръцете на онзи, който е техен повелител, който броди по тази земя в търсене на души. Истинската Англиканска църква ще те предпази, като издирва вещиците и ги унищожава из корен, чак до последната, най-тъничка клонка.

Възцари се мълчание. Думите на Стивън бяха впечатлили всички.

— Да — каза Алис. — Всички трябва да се радваме на вашата бдителност.

Той обърна глава към нея.

— Не съм забравил, че беше несправедливо подложена на изпитание — каза той тихо, за да не може да го чуе никой друг. — Нося спомена в сърцето си, за да ми напомня да избягвам такива папистки обичаи, и да се ръководя от собствената си съвест по тези въпроси. Вече не използвам изпитанието в работата си. Разпитвам — водя разпити, заплашвайки грешниците с дибата, а после прибягвам до изтезания, само когато е необходимо — но вече никога не подлагам никоя вещица на изпитание. Допуснах грешка в онзи ден, като отстъпих пред лорд Хю и лейди Катрин. Никога повече не съм допускал тази грешка.

— Но ги измъчвате? — попита Алис. Гласът й потрепери леко. Тя отпи от виното си.

— Само когато го изисква законът, за онези, заподозрени в углавни престъпления — отвърна предпазливо Стивън. — В това отношение законът е строг. Първо се провежда разпит, после показват дибата на затворника, следва нов разпит, и тогава, и едва тогава, се позволява разпит, придружен с изтезания. Когато знам, че върша Божието дело в този безбожен свят и се подчинявам на закона в този изпълнен с беззаконие свят, мога да изпълнявам дълга си без гняв или злоба; или без страх, че постъпвам грешно поради собствената си слепота.

Алис отново протегна ръка към виното си. Видя, че ръката й трепери. Скри и двете си ръце в скута, под брокатената покривка, за да не се виждат.

— И коя е вещицата, която заловихте днес? — попита тя.

— Старата жена, която ти обвини — каза Стивън. — Старицата, която живее край реката в пустошта. Минахме оттам, когато излязохме на лов, и срещнахме войниците, които я отвеждаха през границата в Уестморланд — както пожела ти.

— Трябва да има някаква грешка — каза Алис задъхано. — Никога не съм я обвинявала, че е вещица. Тя ме изплаши. Срещна ме, когато бях сама в гората. Нарече ме с чуждо име. Но тя е безобидна старица. Не е вещица. — Пулсът туптеше така силно в главата й, че Алис едва можеше да говори. Стигаше й дъх само за кратки изречения.

Стивън поклати глава.

— Когато спряхме, за да се уверим, че ще се отнесат внимателно с нея — знаеш, войниците обичат да се забавляват — тя попита кои сме, и когато й казахме името на Хюго, тя го прокле.

— Не може да бъде! — възкликна Алис.

Стивън кимна.

— Нарече го разрушител на абатството, обвини го, че е поругал свети места. Каза му, че ще умре без наследник, защото е извършил богохулство и светотатство, и че нейният Бог ще му отмъсти. Призова го да се покае, преди още жени да изхвърлят от утробата си дяволската слуз, която е единственото нещо, на което той може да стане баща. И го помоли да освободи някоя си Ан. Това беше последното, което каза — „пуснете я да си върви!“

— Това е ужасно — каза Алис. — Но това са само бълнувания на една луда жена.

Стивън поклати глава.

— Моят епископ ми възложи да търся тези вещици — каза той. — Има по една във всяко село, има дузини във всеки град. Трябва да изкореним това зло. Хората са податливи на изкушения, във времена на беди тичат при магьосници, вместо да постят и да се молят. Дяволът е навсякъде, а времената са смутни. Трябва да се борим срещу дявола, трябва да се борим срещу вещиците.

Алис се разсмя с лек, треперлив смях.

— Плашите ме! — възропта тя.

Стивън млъкна рязко.

— Простете ми — каза той. — Не исках. Посветил съм се на преследването на злото, забравих състоянието ви и деликатността на вашия пол.

Настъпи кратка пауза.

— А тази луда старица — каза Алис небрежно. — Няма ли да я пуснете да си върви? Ще съжалявам, ако моето оплакване срещу нея й е навлякло това обвинение.

Стивън поклати глава.

— Не разбирате ясно колко сериозно е престъплението й — каза той. — Когато говори за своя бог, е ясно, че говори за дявола, защото знаем, че Бог не проклина хората. Той изпраща нещастията, за да ги изпита, от любов към тях. Когато тя нарича Хюго рушител на неистинната, папистка църква, сякаш сам дяволът крещи срещу нашия славен кръстоносен поход. Всеки ден изтръгваме души от лапите дявола. Той се наслаждаваше на лесни победи с преданите на Рим паписти, които омайваха хората с лъжи и страхове, със суеверия и всевъзможни магии. Сега ние разнасяме Божията светлина из страната и запращаме дявола — и неговите последователи, подобни на тази старица — в огнена пещ.

Яркият блясък на слънчевата светлина, която нахлуваше през високите, гледащи на изток прозорци заслепяваше Алис, залата се въртеше около нея, докато Стивън говореше.

— О, недейте! — възкликна тя във внезапен пристъп на мъка. — Стивън, спомнете си какво беше преживяването за мен, когато ме подложихте на изпитание. Спомнете си ужаса ми! Пощадете тази бедна старица и я отпратете, изпратете я в Шотландия! Изпратете я във Франция! Пощадете заблудената старица. Тя не знаеше какво говори, тя е луда. Видях това, когато я срещнах. Тя е луда.

— Откъде тогава знаеше за болестта на Катрин, ако не чрез магьосничество? — попита Стивън. — Това се пазеше в най-голяма тайна. Само ти, дамите на Катрин, и Хюго знаехте за това. Дори негова светлост лорд Хю не знаеше, че от нея изтича бяла слуз.

— За тези неща се говори — каза Алис бързо. — Носят се слухове. Тя вероятно е една от онези ужасни старици, които се навъртат край огнищата и бъбрят по цял ден. Изпратих й рокля и малко храна, вероятно е клюкарствала с пратеника. Не я изгаряйте заради това, че е една глупава, грозна старица, Стивън!

— Няма да я изгорим — каза Стивън.

Алис вдигна очи и се вгледа в бледото му, решително лице.

— Няма ли? — попита тя. — Стори ми се, казахте, че ще я хвърлите в огъня.

— Имах предвид, че когато умре, тя трябва да се изправи пред пламъците на пъкъла, огъня на отвъдния живот — каза Стивън.

— О — каза Алис — Разбрала съм ви погрешно. — Тихият й смях беше подобен на въздишка. — Толкова съм облекчена — каза тя. Допря ръка до гърлото си и почувства как пулсът, който блъскаше като чук, утихва под докосването й. — Няма да я изгорите — повтори тя. — Няма да я изгорите. — Тя се засмя смутено и допълни: — А аз треперех от страх, че съм отвела една стара жена до кладата! Боях се за нея. Но вие няма да я изгорите, дори ако бъде обвинена. Дори ако бъде намерена за виновна. Няма да наредите да я изгорят.

— Не — отвърна Стивън. — Ние бесим вещиците.

* * *

Когато дойде на себе си, Алис лежеше в леглото си: видя над себе си тъмнозеления балдахин, който толкова обичаше, завесите бяха спуснати, за да предпазят лицето й от ярката слънчева светлина, която нахлуваше през тесния прозорец. За миг не можеше да си спомни нито кое време е, нито какъв ден е. Усмихна се като дете при вида на скъпата тъкан, която я заобикаляше, и се протегна. После чу тихото пращене на огън в решетката на огнището, и усети топлината на залязващото слънце по белосаните стени на стаята. Тогава си спомни с безмълвен ужас думите на Стивън, спомни си, че майка Хилдебранд щеше да бъде обвинена в магьосничество днес следобед, извика и седна в леглото.

Мери беше до нея.

— Милейди — каза тя тревожно. — Милейди.

— Кое време е? — попита Алис настойчиво.

— Не знам — каза Мери, изненадана. — Почти пет часът, предполагам. Хората, които присъстваха на заседанието на съда, вече се разотиват. Още не е време за вечеря.

— Съдът е приключил работата си? — попита Алис.

Мери кимна.

— Да, милейди. — Тя погледна тревожно Алис. — Ще ми кажете ли какво мога да ви донеса? — попита тя. — Не трябва ли да вземете нещо от сандъка с билките си? Много сте бледа, милейди. Припаднахте на обяд и ви качиха тук, бяхте като мъртва. През цялото време лежахте неподвижно. Лично старият лорд се качи да ви види. Нищо ли не мога да ви донеса?

— Какво стана на процесите? — попита Алис.

Мери се намръщи.

— Трябваше да седя тук, горе, с вас — каза тя, малко нацупено. — Затова не можах нито да видя, нито да чуя нещо. Но мистрес Херинг ми каза, че жигосали един мъж заради кражба, а фермерът Стилтър бил предупреден, задето преместил стълбовете, които бележат границите на имота му. Синът на Питър Моруик бил призован да…

— Остави тях — прекъсна я Алис. — Какво стана със старицата, обвинена в магьосничество?

— Не я изправиха на съд — каза Мери. — Подложиха я на разпит чрез изтезания, и се оказа, че не е вещица. Снеха от нея обвинението в магьосничество.

Алис почувства как по цялото й тяло се разлива облекчение — от болезнено стиснатата челюст, през стиснатите юмруци, до петите. Кожата й засия, сякаш току-що беше излязла, искрящо чиста, от банята. Почувства как кръвта се надига във вените й и стопля хладната й, лепкава кожа.

— Освободили са я — каза тя, усетила вкуса на надеждата, по-сладка от новородено желание.

— Промениха обвинението — каза Мери. — Ще трябва да отговаря по обвинение в ерес. Ще я съдят утре, съдът ще заседава втори ден.

Алис почувства как стаята се надига и се люшва, като плаващ кораб, излязъл от контрол. Вкопчи се във фините ленени чаршафи, сякаш бяха спасителни въжета в разлюляно от буря море.

— Не мога да чувам ясно — каза тя жално. — Не те чух, Мери. Кажи го отново.

— Казах, че тя ще бъде съдена утре по обвинение в ерес — каза Мери високо, с мекия си провинциален акцент, сякаш говореше на глуха старица. — Казват, че не била вещица, а еретичка. Папистка. Ще я съдят утре след обяда.

Алис се облегна на възглавниците със затворени очи. Детето в корема й се раздвижи и ритна нагоре, към блъскащото сърце на Алис. Алис почувства как греховете й се събират и се обръщат срещу нея. Стомахът й се разбунтува от ужас, сърцето й заби ускорено.

— Донеси ми някое ведро — каза тя с усилие на Мери. — Ще повърна.

Мери държеше ведрото, докато Алис повърна поток от несмляно месо със зеленчуци от обяда, после — закуската си от хляб, месо и ейл, а после — жълта жлъчка, докато накрая продължи да се напъва, макар стомахът й да бе вече празен, изкарвайки само бистра слюнка.

Мери забързано изнесе легена от стаята и се върна с кана и кърпа, навлажнена със студена вода. Избърса лицето и врата на Алис — горещи и изпотени под тежката коса. Поднесе чаша вода към устните й.

— Да не е потната болест? — запита тя тревожно Алис. — Или детето притиска корема ви твърде силно? Старият лорд не бива да ви кара да работите така! Мога ли да ви донеса нещо за ядене?

Алис се наведе напред.

— Помогни ми да стана — каза тя.

Мери възрази, но Алис отметна завивките и протегна ръце.

— Помогни ми — заповяда тя.

Бяха я положили на леглото й в синята й рокля и я бяха завили. Роклята беше затоплена и измачкана.

— Свали това — каза Алис.

Мери развърза роклята и я изтръска, прибирайки я в раклата.

— Ще си облека зелената рокля — каза Алис.

Мери нахлузи роклята през главата й. Алис застана неподвижно, като някой от старите езически побити камъни в пустошта, и се остави да я обличат.

Краката й трепереха, трябваше Мери да й помогне да прекоси галерията и да слезе по стълбите до голямата зала. Слугите връщаха масите и пейките на местата им след процеса, който бе смутил обичайния ред. Тя позволи на Мери да й помогне да стигне до градинската врата, а после я отпрати с махване на ръка. Излезе от сянката на залата в настлания с калдъръм двор, и отиде в градината. Търсеше стария лорд. Той седеше в беседката, наслаждавайки се на вечерното слънце. Илайза Херинг и Марджъри седяха до него. Илайза свиреше на лютнята си.

Алис се поколеба за миг, загледана в тях. Бялата коса на стария лорд блестеше на слънцето, роклите на Илайза и Марджъри бяха ярки — в жълто и синьо: летни цветове. По клоните на една праскова зад главата на лорд Хю се виждаха едри, налети плодове. Пред тях имаше половин дузина симетрични цветни лехи с виещи се чакълени пътечки около тях, в рамки от чимшир. А отляво, в далечния ъгъл край стената на замъка, се намираше кулата, чието стълбище водеше направо към втория етаж, врата имаше също само на втория етаж. Долният етаж нямаше нито прозорци, нито врата. Масивната постройка беше като сляпа — там беше тъмницата, и единственият начин да се влезе в нея беше през капак в пода на помещението за стражите, по грубо изсечените стъпала надолу. А да се излезе оттам можеше само в ковчег — така се шегуваха обитателите на замъка.

Алис тръгна през градината. Зелената й рокля шумолеше леко около глезените й, докато тя вървеше през лабиринта от пътеки, подплашвайки две кокошки и един петел. Изправи се пред лорд Хю.

— Алис — каза той със задоволство. — По-добре ли си вече? Уплаши ни. Никога не съм виждал толкова дълбок припадък. Сядай! Сядай!

Той избута Илайза и Марджъри от пейката и ги отпрати с махване на ръка. Те направиха реверанс и се отдалечиха бавно, свели глави една към друга. Алис седна на затоплената от слънцето пейка до лорд Хю.

— Колко сладко ухае въздухът — каза тя напосоки. — И колко добре се развива градината.

— Не е достатъчно голяма — каза лорд Хю. — Съпругата ми винаги е искала да направя истинска градина за удоволствия. Но така и нямах време, нито желание да прахосвам пари за някакви си цветя. — Той махна раздразнено с ръка към кокошките, които кълвяха из цветните лехи. — Ще ги изкълват всичките — каза той. — Къде е прислужникът от готварницата? На тези кокошки не им е тук мястото!

Алис се усмихна и попита:

— Каква беше тя, съпругата ви?

Лорд Хю се замисли.

— О, добра жена — отвърна той уклончиво. — От добро семейство, религиозна. Скучна. — Той си блъскаше ума да се сети още нещо. — Четеше много — каза после. — Житията на светците, църковни книги, такива неща. Имаше много черна коса — това беше най-хубавото у нея. Дълга, гъста, черна коса. Хюго има нейната коса.

— Млада ли почина? — попита Алис.

Старият лорд поклати глава.

— На средна възраст — каза той. — Беше на четирийсет или там някъде — прилично дълъг живот за една жена. Боледуваше след всичките си раждания. И след помятанията. Господи! Сигурно е имала поне дузина. И всичко, което остана като резултат, бяха две безполезни дъщери и Хюго.

Между тях се възцари приятно мълчание: лорд Хю се усмихваше на някакъв стар спомен, Алис седеше до него, напълно спокойна.

— Онази старица — каза тя небрежно. — Какво стана с нея?

— Онази, за която подозираха, че е вещица? — Лорд Хю се оживи. — О, оказа се, че не е вещица. Подложиха я на разпит чрез изтезания, и тя не каза нищо, което може да определи като „магьосничество“. Дори Стивън се съгласи с това, а на него му се привиждат магьосници навсякъде.

Алис се изкиска: напрегнат, неубедителен звук.

— Много е въодушевен — каза тя.

Лорд Хю повдигна вежда към нея.

— Има какво да спечели — каза той. — Сега църквата се управлява от краля. Напреднеш ли там, можеш да стигнеш и до кралския двор, а отвъд него — до Божия рай. Доста изкусителна възможност, бих казал.

Алис се усмихна и кимна.

— Не знам как ще свърши всичко това — каза той. — Няма да видя края му, това е сигурно. Едно време си мислех, че ще се върнат към старите порядки, но вече не виждам как би станало това. Манастирите са полуразрушени, всички свещеници са положили клетва да почитат краля като глава на църквата. Така или иначе, наследникът е Хюго. А той е изцяло за новите порядки. Ще трябва да намери своя път, съобразявайки се с тях. Не се съмнявам, че има нужните умения. Докато Стивън се издига, ще се издига и Хюго Те са обвързали съдбите си един с друг.

Алис кимна отново.

— Старицата… — поде тя.

— Папистка — каза старият лорд. — Обвинена е в ерес и държавна измяна. Когато я свалиха от дибата и я наквасиха със студена вода, когато успя отново да проговори, тя обвини всички и каза, че е готова да умре за вярата. Ще я съдим утре. Съмнявам се, че ще се отрече от вярата си. Тя е силна жена.

— Не може ли да бъде освободена? — попита Алис. — Заточена някъде? Тя е толкова стара, така или иначе ще умре скоро. Не представлява опасност за никого.

Лорд Хю поклати глава.

— Не и сега, когато вече е арестувана — каза той педантично. — Вече е записана в архивите на съда, Стивън знае за нея. Неговият доклад отива при неговия епископ, моят — в съвета. Тя не може просто да изчезне. Трябва да бъде съдена и обявена за виновна или невинна.

— Но на основание на разказаното от вас тя непременно ще бъде призната за виновна! — възкликна Алис. — Освен ако не се покае, непременно ще бъде намерена за виновна.

Старият лорд сви рамене.

— Да — каза той простичко. Облегна глава назад на затоплените от слънцето камъни. — Направо хляб може да се пече на тази стена — каза. — Задържа топлината като пещ.

— Няма да постигнете нищо добро, ако я екзекутирате — настоя Алис. — Тя е толкова стара и немощна, че хората ще намразят вас и Хюго, задето сте сторили зло на една старица. Могат да се обърнат срещу вас. Едва ли си струва риска.

Старият лорд обърна глава към Алис.

— Това е извън моя контрол — каза той тихо. — Тя е обвинена пред съда и аз ще я съдя утре. Стивън ще се опитва да я вразуми и ще я разпитва. Тя не пожела никой да я защитава. Ако не се покае, не положи клетвата, с която признава върховенството на краля, и не признае краля за глава на Църквата, трябва да умре. Това не е прищявка, Алис. Такъв е законът.

— Не бихте ли могли… — започна Алис.

Лорд Хю обърна глава към Алис и погледът му беше остър.

— Познаваш ли я? — попита той рязко. — От стария ти орден ли беше? Застъпваш ли се за нея?

Алис срещна дръзко погледа му.

— Не — каза тя. — Не съм я виждала никога преди в живота си. Тя не означава за мен нищо, нищичко. Просто ми е жал за нея. Такава глупава старица да умре заради заблудите си. Чувствам се разстроена, че моето оплакване я доведе дотук, нищо повече.

Хю се надвеси напред и плесна с ръце към кокошките. Те се пръснаха надалече. Петелът изпляска с криле и скочи тромаво върху малкия чимширен жив плет, изпружи шия и изкукурига.

Алис гледаше наситения смарагдов блясък на шията му.

Лорд Хю поклати глава.

— Не си виновна ти — каза. — Тя щеше да проповядва или да поучава, щеше да събира хората около себе си. Щеше да привлече вниманието ни по един или друг начин. И тогава пак щяхме да бъдем принудени да я заловим. Тя е стара глупачка, която иска да стане светица. Никога не би поела по лесния път, никога не би променила вярата и обетите си, за да подхождат на времената. Тя е глупава стара мъченица. Не е мъдра жена като теб, Алис.

Алис влезе бавно в замъка през входа на голямата зала. След златната слънчева светлина на градината задименият мрак на голямата зала я накара да изпита облекчение. Тя вървеше без цел, без посока. Хюго може да бе потеглил на кон към новата си къща, или се упражняваше в стрелба с лък, сражаваше се с чучелото за упражнения в двора, или се отдаваше на други дребни забавления. Хюго беше без значение. Алис спря в горния край на залата и се облегна на масата, където се хранеха висшите военни. Хюго беше като дете. Дългият живот и властта на баща му бяха позволили на Хюго да си остане едно весело дете — доволен, когато нещата вървяха добре, намусен и негодуващ, когато нещо не станеше по волята му. Не би спасил майка Хилдебранд, ако Алис го помолеше. Нямаше да си даде труд. Не и заради нея — една бедна старица, която трябваше да загине още миналата година. Не и заради Алис.

В сенките на залата имаше мъже, които спяха, с глави, натежали от изпития на обяд ейл, по пейките, под масите. Алис ги подмина тихо, качи се на подиума и отметна назад завесата над вратата на лорда. Един от мъжете, обръщайки се в съня си, я зърна и се прекръсти. Алис видя жеста му. Около нея още витаеше суеверие. Трябваше да помни, че самата тя не е в безопасност. Допря ръка до корема си. Единственото, което й осигуряваше безопасност, беше бебето в корема й: синът на Хюго. Тя започна да се изкачва уморено по стълбите към женската галерия.

Може и да носеше сина на Хюго, но старият лорд през цялото време беше имал намерение да й вземе детето и да го осинови. Алис не се беше сетила за това. Не беше подозирала, че може да се правят такива неща. Беше смятала, че невръстното момченце ще бъде нейният начин да влезе в семейството. Спря на стълбите и зачака дишането й да се успокои и танцуващите черни петна да изчезнат пред очите й.

— Болна съм — изрече тя на глас.

Ако беше болна, тогава Катрин нямаше да настоява да делят едно легло, лорд Хю нямаше да я заплашва. Ако беше болна и спеше в собственото си легло, тогава никой не би могъл да я обвини, когато майка Хилдебранд се втурнеше към мъченическа смърт, без Алис да каже дори една дума, за да я спаси. Никой не можеше да вини Алис за жаждата на майка Хилдебранд за свято мъченичество, особено ако Алис беше болна.

— Болна съм — изрече тя отново, по-убедително. — Много болна.

Тръгна бавно нагоре по стълбите към галерията за жените и отвори вратата.

Галерията беше празна и тиха. Мери седеше до огнището и шиеше някакво обикновено ръкоделие. Когато Алис влезе, Мери остави работата си, стана и й направи реверанс.

— Лейди Катрин питаше за вас, милейди Алис — каза тя мило. — Да й съобщя ли, че сте тук? Или искате да си полегнете?

Алис я погледна с неприязън.

— Ще се видя с лейди Катрин — каза тя. — Тя се разстрои, когато погледна от прозореца си и те видя да флиртуваш със съпруга й във вътрешния двор.

Мери леко ахна от изненада.

— Младият лорд Хюго ще си доставя удоволствия, където пожелае — каза Алис студено. — Но недей да се перчиш, Мери. Ако разстроиш лейди Катрин, тя ще те прогони от замъка.

Бузите на Мери пламтяха.

— Съжалявам, милейди — каза тя. — Просто си разменихме няколко думи и се посмяхме.

Изражението на Алис беше толкова кисело, сякаш никога не беше чувала думи или смях, нито пък беше виждала похотливата весела усмивка на Хюго.

— Ако си обзета от похот, по-добре да избягваш младия лорд — каза тя студено. — Нещата ще се развият наистина много зле за теб, ако оскърбиш съпругата му. Ти сама ми каза, че баща ти е беден и без работа. Предполагам, че за всичките ти близки у дома ще е трудно, ако се върнеш без надниците си и без надежда за нова работа или служба.

Мери наведе глава.

— Моля да ме извините, милейди — каза тя смирено. — Няма да се повтори.

Алис кимна и влезе в стаята на Катрин: усещаше в устата си вкуса на злобата — силен и сладък.

Катрин беше облечена. Седеше в един стол до прозореца и се бе загледала към вътрешния двор и градината, към залятата от слънцето стена на вътрешния двор и короните на ябълковите дървета край външната стена. Гладката, кръгла тъмнична кула се издигаше като тъмна сянка зад малката пекарница. Когато погледна навън през прозореца зад Катрин, Алис не видя нищо друго, освен кулата.

— Колко добре изглеждаш, Катрин! — каза Алис. Гласът й беше висок и остър, думите звучаха като безсмислен брътвеж. — По-добре ли се чувстваш?

Когато Катрин се обърна към Алис, лицето й беше вцепенено от тъга. Старите сурови бръчки се бяха върнали, измествайки розовата закръгленост на бременността.

— Току-що те видях в градината — каза тя. — Говореше със стария лорд.

Алис кимна, с напрегнато изражение.

— Бях глупачка — каза Катрин внезапно. — Повиках твоята прислужница да дойде тук и я попитах дали очакваш дете, а тя ми направи реверанс и каза: „Да, милейди“, сякаш това беше известен факт, сякаш всички знаят!

Алис придърпа един стол и седна.

— От Хюго ли е? — попита Катрин ожесточено. — Детето от Хюго ли е? Трябва да съм била сляпа, за да не го видя преди. Когато вървеше през градината, виждах как излъчваше корема си напред. Очакваш ли дете, Алис? Дете от Хюго?

Алис кимна.

— Да — каза тя тихо.

Катрин отвори широко уста и заплака беззвучно. Едри сълзи се затъркаляха по бледото й като восък лице. Тя плачеше без свян, като оскърбено дете, с широко зяпнала уста. Алис виждаше белия, нездрав налеп по обложения й език и един почернял, развален зъб.

Катрин си пое дъх с усилие и преглътна скръбта си.

— Откога? — попита тя.

— Юни — каза категорично Алис. — Ще родя през април. Сега съм бременна в третия месец.

Катрин кимна, и продължи да кима, като малка механична кукла.

— Значи всичко е било само лъжа — каза тя. Извади парче лен от ръкава си и попи мокрото си лице, като все още кимаше. — Няма да дойдеш с мен във фермата, всичко това са били лъжи. Ще останеш тук, ще родиш детето на Хюго и ще се надяваш да се сдобиеш с все по-голямо и по-голямо благоволение от страна на него и на стария лорд.

Алис не каза нищо.

Катрин преглътна, за да задържи напиращите ридания, и заприлича на шаран в рибарник.

— И докато аз си мислех, че ще ме обикнеш и че си обещала да живееш с мен, ти си крояла планове да уредиш да ме отпратят, за да можете двамата с Хюго открито да бъдете заедно — каза Катрин, кимайки като обезумяла. — Ти ме опозори, Алис. Ти ме опозори пред целия замък, пред целия град, пред околността. Мислех, че си моя приятелка, че ще избереш мен вместо Хюго. Но през цялата тази сутрин, когато говорех с теб и кроях планове за живота ни заедно, ти си си играела с мен. Замисляла си как да ме отпратиш.

Алис седеше неподвижна като скала. Почувства как приливът на гнева и скръбта на Катрин се плиска около нея, но не може да я докосне.

— Ти ме предаде — каза Катрин. — Ти си лъжовна приятелка. Ти си невярна. — Тя се задави от ново, силно ридание. — Държиш се като блудница с Хюго и си нежна като дъщеря със стария лорд — каза тя. — Преструваш се на моя приятелка, а се държиш като кралица сред жените от свитата ми. У теб няма нищо истинско, Алис. Никъде у теб няма и трошица почтеност или истина. Ти си жена без значение, Алис, жена без значение!

Алис, приковала очи върху кръглата кула без прозорци, наклони глава. Това, което Катрин казваше, вероятно бе вярно „Без значение“. Какво ли правеха сега с майка Хилдебранд там вътре? Алис се изправи на крака.

— Не съм добре — каза тя. — Отивам в стаята си, за да си почина преди вечеря.

Катрин вдигна към нея жален поглед, бледото й лице беше мокро от сълзи.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита тя. — Ще ме оставиш тук така, опечалена и гневна? Няма да се защитиш, няма дори да опиташ да обясниш измяната си? Неверността си? Безчестието си?

Алис хвърли поглед още веднъж към кръглата кула, докато се обръщаше към вратата.

— Невярност? — повтори тя — Безчестие? — Изсмя се рязко. — Това е нищо, Катрин! Нищо!

— Но ти ме излъга в лицето — обвини я Катрин. — Обеща да ми бъдеш приятелка, обеща да ми бъдеш любовница. Разбрах, че ме лъжеш.

Алис сви рамене.

— Не съм добре — каза тя безцеремонно. — Твърде болна съм. Ще трябва да понесеш болката си, Катрин. Не мога да нося отговорност и за това. Твърде много е за мен.

Лицето на Катрин пребледня.

— Болна ли си, както бях аз? — попита настойчиво тя. — Детето му гние ли в теб, както изгни моето? Това ли е всичко, което Хюго може да създаде? Буца восък?

Сънят на Алис за гъмжащия от ларви път, и за това как после малките кукли вървяха забързано към Касълтън, търсейки майка си, възкръсна много ярко в ума й. Примигна силно и тръсна глава, за да се отърве от образа на вървящите кукли.

— Не — каза тя. Сложи ръце на корема си, сякаш за да задържи бебето на сигурно място. — Моето бебе е живо и здраво — каза тя. — Не като твоето.

Този жест — простичкият жест на бременна жена — прекърши гнева на Катрин и го превърна в скръб.

— Алис! Прощавам ти! Прощавам ти всичко! Измамата и лъжите, позора, който ми навлече. Изневярата ти с моя съпруг! Прощавам ти всичко, ако се съгласиш да дойдеш с мен. Ще ми наредят да напусна замъка, ще трябва да си отида. Ела с мен, Алис! Ще се грижим за сина ти заедно. Той ще бъде както твое, така и мое дете. Ще го направя мой наследник! Мой наследник, Алис. Наследник на чифлика, който ще ми дадат, и на зестрата, която ще ми върнат. С мен ще бъдеш богата. С мен ще си в безопасност, а също и синът ти!

За миг Алис се поколеба, претегляйки възможностите, разглеждайки шансовете си. После поклати глава.

— Не, Катрин — каза тя студено. — С теб е свършено. Тук, в замъка, приключиха с теб и ще се отърват от теб. Хюго няма да те докосне никога повече. Старият лорд не желае да те вижда. Играех си с желанията ти, за да те накарам да си тръгнеш, без да вдигнеш скандал, и за да направя услуга на стария лорд, помагайки за постигането на целите му. Никога не съм смятала да тръгна с теб. Никога не съм искала любовта ти.

Катрин бе притиснала устата си с ръце. Широко отворените очи се взираха в Алис над разперените пръсти.

— Ти си жестока! — възкликна тя слисано. — Жестока! Дойде в леглото ми с Хюго, държа ме в обятията си същата тази сутрин! Нали се грижеше за мен по време на болестта ми, нали опази тайната ми!

Алис сви рамене и отвори вратата.

— Това не означава нищо за мен — каза тя студено. — Ти не означаваш нищо. Трябваше да се удавиш в реката онзи път, Катрин. Предопределената участ рано или късно застига този, комуто е отредена, както един пощенски гълъб, носещ лоши вести, рано или късно се завръща у дома. Тя ще изгори, а ти ще се удавиш. Няма начин да избегнеш съдбата си, Катрин. Няма начин тя да избегне своята.

Катрин се огледа като обезумяла.

— Какво искаш да кажеш, Алис? Каква съдба? И кой ще изгори?

Лицето на Алис беше кисело и изнурено.

— Просто си върви, Катрин — каза тя. — Твоето време тук свърши. Просто си върви.

Тя затвори вратата, заглушавайки жалния протестен вопъл на Катрин, и прекоси женската галерия. Останалите жени се бяха прибрали от градината, сваляха шапчиците и разресваха косите си, оплаквайки се от горещината. Алис премина край всички тях като студена сянка.

— Какво става с милейди? — попита Рут, когато чуха виковете на Катрин и видяха негодуващото изражение на Алис. — Да отида ли при нея?

Алис сви рамене.

— Трябва да напусне замъка — каза тя кратко. — Негова светлост нареди така. Тя ще бъде отпратена, а бракът — анулиран.

За миг настъпи тишина, а после избухна оживено бъбрене. Алис рязко вдигна ръце, за да възпре истеричните въпроси.

— Питайте я сами! Питайте я сами! — възкликна тя. — Но когато я обслужвате, не забравяйте, че скоро тя ще обитава някой малък затънтен чифлик. Тя вече не е лейди Катрин.

Алис се усмихна на внезапната тишина в стаята. Всяка от жените мълчеше, обзета от опасения за собственото си бъдеще. Бавно, една след друга, те я погледнаха.

— Ще се измия преди вечеря — каза Алис спокойно. — Илайза, поръчай да ми приготвят вана. Марджъри, нареди да запалят огън в спалнята ми. Рут, моля те, поправи синята ми рокля. Онзи ден настъпих подгъва и го скъсах, когато се качвах горе. Мери — тя се огледа наоколо. Момичето стоеше до вратата на стаята, със сведени очи, истинско олицетворение на съвършената камериерка. — Извади ми бельото, ще си сложа чиста долна риза.

Алис ги проследи как тръгват да изпълнят заръките й. Нейните жени.

* * *

Зад вратата си Катрин плака, докато стаята й притъмня. Когато дойде време за вечеря, никой не я повика, никой не й донесе храна. Тя лежеше на леглото си, хълцайки във възглавницата, и слушаше смеховете на хората, които ядяха и пиеха в залата долу. Стана по-тъмно: никой не дойде да й запали огъня, нито да й донесе свещи. Оставиха я на тъмно, в хладния мрак на вечерта.

Чу жените да се качват горе от залата, чу и приглушеното им бъбрене. Чу смеха на Алис, остър и пронизителен. Но никой не дойде до нейната врата. Никой не дойде да попита дали има нужда от нещо.

Тишината откъм стаята на Катрин потисна настроението на жените в галерията. Още не беше взето решение, но по някакъв начин новите позиции се изясняваха. Хюго не питаше за Катрин, старият лорд не беше говорил за нея от помятането насам. А сега жените на самата Катрин, които й служеха още от моминските й години, извръщаха поглед от затворената й врата и не й предлагаха услугите си. Сякаш вече беше заминала да живее далеч отвъд пустошта, помисли си Алис, или се беше удавила и бе погребана: и тя се засмя отново.

— Днес чух една странна история — каза Илайза, като наливаше на всички вечерната чаша ейл.

Рут хвърли поглед към вратата на лейди Катрин, сякаш все още се боеше от нея.

— Разкажи я! — каза Марджъри. — Но да не е твърде страшна, искам да се наспя нощес.

— Тази сутрин отидох на пазара в Касълтън и срещнах една позната жена, която продаваше яйца — каза Илайза. — Тази сутрин беше минала през тресавищата, по пътя от Боус.

Алис вдигна поглед от чашата си и загледа Илайза.

— Пред себе си, в прахта на пътя, видяла нещо невероятно — продължи Илайза.

Рут потръпна и се прекръсти.

— Не искам да слушам приказки за дявола — предупреди тя — Няма да ги слушам.

— Тихо — казаха останалите. — Върви си в стаята, Рут, ако нямаш смелост да чуеш историята. Какво е видяла тя в прахта, Илайза? Продължавай!

— Видяла малки следи — каза Илайза загадъчно.

Алис почувства как изстива.

— Следи ли? — попита тя.

Илайза кимна.

— Следи от стъпки. Следи от токове на ботуши за езда, и от чифт женски обувки. Сякаш жена и двама мъже са вървели по пътя.

Марджъри сви рамене.

— Е, и? — попита тя.

— Били съвсем мънички — каза Илайза. — Миниатюрни отпечатъци от стъпки, жената казваше, че били колкото от миши крачета. Така каза, „съвсем мънички“.

Мистрес Алингам възкликна.

— Феи! — Тя плесна с ръце. — Пожелала ли си е нещо? Намислила ли си е желание, като е видяла следите на малките хора?

— Тръгнала по следите! — каза Илайза. — Два чифта следи от ботуши и един чифт — от обувки, сякаш от двама мъже и една жена.

Жените поклатиха удивено глави. Алис отпи от ейла си, без да каже нищо. Той се стече в гърлото й като лед.

— А следите от стъпките на малката жена били мръсни — каза Илайза. — Изцапани със слуз, като от охлюв. Слуз от охлюв.

Рут се прекръсти рязко и се надигна.

— Не искам да чувам нищо повече — каза тя. — Глупости, с които плашат децата!

Останалите жени бяха увлечени от разказа.

— И? — попитаха те. — После какво?

— Навела се и побутнала следата с пръчка — каза Илайза. — Не искала да я докосва.

Те кимнаха. Докосването на слуз, оставена от същество от народа на феите, можеше да крие всевъзможни опасности.

— Каза, че било… — прошепна Илайза. Всички се наведоха по-близо. — Каза, че приличало на восък! — заяви Илайза тържествуващо. Облегна се назад на столчето си и огледа лицата им. — Странна история, нали?

Алис пресуши чашата си. Забеляза, че ръцете й бяха спокойни.

— Къде са били тези миниатюрни следи? — попита тя безгрижно. — На пътя, казваш: на кой път? Къде точно?

Илайза подаде чашата си на Марджъри, която прибра чашите в бюфета заедно с празната кана от ейл.

— Точно на една миля над моста — каза тя. — По пътя от Боус, малко преди Касълтън. И идвали насам. Ужасна история, нали? Но тя се закле, че е вярна.

Алис поклати глава.

— Миниатюрни следи! — възкликна тя насмешливо. — Восък! Мислех си, че ще ни уплашиш с някой призрак, висок шест фута!

Илайза вирна глава.

— Но е вярно…

— Изтощена съм — прекъсна я Алис. — Илайза, прати ми Мери, ще си легна.

Илайза хвърли поглед към затворената врата на Катрин.

— Да проверя ли дали е добре? — попита тя Алис. Останалите жени чакаха решението на Алис. Алис, мислейки си за малките кукли, които бяха само на миля от вратата тази нощ, се усмихна мрачно.

— Няма значение — каза тя. Разсмя се с висок, остър смях, а жените се спогледаха изненадано. — В крайна сметка нищо няма да има значение! — каза тя. — След всички тези беди. Абсолютно нищо няма значение!