Филипа Грегъри
Вещицата (18)

Глава 18

Наредиха да оседлаят и обяздят конете веднага щом конярите се събудиха. Оставиха съобщение за лейди Катрин и се надяваха всеизвестната твърдоглавост и независимост на Морах да им послужи за оправдание, задето са тръгнали без предизвестие и без позволение. И двете бяха бледи и мълчаливи, докато извеждаха конете в тръс от портата на замъка. От едната страна на седлото си Алис бе закачила лопата, а на самара беше вързана торба, която се издуваше и мърдаше.

Конете бяха неспокойни по целия път през градчето, плашеха се от сенките и мятаха глави. Морах се беше вкопчила несръчно в своя.

— Знаят какво носят — каза тя тихо.

Когато напуснаха настланата с калдъръм главна улица на Касълтън и поеха на запад по селските пътища, торбата спря да се движи и притихна, а конете тръгнаха по-спокойно.

— Сякаш искаха да ни издадат — каза Морах, като подкара коня си редом с коня на Алис и заговори много ниско. — У тях има силна омраза.

Алис беше пребледняла, напрегната, сините й очи бяха станали почти черни от страх.

— Тихо — каза тя. — Взе ли светена вода?

— Отмъкнах я — каза Морах със сдържано задоволство. — Този отец Стивън никак не внимава с кутията си за фокуси; зарязал я е в стаята си, мисли си, че е в безопасност в замъка. Можех да взема и малко от хляба за литургията, но си помислих, че ще е по-добре да не го правя.

— Така е — каза Алис. Спомни си последния път, когато бе вкусила нафора, и несмляното късче, което се надигна цяло в гърлото й. — По-добре да не го пипаме.

Двете жени продължиха да яздят в мълчание. Този ден имаше мъгла, която се кълбеше, и от време на време внезапно се разкъсваше, освобождавайки малки островчета от слънчева светлина по пътя, докато не се спуснеше отново като сива, влажна нощ.

— Ако тази мъгла се сгъсти, можем да си свършим работата, без да се страхуваме, че ще ни видят — каза Морах, като придърпа шала си пред устата. — Ще свършим всичко и ще се върнем в замъка навреме за вечеря.

Алис кимна.

— Ще се сгъсти — каза тя уверено. — Ще преживея този ден без опасност. Ще се спася от злобата на тези кукли. Ще се измъкна от всичко това и ще отърва кожата си.

Морах я стрелна с наполовина печален, наполовина развеселен поглед.

— Имаш силата — призна тя. — Призови мъглата тогава, потърси безопасността на всяка цена.

Алис кимна, донякъде на шега, донякъде сериозно.

— Гъста мъгла — повтори тя. — И моята безопасност на всяка цена, и… — тя замълча. — Хюго в обятията ми, преди да свърши денят!

Морах се изкиска и поклати глава.

— Нетърпелива развратница — каза тя е усмивка. — Искаш всичко и винаги начаса!

Мъглата се вдигна за миг и конете поеха по-бързо, в тръс, по пътя. Неподкованите им копита почти не издаваха звук по меката кал. От двете страни на пътеката цъфтяха буйни храсти прещип — яркожълти, лишени от ухание в студения въздух.

Ято калугерици се вдигна от една ливада край пътеката и описа кръг в небето, а крясъците им се понесоха по вятъра. Навсякъде около тях мъглата лежеше сива и гъста, но над двете жени, подобно на око, се разтваряше блестящо синьо небе с ярко слънце.

— Почувствай топлината на това слънце! — възкликна Морах с наслада. — Обичам слънцето след студена зима. През последните няколко дни бях премръзнала до кости. Все мръзнех и треперех. Хубаво е да бъда пак навън, на слънце.

Алис кимна, отмятайки качулката на пелерината си. Косата й, неприбрана под шапчица или боне, се виеше на златистокестеняви къдрици. Руменината се беше върнала по бузите й.

— Този замък е като затвор — каза тя с негодувание. — Независимо дали Катрин е сладка или кисела, изтощително е да й прислужвам.

Морах кимна.

— Щом се роди бебето, аз се махам — каза тя. — Връщам се в колибата си.

Алис кимна.

— В такъв случай ще се прибереш точно навреме за зимата — отбеляза тя. — Детето трябва да се роди през октомври.

Морах се ухили. В един храст пред тях един кос изпъчи гърди и изчурулика продължителен, звънлив зов. Морах изсвири в отговор, точно същите ноти, и косът, наполовина ядосан, наполовина озадачен, повтори песента си още по-високо.

— Знам — каза тя небрежно. — Но предпочитам да умра от студ в пустошта, отколкото да прекарам още една зима в този замък.

— Така ли? — попита Алис. — Това ли би предпочела наистина?

Морах се озърна и й усмивката се стопи.

— Не — каза тя. — В момента не мога да понасям студа. Бих направила всичко, само да не съм на студено и тъмно.

Алис сви рамене.

— Имаш пред себе си цяло лято — каза тя безгрижно. — Не се тревожи.

Морах се отърси от сянката, която я беше докоснала, вдигна лице към слънчевата светлина и притвори очи.

— А ти? — попита тя. — Ти ще чакаш ли Хюго? Когато приключим със задачата си? Ще се постараеш ли да се угоиш, ще се усмихваш ли, ще чакаш ли да му втръсне от уморената съпруга и повръщащото бебе? Мислех, че вече нямаш търпение да чакаш. Мислех, че отново се обръщаш към магията?

Алис гледаше право напред, към завихрилата се пред тях мъгла, която скриваше пътя им.

— Ти ме видя с Хюго в руните, а аз сънувах двама ни заедно, сънувах и сина, който ще имаме. Искам това, Морах, и двете с теб го видяхме. То трябва да е наблизо, в очакване да се случи. Кажи ми как мога да го получа.

Морах присви устни и поклати глава.

— Имаш силата си — каза тя. — И си млада, а когато не си болна от любов, си по-красива от всяко момиче в околността. Защо да чакаш и да вехнеш по Хюго? Има и други мъже.

Алис се загледа в правия път пред тях, който водеше нагоре по склона.

— Искам го — каза тя упорито. — В мига, в който го видях, познах желанието. Бях току-що излязла от манастира, Морах, а той беше първият мъж, когото виждах в живота си, първият мъж, подходящ за мен. Тогава го пожелах, както птица си търси другар. Нищо не може да ме спре. Нищо не може да спре него.

Морах се изсмя хрипкаво и плю.

— Ти го спря! — възкликна тя. — Накара го да спре на място. Направи го жесток и извратен, превърна го в чудовище спрямо собствената му съпруга. Накара ги да затанцуват ужасен малък танц. А сега той я обича.

Очите на Алис се присвиха, по изпитото й лице се изписа злоба.

— Знам — каза тя през зъби. — Трябваше да поема риска той да ме обича, и да не се забърквам в магии. Трябваше да му повярвам, че ще се грижи за мен. Но се боях за собствената си безопасност… — тя млъкна, без да довърши. — Не пожелах да поема риска — каза тя.

Морах се ухили.

— Значи все същата история — каза тя весело. — Бягаш, за да спасиш собствената си кожа, а после откриваш, че си загубила точно онова, от което имаш нужда.

Конят на Алис се сепна и пристъпи встрани, когато тя внезапно дръпна поводите.

— Да — каза тя рязко, сякаш остроумното подмятане на Морах я беше ударило силно като камък. — Да. За Бога, да.

За момент настъпи мълчание.

— Най-добре се откажи от него — каза Морах. — Това е другият урок, който ти дава животът. Когато нещо си е отишло — то си е отишло завинаги. Дори ако си го изгубила поради собствената си глупост или малодушие. Изгуби своята майка игуменка, изгуби и Хюго. Откажи се и от двамата. Пусни ги да си отидат. Миналото принадлежи на миналото. Намери си друга любов, Алис, и този път я задръж. Рискувай за нея.

Алис поклати глава.

— Трябва да имам Хюго — каза тя. — Между нас има твърде много обещания. Имах видение. Мога да го даря със син, и все още ми се струва, че Катрин няма да направи това. Трябва да бъда господарката на замъка, Морах. Това е, което искам, там ми е мястото. Сънувах го отново и отново. Дори ако любовта си е отишла, дори ако съм го изкривила и променила — дори ако съм изкривила и променила себе си. Искам замъка. Искам да бъда на първо място в очите на Хюго и на стария лорд. Искам съня, който ми се яви, дори ако вече не съм достойна за него.

Морах сви рамене, наблюдавайки как Алис се оплита все повече.

— Как мога да го получа? — настоя Алис. — За Бога, Морах, постоянно се занимаваш с вехнещи от любов девойки. Как мога да го получа — него и замъка? Със сигурност има заклинания за това?

Морах се изсмя кратко.

— Няма заклинание, което да накара някой мъж да те обикне — каза тя. — Знаеш това така добре, както и аз. Няма хитрини, които да накарат любовта да дойде завинаги. Всичко, което магията може да направи, всичко, което билките могат да направят, е да породят похот.

— От похотта няма полза — каза Алис нетърпеливо. — Той си е достатъчно похотлив. И то с всички останали. Аз искам да желае само мен. Само мен.

Морах се усмихна.

— Тогава трябва да му доставиш някаква наслада, която никоя друга не може да му даде — каза тя. — Трябва да го накараш да обезумее от желание. Трябва да го оставиш да яхне богинята.

— Какво? — запита Алис.

Пред тях мъглата приличаше на сива, мокра стена.

— Дотук със слънцето — каза Морах и загърна раменете си с шала, навлязоха в тръс в тъмнината и тя ги обгърна.

Стъпките на конете станаха още по-безшумни по меката мокра кал. Около тях от листата на живите плетове капеше влага. Тъмнозеленият цвят на глоговите храсти беше осеян с белите петънца на пъпките. После живите плетове отстъпиха място на открити мочурища и те чуха далечния, подобен на въздишка шум на реката.

— Какво искаш да кажеш с това „да яхне богинята“? — попита Алис, с приглушен, нисък глас.

— Отрова — каза Морах небрежно. — Има една отровна гъба, малка и сива — нарича се земен корен.

— Знам я — прекъсна я Алис. — Ти я даваше изсушена и стрита в храната, за да лекуваш трескави сънища и похотливи видения.

Морах кимна.

— Но ядеш ли я прясна или леко запечена, за да е сладка, тя ще предизвика треска, да, и безумни сънища — каза тя. — Ако желаеш някой мъж толкова силно, че не те е грижа какво ще ти струва това, го подмамваш да я изяде, а после нашепваш най-дивите си мечти и видения. Танцуваш за него гола, слагаш го да легне по гръб, облизваш го от горе до долу, целия, както кучка ближе кученце. Правиш каквото ти дойде на ум, за да му доставиш наслада, по всякакъв начин.

Алис дишаше бързо.

— А той какво ще направи? — попита тя.

Морах се изсмя кратко.

— Ще има видения, ще му се явят сънища — каза тя. — Може да си помисли, че ти си богиня, може да си помисли, че лети високо в небесата и излива похотта си върху звездите. Ще приеме като свой всеки сън, който му нашепнеш — наслада или кошмар, изборът е твой.

— А след това? — попита Алис. — След като изпита насладата и се събуди?

Морах се изкиска с мудния си, зъл смях.

— Тогава ще използваш женската си сила — каза тя. — Тогава няма да е нужно магьосничество. Кълнеш се, че всичко, което е сънувал, е било истина — че си вещица и си го водила по дивите места, които само ние познаваме. Ако е достатъчно глупав — а ти достатъчно дръзка — той никога няма да помисли за друга жена. След теб за него другите жени ще са прости и обикновени като земята. Ти си огън, вода и въздух.

Лицето на Алис грейна.

— Ще го имам — каза тя. — Ще го впримча с това. Именно това искаше той от мен отначало. — Тя се поколеба за момент. — Но цената — каза тя, обзета от внезапна предпазливост. — Каква е цената за всичко това, Морах?

Морах се разсмя необуздано.

— Трябваше да станеш лихварка, а не вещица, Алис. Лихварка. Никога не докосваш нещо, преди да узнаеш цената. Никога не поемаш риск. Никога не залагаш всичко! Вечно внимателна, вечно пресметлива. Винаги стремяща се да опази себе си.

— Цената — настоя Алис.

— Смърт — отвърна Морах непринудено. — Смърт за мъжа.

При острия поглед на Алис тя кимна.

— Не веднага, а след известно време — каза. — Няколко дози не могат да променят много нещата, но ако го упояваш отново и отново, всяка седмица, да кажем, в продължение на шест месеца, тогава тялото му няма да може да живее без тази отрова. Той ще се нуждае от нея, както други мъже се нуждаят от храна и вода. Ще се нуждае от нея повече, отколкото се нуждае от храна и вода. Тогава става твой роб, твое вярно куче. Не е нужно да лягаш с него, освен ако не искаш, той се нуждае от света на сънищата — с или без теб. Той е като куче, което моли за паничката си с храна. И ще живее колкото едно куче — пет-шест години.

— Използвала ли си я? — попита Алис любопитно.

Усмивката на Морах беше сурова.

— Използвала съм всичко — каза тя студено.

Алис кимна и за кратко те продължиха да яздят мълчаливо: когато наближиха, шумът на реката се усили.

— Придошла ли е реката? — попита Алис с глас, приглушен от шала, който бе увила около лицето си.

— Не още — каза Морах. — Но се надига. Ако по хълмовете завали, тя ще избликне от пещерите и ще наводни долината. Зимата тази година беше влажна.

— Ще можем ли да минем по моста? — попита Алис, взирайки се напред.

— Все още имаме няколко часа — каза Морах. — Но ако по хълмовете се разрази буря, няма да имаме много време, за да си свършим работата и да се приберем сухи у дома.

— Няма много работа за вършене — каза Алис. Вързопът с куклите се размърда, сякаш за да й възрази.

— Насам тогава — каза Морах и понечи да свърне от калния път. Конете се поколебаха, преди да тръгнат по калната пътека, надолу по склона. Морах огледа разровената кал под копитата им. — Тази пътека е използвана наскоро — каза тя. Очите й се насочиха към лицето на Алис. — Няколко конници — каза тя. — И кучета.

— Хюго — каза Алис. — Трябва да е идвал насам вчера, на лов. Няма значение, Морах. Днес имаме доста голяма преднина пред него. Той обикновено седи с нея до след обяда.

Морах се навъси.

— Иска ми се да си остане вкъщи цял ден — каза тя. Срита раздразнено коня си, та животното подскочи рязко напред и се запрепъва, хлъзгайки се по пътеката. Алис я последва.

— Ще сме свършили и ще сме се отправили към вкъщи, преди той да потегли — каза тя. — Няма къде другаде да отидем. Край Тинкърс Крос е единствената осветена земя в околността. Едва ли можем да копаем в гробището на параклиса.

Конят на Морах трепна, когато тя го срита отново.

— Не ми харесва това — каза тя раздразнено. — Ако той ни види с кална лопата, дори след като сме свършили, ще попита за причината.

— Ще скрием лопатата — каза успокояващо Алис. — Така или иначе ще бъде също толкова трудно да я върнем, колкото беше да я отмъкнем. Ще скрием лопатата, чувалите и торбата и ще се приберем вкъщи с китки пирен и билки. Никой няма да ни разпитва, всички знаят, че ни трябват разни треви от мочурищата, за да поддържаме здравето на Катрин. Никой не се съмнява в нас, Морах.

— Къде ще ги скрием? — попита Морах твърдоглаво.

Алис сви рамене.

— Не знам! Защо си толкова кисела? Нима край речния бряг няма достатъчно пещери, та в тях да може да се скрие и половин армия? Ще ги натикаме в една от пещерите и ще ги вклиним здраво, за да не може реката да ги изхвърли отново. Водите се надигат; едва в разгара на лятото, когато започне сушата, ще бъде възможно някой да слезе пак в пещерите. Водите ще ги скрият заради нас.

Морах потръпна и плю през рамо.

— Ти можеш да ги скриеш — каза тя. — Аз няма да се приближа до пещера, нито до дълбока вода. Огледай се за подходящо място, докато пресичаме реката.

Алис кимна.

— Ще мина първа — каза тя. — Конете може да се изплашат от моста.

Това беше естествено образуваният каменен мост, който се намираше малко по-нагоре по течението срещу старата колиба на Морах, образуван от големи плочи варовик, а реката клокочеше като кафява супа отдолу. Придойдеше ли реката, мощни струи вода избликваха нагоре като фонтан през пукнатините в речното корито, изригваха подводните течения, и всяка пещера и понор по протежение на брега се превръщаше в кипящ извор, носещ водите от разтопения сняг и дъждовни води, изтласкани нагоре от подземното езеро, за да се влеят в реката на повърхността. От двете страни на речния бряг, на цели шест фута от водата, минаваше линията на прилива, до която бяха стигнали изхвърлените клечки, слама и отломки от последното наводнение. Конете наведоха глави и започнаха да душат подозрително каменните плочи под копитата си, после внимателно преминаха от другата страна, леко като кози, с наострени уши, заслушани в шума на бурната вода отдолу.

— Ето едно добро място — каза Алис. Отворът на пещерата беше малко по-нататък по протежение на речния бряг. Тя се смъкна от седлото и хвърли юздата на Морах. Двата коня сведоха глави към ниската трева, с която бе обрасло мочурището, и захрупаха. Алис се изкачи тромаво по малкия склон и надникна в пещерата.

— Простира се цели мили в дълбочина — каза тя, с отекващ глас. — Не й виждам края. Може да продължава с мили навътре в склона.

Тя излезе отново и взе поводите от Морах.

Лицето на Морах беше напрегнато и изопнато.

— Чу ли водата да се надига? — попита тя. — Страхувам се да не се надигне по-рано. Не е хубаво да останем от тази страна на реката, ако водата се надига.

— Чух я, но беше далече надолу при дъното на пещерата — каза Алис. — Ще имаме достатъчно време. Хайде.

Двата коня се изкачиха с усилие нагоре по хълма и излязоха на сух терен, джапайки през мочурищата. Пред тях, по пътеката, видяха следи от конски копита.

На върха на хълма имаше каменна грамада. Навсякъде около тях се простираше обширната, суха пустош. Морах отметна шала от лицето си и се огледа.

— Така е по-добре — каза тя. — Тинкърс Крос е насам.

Тя тръгна напред, като срита коня си да поеме в тръс. Конят на Алис се движеше също в тръс отзад, дисагите се удряха в него на всяка стъпка. Сега, на върха на хълма, мъглата се бе разкъсала, макар че още лепнеше по страните на долината. Пред тях Алис видя стария келтски кръст, като тънък пръст, който сочеше нагоре. Около него имаше малък кръг от камъни — границата на осветената земя. Когато Алис се приближи до кръста, Морах вече беше слязла и връзваше коня си за един храст бодлива зеленика.

— Дай ми куклите — каза тя на Алис. — И им изкопай гроб.

Алис развърза дисагите от седлото и ги подаде, неотворени на Морах. Морах коленичи на мокрия торф и взе торбата в ръцете си. Започна тихо да напява някаква мелодия на куклите, докато Алис отвързваше лопатата от другата страна на седлото.

— Ако помниш някои от твоите молитви, добре е да ги кажеш — отбеляза Морах, без да вдига очи. — Колкото по-свят е ритуалът, толкова по-добре.

Алис сви рамене.

— Помня ги — каза тя. — Но изричани от мен, те със същия успех биха могли да бъдат казани отзад напред. Далече съм от Божията милост, Морах. Ти сигурно си по-близо до небето от мен.

Морах сви рамене почти със съжаление.

— Не и аз — каза тя. — Не съм стъпвала в църква от двайсет години, а дори тогава не разбирах какво говорят. Направих избора си. Не съжалявам за него. Но никога повече не искам да влизам в най-дълбоките сенки, както направи ти. Тази магия е прекалено силна за мен.

Алис заби здраво лопатата в осветената земя и я измъкна със завъртане, изтръгвайки жилавите корени на тревите.

— Стигнах толкова надалеч, защото бях принудена — каза тя. — Ти ме посъветва да го направя. Каза, че ако изгубя един бог, трябва да потърся друг.

— Тихо — каза Морах, като се оглеждаше. Кесията в скута й се раздвижи и тя стисна куклите по-здраво. — Не говори високо — каза тя. — Тук има магия, по-стара от кръста. Онази зеленика е посадена, за да бележи това място, преди да бъде издигнат кръстът. Старата магия е много силна тук. Не я буди сега.

— Това беше твоята воля — настоя Алис шепнешком, като заби лопатата по-дълбоко. — Аз избрах да я използвам, но заклинанието беше твое.

Морах вдигна поглед към нея. Тъмните й очи шареха хитро.

— Бяхме се разбрали за нещо — каза тя.

Алис мълчеше, копаейки усърдно. Сега копаеше през каменистата почва, гробът за куклите беше вече с ширината на една лопата.

— Ти ги поръча, ти пое отговорността за тях — настоя Морах. — Тези кукли са твои. Накарах те да се закълнеш, че няма да ме виниш за тях, каквото и да направят.

Алис не каза нищо, докато трупаше лопатите изгребана влажна пръст на малка купчинка.

— По право не би трябвало да съм тук — каза Морах с негодувание. — Това са твоите кукли, твоята магия и зла сила ги направиха толкова живи.

Алис се подпря на дръжката на лопатата и отметна назад кичур коса с мръсната си ръка.

— Стига — каза тя. — Достатъчно дълбоко ли е?

Морах се надвеси напред.

— Още малко — каза тя. — Нали искаме тези хубави малки създания да спят дълбоко.

Алис отново заби дълбоко лопатата, а после вдигна рязко глава.

— Какво е това? — запита тя. — Чу ли?

— Какво? — запита бързо Морах. — Какво?

Мъглата отново се спускаше, виейки се около тях. Алис се отдръпна.

— Мисля, че чух нещо — каза тя.

— Какво чу? — попита Морах. — Какво чу, Алис?

— Коне — каза Алис толкова тихо, че Морах едва чу думите. — Какво ще правим, Морах? Какво ще правим, ако някой дойде?

— Чувам ги! — възкликна тревожно Морах. — Чух рог!

Разнесе се внезапен силен зов на ловен рог, много близо до тях, а после от мъглата изскочиха две едри хрътки за лов на елени, втурнаха се покрай Морах, като едва не я събориха, и залаяха, диво, ужасяващо, срещу Алис.

Алис се хвърли назад, докато студеният камък на кръста зад гърба й не я спря. Притисна се към него и кучетата, с изопнати вратове и настръхнала козина, зареваха срещу нея като лъвове.

— Хюго! — изпищя Алис, надвиквайки шума. — Хюго! Спаси ме! Отпъди кучетата си от мен! Спаси ме!

Рогът отново изсвири високо, после едър дорест кон се появи от мъглата, изправи се на задни крака, после спря неподвижно. Хюго скочи на земята с камшика си за езда в ръце и отпъди кучетата си.

Алис се хвърли към него и той я прегърна.

— Алис? — изрече той удивено.

Другите ловци се появиха от мъглата, един сложи нашийник с повод на всяко от кучетата.

— Алис, какво правиш тук? — Хюго се огледа наоколо и видя Морах, която се изправяше на крака, с лице, придобило болезнен сив цвят, и с торба в ръка, в която нещо риташе и се гърчеше.

— Какво носиш там? — попита той рязко.

Морах хвана здраво торбата и поклати глава. Изглежда, че беше онемяла от ужас. Тя клатеше глава все по-силно и по-силно, като малоумно дете, неспособно да говори.

— Какво носиш там? — запита отново Хюго, с глас, станал суров поради собствения му страх. — Отговори ми! Отговори ми! Кажи ми какво носиш в тази торба!

Морах не каза нищо, но торбата внезапно се укроти и притихна.

Тогава Алис изпищя — остър, пронизващ писък, изпълнен с неподправен ужас — и посочи. Торбата се пореше по шевовете, от дъното към върха, като изгнилата кожа на развалена праскова. Разпаряше се и се отваряше. А от нея, марширувайки като сакати войници, излязоха трите кукли. Мършавият стар лорд със заострения като клюн нос, противно изглеждащата кукла, наподобяваща бременна жена, и безокият, безпръст, безуст, безух Хюго.

— Тя го направи! — изпищя Алис; думите се изливаха от устата й като придошла река. — Тя го направи! Тя ги направи! Тя ги омагьоса! Морах го направи! Морах!

Измина един дълъг миг, в който Морах се взираше невярващо в лицето на Алис, после тя се извъртя рязко и се гмурна в мъглата, с вдигнати нагоре поли, хуквайки бързо, като преследвано животно, и потъна в най-гъстата мъгла на долината.

— Хей! — изкрещя Хюго. — Вещица! Вещица!

Той скочи на седлото, улови здраво Алис за ръката, и я придърпа на седлото зад себе си. Конят се дърпаше, за да препусне напред, и Алис сграбчи Хюго за раменете. Ловецът отвърза кучетата, те залаяха и обкръжиха ловците, сякаш не можеха да подушат следата. Едно от тях протягаше лапи към Алис, опитвайки се да я достигне, с широко отворена уста, с горещ дъх. Хюго го срита и изруга.

— Хей! Хей! — изкрещя той отново. — Вещица! Намерете вещицата! Търсете вещицата! Търсете я!

Едрото куче излая пак и се хвърли към Алис, но тогава ловецът наду рога, разнесе се силен, неблагозвучен, писклив вой и кучетата хукнаха в мъглата. Огромният жребец на Хюго се обърна и се втурна след тях. Алис притисна лице към гърба на Хюго и се вкопчи в кръста му, плачейки от ужас.

Морах беше пред тях. Тя се смъкваше с усилие надолу по склона, хлъзгаше се по калта, пълзеше по камъните, а после тръгваше отново нагоре, бягаше, за да спаси живота си. Кучетата я зърнаха и залаяха по-ожесточено. Когато чу звука, Морах се извъртя рязко, всички зърнаха бялото й лице, после тя падна на ръце и колене и за миг се изгуби от поглед.

— Заек! — провикна се един млад човек. — Заек! Тя ще се преобрази в заек!

Докато той говореше, един заек се шмугна под краката им, изпънал назад уши с черни връхчета, отметнал назад глава, и хукна надолу по хълма към реката.

Кучетата се стрелнаха по новата следа, джафкайки като обезумели, докато заекът се отдалечаваше все повече от тях.

— Ще опише кръг! — изкрещя Хюго. — Пресечете й пътя! Върнете я!

Алис, която се държеше здраво, докато конят скачаше и се мяташе под нея, крещеше сред вятъра: „Не! Не! Не!“, но Хюго не можеше да я чуе. Ловецът надуваше рога си, хрътките скимтяха, а кафявата зайка, с удрящи по земята дълги крака, се носеше плавно по земята на големи подскоци, очите й бяха облещени от ужас така, че се виждаше бялото.

— Отправя се към реката, сър! — изкрещя един ловец. Настигаха плячката, но не достатъчно бързо. — Ще се вмъкне в някоя от онези дупки и никога няма да я измъкнем.

— По-бързо! — изкрещя Хюго. — Отрежете й пътя! Не я оставяйте да стигне до брега! Вкарайте я в реката!

Хрътките се втурнаха напред, но зайката се отклони, направи завой и се откъсна. Конете се препъваха и хлъзгаха надолу по стръмния склон, ездачите ги пришпорваха. Зайката се бе отправила към каменния мост: виждаха я ясно как тича през сивите каменни плочи, виждаха и хрътките, на няколко дължини зад нея, защото тичаха по-бързо по камъните. После тя скочи от моста, зави наляво, оставяйки кучетата да се зъбят и да се опитват да захапят въздуха, и се шмугна в дълбоката пещера, която Алис бе намерила по-рано. Джафкайки от яд, хрътките се хвърлиха към отвора.

— Отклонете ги! Отклонете ги! — изкрещя Хюго. — Ще се заклещят някъде. Тя ще ги подмами там долу и ще ги хване в капан.

Той скочи от коня си и закрачи с едри крачки към тях, с плющящ камшик. Хрътките отстъпиха озъбени назад и отидоха при ловеца, от зиналите им муцуни се стичаха лиги. Хюго, тресящ се от възбуда, отиде бавно до отвора на пещерата и предпазливо надникна вътре.

— Смъртоносна дълбочина — каза. — Бих слязъл там долу заради животно, но не и заради преобразена в заек вещица.

Мъжете кимнаха.

— Може да се върне — предупреди един.

— Или да се преобрази в змия в тъмнината — кимна друг.

— Какво ще правим? — попита младият. Те инстинктивно погледнаха към Алис. Тя се беше вкопчила в лъка на седлото, защото конят се движеше неспокойно, а когато вдигна глава, видяха, че лицето й е цялото в следи от сълзи. Погледът й беше безумен.

— Чакайте — каза тя, с треперлив и остър глас. Гръмотевичен тътен и пукот на мълния се разнесоха по високите, тъмни хълмове на запад, откъдето извираше реката.

Хюго се върна при коня и вдигна поглед към Алис.

— Да чакаме ли? — попита. — Какво искаш да кажеш с това, да чакаме?

Алис се разсмя истерично.

— Бурята дойде — извика тя. Погледна на запад. Няколко тежки капки дъжд паднаха мудно от небето, после още, и още.

— Е, и? — попита Хюго.

— Водата се надига — каза Алис. Гласът й потрепери, а после тя започна да се смее, да се смее толкова силно, че не можеше да говори, докато сълзите се лееха по лицето й. — Водата се надига. Докато вие чакате тук, на сухото, тя чака там вътре. И слуша.

Хюго я зяпна.

— Слуша? — повтори той.

— Тя ще чуе рева на надигащото се подземно езеро, ще чуе клокоченето на всички поточета, течащи към нея, а после ще почувства напора на всмукващото течение около глезените си, после ще го види, надигащо се бързо, около коленете си. Може да опита да излезе, може да се мъчи да се изкатери нагоре, но главата й ще докосне каменния покрив на пещерата и водата ще се надига, все по-нагоре, и по-нагоре, докато залее лицето й и тя няма да има къде да се скрие, и няма да има какво друго да вдишва, освен вода от придошлата река.

Хюго беше пребледнял.

— Искаш да кажеш, че ще я удавим в пещерата? — попита той.

От ужас лицето на Алис се бе разкривило в измъчена гримаса. От устните й се изтръгваше високият кикот на лудостта.

— Вижте — каза тя, сочейки към линията, показваща докъде бе стигнал приливът. Сламата и клоните лежаха като панделка по протежение на речния бряг, цял ярд над входа на пещерата. — Нищо няма да изплува оттам — каза Алис, като се смееше неспирно. — Нищо! Завардете входа, а бурята ще свърши работата вместо вас. Дъждът ще бъде пратеният от вас мъчител. Дълбоката, придошла река ще бъде вашият палач. Морах е мъртва! Ще я застигне точно такава смърт, от каквато се боеше най-много!