Мейв Бинчи
Сърце и душа (9)

Осма глава

Вони си прибра пощата и видя писмото от Фиона. Странно — писа й миналата седмица. Разказваше за Диклан Карол, лекарят в кардиологичната клиника, който катастрофирал, ала се възстановявал много бързо. Може би сега й съобщаваше, че са се сгодили. Вони се надяваше да е така.

Малкият й магазин за сувенири беше празен. Седна, наля си чаша гъсто гръцко кафе и отвори плика. Не ставаше дума за годеж, въпреки че романсът продължавал чудесно, Фиона я молеше да намери каквато и да е работа на двама седемнайсетгодишни близнаци, които ще дойдат през пролетната ваканция.

Обясняваше, че потеклото им е обвито в мистерия. Биологичните им родители сигурно били някъде по широкия свят, но открай време за тях се грижели Мати и Лизи в дома си на Сейнт Джарлатс Кресънт.

Били умни и забавни. Момчето мечтаело да стане адвокат, а момичето — учителка. Приятни деца, биха могли да разнасят кашони, да й помагат да пазарува или да чистят при Андреас. Не искали да изкарват много пари, само да си платят екскурзията и да натрупат опит.

Писмото завършваше с думите: „Надявам се да им намериш нещо, Вони. Въпреки безумните ми драми и трагедии, аз обичам острова и винаги си спомням с мили чувства за него. С обич — Фиона“.

Вони се замисли за секунда, после взе лист и започна:

Скъпа Фиона,

Прати ми близнаците, ще се радвам да се запозная с тях. Кокошките умряха от старост. Не събрах сили да купя нови и „кокошата къща“, както я наричаше, е празна. Ще я почистим и ще сложим две легла, за да отседнат тук. Кажи им да хванат нощния ферибот — Агия Ана изглежда великолепно призори — упъти ги къде живея и аз ще се погрижа за тях.

Стана да пусне писмото в пощенската кутия, ала чу звънчето на входната врата. Погледна да види кой е. Беше Такис, адвокатът й.

Влезе в магазина и се огледа.

— Сама ли си, Вони?

— Държавна тайна ли ще ми съобщаваш?

— Не, но въпросът е личен.

— Давай, Такис.

— Синът ти е в затвора в Англия.

— Божичко! За какво?

— Данъчни измами и прочее.

— И сега какво?

— Няма пари да си плати гаранцията. Много е голяма, страхуват се да не избяга.

— Откъде научи, Такис?

— Е, откакто му завеща всичко, реших да го държа под око. В случай че починеш и трябва да се свържа с него. Независимо какво мисля, това е твоята воля…

— И Ставрос те помоли да ми кажеш? — обнадеждено попита Вони.

— Не, дори не знае, че съм запознат със случая.

— Не се е сетил за мен?

— Не.

— Но аз ще платя гаранцията, разбира се.

— Опасявах се, че ще поискаш.

— Опасяваше се?

— Информаторите ми твърдят, че ще избяга.

— Ако избяга, избяга. Трябва да му дадем шанс. Дължа му го.

— Нищо не му дължиш.

— Така си мислиш, но аз не смятам така. Когато беше малък, по цял ден се въргалях пияна и се държах като луда. Никога няма да изкупя дълга си.

— Няма да е лесно, Вони. Ще се наложи навярно да отидеш до Англия; няма да приемат пари от анонимна чуждестранна сметка.

— Ще отида, разбира се, ще отида.

Такис се поклони и излезе. От него младежът би получил ритник по задника. Но майките са друго нещо.

 

 

Фиона посети близнаците и им показа писмото от Вони.

— Странно име — отбеляза Мод.

— За ирландка — допълни Саймън.

— Май рожденото й име е Вероника — обясни Фиона. — От Западна Ирландия е.

— Сигурно си ни похвалила много, щом е решила да ни приюти и да ни наеме — тържествено обяви Мод.

— Е, предоставя ви само кокошата къща, но, да, написах й, че може да разчита на вас.

— Откъде знаеш? — полюбопитства Саймън.

— Понеже шефът на полицията там — Йоргис — ми е близък приятел и ще ви закопчае, ако не се държите както подобава.

— Аха, добре — кимна Саймън.

— Ще внимаваме много — обеща Мод.

— И ако изобщо се измъкнете от затвора, аз ще ви намеря и ще ви бия до посиняване, задето сте ме изложили.

— Божичко! — възкликна Саймън.

— Небеса! — додаде Мод.

— Диклан страхува ли се от теб? — попита Саймън.

— О, надявам се — усмихна се Фиона. — Как ще стигнете дотам?

— Резервирахме евтин полет до Атина…

— Ти спомена, че фериботите тръгват два-три пъти дневно…

— Хващаме автобуса до Пирея…

— И ферибота до Агия Ана…

— Тръгваме към Марч стрийт 26…

— Магазинът на Вони е вдясно нагоре по възвишението…

Фиона ги слушаше удивено. Как ли ще им се дивят хората в Агия Ана.

 

 

Вони и Андреас пиеха кафе на пристанището.

— Скоро ще се наложи да замина — каза Вони.

Андреас знаеше, че няма смисъл да пита. Или ще му каже, или не. Разприказва се за сина си Адонис, който се върнал от Чикаго да помага в бащината таверна. И, естествено, възнамерявал да изкупи половината град. Андреас поклати глава. Днешната младеж не се задоволява с малко. Винаги искат повече, повече и повече.

— Знам, Андреас. Много добре.

Вони млъкна.

Андреас се почуди дали пътуването не е свързано със сина й.

— Да наглеждам значи ирландчетата, докато те няма?

— Ако се наложи да отсъствам докато са тук, ще ти бъда много признателна. Просто им хвърляй по едно око да не вдигнат на главата си кокошарника. Той, между другото, изглежда страхотно. Благодари на Адонис, моля те, задето прати хората си да разчистят.

— Радвам се, че ти помогна. Много повече, отколкото на плановете му да отвори хотел с петдесет легла. Честно — Андреас се ужасяваше от рискованото, дръзко начинание.

— Говорих с Фиона. Обади ми се снощи. С нетърпение очаквали да се запознаят с нас. Представи си — на тяхната възраст да видиш за пръв път това прекрасно място… — Вони вдигна поглед към обрамченото от морави планини пристанище и се усмихна. — Фиона каза, че младежът й поискал ръката. Много е щастлива. Изглежда добър човек.

— Не оставай дълго там, накъдето си се запътила, Вони — заръча Андреас.

 

 

Колко хубаво, че ги посъветваха да пристигнат призори! Мод и Саймън стояха облегнати на перилата на ферибота, който се приближаваше към пристанището. Сочеха забележителностите, за които им бе разказвала Фиона. Голямата, ниска и дълга сграда трябва да е хотел „Ана Бийч“; огромната постройка върху скалите сигурно е болницата.

Мати спомена, че е добре да занесат на Вони бутилка ирландско уиски, Фиона забрани категорично; предложението било крайно неподходящо. Затова купиха ирландски кейк в метална кутия.

Малко се страхуваха от срещата с Вони. Фиона също не си поплюваше, но тази жена бе много по-стара, може би луда, и смяташе да ги настани в пребоядисана кокоша къща.

Фиона им поръча да правят каквото им каже — да подбират вълнени платове за слепите в болницата, да купуват подноси от пазара на хълма, да раздават на туристите дипляни за магазина й. Освен това ги предупреди, че ще научава всяка тяхна стъпка от приятеля си Йоргис — шефа на тамошната полиция.

Толкова бяха наплашени, че не смееха да произнесат името му.

 

 

Пристанището беше прекрасно — възрастни жени в черно сваляха от ферибота клетки с кокошки и кошници със стоки. Роднини се посрещаха и поздравяваха. Откъм кафенето долиташе музика.

— Не ти ли се струва като на… — подхвана Мод.

— Като на кино! — щастливо довърши Саймън.

Нарамили раниците, двамата поеха нагоре по Марч стрийт и откриха къщата на Вони. Почукаха на вратата, чудейки се що за жена ще им отвори.

Оказа се дребна и жилеста, с дълга плитка, с набраздено от бръчки лице, но широко усмихната.

— Личи си, че се нуждаете от хубава закуска. Какво искате? — попита ги тя.

— Авга ако може… — започна Саймън.

— Всъщност няма значение — учтиво го поправи Мод.

— Яйца, разбира се, виждам, че сте понаучили гръцки.

— Аз знам само десет думи за храни, които можем да си позволим — призна Саймън.

— О, да бяхте дошли, когато бяха живи чудесните ми кокошки носачки, щяхте да опитате наистина вкусни яйца. Но ще се постарая да излезе нещо и от купешките — обеща Вони.

— Да ви помогнем ли? — Мод държеше да покаже колко са услужливи.

— Не, цяла нощ сте плавали с ферибота. Вървете и си оставете багажа в бараката, която трябва да спра да наричам кокоша къща.

— Когато си тръгнем, може пак да я използвате за пернати — успокои я Мод.

— Не, не мисля. Приятелите ме съветват да я давам под наем следващата година. Остарявам, магазините за сувенири са много… По-големи и по-хубави от моя.

— Ще ви помагаме с всички сили… — увери я Мод.

— За да си възвърнете заслуженото реноме — допълни Саймън.

Фиона бе права. Приличаха на двойка смахнати, симпатични комици.

 

 

Мати се отби в къщата на Моли и Пади Карол. Диклан тъкмо тръгваше на работа.

— Моля те, предай на прекрасната си годеница колко са й признателни Мод и Саймън за помощта. Обадиха се да съобщят, че са пристигнали благополучно и Вони е страхотна.

— Радвам се да го чуя — Диклан остана доволен, че ще занесе хубави новини на Фиона.

— Казаха, че островът е райско място. Там ли ще прекарате медения месец с Фиона? — попита Мати.

— Още не е уточнила дата за сватбата, все повтаря, че времето е пред нас.

— Много разумно момиче — одобрително вметна Моли Карол. — Благословен е денят, когато я срещна.

Изглеждаше толкова доволна, сякаш лично е обикаляла денем и нощем пътищата в търсене на Фиона.

— А по какъв повод е била там годеницата ти? — полюбопитства Мати.

— Преди няколко години посетили острова с приятели — обясни Диклан.

Фиона му спомена за някакво увлечение, което приключило трагично, но когато заговори за това, лицето й се изопна тревожно и Диклан смени темата. Едва ли щяха да прекарат медения си месец на Агия Ана. Островът навяваше спомени за силно приятелство, но и за много болка и тъга.

 

 

Фиона се зарадва, че гръцкото приключение се развива успешно. Сети се за приятелите, които бе намерила там. Изпрати две картички. Едната до Англия на Дейвид — милия млад евреин, който се държа толкова добре с нея през онова лято. Баща му почина и той убеди майка си да продаде фирмата, която никога не бе желал да ръководи.

Скъпи Дейвид,

Двамина мои седемнайсетгодишни приятели „работят“ при Вони и се забавляват страхотно. Казаха ми, че кокошата къща е сменила предназначението си и на пристанището вече има пет кафенета. И останалите ни приятели са там. Не е ли вълшебно?

Влюбих се, този път както трябва и истински. Той ми поиска ръката и аз приех. Как стоят нещата при теб?

С обич — Фиона

Скъпи Том и Елза,

Тези дни все мисля за Агия Ана, защото двама мои млади приятели ще помагат на Вони няколко седмици. Спомням си прекрасните ни дни и нощи там. Сигурна съм, че Калифорния не отстъпва на острова.

Срещнах чудесен мъж, лекар в кардиологичната клиника, където работя. Ще се женим. Най-сетне разбрах какво е истинска любов. Ще ви поканя, щом определим дата за Големия ден…

С обич — Фиона

— Забравих как съм живяла, преди да се появят близнаците — разказваше Вони на Андреас и Йоргис. — Толкова са странни и старомодни и винаги на разположение. Заведох ги в Калатриада. Пред затворения магазин бяха струпали огромна купчина кашони. Нямаше как да ги пренесем с автобуса. Саймън се върна, намери Мария и докара колата й. Пристигнахме, преди да се стъмни. Прекалено е умно момчето за адвокат.

— Внимавай да не те чуе Такис — засмя се Андреас.

В същия момент се появи Такис, поел на обичайната вечерна разходка из селото.

— Да не чуя какво? — попита той.

— Критикува професията ти — ухилиха се Андреас и брат му.

— Вони! Точно теб исках да видя. Говорихме за едни документи, помниш ли? Да ти ги донеса ли вкъщи днес?

— Не, Такис, подслонила съм две ирландчета. По-добре аз да дойда у вас.

— Разбира се — съгласи се Такис и закрачи нататък.

Андреас и Йоргис се спогледаха. Документите сигурно имат нещо общо с пътуването на Вони. Но тя не смяташе да споделя, а те — да разпитват.

 

 

— И сега какво? — попита Вони Такис същата вечер.

— Уведомих ги, че парите за гаранцията са осигурени.

— Нали не каза от кого са? — разтревожи се Вони.

— Не, но това е проблемът. Няма да приемат пачки в брой с неизвестен произход. Парите може да са прани или от наркотици. Налага се да съобщим коя си.

— Много шум за нищо! Та това са си негови пари, завещала съм му ги.

— Законът трябва да се спазва. А и Ставрос не е знаел, че има пари, така че са още по-подозрителни откъде са се появили.

— Да, предполагам. Какво да направя?

— Ще ти обясня реда.

— Ще го видя ли?

— М-м… не… докато е в ареста, но като внесеш гаранцията, можеш да го видиш. Навярно ще поиска да ти благодари — колебливо завърши Такис.

— Не искам благодарности — отсече Вони. — Изпълнявам майчинския си дълг.

 

 

Вони обясни на близнаците, че заминава за Англия по работа.

Саймън посети компютърния клуб в Ана Бийч и резервира евтин билет от Атина.

— Няма ли да минеш през Ирландия? Съвсем наблизо е.

— Не, Саймън, благодаря. Само до Англия.

— По-добре да почака да се върнем ние, за да я посрещнем както подобава — отбеляза Мод укорително. — Ще дойдеш на сватбата на Фиона и Диклан, нали?

— Да, но Вони сигурно има роднини и други приятели там.

— Не си струва да си хабим думите за тях — отсече Вони.

— Да ти помогна ли за куфарите? — предложи Мод. — Да изгладя нещо? Друго?

— Не, няма да нося много неща. Само ръчен багаж. Ще ви бъда благодарна, ако отидете с ферибота да ми купите билета; после се отбийте в болницата да им съобщите, че ще отсъствам известно време, но вие ще им помагате.

— Да кажем ли кога ще се върнеш? — Саймън държеше да е подготвен.

— След няколко дни. Не съм сигурна… — подхвана Вони.

— Значи ще обясним… — започна Саймън.

— Че ще останеш колкото е необходимо… — довърши Мод и Вони им се усмихна признателно.

Няма да се тревожи за къщата и магазина, щом близнаците ще ги наглеждат.

 

 

Изпратиха Вони до ферибота. Дойде и Андреас с високите си кожени ботуши. Носеше малък вързоп с маслини и сирене, в случай че Вони пропусне обяда.

— Хубав път, Вони, и се връщай скоро — пожела той.

Мод и Саймън ги следяха любопитно.

— По-специални приятели ли сте с Вони? — попита Мод.

— Да, точно така. Приятелството ни е много специално.

— Хрумвало ли ти е да се ожениш за нея? — почуди се Саймън.

— Да, но не улучих момента. Трябваше да помисля и да й предложа по-рано. Твърде късно се сетих.

Възрастният мъж застина с отнесено изражение, но скоро лицето му се разведри.

— Хрумна ми нещо — брат ми Йоргис ще ми гостува на вечеря днес, като затвори полицейското управление. Защо не дойдете да ви запозная с него?

— С Йоргис?

— Началникът на полицията?

— Ти е брат? — Близнаците се разтрепериха като издирвани от интерпол престъпници.

Андреас ги изгледа внимателно.

— Да, и той като мен е сам, често вечеряме заедно и наблюдаваме светлините на града.

— О, моля те, Андреас! Нищо лошо не сме направили!

— Съборихме сергията с портокали, но после с часове ги събирахме и почистихме всичко. Мъжът остана доволен и…

— … И плувахме в пристанището, защото не знаехме, че е забранено заради лодките. Извинихме се сто пъти и началникът на пристанището каза, че няма нищо — побърза да обясни Саймън.

— Така че не викай Йоргис — примоли се Мод.

— Не искаме да се мяркаме пред очите му — уточни Саймън.

— Фиона ще ни убие! Заплаши да ни насини от бой! — с ококорени очи обясни Мод.

— Фиона ви заплаши? Фиона? — изненада се Андреас.

— Да, познаваш ли я?

— Да, едно лято беше тук, но не ми се видя страшна. По-скоро обратното…

— Така ли? — удиви се Мод. — На мен ми се струва много страшна.

— А и Диклан, синът на приятеля на Мати, все гледа да й угоди.

Андреас изгуби нишката.

— Е, Йоргис ще намине към осем — върна се той на позната територия.

— Ако не възразяваш…

— Предпочитаме…

— Ще внимаваме повече за в бъдеще…

— Със сергиите и пристанищата.

— Нямам представа за какво говорите — прекъсна го Андреас. — Просто елате в таверната в осем.

Скъпа Фиона,

Уведомяваме те, че снощи се запознахме с твоя приятел Йоргис, шефа на полицията. Срещата не беше по служба. Подчертаваме, че става дума за социално събитие. Оказа се, че е брат на собственика на таверната Андреас. Вечеряхме там снощи и Йоргис се държа много приятелски. Изобщо не се заинтересува от инцидента със сергията. Началникът на пристанището не беше споменал, че сме плували на забранено място, тоест — и тук няма проблем.

Прекарваме чудесно и сме ти безкрайно благодарни, че ни упъти към този прекрасен остров. Не ни се вярва, че в кокошата къща наистина са живели кокошки — има прозорец на покрива и плакати и картини по стените. Кокошките са се чувствали много удобно.

Местните твърдят, че си била много миролюбива онова лято. Но всички се променяме. Радват се, че си се сгодила.

Не се притеснявай. Срещата ни с Йоргис беше приятелска; той ни пя след вечеря, което доказва, че не сме сторили нищо лошо.

Вони замина за Англия по работа и ние наглеждаме магазина. Мария, една млада вдовица, идва всеки ден да разговаря на истински гръцки с клиентите, но основно отговаряме ние.

Благодарим ти още веднъж.

С обич — Саймън и Мод

Фиона беше забравила, че е заплашила близнаците със саморазправа и с полицейския началник в Агия Ана, та писмото съвсем я обърка. И като всички около близнаците усети, че губи равновесие. Истински я учуди обаче новината, че Вони е заминала за Англия по работа. Вони няма нищо общо с Англия. Защо ли се е наложило да ходи там?

 

 

В пансиона, където отседна, я посрещнаха топло. Вони сподели, че за пръв път посещава Англия.

— Представете си само! А е толкова близо до Ирландия! Но много млада се омъжих за грък и заживях на Средиземноморието. Така и не стигнах до Англия.

Съпрузите, които стопанисваха пансиона, проявиха искрен интерес.

— Какъв авантюризъм! — ахнаха в един глас.

— Прекален може би — тъжно отрони Вони.

— Искате ли да ви упътим до някакви забележителности? — предложи жената, почувствала скръбната нотка.

— Не — единствената забележителност, която ще посетя, е затворът.

Обясниха й, че автобусът спира точно пред входа и повече не я разпитваха. Само й допълниха чашата с чай.

Спокойни хора. Случи на хотел.

 

 

На другата сутрин Вони стоеше на спирката и гледаше обикновените хора, заети с обикновени неща. Момичета вървяха към магазините, където работеха, жени водеха децата си на училище, мъже тревожно си поглеждаха часовниците.

Хора със семейства, мъже, жени, деца, които живеят нормално. Никой не носи куфарче с потвърдени чекове, за да плати гаранция и да освободи от затвора син, отчуждил се през годините. Сърцата им не се свиват тревожно. За разлика от нея знаят какво ще им донесе денят.

 

 

Кардиологичната клиника набираше скорост, Франк Енис се появи да им съобщи, че в американски вестник публикували статия за тях. Положили невероятни грижи за жената на американски журналист, прекарала инфаркт по време на тримесечния им престой в Дъблин. Франк потупваше по вестника и повтаряше, че подобна реклама не се купува с пари.

Клара се зарадва, но не се впечатли особено. Обясни, че се отнасят еднакво към всички пациенти, съпругата на журналиста не правела изключение.

— Но пък споменава колко чиста, просторна и добре оборудвана е клиниката, Франк! — обърна му внимание Клара. — Ако се бях съобразила с теб, щеше да прилича на мечешка бърлога…

Хилари забеляза как лицето на Франк леко се изопва. Според нея Франк се интересуваше от шефката на клиниката не само професионално. Сподели прозрението си с Клара, която избухна в смях.

— Франк! — извика ужасено. — По-скоро ще отида в манастир!

— Обажда се да провери дали си тук — не се предаде Хилари — и въобще не се вясва, ако те няма.

— Повече старание ще трябва да вложиш, ако смяташ да се преквалифицираш като частен детектив или психолог! — засмя се Клара.

Кити Райли мина край тях, обзета от религиозен плам.

— В тази клиника прекалявате със смеха — неодобрително подметна тя.

— В работата сме сериозни, Кити — извини се Клара.

— Но в свободното време по-добре кажете десет молитви, вместо да се подхилвате. Помислете си какво добро ще направите!

— Знам, Кити, сигурно си права, но след молитвите е позволено да се посмеем, нали? — Фиона си запуши устата, за да прикрие усмивката.

Разказваше случката на Барбара в стаята на медицинските сестри.

— Тук сме като в цирка — съгласи се Барбара. — За какво се замисли сега?

— Чудя се защо Вони е заминала за Англия. При Дейвид? Ще ми се да знаех какво я води натам.

 

 

Съкилийникът на Ставрос беше шотландец — Джаки Макдоналд. И Джаки се бе озовал зад решетките по погрешка. Имаха само две допирни точки — несправедливият арест и липсата на пари за гаранция. Затова и двамата останаха шокирани от новината, че Ставрос вероятно ще бъде освободен под гаранция.

— Кой ли е платил? Баща ти? — завидя му Джаки.

— Възможно е, но нямам представа откъде е намерил пари. Дядо е починал може би, имаше няколко бръснарници. Оттам са сигурно.

— Не знаеш дали е жив, или мъртъв? — невярващо възкликна Джаки.

— Не, откъде да знам?

— Ами майка ти?

— Божичко, не, тя е безнадежден алкохолик! Пиячката сигурно я е убила вече. А и да не е, не би ми помогнала.

— Защо не?

— Преди много време ми прати едно прискърбно писмо — искала да ми се извини, обичала ме и прочее. Исусе!

— А ти какво отговори?

— Иска ли питане? Написах й: „Живей си живота и ме остави да живея моя“. Не, няма начин да е тя.

 

 

Всички служители се държаха любезно с Вони. Дори различи състрадание по иначе безизразните им лица. Беше им благодарна, че я улесняват.

— Ще го видя ли? — попита Вони.

— Настояха да не казваме кой плаща гаранцията. Гръцкият адвокат държеше много на това — меко й обясни мъжът с бащинско излъчване. Никога не би разбрал разрива между Вони и сина й.

— Да, точно така — потвърди Вони.

— Убедихме се в легитимността на средствата, както си му е редът, и съобщихме само, че са от Гърция.

— Да, да, разбира се.

— Когато го освободим, той вероятно ще се свърже с вас.

— Не е сигурно. Аз живея в Гърция и понеже така или иначе се наложи да дойда, сметнах, че може да се видим.

— Искате първо да говорите с него, да му обясните, че внасяте гаранцията…?

— Не, не възнамерявам да го шантажирам. Не желая да се чувства длъжен да ми благодари, длъжен да ме види.

— Но той ще поиска да ви види, майка сте му.

— Бях лоша майка — простичко обясни Вони.

— Всички сме лоши родители. Няма предварителна школа като за работата.

— Убедена съм, че вие сте се справили.

— Не съвсем. Синът ми мечтаеше да стане музикант. Насилих го да учи за истинска професия. Мислех, че съм прав. Излизаше с едно момиче, то забременя, ожениха се. Той и досега ненавижда работата си и вината е изцяло моя.

Вони го погледна удивено. Англичаните са прословути с дискретността си, а този човек й споделя житейската си история! Познава Ставрос — може би я подготвя за предстоящото разочарование.

Трогна я.

— Ще оставя адреса и телефона на пансиона, където съм отседнала. Дайте му ги, когато попита.

— Ако попита — поправи я мъжът.

— Смятате, че може и да не попита?

— Човек никога не знае.

— Е, когато се уреди всичко, дайте му адреса…

— Непременно — обеща той и остави листа върху бюрото си.

 

 

— Искаш да кажеш, че всичко е готово и подписано? — Джаки зяпна удивено Ставрос.

— Страхотно е, знам! Съжалявам, че и на теб не ти излезе късметът.

— И кой плати?

— Не питах. Знаеш поговорката, че на харизан кон зъбите не се броят.

— Да, но сумата е огромна.

— Още една причина да не разпитвам. Просто ще изчезна.

— Наистина ли? — объркано попита Джаки.

— Естествено. Защо, ти какво щеше да направиш?

— Но нали каза, че е станала грешка?

— Абсолютно, но не смятам да реформирам съдилищата. Успех, Джаки… — сбогува се Ставрос.

Предадоха на Ставрос адреса.

— Кой го остави? — попита той.

— Една дама.

Ставрос прочете името и телефонния номер.

— Да я познавахте навремето, нямаше да я наречете дама…

— Сега изглежда добре — стисна неодобрително устни възрастният мъж.

— Както и да е…

Ставрос скъса листа на две и го изхвърли в кошчето за отпадъци.

 

 

Вони чакаше в пансиона.

И чакаше.

След два дни се обади мъж и помоли да говори с нея. Разбра, че не е Ставрос, гласът беше на по-възрастен човек. Мек глас, помнеше го.

— Не ми е работа, но реших да ви съобщя, че синът ви не взе адреса.

— Но защо не му го дадохте?

— Опитах се, но стана объркване.

Вони усети, че не бива да пита, но искаше да узнае.

— Какво объркване? Забрави го, като си тръгваше?

— Нещо такова, да.

— Как?

— Просто не го взе, мадам. Не исках да стоите там и да чакате. След всичко, което направихте за него…

— Каза ли нещо? Каквото и да е? Не се притеснявайте…

— Не, мадам, нищо.

— Благодаря ви. Олекна ми все пак.

Вони си събра скромния багаж и пое към летището. Саймън й беше обяснил как да намира по-евтини полети. Сега, разбира се, понеже не разполага с никакви средства, ще трябва да се вслушва в подобни съвети.

* * *

— Щом Вони е ходила в Англия, значи ще дойде и в Ирландия на сватбата ни — предположи Диклан.

— Разбира се — нехайно отбеляза Фиона. — Щом го организираме, непременно ще я поканим.

— Дали ще е скоро? — попита Диклан.

— По-важно е да го обмислим добре. Бързата работа, срам за майстора — пошегува се Фиона.

На моменти Диклан се кореше, че не настоя веднага да определят дата. Копнееше да се оженят още утре, ала не смяташе да я притиска. Ще почака. Целият живот е пред тях.

Приятелят на баща му Мати имаше адреса на близнаците. Диклан им изпрати петдесет евро.

 

 

Донесете подарък на Фиона, ако намерите нещо хубаво, характерно за региона и леко за носене. Не й казвайте, защото е изненада. Според Фиона помагате усърдно на всички. Браво!

Сейнт Джарлатс Кресънт не се е променил; пролетта тук е приятна, но, естествено, не може да се сравнява с природата при вас. Аз съм в отлична форма, като новороден, почти не използвам бастуна. Успех и предайте сърдечните ни поздрави на Вони. Знаете ли защо е пътувала до Англия, между другото? Фиона твърди, че никъде не ходела напоследък.

Най-добри пожелания — Диклан.

 

 

Мод и Саймън прочетоха внимателно писмото.

— Огърлица — предложи Мод. — В Калатриада имаше красиви филигранни огърлици.

— Да, но те не са характерни за региона. Дали да не изберем тукашна керамика? — Саймън се мъчеше да спази изискванията.

— Ще я счупим. Много път е до вкъщи, Саймън — практично отбеляза Мод.

— Ако Вони се прибере, ще се посъветваме с нея, разбира се — предложи Саймън.

— Забравих. Срещнах Йоргис и той ми каза, че си идва утре.

— А той спомена ли…?

— Не, а и аз не питах… — довърши Мод.

— Нейна работа си е — съгласи се Саймън.

Обмислиха как да я посрещнат.

— Дали да не купим вино или шампанско? — предложи Саймън.

— Не, някак си не се връзва, тя е като монахиня — в гласа на Мод нямаше и капчица неодобрение. — Да купим яйца, гъби, хляб и мед. Сигурно ще си дойде със сутрешния ферибот. Така твърди и Йоргис.

— Ще я посрещнем — заключи Саймън.

 

 

Петима мъже и две жени очакваха Вони. Андреас, брат му Йоргис, доктор Лерос, адвокатът Такис, Саймън, Мария и Мод.

Когато фериботът навлезе в пристанището, Вони ги видя от палубата и възторжено им помаха. Решиха да закусят в „Месанихта“. Всички се опитваха да разчетат по лицето й как е минало пътуването.

Но понеже така и не я попитаха, нямаха причина да се оплакват, че ги държи в неведение.

Андреас се поинтересува гостоприемни ли са англичаните. Вони ги похвали. Йоргис полюбопитства шумни ли са. Бе въдворявал неколцина разюздани британци зад решетките. Вони обаче не беше се натъкнала на такива. По-скоро обратното.

Доктор Лерос беше по-прям — осведоми се дали Вони не се е консултирала със специалист заради здравословни проблеми. Вони се изненада. Чувствала се отлично.

Мария попита как се обличат англичанките, а Вони отвърна, че не знае, не обърнала внимание. Адвокатът Такис полюбопитства дали надеждите й са се оправдали. Вони го изгледа разсеяно и обясни, че планът е осъществен. И толкоз.

Мод и Саймън не разпитваха. Разказаха й колко добре се продават сините й чашки. Подредили ги на витрината и хората влизали да ги огледат отблизо. Помагали в болницата. Наели ги за детегледачи в хотел „Ана Бийч“ и им платили. Заделили парите, за да платят наема и храната на Вони. Всеки ден научавали по десет гръцки думи; научили и един гръцки танц. Русите им коси грееха на светлината на утринното слънце, а кожата им хвърляше златисти отблясъци. Изглеждаха по-здрави и не толкова ексцентрични, както в началото.

Вони им се усмихна доволно. Не всичко, но поне нещо вървеше добре.

Това трябва да я крепи.

След закуската с топло мляко и мед в „Месанихта“ Саймън и Мод понесоха малкия куфар на Вони към къщата й.

— Приятно ли е завръщането у дома? — попита Мод.

— В истинския ти дом? — уточни Саймън.

— Да, много приятно.

Вони се оглеждаше и ведро поздравяваше познатите.

— Купили сме много яйца, ако ти се яде омлет — обади се Саймън.

— Няма да откажа — прие с изморена усмивка Вони.

Отиде да се преоблече, докато близнаците приготвят омлета. Толкова мили, внимателни и деликатни деца!

— Е, вие двамата не бива само да работите — каза им по-късно Вони. — Искам да се позабавлявате, да си починете. Вървете да разгледате острова със спечеленото.

— Но ние смятахме да ти платим — обясни Саймън.

— Няма нужда. Нищо не ми липсва. Искам да видите всички красиви места — долината, пещерите, просторните плажове на север. Когато пораснете и се захванете с правото и учителството, винаги ще си спомняте тези дни. А това ще ме радва много…

— Ако наистина…?

— Ако си сигурна…?

Вони ги изгледа замислено. Скромната сума, спечелена в хотел „Ана Бийч“, щеше да им стигне да разгледат целия остров.

— Несъмнено. И още нещо?

— Да, Вони?

— Защо според вас ходих в Англия? Забелязах, че не любопитствате, но все пак — как мислите?

Те замълчаха и се спогледаха.

— Хайде, кажете, не се притеснявайте.

— Аз смятам, че някой е починал — каза Мод.

— Да, и аз мисля, че си била на погребение — додаде Саймън.

— Защо?

— Очите ти са тъжни. Някак различни.

— Дори усмивката ти е тъжна.

* * *

Времето отлетя. Ваканцията свърши. Загорелите Мод и Саймън се готвеха да се връщат в Ирландия. Вони им помогна да изберат подарък на Фиона — красив, ръчно рисуван шал.

— Ще дойдеш ли на сватбата й? — попита Саймън вечерта, преди да си тръгнат.

— Не, Саймън, твърде стара съм за екскурзии.

— Но как ходи в Англия? — Саймън разсъждаваше безпощадно логично.

— За да помогне в труден момент — напомни му Мод.

— За да помогна в труден момент — удивено повтори Вони.

— Неправилно ли се изразих? — стресна се Мод.

— Напротив, чудесно се изрази. Смятате ли, че тук научихте нещо, което ще запомните за цял живот?

— Да, малко гръцки. Не достатъчно, опасявам се, но и това е нещо — прецени Саймън.

— И научихме, че не е необходимо да имаш много пари, за да си щастлив — добави Мод.

— Точно така. Откъде го научихте?

— От всички. От хората в планината, които живеят съвсем скромно. И от теб. Нямаш много, но не мечтаеш за повече. Доволна си от живота. Независимо какво ти поднася.

— Но вие двамата не смятате, че щастието се купува с пари, нали? — изненада се Вони.

— Не, но мнозина мислят така.

— Знаете ли, струва ми се, че вие ще успеете да надмогнете всякакви трудности — похвали ги Вони. — Справяте се чудесно!

— Моля те, ела в Ирландия, ще се радваме да те поразведем — настоя Саймън.

— Ще се погрижим за теб, както ти за нас — предложи Мод.

— Да почакаме Диклан и Фиона да уточнят датата и тогава ще видим.

— Каже ли някой „ще видим“, значи „не“ — измърмори Саймън.

— Много си наблюдателен, от теб ще излезе добър адвокат — отбеляза Вони.

Привърза се много към близнаците. Отдавна не беше допускала някого толкова близо до себе си.

 

 

По-късно същата вечер се отби Такис.

— Къде са ирландчетата?

— На пристанището. С Андреас и Йоргис ще отидем по-късно, искаш ли да дойдеш?

— Не. Искам да говоря с теб.

— О, боже!

— Правилно. О, боже! Той е изчезнал, напуснал е Англия въпреки забраната. Не се появил да се подпише, заминал уж за един ден за Франция и не се върнал. Сбогува се с парите си.

— Парите са си негови, Такис. Да ги използва, както пожелае.

— Така и не ти се обади да ти благодари, нали?

— Откъде знаеш?

— Поддържах връзка с тамошните власти. Говорих с онзи мъж — спомни си те.

— Няма значение.

— Безсмислено е да споря с теб — въздъхна тежко Такис.

— Има и друго, нали?

— О, Вони, четеш мислите на всички, с изключение на сина си.

— Казах ти, че няма значение. Парите си бяха негови — да ги харчи, както и когато намери за добре. Давай нататък.

— Делил килията с някакъв шотландец — Джаки. Джаки ти написал писмо и помолил да ти го изпратят. Изпратиха го до мен. Отворих го, признавам.

— Наистина ли?

— Опасявах се, че моли за помощ.

— Оправдаха ли се опасенията ти, Такис?

— Да, донякъде. Но реших, че трябва да го прочетеш.

— Много щедро от твоя страна, че ми позволяваш да си прочета писмото.

— Ето го, Вони.

Уважаема майко на Ставрос,

Много седмици прекарах в една килия със сина ви. Беше щастлив, когато го освободиха благодарение на вашата щедрост. Надявам се, че сте богата и ще пожелаете да внесете и моята гаранция. Доста по-скромна е от неговата. Ще работя до края на дните си да ви върна парите. Ще ви бъда безгранично признателен.

Ставрос не е лошо момче, но е много объркан. Вижда всичко в бели и черни краски, не разбира, че светът е сив. Каза, че сте имали доста проблеми, когато бил малък. Оказа се, че алкохолът бил причината — всички сме го преживявали, но той не може да прости.

Ставрос ми се обади веднъж, след като го пуснаха. Искаше ми някакъв адрес. Попитах го дали сте се видели. Каза ми, че не сте. Попитах го защо е толкова неблагодарен и той отвърна, че сте платили гаранцията само защото изпитвате ужасни угризения за миналото. Тъкмо започвал да се чуди дали не се отнася твърде сурово към вас, но сега разбрал колко добре знаете, че сте му съсипали живота и сте го докарали дотук.

Споделям го с вас, за да ви уверя, че аз съм различен. Моля ви, майко на Ставрос, повярвайте ми, ще ви бъда много признателен и ще се грижа за вас, когато остареете.

Искрено ваш — Джак Макдоналд.

Вони вдигна очи. Такис се взираше през прозореца над покривите, които се спускаха към пристанището. Избягваше погледа й. Застана така, че нищо в жестовете му да не подсказва укоризнено: „Предупредих те“. Както бе предвидил, всичките й спестявания отидоха на вятъра.

— Благодаря, Такис. Вече сме наясно.

— Точно така.

— А сега да вървим към пристанището.

— Как ще се веселиш след това? Ти си забележителна жена, Вони.

Усмихна му се, както се усмихваше на всичките си приятели на острова — усмивка на щастлив и свободен човек, платил дълговете си докрай. Не искаше съчувствие, а съпричастие.

— Хайде, Вони. Да вървим — подкани Такис.

— Хайде, Такис, към таверната.