Мейв Бинчи
Сърце и душа (7)

Шеста глава

Въпреки романтичното си име, квартал „Маунтинвю“ в Дъблин далеч не предлагаше идилични планински пейзажи. По-големите къщи бяха свърталища на наркодилъри; нощем улиците представляваха опасно място. Училището бе изживявало и възходи, и падения, но за щастие новият директор Тони ОʼБрайън се справяше с трудностите с твърда ръка.

По-възрастните учители трудно привикваха на промените. Навремето беше различно, преподаваха в съборетина, но поне ги уважаваха. Децата от бедни семейства се стараеха да се представят добре на изпитите. Днес на първо място поставяха парите. Ако по-големият ти брат кара лъскава кола и носи скъпи кожени сака, едва ли ще полагаш усилия да си намериш работа в банка или в офис, където заплатата едва стига за скромна кола и дом, а кожените сака остават в сънищата. Нищо чудно, че уличните банди привличаха толкова много младежи. А за уважение и дума не можеше да става.

Ейдън Дън се оплакваше на жена си как по-едрите ученици блъскат учителите в коридора и им събарят книгите. После се разсмиват:

— Ръцете ви май не държат вече, сър?

Някога децата се спускаха да му помогнат. Вече не. Наричаха го „Плешивко“ и го питаха помни ли Първата световна.

Така се държаха и с учителките. Ако не са омъжени, по-грубите ги питат да не са фригидни или лесбийки. Ако са семейни, любопитстват по колко пъти нощем го правят.

— А ти какво отговаряш?

— Гледам да не им обръщам внимание; казвам си, че са уплашени деца, само че изразяват страховете си различно. Това обаче не улеснява работата.

— А как се справят жените?

— По-младите им влизат в тона: „О, в леглото моят съпруг е несравним“. Или: „Да, предпочитам лесбийките пред ужасни пъпчиви момчета с мръсни нокти“.

Ейдън поклати глава и тъжно добави:

— Силите ми са изцедени още преди да вляза в класната стая.

— Защо не напуснеш? — неочаквано предложи Нора.

Водеше вечерни курсове по италиански и ежегодно организираше екскурзия до Италия за групата. Поемаше и други ангажименти, но парите, пенсията и бъдещето не я интересуваха. Седеше на купения от разпродажба плетен стол и се опитваше да придума Ейдън да заживее безгрижно като нея.

Но той се притесняваше. Глупаво ще е да напусне училището няколко години преди пенсия. Тоест — да се лиши от сигурен доход на старини. Нали трябва да мисли и за бъдещето на Нора и на първото си семейство?

— О, те са добре осигурени! — весело вметна Нора. — На Нел даде почти всички пари от продажбата на къщата, Граная е омъжена за директора на училище „Маунтинвю“, а Бриджид стана партньор в туристическата агенция. Те трябва да ти помагат, ако се замислиш.

— Ами ти, Нора? Искам да се погрижа за теб, да ти предложа удобство, някакви удоволствия.

— С теб не ми липсват удобства и удоволствия.

— И сигурност, Нора — жално добави той.

— Никога не съм държала на сигурността. Не ми трябва и сега.

— Налага се да отработя останалите години.

— Не и ако не ти харесва. Ами прекрасните мигове, които си обещахме и които имаме?

— Зависят от стабилната ми работа, Нора.

— Нищо подобно. Не и ако тези въшльовци те притесняват и тревожат. Не ни трябва пенсията ти, Ейдън. Ще си съсипеш здравето.

— Няма — твърдо заключи Ейдън.

 

 

След седмица Нора и Ейдън отидоха в една от любимите си антикварни книжарници. Разглеждаха различни рафтове. Нора погледна към Ейдън и забеляза, че вдига ръка към гърлото си, сякаш не му достига въздух.

— Ейдън? — подвикна му тя.

— Съжалявам, много е задушно тук.

— Не е, даже става течение.

— Течение? — разсеяно повтори той.

— Ами да — мързеливият вятър, който не си прави труда да те заобиколи, а минава направо през теб… — усмихна се Нора.

Той не се развесели.

— Има ли нещо? — стресна се Нора.

— Не мога да дишам. О, Нора, скъпа, нали няма да припадна?

— Не, разбира се. Седни ей там — бързо се взе в ръце Нора.

Веднага съобщи на собственика на магазина.

— Коя е най-близката болница? — попита.

— „Сейнт Бриджис“. Проблем ли има?

— Съпругът ми не се чувства добре. Къде е пиацата за таксита?

— Не се притеснявайте. Ще ви закарам — предложи мъжът.

Нора не възрази. По-късно ще намери начин да му се отблагодари.

— Хайде, Ейдън, Дара ще ни закара.

— Къде? — прошепна Ейдън.

— Където ще ти помогнат да дишаш, скъпи.

Ейдън затвори облекчено очи.

 

 

Медицинските сестри в спешното отделение безмълвно го откараха зад паравана. Дадоха му кислород и се обадиха на личния им лекар.

— Свалете му панталоните — разпореди лекарят.

— Какво? — изненада се Нора.

— Хайде, мадам — любезно помоли китаецът, — дробовете му са задръстени с течност, трябва да я изтеглим, да поставим катетър…

Нора обясни всичко на Ейдън.

— Колко странно. Изобщо не ми се ходи до тоалетна — учуди се той.

Кислородът помогна. Вече се беше поуспокоил. Нора погледна големия контейнер, в който се оттичаха сякаш цели литри.

— Как е възможно?

— Сърцето няма сили да изпомпва — обясни китайският лекар. — Получил е сърдечен удар.

Силите я напуснаха. Сърцето беше изневерило на добрия, мил мъж, когото обожаваше и който толкова я обичаше. Животът им се промени завинаги.

 

 

След час Ейдън се почувства добре и се приготви да си върви у дома. Изненада се, че настояват да остане в болницата.

— Но аз се чувствам отлично — запротестира той.

Нора се прибра да му донесе пижама и халат. Външно не издаваше безпокойство, но желанието за живот сякаш я бе напуснало безвъзвратно.

Следващите няколко дни се изнизаха като в мъгла — консултации със специалисти, придружени от млади асистенти с бележници, медицински сестри, санитари, колички с храна. Близки и приятели с угрижени лица. И в центъра — Нора Дън, висока, с искрящи очи и дълга червена коса със сиви кичури, пристегната с черна панделка.

Седеше до леглото на Ейдън. Безгрижно играеха шах. По-наблюдателните биха забелязали, че никога не обсъждат домакинството, сметките, ремонтите, пазаруването. Нито съседите, роднините и приятелите. Живееха един за друг. Най-наблюдателните биха забелязали, че Нора се държи като робот. Поддържаше илюзията заради Ейдън.

Канеха се да го изпишат след седмица, но преди това го разпитаха сериозно до каква степен е подложен на стрес в ежедневието. Когато разказа на кардиолога за училището, той го посъветва да напусне работа.

Ейдън не даде и дума да се издума. Обясни, че ще си взима лекарствата, ще почива повече през деня, но няма да напусне, защото това е единственият му шанс да предложи сигурност на жена си. Не внасял много в семейния бюджет. Имал и други отговорности. Първото му семейство. Уважавал мнението на лекаря, но щял да остане в училището, докато се пенсионира.

Медицинският екип разговаря и с Нора, но удари на камък. Тя отново и отново повтаряше, че не се интересува от материални неща и пенсии. Живеели в малък апартамент под наем. Нямало проблем да работи повече, за да плаща наема, а и не харчели много.

— Значи ще го насърчите да напусне? — предположи кардиологът.

— Не, щом не го иска, докторе. Защо да вървя срещу желанията му? Ейдън харесва професията си, ще се почувства съсипан, ако го принудим да се откаже от училището.

— Няма ли начин да дава уроци вкъщи? Частни, може би?

— Не. Ейдън не одобрява платената допълнителна подготовка. Не би загърбил принципите си.

— Но вие сте толкова силен човек, госпожо Дън. Положително ще успеете да го убедите.

— Бих успяла, ако реша. Но не е честно да го караме силом да постъпи против волята си.

— Дори ако животът му е подложен на риск?

— Но той така или иначе ще умре, нали?

— Всички сме смъртни, но ако се грижи за себе си, ще живее дълго.

Лицето на Нора остана безизразно.

— Живот, пълен със страх и опасения задухът да не се завърне.

— Ние ще го предотвратим. С всички средства.

— Но не е сигурно? — рязко попита Нора.

— Не, както не можем да сме сигурни дали на път за дома няма да ви блъсне автобус. Но сме помогнали на много пациенти да се върнат към нормалния живот след инфаркт. Вашият съпруг е един от тях. Насочихме го към клиника за сърдечно болни, която ще посещава редовно. Тя е към нашата болница. Там следят състоянието на пациентите, вземат им кръвни проби, изписват им медикаменти.

— Защо го наричате сърдечна недостатъчност?

— Защото точно това е проблемът — сърцата спират да работят на оптимален режим.

— И Ейдън трябва да идва всяка седмица?

— Отначало да, когато се възстанови — по-рядко. Така ще се чувства по-сигурен.

Нора замълча.

— Наистина, госпожо Дън. Статистиката показва, че пациентите са по-спокойни и уверени, а те се нуждаят точно от това.

— Фармацевтична компания ли финансира клиниката? Пациентите участват ли в експерименти?

— Категорично не. Клиниката е под егидата на нашата болница и ние много се гордеем с нея. — Лекарят се възмути до дъното на душата си от подозрението й.

— Съжалявам, докторе. За вас Ейдън е само пациент, за мен — целият ми живот. Може би не разсъждавам трезво.

— Заради него се налага да мислите по-трезво от всякога — отвърна лекарят; определено трябваше да спечелят за каузата тази жена. — Придружете го в клиниката, опознайте хората там и двамата ще извлечете полза.

За пръв път болезнено изопнатото лице на Нора Дън се поотпусна. Чак сега лекарят забеляза, че тя е красива жена.

— Ще опитаме — заключи тя с бледа усмивка.

 

 

Барбара посети Ейдън в болницата и му обясни системата. Ейдън изслуша внимателно симпатичното енергично момиче. Кимаше разбиращо — в клиниката осигуряват всичко необходимо — физиотерапия, проследяване на кръвното и теглото.

Разполагат с денонощен телефон за спешни случаи.

— Защо да не дойдем направо в отделението? — попита Ейдън.

— Няма проблем, разбира се, но има и по-лесен изход. Да речем — да вземете друг диуретик. И след половин час се обаждаме да проверим нормализирано ли е дишането. Понякога е необходимо само това. Спестявате си труда да идвате дотук — ведро и практично обясни Барбара. — Ще ви харесат хората там, Ейдън. Страхотен екип са.

 

 

От апартамента на Нора и Ейдън до клиниката имаше удобна автобусна линия. Хората на спирката бяха топло облечени във февруарския мраз, а от канала излизаше пара. Преди да тръгнат, Нора уви около врата на Ейдън кариран вълнен шал. Той се чувстваше добре; тормозеше го само страхът инцидентът да не се повтори.

Автобусът спря пред входа на клиниката. Нора и Ейдън знаеха, че навремето тук е имало склад, който едва не се превърнал в паркинг, ала благодарение на „Сейнт Бриджис“ спасили сградата. Голямата месингова табела отвън гласеше: „Кардиологична клиника“. Вътре беше светло и свежо.

Симпатична полякиня на име Аня разведе Нора й Ейдън из клиниката и ги запозна с персонала. Видяха залата за рехабилитация — Джони стисна крепко ръцете им и обясни колко вярва в силата на мускулите. Показа им уредите и ги увери, че очаква с нетърпение да потренира с Ейдън.

После Аня ги заведе в стаята на диетолога и им представи Лавендър. Тя им даде списък с полезни храни и топло ги покани на кулинарните й демонстрации.

Ейдън разпозна ведрата медицинска сестра Барбара, която на свой ред ги представи на красиво момиче — Фиона.

— В случай че за беда улучиш ден, когато не съм дежурна, Ейдън — обясни Барбара, — Фиона ще се постарае да ме замести.

— Не й обръщай внимание, Ейдън — намеси се Фиона, — тайничко ще звъниш да питаш кога я няма. Като всички останали.

Екипът включваше още младия лекар Диклан и офисмениджъра Хилари, която въведе всичките му данни и документация от болницата. И накрая, начело на войнството — чудесната доктор Кейси.

— Казвам се Клара — простичко се представи тя.

Разлистваше болничните му формуляри и когато Барбара поведе Ейдън към кабинката, Клара покани Нора да седне. Прегледа книжата и забеляза в полето лаконичната бележка: „Да се работи със съпругата“.

„Красива жена“, помисли си Клара. Рядко се срещаше жена над петдесет с дълги коси на сиви и червени кичури — смайващо дело не на фризьор, а на природата.

Нора умееше да чака. Навярно с нея се живееше лесно. Клара се почуди в каква посока трябва да „работи“.

Скоро разбра.

Нора Дън не вярваше, че съпругът й ще се възстанови — несъмнено сложен проблем.

Клара започна с обичайното оптимистично представяне на клиниката и възможностите й да държи хората далеч от болницата. Усети обаче, че думите й отиват нахалост. Реши да смени тактиката.

— Установихме, че пациентите, обградени с оптимистична атмосфера и хора, които вярват в подобрението им, наистина се възстановяват по-бързо — подхвана тя.

— Съзнанието надделява над материята, така ли? — скептично вметна Нора.

— Не точно. Важна е подкрепата, която осмисля усилията.

— И вероятно според вас набожните се възстановяват още по-бързо?

— Нямам представа. Може би искрената вяра помага. Няма как да преценим.

— Но сте преценили, че слънчевата, ведра домашна атмосфера прави чудеса? — иронично я прекъсна Нора.

— Разгледа какво предлага клиниката, Нора. Разговаря с хора, убедени, че внимателно подбраните медикаменти, редовните изследвания на сърцето и кръвта, упражненията и правилното хранене спасяват и удължават живота на пациентите. Защо си скептична?

— Понеже качеството на живота, който пазите и удължавате, не е същото — отчаяно отвърна Нора.

— Откъде си толкова сигурна? — ядоса се Клара. — От години се занимавам с медицина и не споделям категоричното ти мнение.

— Аз съм най-неувереният човек на света — тъжно отрони Нора. — Готова съм на всичко, за да помогна на Ейдън. Но вие искате да повярвам в илюзии. Трудно ми е.

— Как възприемаш компромисите? — неочаквано попита Клара.

— Някога им бях противник, но сега вярвам в тях. Защо?

— Смятах да те помоля за един шанс. Шест седмици да се преструваш, че работата ни дава резултати и Ейдън се подобрява. Ако след това все още мислиш, че замазваме очите с празни приказки, ще се върнеш към принципите си — Клара си отвори бележника. — Да изберем дата през април, когато ще обсъдим преценката ти. Инвестираш само шест седмици. Месец и половина. За Ейдън.

— Как бих могла да откажа? — Нора имаше прекрасна усмивка. Съпричастието й щеше да е наистина жизнено необходимо за възстановяването на съпруга й.

 

 

Шест седмици Нора Дън спазваше дадената дума и пред всички хвалеше ентусиазирано каква клиника посещава Ейдън.

Разказа на Хелън и Рита, които не проявяваха особен интерес към каквото и да било. Срещаха се веднъж седмично в дома за възрастни, където живееше майка им. Хелън и Рита не криеха, че смятат сестра си за ексцентричка, на която не може да се разчита. Нали години наред търчеше из Италия след женен мъж. Когато най-сетне се прибра у дома, прогонена вероятно, носеше извънредно странни дрехи. После си нае стая в окаян квартал и започна да преподава италиански в западнало училище. „Омъжи“ се за тамошен учител, но, разбира се, нямаше истинска сватба, понеже той вече се беше женил веднъж, бе разведен и двамата се венчаха само в общината. Хелън и Рита изсумтяха, сякаш да покажат, че сърдечният удар е най-малкото наказание за изневярата на Ейдън.

 

 

Нора и Ейдън посетиха една от кулинарните демонстрации на Лавендър; разбраха как да намаляват количеството сол в ястията и как да готви риба „в плик“. Лавендър подреди квадратни парчета фолио и върху всяко постави парче треска, добави резенчета праз, грах и домати. После подправи с нискокалорична мазнина и сгъна фолиото като плик за писмо. Отне двайсетина минути. Докато ястието се печеше, Лавендър им даваше полезни съвети как да пазаруват постни меса.

Не очакваше слушателите й да разполагат с неограничени средства. Беше практична и се стремеше да е полезна. Всички опитаха готовата треска и я похвалиха. Лавендър съобщи, че следващата седмица ще демонстрира как се приготвят десерти с малко мазнина.

Ейдън очакваше реакцията на Нора. Тя изглеждаше очарована; чудеше се защо всички купуват тлъсти меса, вместо да се хранят така. Ейдън се зарадва на ентусиазма й и двамата щастливо поеха да търсят рибен магазин.

Лавендър ги посъветва да купуват повече риба и да я замразяват във фризера.

Нора и Ейдън обаче нямаха хладилна камера.

— Няма значение, полезно е да се разхождаме по-често до магазина — увери го Нора на излизане от клиниката.

Клара я чу и се подсмихна тайничко. Нора определено спазваше дадената дума.

 

 

Добрата приятелка на Нора Бренда Бренан, която работеше в „Куентинс“, я посети да разбере как е Ейдън.

— Как ще се оправят без теб в страхотния ти ресторант? — попита Нора.

Никой не можеше да си представи „Куентинс“ без спокойната и компетентна Бренда.

— Уча се да свиря втора цигулка, Нора. Назначиха дългокрака блондинка от Латвия с безупречен английски и отработен стил. Тя е поела кормилото сега и когато се върна, нищо чудно да са ме забравили.

— И аз се опасявам от същото — вметна тревожно Ейдън. — В училище ме замества блестящ млад преподавател по латински. Защо съм им аз?

— Защото това момче няма да стигне нивото ти и след сто години — подкрепи го Нора.

— Трябва да се връщам. Вече се чувствам чудесно…

— Директорът те посъветва да не бързаш — напомни му Нора.

— Да, но той ми е зет — тъжно отвърна Ейдън.

— О, Ейдън, това няма значение — намеси се Бренда. — С Тони О’Брайън сме стари познайници, сигурна съм, че е искрен.

— Само дето се притеснявам, че пилея време — тревожеше се Ейдън.

— Ти? Прахосник? Ама че нелепо! Радвай се на почивката, като ти надянат пак хомота, ще съжаляваш, че не си я използвал ползотворно — предупреди го Бренда.

— Но щом вече мога да се забавлявам, не е ли редно да се връщам на работа?

— Ейдън! Хванете влака и идете на море. Чудесно е да погледаш как бушуват вълните. Зимата е най-подходящото време. Или вървете в Сандиков или Далки, там е пълно със страхотни ресторанти, където… — Бренда бликаше от идеи. Нора не беше толкова инициативна. Не след дълго Бренда ги запали да направят списък с двайсет неща, с които да се заемат, докато Ейдън е свободен.

— Изглежда много добре, цветът на лицето му се е върнал — сподели Бренда с Нора, която я изпрати до входа.

— Щом се върне в училището, ще стане пак белезникаво.

— Ами…?

— Как мислиш? Заинатил се е като смахнат мачо, че не бива да напуска. Да изкарва прехраната, да вземе пенсия. Не мога да му се меся.

— Аз щях да се намеся — отсече Бренда. — Щях да се просна в краката му и да го моля да не се връща. Така щях да постъпя с Патрик.

— Друго е, Бренда. Вие сте заедно отдавна. Ние се срещнахме късно, уважаваме странностите си, никой не иска да променя другия.

— Дано да си наясно какво правиш — колебливо заключи Бренда.

 

 

— Синьора?

Нора вдигна изненадано поглед. Всички я наричаха така, разбира се — обръщението се бе превърнало в знак на мили чувства. Директорът на училището идваше да поговорят след часа й по италиански.

— О, Тони, не забелязах кога си влязъл. Доста се бяхме разгорещили като за февруари.

— Добре ли е Ейдън?

— Много добре, Тони. Момичетата му са страхотни. Бриджид е с него тази вечер, а Граная ще дойде утре, защото отивам да видя майка си, така че не го оставяме сам. Възстановява се учудващо бързо.

— И на мен ми се иска да го видя, само че…

— Знам, ще си помисли, че трябва да се връща на работа.

— Не искам да се връща в тази лудница, синьора. Ще се опитам да му осигуря някаква издръжка, пенсия…

— О, Тони, познаваш Ейдън — въздъхна Нора.

— Надявах се ти да помогнеш — подхвана Тони ОʼБрайън.

— Не е пеленаче, голям човек е. Всички ме съветват да го третирам като душевно болен. А той има проблем със сърцето, не с мозъка. Той си функционира както трябва и Ейдън е решен да продължи.

— И ти ще му позволиш?

— Не смятам да го натоварвам допълнително с разногласия у дома — сърдито обясни Нора.

— Ще се постарая да измисля нещо — упорстваше Тони.

— Познаваш го, надушва съжалението от километри. Дори несъществуващото.

Нора Дън не виждаше алтернатива, освен съпруга й да се върне в училището.

 

 

Тони ОʼБрайън се прибра у дома тази вечер и завари Граная необичайно развълнувана.

Зачуди се дали не е попаднала на екзотична екскурзия, която ще поиска да резервират за Великден. Надяваше се да не е. През почивните дни трябваше да отхвърли доста работа в „Маунтинвю“.

Върху подредената маса забеляза букет цветя. Божичко — да не би да е някакъв празник? Не, разбира се. Той помнеше дати. Погледна я неразбиращо.

— Седни, Тони — каза му тя.

Той покорно се подчини.

— Имам добри новини — продължи Граная. — Бременна съм. Сигурно е. Чакаме бебе, Тони.

От очите му неусетно потекоха сълзи. Тони О’Брайън захлипа неудържимо.

— Не се ли радваш? — Граная разтревожено го прегърна.

— Радост е твърде слаба дума. Щастлив съм, безумно щастлив — с пресеклив глас отвърна Тони.

 

 

Бриджид сподели с баща си, че е влюбена. Твърде рано било за сериозни изводи, но за пръв път срещала човек, с когото е склонна да остарее.

Ейдън се зарадва.

Бриджид обясни, че се запознали и разговорили на презентация пред пресата преди няколко седмици. И двамата били там по служба — тя представяла зимните им туристически пакети, а Като отговарял за бюфета. Всички се разотишли, а те останали в празната зала и говорели ли говорели. Той възнамерявал да отвори магазин за африкански стоки. Оттогава се виждали всяка седмица. Харесвали едни и същи филми, театри и прочее. Май бил дошъл моментът да го запознае с баща си и Нора.

— А майка ти как го намира? — Ейдън знаеше, че момичетата ходят от време на време при Нел.

— О, тя не знае — твърдо отсече Бриджид.

— Така ли? Защо?

— Като е мароканец, татко — сякаш това обяснява всичко. — Представи си да запозная мама с африканец.

Нора се прибра след часовете и Бриджид й съобщи новината.

— Къде по-точно е роден? — поинтересува се Нора.

— В Маракеш — изненадано отговори Бриджид.

Нора плесна радостно с ръце.

— Чудесно! Ще ви дойдем на гости там!

— Но Като ще живее тук! Отваря магазин, нали ти казах?

— Да, но ще купувате стоки оттам и с баща ти може да ви дойдем на гости. Ще ни разведете из огромния площад в центъра на Маракеш, където има какво ли не — голям пазар, змиеукротители, музиканти… ще бъде чудесно да ни го покаже местен човек.

Бриджид се усмихна щастливо при мисълта за предстоящите приключения.

— Имаш ли снимка на Като? — попита Нора.

— Разбира се.

Бриджид извади купчина фотографии, на които позираше с прегърнал я през рамо висок красив мароканец.

— Хубавец е! — възкликна Нора.

Не спомена, че е чужденец, не я предупреди колко различия ще трябва да преодоляват. Само че е красив и ще е страхотно да посетят родината му.

Ейдън погледна с любов Нора. Какъв щастливец е само! Ще събере сили да се изправи срещу широкоплещестите си питомци в „Маунтинвю“, за да й осигури подобаващ живот и пенсия. Заслужава го. Заслужава много повече.

 

 

В спортния салон Джони демонстрираше комплекс упражнения. Нора и Ейдън следяха списъка, а Джони показваше точните движения. Мъж в инвалидна количка влетя весело в салона и се зае с упражнения за врата и ръцете. Проследи завистливо как Ейдън издържа четири минути на ходещата пътечка.

— Как ми се иска да можех и аз — възкликна. — Но се задъхвам само след няколко секунди. Безсмислено е.

Казваше се Боби Уолш. Бизнесът му вървял добре, но след инфаркта решил да се оттегли.

— Зле ли ти се отрази пенсионирането?

— Отначало да, но постепенно преоткрих толкова неща, за които преди не ми оставаше време. Жена ми обаче го преживява тежко. Все й се пречкам в краката.

— С теб ли е днес?

— Не, Роузмари има хиляди ангажименти, срещи…

Ейдън се почувства щастлив и обичан, понеже Нора бе винаги с него. Разпитваше Джони какви тежести трябва да вдига Ейдън.

— Намират ви се големи консерви с грах, нали? — отвърна Джони.

— Децата ли поеха бизнеса? — попита Ейдън.

— Не, Карл никога не е проявявал интерес. Преподава в „Маунтинвю“ — учениците са трудни, но той се справя. Казва, че на възрастните им е по-тежко.

— И аз съм сред тях — обясни Ейдън. — Преподавам латински. Стига да се добера до класната стая, разбира се.

— О, Ейдън Дън, нали? — усмихна се Боби. — Карл неведнъж е споменавал как умееш да накараш децата да заобичат латинския. Истинско постижение!

— Как се казва синът ти?

— Карл Уолш.

— Сещам се, естествено. Чудесен младеж, преподава английски, нали?

— Точно така.

— Е, ще го видя след няколко седмици, като се върна.

— Смяташ да продължиш да работиш? — изненада се Боби.

— Налага се — уточни Ейдън Дън.

* * *

Клара се радваше, че Нора Дън я подкрепя. Макар и за шест седмици, но с всички сили. Проявяваше искрен интерес. „Чудесна жена“, рече си Клара.

Нора вадеше джобния си атлас и проверяваше на картата на Полша къде точно е родният град на Аня. После го вадеше отново да види малкия гръцки остров, където Фиона прекарала цяло лято. Разговаряше с другите пациенти и обсъждаше предимствата на шумните джак ръсели на Джуди Мърфи. Всеки ден доставяше нова информация на Лар. Обсъждаше сериозно диетите на Барбара. Изваяната от глава до пети Нора Дън се питаше защо супата с керевиз се отразява добре на теглото, а картофите с масло са дяволски вредни. Беше любознателна и умееше да се забавлява — дар, по-прекрасен от всичкото злато на света.

 

 

— Може ли да не казваш на баща си за бебето? — помоли Тони ОʼБрайън.

— Как така? — учуди се Граная.

— Засега имам предвид.

— Но защо? Смятах да му съобщя още тази вечер.

— Мислех си да изчакаме до обяда в неделя. Нали ще ни гостуват?

— Но Бриджид ще доведе Като, едва ли ще й хареса да оберем овациите.

— Според мен няма да имат нищо против за малко да останат зад кулисите.

— Нямам търпение да им съобщя!

— Така е по-добре, ще ги помолим да ни помагат за бебето. Добър повод баща ти да напусне училището.

— Шансът е нищожен — предупреди го Граная. — Той е като теб — живее за проклетото училище.

 

 

Нора и Ейдън поеха с автобуса за неделния обяд. Очакваха го с нетърпение. Радваха се, че Бриджид най-сетне е открила любовта. Често си мислеха колко ли самотна се чувства в малкия си апартамент. Граная обеща да не сервира нищо пресолено и мазно. Вместо прословутия си ябълков пай щеше да поднесе плодове. Предвкусваха щастлив следобед.

 

 

Бриджид се притесни още преди да влязат.

— Не бива да им обръщаш внимание, ако кажат нещо нередно — предупреди тя Като.

— Ще се обидя само ако ми забранят да се виждам с теб.

— Няма такава опасност.

— Значи няма проблем — успокои я Като.

 

 

Като застана в коридора — симпатично високо момче с прекрасна топла усмивка.

— Господин и госпожа Дън! Колко се радвам да се запозная с вас.

— И ние, Като!

Нора го целуна по бузата, а Ейдън се здрависа с него. Бриджид се усмихваше щастливо зад гърба му. Представянето приключи. Дойде време за обяд.

 

 

Всички, освен Ейдън и Като си сипаха чаша вино. Като наля газирана вода на Ейдън и вметна, че утре само те няма да страдат от главоболие. Тони почука с вилица по ръба на чашата и обяви, че Граная иска да им съобщи нещо. Бриджид тайно се надяваше сестра й да не огласи поредното повишение в банката. Не искаше да потискат Като със служебните си успехи още при първата среща. Ейдън се помоли наум Граная и Тони да не се местят в друг град. Нора си помисли, че Граная навярно е организирала пътешествие в чужбина по случай рождения ден на Ейдън. Дано да не излезе права. Съпругът й още не е закрепнал достатъчно.

Граная оповести новината. Посрещнаха я с възторжени възгласи. Чудно как не събориха покрива на малката градска къща. Плачеха и се прегръщаха.

Най-красивите думи изрече Като, бършейки сълзите си:

— Вече знам, че съм член на това прекрасно семейство. Благодаря ви, че споделихте с мен чудесната новина.

Граная се усмихна на Тони. Както винаги, беше излязъл прав. Само дето ще остане разочарован от отказа на баща й да напусне училището. Прииска й се да са приключили с това. Несъмнено щяха да ударят на камък, по-добре да не го отлагат.

Не й се наложи да чака дълго. Над въодушевените поздравления и въпроси кога са разбрали, се извиси гласът на Нора:

— Ще напуснеш ли банката, за да гледаш бебето, Граная?

— Ще ползвам само майчинството. После се връщам — весело съобщи Граная.

— Но как ще се справяте? — попита Бриджид.

— О, всяка сутрин ще оставям бебето в офиса на туристическата ти агенция. Отбележи си го в специална папка с главно „Б“ — засмя се Граная.

— О, да, ще ми бъде приятно. Но все пак — сериозно?

— Е, смятаме да помолим някоя писателка или художничка да го наглежда през деня. Ще се чувстват спокойно, ще се налага само от време на време да сменят памперси и да пълнят биберони. Лесно ще го уредим…

— Не са ли прекалено безотговорни, бохеми? — загрижи се Ейдън.

— Не е задължително да е поетеса или художничка. Може да е учител, някой, който дава частни уроци.

Ейдън се заслуша внимателно.

— Не, Тони.

— Чуй. Ще ни направиш двойна услуга. Ще отиваме на работа с леко сърце, ако знаем, че вие със синьора сте тук — напълно откровено сподели Тони.

— И няма да се налага да разтребвам специално за вас — додаде Граная.

— В училището има момчета, които се нуждаят от индивидуално обучение — напомни Тони.

— Ще им преподавам в училището. Ще оставам след часовете, ако желаеш.

— Няма как, Ейдън, те са тихи деца, страхуват се от бандите. Не искат да замръкват; по-спокойни са, ако си тръгват с другите. Наистина бих искал да ги пращам да учат на сигурно място.

— Добър опит, Тони, но не.

— Татко, и аз ще съм по-спокойна така, ходът е печеливш и за двете страни. Ти получаваш пари от индивидуални уроци, а бебето получава страхотни грижи.

— Вече казах — благодаря, но не.

— Синьора, ти как мислиш? — попита Тони.

— Ейдън трябва да реши — кротко отвърна Нора.

— Не искам да помрачавам семейното събиране с излишна настойчивост — Тони изглеждаше объркан. — Но, Като, ще ни дадеш ли мъдър съвет?

Като ги огледа един по един.

— Главата на семейството, естествено, постъпва както смята за добре и е редно останалите да уважат избора му.

Ейдън го погледна, сякаш му разрешава да се ожени за Бриджид още на другата сутрин, ако пожелае.

 

 

— Искаше, предполагам, да кажа „да“ на Тони — подхвана Ейдън, когато с Нора се прибраха вкъщи.

— Искам да постъпиш, както желаеш — спокойно отвърна Нора.

— Но намираш идеята за добра?

— Мисля, че сме длъжници на тези млади хора. Ще ги зарадваме, ако им помогнем. Винаги са се държали мило с нас. Тони ме покани да преподавам италиански, назначи те за отговорник на вечерните занятия. Граная винаги ме е посрещала топло, с Бриджид са чудесни. Повечето момичета на тяхно място не биха позволили кракът ми да стъпи у тях. С радост бих им помогнала.

— Не, Нора, не ми насаждай чувство за вина. Това е заговор. План да ми се намери нова работа.

— О, да — прекъсна го Нора. — Знаели са, че ще преживееш инфаркт и са предвидили бременността на Граная специално за случая!

— Не, нямах това предвид. Възползват се от обстоятелствата.

— О, Ейдън, спри да възприемаш света като конспирация. Не си параноик. Както и да е, казах, че ще те подкрепя. Ще постъпим както пожелаеш.

— Приятно ли ще ти бъде да гледаме бебето?

— Разбира се, ще бъдем заедно, ще опознаем детето, то ще опознае нас. Да, ще ми бъде много приятно.

— Помогни ми, Нора. Искам да взема правилното решение.

— Правилното за теб, Ейдън, не за мен — запъти се Нора към малката им кухня. — Няма да си угаждаме с обилна вечеря след обедното пиршество, нали? Какво ще кажеш за едно яйце и препечена филийка?

— Помогни ми, Нора — повтори Ейдън.

— С всички сили. Ала ти вече си решил да се върнеш. Защо да те тревожа допълнително? — спокойно отвърна Нора.

— Но ти би предпочела да напусна?

— Една от причините да те обичам толкова силно е, че никога не си се опитвал да ме промениш. Никога не си ме молил да си боядисам косата, да се обличам по-консервативно и какво ли още не. Длъжна съм да ти се отблагодаря със същото.

— Нуждая се от съвет…

— Не, любов моя, нищо подобно. Нуждаеш се от подкрепата ми и я имаш.

 

 

— Виждам Ейдън Дън в чакалнята — обяви Фиона. — Днес няма преглед.

— Да не би да са дошли на демонстрация? Джони и Лавендър консултират тази сутрин — предположи Барбара.

— Сигурно. Съпругата на Ейдън е страхотна, нали? Силен характер — каза Фиона.

— Дали ще сме като нея, като остареем? — почуди се Барбара.

— Е, ако имаме съпрузи, влюбени като Ейдън…

— Ти си намери — мрачно отбеляза Барбара. — А ние, дето все не успяваме да отслабнем, не намираме.

— Фиона, дали може да ме прегледате днес? Знам, че не ми е ред — помоли Ейдън.

— Нали за това сме тук? — весело отвърна Фиона и въведе Ейдън в кабинката.

— Първо да ти премеря кръвното — насочи го към леглото Фиона.

— Добре ли е? — тревожно попита Ейдън.

— Малко по-високо от миналата седмица. Скачай на теглилката — спокойно продължи Фиона. — Теглото ти е същото, няма признаци да задържаш течности. Нещо неприятно през последните дни?

— Не, научих, че ще ставам дядо, но това е чудесно.

— И още как! Поздравления! Такива вести не вдигат кръвното.

— Защо тогава не се чувствам много добре? — тревожно попита Ейдън.

— Съпругата ти тук ли е?

— Знаеш я Нора — винаги е до мен. Отиде да поговори с Лавендър, докато се занимаваш с мен.

— Да повикам Диклан да те прегледа? — предложи Фиона.

— Чудесно.

 

 

— Кръвното наистина е скочило. Да видим какво става — спокойно констатира Диклан.

— Пак ли ще получа инфаркт? — попита Ейдън.

— Силно се съмнявам. Може да е от лекарствата. Притеснява ли те нещо?

— Притеснява ме нещо, но не дотам да ми вдигне кръвното.

— Ще споделиш ли с мен?

Диклан се държеше прямо и искрено. Но Ейдън не искаше да разговаря с връстник на дъщерите си. Трябваше му по-зрял съветник.

— Може ли да поговоря с Клара, Диклан, с някой по-възрастен.

— Разбира се, но познаваш Клара — спести й това определение.

— Ще бъда тактичен — обеща Ейдън.

— Да извикам ли Нора? — попита Диклан.

— Не, по-скоро не, ако е възможно.

— Разчитай на мен — успокои го Диклан.

* * *

Клара въведе Ейдън в стаята за консултации и го покани да седне. Междувременно Диклан насърчи Нора Дън да поговори с Хилари. Трябвало да разведрят обстановката с още картини. Ще им помогне ли да изберат репродукции и постери?

— А къде е Ейдън? — попита Нора.

— Преглеждат го — отсече Диклан.

— Какво има, Ейдън? — поинтересува се Клара.

— На колко години сте, доктор Кейси?

— Ейдън, предложих да си говорим на „ти“. Обикновено спазваш уговорката. Наскоро подминах петдесетте. И?

— Не ми е удобно да моля Диклан за съвет, твърде… твърде млад е.

— Той е много способен, Ейдън.

— Разбира се. Но няма как да ме посъветва дали да напусна работа, или не…

— Разкажи ми по-подробно.

Клара умееше да изслушва. Кимаше и го насърчаваше, докато изля всичките си тревоги. Сподели, че наистина се страхува от хулиганите, променили облика на училището, в което някога се чувствал толкова щастлив. Притеснявал се и губел самообладание, когато му се подигравали пред всички. Ала не можел да загърби кариерата си заради проблемите със сърцето.

Не искал да оставя Нора без издръжка.

Не смятал да позволи на шайка шестнайсетгодишни хулигани да променя живота му. Не можел да приеме милостиня, да принуждава зет си да търси вратички и да мести пари от единия в другия джоб.

Клара го изслуша съчувствено, но не предложи изход. Изборът оставаше изцяло за него. Ейдън Дън се нуждаеше от някакъв подтик, за да реши.

Понякога спасението идва най-неочаквано.

 

 

Франк Енис избра точно този момент неочаквано да посети клиниката и да я покаже на члена на борда Честър Ковач. Клара стисна зъби, за да не издаде раздразнението си. Типично за него — да избере най-неподходящото време. Кой би очаквал възпитано да звънне и да уговори час? Никой, естествено. Франк възприемаше клиниката като несъществена и незначителна част от голямата си империя. Как му е хрумнало да развежда тук събрата си филантроп точно сега?

Господин Ковач се оказа чаровен мъж. Не пестеше похвалите. Здрависа се с Ейдън Дън и се извини за прекъснатата консултация, Франк Енис не би забелязал, че прекъсва нещо. Заговори на полски с Аня; обясни, че баща му дошъл от старата родина. Сподели, че току-що се запознал с извънредно интересна дама — Нора, и обсъдили заедно картините. Идеите й щели да му послужат и за неговия здравен център в Росмор.

— Тя ми е съпруга — гордо отбеляза Ейдън.

— Наистина ли? Отдавна ли сте женени? Имате ли деца?

— Не, срещнахме се късно. Отскоро сме заедно, но сме много щастливи — чистосърдечно обясни Ейдън.

— Значи си приличаме, господин Дън. И двамата сме щастливи мъже. Ожених се късно за прекрасна жена. Казва се Хана. Помогна ли ви клиниката, господин Дън?

— Нямам думи да изразя благодарността си. Всички са страхотни, вдъхват ми смелост.

— И в докладните е отбелязано. Всъщност замислям се дали да не последвам този пример в Росмор. Днес на стрес са подложени всички, дори жителите на малките градове…

— Да, но в големия град е по-тежко — трафик, банди, хулигани…

— Нима не знам? Защо мислите напуснах Ню Йорк? Идвам в Дъблин само веднъж месечно за събранията на борда на „Сейнт Бриджис“. Понякога ме придружава и Хана. Отиваме на театър и преспиваме една нощ, но с радост се прибираме на спокойствие у дома.

— Работите ли активно, господин Ковач? — попита Ейдън.

— Не, оттеглил съм се от бизнеса, но съм по-зает от всякога. Преди две години извадихме голям късмет. Племенницата на жена ми — Орла — неочаквано се сдоби с рожба и нямаше кой да й помага. Затова обзаведохме детска стая при нас и през деня с Хана се грижим за бебето, докато Орла преподава в училището. После идва и двете се прибират вкъщи.

Клара внимателно изучваше пода. Отсреща различи набитата фигура на отец Брайън Флин, дошъл да вземе приятеля си Джони. Изпита непреодолимо желание да се втурне към него и да му съобщи, че се връща в лоното на Църквата. Защото вярва в ангелите пазители, които се намесват тъкмо навреме.

Честър Ковач разказваше как той, Хана и кучето им Злоти се разхождали из Уайтторнската гора с количката, а сега малката вече проходила и станало още по-приятно.

— Иска ти се да споделиш с всекиго, когато си толкова щастлив — заключи Ковач, но някаква сянка по лицето на Ейдън го сепна. — Разбъбрих се за неща, които нямат нищо общо с вас. Простете.

— Не, моля ви. По-скоро имат връзка. Дъщеря ми чака дете. Със съпруга й ни помолиха да гледаме бебето, но аз не мисля… — гласът му пресекна.

— Знам. И аз се чувствах така, преди да се роди малката Емър. Очаквах по цял ден да слушам рев, да сменям пелени и прочее. Но се оказа чудесно!

— Опасявах се, че сме твърде възрастни…

— И ние — прекъсна го Честър, — но с Емър се чувстваме по-млади.

— Мислех, че го правят от съжаление — да ми намерят работа, да ни подхвърлят пари — Ейдън не скри нищо.

— Повярвайте ми, вие сте благодетели; няма нищо по-хубаво роднина да дарява с обич и грижи малкия човек.

Ейдън видя Нора и Хилари да се приближават към тях. Нора погледна Ейдън и веднага разбра, че решението е взето. И че той се чувства щастлив.

 

 

Сбогуваха се с Честър, дълго се ръкуваха, размениха си адресите и обещаха някой ден да му гостуват в Росмор, за да се убедят на живо. Нора нямаше представа в какво, но благодари ентусиазирано.

Диклан се появи точно когато Нора и Ейдън си тръгваха.

— Хей, някой трябва да измери кръвното на Ейдън! — подвикна той.

— Няма нужда, Диклан — успокои го Клара. — Твърдя, че е напълно нормално.

— Вече се опираме на предположения значи? — засмя се Диклан.

— Слушай, ако беше видял това, щеше коленопреклонно да благодариш Богу за грижите му — увери го Клара.

— Знаех си, че клиниката е твърде съвършена, за да е истинска. Работя в място за поклонение, а никой не си направи труда да ме уведоми.

 

 

В търговския център Нора и Ейдън седнаха да похапнат по сандвич. Държаха се за ръце и оставиха кафето в чашите да изстине, вглъбени в планове за бъдещето. За детето, което ще ги познава от самото си раждане. Свободното време за уроци за деца, които наистина искат да учат латински. Подходящо място за синьора да организира курсове по разговорен италиански за бизнесмени. Всеки ден Граная и Тони щяха да отиват на работа с леко сърце.

Колко прекрасен е животът.

За пръв път в спокойния им, отмерен съвместен живот Нора и Ейдън оставиха кафетата недопити. Горяха от нетърпение да се качат на автобуса и да споделят новината с родителите на бебето. Как ще го дочакат да се роди? Как ще дочакат септември?