Мейв Бинчи
Сърце и душа (4)

Трета глава

Хилари Хики забеляза отражението си във витрината и стъписано се закова. Изглеждаше не само много остаряла, но и твърде ексцентрична. Косата й стърчеше, а дрехите сякаш беше навлякла напосоки. Така ли я възприемаха хората? Изненада се. Имаше коренно различна представа за себе си. Ако я помолеха да се опише, щеше да изреди: дребна, спретната, поддържана, стегната, с хубава широка усмивка, същата, заради която преди години Дан Хики заряза богатата си годеница на откриването на художествената галерия и дойде при нея.

„Днес никой не би зарязал никого заради мен“, тъжно си помисли Хилари. По-скоро биха минали на отсрещния тротоар. Поогледа се пак във витрината и осъзна, че стои пред фризьорски салон. Може би е знак от съдбата, послание, че е време да се погрижи за запуснатата си коса. Ще влезе да види дали имат свободен стилист да се заеме с нея. Ако имат, значи определено се е намесила съдбата. Младото момиче на рецепцията се казваше Кики.

— Разбира се — откликна Кики. — Веднага ще ви подстрижа.

Изглеждаше опасно млада и прекалено гримирана за консервативния вкус на Хилари.

— Ами… кой ще наглежда рецепцията? — нервно попита тя.

— О, сама ще се наглежда — отвърна Кики, грабна хавлии и я насочи към душа.

Кики не спря да бърбори за новия клуб, чието откриване било следващата седмица.

— Нищо чудно и синът ми да го посети — бодро вметна Хилари.

Звучеше като място тъкмо по вкуса на Ники — шумно, пъстро и отворено за клиенти след полунощ. Често го засичаше да се прибира, когато тръгваше към клиниката. Но се бе научила да не задава въпроси.

В много отношения Ник беше образцов син. Талантлив музикант; даваше уроци по кларинет следобед и наглеждаше баба си. Доколкото може. Налагаше му се, естествено, да ходи в училището и по домовете на учениците си и тогава майка й оставаше сама вкъщи.

Хилари дъвчеше устни и го обмисляше отново и отново. Не даваше пет пари за мнението на така наречените експерти. Майка й Джесика нямаше да отиде в дом за склерозирали старци. Тя няма да предаде майка си.

Хилари бе единствено дете на всеотдайни родители. Баща й беше красив мъж, който продаваше коли и обожаваше коли. Хилари си спомняше как прокарваше ръка по бронята, как им говореше гальовно. Заричаше се един ден да спечели достатъчно, за да си купят хубава кола и в неделите тримата да обикалят из страната.

Преди да осъществи мечтата си обаче, баща й срещна дама с руси коси и черно кожено палто. Дамата искала да си купи кола и настоявала да я пробва многократно. Лека-полека се оказало, че бащата на Хилари и дамата с черното палто са родени един за друг. Решили да заживеят в Южна Англия и да си създадат семейство.

Хилари беше на единадесет.

— Ще ходя ли в Южна Англия да ги виждам през ваканциите? — попита майка си.

Тя й отвърна да не храни излишни надежди. По-добре да работи усърдно и да си намери добра професия, за да зарадва татко.

„Защо тогава той не остана да ми се порадва“, чудеше се Хилари. Майка й така и не й обясни. Животът й доста се промени. Виждаше баща си веднъж годишно. Майка й често излизаше. Помагаше на хората да поддържат градините си и правеше торти за приятелите им. Винаги насърчаваше Хилари да си кани гости в петък вечер и понеже татко го нямаше и къщата пустееше, дадоха под наем стаите на две невзрачни жени — Вайълет и Норийн, — които работеха в банка и водеха тих и спокоен живот. Дните на Хилари течаха в отъпкано русло. След училище се прибираше вкъщи, изпиваше чаша мляко и хапваше домашни бисквити, после се залавяше с домашните.

Вайълет я учеше на счетоводство, а Норийн — да пише на стара машина, чиито букви бяха облепени с тиксо. Хилари завърши гимназия и оправда очакванията на родителите си — добро образование и начален старт в секретарската професия. Щеше й се да се запише в университет като някои от съученичките си, но на осемнайсет разбра, че няма откъде да намери пари. Майка й не плевеше градини и не правеше торти от приятелски чувства, а за да им изкарва прехраната.

Хилари се записа в колеж за секретарки и понеже двете им наемателки й бяха помагали много, за кратко усвои всички умения. За няколко месеца си взе сертификата от колежа и бе готова да започне работа. Наеха я в болничната администрация и там остана до края. Погълната от работата, не й оставаше време да мисли за брак и мъже. Докато не срещна Дан Хики.

Всичките й приятели я предупреждаваха да внимава. Повтаряха й, че е твърде красив. Не може да се разчита на него. Щом е изоставил годеницата си заради нея, значи няма да му е за последен път. Дан не работи. А джентълмени като него се нуждаят от богати съпруги, за да ги издържат. Само майка й намираше Дан за чудесен. Притеснената Хилари изреди на Джесика всички приятелски предупреждения.

— Може би наистина е твърде красив за мен, мамо? — попита тревожно.

— Глупости, Хилари, ти си симпатична млада жена със стабилна професия; можеш да му предложиш и дом.

— Няма начин да заживее тук — ахна Хилари.

— Че къде другаде ще живее? Работих дълго и усърдно да запазя тази къща за теб. Вече нямаме наематели. Направи ми малък апартамент зад кухнята и всичко се нарежда.

— Не искам да те гоня от собствената ти къща… — започна Хилари.

— Няма такова нещо. Така или иначе не мога да изкачвам стълбите догоре. Ще си имам и компания, и независимост. Какво по-хубаво от това?

— Но ще можем ли да си позволим пристройката?

— Несъмнено. Спестявах като катерица. Подготвила съм се за този ден.

— Той още не е дошъл. Дан не ми е предложил.

— Ще го направи. Само мисли положително — посъветва я Джесика.

Следващата седмица Дан й поиска ръката.

— Не съм кой знае каква партия — извини се той.

— Ти си единственият, когото желая — отвърна Хилари и той остана очарован.

Остана очарован и от факта, че не му се налага да осигурява семейно гнездо. След скромната им сватба се нанесе без уговорки при тях.

Дан все се срещаше с някого за някаква инициатива или обсъждаше с някого някаква перспектива. Но през дванайсетте години брачен живот така и не изкара едно пени. Джесика пак се върна към градинарството и тортите. Добави и разхождане на кучета. Хилари поемаше счетоводството на частни клиенти, малки компании или богати хора, които й плащаха добре.

 

 

Когато Ник навърши единайсет — точно на толкова тя изгуби баща си — Дан си отиде от техния живот. Той не изчезна в Южна Англия с жена в черно кожено палто. Удави се в дълбоко тъмно езеро в сърцето на Ирландия, където замина на среща с приятел, който щял да му възложи работа. Полицаите дойдоха да уведомят Хилари, майка й и сина й. Държаха се много мило. Влязоха и направиха чай на потресеното семейство и си тръгнаха, без да узнаят нищо съществено за удавника, освен че е оставил три съсипани същества.

Получиха скромна застраховка. Джесика настоя да организират стилно погребение на Дан Хики. По негов вкус. Хилари бе твърде шокирана и разгневена. Защо бе решил да плува в мрачните води? Защо се спомина, преди синът му да порасне достатъчно, за да го опознае?

С течение на времето жестът на Джесика й се струваше все по-трогателен. Изпитваше благодарност, задето настоя да погребат достойно Дан. Помнеше изисканите сандвичи в луксозния хотел, многото приятели и познати, които така и не успяха да му намерят работа, но пък с радост се отзоваха на поканата да почетат паметта му. Всичко беше точно по негов вкус. Хилари не съжали нито за миг.

След това по примера на Джесика се зае да осигури на Ник щастливо и хубаво детство като нейното. Той прояви интерес към музиката и тя започна да го праща на частни уроци. Никога не придиряше. Предполагаше, че приятелите му тайничко го подкачат за смахнатото семейство с две попреминали жени. Хилари знаеше, че за връстниците на сина й тя и Джесика са от едно поколение. Годините се изнизваха. Хилари така и не срещна достатъчно привлекателен мъж, с когото да се изкуши да се обвърже. Не й липсваха приятели, нито предложения. Беше млада вдовица със собствен дом, работлива, с общителен, отгледан син, който композира и преподава музика, и ведра майка, изолирана в собствено жилище на първия етаж. Доста се увъртаха край нея. Поне навремето.

Откакто майка й остаря, започна да забравя и все по-трудно се справяше сама, Хилари спря да обръща внимание на външния си вид. Лошо нещо е старостта — кой би предположил, че Джесика ще изгуби ясния си ум, щедрия дух и прозорливостта си.

По свой начин Джесика беше усетила какво й предстои. Предчувствайки какво бъдеще я чака, бе оставила кратко, напечатано на машина писмо:

 

 

Остарявам и започвам все повече да забравям; възможно е някой ден да не разбирам къде съм, коя съм и, най-важното, кои сте вие. Затова, докато и доколкото все още съм сума си, искам да се сбогувам с вас и да ви благодаря.

Живях добре и се надявам някой ден да не ви наскърбя с обърканите си мисли. Истинската ми същност, дълбоко в мен, ви помни ясно…

 

 

После се обръщаше с по няколко думи към всеки. На Хилари беше написала:

 

 

Ти си най-добрата дъщеря на света. Не го забравяй. Постъпи както трябва, когато му дойде времето. Аз винаги ще те обичам…

Мама.

 

 

Майка й даваше разрешение да я остави. Проявяваше благородство? Но дали с ясно съзнание? Хилари не можеше да го направи.

Без особен възторг разгледа отражението си в огледалото.

— Какво смятате да правите с това? — попита тя Кики.

— Ще оформя косата. Искате да е по-къса и блестяща, нали?

Всъщност за къса и блестяща я смяташе, преди да я види във витрината.

— Да, но не прекалено къса.

— Доверете ми се — настоя Кики и от косата на Хилари към пода се затъркаля огромна лавина кичури.

Хилари направо не вярваше, че се оставя в ръцете на това момиче с подчертани с черен молив огромни очи и зелен маникюр. Но причина навярно имаше.

 

 

Клара ахна възхитено, когато Хилари се върна в клиниката.

— Къде се подстрига? Изглеждаш с десет години по-млада. Отивам веднага в този фризьорски салон.

Хилари й показа визитната картичка.

— Попитай за Кики. Момичето със зелени нокти.

— Е, в прическите поне я бива. Изглеждаш страхотно. Дали да не хвърлим мрежите някоя вечер?

— Потръпвам при мисълта какъв ще е уловът — засмя се Хилари, но в очите й се четеше напрежение.

— Да не питам как е семейството? Всичко си е постарому, нали? — съчувствено отбеляза Клара.

— По-скоро е малко по-зле. Снощи се разхождаше по улицата и питаше всеки срещнат колко е часът.

— И колко беше часът? — попита Клара.

— Четири сутринта, но тя си мислеше, че е четири следобед и повтаряше, че скоро ще се прибера за чая.

Клара замълча.

— Хайде, Клара, кажи го.

— Не, ти го кажи, Хилари. По-добре знаеш какво следва.

— Смяташ, че трябва да я оставя в специализиран дом.

— Няма значение какво смятам аз.

— Сигурно ще ми предложиш прекрасно място. Готова си да ми връчиш адреса и телефона… — прехапа устни Хилари.

— Изборът е твой, но ако наистина се интересуваш, ще ти препоръчам пансиона „Лайлак Корт“. Управителката Клеър Котър ми е приятелка. Познаваме се от години. Грижи се хората там да живеят приятно.

— Не съм готова. Още не.

— Разбира се, разбира се.

— Не ме разбирай погрешно, Клара. Не знаеш колко е направила за мен тази жена. Сърце не ми дава да я изоставя.

— Навярно така е по-добре.

— По-лесно — да, но не и по-добре. Готова съм дори да спра да работя и да си остана вкъщи.

— Натам вървят нещата.

— Знам, може би ти се струва, че отсъствам твърде често… — подхвана Хилари.

— Не, нищо подобно. Ти компенсираш многократно отсъствията. Нима не виждам, че работиш през обедната почивка и оставаш след работа, когато Ник си е у дома? Справяш се прекрасно, повярвай ми.

— Как би постъпила на мое място, Клара?

— Щях да поверя майка си на първия срещнат дом и да си тръгна.

— На думи е така.

— Не, на дело. Мама беше и е вечно недоволна мърморана; вижда най-лошото у всеки и във всичко. Бедата е там, че твоята е мила и те е дарявала с обич. Това ти пречи да вземеш правилното решение.

— Не бих го нарекла беда — поправи я Хилари.

— Не, разбира се, това е най-прекрасното нещо, за което си мечтае всеки, лишен от топлота. Струва ми се, че и аз се провалям като майка. На момичетата им е писнало от мен, все ме критикуват.

Прекъсна ги Барбара, която събираше пари за подаръка в чест на завръщането на Диклан. Задачата никак не я затрудняваше, понеже и персоналът, и пациентите обичаха доктора. И двете жени извадиха едри банкноти.

— Снощи ходих да го видя — обясни Клара. — Справя се добре. Скоро ще го изпишат да се възстановява вкъщи.

— И на мен ми се иска да го посетя — каза Хилари.

— Някой ден ще разполагаш с времето си, но засега трябва да се примириш — успокои я Клара.

— О, благодаря — доволно отбеляза Барбара. — И онзи симпатяга Тим задели едра сума. Каза, че хора като Диклан са национално богатство. Представете си!

— Може би в куфарчето му с инструменти е скрито сърце на поет — предположи Клара.

— Мислиш ли? Е, със сигурност има полски разговорник. Упражнява няколко фрази — tak и dzien dobri.

— Какво значи? — заинтригува се Хилари.

— Не знам.

— Да не би да харесва Аня? — почуди се Клара.

— Не, мисля, че си пада по съквартирантката й — обясни Барбара, която винаги се стремеше да е точно осведомена.

 

 

В чакалнята Аня вземаше урок по английски от Карл — сина на Боби Уолш. Свела глава към него Аня се мъчеше да упъти въображаем събеседник как да стигне от болницата до центъра на града.

— Първо вървите по главната улица и следвате табелите към Тринити Колидж. Университетът ще остане вляво. Продължавате, докато видите голямата банка, където някога е заседавал парламентът. Тук свивате вдясно, ако искате да вървите по О’Конъл стрийт. Ако смятате да пазарувате, свийте вляво край главния портал на университета и ще видите търговска Графтън стрийт.

— „Търговската“ — поправи я меко Карл.

— Защо да не кажа просто „Аз съм полякиня, не знам кое къде е“.

— Защото не е вярно. Знаеш всичко. Искам само да говориш без грешки.

Избухнаха в смях, щом видяха заслушаната в препирнята им Барбара. И двамата дадоха принос за подаръка на Диклан.

— Баща ти вече се включи — честно призна Барбара.

— Не, не и аз искам да участвам. Диклан е чудесен човек.

— Ще напиша „Добре дошъл“ на голям плакат — обеща Аня, а на Барбара й се стори, че Карл стрелва с влюбен поглед полякинята.

 

 

Щом свърна по своята улица, Хилари разбра, че нещо не е наред. Неколцина съседи се бяха събрали пред къщата й, а от кухненския прозорец излизаше пушек. Застина от ужас, краката й окаменяха. После се втурна натам:

— Мамо, мамо!

Съседите и приятелите я спряха.

— Добре е, Хилари. Нищо й няма. Ето я там, на стола.

Хилари видя как майка й пие чай, заобиколена от група самаряни, а съседите полека се разотиват. Угасили огъня, но за всеки случай се обадили на пожарната. Хилари тръгна към майка си и огледа щетите. Пердетата ги нямаше, от корнизите висяха само разкъсани дрипи. През счупения прозорец видя почернялата кухненска стена. Слава Богу, че пламъците не бяха погълнали майка й. За малко да изгори жива в собствената си къща.

Хилари разбираше, че трябва да благодари на провидението. Майка й наблюдаваше спокойно суетнята.

— Не разбирам защо е тази дандания — току повтаряше.

— Но, мамо, едва не загина. Пожарът можеше да те погълне! — Хилари почти крещеше от облекчение.

— Но нали Ник каза, че иска да му изпържа картофки като в добрите стари времена! Обещах му! Той тръгна нанякъде и тиганът пламна.

Хилари знаеше, че Ник не би допуснал баба му да се върти край горещия тиган.

— Не, мамо, сигурно не си го разбрала добре — заобяснява тя тъкмо когато Ник профуча по улицата с две порции картофки. Купил ги за баба си, защото поискала да си припомни добрите стари времена. Хилари най-сетне си позволи да се разплаче.

По-късно същата вечер, когато прозорецът вече беше сменен и изгорелите рафтове и посуда — изхвърлени, Хилари и Ник седнаха да поговорят.

— Май дойде време да решим какво ще правим — подхвана Хилари.

— Ами… дърводелците ще дойдат на сутринта. Аз ще изведа баба на разходка, докато те…

— Не, имам предвид в дългосрочен план, Ник.

— Колко дългосрочен?

— Тя вече не може да се справя сама. Помислила си е, че искаш да ти изпържи картофки.

Сякаш би могла.

— Нали твърдиш, че нищо й няма, мамо? Нахвърляш се върху всеки, осмелил се да ти противоречи.

— Е, вероятно съм заровила глава в пясъка.

— Мама щраус — мило се пошегува Ник.

— Така е. Чудно защо някой млад мъдър щраус не обясни на старците, че стратегията им е губеща.

— Сигурно са опитали, но възрастните са отсекли: „Глупости“. И накрая младите са вдигнали ръце.

— Приисквало ли ти се е да ми кажеш нещо за баба?

— Не. Не мисля, че й има нещо. Ти хленчиш и потръпваш, щом баба изтърси нещо несвързано. На мен ми харесва. Интересно ми е.

— Не я помниш, когато умът й режеше като бръснач.

— И досега си е така в много отношения. Ето, посръбва си горещ шоколад в леглото, а ние си напрягаме мозъците какво да я правим. Кой е по-умен, а?

— Мъчно ми е да я гледам толкова объркана.

— Тя е просто един престарял щраус, мамо. Няма начин да не й се губи нещо.

— Колегите ме съветват да…

— Ще се справим, мамо. Ще поема повече ученици у дома и ще обикалям по-малко.

— Не мога да искам от теб да си загърбиш живота.

— Да го загърбя ли? Нали нощите са на мое разположение!

— Срещаш ли се с добри момичета?

— Срещам се с много момичета, мамо, но дали са добри, или не… това е въпросът.

— Намират ли се такива момичета в нощните клубове? Питам, защото съм загрижена, а не за да се меся.

— Никога не си любопитствала, мамо. Винаги си била страхотна.

— Но така или иначе не можеш по цял ден да наглеждаш баба си.

— Не по цял ден; просто ще отделя още няколко часа. Няма да я оставям сама — Ник огледа тъжно изгорялата кухня.

— Как мислиш, ще ни дадат ли нещо застрахователите?

— Не знам. Отстояват своето като зверове. Ще се оправдаят с баба. Честно казано, май е по-добре изобщо да не се занимаваме с тях; само неприятности ще си навлечем.

— Имаш предвид, че може да изискат да дадем Джесика в дом?

— Е, това си е наша работа, а не на безликите застрахователни компании. Моментът още не е назрял.

Вълна от облекчение се надигна у Хилари. Опасяваше се, че Ник ще се обърне срещу нея, ще настоява да прояви разум, да поверят баба му на специализирани грижи за доброто на всички. Оказа се, че и той като нея държи Джесика да си остане у дома.

Хилари огледа с усмивка кухнята. Няколко нови шкафа и кофа с боя ще оправят всичко. Малко повече счетоводна работа ще покрие разноските. Най-важното е, че Джесика е невредима и не е уплашена.

Прииска й се да скочи и да го прегърне, но знаеше, че ще подхвърли: „Престани, мамо, да не си полудяла“. Затова само отбеляза ведро:

— Колко щастливо е вашето поколение! Можете да правите каквото си щете. Ние бяхме прекалено сдържани и обременени от скрупули. Всичко, което си чел за нашата младост, е вярно.

— Времената са били различни — всеопрощаващо заключи Ник. — Сексът ви е вълнувал, защото е бил табу. Сега те дебне иззад всеки ъгъл, никой няма задръжки.

— Така ли е наистина? — меко попита Хилари.

 

 

В знак на благодарност Хилари купи на Аня шал в свежи цветове.

— За какво ми благодариш, Хилари?

— Защото поемаш много от моите задължения, а никога не се оплакваш. Толкова си умна, всичко ти се отдава.

Аня порозовя от гордост и помилва шала, сякаш е от най-нежната материя на света.

— Тази вечер ще пиша на мама. Ще й разкажа за подаръка.

— Всяка седмица ли й пишеш?

— Да, разказвам й за новата страна, в която живея, и за хората около мен.

— А за любовните си увлечения споделяш ли?

— Не, пък и нямам такива. В Полша прекалявах с увлеченията, но тук — не. Работя много и не ми остава време за любов.

— Колко жалко — усмихна се Хилари. — Нали знаеш израза, че любовта движи света.

— Да, но обърна наопаки моя свят. Помъдряла съм, струва ми се. Сега е време да спестявам, по-късно ще търся любовта.

— Но представи си, че се появи изневиделица. Как ще постъпиш? Ще го помолиш да почака десет години?

— Е, не десет. Може би пет. Искам да купя на мама магазинче с апартамент на втория етаж и работилница долу. Тя е шивачка. Сложи ли си табела на вратата и няколко рокли на витрината, ще си извоюва име и съседите няма да я съжаляват.

— Убедена съм, че и сега не я съжаляват, Аня.

— Напротив. Съжаляват я заради мен. Постъпих толкова глупаво. Да знаеше само. Посрамих я много. Не смее да вдигне глава и да погледне хората в очите.

— За бога, какво си направила, Аня?

— Повярвах на лъжите на един мъж. Въобразявах си, че наистина ме обича.

— По света е пълно с жени, които си мислят същото. И мъже — вметна Хилари.

— Но твоят съпруг те обичаше, нали?

— Да, да, но времената бяха други. Сега е толкова различно. Снощи синът ми обясни, че няма по-достъпно нещо от секса. Представи си!

— С теб може да споделя. Мама никога не е споменавала нищо за секс. Нито веднъж. Много се притесняваше.

— А сестрите ти не говореха ли с теб?

— Не, защото всички се срамуваха заради мен. И двете се омъжиха на по седемнайсет — осемнайсет. За момчета от квартала. Аз се влюбих в мъж от друг град, който дойде в нашия да започне бизнес.

— И потръгна ли му?

— Известно време, да. Но му трябваха повече пари и се ожени за дъщерята на богаташ.

— Вместо за теб?

— Дъщеря на шивачка без баща? Но вярвах, че ме обича — в очите на Аня се изписа тъга.

— Може би те е обичал. По свой начин. Хората чувстват различно — опита се да я успокои Хилари.

— Не, Марек никога не ме е обичал. По-късно ми го каза. Присмивал ми се. Приятелите му също ме взимали на подбив.

— Моите приятели смятаха, че съм луда да се омъжвам за Дан. Предупреждаваха ме. Дори в деня преди сватбата.

— Но ти беше сигурна?

— Да, бях сигурна. И още повече — мама беше сигурна. Затова сърце не ми дава да я оставя сред непознати. Разбираш, нали?

— Не бива, естествено. Ще гледам да ти помагам, колкото мога — обеща Аня.

 

 

На път към къщи за обедната почивка Хилари си мислеше как да постави на Аня въпроса. Дали момичето няма да се съгласи да идва една вечер седмично и да прави компания на майка й. Или от време на време да се отбива да й приготвя обяд. Хилари можеше да задели пари и да помогне на Аня да купи мечтаната малка къща, където да постави табела с майчиното име. Магазинчето, което ще й спечели уважение.

Когато се прибра, в кухнята вече чукаше и режеше дърводелецът. Ник и Джесика разглеждаха фотоалбум в предната стая.

— Тази е от сватбата на майка ти, Ник. Виж колко е красива. Един от най-хубавите дни в живота ни. Всъщност, най-хубавият, преди да се родиш ти.

Седяха си и весело обръщаха страниците; Джесика обясняваше, а Ник се радваше на компанията й. Хилари задиша по-леко. Защо се тревожи? Майка й е добре. Не й трябва нито Аня, нито болногледачка. Специализираните грижи определено са излишни.

Четири дни по-късно майка й си събра багажа и извика такси да я откара до гарата. Ник беше излязъл преди малко и нямаше кого да попита какво е предизвикало Джесика. Притеснено отпрати шофьора на таксито.

— Къде си тръгнала, мамо?

— Към Южна Англия. Да настоявам баща ти да прояви малко разум и да се върне при нас. Синът му Ник — толкова добро дете — го чака. Време е да опознае момчето.

— Татко почина, мамо. Забрави ли? Преди години. Татко се спомина, а тя се омъжи за съседа.

— Трябва да се върне при сина си.

— Ник ти е внук, мамо.

— Нищо подобно. Да не мислиш, че не познавам децата си?

— Ник е син на Дан. Помниш ли го? Красивият ми Дан, който се удави в езерото.

— Стига си ми говорила за мъртъвци. Не съм чувала за никакъв Дан.

— Напротив, мамо. Ти го харесваше. Държеше се чудесно с него. Каза на Ник, че сватбеният ми ден е сред най-хубавите в живота ти.

— Много си напрегната, Хилари. Тази работа не е за теб.

— Не ме изоставяй, мамо, моля те.

— Как бих могла? Нали отпрати таксито — обидено отвърна майка й.

— Почакай, мамо. Трябва да се обадя по телефона.

Хилари влезе в спалнята и набра мобилния на Ник.

— Какво стана, Ник?

— В смисъл?

— Баба ти. Притесни ли я нещо?

— Не, беше си добре, когато тръгвах. Проблем ли има?

— Не е с ума си; смяташе да отпътува за Англия с такси.

— Доста солено щеше да й излезе.

— Не се шегувай. Говори несвързано. Смята те за свой син.

— Да се прибера ли?

— Къде си?

— Пием капучино в кафенето с един приятел. Мислехме да отидем на кино, а после ще свиря в клуба.

Хилари разбра, че Ник не може да й помогне. Правеше достатъчно. Обзе я чувство за вина, че го е притеснила.

— Слушай, Ник, съжалявам. Забавлявай се. Тук всичко е наред.

В кухнята майка й втренчи невиждащ поглед в нея.

 

 

Хилари не мигна цяла нощ. На закуска отново се извини на Ник.

Той вдигна рамене. Нямало за какво. Цял ден щял да бъде вкъщи с баба си. Джесика се беше успокоила напълно и всичко изглеждаше нормално.

Хилари усещаше, че умората й личи. В клиниката Клара заобиколно отбеляза:

— Напоследък всички са изморени; заради времето е сигурно, а и наближава коледната суматоха.

— Знам, Клара, не е нужно да увъртаме. Няма околоочен крем, способен да изтрие бръчките и торбичките по лицето ми.

— Майка ти ли?

— Разбира се. Понякога не знае на кой свят е, после дни наред е напълно с ума си. Кошмарно е.

— Мислила ли си за дневен център, Хилари?

— С Ник ще се справим.

— Заведи я на лекар. Знаеш, че трябва да го направиш.

— Да прехвърля проблемите и отговорността на друг? Не мисля.

— Споменах ти за приятелката ми Клеър Котър и дома й „Лайлак Корт“. Хората там се чувстват щастливи…

— Тоест — не знаят къде се намират?

— Нищо подобно. Има прекрасна градина; храната е чудесна. Възрастните са на сигурно място.

— Въпреки че разбират къде са?

— Разбират, естествено. Иди да го видиш, Хилари, и тогава ще прецениш.

— Преценила съм, че не бива да оставям мама никъде.

— Този път ще ти напиша адреса — заключи Клара.

 

 

Два дни по-късно Хилари се прибра от работа и завари майка си да се държи много странно. Очевидно се опитваше да прогони Ник от стаята. Ник разбра и се оттегли покорно.

— Какво прави тук този? — просъска Джесика.

— Кой? Ник? Приготвяше ти обяда, докато се върна от работа — с тежко сърце обясни Хилари.

— Но кой е той? Какво прави в къщата ни?

— Това е внукът ти, мамо, Ник, моят син.

— Не ставай смешна, Хилари, нямаш никакъв син. По-добре ми кажи кой е този нехранимайко.

— Мамо, наистина ли не помниш Ник?

— Ще ти кажа какво помня — помня как той ми сряза дамската чанта и ми обра парите. Стотици лири.

— Мамо, вече използваме евро, а и ти нямаш толкова пари — нито лири, нито евро.

— Да, вече нямам — съгласи се майка й.

 

 

Хилари извади адреса и телефона на „Лайлак Корт“ и се уговори да го разгледа. Стори й се чисто и свежо. Пред входа я посрещна Клеър Котър. Елегантно облечената жена се осведоми за майка й с предразполагаща усмивка. Хилари веднага се отпусна.

— Искам семействата да се чувстват щастливи и спокойни, колкото хората тук. Огледайте, госпожо Хики, вижте с какво разполагаме. Ще ви покажем свободна спалня. Когато видите какво предлагаме, елате отново да поговорим.

Хилари прекоси просторната проветрива трапезария, където обядваха неколцина възрастни. По масите бяха подредени вази с цветя; помощници обслужваха най-възрастните и онези, които се нуждаеха от помощ; атмосферата изглеждаше ведра, сътрапезниците разговаряха непринудено. Огледа няколко спални, всяка със самостоятелна баня, после обиколи светлата дневна, обширна като концертна зала, но с отделни кътчета, където приятели и роднини да седнат да поговорят на спокойствие. Видя и малък спортен салон, където правеха упражнения…

Клеър Котър предложи на Хилари чаша кафе. Разговаряха непринудено. Хилари обаче забеляза, че докато хората в „Лайлак Корт“ разполагат с всички удобства, кабинетът на госпожица Котър е обзаведен скромно. Никакви скъпи мебели и луксозни килими, само практичен работен кът с шкафове и полички.

Клеър Котър прочете мислите й.

— Влагаме средствата в дома, за да се чувстват възрастните и семействата им добре — отбеляза тя.

Хилари се усмихна за пръв път.

— Знаем, че не е лесно, госпожо Хики. Подходящият момент сякаш никога не настъпва.

— Как разбират останалите? — прямо попита Хилари.

— Когато осъзнаят, че близките им ще са по-спокойни така — меко отвърна Клеър Котър. — Никой не може да ви посъветва и никой няма право да ви подлага на натиск.

— През повечето време тя е съвсем добре.

— А какво смята лекарят й?

— Още не съм го обсъждала с него. Проблемите се задълбочиха през последните няколко месеца — призна Хилари.

— Разбирам. Защо не му предложите да поговори с нея? Така ще се ориентираме по-лесно.

— Благодаря. Непременно.

Клеър Котър й вдъхна спокойствие. Ще се справи с ужасната ситуация. Има на кого да се опре.

* * *

На другия ден майка й спокойно редеше пъзел, когато пристигна лекарят. Хилари си помисли, че няма да открие никакви тревожни симптоми и ще реши, че здравословното състояние на Джесика е отлично.

Майка й сметна, че доктор Грийн е дошъл да прегледа Хилари.

— Много се тревожи, докторе — довери му Джесика. — За работата, за мен, за невероятни неща. Открай време си е такава.

Хилари впери очи в нея. Усети промяната в гласа й. Вече разпознаваше кога е на път да изгуби бистрия си разсъдък.

Не сгреши.

Хилари стоеше и слушаше как майка й обяснява на лекаря колко е тъжно, че дъщеря й останала стара мома, понеже била твърде придирчива и сериозна.

— А как е младият Ник? — кротко попита доктор Грийн.

— Ник ли? Ник? Скитникът ли имате предвид? Ще ви разкажа какво ми отмъкна този нехранимайко… Не знам защо Хилари го оставя да се шири вкъщи.

 

 

Диагнозата на доктор Грийн беше категорична. Майката на Хилари страда от остра деменция и се нуждае от целодневни грижи.

Следващата събота Хилари заведе Джесика да разгледа „Лайлак Корт“. Клеър Котър ги посрещна с обичайната предразполагаща усмивка. Запозна се с констатацията на лекаря и трите обиколиха дома.

С ясния си глас Джесика благодари за чая и вниманието и поиска да се прибере у дома незабавно, понеже се нагледала на дома и чудноватите старци в него.

От този ден насетне никога не оставяха Джесика сама вкъщи.

Хилари, Ник и Аня редуваха дежурствата. Гари и Лиза — симпатичното семейство в съседство също я наглеждаха. Нищо лошо не можеше да се случи.

Хилари отново задиша спокойно. Не се налагаше да последва примера на останалите и да предостави грижите за обичната си майка на някаква безлика институция, понеже в собствения й дом няма място за нея.

 

 

Две седмици по-късно Хилари се събуди от силно хлопване. Скочи да провери — вратата към спалнята на Джесика беше затворена, към банята — също.

Входната врата обаче зееше и удряше тежкото мраморно резе. Сърцето й се сви. Майка й едва ли е успяла да отвори. Винаги заключваха нощем, а ключът държаха във вазата в хола. Хилари вдигна вазата с треперещи пръсти. Ключът го нямаше.

Провери в спалнята на Джесика и в банята.

Празни.

— Ник. Ник! Баба ти е излязла навън! — изкрещя Хилари.

Но Ник още го нямаше. Бе едва три след полунощ. Свиреше в клуба, където навярно купонът се вихреше с пълна сила. Хилари навлече топли панталони и палто. Молеше се майка й да не е отишла далеч.

Не я видя на улицата и се втурна във вледеняващата нощ към главното шосе. Закъде пътуват всички тези коли по това време? Сякаш е посред бял ден. Застина, вперила поглед в профучаващите автомобили. Накъде ли е тръгнала Джесика? Няма как да прецени. Огледа се объркана.

Някъде в далечината зърна пулсиращи светлини и полицаи, отклоняващи движението. Беше станала катастрофа.

Замаяно се подпря на паркираната наблизо кола. Не може да е майка й. Инциденти стават постоянно.

С натежали крака тръгна към тълпата. Очакваха линейката да пристигне всеки момент. Мъж и жена на средна възраст седяха на столове, донесени навярно от съседната къща. Мъжът се тресеше като лист.

— Изникна сякаш от нищото, застана пред мен по нощница. Видях замъгления й поглед. Не знаеше къде е. За бога — кажете ми дали още диша!

Не прочете утеха по лицата на присъстващите. Хилари мълчаливо мина напред.

Тялото на майка й беше покрито с одеяло, но познатите чехли стърчаха навън. Стисна ръката на полицая за опора.

— Майка ми е. Със сигурност. Това са нейните чехли.

После се свлече на земята.

 

 

Когато се съвзе, тълпата още не беше се разпръснала. Линейката бе пристигнала. Тъкмо качваха тялото на майка й. Няколко ръце подкрепиха и Хилари. Обясниха й, че има нужда от лекарска помощ след преживения шок.

Преди да отпътуват, Хилари помоли:

— Успокойте горкия човечец; вината не е негова. Мама страдаше от деменция, няма за какво да се кори…

После седна в линейката до безжизненото тяло на Джесика.

Само преди две седмици минаха по същото шосе на път за „Лайлак Корт“. Защо не послуша всички и не повери майка си на техните грижи? Сега Джесика щеше да е жива и на сигурно място. Вината за този кошмар носеше само Хилари.

Знаеше, че до края на дните й ще я измъчват угризения.

* * *

Пади Карол организираше тържество на Сейнт Джарлатс Кресънт по случай завръщането на Диклан у дома. В негова чест пребоядисаха къщата отвън, макар Фиона да разбираше, че Диклан едва ли ще забележи колко труд са хвърлили. Ще се погрижи да го предупреди, че трябва непременно да се възхити на саксиите пред прозорците, засадени от Мати Скарлет, и на елегантните нови пердета, които Моли шиеше нощем в продължение на три седмици.

— Много мило, че си се отбивала често при тях.

Диклан я държеше за ръка, докато крачеха по болничния коридор. Вече ходеше без патерици, подпрян само на бастун.

— Беше ми приятно, Диклан. С майка ти се сприятелихме много. Наистина.

— Тя все се суети. Страхувах се да не те подлуди.

— И как по-точно? Нали ни свързва обща кауза — и двете сме луди по теб — засмя се Фиона.

— Няма задни мисли, но излизам от кожата си, когато заразправя на всички колко съм безценен — Диклан държеше да е пределно искрен.

— О, аз отдавна я вразумих. Обясних й, че си въздух под налягане.

— Нима?

— Не, разбира се, глупчо. Казах й истината — че си страхотен лекар и всички очакват с нетърпение завръщането ти.

— Значи заместникът ми не е спечелил сърцата ви? — попита Диклан, въпреки че знаеше отговора. Заместваше го претенциозен дребосък, който не допадаше никому.

— Стига разпитва; поеми дъх, утре ще се представиш пред обществото. О, и не забравяй да отбележиш новия тоалет на майка ти, купен специално за случая.

— Тя наистина ли си е позволила да купи нещо за себе си? — онемя Диклан.

— Е, аз й го избрах. От магазин за преоценени дрехи. Тя ми даде парите.

— Не вярвам за магазина.

— Напротив! — Фиона обаче не умееше да лъже. — Добре де, прав си. Но в бутика имаше намаление. Стои й чудесно. Не искаше да приеме, докато не й казах, че е втора ръка.

— Кой друг е поканен?

— Всички от клиниката, приятелите ти, Мати, съпругата му и онези двамата — деца ли са, внуци ли — дето говорят като извънземни.

— Страхотни са — засмя се Диклан. — Сигурно вече са станали на шестнайсет.

— На седемнайсет. Спестяват за екскурзия в чужбина през пролетната ваканция. Предложиха да сервират и Мати едва не им откъсна главите, когато си поискаха надница от майка ти и баща ти. Така че ще помагат безвъзмездно.

— Не бива. Ще гледам да им дам нещичко. Забележителна двойка са. Дори не са роднини на Мати и Лизи.

— Не знаех. Какво правят при тях тогава?

— Бог знае — изгубени в лабиринта на времето… Някой си не можел да се грижи за тях, падат се май братовчеди на първия съпруг на Кати…

— Кати?

— Дъщерята на Лизи и Мати, това поне е сигурно. Ще дойде ли на партито?

— Не, ангажирана е с някаква известна музикална група. Кой би отрекъл, че Сейнт Джарлатс Кресънт не е сърцето на Вселената!

— Вече съм изтощен, а кракът ми още не е стъпил вкъщи — въздъхна Диклан.

— Да се връщаме в леглото тогава — предложи Фиона.

— И още как!

— В никакъв случай — крехък си като новородено. Не ми трябваш такъв — ласкаво възрази Фиона.

Но в гласа й прозвуча увереност, че Диклан скоро ще се възстанови напълно.

 

 

Аня бе изработила огромния плакат с надпис „Добре дошъл у дома, Диклан“, опънат между двата предни прозореца. Съседите висяха по оградите и зяпаха, а Пади им махна с ръка да идват.

— Момчето ще ви се зарадва — викна им той.

Майката на Диклан бе неотразима в тъмновиолетовата рокля с дантелена яка. Прическата й беше променена и за пръв път в живота си Моли не се суетеше. Диклан не вярваше на очите си. Вместо да снове между гостите и да ги подканва да седнат, майка му се бе отпуснала спокойно с чаша вино в ръка. Диклан поклати изумено глава.

Мод и Саймън бяха блестящи в ролята на придворни и повече от всякога приличаха на извънземни, Фиона много на място бе отбелязала, че говорят като марсианци. Единият започваше, а другият довършваше изречението.

— Всички от Джарлатс Кресънт те поздравяват с добре дошъл… — ухили се Мод.

— У дома след голямото изпитание — продължи Саймън.

— И да не забравяме колко тежко преживяхме инцидента… — добави Мод.

— Особено семейството с котката — довърши тържествено Саймън.

Както повечето събеседници на близнаците, Диклан изпусна нишката.

— Котката?

— Котката, която привлече вниманието на Димпълс и го предизвика да побегне от баща ти — обясни Мод, сякаш усъмнила се, че освен накуцването Диклан има сериозни проблеми с главата.

— О, бях я забравил — искрено призна Диклан.

— Е, добре, тя ще се зарадва — каза Саймън. — Не посмя да дойде на посрещането…

— Стопанката на котката — уточни Мод. — Самата котка няма никакъв спомен.

— Слушайте, разбирам, че помагате за тържеството. Искам да ви се отблагодаря — зарови Диклан из джобовете си.

— О, не, Диклан, вече поставихме на обсъждане финансовия аспект… — подхвана Саймън.

— И се оказа, че въпросът е неуместен — довърши Мод.

— Не, не, не бива да работите нахалост, всеки труд се заплаща — запротестира Диклан.

— Това не е работа, а добросъседски жест — твърдо заключи Мод. — И толкоз.

 

 

Диклан се дивеше на малкото общество, събрало се в къщата на Сейнт Джарлатс Кресънт. Майка му с лекота забавляваше хората от клиниката. Докато той беше в болницата, тя сякаш бе претърпяла пълна душевна промяна. Слушаше как Моли разказва на Клара колко усърдно е учил на младини, но измислиците за старшия кардиолог се бяха изпарили в небитието. Майка му кимаше в знак на съгласие, докато с диетоложката Лавендър обсъждаха колко много протеини съдържа хубавото крехко месо. Предложи на Аня почасова работа в пералнята.

Всичко се беше променило, откакто Моли и Фиона се сближиха, Фиона успя да постигне само за няколко седмици онова, за което Диклан се беше борил години наред. Погледна гордо към другия край на стаята, където Фиона се смееше весело, а изумрудените й очи грееха, подчертани от зелената панделка, пристегнала косите й. Барбара й помагаше всеотдайно, включително да допълва услужливо халбата с бира на Пади Карол.

Искаше му се да се усамотят поне за малко, ала Фиона докосна с пръсти устните му и каза, че времето е пред тях.

 

 

По-късно, когато повечето гости се разотидоха, а Мод и Саймън се заеха да разчистят, Диклан и Фиона ги попитаха какво са намислили. Обясниха, че през пролетната ваканция смятат да пътуват до Гърция; надявали се да си намират работа по барове и ресторанти.

— Поназнайвате ли гръцки? — попита ги Фиона.

— Не още, но си мислехме… — започна Мод.

— Че ще го научим в движение — довърши Саймън.

— Имам малък учебник. Ще ви го дам. Добре е няколко фрази да се наизустят предварително — предложи Фиона.

— Какво работеше там? — попита Саймън.

— Е, всъщност не работех…

— Ваканция значи? — досети се Мод.

— Нещо такова… — За пръв път иначе уверената Фиона се смути. — Е, не ви трябва да се оплитате в глупости като мен. Нужен ви е съвет и препоръки.

— Нямаме против — съгласи се Мод.

— Ще ни ориентираш ли? — помоли Саймън.

— Няма да е зле да изберете по-малък град, който не е наводнен от туристи. После опознайте хората, мястото.

— Ще се оправим ли…?

— С няколкото ни фрази на гръцки?

— Вижте какво ще направим. Ще пиша на една приятелка, която живее на прекрасен остров, и ще й кажа, че може би ще ви трябва работа.

— Наистина ли?

— Ресторант ли има?

— Не, магазин за сувенири, но приятелят й Андреас е собственик на таверна.

— Таверна — тържествено повториха близнаците.

— Островът се нарича Агия Ана. Дайте ми карта да ви го покажа…

Сърцето на Диклан се пръскаше от гордост, когато близнаците хукнаха към дома да донесат карта на Гърция. От опит знаеше, че Фиона ще успее да им помогне.

Погледна я как прокарва пръст по картата. Показваше им пътя от Атина до Пирея — пристанищния град. После с ферибота щяха да стигнат до островите. Посъветва ги да запомнят как се пише на гръцки Агия Ана, за да разпознават думите, Фиона преливаше от ентусиазъм, сякаш и на нея й предстои пътешествие. Диклан се сепна. Тя не му беше само приятелка, нито просто симпатична медицинска сестра, героиня в болничен романс. Изпитваше нещо съвсем различно. Гледаше я как отмята къдриците от челото си и все по-ясно разбираше, че не би могъл да живее без нея.

Присъствието й бе станало неотменима част от живота му, не можеше да си го представи без ромона на нейния смях, без жестовете й. Имаше нужда от подкрепата и одобрението й. Искаше да знае мнението й за всичко. Фиона вдигна очи да провери дали не го отегчават и улови втренчения му поглед.

— Какво има, Диклан? Много ли бърборя?

— Нищо подобно. Не ти е в характера — гласът му одрезгавя, сякаш е настинал.

— Хей! Забравих, че трябва да се грижа за теб! — разтревожено възкликна тя. — Гърлото ли те заболя?

— Не, боледувам от друго.

— Като например?

— Силни емоции. Както го описват в книгите: „гласът му пресекна от завладелите го чувства“.

— О, Диклан, не се занасяй!

— Честна дума — простичко отвърна Диклан. — Гледах те и си мислех колко си ми скъпа.

Мод и Саймън се престориха, че изучават вглъбено картата.

Фиона се приближи и леко целуна Диклан.

— И на мен — каза тя. — Но ще ми трябва лаптопа ти. Със сигурност ще открия по-евтин полет за близнаците.

Диклан задържа ръката й; очите му не се отлепяха от лицето й. Сякаш я виждаше за пръв път. Всичко друго щеше да се нареди, стига да е с нея — в родния дом на Сейнт Джарлатс Кресънт или в апартамента край брега, който Фиона споделя с Барбара. Където и да е. Идеята го осени изневиделица. Тя бе средоточието на живота му. Скоро ще се върне в клиниката — ще работят заедно по цял ден и няма да се разделят нощем.

 

 

Когато Диклан се върна в клиниката, всички го подкрепяха. Успя да навакса пропуснатото изненадващо бързо. Нямаше го, когато майката на Хилари почина, но бе разбрал всичко от Фиона и при първа възможност изрази съболезнованията си.

— Сега почива в мир.

— Благодаря, Диклан. Иначе казано, аз оставах глуха за съветите и заради мен я уби кола — с равен тон обясни Хилари.

— Не бива да разсъждаваш така. Няма да я върнеш.

— Не, но ако ви бях послушала, щеше да е жива. Не мога да го забравя. Нормално е да изпитвам срам и да тъжа.

— Обичаше майка си. Това е най-важното.

— Много си мил, Диклан, но не съм глупачка.

— Понякога се държа глупаво, вярно, но все пак ще ти кажа още нещо. Ако не бях катастрофирал, Фиона нямаше да опознае родителите ми, които са във възторг от нея. Ако онази нощ просто се бяхме събрали край масата, и досега щяхме да играем игрички и да си прехвърляме топката. Лудост ли е да смятам, че сме създадени един за друг? Глупаво ли разсъждавам, или имам право да благодаря на съдбата?

— Съдбата не е много щедра към мен.

— Засега. Един ден ще разбереш колко по-добре е, че не е живяла в затъмнение години наред. Рано е още, но, повярвай ми, прозрението ще дойде.

— Каква щастливка е Фиона!

Хилари видя как Диклан се отправя към пациентите, понесъл талоните им с окуражаваща усмивка.

— Е, Джо, изглеждаш в добра форма. Надявам се и да се чувстваш така. Как е сърцето?

Сякаш никога не беше отсъствал.

Хилари и Аня го наблюдаваха, радостни, че отново е сред тях.

— Необходим е на клиниката — тържествено промълви Аня.

— Ти също, Аня. Без теб тук ще цари безредие.

Думите на Хилари прозвучаха толкова искрено, че очите на Аня се насълзиха.