Мейв Бинчи
Сърце и душа (13)

Дванадесета глава

Фиона си мислеше колко ли младоженци са се венчали, за да оправдаят очакванията на другите, а не защото наистина го желаят. Разбираше го много добре. Мнозина ще останат разочаровани от решението й. Не смееше дори да си представи как ще реагират родителите й, родителите на Диклан, сестрите й, които няма да бъдат шаферки. Няколко поколения ще предават от уста на уста историята. Ами братовчедите, чичовците и лелите от двете страни, подготвили вече официалните тоалети и дори изпратили сватбени подаръци? Всички ще се вбесят.

Ами Вони, която не беше стъпвала в Ирландия от десетилетия? Дейвид, който за пръв път щеше да й гостува? Всичките й колеги от клиниката, които толкова се вълнуваха и помагаха? Отец Флин, който организираше първата си сватба в Центъра, ще се почувства като глупак. Близнаците Мод и Саймън, проглушили цял Дъблин, че правят решителна стъпка към самостоятелна кариера, ще бъдат съсипани. Щастливата и усмихната Аня, която уши прекрасната й рокля, няма да види творението си пред брачния олтар.

Нищо чудно, че толкова жени са предпочели да отстъпят, вместо да се опълчат на половината човечество. Но пък тях не ги е осенило прозрението на Фиона.

Благодарение на късичкото вестникарско съобщение за краткия живот и тъжната кончина на Шейн О’Лиъри осъзна, че някога е била готова да се омъжи за този човек. Очакваше дете от него. Беше отчаяна, когато го изгуби. Копнееше Шейн да й поиска ръката, да й предложи да се установят на Агия Ана и да отгледат детето си край морето.

Способна ли е тогава да взема решения?

Ще избяга надалеч от хората, които разочарова. Ще замине за чужбина да преоткрие сере си. Ще се отдаде на достойна кауза, вместо да се огъва пред налудничави планове, излезли от всякакъв контрол — опали, бюфети, речи…

Дали Диклан разбра, че това е краят? Че сватба няма да има? Реагира прекалено спокойно. Каза, че Фиона трябва да постъпи, както намери за добре. Ще разбие сърцето му, вярно, и той също никога няма да се ожени. Смятал, че обръщат гръб на благодатната съдба.

Но щом е решила така, ще се съобрази.

Не пожела за нищо за света да му върне пръстена. Посъветва я да си направи брошка или медальон. И поиска една седмица отсрочка, преди да съобщят на другите.

— Цяла седмица? Но те ще продължат да правят планове, Диклан. Трябва да им кажем още сега!

— Направи го заради мен. Защото аз не съм планирал да живея без теб. Дай ми само една седмица — помоли Диклан.

— Не си замислил някаква ужасна дяволия, за да ме принудиш да си променя решението, нали?

— Не — тъжно поклати глава Диклан. — Иначе досега да съм я пуснал в действие.

— Добре тогава.

— Никому не казвай.

— Но те ще продължат с приготовленията.

— Нека. Една седмица, какво толкова? После ще им съобщим. Става ли? Закълни се!

— Заклевам се.

— Ще мълчиш дори и пред Барбара?

— Дори пред Барбара — съгласи се Фиона.

— Добро момиче.

Направи й впечатление, че Диклан не се опита да спори, да промени решението й, да й обясни, че греши. Помоли само за една седмица и Фиона да задържи пръстена с опалите. Явно е усещал, че връзката им е обречена.

 

 

Клара изненадано вдигна поглед, Франк Енис стоеше пред бюрото й.

— Рядко и неочаквано удоволствие — отбеляза тя.

— Ще напишеш ли препоръка на Ейми? — без заобиколки започна той.

— Да, представи се добре. Ако имах свободно място, щях да я назнача.

— Хубаво. На мен ми се струва малко странна.

— Погрешно е да съдим за хората по външния вид — усмихна се Клара.

— Разбира се. Блудната полякиня се завърна значи?

— Да, кризата е овладяна. Всички се радват, че Аня отново е при нас.

— Задава се и сватба?

Клара се зачуди как е разбрал.

— Абсолютно. Диклан и Фиона. Голям ден. Не ни липсва романтика. Аня живее със сина на наш пациент. Дъщеря ми и сина на Хилари са влюбени. Остава и аз да си намеря млад мъж и програмата ще е изпълнена.

Франк предположи, че се шегува, но не беше сигурен.

— Нали излизахте с фармацевта?

— О, Франк, информацията ти е стара. Питър е минало. Всъщност сега е с дамата, която управлява дома за възрастни „Лайлак Корт“.

— О, така ли? — изненада се Франк.

— А ти как разбра за сватбата на Диклан и Фиона? — полюбопитства Клара.

— Е, поканиха ме.

— Поканен си? — учуди се Клара. Диклан и Фиона са поканили врага на сватбата? Невъзможно.

— Така излиза. Аз съм придружител — обясни Франк. — В поканата на братовчедката на Фиона, социален работник, е отбелязано „с придружител“. И ето ме и мен.

— А, ясно — Клара нямаше думи.

Фиона и Диклан доста ще се посмеят.

— Така че ще ми запазиш един танц, Клара — помоли Франк.

— Не искам да измествам братовчедката на Фиона — измърмори дипломатично Клара.

— Не, не, няма такава опасност. Не сме любовници, нито дори близки приятели. Само познати. Просто е сметнала, че ще прекараме добре.

— Несъмнено, Франк — съгласи се Клара.

— Ще ми кажеш ли какви са ти бъдещите планове?

— Планове?

— Какво ще правиш, когато изтече едногодишният ти договор? — поясни Франк.

Клара съвсем бе забравила, че е назначена за година. По нейно настояване.

— А, да, когато ми изтече договора… — повтори разсеяно тя.

— Убеден съм, че имаш план. За кариерата — не се предаваше Франк.

— Надали ще повярваш, но нямам — усмихна му се Клара.

Излезе права. Франк не й повярва. Клара Кейси да няма план? Как не!

 

 

Клара се сбогува с Франк и се замисли. Каква необикновена година!

Мацката на Алан забременя. Алан поиска развод, после помоли да се върне при нея. Ади и Джери се втурнаха да спасяват дъждовните гори. Линда се преобрази коренно след запознанството с Ник. А тя самата изживя роман с фармацевта Питър Бари, който й поиска ръката.

Странно, но клиниката засенчваше всички други житейски превратности. Бяха полезни, успяваха да задържат пациентите извън болницата. Възвръщаха увереността и вдъхваха нова надежда на хора със сърдечни заболявания, които заживяваха нормален живот.

Струваше си усилията. Не беше готова да напусне.

 

 

Аня събираше парите за сватбения подарък на Фиона и Диклан. Първо се разтревожи от излиянията на Фиона, но след това настъпи затишие. Не обявиха, че сватбата се отлага. Приготовленията продължаваха с пълна пара.

Хората не се скъпяха и охотно подписваха картичката. Въпросът бе какво да им подарят? Не бяха оставили списък в магазин. Не споменаваха какво ще им е необходимо за новия апартамент, който се надяваха да си купят. А парите се трупаха. Имаше достатъчно за хубав подарък.

Аня нехайно подхвърли темата. Как намират идеята за кристален сервиз или Диклан би предпочел стъклени чаши? Демоде ли е среброто, или младите още го харесват? Прието ли е да се подаряват картини?

Диклан прекъсна тактичния кръстосан разпит с усмивка.

— Аня, не искаме нищо. Ако все пак гостите настояват — нека е книга, ваза, диск. Моля те.

Никак не й помогна.

От друга страна, реагира далеч по-добре от Фиона.

Аня я попита дали съдовете от йенско стъкло са хубав подарък. Опита се да прозвучи, сякаш се готви за съвсем друг повод.

Очите на Фиона се напълниха със сълзи.

— Отбелязваш ли си по колко ти дават, Аня? — попита неочаквано.

— Ммм… ами… — объркано заекна тя.

— За да можеш да им върнеш парите, ако случайно сватбата не се състои.

— Фиона! — възкликна Аня.

— Нищо не казвам. Нищичко. Отбележи си го. Посъветвах те само да си записваш колко ти дават.

Фиона избърса очи и я остави.

Аня разбра, че трябва да си мълчи. Не беше лесно, когато Карл я заразпитва какъв костюм да облече на сватбата или докато майките на Диклан и Фиона обсъждаха с нея какви корсети ще им измайстори за случая, или когато Мод и Саймън току звъняха по телефона да я подсетят за украсата на масите. Ами Барбара, която гладуваше жестоко, за да се напъха в тясната синя рокля?

Ако Фиона и Диклан смятат да отложат сватбата, не е ли в реда на нещата да ги предупредят? Измъчваше я ужасно главоболие.

 

 

Брайън Флин дойде в кардиологичната клиника да вземе Джони за поредния маратон. Или разходчица, както се изразяваше Джони.

— Ела с нас, Диклан — предложи Джони. — Ще хванем бързия влак до Брей, ще потичаме по хълмчетата, ще си напълним дробовете с чист, свеж морски въздух.

— Звучи здравословно — съгласи се Диклан. — Само да си сложа маратонките.

— Накрая ще си напълним корема с вкусна, свежа бира — добави Брайън.

— Страхотно!

 

 

— После ще обясниш какво се очаква от мен като шафер — помоли Джони. — Нямам представа…

— Откъде си толкова сигурен, че имаме сили да изкатерим стръмнините? — измърмори Брайън.

— Престани да се оплакваш, знаеш, че е полезно за здравето.

Диклан се зарадва, че отец Флин смени темата.

— Мислех, че си ангажиран с приготовленията — отбеляза Брайън, надявайки се да спечели съюзник, който да позабави Джони.

— Не, оставил съм ги на жените — каза Диклан.

Не бива да споделя с Джони и Брайън, че Фиона отказва да се срещат вечер.

Фиона му обясни, че спазва обещанието и по цял ден се държи, сякаш нищо не се е случило, но било безсмислено да излизат и нощем и да повтарят едно и също. Изложила позицията си и се извинила. Какво друго да каже?

 

 

Фиона помоли за разрешение да изведе Димпълс на дълга хубава разходка. Моли и Пади не възразиха — и без това беше напълнял.

Фиона и едрият лабрадор поеха към центъра на града и Тринити Колидж. Фиона си спомни как от училище ги заведоха до аптеката на Суини, спомената в „Одисей“ на Джеймс Джойс. Стогодишната аптека изглеждаше непокътната. Фиона поспря и пред хотела, в който Джеймс Джойс бе срещнал Нора Барнакъл. Ето една любовна история, опровергала съдбата.

Фиона не знаеше дали пускат кучета, но реши да не пита. Димпълс се чувстваше като у дома си навсякъде; никой нямаше да ги спре.

Съзерцаваше старите сгради от времето на Елизабет I. Забеляза дългата опашка, желаещи да видят Книгата на Келс. Представи си монасите, изрисували почти седемстотинте й страници, слепи и глухи за света. Но нали не са пречели никому?

Фиона се почуди дали няма опасност да се превърне в глупава и безинтересна жена.

Излязоха и се разходиха по Мериън Скуеър. Фиона показваше забележителностите на Димпълс. Къде е живял Оскар Уайлд, статуята на писателя с гравирания афоризъм, георгианските ветрилообразни прозорци над цветните врати, стъргалото за обувки, чукалото. Не ги виждаше за пръв път, но сега беше различно. Осъзна, че се опитва да запечата всичко в съзнанието си. Следващата седмица, когато с Диклан съобщят, че сватба няма да има, Фиона ще подаде молба за напускане, ще се опита да изглади положението, да изкупи разочарованието и да замине надалеч.

Тази вечер се сбогуваше с Дъблин.

Възрастна двойка американци поспряха да се порадват на кучето.

— Казва се Димпълс — представи го тъжно Фиона.

— Отдавна ли е с вас? — попитаха те и го погалиха.

— Не е мой, на годеника ми е — Фиона се вторачи в опаловия пръстен и прехапа устни.

— Е, все едно.

Дамата извади парче шоколад от чантата си и почерпи Димпълс, който й протегна огромната си лапа в знак на благодарност.

— Не съвсем — отрони Фиона.

— Да не би да се местите в блок, където не допускат кучета?

— Не. Няма да се оженим — отвърна Фиона и цялата история се изля като водопад. Как не може да преценява мъжете и няма да е честно. Как се налага да замине надалеч, много надалеч.

Американците се спогледаха в недоумение.

— Разочаровани ли са другите? — попита най-сетне мъжът.

— Не сме им казали още — изхлипа Фиона. — Само ние знаем. Той ме накара да му обещая да го пазя в тайна една седмица. Нелепо, нали?

— Колко дни остават? — поинтересува се жената.

— Четири и половина, но нищо не се е променило.

— Разбира се. Виж, никак не е сложно. Мислиш ли, че той те обича?

— Да, да — отвърна Фиона през сълзи.

— А ти обичаш ли го? Ако ли не, не бива да се омъжваш за него. Но ако го обичаш…

* * *

Брайън Флин не повярва на ушите си, че ще направят още няколко обиколки, преди да седнат да пийнат бира. Имаше чувството, че всеки момент ще се строполи бездиханно на земята.

— Ще те съживим — безмилостно обеща Джони.

— Добре е за теб, Брайън — додаде Диклан — истински Юда Искариотски, оказал се заклет привърженик на спортуването.

Най-сетне седнаха.

— Изглеждаш подозрително спокоен за обречен на смърт — отбеляза Джони.

— Преструвам се — искрено отвърна Диклан.

— Как е Фиона? — попита Брайън.

— О, неведомо е женското съзнание!

— Обикновено са по-последователни от нас. Особено що се отнася до сватбите.

 

 

— Разгледай апартаментите, Роузмари — помоли Боби Уолш.

— Защо? Нали каза, че така или иначе ще се местим? Какво значение има моето мнение?

— Искам да е на един етаж. Вече не мога да изкачвам стълби. А ни остават много години.

— Да се щураме из претъпкания апартамент? Не мисля.

— Важното е да сме заедно.

— Ние сме заедно тук.

— Живея като затворник, Роузмари. Не мога да се качвам горе. Избери нещо по твой вкус.

Роузмари мълчеше като сърдито дете.

— Ще се наложи аз да избирам. Споменаха ми много хубаво място. Има малка градина. В блока има тридесет апартамента. В съседство е с пазара. Ако предоставим на брокерите продажбата на къщата, те ще ни позволят да си изберем жилище. Ъгловото на приземния етаж изглежда най-добро. От прозорците се вижда морето, а в комплекса има плувен басейн.

— Къде се намира?

Боби спомена елегантния квартал и видя как очите й се разширяват. Лесно ще обясни преместването на надутите си приятели. Боби си каза, че успее ли да си изиграе козовете, всичко ще се нареди.

— Да го видим, защо не? — съгласи се Роузмари.

 

 

Хилари Хики наглеждаше двамата бояджии, дошли да се погрижат за забравените ъгли по стените на клиниката. По инициатива на Франк Енис. Ама че изненада! Още повече се учуди, че Роузмари Уолш влиза сама в клиниката. Днес Боби нямаше преглед. Надяваше се съпругата му да не създаде пак неприятности. За щастие Аня беше излязла да обядва, та поне този сблъсък беше предотвратен.

— С кого мога да се посъветвам за здравословното състояние на Боби? — подхвана Роузмари Уолш.

— Клара е в болницата.

— Някой друг?

— Диклан е тук.

— Добре.

Все още се държеше властно, но сякаш се мъчеше да си придаде по-благ вид.

— Е, доктор Диклан, наближава заветният ден!

— Да, госпожо Уолш. Надявам се с Боби да присъствате.

— Какъв подарък бихте желали? — Роузмари успя да придаде пренебрежителен оттенък на думата „подарък“.

— Достатъчно е да дойдете — усмихна се вяло Диклан. — Ако настоявате, не бихме отказали диск с хубава музика, която обичате и вие с Боби.

Роузмари го изгледа смразяващо.

— Всъщност искам да се осведомя за състоянието на Боби. По-добри ли са шансовете му, ако се преместим в едноетажно жилище?

— Разбира се, госпожо Уолш, много пъти сме го обсъждали. С Клара ви показахме резултатите от стрес тестовете му. Леки упражнения, плуване — да, но никакви стълби.

— Значи нямам избор — тежко въздъхна госпожа Уолш.

— За кое?

— Да се откажа от хубавата си къща и да се преместя в тесен апартамент. Боби вече го е набелязал.

Роузмари описа сградата.

— Мнозина биха се радвали да живеят там — отбеляза Диклан.

— Не и ако са имали дом като моя — студено възрази Роузмари. После рязко смени темата. — Не може ли Джони да идва вкъщи да го упражнява. Да го позасили?

— Не, Джони работи в болницата. Може да ви даде списък с упражнения или адрес на физиотерапевт, когото да наемете лично.

— Тоест — не би си направил труда да посещава болен човек?

— Джони работи тук. С господин Уолш спокойно можете да плащате на частен рехабилитатор. Освен това Джони ще ви напише упражненията. Защо да не ги правите с Боби?

— Аз да правя упражнения?

Нещо прещрака в главата на Диклан. Напрежението от изминалата седмица, от принудата да се преструва на спокоен, докато вътрешно се разкъсва, се стовари върху му.

— Вижте какво, госпожо Уолш. Ако можех да удължа дори само с един ден живота на Фиона с упражнения и с полезна безсолна храна, нямаше да се поколебая нито миг. Бих направил и невъзможното, за да й помогна. И Нора Дън би го направила за Ейдън, и съпругата на Лар и всички роднини, които виждам всеки ден. Вие обаче сте на друго мнение. Не мога да ви променя.

— Критикувате ли ме, доктор Карол?

— Не, госпожо Уолш. Какво очаквахте да чуете от мен всъщност?

Диклан се извърна, та Роузмари да не забележи как се тресе от гняв и раздразнение.

— Моля ви, доктор Карол… — започна тя.

— Просто ми обяснете на какво се надявахте?

Роузмари толкова се стресна от тона му, че му отговори искрено.

— Надявах се да кажете, че няма значение. Че Боби няма да се подобри, независимо къде живее. За да не се налага да се местим.

— Това ли искахте да чуете? — Диклан трепереше.

— Да, щом настоявате да знаете.

— Дано си получите заслуженото, госпожо Уолш — каза Диклан и се обърна. Затвори очи и пое дълбоко дъх. — Дано си получите заслуженото.

Закрачи бързо по коридора, но трясък и викове го накараха да се обърне.

 

 

Хилари вече звънеше за линейка, когато Диклан се върна в стаята.

Роузмари се беше блъснала в стълбата на работниците и я беше съборила. Стълбата поддържаше дългото дъсчено скеле на двамата бояджии. Лежаха проснати на пода сред локви боя и трески. Върху Роузмари Уолш.

Диклан коленичи до тях. Негова ли е вината? Къде, по дяволите, е Аня? За пръв път наистина се нуждаеха от някой, който говори полски.

— Аня! — безпомощно викна Диклан.

Фиона се появи на прага и веднага схвана положението.

— Вече има мобилен телефон. Ще й се обадя.

След секунди Аня дотича от кафетерията в търговския център.

— Как е Роузмари? — попита Фиона.

— В безсъзнание. Има пулс. Първо ще преместя мъжете.

Аня коленичи до тях. Диклан изстрелваше въпроси, а тя ги държеше за ръка и им превеждаше бързо. Диклан видя, че самообладанието им се възвърна, когато ги заговориха на родния език.

— Обясни им, че са добре.

— Вече го направих — докладва Аня.

Фиона предложи Аня да остане при поляците, докато пристигне линейката. После коленичи до Диклан.

— Диша — отбеляза тя.

— Слабо — уточни Диклан.

Лицето на Роузмари беше разранено, краката й лежаха изкривени под странен ъгъл. Може да си е счупила гръбнака. Диклан опипа ставите.

— Счупена ръка. Счупен крак. Вратът изглежда добре, но няма да рискувам да я местя.

— А ако не идваше линейка? — попита Фиона.

— Щях да започна обдишване. Което и ще направя.

— Но…

— Дишането е слабо. Има риск да умре.

Пред Хилари, Лавендър, Аня, Фиона и двамата простенващи поляци доктор Диклан Карол започна борба за живота на Роузмари Уолш, най-неприятната персона, която познаваха.

 

 

Лекарите в линейката не пестяха похвали.

— Ако не беше младият доктор… — повтаряха и клатеха глави.

Бързо я откараха в болницата. Беше пострадала лошо, но щеше да оживее. Помолиха ги да се обадят на близките й.

— Ще съобщя на Карл — пое инициативата Аня.

— А аз на Боби — додаде Диклан.

 

 

Когато Клара се върна, Хилари вече беше уведомила полицията и разказала на инспекторите, пристигнали да разследват случая, как Роузмари Уолш се блъснала право в стълбата и причинила инцидента.

— Защо не я е забелязала? — учуди се младият полицай.

— Беше разстроена — дипломатично отбеляза Хилари.

— Къде е Диклан? — попита Клара.

— Край морето, уведомява Боби.

— Защо Фиона не отиде с него? Видях, че е тук.

— Не знам, Клара. Но надушвам нещо гнило. Май новите ни рокли ще залежават, докато дойде време да си женим децата.

— Права си. Жалко. Родени са един за друг. И Фиона сигурно ще ни напусне.

— Защо? На Диклан скоро му изтича стажът.

— Фиона едва ли ще поиска да остане. Ще се премести, ако сватбата се провали.

— Какво ли е станало? — почуди се Хилари.

— Нещо маловажно. Както обикновено. Няма да узнаем — въздъхна Клара.

* * *

— Диклан Карол е, Боби.

— Колко хубаво, че се отби! Как влезе? — Боби беше в тясната всекидневна.

— Отворих си. Ще поседна до теб.

Всъщност Диклан беше взел ключовете от дамската чанта на Роузмари.

— Роузмари е оставила отключено? Абсурд! — сепна се Боби.

— Не, не — успокои го Диклан.

— Ще ти направя чай — любезно предложи Боби.

— Остави на мен. Майстор съм.

Диклан подслади щедро каната.

— Но аз не слагам захар — подхвана Боби.

— Днес е изключение. Роузмари претърпя инцидент, Боби. Вече е добре, но ще остане известно време в болницата. Аня и Карл те молят дотогава да се преместиш при тях. Ще те заведа.

Боби пребледня. Засипа Диклан с въпроси.

— Повярвай ми, ще се оправи. Ще те заведа да я видиш. Моля те, Боби, изпий си чая.

— Горкичката Роузмари. Къде стана? С колата ли?

— Не, не. Блъсна се в една стълба. Двамата бояджии, скелето и кофите с боя се стовариха на пода.

— Тежко ли е пострадала?

— Много повърхностни рани. Счупила си е крака и ръката.

— Не!

— Положението е овладяно. Утре ще я оперира страхотен млад хирург.

— Сигурно е много уплашена.

— Дали са й седативи. Спокойна е.

— Знае ли, че си дошъл да ме уведомиш?

— Казах й, но може да не ме е чула. Ще ми помогнеш ли, Боби? Ще ти събера багажа. Аня и Карл ни чакат в болницата.

— Карл ще дойде ли да я види?

— Да, разбира се.

— О, тя ще се зарадва. Възникна глупаво недоразумение, та…

— Вече е забравено — разведри го Диклан.

Добре че Боби не разбра колко дълго Аня убеждава Карл да отиде да види майка си. Той се съпротивляваше до последно.

 

 

Фиона седеше в кафенето и съзерцаваше Дъблинския залив. Прекрасна гледка!

Диклан често повтаряше какъв късмет са извадили, задето живеят в Дъблин — голям оживен град, морето е на десетина минути, а планините — на двайсет. Улови се, че мисли за Диклан в минало време. Следващата седмица наистина ще е минало. Върху масата падна сянка, Фиона вдигна очи.

— Барбара! Какво, за бога, правиш тук?

— Така ли ме посрещаш? Преди щеше да се зарадваш, да ме поканиш да поседна да пийнем заедно.

— На десет мили от Дъблин сме. Не си тук случайно.

— Права си. Не съм. Проследих те.

— Какво?

— Проследих те. Не се прибираш в апартамента. В клиниката мълчиш като риба. Не си при родителите си, нито у Каролови. Не съм ли длъжна да проверя къде е приятелката ми и какво я измъчва?

— Нищо не ме измъчва.

— Нима?

— Сериозно, Барбара, не е честно. Нима не разбираш, че искам да се усамотя?

— Не, не разбирам.

— Е, ще се наложи. Това се очаква от приятелите. Да те подкрепят и разбират. Не да те следят по влаковете.

— Разкажи ми, Фиона.

— Няма. Не мога.

— Защо? Всичко си споделяме. Казах ти как, когато за пръв път правих любов, гаджето ми се отврати от безопасните игли по бельото ми. Едва не ме изгони. И ти беше страхотна. Разбра.

— Знам. Но сега е различно.

— Каза ми за Шейн и аз разбрах. Защо да не мога сега?

— Заради Шейн е. Проклетият Шейн!

— Но той е мъртъв, Фиона. Не знаеш ли?

— Ти откъде разбра?

— От вестника.

— И нищо не ми спомена?

— Чаках ти да отвориш темата. После реших, че не ти се обсъжда.

— Никак не се развълнувах. Аз го разпознах.

— Видяла си тялото му? Божичко! — изуми се Барбара.

— Не, обадих се в полицията.

— И какво почувства?

— Нищо. Нищичко. Не ми пука дали е жив, или мъртъв.

По добродушното лице на Барбара се изписа изненада.

— Седни, Барбара. Седни и си поръчай ирландско кафе.

— От седмици не съм пила ирландско кафе. Забрави ли, че не се напъхвам в тясната синя рокля?

— Забрави проклетата рокля! Няма да има сватба.

— Тогава ще си поръчам голямо бренди.

 

 

— Майко?

— Ти ли си, Карл?

— Да, майко. Ще се оправиш.

— Съжалявам, Карл.

— За какво, майко? Беше инцидент.

— Да. Съжалявам, че не умрях, за да ви оставя да живеете спокойно.

— Ще се оправиш. И всички се радваме, че не пострада по-сериозно.

— Съжалявам за онова, което казах.

— Всички понякога казваме неща, които не мислим — потупа я Карл по ръката.

— Не исках да нараня никого.

— И аз, майко.

Роузмари затвори очи. Карл излезе от стаята.

Пред вратата стояха Аня и баща му в инвалидната количка.

— Благодаря ти, сине — просълзено отрони Боби.

— Е, татко, всички понякога говорим необмислено.

Лицето на Карл обаче остана студено. И тримата знаеха, че Роузмари бе казала точно каквото мисли.

 

 

Диклан си чистеше обувките в кухнята на Сейнт Джарлатс Кресънт.

— Да лъсна ли и твоите, мамо?

— Не, но ще те помоля за друго.

— Какво, мамо?

— Ще ми обясниш ли какво става между теб и Фиона?

— Какво имаш предвид?

— Онази вечер се върнаха с Димпълс. Беше обиколила цял Дъблин и очите й бяха зачервени от плач.

— Попита ли я защо?

— Сърце не ми даде. Рекох си, че може да сте се скарали.

— Не, не сме — кратичко отвърна Диклан.

— Да беше я видял! Само остави Димпълс и си тръгна. Ходеше като превита от болка.

Диклан заряза обувките.

— До понеделник всичко ще е уточнено — обеща като автомат.

— О, Диклан, ако има нещо за уточняване, защо да го отлагаш до понеделник? — попита Моли Карол.

— Така се уговорихме.

 

 

Обикновени хора с обикновен живот се радваха на лятната вечер край морето. Разхождаха се по вълнолома. Някои се качваха на яхтите и отплаваха в залива. Други седяха в малките ресторантчета.

Само Барбара и Фиона сякаш не долавяха лятното настроение.

— Да повторим — помоли Барбара. — Нищо не изпитваш към Шейн. Обичаш Диклан, но не можеш да се омъжиш за него, защото не се доверяваш на преценката си. Така ли е?

— Да, може да се каже.

— Половин час те слушам, Фиона. Пия второто голямо бренди. Но не разбирам какво говориш. Опитах се да обобщя. Права ли съм, или греша?

— Права си.

— Значи си луда — заключи Барбара.

— Защо? Направих един несполучлив избор. Ами ако се повтаря? Какво сложно има?

— Откъде да започна? Да ти напомня, че Шейн е бил безнадежден наркоман, който те е биел и е изваждал наяве тъмната ти страна? Така… описахме Шейн. Да минем на Диклан. Той е луд по теб, забавен, добър, мил, умен. Преди да се запознаете, не съм те виждала толкова щастлива и усмихната. Всичко ти спори. Диклан ти вдъхва увереност. За бога, чувствам се като рекламен агент! Той не знае нищо, нали?

— Опитах се да му обясня, но той каза, че миналото си е минало. Не съм сигурна доколко разбра. Накара ме да обещая, че до понеделник ще си мълча.

— Защото е нормален човек. Кой би разбрал несвързаното ти бръщолевене? — Барбара поиска сметката. — Ще поговориш с него още сега!

— Не, в понеделник. Така се уговорихме.

Барбара взе мобилния телефон на Фиона.

— Здрасти, Диклан, Барбара е. С Фиона сме край морето. Ще дойдеш ли?

Фиона изглеждаше като виновно хлапе.

Барбара продължи:

— Да не забравя да спомена, че тя нищо не ми е казала. Аз се досетих. Тя настоява да го отложим за понеделник. Понеделник! За бога, Диклан, дотогава може да сме се споминали! Ще побързаш ли? Ще гледам да я задържа.

 

 

Барбара проследи как Диклан и Фиона се вляха в потока обикновени хора, разхождащи се по залез. Беше готова да се обзаложи, че не забелязват нито морето, нито множеството лодки, подскачащи върху вълните. Не забелязваха и другите — продавача на балони, децата с големи фунии сладолед. Ала вървяха редом и разговаряха. Барбара въздъхна.

Всичко ще се нареди. Първо само се спогледаха мълком. Добър знак.

Реши да повърви пеш, за да стопи тристате излишни калории, които погълна с брендито. Синята рокля все пак ще влезе в употреба.

 

 

— Краката не ме държат — оплака се Фиона. — Да поседнем ли?

Диклан я поведе към каменна пейка. Седна и я хвана за ръката.

— Разбираш какъв е проблемът, нали? — подхвана след малко Фиона.

— Не, честно казано, не разбирам.

— Но нали ти разказах. Обяснявах ти с часове.

— Не схванах.

— Как тогава си го обясняваш?

— С нерви.

— Не съм нервна.

— Браво. Аз също. Значи ще сме отлично семейство.

— Не можем да се оженим — равно и спокойно изрече Фиона.

— И защо не?

— Защото някога направих глупав избор, влюбих се, исках да се омъжа и да обикалям света. Страхувам се, че историята се повтаря.

— Но ние няма да пътешестваме. Ще се установим тук. Тази седмица щяхме да внасяме депозита за апартамента.

— Не, Диклан, случиха се много неща.

— След като решихме да се оженим?

— Да, донякъде. Шейн умря.

— Шейн?

— Човекът, с когото заминах за Гърция. Забрави ли, че се опитах да ти разкажа…

— А аз казах, че това е минало и не е важно.

— Но не си прав, Диклан. Миналото ни формира.

— Е, значи аз съм безформен. Защото нямам минало.

— А аз имах Шейн.

— Мъжът, в когото си била влюбена? Натъжи ли те смъртта му?

— Кълна се, че ми беше безразлично.

По честното лице на Диклан се изписа абсолютно недоумение.

— Какво общо има това с нас? Ние се разбираме. Искаме едно и също, или поне така ми се струваше. Къде е приликата?

— Може би и сега вземам налудничаво решение. След няколко години може да стана безразлична към теб. Така съм устроена. Объркана личност.

— От мен зависи да поддържам пламъка.

— Не, не е толкова просто. Аз съм смахната, увредена натура, неспособна да взема решения. По-добре да не го правя.

— Трябва да ми помогнеш, Фиона. Опитвам се да се съсредоточа, но не схващам.

— Да ти разкажа ли пак? — предложи Фиона.

— Само че бавно, моля те.

— Добре — усмихна се тя. — Спри ме, ако забързам.

Разказът се проточи дълго, а разговорът след това — още повече.

 

 

И така, всичко си дойде на мястото. Никой не разбра какво се е случило край морето, нито какво са говорили, нито колко са мълчали.

Пробата на сватбената рокля мина весело. Жилетката беше готова. Залата — украсена. Брайън Флин получи разрешителното за алкохол. Близнаците организираха дегустация у Каролови, за да преценят всички кое им харесва и кое — не. Двете майки занесоха обувките си за разширяване. Аня успя да изтръгне от Фиона, че съвсем хипотетично една кристална гарафа или купа, са чудесен сватбен подарък, и отърча да купи и двете, понеже разполагаше с достатъчно пари.

Диклан предложи Фиона да разбере къде е гробът на Шейн.

— Не заслужава — възрази Фиона.

— Обичала си го някога. Трябва да се сбогуваш.

Майката на Шейн не се сети коя е.

— Толкова много момичета имаше — обясни й по телефона. — И за какво в крайна сметка?

Все пак й каза къде е гробът и с Диклан го намериха. Още нямаше надгробна плоча. Само кръст и номер, Фиона остави букета цветя.

— Съжалявам, че не живя по-добре — отрони тя.

— Почивай в мир — каза Диклан.

Странно, но на тръгване от голямото градско гробище те се почувства по-леко. Някак умиротворено.

 

 

Роузмари имаше много рани, ала се възстановяваше.

Боби идваше всеки ден. Аня предложи да й изпере нощниците, но Карл се възпротиви.

— Ще й ставаш снаха, не болногледачка — отсече той.

— Добрите снахи се грижат за свекървите си.

— Татко ще занесе нощниците у дома. Емилия ще ги изпере и изглади или ще ги занесе в пералнята.

— Такава дреболия!

— За мен не е.

Посещаваше майка си веднъж седмично и помагаше на Боби да организира преместването.

Един ден донесе в болницата списък с вещите им в голямата къща край залива — мебели, картини, сервизи, статуетки.

— Можеш да вземеш около една пета, майко — каза й.

Тя веднага започна да се жалва.

— Татко твърди, че няма претенции, но ти държиш на това. Събирала си ги години наред. Така че избери и аз ще се погрижа да ги пренесат.

— Но още не сме решили окончателно дали ще се местим.

— Татко купи апартамента, мамо. И ти не можеш да се върнеш в старата къща. Как ще изкачваш стълби?

Карл говореше, сякаш болежките й изобщо не го интересуват.

— Винаги ли ще ме мразиш, Карл? — попита тя.

— Не, мамо, изобщо не те мразя — с равен тон без капчица милост изрече Карл.

 

 

Франк Енис дойде да обсъди инцидента с Клара.

— Ще съдим ли госпожа Уолш?

— Не мисля, Франк. Жената едва оцеля. Съпругът й преживя сериозен инфаркт. Не бива да го товарим.

— Но тя събори скелето!

— Знам, но не нарочно.

— Няма значение. Несъмнено са застраховани.

— Ние също.

— Но ние не носим никаква отговорност. Имало е дори предупредителна табела. Проверих.

— Стига, Франк. Ще ни възмездят за щетите. И аз проверих.

— Не те бива да изстискаш нещичко отгоре — поклати глава Франк.

— Не. За щастие.

— Какво ще носиш на сватбата? — неочаквано попита Франк.

— Тъмнозелена рокля и черна шапка с тъмнозелени ленти.

— Звучи чудесно.

— Не е зле. А ти, Франк, какво си избрал?

— Ами… в поканата пишеше „небрежно-елегантно облекло“. Ще ми се да знаех какво означава.

— Означава, че дънките са забранени — обясни Клара.

— Не съм и помислял за такъв вариант — сериозно отвърна Франк. — Чудех се дали да съм с блейзър.

— Блейзър? С месингови копчета?

— Не. С облечени копчета — гласът му прозвуча много неуверено.

Клара се трогна и реши да не го взима на подбив.

— И светли панталони? — предложи тя.

— Точно така. Светлосиви, риза и вратовръзка.

— Добре, Франк! Ще ти налитат като мухи на мед — обяви Клара.

 

 

Вони пристигна три дни преди сватбата.

На Фиона й се стори поостаряла. Навярно защото я виждаше на непозната територия. Ако беше в Агия Ана сред всичките им приятели, потънала в разговори и работа, щеше да изглежда по-различно. Сега Вони се бе озовала в една коренно променена Ирландия, в столицата, където не беше идвала от години. Единствените й приятели бяха Фиона, Мод и Саймън. Фиона за пръв път я виждаше объркана.

Вони отседна при Мати и съпругата му Лизи, където живееха и близнаците. Зарадваха се от все сърце, че я виждат отново и горяха от желание да й покажат града. Гордееха се, че ще присъства на първата сватба, организирана лично от тях.

Мод и Саймън посрещнаха Вони на летището и не спряха да говорят по целия път към Сейнт Джарлатс Кресънт, където я представиха на Мати и Лизи, Диклан и неговите родители. Накрая я прегърна и Фиона. Планираше да я изведе на обяд, за да си поприказват.

Отидоха в „Куентинс“ за ранното меню. Вони едва не припадна, като видя цените. В някогашна Ирландия не помнеше такава скъпотия. Дълго и радостно обсъждаха Том, Елза и бебето. Кой би могъл да го предвиди? А Дейвид, който вече се разбираше с майка си и най-сетне беше открил любимо поприще? Чудеха се, че още е сам. От него би излязъл идеален съпруг.

Стана дума за Андреас в Агия Ана, за брат му Йоргис и предприемчивия му син Адонис, който щеше да се жени за Мария, вдовицата на Манос, загинал с лодка в морето.

— Мария, дето Дейвид я научи да кара кола! — възкликна Фиона.

— Същата.

Фиона деликатно навлезе в забранени води — попита за сина на Вони. Лицето на Вони се изопна. Значи всичко е постарому.

— Не любопитствам, само исках да знам има ли нещо ново.

— Нищо особено. Не.

Смениха темата. Вони тактично се осведоми за Шейн — не по-малко деликатен въпрос.

— Връщал ли се е в Ирландия? — попита тя.

Никакъв отговор.

— Извинявай. Не биваше да го споменавам.

— Не. Няма проблем. Върна се в Ирландия. За да умре.

— Бог е милостив.

— Да.

— Не си натъжена?

— Не. Всъщност съм шокирана от безразличието си.

— Затворила си тази страница. Вече не може да те развълнува.

— Разбрах го. Диклан ме убеди.

— Разказала си му за Шейн?

— Да. Диклан е забележителен мъж.

— Щастливка си, Фиона. Той наистина е страхотен — точно както ми го описваше в писмата. Ще бъдете щастливи.

— Не го заслужавам.

— Напротив. Прояви смелост, когато трябваше. Не се подценявай. И аз страдах от това.

— По-добре ли си сега?

— Мисля, че да. Вече не се обвинявам, че сестра ми не ме харесва. Причината не е в мен.

— Няма ли да се видите?

— Не. Нямаме какво да си кажем.

— Ще те придружа утре с влака, ако искаш — предложи Фиона.

— Два дни преди сватбата? Чакат те хиляди задачи.

— Нищо подобно. Ще обядваме с нея и ще се върнем вечерта.

— Не, Фиона, честно. Да бия толкова път, за да си разменяме неодобрителни погледи? Не, ще пропуснем. Ще продължавам с коледните картички…

— А тя…?

— Вече не. Преди ми изпращаше, за да се изфука, че е видяла Ню Йорк или Рим. Сега не си прави труда.

На Вони очевидно не й се обсъждаше тази тема и Фиона я смени.

— Тогава ще те заведа на туристическа обиколка из Дъблин. Има специален автобус. Ако искаш, возиш се цял ден, ако не — слизаш да разгледаш и хващаш следващия. Виждаш всички кътчета на града. Ще предложа и на Дейвид, и на близнаците. Вече са забравили какво е почивен ден.

— Фиона, колко печелите тук, та смогвате на тези цени! Виж колко струва кафето!

— Защо мислиш всички се тълпим на Агия Ана? — засмя се Фиона и потупа старата, сбръчкана ръка на Вони.

 

 

Дейвид пристигна на другия ден. Фиона го посрещна на летището и го заведе в апартамента на Барбара.

— Няма ли да й преча?

— Не, това е моята стая. Но през последните седмици не се задържам много — снова между дома на Диклан и родителите ми. Ще се радва да не е сама.

Дейвид я прегърна.

— Толкова се радвам, че вече си щастлива…

— И ти изглеждаш щастлив, Дейвид. Веднага поемаме на туристическа обиколка из Дъблин. Вони ще ни чака на първата спирка. И близнаците. Само не ме питай какви са и кои са.

— Сякаш сънувам, Фиона. Слънцето свети ярко като в онзи ден, когато се сбогувахме с другите в кафене „Миднайт“ в Агия Ана — спомни си Дейвид и извади бележник и химикалка да си води записки за забележителностите на Дъблин.

Фиона беше забравила колко чудесно се разбират двамата. Прекрасно е, че Дейвид дойде на сватбата!

 

 

Двата дни преди събитието програмата на всички беше претрупана. Пади Карол и Мати Скарлет поканиха Вони в кръчмата да я запознаят с приятелите си. Тя обясни, че преди е прекалявала с алкохола, но вече не пие. Всички кимаха сериозно, сякаш са се разминали на косъм с този проблем.

Барбара заведе Дейвид на керамично изложение. Той завърза много запознанства и получи покани да посети различни краища на Ирландия.

Ади, дъщерята на Клара, замина с Джери за Южна Америка да спасява горите. Линда уреди да излъчат по телевизията концерта на Ник — щеше да свири на саксофон на специалната джаз вечер в музикалния магазин. Клара и Хилари бяха сред публиката и се пръскаха от гордост.

Питър Бари и новата му приятелка Клеър Котър изпратиха като сватбен подарък половин дузина ленени салфетки за маса и посетиха два урока по танци, за да не изглеждат сковано на дансинга.

Отец Брайън Флин покани на сватбата полския си приятел отец Томаш от Росмор с надеждата занапред да им изпраща младоженци, а и да поохлади нарастващата му страст към извора на Света Ана.

Близнаците се бяха подготвили старателно и вече, поуспокоени, не се съмняваха, че тържеството ще протече гладко.

Лавендър прегледа менюто и посъветва пациентите да се придържат към пушената сьомга и салатите.

Джони им обясни, че танците са най-доброто упражнение и демонстрира на по-скованите как да се отпуснат на дансинга.

Охранителят Тим, който щеше да кавалерства на Лидия, се опасяваше, че залата е пожароопасна. За да не я изпепелят близнаците, дискретно инсталира допълнителни пожарогасители.

Аня остави сватбената рокля в родния дом на Фиона, жилетката на Диклан — у Каролови, а стенните плакети — в Центъра на отец Флин.

За Клара изработи тъмнозелено цвете, аранжира букетите на двете майки и направи цветя за бутониерите на Джони и Карл.

— А ти какво ще облечеш? — попита Карл.

— Не съм мислила.

— Ами роклята, която носеше на партито на родителите ми?

— М-м… да — колебливо заекна Аня.

— Така и не успях да я разгледам.

— Нищо особено. Но ръкавите са за смяна. Изглеждат доста жалко.

— Защо не ушиеш нови?

— Трябва ми дантела — обясни Аня.

— Да отидем да купим.

— Нова дантела от магазина? — поколеба се разумната Аня.

— Точно така — мило отвърна Карл.

Франк Енис пробва официалния си костюм. Стори му се, че прилича на откачен стар моряк. Може би блейзърът не беше добра идея. Прииска му се да е отклонил поканата с оправдание, че го чакат другаде. Щеше да се чувства и да изглежда нелепо.

Лар, Джуди и Кити Райли също се готвеха трескаво. Новата страст на Кити Райли беше росморската Света Ана. Подготвяше петиция да обявят официално мястото за светиня. Децата й останаха впечатлени, че майка им е поканена на сватбата на младия лекар, ала мястото ги поразочарова — имигрантска църква в покрайнините на Дъблин и зала, където чужденците се черпят със странната си храна.

Семейство Уолш се готвеше да присъства в пълен състав. Карл щеше да бута количката на майка си, а Аня — на Боби. Аня познаваше добре църквата и залата и щеше да ги настани на най-подходящото място.

Междувременно Боби се пренесе в новия апартамент. След няколко седмици щяха да изпишат и Роузмари от болницата. Сега я пуснаха за малко специално за сватбата.

Изглеждаше коренно променена. Благодареше за полезните съвети, вместо да ги отхвърля с пренебрежение.

Аня предложи на Боби да я попита какъв тоалет ще предпочете. Роузмари го похвали за съобразителността и избра дълга кремава пола и кафяво кадифено сако. Притесняваше се какъв подарък да изпратят, та Карл помоли Аня да попита Фиона, преди майка му да подлуди всички.

Фиона обясни, че с Диклан ще се зарадват много на кошница за пикник из планината и по крайбрежието. Роузмари се обади в луксозен магазин и поръча последния писък на модата.

Фиона и Диклан се вторачиха невярващо в придобивката. Представяха си хладилна чанта за бира, а получиха огромна кошница с кожени каишки, месингови закопчалки, пълен набор прибори, чинии, чаши и дори салфетки. С нетърпение очакваха да тръгнат на излет.

 

 

Дейвид и Барбара се сприятелиха бързо. Отидоха заедно на театър, разходиха се край река Лифи, хванаха бързия влак до крайбрежието, където Барбара му показа всички къщи на поп звезди и актьори.

Дейвид проявяваше искрен интерес към всичко, включително към Барбара.

Разказа му за роклята и колко се страхува ципът да не се разтвори.

— Мога да го пришия по-свободно — предложи Дейвид.

— Сериозно?

— Абсолютно. Така ще дишаш спокойно. Ще танцуваш.

— Да танцувам? Дейвид, ще гледам да се дотътря до мястото си и повече няма да мръдна!

— После ще си говорим. Ще танцуваш до зори — обеща Дейвид.

 

 

Двете майки се поздравяваха със заветния ден.

— Добре че поговори с Диклан — въздъхна облекчено Морийн.

— Не, по-скоро ти вразуми Фиона — похвали я в отговор Моли.

— Грешиш, Моли. Фиона винаги ни е хвърляла в ужас.

— Тя е най-сладкото, най-мило момиче на света — възрази Моли Карол и Морийн за кой ли път се учуди колко различни лица показваме на околните.

* * *

Фиона се събуди и видя сестрите си, застанали до леглото й.

— Донесохме ти бъркани яйца и препечени филийки — каза Киара.

— И пресен портокалов сок — додаде Шиниъд.

— Благодаря ви. Ще ми липсвате.

— За пръв път го правим — притеснено вметна Киара.

— Не е вярно, но е много мило. В колко ще дойде Барбара?

— Долу е. Пие кафе с мама. Изглежда страхотно.

— С роклята ли е?

— Да, готова е. Каза да не бързаш. Да си вземеш спокойно душ. После ще се качи да ти помогне.

— Още един залък и ще трябва да отпускаме роклята.

— Май това е свършил новият й приятел. Дейвид. Пришил е наново ципа на Барбара. Разказваше на мама.

Фиона поклати глава. Ама че гламави сестри има! Все ще оплетат конците.

 

 

Фиона и баща й пристигнаха пред църквата, където ги очакваше цяла тълпа. Отец Флин бе поканил всички да дойдат и да поднесат поздравления. Имаше дори фотографи и журналисти, които разпитваха откъде са младоженците. С разочарование установиха, че и двамата са дъблинчани. Надяваха се сватбата да е по-екзотична, звездна дори.

 

 

— Благодаря ти за всичко, татко — каза Фиона пред вратата на църквата.

— С майка ти сме безкрайно щастливи, дъще. Та ние смятахме… — гласът му замря.

— Да не мислим за миналото, татко. Не днес.

— Вече гледаме отвисоко на нещата, а? — прекъсна ги Барбара.

— А ти как се напъха в роклята? — просъска в отговор Фиона.

— Дейвид се прояви като шивач сутринта. Ненадминат е. Защо не си ми казала по-рано?

— Казах ти — обиди се Фиона. — Затова ти предложих да го приютиш.

— Момичета! — строго ги прекъсна баща й. — Стига! Не чувате ли музиката? Време е да влизаме.

Слънчевите лъчи огряваха някогашната бисквитена фабрика. Лееше се музика. Дори и животът й да зависеше от това, Фиона не би я разпознала, въпреки че сама я избра. Всички в църквата се изправиха. Отец Флин им кимна от олтара.

Поеха натам.

Застаналият пред олтара Диклан се обърна. Към него вървеше най-красивото момиче на света. Изглеждаше зашеметяващо в роклята от индийска коприна и с букета бели и жълти рози. Кройката беше семпла и класическа като дизайнерски модел, ала Диклан знаеше, че е дело на Аня и майка й.

Църквата беше претъпкана, но Фиона не отделяше светналия си поглед от Диклан. Само след няколко мига щеше да му стане съпруга.

Диклан затвори замаяно очи.

Хилари не криеше сълзите, дори не си правеше труда да ги избърше.

Клара усети как една сълза се стича от крайчеца на окото й. Изненадано пое кърпичката, която Франк Енис й подаде.

Поне петдесетина гости хълцаха разчувствано, ала Диклан и Фиона не ги забелязваха.

Не откъсваха очи един от друг.

* * *

Отец Флин бе настоял само за едно — речите да са къси. Мъдър приятел го беше посъветвал да не забравя правилото — колкото по-кратко и похвално, толкова по-добре. Сподели го с бащата на Фиона; иначе той щеше да се впусне в многословия. Предупреди и Джони, който се готвеше да развесели аудиторията с язвителни шеги. Нещо в изражението на отец Флин обаче го накара да забрави първоначалния замисъл.

Фотографът Маут Манган действаше експедитивно и професионално. Не се наложи да позират до припадък. Отец Флин му поиска визитната картичка, в случай че отново му потрябва.

Залата изглеждаше прекрасно. Големите маси с блюдата сякаш подканваха гостите да опитат, а цял легион приятели на Мод и Саймън се изявяваха като стажанти — подаваха напитки и подноси.

Фиона и Диклан бяха обградени от мили, доброжелателни лица. Фиона се чувстваше толкова щастлива, че се обърна мило дори към Роузмари Уолш.

— Благодаря ви за чудесната кошница за пикник. Много сте щедри!

— Хайде, хайде. Ти ми изпрати такова хубаво писмо. Странно желание, но какво да се прави. С Боби нямахме избор, освен да се постараем да намерим най-доброто.

— Кошницата наистина е разкошна, госпожо Уолш. Да ви запозная ли с някого? С мама? С майката на Диклан?

— Не мисля, скъпа. Коя е онази жена с набръчканото лице и шарената риза? Прилича на циганка.

— Казва се Вони. Пристигна от Гърция специално за случая.

— А циганка ли е?

— Не, не. Има магазин за керамика там.

— Гъркиня ли е?

— Ирландка е.

— Божичко! Изглежда интересно.

— Ще я доведа да се запознаете — обеща Фиона и се запъти към Вони. Стисна я за ръката и прошепна. — Единствената лошотия тук иска да се запознаете. Онази, дето обиди Аня. Помниш ли?

— Води ме натам — отсече Вони, а в очите й заблестяха искри.

— По-спокойно, Вони — предупреди я Фиона.

— Не се безпокой — обеща Вони.

 

 

Всички похвалиха речите — кратки и топли. Какво повече би могло да се желае?

Храната беше вкусна. Фиона вдигна три наздравици за прощъпалника на организаторите. Дойде ред на тортата и танците.

Роузмари едва не припадна от славословията на Вони за новите ирландци, пристигнали точно когато келтите са имали болезнена нужда от тях. Роузмари за пръв път чуваше толкова неоспорим аргумент и бе принудена да се съгласи.

Линда и Ник съобщиха на майките си, че не искат да засенчват деня на Диклан и Фиона, но смятат да се венчаят в същата църква и да организират тържеството тук.

— Нима ще се жените? — възкликнаха в един глас Клара и Хилари, зяпнали от изненада и възторг.

Надяваха се и заговорничеха как да сближат децата си, но за брак не бяха си и представяли. Дори в най-смелите си мечти.

 

 

Аня наглеждаше старците в инвалидните колички, за да помогне при нужда.

— Аня?

— Да, госпожо Уолш?

— Искам да те помоля нещо.

— Разбира се.

— Малко е странно.

— До тоалетната ли да ви заведа? Няма проблем — услужливо предложи Аня.

— Не, не. Исках да се извиня за това, което наговорих на теб и Карл.

— Но то е минало. Отдавна. Забравено и загърбено.

— Карл не е забравил. Гледа ме студено и сурово. Той ми е едничък син. Ако се ожените, ти ще си ми единствената снаха, а децата ти — единствените ми внуци. Тормозя се, че съм изгубила всичко с глупавите си забележки.

— Не, повярвайте ми, госпожо Уолш, не сте права.

— Защо не ме наричаш Роузмари?

— Не мога. Вижте, на Карл му трябва време да прости. Аз вече го направих. Винаги ще ви бъда приятел. Обичам сина ви. Надявам се да е щастлив с мен, но не искам да го пришпорвам. Правилно ли се изразявам?

— Абсолютно, Аня. Умно момиче си, аз съм сляпа.

— Не сте, просто ви трябва малко торта. Ще ви донеса.

Роузмари проследи как елегантната Аня поспира да поговори с този или онзи гост. Само преди няколко седмици тя самата правеше същото на рубинената си сватба.

А сега?!

 

 

Том и Кати пристигнаха на финала да проверят как се справят протежетата им. Явно жънеха успех. Бяха последвали и съветите им за останалата храна, която вече бе опакована и сложена във фризера.

Танците започнаха. Младоженката и младоженецът се понесоха в ритъма на „Истинска любов“.

Последваха ги родителите им. Шаферът тръгна да покани почетната шаферка, но тя вече танцуваше с Дейвид. Джони покани Киара — сестрата на Фиона. Чичото на Диклан покани Хилари. Карл и Аня също бяха на дансинга. Линда и Ник се притискаха, потънали в планове за своята сватба. Тим танцуваше с Лидия. И те крояха планове. Смятаха да си купят и да ремонтират къща край морето. Боби се протегна и стисна ръката на Роузмари.

— И моята любов към теб е истинска и вечна — усмихна й се той.

— Благодаря ти, скъпи Боби.

Отдавна не го беше наричала „скъпи“.

 

 

Клара вдигна поглед към Франк. Изглеждаше добре в блейзъра, почти като обигран Дон Жуан.

— Обеща ми танц — леко се поклони той.

— Радвам се, че помниш.

— Ти си най-елегантната дама в залата — похвали я Франк, когато излязоха на дансинга.

Клара се изненада колко леко и ритмично танцува.

— Благодаря. И ти изглеждаш страхотно. Къде е дамата, на която кавалерстваш?

— Общува с бутилка вино — обясни Франк.

— Е, значи няма да ме мъчат угризения — усмихна му се Клара.

— Разведена ли си официално?

— Скоро ще бъда.

— Добре.

— Какво общо има това с болницата?

— Нищо. Има значение за мен. Вече няма да те виждам на работа, но искам да продължим да се срещаме.

— Защо няма да ме виждаш на работа?

— Договорът ти изтича следващия месец.

— О, глупости, Франк, няма да напускам. Много задачи ме чакат. И много битки. Знаеш го. И аз го знам.

Франк замълча. Само я прегърна по-силно. Цялата кардиологична клиника, всички роднини и приятели танцуваха в ритъма на „Хей, Джуд“.