Мейв Бинчи
Сърце и душа (5)

Четвърта глава

Сякаш провидението срещна Аня с доктор Клара Кейси, която й даде работа в клиниката.

Аня беше най-малката сестра. Не помнеше баща си, загинал в катастрофа, когато била едва на три. В онзи ужасен ден клетият Павел се обърнал в дълбока канавка с новия си камион — радостта и гордостта на живота му. Платил едва първата вноска за машината, която щяла да ги направи богати. Баща й бил готов да работи денем и нощем, за да живее семейството му охолно и щастливо. Дъщерите му щели да се оженят за заможни момчета от околността, а синът Джозеф да се включи в бизнеса. Щели да се прочуят из цялата страна като фамилия, на която може да разчиташ.

Разказаха й историята, когато порасна. И понеже я повтаряха толкова често, понякога имаше чувството, че си спомня онзи ден, когато им съобщили за смъртта на татко Павел и разбрали, че трябва да изплащат камиона. Две еднакво трагични събития или поне така ги представяха разказвачите.

Прекрасният семеен дом останал само мечта, а бедната й майка не вдигала глава по цял ден, за да изхранва децата. Братът Джозеф не се включил в никакъв семеен бизнес; заминал на север в Гданск да си търси работа. Първо пишел писма; обяснявал, че работи на доковете и се справя добре; пращал на майка си скромна сума. После срещнал момиче от Гдиня и парите секнали, защото трябвало да осигури дом на себе си и младата си жена.

Двете сестри на Аня работеха във фабрика. Там си намериха приятели и се омъжиха. Какво да правят у дома? По-добре да заживеят самостоятелно. Наминаваха от време на време, оплакваха се от роднините и от тежката работа.

— Остани сама възможно по-дълго, Аня — предупреждаваха я те.

Не че беше особено трудно — Аня бе твърде малка и след училище едва смогваше дори да си научи уроците. Не че много се стараеше, но се налагаше да помага на майка си. Отговаряше за гладенето на дрехите, които майка й преправяше. Не беше и чувала за модерните, хубави и леки парни ютии. Аня боравеше с огромни тежки парчета желязо, които се топлеха върху печката. Върху дрехата непременно трябваше да се постави навлажнен плат, защото тежко й и горко, ако прогори плата.

Майка й повтаряше, че ако клиентите получат поправената дреха с разгладени тегели, непременно ще им се стори по-хубава отпреди. И ще продължат да носят поли за отпускане на вече понаедрели фигури или за смаляване на ученически униформи за по-малките деца.

Приятелките й ходеха на панаира и на цирк, черпеха се в сладкарницата до моста с кафе и газирани напитки. Не и Аня. От работа все нямаше време.

Майка й не губеше ведрото си настроение; никога не се отчайваше.

— Остана ни доброто име, Аня. Съседите ни уважават. Татко ти беше почтен човек. Успяхме да изплатим дълга за камиона. Честността преди всичко. Нищо не може да ни сломи.

Ала майка й не знаеше какво ги очаква и колко ще се промени животът им.

 

 

Когато Аня навърши петнайсет, майка й подари спретнато сако, поръбено с тъмнозелено кадифе. Клиентка донесла повече плат и майка й внимателно заделила излишните парчета.

Аня остана във възторг от тоалета. Тъмната й коса изглеждаше много лъскава. Помисли си, че може би не е чак толкова грозновата. Изглеждаше хилава и непохватна в сравнение с връстничките си; досега не знаеше, че е хубава, щом се понаконти.

Спести малко пари, за да излезе на кафе с най-добрата си приятелка Лидия, та да й покаже новата си придобивка. Другите момичета се впечатлиха много. През цялото време един тъмнокос мъж я наблюдаваше с интерес.

Накрая дойде да се представи.

— Казвам се Марек. А ти си красавица.

Никога не беше чувала такива думи. Усети приятно вълнение. Този мъж наистина смяташе, че е хубава — малката Аня, домашната помощница на мама.

— Благодаря — срамежливо отвърна тя.

— Колко жалко, че тук няма музикална кутия, за да потанцуваме.

— Не умея да танцувам добре — заби очи в земята Аня.

— Ще те науча — обеща Марек. — Аз обичам да танцувам.

— Пак ли ще те видя? — невинно попита Аня.

— Да, стига да искаш, но не на това скучно място. В близкия град има хубаво кафене. „Мотлава“. Почти всеки следобед ходя там.

И малката Аня, която нито веднъж не бе лъгала майка си, съчини дълга история как майката на нейна съученичка починала, а погребението ще е в близкия град. Получи парите за автобусен билет и тръгна сама към кафене „Мотлава“. Изплакна си косата с вода, смесена със сок от половин лимон — според Джулия така щяла да заблести.

На излизане майка й пъхна монета в шепата й, та да запали свещ за душата на клетата покойница. През целия си живот Аня не беше усещала такова чувство за вина. Допълнителните пари похарчи за червило. Молеше се този следобед Марек да не пропусне да посети кафенето.

Забеляза го веднага. Звучеше музика. Посрещна я с разтворени обятия. Не след дълго вече танцуваха. Сякаш винаги бе усещала ръцете му около себе си. Не говореха много. Нямаше смисъл. Аня му каза, че трябва да хване автобуса и той я изпрати до спирката.

— Изглеждаш толкова красива в зеленото сако — възхити се той. — Като горско създание. Същинска нимфа.

— Единствената ми хубава дреха — призна Аня. — Ще й се нагледаш до насита. — После усети, че е прекалено пряма. — Искам да кажа… ако продължим да се виждаме…

По лицето й се изписа безкрайно смущение.

Той повдигна брадичката й и нежно я целуна. Усещаше устните му по целия път към дома, докато се опитваше да съчини някаква история за погребението и да измисли ново извинение, за да отиде пак в кафене „Мотлава“.

* * *

Няма препятствия пред любовта.

Беше го прочела някъде. Сега разбра, че е истина. Местната учителка си бе поръчала няколко тоалета, за които трябваха елегантни копчета, каквито тукашният магазин не предлагаше. Аня обясни на майка си, че онзи ден, когато била на погребението, забелязала хубава кинкалерия. Дали да не отиде да потърси там? Благодарността на майка й отново я изпълни с вина.

— Колко добра дъщеря си, Аня. Благословена съм, че те имам — каза майка й. — Когато Павел почина, а Джозеф замина за Гданск, бях сигурна, че мога да разчитам на теб. Благодаря ти, дъще. Много ти благодаря.

Аня намери бързо магазина, където продаваха подходящи копчета. Възрастният мъж я остави да си избере сама от кутията. Недовиждал заради силното късогледство.

Преди да осъзнае какво прави, Аня пъхна в джоба си дузина дребни перлени копчета. Сега разполагаше с пари за харчене. Носеше старото си тъмносиньо сако — доста поовехтяло, но щеше да го поосвежи. Излезе от магазина с копчетата в джоба и със „спестеното“ купи емайлирана розово-бяла брошка, която закопча на ревера.

Марек я похвали колко красиво изглежда и отново танцуваха цял следобед. Забеляза как посетителите я следят с одобрение. Не знаеха, че ще прекара вечерта в гладене на преправените от майка й дрехи и шиене на откраднатите перлени копчета.

— Какво работиш, Аня? — прошепна Марек.

Значи не знаеше, че е ученичка.

— Помагам в шивачницата на мама — отвърна тя.

— Изкарваш ли добри пари, Аня?

— Не, много малко.

— Иска ли ти се да имаш повече, за да си купуваш хубави неща?

— О, да. Кой би отказал?

— И аз обичам да съм елегантно облечен и затова работя по въпроса с парите.

Беше прекрасен с искрящо белите си зъби, бяла риза и тъмносиви панталони от фина вълна. От пръв поглед личеше, че е богаташ. Но ако наистина е така, откъде намира време за кафенета и как танцува по цял следобед? Нали трябва да работи?

Аня недоумяваше. Попита го.

— Изчаквам да попадна на хубаво място, Аня, наистина хубаво. Не обичам да слугувам на другите. Някой ден ще стане. Междувременно наблюдавам и се уча…

Аня си намираше извинение след извинение да идва в „Мотлава“. След три месеца той й предложи да пропусне автобуса.

— Не мога! — шокирано възкликна Аня.

— Остани с мен през нощта, и двамата го искаме…

— Но мама?

— Ще й кажеш, че си изпуснала автобуса и си преспала при приятелката с починалата майка — помниш ли? Ще се върнеш на сутринта…

— Не, Марек, не мога.

— Добре — вдигна рамене той и Аня усети, че се сбогува с нея.

— Ще остана следващата седмица — бързо предложи.

Той я дари с чудесната си усмивка.

Една от причините да откаже бе овехтялото бельо — стар сив слип, обезформен и отънял от прането, и износен сутиен, наследен от двете й сестри. Трябваше да се подготви както подобава за случая.

Цяла седмица майстори в стаята си; тук украсяваше с дантела, там — с розови пъпки. За да изкупи чувството за вина, помагаше усърдно и на майка си. Седмицата се точеше сякаш безкрайно, пропусна много часове в училище, защото се криеше в навеса за велосипеди да довърши по-бързо поръчките.

В събота, наконтена с най-доброто от гардероба си и отгоре, и отдолу, Аня се качи трепереща на автобуса. Тази вечер щеше за пръв път да прави любов. Цяла нощ щеше да остане в прегръдките на Марек. Сърцето й биеше бързо-бързо, виеше й се свят.

 

 

— Пази се, мъничето ми — предупреди я майка й.

За миг на Аня й се прииска да изтича обратно, да поплаче на майчиното рамо и да й разкаже всичко. Мигът обаче отлетя и в следващия тя вече се намираше в автобуса.

Познаваше някои от редовните посетители в „Мотлава“. И те й кимаха за поздрав.

Марек я очакваше, облегнат в ъгъла.

— Добър ден, Аня — поздрави я тържествено.

— Добър ден, Марек — срамежливо отвърна тя.

После се прегърнаха и затанцуваха. Както винаги. Само дето този път нямаше да се прибере при майка си.

Помоли се всичко да е наред…

 

 

За пръв път оставаше толкова до късно. Видя как запалват свещите в бутилките и екзотичните сенки на пламъците заиграват по стените. После отиде до телефона и се обади на госпожа Жак, собственичката на кварталната бакалия.

Госпожа Жак се ужаси, че Аня е изпуснала автобуса.

— Кажи ми къде ще преспиш, Аня, за да предам на майка ти.

— У приятелката ми Лидия, госпожо Жак. Утре ще се прибера.

Най-сетне, сякаш след цяла вечност, госпожа Жак затвори слушалката.

Аня се обърна и видя, че Марек я гледа.

— Красива си, Аня. Обичам те.

— За пръв път ми е. Може би няма да се представя много добре — започна Аня.

— Ще бъдеш чудесна. И двамата ще бъдем много щастливи — прегърна я Марек.

Качиха се в една стая на горния етаж с матрак и килим на пода. Имаше и буркан с цветя, оставени лично от Марек. Не беше чудесно, но Аня заспа щастливо в прегръдката му. На другата сутрин той стана и й донесе закуска — кафе и кифлички.

Сякаш живееше в приказка.

После, усмихната на целия свят, Аня се качи на автобуса за вкъщи.

 

 

Майка й не заподозря нищо. Същия ден се обадиха сестрите й. Развълнувано обсъждаха новината, че едната е бременна. Умът на Аня се рееше надалеч, в кафе „Мотлава“. Търсеше начин да се върне отново в града на Марек, ала нямаше как да използва отново версията с изпуснатия автобус.

Шиеше, поправяше и гладеше с натежало сърце. Макар и толкова близо, любимият можеше неусетно да отлети.

 

 

На другия ден се отби в магазина на госпожа Жак за хляб и зеленчуци и чу, че продават кафенето на моста. Собственикът — висок, кльощав и мрачен човек — решил, че е безперспективно да предлага кафе и торти, които възрастните намираха за твърде скъпи, а младите предпочитаха да хванат автобуса и да отидат в заведение с музика. Затова искал бързо да го продаде.

— Да се надяваме, че купувачът няма да вдига шум до бога — тревожеше се госпожа Жак.

— Разбира се — съгласи се Аня.

— Защото бъдещият собственик може да реши да отвори бар.

— Така е, госпожо Жак. Ще купя и една марка.

Скъпи Марек,

Сещаш ли се за кафенето на моста в нашия град? Продават го. Помня как каза, че търсиш собствено място. Защо не го купиш? Така ще те виждам всеки ден. Би било прекрасно!

С обич — Аня

 

 

Той пристигна още на следния ден. Доведе брат си и един приятел. Разговаряха дълго с мъжа с източеното, изпито лице, който стопанисваше кафенето. Обясниха, че искат да отворят тихо семейно заведение; трудно щял да се намери купувач за толкова непривлекателно място. Цял ден говориха и отпиваха от чашите с кафе; следобед се договориха. Марек, брат му и техният приятел купиха кафенето, за да опитат да го съживят.

Заради бързата си реакция успяха да спазарят добра цена. Преди да се разчуе и други да проявят интерес, сделката вече беше сключена. Оставаше само да вземат лиценз за продажба на алкохол.

Предвидливият Марек не се отби в къщата на Аня. Авторитетът на майка й му вдъхваше респект. Затова зачака, убеден, че Аня ще го открие. Не сгреши.

Очите й светнаха, когато зърна седналия на моста мъж.

— Марек! Получил си писмото ми! — извика Аня.

— Какво писмо? — учуди се той.

— Писах ти, че продават кафенето.

— Вече не се продава. Купихме го преди три часа!

— О, Марек, чудесно! Толкова се молих и молих…

— И Бог чу молитвите ти, малка Аня.

— Но как разбра?

— Дочух.

Разочарова се малко; искаше тя да му е посочила пътя. Но щастието, че Марек ще се установи тук, засенчваше всичко.

— Представи си — идеята е хрумнала и на двама ни!

— И ти ли кроеше планове?

— Да, да, мислех си колко чудесно ще бъде. Исках да разбереш първи. Писмото ми ще пристигне утре, а ти вече си уредил нещата — Аня плесна възторжено.

— Наистина ли ти хрумна същото? Да работиш в новото ни кафене? — невярващо попита той.

Аня прехапа устни. Не беше го обмисляла, но защо не? Така ще вижда Марек всеки ден. Предстоеше й обаче да преодолее още едно препятствие. Мама не би позволила да се издума и дума. Ще настоява Аня да не напуска училище толкова млада. Няма да се съгласи да работи в кафене, където продават алкохол на тийнейджъри.

Ще го премисли по-късно.

— В писмото не споменавам нищо за работа — подхвана Аня.

— Но идеята ти допада, нали, Аня?

— О, да.

 

 

Той не разбираше колко й е трудно. Аня знаеше, че според Марек в живота няма нищо сложно. Пожелаеш ли нещо, правиш го. Не бе заобиколен от хора като майка й, сестрите й, госпожа Жак, учителите. Но проблемите могат да почакат. Докато назрее моментът.

Моментът настъпи по-рано, отколкото очакваше.

 

 

Марек се сприятели с авторитетната госпожа Жак и коленопреклонно я помоли да му намери симпатично момиче от добро, уважавано семейство, което живее при родителите си, но може да работи в кафенето, за да привлича почтена клиентела.

Госпожа Жак незабавно съобщи новината на майката на Аня.

— Колко жалко, че още си ученичка — отрони тя. — Иначе би било чудесно да работиш толкова близо до вкъщи.

— Що се отнася до училището — бавно подхвана Аня, защото това бе най-критичният момент в живота й и не биваше да обърка нещо — миналата седмица учителката ми каза, че не вижда смисъл да продължавам…

— Сериозно ли! — майка й остана потресена.

— Да. Отначало се притесних, защото не виждах как ще си изкарвам прехраната, за да ти помагам, мамо. Но сега може би… кой знае?

— Дали ще те вземат на работа? — обнадеждено попита майка й.

— Ей сегичка ще проверим — отвърна Аня и се втурна към кафенето.

Първите няколко дни Аня носеше блуза на сини и бели карета и тъмносиня пола. Сервираше кафе и пасти на госпожа Жак, майка си, двамата свещеници в енорията, местния лекар и неколцина по-възрастни съседи. Стремяха се да предразположат хората и да не предизвикват критики. Рожденият й ден мина и замина; навърши шестнайсет тихомълком, най-вече защото не искаше Марек да разбере колко е малка.

Над кафенето имаше тесен апартамент. Марек, брат му Роман и партньорът им Лев обитаваха трите стаи. Аня тайно уши пердета, възглавнички и покривка за стаята на Марек. Купи от разпродажба картина с полски цветя, намери стар скрин в задния двор и го лакира наново. Стаята на Марек скоро заприлича на малък палат.

Мечтаеше да заживее с него. Колко щастлива ще бъде — сутрин ще излиза да купи хляб и мляко, ще наглежда доставките за кафенето, може би ще се отбива при майка си веднъж дневно за по час-два да й помага с шиенето и да си побъбрят.

Засега нямаше начин.

Сутрин шиеше, после отиваше в кафенето на моста, помагаше да разчистят след нощните посетители, проветряваше и шеташе, докато Марек, Роман и Лев пиеха кафе и обсъждаха как да привлекат повече клиентела. Един ден решиха да купят голям джубокс. Струваше скъпо, но скоро щеше да им се отплати.

Но не и ако госпожа Жак, майката на Аня и техните връстници останеха единствените им клиенти. Трябва да привлекат младото поколение.

Докараха машината и четиримата се събраха зяпнали край нея, а когато тя оживя и засвири, всички затанцуваха тържествуващо. Аня никога не се беше чувствала толкова щастлива. Като героиня във вълшебна приказка.

Заеха се да привличат младежите. Решиха Аня да смени униформата — сега приличаше на спретната ученичка. Посетителите идваха да забравят работата и училището, да се пренесат на по-вълнуващо, магическо място. Аня щеше да носи ефирна черна пола и къса червена блузка.

— Откъде да ги намеря? — ахна Аня.

— Нали си шивачка, ще ги ушиеш — нетърпеливо обясни Марек.

Така и стана. После Марек спомена, че Аня трябва да танцува, за да се отпуснат и другите.

— Искаш да кажеш, че ще ми плащат да танцувам с шефа! Няма проблем — засмя се радостно Аня.

— Да, с мен и с който те покани, разбира се — уточни Марек.

— Но аз не искам да танцувам с непознати, искам да танцувам с теб — запротестира Аня.

— И аз обичам да танцуваме, Аня, но работата си е работа. Когато се разотидат, ние ще оставаме сами на дансинга.

— Но аз не бива да окъснявам, трябва да се прибирам надвечер — с треперещи устни отрони Аня.

— Аня, да се оплакваш и да хленчиш ли започваш? — попита Марек.

Тръпки я побиха. В гласа му прозвуча досада. Сякаш е на крачка да изгуби интерес към нея.

— Аз? Да се оплаквам? Никога! — засмя се Аня.

За да я възнагради, Марек обви ръце около кръста й.

— Това е то моето момиче!

 

 

Беше мъчително да танцува с непохватни мъже с нахални пръсти пред погледите на останалите, чакащи реда си да я поканят.

— Малко момичета идват — оплака се Марек. — Защо не отидеш в твоето училище, Аня, и да разкажеш на девойките какво страхотно местенце е кафенето на моста?

Аня покорно описа на момичетата пред оградата на игрището колко забавно си прекарват хората при тях. Най-добрата й приятелка Лидия първо се дърпаше, но после обеща да доведе няколко съученички. Девойките заприиждаха една по една. Влизаха нервно, несигурно, не знаеха какво да очакват. Марек, Лев и Роман ги посрещаха топло и танцуваха с тях. Още по-мъчително бе да гледа как Марек танцува с други момичета, особено с надутата Оливия, чийто баща имаше голяма пекарна. Тя вечно си виреше носа в училище, а сега се държеше като принцеса и тук.

Оплака му се, а Марек се разсмя.

— Тя е богата, Аня, води и приятелите си. Неразумно ли е да я поощрим?

Според Аня Марек прекаляваше с поощренията. Виждаше как Оливия слиза от дансинга с поруменяло лице, а Марек все не успяваше да отдели време да прегърне Аня, за да се впуснат в един от онези чудни, бавни и кадифени танци. Не можеше да остава при него и нощем. Открадваха по няколко часа в ранния следобед, когато потокът посетители замираше. Усамотяваха се в стаята на Марек, но не можеха да се отпуснат. Все се ослушваха да не ги повика някой от другите.

Майка й не подозираше нищо. Една от сестрите на Аня я предупреди, че заведението си е спечелило лоша слава — младите пиели твърде много.

Аня възрази, че слуховете са преувеличени. Госпожа Жак посещава кафенето на моста всяка сутрин. Тя ще се оплаче първа, ако забележи нещо нередно, защото е редовен клиент. Аня не спомена, че нейната задача е да се грижи всичко да блести и да не остават следи от среднощния разгул. Празните бутилки събираха в кашони в задния двор. Веднъж седмично Роман ги откарваше с микробуса във фабриката за рециклиране, за да не забележи никой натрупаните купчини.

 

 

Веднъж успяха да си откраднат един час. Аня откри в леглото на Марек женски шноли. Събра ги ужасена, сякаш са я зашлевили с все сила.

— Аз не нося шноли, Марек, откъде са се взели? — викна.

— О, аз си правя прически — засмя се той.

— Сериозно те питам. Друга ли си водил тук?

Лицето му се изопна.

— Как смееш да ми задаваш такива въпроси? Как смееш да ме обвиняваш? Знаеш, че обичам само теб.

— Как тогава са се озовали тук?

— Откъде да знам? Може би някой от другите си е довел момиче тук? Не сме полицаи, не се шпионираме…

— Другите си имат стаи. Тази е твоята.

— Да… както и да е — заключи нехайно Марек.

Аня се изправи разтреперана.

— Хайде, Аня, времето ни изтича — насърчи я той.

Но тя стана и мълчаливо се облече. Слезе долу и отиде зад бара.

— Олеле, много сте бързи! — възкликна Роман.

— Ще натовариш ли бутилките във вана? Насъбрали са се много в двора.

— Добре, разбира се.

— Преспивал ли си в стаята на Марек, Роман?

— Имам си своя — възмутено отрече Роман.

— И аз така си мислех.

Роман усети, че е сгрешил.

— Може и да съм се объркал, късно нощем… знаеш… Нищо чудно — жално довърши той.

 

 

Аня се залови да приготви обедното меню; вглъбена в зелето и тестото, не обръщаше никакво внимание на начумерения Марек. Разговаряше любезно с клиентите.

— Аня, ела да ме изслушаш — примоли се той.

— Заета съм. Нареди ми да се грижа за посетителите. Това и правя.

— Роман ще ги поеме. Само четирима са.

— Скоро ще дойдат още.

— Къде всъщност е Роман?

— Товари празните бутилки във вана. Аз го помолих.

— Вдигаш врява за дреболии, Аня.

— Работих пет часа. Уговорката ни е за осем дневно. Кога да са останалите три?

По лицето му се изписа известно страхопочитание.

— Повярвай ми, обичам само теб — повтори той.

— Любовта се изразява по много начини. Да вкараш в леглото си момиче с шноли не е сред тях.

— Не обичам момиче с шноли. Обичам теб.

Огромните му очи светеха искрено. Отдавна не й беше казвал, че я обича. Аня поомекна, но не се предаде.

— Та кога да дойда за останалите три часа, Марек?

— Не е в твой стил да следиш стрелките и да отмерваш минутите.

— Не, не е. Та значи?

— Ела в седем да потанцуваме — предаде се най-сетне той.

Аня се прибра да помага на майка си.

— Много си мълчалива днес. Обикновено говориш ли говориш.

— Малко съм изморена, мамо, затова.

Майка й пое щафетата и забърбори за бебето, което скоро ще се появи на бял свят — как ще му ушият дрешки, какъв модел да изберат и как ще пришият розови или сини ширити, щом разберат дали е момче, или момиче.

След вечеря Аня пое бавно към кафенето.

— Ела и седни до мен — помоли Марек.

— На работа съм — възрази Аня.

— Не, не си. Ела да излезем да погледаме реката.

Хвана я за ръка и я увери, че никога не е обичал друга.

Галеше я нежно и шепнеше.

— Дойдох да живея в твоя град. Всяка вечер те пускам да се прибираш при майка си, въпреки че искам да те задържа. Танцувам с други момичета, за да върви бизнеса с кафенето, ти танцуваш с чужди мъже по същата причина. Значат ли те нещо за теб? Нищо, само работа. Значат ли момичетата нещо за мен? Нищо, освен че денят, когато двамата с теб ще бъдем завинаги заедно, е на крачка по-близо.

Аня мълчеше, ала той продължаваше да говори и да я гали.

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Да — простичко отвърна Аня.

— Защо си тъжна тогава?

Тя се насили да се усмихне. Марек така и не даде обяснение за шнолите. Нито отрече, че водил момиче в стаята си. С натежало сърце Аня се питаше коя ли е. Вероятно Оливия. Наглото момиче с богат баща. Лидия й намекна, но Аня не обърна внимание.

— Къде е Оливия тази вечер? — изненада го тя.

— О, тя не идва всеки ден.

— Не, разбира се…

Аня се изправи и тръгна към кафемашината. Залепи на лицето си ведра усмивка заради клиентите и с ъгълчето на окото зърна как Марек победоносно вдига палец. „Добро момиче!“.

Роман и Лев си размениха одобрителни погледи. Кризата бе овладяна.

 

 

Оливия смяташе да завърши гимназия и после да учи в университет — поне така твърдеше пред тълпата в кафенето. Но плановете й се промениха. Няколко месеца след като отвориха заведението, Оливия спря да споменава университета. Повтаряше, че хората преувеличават ползата от висшето образование, а и в родния град има всичко, за което човек може да мечтае.

Аня искаше да поговори с Марек, но той отсъстваше често по работа. Опитваше се да докара свежи инвестиции в кафенето. Джубоксът и кафемашината не оправдаха вложението, дори заплатите, които отделяха от печалбата в петък вечер станаха по-малки.

Аня се надяваше Марек скоро да открие инвеститор. Роман и Лев с неохота обсъждаха положението; вероятно заемът ги тревожеше повече, отколкото им личеше. Скоро щеше да разбере.

 

 

Тежка кашлица повали на легло майка й и Аня гледаше да разпределя работното време така, че да се грижи за нея. Върна се у дома да изпече пресен хляб и да направи супа. Майка й изглеждаше малко по-добре и Аня реши да приседне до нея за час-два.

— Възстановяваш се, мамо, ще се оправиш бързо — разведри я Аня.

— Моля се на Бог и Дева Мария да доживея деня, когато ще си намериш добър съпруг и ще се установиш в собствен дом. Тогава с радост ще се сбогувам с този свят.

Понякога на Аня й се приискваше да довери на майка си, че вече е намерила и в кафенето на моста я чака бъдещият й дом, но с Марек бяха решили да не казват никому, докато не дойде моментът да разкрият връзката си. Аня се върна в кафенето. С облекчение установи, че имат много клиенти. Марек ще се зарадва, като се прибере вечерта.

Оливия бе център на вниманието. Показваше годежния си пръстен — малък диамант, който току проблясваше. Аня се зарадва — значи Оливия вече няма да кисне в кафенето в очакване да потанцува с Марек. Но пък дали той няма да се разочарова заради изгубената клиентела? Дали Оливия ще идва със съпруга си, или ще е твърде заета да обзавежда купения от баща й нов дом?

Канеше се да се присъедини към възторжената компания около Оливия, когато Марек влезе в кафенето.

— Ето го! — викна Оливия и сякаш на бавен каданс Аня я видя да изтичва към него и да обвива ръка около кръста му. И, колкото и невероятно да изглеждаше, Марек прие поздравленията и аплодисментите с усмивка.

Призля й. Сигурно има някаква грешка. Вероятно само се шегуват? После всички ще се разсмеят на наивността й. Ала не приличаше на шега.

Помещението се разлюля. Чу как Марек казва на брат си:

— Роман, изведи я веднага!

Усети как силни ръце я избутват от кафенето към тъмния заден двор. Седна на железния стол и се загледа в градинката, създадена от нейните ръце. Цветята, които поливаше и каменните гнезда, които лично беше оформила. Смятаха някой ден да наредят маси на открито. За семейства с деца. Да сложат люлки и катерушка.

Всъщност предложи го Аня, а Марек се съгласи. Планът обаче нямаше да се осъществи. Видя, че Лев й е донесъл чашка със сливовица. Намръщи се от миризмата на силната ракия, но изгарящият вкус съживи сетивата й. Невъзможно е. Марек не би й причинил това.

Опита се да стане и да се върне в кафенето, но силни, внимателни ръце я възпряха. Гласът на Роман долетя до ушите й:

— По-добре остани тук. След минутка ще дойде…

Вътре пак избухнаха овации.

— Защо, Роман? — попита Аня. — Защо той постъпи така?

— Шшшт.

Роман избърса сълзите й с мърлявата си носна кърпа. Притисна чашата с ракия към устните й, но тя я отблъсна. Усети как ръцете му се отпускат.

Марек беше дошъл.

Вдигна към него обляното си в сълзи лице, а Роман и Лев се прибраха в кафенето.

— Малка Аня — коленичи до нея Марек и стисна ръката й.

Тя мълчеше, очите й се взираха в цветната леха зад гърба му — сама бе окопала и засадила някогашната канавка, сама тореше и махаше охлювите и насекомите, допълзели да се възползват от нейната градинка.

— Аня, това не променя нищо — повтаряше Марек.

Най-сетне Аня го погледна.

— В какъв смисъл не променя нищо?

— Пак ще се срещаме. Обичам теб. Знаеш го.

— Моля?

— Знаеш колко вълшебни са чувствата ни. Нищо не може да ги замени.

— Ще се жениш за Оливия — глухо рече Аня.

— Да, но това не променя нищо между нас. Пак ще работим заедно, ще си имаме нашата любовна стаичка — гледаше я, сякаш нищо не се е случило.

— Защо ще се жениш за Оливия?

— Знаеш защо.

— Не. Не знам. Защо?

— Защото е бременна, разбира се — обясни Марек, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

— Не ти вярвам.

— Е, фактите са си факти — вдигна рамене Марек.

— И ти си бащата на бебето? — Очите на Аня станаха огромни.

— Още не е бебе… и никой не знае. Но понеже попита…

— И още как, Марек! Попитах. Може и да съм глупава, но не съм кретен. Естествено, че ще попитам как така друга жена е бременна и се е сгодила за мъжа, който твърдеше, че ме обича и ще се ожени за мен. Нямам ли право да попитам? И как така според теб нищо няма да се промени?

— Няма нужда да се променя, Аня — от теб зависи.

— Но щом си женен за нея…

— Тя ще си стои у дома, баща й строи огромна къща. А ние ще си продължаваме като преди.

— Да не си полудял, Марек? Ти си луд и жесток.

— Просто мъж, сгодил се за богаташка дъщеря, за да спаси кафенето. Всичко е бизнес, любовта няма нищо общо. Надеждите ми са мъртви, ако не ми повярваш.

— Така се чувствам аз. Надеждите ми са мъртви. Безвъзвратно.

— Какво смяташ да правиш?

— Още не знам. Може би ще умра, може би реката ще ме погълне — спокойно отвърна Аня.

— Не, не бива да говориш така.

— Няма смисъл да живея.

— Ще видиш, Аня, всичко ще си бъде като преди.

— Ще се прибирам.

— Ще дойдеш ли на работа утре?

— Ще видим.

Откъм кафенето долитаха скандирания: „Марек! Марек!“.

— Най-добре да се връщам — каза той.

— Нейните шноли са били в леглото.

— Бизнес, Аня. Нямаше нищо общо с любовта.

— В нашето легло.

— Няма да се повтори.

— Не, разбира се, отсега нататък ще си имате семейно ложе — мрачно констатира Аня.

 

 

Следващите седмици тънеха в мрак и само тук-там проблясваха откъслечни спомени.

Майката на Аня се възстанови. Сестра й роди момче, Аня се отби в кинкалерията в близкия град за сини ширити. Полуслепият старец си беше там.

— Вече не идваш толкова често — отбеляза той.

— Не, вече няма защо.

— По-щастлива ли си сега? — неочаквано я попита старецът.

— Не. Никак. Животът ми се струва безсмислен.

— И аз се чувствах така, когато зрението ми започна да се влошава. Прииска ми се да отида на север, да отплувам далеч от брега в студената вода и да не се върна повече. После обаче реших, че може би и така ще живея щастливо.

Аня си спомни дребните перлени копчета, които открадна, когато за пръв път влезе тук.

— Сетих се, че веднъж по погрешка взех повече копчета. Все забравям да ви кажа. Трябва да ги платя. Сега. Бяха шест малки перлени копчета…

— Знаех си, че някой ден ще си спомниш — усмихна се облекчено мъжът.

— Знаехте ли? — лицето й поруменя от срам.

— Ето че съм бил прав — доволно заяви той, възвърнал си вярата в човешката доброта.

— И щастлив ли сте… сега? — попита Аня.

— Да, малката, много. Би било жалко да отплувам в Северно море.

— Ще го запомня — обеща Аня. Но трудно си припомняше останалото.

Не си спомняше дали през цялото време работи в кафенето на моста, дали Оливия се отбиваше там, дали с Марек се качваше горе в стаята, която с толкова любов бе подредила за съвместния им живот. Не помнеше строителите, дошли да издигнат голямата пристройка — отдавна планирания салон над реката. Но така трябва да е станало. Някой е докарал и обзавеждането. А Марек, Роман и Лев са наели главен готвач и още сервитьори.

Оливия несъмнено беше родила дъщеря, защото Аня помнеше тържеството в кафенето по случай кръщението на малката Катерина. Аня сигурно се беше запознала и с бащата на Оливия, но и за него нямаше спомен. Не си спомняше и защо Лев се скара с тях и си тръгна, заявявайки, че бизнесът е фамилен и той няма място тук.

Помнеше само вцепенението и от време на време устните на Марек, допрени до нейните, които шепнат колко много и дълбоко я обича.

Ако някой друг й разкажеше подобна история, Аня със сигурност би сметнала жената за луда. Може би Аня бе точно такава — луда.

Така мислеха роднините й. Сестрите й я дърпаха настрани и й обясняваха, че са чули слуховете — Аня е любовница на Марек, семеен мъж.

Разбра и брат й Джозеф и реши, че е крайно време да доведе жена си на гости. Говори с Аня още първата вечер. Обясни й, че им е останало само доброто име. За щастие, мълвата не била стигнала до ушите на майка й. Аня трябвало незабавно да прекрати връзката.

Не си спомняше ясно гостуването на Джозеф. Жена му Зофия се отби в кафенето.

— Разбирам защо си влюбена в него — заключи тя, след като огледа Марек. — Красавец е, но само си играе с теб.

Аня механично я попита защо смята така.

— Защото е женен — лаконично отсече Зофия.

— Но той не я обича — обясни Аня.

— Знам, знам, вярвам ти, наистина. Но не обича и теб. Разбереш ли го, ще бъдеш свободна.

— Не искам свобода. Искам да съм до него до края на дните си — отчаяно отвърна Аня.

— Един ден ще обикнеш другиго. Ще ни бъдеш благодарна за съветите.

— Съветите ви не ме притесняват, но няма да обичам другиго и никой няма да се влюби в мен…

— Желая ти само доброто — меко продължи Зофия. — Ако ти се ходи на екскурзия, ела ни на гости. Джозеф понякога се изразява глупаво, но е много привързан към теб. Все ми разказва истории от детството ти.

Може би им е готвила, трудно й беше да си спомни. Непрекъснато й благодаряха за вкусните ястия. Майка й се усмихваше и сияеше от щастие, че синът й, Аня и Зофия се разбират толкова добре.

— Самотно е без тях — тъжно констатира майка й, когато си тръгнаха.

— Но нали обещаха да идват всяка година? — успокои я Аня.

Госпожа Жак предупреди Аня, че възмутените от поведението й хора ще престанат да си шият при майка й.

— И вие ли ще изоставите мама заради моето поведение? — попита Аня.

— Не, защото сме приятелки от деца. След трагичната смърт на клетия ти баща тя ви отгледа добре с неуморен труд. Не е виновна, задето не уважаваш брачния обет.

— Дано и други мислят като вас, госпожо Жак.

— Де да беше така. Аз съм практична, работя. Повечето жени обаче по цял ден са си вкъщи. Много време им остава да клюкарстват и да съдят другите. Запомни ми думата — майка ти ще си изгуби клиентите…

— Ако?

— Ако не престанеш с глупостите, Аня.

— Благодаря, госпожо Жак.

Това определено не беше последният й разговор с госпожа Жак, но месеците тънеха в мъгла.

Един ден срещна приятелката си Лидия. Заминаваше да работи в Ирландия, където трудолюбивите имали огромни шансове да се реализират. Попита дали Аня не иска да заминат заедно. Ще се впуснат в приключение, в нов живот и същевременно ще печелят пари. Ирландците били католици като поляците, така че промяната не била драстична. Лидия чула, че са приятелски настроени и благоразположени към чужденците.

— О, ти ще се чувстваш добре, Лидия, защото си учила английски и ще общуваш свободно. Аз ще съм като в небрано лозе.

— Ще ти помагам отначало — предложи Лидия.

— Не, ще ти преча.

— Просто не искаш да го оставиш, нали?

— Не, не е така.

— Така е, разбира се, Аня.

— Не съм готова да тръгна.

— Ще ти дам адреса си там. Ела при мен, когато си готова.

— Сигурна си, че ще дойда?

— Някой ден — уверено отвърна Лидия.

— Може би не мислиш така, Лидия, но ние се обичаме — тъжно отрони Аня.

— Ами ако има друга?

— Но, Лидия, той има друга — има дъщеря и жена.

— Не, исках да кажа още някоя.

— Не ставай смешна!

— Има, Аня, повярвай ми — настоя Лидия.

— Че защо?

— Приятелка е на сестра ми. И тя твърди, че се обичат. Също като теб.

— Не е вярно.

— Защо да те лъжа?

— За да ме накараш да дойда да работя с теб в чужбина, за компания. Не мога да оставя мама, кафенето, сестрите си…

— И Марек — довърши Лидия. — Но един ден ще го направиш, така че ще ти изпратя адреса, щом пристигна там.

— Как се казва?

— Кой?

— Приятелката на сестра ти?

— Джулита.

— Добре.

 

 

После събитията започнаха да се проясняват. Сякаш дойдоха на фокус. Аня си спомняше седмиците, след като научи за Джулита. Не предприе нищо, разбира се, само скъта информацията дълбоко в съзнанието си. Майка й обаче започна да се оплаква, че някои от редовните й клиентки си намират извинения да не идват при нея. Двете й сестри повтаряха, че вече я обсъжда целият град. Симпатичният млад свещеник я попита дали я тревожи нещо. Умеел да изслушва, ако и да не успявал винаги да помогне.

Аня се срещна с Лев, който напусна кафенето на моста и си намери работа във фабриката за сладолед. Отиде при него да го моли за съдействие, за да възложат на майка й поръчката за работно облекло.

— Как върви бизнесът в кафенето? — попита я той.

— Не много добре струва ми се. Знаеш го Марек, държи ни настрани.

— Трябваше да е по-искрен с теб, винаги съм го повтарял — поклати глава Лев. — Нали ти откри мястото?

— Не, писах му, но той вече беше разбрал.

— Нищо подобно, Аня. Просто не искаше ти да си припишеш заслугата.

— Навярно е станало объркване — оправда го Аня.

После получи писмо от Гданск от съпругата на брат си.

Скъпа Аня,

Не знам защо пиша това писмо, но те харесах веднага, когато ви гостувахме с Джозеф.

Преди две седмици посетихме търговско изложение на оборудване за ресторанти. Видяхме Марек. Разглеждаше скъпа машина за палачинки. Поздравихме го, но не си спомни кои сме, а и ние не се впуснахме в подробности. Беше с млада девойка — Джулита.

Каквото и да предприемеш занапред, ти желая щастие и късмет.

Джозеф смята, че трябва да си мълчим и да не се месим повече, но според мен е добре да го знаеш; може би ще ти помогне да вземеш решение.

С обич — Зофия

— Къде беше Марек миналата седмица? — небрежно попита Аня.

— О, ходи на търговско изложение, разгледа доста машини — отвърна Роман. — Предполагам, че е направил голяма поръчка.

— Може ли да си го позволи? — отдавна бяха спрели да го наричат „нашето“ кафене; беше на Марек и всички го знаеха.

— Е, нали тъстът му помага? — отвърна Роман.

— Да, стига да не кривне от правия път.

— Какво имаш предвид?

— Не знам — искрено отговори Аня.

 

 

Марек се прибра същата вечер. Чу как Роман го предупреди, че Аня е в лошо настроение. Марек пусна в ход целия си чар.

— Прекрасна Аня! Колко добре изглеждаш! Ще танцуваш ли с мъжете днес, та да умират от жажда и да пръскат щедро парите си?

— За да покриеш разходите по машината за палачинки?

— Откъде разбра? — подозрително попита Марек.

— Аз ли? Чета мисли. Виждам, че си харесал машина за палачинки.

— Аха. А предвиждаш ли да си попривдигнеш блузката и да размърдаш всичките тези мъже?

— О, не… защо?

Марек се запъти към Роман.

— Прав си, в странно настроение е — чу да му казва.

Аня излезе на двора и откъсна няколко цветя. Сложи ги в чаша и се запъти нагоре.

— Какво правиш? — препречи й пътя Марек.

— Набрах ти букет. Исках да го занеса…

— Не, недей, много е разхвърляно.

— Нищо необичайно значи.

— Добре ли си, Аня?

— Да.

— Хубаво. Аз ще ги занеса по-късно.

— Да остана ли тази нощ?

— Ами… може би друг път.

— Разбирам.

— Разбираш? — притесни се Марек.

— Да, Оливия сигурно е станала подозрителна, а с баща й трябва да останете приятели, за да плати поръчките от изложението.

— Откъде знаеш къде съм ходил?

— Ти ми каза, не помниш ли?

— Не.

— О, и Роман потвърди. Защо?

— Нищо.

— Права ли съм за бащата на Оливия.

— Донякъде.

— Страхотен късмет извади, че чу за това място, нали, Марек?

— Да, да, наистина.

— И от кого по-точно научи?

— Не помня, беше толкова отдавна.

Марек се притесни. Аня се почувства странно. Досега винаги тя се чувстваше поставена натясно. Не и тази нощ.

Работи до късно, не танцува, но сервираше и разчистваше старателно масите. После си сложи сакото и се запъти към къщи. Марек хукна след нея.

— Има ли нещо, Аня? Тази вечер се държиш много странно.

— Не — не забави ход Аня.

— Знаеш как е. Дължим на бащата на Оливия много пари, с теб не можем да предприемем нищо на този етап. И, естествено, малката Катерина расте и става по-наблюдателна, та няма как да се върти из кафенето. Налага се да се мяркам по-често вкъщи. Нищо ново, нали?

— Да — отвърна Аня, без да спира.

— И знаеш, че обичам теб и само теб?

— Разбира се.

— Защо тогава се цупиш?

— Върви си, Марек, връщай се в кафенето. Джулита ще се чуди какво е станало с теб.

— Джулита? — закова се като прострелян той. — Искаш да кажеш Оливия.

— Не. Искам да кажа Джулита. Тя поне ще е в добро настроение, задето си й оставил ваза с цветя, но ще се чуди защо не се качваш горе при нея.

— Не знам за какво говориш — изчерви се Марек.

— Сбогом, Марек.

— Какво означава това? — отчаяно попита той.

— Каквото означава. Сбогом.

— Напускаш кафенето?

— Вече го направих.

— Но не може така… ами заплатата ти… и… всичко.

— Взех си надницата от касата. Оставих бележка.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Ще го преодолееш — глупава забежка. Нищо не означава.

— Не, няма.

— Превъзмогна женитбата. Върна се в леглото ми.

— Знам. Колко странно, нали?

Наближаваха дома й и Марек разбра, че тази нощ няма да постигне нищо.

— Ще поговорим утре, когато се уталожат духовете. Нали така гласи поговорката: „Утрото е по-мъдро от вечерта“? Сигурно е вярна.

— Да, може би.

— До утре, Аня.

— Сбогом, Марек.

Цяла нощ не мигна — по-добре, защото й предстоеше много работа. Довърши огромната купчина скроени дрехи, сгъна безупречно изгладените облекла и закачи етикет върху всяка. После седна и написа дълго писмо на майка си. След първите изречения мисълта й потече бързо.

Обична мамо,

Бях лоша дъщеря и съм решена да изкупя вината си. Толкова глупаво постъпих, мамо; сметнах за любов нещо, което не беше любов, вярвах на лъжливи думи и станах за смях.

Трябва да замина. Ще ти се реванширам, мамо, повярвай ми. Заминавам за Ирландия при Лидия. Но първо искам да ти разкажа историята от игла до конец. Край на лъжите, мамо. Ще научиш цялата глупава история…

После думите потекоха сякаш от само себе си. Всъщност Аня недоумяваше защо не е споделила по-рано. Събра си багажа, а останалите дрехи сгъна в кашон, в случай че потрябват на сестрите й. Най-отгоре сложи поръбеното с кадифе зелено сако. Същото, което носеше, за да се хареса на Марек.

В малка кутийка остави на майка си розово-бялата брошка, която купи, за да му се хареса. Призори поднесе закуската на майка си. Топъл хляб, мед и кафе с мляко.

Майка й се изправи благодарна в леглото.

— Нямам рожден ден, Аня, какъв е поводът?

— Трябва да хвана ранния автобус, мамо. Не бързай да ставаш, долу всичко е готово.

— Ти си най-добрата дъщеря на света.

— Поспи още, мамо.

— Ще се видим довечера, Аня.

— Сбогом, мамо.

 

 

Беше почистила и подредила стаята си, а спестеното остави в плик на кухненската маса, за да го намери майка й. Огледа за последно къщата и затвори вратата.

 

 

От съседния град хвана влака за столицата, а там се качи на самолета за Дъблин. Пристигна почти без пари. Остави всичко на майка си, която сега трябваше да се справя сама. Аня щеше да започне да пести наново.

Намираше се в богата страна; навсякъде търсеха работници. Лидия се зарадва, когато Аня й се обади сутринта. Продиктува й адреса си. Живееше в апартамент над полски ресторант. Аня щеше да пристигне късно вечерта. Посъветва я, ако още не се е прибрала, да пийне кафе долу. Обеща да ги предупреди, че очаква гостенка.

Аня седеше в автобуса и се дивеше на широките магистрали, новите сгради, високите кранове, извисили се до небето. В центъра на града големите къщи, блокове и административни сгради светеха ярко в нощта. Хиляди младежи се разхождаха по широките улици и красивите площади, фестивал ли са организирали или карнавал?

Показваше написания на ръка адрес на минувачите и те я насочваха с жестове в правилната посока. Скоро седеше в полския ресторант над чиния със супа и разговаряше с добронамерения персонал.

Обясниха й, че Лидия ще си дойде скоро. Работела в различни барове и ресторанти; не знаели къде точно е тази вечер. Лидия се върна, прегърнаха се и се разцелуваха, а собствениците на ресторанта ги почерпиха с по чаша сливовица.

— Къде ще работиш, Аня? — попита я един от сервитьорите.

— Не знам, имам чувството, че още съм в Полша — усмихна се тя.

— Може да переш и да гладиш тук.

— О, с удоволствие…

— Ще й бъде приятно да ви види спретнати и елегантни — прекъсна я Лидия.

— Но защо не дойдете при нас? И двете? — предложи мъжът с широка усмивка.

— Защото ако искахме да работим за безперспективни поляци, които изпиват по една кофа бира вечер, нямаше да бием толкова път. У дома е пълно с такива — весело отвърна Лидия и побутна Аня нагоре.

Апартаментът беше малък и тесен. На всяка се полагаше миниатюрна спалня.

— Не си намери съквартирантка! — възкликна възторжено Аня.

— Не…

— Знаеше, че ще дойда?

— Щом се почувстваш готова — отвърна Лидия.

 

 

Лесно се намира работа в Дъблин, ако нямаш нищо против да миеш подове и чинии, да гледаш старци или да зареждаш рафтовете в магазините. Аня обаче почти не владееше английски.

— Избягвай местата, където се събират много поляци. Иначе никога няма да научиш езика — предупреди я Лидия.

— Да се обърна ли към агенция?

— Не; по цял ден ще се срещаш с емигранти, а и агенциите взимат голям процент от заплатата. Просто ще поразпитаме. Няма да те вземат в кръчма, докато не научиш кое е черно пиво, половинка, пинта и тем подобни. Цял речник са — обясни Лидия.

— Благодаря ти, че не ме разпитваш, Лидия.

— Все някога ще ми разкажеш.

 

 

Аня пишеше на майка си всяка седмица. Питаше я как е със здравето, как е малкият й племенник, как е госпожа Жак и дали се справя с поръчката за работно облекло от сладоледената фабрика. Никога не споменаваше кафенето на моста и собствениците му. Разказваше за Дъблин, колко охолно живеят тук хората и колко добре са облечени; как дамските чанти по магазините струват цяло състояние, а младежите ходят с коли на училище и в университета. Повтаряше, че е досущ като в холивудски филм.

Писмата от майка й и картичките от сестрите я настройваха носталгично, макар да не споменаваха Марек. Често си мечтаеше да заживее в малък град и да познава всеки срещнат.

Получи кратко писмо от Зофия.

 

 

Браво, Аня! Ти си храбра млада жена! Радвам се, че се реши и се надявам да имаш късмет. Сигурна съм.

Сега ще ти издам една тайна. Преди да срещна брат ти, се бях забъркала с мъж като Марек. Той взимаше ли взимаше, без да дава нищо. Чак когато намерих добър мъж, разбрах колко лош е бил предишният. И ти ще го разбереш. Нека съдбата те закриля в чуждата страна…

Зофия.

 

 

Няколко седмици наистина й беше чуждо.

Чистеше офиси рано сутрин; ставаше в четири. В един фризьорски салон переше хавлиите и метеше пода. Но я вземаха само да замества, когато някой се разболее или излезе в отпуска. Още не си беше намерила истинска работа. Щеше й се да намине в някоя шивачница или пералня и да помоли да им помага, но се затрудняваше с английския. Кому е нужен работник, който може да срича само „Моля?“, „Извинете!“, „Какво казахте?“.

Учеше усърдно от учебника за начинаещи и посещаваше уроците по английски в църквата. После срещна отец Брайън и уши пердета за клуба му; от време на време му помагаше с гладенето. Не пропускаше неделната служба.

Прие, естествено, да глади дрехите на собствениците на полския ресторант.

— Само те използват, нямат с какво да ти платят — поклати глава Лидия.

Ала те я хранеха в замяна и тя скътваше спечелените банкноти в кутия под леглото. Накрая си намери прекрасна работа в клиниката. И нещата потръгнаха чудесно. Набра самочувствие, стана част от екипа. Имаше нови приятели, които й помагаха да напредва с езика. Молеше ги да я поправят, когато сбърка някоя дума. Как иначе ще проговори? Клара я покани на обяд още първия ден. И много пъти след това. Сближи се с медицинските сестри Фиона и Барбара. Ходеха заедно на кино понякога. Майката на доктор Диклан й предложи да работи по няколко часа в пералнята й. Приятелка й беше и клетата Хилари, която изгуби майка си толкова трагично. Аня й помогна да отнесат торбите с дрехите на майка й в социалните магазини. Хилари имаше мил, доброжелателен син, Ник, който й помагаше всеотдайно. С течението на времето Хилари успя да се съвземе.

Каза на Аня, че е чудесно да общуваш с миролюбив човек като нея.

— Миролюбив! — повтори Аня няколко пъти думата.

— Не ме вземай на сериозно — от мен ще научиш налудничав английски.

— Хареса ми тази дума — миролюбив. Такава бих искала да бъда.

 

 

Скоро в писмата до майка си Аня започна да разказва повече за хората, отколкото за пищния блясък на ирландската столица. Вече не гледаше иззад витрината, вече бе „вътрешен“ човек. Написа как е помогнала на Джуди Ръсел да изкъпе смешните си малки джак ръсели, как се е запознала със страхотния полски свещеник отец Томаш, който ги поканил всички на пикник край извора на Света Ана в Росмор. Разказа за ужасния инцидент с доктор Диклан, който обаче вече се беше върнал на работа.

Спомена и симпатичния младеж Карл, син на пациент в клиниката. Давал й уроци по английски и същевременно я запознавал с Ирландия. Карл бил истински учител в истинско училище. Завел я на коледната пиеса. Не е ли чудно, че навсякъде по света децата разказват по един и същи начин историята за раждането на Исус?

„Можеш дори мъничко да се гордееш с мен, мамо. Ходя с високо вдигната глава, гледам хората в очите и никога не оставам без работа. Спестявам и след около година ще се върна в Полша да ти донеса спестеното“ — пишеше Аня.

Майка й отговори, че винаги се е гордяла с нея и това няма нищо общо със спестените пари. Посъветва я да ги използва за себе си. Да отиде на театър, да си купи хубава рокля или бижу — така ще я зарадва повече.

Колкото по-близка й ставаше Ирландия, толкова повече избледняваше Полша. Ако не броим писмата от майка й, разменените реплики в ресторанта под апартамента и момичетата, които срещаше в църковния център, Аня вече почти не говореше и дори не мислеше на полски. Всъщност, сподели с Лидия, че сънува на английски. Затова изживя истински шок, когато една вечер се върна късно и свари Марек в ресторанта.

Чакаше я.

Беше изморена. Нощта се проточи, а в заведението, където работеше, нямаше много посетители и бакшишите бяха скромни. Мечтаеше да си отнесе сандвича и кафето с мляко в леглото.

И определено не искаше точно сега да се вижда с Марек.

— Каква изненада! — каза тя на английски.

— Прекрасно е да те срещна отново — отговори той на полски. — О, Аня, копнеех за този миг!

— Да — отвърна тя отново на английски — Закопнял си и още как!

— Кажи ми — и ти ли изпитваш същото? — предаде се Марек и мина на английски.

— Чувствам умора. И нищо друго.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Марек не можеше да повярва, че му отвръща толкова хладно.

— О, всички ти се радват, Марек. Оливия, Джулита…

— Приключих с Джулита.

— Заменил си я, безспорно — горчиво заключи Аня.

— Знаеш, че ти беше единствената.

Аня се усмихна уморено.

— О, да, знам — съгласи се. — И къде е сега Джулита?

— Онази клюкарка Лидия сигурно ти е разказала всичко за кафенето.

— Не, с Лидия никога не говорим за това — простичко отвърна Аня.

— Как не…

— Върви си у дома при Оливия, Марек.

— О, приключих и с нея. Голям шум се вдигна. Баща й подочул нещо, много се разгневи.

— Жалко. Но това не ме засяга.

— Напротив, искам да започнем отначало. На чисто, от самото начало — погледна я с копнеж Марек.

— Да не си полудял?

— Върна се при мен, когато се ожених за Оливия — скръбно припомни той.

— Да, и аз не знам защо. Нямам обяснение. Май аз бях лудата тогава.

— Остана с мен, защото ме обичаше — обясни Марек като на малко дете.

— На екскурзия ли си дошъл? — смени неочаквано темата Аня.

— Не, чух, че тук има много възможности и с двама приятели сме решили да открием клуб.

— Напуснал си кафенето на моста?

— Вече не е мое.

— А дъщеря ти Катарина?

— Едва ли ще й липсвам, нали си има майка и богат дядо?

— И защо дойде тук?

— Когато отворим клуба, искам да работиш при мен, както преди.

— В Ирландия няма такива кафенета.

— В клуба ще танцуват момичета; навсякъде има такива. А ти, Аня, си толкова добра…

— Не танцувам около пилони или по масите на клиентите — отврати се Аня.

— Ще те бива, спор няма. Още изглеждаш чудесно, не си се окръглила като Оливия.

— Лека нощ, Марек.

Аня понечи да тръгне нагоре, но той я хвана за ръката.

— Нека дойда с теб.

— Върви си, Марек, върви си у дома и оправи кашата, която си забъркал.

Този път я стисна по-здраво, за да й попречи да тръгне. Аня видя как сервитьорите се приближават. Да я защитят.

— Всичко е наред, отива си — успокои ги тя.

— Дължиш ми го — трябва да довършим недосънувания сън.

— Точно така — сън беше. Поне за мен. За теб не знам. Никога не си ме обичал. Никога. Знаеш ли колко ми олекна, когато го осъзнах? Толкова време си въобразявах, че ме обичаш и аз съм те разочаровала с нещо. Сега ми е по-лесно. Вече не се плаша от теб. Не се страхувам, че ще ме отблъснеш…

Усети как Лидия се приближава. Застана закрилнически до нея.

— Е, кучко, защо не й каза? — изсъска Марек срещу нея.

— Не й казах, понеже не исках да те съжали, да те оправдае. Страхувах се, че още те обича и ще се опита да те защити.

Марек се протегна към Аня, ала тя го отблъсна. Чу как собственикът на ресторанта попита:

— А сега какво?

Лидия мълчеше. Аня трябваше да реши.

Отне й десет секунди.

— Ще си върви — каза тя.

Вдигна високо глава, както бе писала на майка си. Гледаше другите в очите. Нямаше от какво да се срамува.

Разбраха го всички, особено Марек. И отблъсна ръцете, които се канеха да го сграбчат.

— Всичко е наред, тръгвам си — ядосано възкликна той.

После се обърна към Аня и грубо заключи:

— Обичах те… донякъде. Честна дума…

— Сбогом, Марек — повтори Аня, както стори преди месеци в нощта, преди да напусне Полша. Този път обаче наистина го мислеше.

Усети, че започва на чисто, отначало. Почувства се възродена, като след изповед. Владееше английски достатъчно добре, за да се изповяда и тук, в Ирландия. Може би трябва да се обърне към добрия отец Флин. Още тази седмица.