Мейв Бинчи
Сърце и душа (11)

Десета глава

Поканиха Фиона на вечеря на Сейнт Джарлатс Кресънт. Близнаците искаха да предложат гръцки ястия и помолиха Моли да им отстъпи временно кухнята.

— Съгласи ли се? — попита Фиона, която знаеше колко се гордее Моли Карол с кулинарните си умения, със своите сосове и печено.

— С удоволствие. Обсъжда рецепти за кюфтета и кебапчета, сякаш е отрасла на гръцки остров.

— Майка ти е ненадмината! — мило отбеляза Фиона.

— Благодарение на теб. Беше толкова трудна преди катастрофата. Страхувах се как изобщо ще ви запозная. А станахте приятелки!

— Защо не? Нали и двете сме луди по теб?

— И кога мислиш да зарадваме мама и татко?

— Не ги ли радвам? Миналата седмица заведох Моли в зоологическата градина? Каза ми, че от години не е ходила. И аз се забавлявах.

— Знаеш какво имам предвид — натърти Диклан.

— О, сватбата! — засмя се Фиона.

— Да, скъпа, сватбата…

— Целият живот е пред нас. Сряда става ли?

— Да се оженим? — просия Диклан.

— Да вечеряме с близнаците у вас, глупчо!

 

 

Боби Уолш каза на Диклан, че със съпругата си ще празнуват рубинена сватба. Четирийсет години брачен живот. Въздъхна радостно, макар Диклан да не разбираше защо. Четирийсет години с рязката, неспокойна, припряна Роузмари! Но може би отначало не е била такава.

— Ще поканим седемдесет души вкъщи. Чудех се дали с Фиона искате да ни гостувате?

— Много мило от твоя страна, Боби — изненада се Диклан, — но няма ли да досадим на приятелите ти? Скучен лекар и медицинска сестра?

— Нищо подобно. Дължа ви всичко. Ако не бяхте вие, нямаше да празнувам. А и случилото се между Клара и Роузмари беше просто недоразумение.

— О, да!

Диклан запази спокойствие. Клара му бе разказала всичко за „недоразумението“ — по-точно разправията с Роузмари, но си помисли, че не бива да разлайва кучетата.

— На двайсет и първи е, но ще ти изпратя и официална покана. Вълнувам се много. Радвам се, че ще дойдете.

„Звучи искрено развълнуван“, рече си Диклан.

— С теб ли е Роузмари днес? — поинтересува се Диклан, когато приключиха с кръвния тест и попълването на формуляра.

— Не. Говори с организаторите на партито. Карл ме доведе. Днес няма часове.

— Страхотен син имаш, сигурно се гордееш с него.

— Да, великолепно момче е и много обича работата си. Роузмари, естествено, смята, че не му е по мяра, тръби пред всички, че се готви за магистратура, но Карл ще се върне в университета на куково лято. Ще остарее в училището.

— Чудесно е да си намерил професия, която те удовлетворява — заключи Диклан и помогна на Боби да си облече палтото.

— Ако намери и прекрасна жена като моята, ще живее щастливо — каза Боби.

Диклан тайно пожела на Карл да попадне на по-добра съпруга от Роузмари.

— Десет години го чакахме. Почти бяхме изгубили надежда. И той се появи.

Боби бе толкова благодушен и ведър към всички, включително към опърничавата си жена. За щастие дългоочакваният син бе наследил характера на баща си.

— Фиона ще остане очарована — каза Диклан, докато се ръкуваха.

— А вие двамата…? — подхвана Боби.

— Не питай — прошепна Диклан. — Споменем ли датата за Големия ден, все едно говорим за Трета световна. Не искам да предизвиквам съдбата.

— Мъдър човек си, Диклан. Всичко ще се нареди, повярвай ми — обнадежди го Боби.

На Диклан му беше трудно да повярва на мъж, щастливо женен за Роузмари от четирийсет години, но все пак благодари усмихнато. Както винаги избра по-лесния път. Защо да влиза в пререкания? Понякога обаче се питаше дали не се държи глуповато.

 

 

Аня разбираше, че някаква тайна свързва Клара и Хилари, ала не знаеше каква. От време на време се кикотеха като ученички. Друг път седяха, събрали глави, и правеха списъци. Не споделяха. Аня не се притесняваше. И тя не им разказа за появата на Марек и как набързо се справи с него в ресторанта, когато се осмели да я покани да танцува гола в заведението му, за да печели пари на неин гръб.

Може да е свързано със сина на Хилари и дъщерята на Клара, които се запознаха на големия прием. Беше хубава вечер, замечта се Аня. Карл я похвали колко добре изглежда. Каза, че е направила огромен скок с английския и се засмя мило, когато тя поспря да си запише израза. Хареса й — представи си как горско зайче подскача из тревата.

Карл я целуна по носа на сбогуване.

— Толкова си сладка, Аня, и толкова умна. Де да бяха като теб учениците ми!

— Не съм умна, Карл. Честно.

— Извинявай, но според мен си много умна. И всичко ти се отдава.

— Защото се налага да работя здраво. Няма как да не пробвам различи неща.

— Точно това имах предвид. Еднакво добре се справяш и с пералнята, и с клиниката…

— „Справям се“ е силно казано. Просто работя тук.

— Цяла вечер те слушах как разговаряш с гостите. Ти си чудесен посланик на Клара. Работиш и в бижутерия…

— Само чистя там!

— И в международния център. И гледаш деца. И разчистваш след партита.

— Добра идея беше. Аз я измислих — грейнаха очите на Аня. — Какво облекчение за домакинята да си легне, а на сутринта кухнята й да блести от чистота!

— Кога спиш, Аня? Колко продължава денят ти?

— Недостатъчно — сериозно отвърна Аня. — Трябва да работя двойно, за да осигуря на мама живота, който заслужава.

— Може би тя просто иска да си щастлива — предположи Карл.

Не би говорил така, ако не я харесва поне мъничко, нали?

 

 

Брайън Флин се задъхваше до приятеля си Джони, според когото просто се шляеха. С малкия бърз влак отпътуваха южно от Дъблин към крайбрежието на Килини, после изкатериха планина — според Брайън Флин, а според Джони — полегато възвишение — и се полюбуваха на пристанището, където пристигаха кораби от Англия и хвърляха котва множество яхти. Сетне се спуснаха от планината, или възвишението, към Далки и седнаха да изпият по две халби в приятна кръчма. След това щяха да се върнат с влака в Дъблин.

Брайън винаги се чувстваше като разглобен. На Джони, явно с друг тип мускули и сухожилия, не му правеше никакво впечатление.

Седяха в Далки и обсъждаха световните проблеми. Брайън се чудеше как да финансира Центъра. Наредиха му да измисли как сам да покрива разноските. Как наистина? Вече бе помолил всички приятели да помогнат за пребоядисването. Аня уши пердета и покривки за масите. Не можеше да увеличи цените — младежите пращаха почти всичко у дома и си оставяха само скромна сума, колкото да оцелеят.

Как да печели от просторната зала и няколкото по-малки стаи, където организираха събирания? Сервираха чай, кафе, супа и сандвичи. Към залата имаше пристроен малък параклис. След литургията в събота вечер или неделя сутрин Брайън посрещаше младите европейци, все още неориентирани в големия град, и се радваше да им предостави място за разговори и топло кафе. Не можеше да вдигне цените, за да покрие разноските.

— Защо не направиш нощен или денс — клуб? — предложи Джони.

— О, стига, Джони, никак не се връзва с цялостната концепция.

— Нямах предвид стриптийз бар — обиди се Джони.

— Знам, но предпочитам да не наблягаме на нощния живот.

— Трябва да има изход — не се предаваше Джони.

— Божичко, май беше по-лесно в Росмор, където хората вярваха, че е достатъчно да отидеш при извора и да поискаш съвет от Света Ана.

— Но нали дойде тук, за да се отървеш от суеверията им? — учуди се Джони.

— Точно така, но и аз почвам да се питам дали все пак няма нещо вярно? Всички се връщат от извора толкова обнадеждени.

— Тя им казва как да постъпят?

— Прояснява им положението. Но да не подхващаме темата.

— А какво мисли отец Томаш?

— А, отец Томаш! Най-прекрасният човек в лоното на Църквата. Взел е присърце извора. Света Ана е по-популярна от всякога. Хората се женят там и какво ли още не.

Брайън млъкна.

— Мили боже! — възкликна след малко.

— Какво има? — сепна се Джони.

— Ето разковничето! Можем да организираме сватби в Центъра. Ще ги венчая в параклиса. Томаш ще идва да жени поляците. После ще им сервираме празнична закуска в залата. Чудесна идея!

 

 

Клара наблюдаваше Линда със затаен дъх. Дъщеря й ходи два пъти в клуба на Ник. Той се отбиваше в музикалния магазин почти всеки ден. Твърдеше, че Линда е гениална. Споменал пред шефа й, че само луд не би я назначил на пълен работен ден.

Линда обмисляла предложението шест минути и приела. При две условия — добра заплата и бюджет за промоции.

— Какво ще рекламираш? — логично се осведомил собственикът.

— Магазинът ти и подкрепата, която оказваш на ирландски джаз музиканти и чуждестранни джазмени. Можем да организираме концерти в четвъртък, да работим до по-късно нощем, да каним музиканти на живо…

Шефът останал заинтригуван. Смятал я за безмозъчна дългокрака блондинка, която ще се задържи най-много три седмици. А тя крояла планове да разшири империята.

Хилари също бе затаила дъх. Ник си промени прическата. Грижеше се повече за външния си вид. Попита Хилари дали се сеща за някое помещение, което да наеме, за да организира музикални курсове. У дома било чудесно, но нямало как да се побере група от двайсетина. Някой го посъветвал, че е по-добре да преподава акордите на повече деца наведнъж. Да речем шест съботи срещу съответна такса. Някой му споменал, че наближава трийсет и е време да докаже на какво е способен. Хилари му повтаряше същото от двайсет години и ахна от изумление как този някой — иначе казано дъщерята на Клара — е успял да го вразуми.

Линда престана да се облича в безумно къси поли и ботуши до коленете. Ник си купи пуловер, който не беше целият на дупки и с бримки. Линда не споменаваше често Ник пред Клара. Ник не говореше за нея на майка си. Но в клиниката две жени на средна възраст ги обсъждаха през цялото време и понякога дори танцуваха около бюрото на Клара.

 

 

В сряда — денят на гръцкото угощение — близнаците се появиха рано-рано при Моли.

— Много зависи от оформлението… — подхвана Мод.

— Как сервираш ястието — добави Саймън.

— Донесохме малките керамични чинии…

— За мезето…

— После ще ги подарим на Фиона…

— И на теб и Диклан…

На Моли й се зави свят. Въртеше глава наляво и надясно, сякаш следи тенис мач. Но те се държаха мило и бъбреха неспирно, сякаш е най-добрата им приятелка.

Разказваха за хора с непознати имена — Вони, Андреас, брат му Йоргис, местният лекар доктор Лерос, който извадил парче от счупена чиния от крака на Саймън, след като попрекалил с танците в ресторанта. Говореха и нареждаха по масата купи с маслини, питки, подноси с тарама и сепия, която Моли не вярваше, че ще може да вкуси.

Приготвиха нещо като овчарски пай, но го наричаха мусака и го подправиха с наглед подозрителни зеленчуци. Гръцката салата с домати, краставици и бяло сирене чакаше на масичката за сервиране, а десертът с мед и бадеми й приличаше на листове кафява хартия.

Моли въздъхна. Можеше да сготви една хубава плешка — вкусна, нормална храна, вместо всичките тези купички. Пади щеше да подбере прекрасно агнешко или говеждо от месарския щанд в супера. Но Пади много държи на чичото или дядото, или какъвто там им се пада на тези двамата Мати, а те бяха като обсебени от идеята за угощението.

Моли свикваше да се отпуска и да предоставя инициативата на другите. Не беше лесно. От години отговаряше за къщата и работеше в пералнята. Всяка сутрин гладеше по една риза за Пади и за Диклан. Вечер ги чакаше да седнат на масата. Но всичко се промени.

Диклан вече прекарваше повечето си свободно време с Фиона. Чудесно момиче! Луда по Диклан и тъкмо като за него. Моли забелязваше колко по-самоуверен е станал, Фиона развеселяваше всички. Ходеше с Мати и Пади в кръчмата, заведе Моли на разходка в зоопарка. Там заговаряше всички, дълго се радваха на екзотичните птици и избягнаха клетката на лъвовете.

И щом Фиона харесва мазна храна в малки купички, защо не? Моли няма възражения. Беше си сложила новата карирана рокля и с всички сили се опитваше да схване кой кой е в заплетения гръцки лабиринт на близнаците.

— Адонис, естествено, твърди, че нашите домати не стават за салата, но…

— Но Вони каза, че не са толкова лоши, стига да им капнеш малко мед…

— Готвенето е изкуство… — Саймън изглеждаше изненадан от идеята.

— Моли го знае. Колко години е хранила Диклан и Пади! — тактично додаде Мод.

Моли стоически ги слушаше, докато най-сетне чу превъртането на ключа. Диклан и Фиона идваха. Пътьом бяха взели Пади от кръчмата. Пиршеството можеше да започне.

Близнаците подробно обясняваха съставките на всяко ястие, сякаш сами са го измислили. Моли, Пади и Диклан слушаха като хипнотизирани разказа на младежите за кафенето, пазара на площада, тълпите, изпълващи ресторанта на Андреас, където Мод и Саймън също помагали вечер, а през деня работели в магазина на Вони. Адонис организирал автобус на всеки час да откарва хората от площада до ферибота и обратно.

— О, сега хората са много разглезени. По мое време трябваше да стигаме пеш дотам! — каза Фиона.

— Отдавна ли беше? — попита Саймън.

Фиона изчака любезно Мод да довърши мисълта му, но за всеобщо учудване тя се взираше упорито в масата.

— О, извинявай, забравих, че е забранена тема — сети се Саймън.

— Просто Вони спомена, че не е от най-добрите ти периоди — обясни Мод.

— Така е. Но мястото беше страхотно и макар тогава да бях хлътнала глупаво по един човек, завързах много приятелства. Радвам се, че и вие се запознахте с част от тях.

Е, не оплетоха съвсем непоправимо конците. Саймън бавно издиша.

— О, бяха чудесни хора. Не знаем как да ти се отблагодарим за помощта.

— Похвалиха ви, че сте трудолюбиви деца и прекрасни събеседници. Вони се е затъжила да си поговори пак с вас — каза Фиона.

— Показахме й как да пише писма в интернет, но май не са й стихията.

— Не, и аз не я виждам пред компютъра — съгласи се Фиона.

— Но ще дойде на сватбата ви — увери я Мод.

— Още не сме определили дата — отбеляза Диклан.

— Обяснихме, че моментът не е уточнен… — подхвана Саймън.

— … но вероятно ще е до края на лятото… — продължи Мод.

— … преди да се развали времето…

— … и докато дните са дълги.

— Великолепно! — засмя се Фиона. — Изредихте всички предимства. А смятате ли, че наистина ще дойде?

— Първо се дърпаше, но й припомнихме, че много държиш на приятелството й…

— … а приятелството не е еднопосочно…

— … и тя разбра.

— Вече знае как да си резервира евтини билети по интернет…

— Отидохме в хотел „Агия Ана Бийч“ и й показахме. Мениджърът обеща да й помогне.

— Значи няма проблем.

— И, естествено, там разбрахме какво искаме да работим — каза Саймън.

— Вече избрахме професия — допълни Мод.

— И каква е тя? — попита Диклан.

— Ще организираме партита — обяви гордо Саймън, сякаш още тази вечер открива първия си ресторант.

 

 

Фиона разказа на Аня за гръцката кулинарна вечер, докато на другия ден подготвяха кабините за прегледи.

— Чудесни младежи! — възкликна Аня.

— По-сложно е, ако ги гледаш на живо, като на театър. Решили са да организират партита, ще посещават вечерни курсове, ще се обучават и на практика. Роднини са със собственичката на „Скарлет Федър“ и ще работят във фирмата.

— „Скарлет Федър“! Те ще доставят храната за рубинената сватба на семейство Уолш! — Аня се зарадва да предостави полезна информация.

— Е, значи ще ги видиш там. Но ако събитието е твърде отговорно, едва ли ще прибегнат до услугите на Саймън и Мод.

— О, аз не съм поканена.

— Ще те поканят. Приятелка си на Карл.

— Приятели сме, но не чак толкова близки — поправи я Аня. — Не храня големи надежди.

— Но той ти преподава английски всяка седмица. Винаги разговаряте, когато придружава баща си в клиниката. Ходите на театър, обикаляте из галериите и музеите.

— За да ме образова, нищо повече — обясни Аня.

На Фиона внезапно й се прииска Диклан да не беше приемал поканата за проклетото парти. Почувства се като предателка, щом Аня няма да е там. Размина се с Карл Уолш на път за обяд. Да го попита ли дали Аня е поканена на рубинената сватба? Ами ако й отговори отрицателно? Отказа се. Не е Бог. Не е нейна работа.

 

 

— Какво ще подаряват гостите за рубинената сватба на родителите ти? — попита Аня Карл.

— Червен кристал, предполагам. Организирали са се на групи. Едните са купили гарафа и шест чаши за вино. Другите — червен порцеланов сервиз за кафе. Трети — две големи купи за салата. Глупаво е, естествено — мама и татко имат чинии и чаши за цял отбор.

— Но приятелите им искат да отбележат случая — предположи Аня.

— Ти живееш в по-щастлив, по-откровен свят. Нашите ще парадират с къщата, с гледката, с компанията, която организира партито.

— Но гостите ще се забавляват? Нали?

— Ами… не знам… ти ще прекараш добре, надявам се…

— Поканена ли съм? — очите на Аня светнаха възторжено.

— Разбира се. Ти си ми толкова добра приятелка.

— И ще получа покана като другите?

— Да, ако искаш, Аня. Аз просто си мислех, че присъствието ти се подразбира. Няма да се справя без теб.

— Благодаря ти много, Карл. Страхувах се… не смятах…

— Помисли си колко нещастен ще се чувствам, ако те няма да си поговорим.

— Но ти ще си ангажиран с приятелите на родителите ти, ще подаваш питиета, ще водиш разговорите.

— Не разговорите, само разговори — Карл винаги я поправяше меко, а тя се опитваше да не повтаря грешките.

— Ще бъде чудесно — щастливо възкликна Аня. — Ще се постарая да говоря правилно, ще се облека красиво, за да не те изложа.

— Не можеш да ме изложиш — Карл дълго я гледа над сандвича с домати, докато накрая се сепна и извади учебника по английски, за да го отгърне на последния им урок.

 

 

Дните се изнизаха бързо. Аня си намери още една работа, за да покрие допълнителните разходи за роклята. Фондът на майка й беше неприкосновен.

Докато разтребваше масите и събираше чашите в ресторанта, дочу как китаец предлага на едно момче да му помага четири часа седмично да се грижат за саксиите по первазите на голям блок. Момчето отказа — часовете не го устройвали — и Аня си предложи услугите. Зашемети я луксът в апартаментите с изглед към морето. Бяха близо до квартала на семейство Уолш. Всъщност всеки ден минаваше край къщата им по трилентовия крайбрежен булевард.

Работеше, надянала евтини памучни ръкавици и си мажеше ръцете с дебел слой вазелин. Радваше се на предоставилия се шанс, ала не искаше да отиде на тържественото парти със загрубяла кожа и черни от пръстта нокти. Китаецът — господин Чън — беше тих, услужлив човек. Аня се учеше бързо как да разрохква почвата, да подхранва растенията и да подменя увехналите заради нехайството на стопаните. Боядисваше и саксиите с бяла боя на местата, където старата се бе олющила.

Гледаше удивено стилните мебели в апартаментите — елегантните столове и меките дивани край прозорците, където собствениците сядаха да съзерцават морето. Свят, коренно различен от нейния. От тесния прозорец в жилището си виждаше редици покриви. Нямаше цветя по первазите, нито мраморни стълби със саксии с красива папрат. Аня не изпитваше завист. Всички хора тук, или поне родителите им, сигурно са работили усърдно, за да си позволят лукса. Всеки, който не се бои от работа, може да го постигне.

После Барбара и Фиона я заведоха в любимия си магазин да си купи рокля за партито. Уверено кръстосваха щандовете и й предлагаха различни варианти. Аня обаче поклащаше глава. Струваха й се или твърде къси, или прекалено разголени и тесни. Напомняха дрехите, които Марек я караше да носи в кафенето на моста, за да привлича клиенти и кавалери за танци.

— Божичко, ако изглеждах като теб, нямаше да се колебая! — възкликна Барбара, вперила възторжен поглед в черна кожена рокля със сребриста лента.

— Защо не си я вземеш? — попита Аня.

— А как ще си напъхам огромните цици в нея?

— Мечтая си да имам големи гърди — призна си Аня.

— Потвърден факт е, че няма жена, доволна от размера на сутиена си — намеси се мъдро Фиона.

— А ти? Едва ли искаш твоите да са различни? — изненада се Аня.

— Искам и още как! Като всички в магазина. Но важното е да не го мислиш много-много. Какво ще кажеш за червената? Ще ти стои чудесно.

— Без ръкави е, а ръце ми са като кибритени клечки.

— Знаеш ли какво? — замисли се Барбара. — Ще намерим някой, който може да шие, да сложи дантелени ръкави и роклята ще стане неотразима.

— Аз мога да шия! — каза Аня.

Бързо намериха стара дантелена блуза. За нула време Аня щеше да пришие ръкавите й към роклята.

— Свят ще й се завие на онази ужасна госпожа Уолш — триумфално заяви Фиона.

— Не. Недей да говориш така. Тя постъпи мило. Покани ме — Аня не искаше да помрачава празника.

Роклята й излезе евтино. Останаха й пари и за прическа. Всичко вървеше по мед и масло.

Обична мамо,

Един часът след полунощ е. Пришивам дантелени ръкави на червена рокля. Де да беше тук да ме посъветваш как да оползотворя по-добре материала.

Нали се сещаш за симпатичния младеж Карл, който ми преподава английски? Често ти разказвам за него, баща му е пациент на клиниката. Та родителите на Карл празнуват четирийсет години брачен живот — рубинена сватба, и ме поканиха у тях, в голямото им бяло имение край морето. Много се вълнувам. Ще ти разкажа подробно как е минало тържеството. Помоли се да не направя нещо глупаво.

Отец Флин пребоядисва залата, за която уших пердета и покривки за масите. Мисли да организира сватбени тържества. Полски свещеник ще венчава двойките, а ние ще отговаряме за храната и обслужването. Ако някой ден се омъжа за ирландец, може да поканим гостите там. Ти, госпожа Жак и другите ще дойдете от Полша да празнувате с нас. Но ми се струва, че няма да е скоро.

Обичам те и всеки ден мисля за теб.

Твоя любяща дъщеря — Аня

Кати и Том огледаха къщата. Бе просторна и елегантна, каквато изглеждаше и отвън. Интересуваха се обаче от друго — къде да паркират на дискретно място микробусите с храната, къде ще е барът, дали да сервират напитки на балкона, коя стая ще използват като гардеробна.

Госпожа Уолш имаше лице с остри черти и леко истеричен глас.

— Колко служители ще бъдат на разположение?

Съпругът й седеше в количка, подпрял бастуна до себе си; ентусиазмът и приветливостта му компенсираха донякъде резкия тон на жена му.

— Ние двамата, барман, сервитьор и двама стажанти, страхотни младежи, които ще помагат, където се отвори нужда — Кати се стараеше думите й да звучат едновременно успокоително и делово, но Роузмари Уолш бе решена да търси недостатъци.

— Смятахме, че плащаме за професионална услуга — пискливо отбеляза тя.

— Ние сме професионалисти, госпожо Уолш. Близнаците Мичъл предимно ще наблюдават, ще стоят зад кулисите, ще поемат палтата, ще помагат на гостите да паркират. Често на домакинята й трябват още помощници да разнасят таблите, за да разчупят леда в началото на приема. Мислехме, че ще ви зарадваме с още два безплатни чифта ръце.

Роузмари усети, че й възразяват, много учтиво, разбира се, но все пак се подразни.

— За последен път организираме парти — подхвана тя.

— О, не говорете така, госпожо Уолш. Има и златна сватба, после децата ви ще се оженят, ще празнувате кръщавки. Хубави поводи винаги се намират.

— Съмнявам се, че ще дочакаме петдесетгодишнина, госпожо Федър, имаме само един син, така че сватбата му ще е в дома на младоженката, ако изобщо се появи такава. Затова да се съсредоточим върху предстоящия прием.

— Разбира се, с удоволствие ще се погрижим за толкова щастлив повод — меко отбеляза Кати Федър. За кой ли път се запита как жени като Роузмари Уолш си намират мили съпрузи, живеят в огромни къщи и разполагат със средства да организират тържества за седемдесет души. Беше в бизнеса от няколко години и не за пръв път си задаваше този въпрос.

 

 

Саймън и Мод пробваха униформите — ризи с алено перо и елегантни черни панталони. Обясниха им, че ноктите им трябва да са съвършено чисти, а косата на Мод — пристегната назад. Наблюдаваха как опаковат сандвичите в кухнята. Повтаряха отново и отново какво съдържа всеки пакет.

— Тук са ръжените канапета с аспержи и сос „Холандез“ — изрецитира Мод.

— Тук са канапетата с говеждо, хрян и сметанов сос — включи се Саймън.

— Ако някой се поинтересува какво е „Кър Ройал“? — попита Кати.

Двамата я изгледаха неразбиращо.

— Ще го посъветвам да се обърне към бармана — отговори Мод.

— Ще обясня, че съставките са тайна — измъкна се Саймън.

— По-добре научи какви са — предложи Кати. — Виж бутилките — сок от касис и евтино шампанско.

— Но няма да казваме, че е евтино, нали? — попита Мод.

— Не, естествено. Мисля, че ще се справите чудесно. С Том трябва да внимаваме да не останем без работа, когато основете компания…

Близнаците се ухилиха, доволни на комплимента.

 

 

В деня на рубинената сватба времето беше прекрасно. Топло с лек морски бриз.

— Колко добре избрахме мястото тогава, нали, Роузмари? — попита Боби, когато й подаряваше рубинената огърлица.

— Наистина, Боби — в гласа на госпожа Уолш прозвуча неузнаваема топлота.

Карл щеше да дойде всеки момент да ги изведе за лек обяд в елегантен ресторант. Хората от „Скарлет Федър“ явно си разбираха от работата, макар жената да изглеждаше твърде припряна, фризьорката на Роузмари щеше да дойде у тях в три. Всичко вървеше по план.

 

 

И гостите се готвеха за партито, Фиона и Диклан дефилираха пред Моли. Диклан си беше облякъл елегантното тъмнозелено сако. Фиона изглеждаше много шик с копринената рокля в светлооранжево и червено с къс черен жакет. Аня й изработи копринено цвете за жакета, който заприлича на скъпа дизайнерска дреха.

— Обувките ще ме съсипят, но си струва — отбеляза Фиона.

— Защо не си сложиш по-удобни? — предложи Диклан, ала майка му и Фиона дори не сметнаха за необходимо да го удостоят с отговор.

После таксито им пристигна. Тръгнаха да вземат Аня. Щеше да ги чака на ъгъла на улицата.

От таксито зърнаха цяла тълпа изпращачи — Джони, свещеникът, когото познаваха бегло, приятелката на Аня Лидия и охранителят Тим.

Аня изглеждаше зашеметяващо с лъскавата си черна коса, изразителните очи и червената рокля, която й стоеше като шита специално за нея. Дългите дантелени ръкави допълваха стилно тоалета. „Не подобава на талантливо момиче като нея да чисти подове“, помисли си Фиона. От цялото си сърце й пожела да прекара приятно вечерта. И отвратителната Роузмари да не каже нещо непростимо.

 

 

В нощта на партито на семейство Уолш Ник и Линда щяха да участват в радио програма. Клара покани Хилари на вечеря. Младите влюбени щяха да останат дълго в студиото и двете можеха да си позволят да си поговорят, без да събудят подозрение.

Включиха радиостанцията, Клара изпече сьомга и я сервира със зелен фасул.

— Лавендър трябва да се гордее с нас! — възкликна Хилари.

— Да, стига да не подуши крема с ром в хладилника — съгласи се Клара.

Пиеха кафе, когато гласовете на децата им прозвучаха в ефира. Обсъждаха великите джаз класици. Говореха спокойно и уверено. Ентусиазирано подканяха публиката да посещава джаз клубовете и музикалните магазини.

Линда оповести, че всеки четвъртък организират концерти на живо, а следващата седмица Ник ще свири евъргрийни.

— Звучи интересно — намеси се журналистът. — Така ли се запознахте?

— Нямаше как да не се запознаем — уверено отвърна Ник.

Клара и Хилари се спогледаха шокирано. Нямало как да не се запознаят? Ха!

Ала отново се зарекоха никога да не издават тайната.

 

 

Същата нощ Брайън Флин, Джони, Тим и Лидия изпратиха изискано облечената Аня на празненството. После зачакаха някой да предложи да пийнат по халба. Пръв проговори отец Флин.

— Искам да обсъдим нещо.

Последваха го охотно към „Кориганс“.

— Какъв е проблемът? — попита Тим.

— Аз съм проблемът. Както винаги — мрачно отбеляза Брайън.

— Хайде, хайде, ти си разрешението, не проблемът — успокои го Джони.

— Не и този път. Запалих се по идеята да организирам сватбени тържества в Центъра, за да го финансирам, но се натъквам на безброй спънки. За всичко трябват лицензи. Кошмарно е. От всички гишета ме връщат, преди да си отворя устата.

Стискаше халбата с изражение на ранена хрътка и бърчеше разочаровано лице.

— Не можеш ли да го отдадеш под наем на частно лице? Да заобиколиш бюрокрацията? — попита Тим.

— Не, и за това има хиляди правила. Трябва и стабилна застраховка. Иначе няма как да организираме сватби.

— Сещам се за Джеймс. Разумният ти приятел — намеси се Лидия. — Помогна много за другия проблем. Извади лист и химикалка и записа всички възможности.

— Да последваме примера му — предложи Джони.

— Не ни бива, не сме съсредоточени — отвърна Тим.

Брайън извади мобилния телефон.

— Джеймс, знам, че ще ти олекне, ако напусна църквата, но те моля да дойдеш да пийнем по халба и да осмислим един проблем.

— Поредната натрапница? — попита Джеймс.

— Не, нищо подобно, но ни липсва логичният ти подход.

— Обичайното място?

— Да, в дъното.

— След трийсет минути съм там — обеща Джеймс.

— Да вдигнем тост за Аня! — предложи Линда.

— Ще се справи — каза Джони, който не разбираше защо й трябва да се гизди и да предизвиква ужасната Роузмари Уолш в собствената й бърлога.

 

 

Още на прага се натъкнаха на понеслите подноси със сандвичи Саймън и Мод в блестящи от чистота униформи на „Скарлет Федър“. Мод пристъпи напред, сякаш за пръв път среща Фиона и Диклан.

— Ще си вземете ли пъдпъдъче яйце, подправено с керевиз?

— Или артишок с фондю? — предложи Саймън.

Фиона я напуши смях, но знаеше, че трябва да си изиграят добре ролите.

— Благодаря много, всичко изглежда превъзходно — отвърна тя, но все пак успя да намигне и да вдигне окуражително палци.

— Каква просторна къща! — прошепна й Аня.

— Твърде голяма за трима — отсече Фиона.

— Но това е семейният им дом — защити Аня Карл.

Стискаше красиво опакования подарък — фруктиера от червен кристал. Тъкмо за случая.

Фиона се надяваше Роузмари да прояви щедрост и да й благодари както подобава. Напразни надежди вероятно. Опита се да убеди Аня да остави пакета в предната стая при останалите подаръци, но тя държеше да го връчи лично.

— Пълно е със стълби тук — не пропусна да отбележи Фиона. — На Боби му трябват равни пространства, за бога.

— Някой ден може би — каза Аня.

— Лейди Роузмари да се премести другаде? Никога. Хайде, Аня, да поогледаме.

— Не искам да се натрапвам.

— Опитай пъдпъдъчите яйца. Кога ли пак ще ти се отдаде случай? После ще се порадваме на гледката от балкона.

В ъгъла Диклан разговаряше оживено за ръгби с някакъв мъж. Карл бе в отсрещния край на помещението. Помаха им, но подсказа, че няма как да се отдели от събеседника си. Фиона деликатно поведе Аня към широкия балкон, където подовото отопление смекчаваше хладния бриз откъм огромния залив под тях.

Групички добре облечени, гласовити гости на средна възраст сочеха възхитено забележителностите, разкрили се пред очите им. Там е църквата, тук — градския център. Зад ъгъла се намираше пристанището със закотвения луксозен лайнер. Красиво място! Възторгът и благородната им завист несъмнено ласкаеха Роузмари Уолш.

Домакинята се запъти към тях.

На Фиона й се прииска да побегне надалеч. Да не чуе колко презрително ще се обърне към Аня. Ще се направи, че не вижда красивата й рокля, ще забрави да благодари за подаръка.

— Грижа се за саксиите по прозорците на онези апартаменти. Ей там! — посочи Аня. — Последната седмица с господин Чън засадихме много нови цветя. Сякаш ги виждам и оттук. Ще му разкажа.

Всички се чудеха колко ли струва къщата на семейство Уолш и дали ще им дадат разрешително да построят блок в парцела, а Аня се радваше на градинарските си умения!

Фиона се запъти към другия край на стаята. Аня остана да погледа. Замисли се как Карл е отрасъл тук и цял живот се е наслаждавал на този дом.

Роузмари не позна девойката в изящна дизайнерска рокля, огряна от лъчите на залязващото слънце. Сигурно е дъщеря на техни приятели. Приближи и видя Аня. Огледа я стъписано. Полската слугиня от клиниката!

— О, госпожо Уолш, желая на вас и на Боби още много щастливи мигове! Заповядайте — подарък за рубинената ви сватба.

Роузмари се подпря на малката масичка, за да се съвземе от изненадата.

— Надявам се да ви бъде полезен — по лицето на Аня не се изписа и намек, че е похарчила четвърт от месечната си надница за кристалния поднос.

— Колко мило, че си дошла, Аня — с приглушен глас изрече Роузмари.

Аня разочаровано забеляза, че госпожа Уолш остави подаръка на масичката, без дори да го погледне, Фиона вероятно имаше право — трябваше да го остави при другите в предната стая.

— Колко красива къща имате, госпожо Уолш!

— Благодаря, така е. Наистина оценявам присъствието ти. Всички те хвалят колко си отзивчива.

— Радвам се да го чуя! — лицето на Аня порозовя от удоволствие.

— Предлагам ти да помогнеш в кухнята — продължи Роузмари Уолш.

— В кухнята? — сепна се Аня.

— Да, натам е, в дъното — побутна я Роузмари.

Аня не искаше да оставя кристалния поднос на масичката.

— А подаръкът ви, госпожо Уолш? — опита се да се пресегне към него.

— Хайде, скъпа, побързай. Наистина им трябва помощ.

— Помощ? — смути се Аня.

— За миенето на съдовете, скъпа. Хайде!

Трябва да е недоразумение. Нали получи официална покана? Защо са си помислили, че е дошла да мие чиниите? Това ли имаше предвид Карл, когато обясни, че Аня непременно ще дойде на партито. Че не може да се справи без нея? Искал е да каже, че им трябва помощ в кухнята?

Усети, че няма избор. Трябва да послуша госпожа Уолш.

В кухнята нямаше никой. Сервитьорите подготвяха бюфета. Освен няколко мръсни чаши, на масата видя само таблите от цветно стъкло, с които поднесоха сандвичите.

Аня тъжно напълни чешмата със сапунена вода и започна да мие чашите. Бършеше ги, когато в кухнята влезе висока жена.

— Здравей, аз съм Кати. А ти коя си?

— Казвам се Аня — глухо се представи тя.

— И какво правиш?

— Помагам ти.

— Не, не. Нареждаме ги в кашони и ги връщаме с микробуса. Не ги мием тук.

— Но госпожа Уолш каза…

— Госпожа Уолш е досадно магаре! — възкликна Кати.

— Какво?

— Няма значение.

Тогава при тях влезе и строен, красив мъж. Кати ядосано се обърна към него.

— Том, това е Аня. Онази крава я изпратила тук да мие.

Аня се притесни, че им създава главоболия.

— Мислех си, че съм гостенка, но се оказа, че са ме извикали да помагам — опита се да обясни тя.

Том и Кати се спогледаха.

— Веднага ще те заведем обратно при гостите! — каза Кати.

— Не, моля ви от сърце, не безпокойте повече госпожа Уолш. Появата ми и без това я ядоса достатъчно. Синът й ме покани, а аз явно съм разбрала погрешно.

— Къде е той? Ще го намеря — делово предложи Том.

— Не, моля ви, в никакъв случай — възпротиви се Аня. — Ще стане по-лошо. Нека остана тук. Ще подреждам съдовете в кашоните, ако ми покажете как. — Аня стискаше трескаво ръката на Кати.

— Но синът й? Нали сте приятели? — недоумяваше тя.

— … ще реши, че съм по-глупава, отколкото изглеждам. Ще ви помогна с радост и после си тръгвам.

Красивите й дантелени ръкави бяха подгизнали от сапунената вода.

— Сбъркана работа — заключи Том.

— Така е понякога. Всичко се обърква — съгласи се Аня.

 

 

Фиона се огледа, но не видя Аня никъде. Сигурно е отишла да се освежи или е намерила Карл. Но не, той говореше с неколцина гости. Дойде да поздрави Фиона.

— Къде е Аня? — попита.

— Оставих я на балкона — отвърна Фиона и двамата се запътиха да проверят. Нямаше и следа от нея.

— Изглежда страхотно. Като модел — отбеляза Фиона.

— Много е красива.

Карл я търсеше напрегнато с поглед, Фиона забеляза малкия, неотворен пакет върху масичката.

— Тук беше, когато я оставих. Ще взема подаръка, в случай че не е успяла да го поднесе. Да намерим Диклан и да я потърсим.

Аня обаче сякаш бе потънала вдън земя.

Накрая Фиона и Диклан провериха в кухнята. Том и Кати бяха подготвили блюдото с омари и сьомга и се канеха да го отнесат с количката в салона. Сервитьорът, който отговаряше за напитките, отваряше два вида вина, а сервитьорката нареждаше чиниите и приборите.

Партито беше в разгара си.

Торта и речи нямаше да има. Роузмари прочела, че са вулгарна, парвенюшка отживелица. Боби държеше да заяви пред всички колко щастливо са живели, но Роузмари надделя. По-изискано било да оставят хората сами да си направят извода колко са щастливи, вместо да им проглушават ушите с приказки.

— С какво мога да ви помогна? — попита Кати, която отначало хареса младия мъж, но сега изпитваше само неприязън.

— Търся една приятелка — отговори той.

— Аня ли?

— Да, да — бързо потвърди той. — Добре ли е?

— Мисля, че да.

— Но къде е? Огледах навсякъде.

— Прибра се — отвърна Том.

— Лошо ли й стана? Добре ли е?

— Не особено — вдигна рамене Кати. — Водата и сапунът й съсипаха роклята.

— Че какво, по дяволите, е мила? — ядосано се Карл.

— Майка ви я помолила да ни помогне. Не беше необходимо. Изпратихме я у дома с таксито, което донесе леда.

— Не, невъзможно! Майка не би я…

— О, напротив, господин Уолш — възрази Кати. — А Аня отказа да ви извикаме.

 

 

— Ще спипам Роузмари и ще я удуша! — разгневи се Фиона. — Е, Карл, майка ти е, знам, но този път прекали.

— Няма нужда. Аз ще го направя — с каменно изражение се зарече Карл.

— Карл? — разтревожи се Фиона.

— Няма да я убия. Спокойно.

— По-добре изчакай да се разотидат гостите.

— Върви си, Фиона. Вземи и Диклан. Обявете на висок глас, че е късно. Да подсетите останалите.

— Не забравяй, че баща ти…

— Няма, Фиона. А сега се прибирайте, моля те.

Фиона и Диклан застанаха в коридора и започнаха шумно да се сбогуват с всички, докато другите разбраха, че партито е приключило.

Микробусите на „Скарлет Федър“ бяха натоварени и готови да тръгнат. Мод и Саймън им помахаха възторжено от предната седалка. Таксито ги чакаше.

— Добре ли прекарахте? — попита шофьорът.

— Не, по-скоро зле — отвърна Фиона.

— Е, случва се — вдигна рамене шофьорът.

Двамата изтупани младежи се връщаха от празненство в къща за поне три милиона, но, видите ли, не успели да се позабавляват. Такъв е животът в днешна Ирландия.

 

 

Аня бе много признателна на милите хора от компанията „Скарлет Федър“, които я изпратиха през задния вход бързо и дискретно. Възникна недоразумение — семейство Уолш си мислели, че фирмата ще достави леда, а Кати и Том — че това не е тяхна грижа. Кати разреши проблема експедитивно — поръча такси да донесе три торби лед.

Поредното недоразумение за вечерта.

Седеше на задната седалка в таксито и се чудеше на глупостта си. Карл просто е искал да я зарадва с поканата. Но всъщност са имали предвид да помага. Лицето й гореше от срам.

Таксито сви на тяхната улица и Аня слезе.

— Сигурен ли сте, че не трябва да платя? — уплашено попита.

— Да, плащат ми на месец. Всичко е наред.

Аня се молеше никой да не я види. Всички в заведението знаеха, че отива на парти. Само преди няколко часа им демонстрира роклята. Успя да се вмъкне през входа и да изкачи стълбите, без да я забележат. Апартаментът беше тъмен и тих. Аня легна и заплака. Хлипа, докато я заболяха ребрата. После стана и свали новата рокля. Сложи я на закачалката. Ръкавите, разбира се, бях съсипани. Когато събере сили, ще ги разшие. Сега ще се занимае с друго.

Облече си джинсите, пуловера и анорака, извади големия найлонов портфейл изпод матрака. С невиждащи очи погледна пачките банкноти.

 

 

И последният гост си тръгна. Карл помогна на баща си да стане от креслото. Погледна дългото, извито стълбище. Истинско изпитание.

— Искаш ли да си спестиш катеренето и да спиш долу, татко?

— Знаеш, че искам, сине.

В тесния кабинет на Боби Уолш в съседство с кухнята имаше сгъваем диван. Изкусителна идея.

— Ще изтичам за халата и пижамата ти.

Роузмари Уолш обхождаше къщата и надзърташе навсякъде за забравени чаши и прибори. Внимателно огледа кухнята. „Скарлет Федър“ си бяха свършили работа — светеше от чистота. Неизядената храна беше опакована, надписана и подредена или в хладилника, или във фризера. Роузмари подскочи, когато Карл изникна зад нея.

— Мамо, ела, моля те, в предната стая. Искам да поговорим.

— Не може ли тук?

— Не, татко спи в кабинета и не искам да го безпокоя.

— Не бива да му позволяваш да се отпуска. Няма да се оправи, ако не полага усилия.

— В другата стая, мамо.

Роузмари вдигна рамене.

Карл седна на дървения стол.

— Не е много удобен.

— Не се и чувствам удобно — отвърна Карл.

— Какво има, Карл? Изморени сме. Не може ли да почака до утре? Партито мина добре, нали?

Карл не отговори.

— Искам да кажа… „Скарлет Федър“ взимат скъпо, но си вършат добре работата. И бяха любезни към гостите, макар и малко хладни към хората, които им плащат.

— Не е липсвал персонал значи?

— Да, доведоха и двама младежи, очевидно стажанти. Безплатно. И, знаеш ли, оказаха се роднини на семейство Мичъл, адвокатите.

— Не липсваха помощници?

— Да. Всичко мина гладко. Не мислиш ли?

— И наистина нямаше нужда от повече помощници?

— Не. Защо? — Роузмари не разбираше накъде бие.

— Питах се защо си казала на Аня да отиде в кухнята да мие чиниите?

— О, боже, успя ли да се оплаче? Просто я помолих да им съдейства.

— И защо?

— Защото в кухнята щеше да се чувства на място, скъпи. Карл, знам, че си застъпник на равенството, но тя е нищо и никаква полска слугиня. Ще спечели малко пари и ще се върне, откъдето е дошла. Такава е и знае, че е такава. Прие молбата ми с радост.

— Но защо не настоя и другите гости да помагат?

— Карл, моля те, дръж се разумно.

— Разумен съм. Тя ни беше гост. Мой гост. Така и не успях да я видя, понеже ти я прати в кухнята, макар току-що да призна, че не са липсвали хора.

— Виж, мястото й не беше тук.

— Нищо подобно. Роклята й беше прекрасна, прическата — специално за случая. Не се е скъпила да ти купи подарък…

— О, боже, вярно, даде ми някакъв пакет. Къде е? Не помня къде го оставих.

— И за благодарност я изпрати в кухнята, защото там ще се чувства по-добре?

— Хайде, Карл, исках да й помогна.

— Не, майко, никога не си помагала никому. Никога не си била мила с мен и татко. Особено груба си, когато усетиш, че можеш да потискаш безнаказано някого.

— Знам, че изпитваш нежни чувства към нея, Карл. Безнадеждно е. Тя е от друг свят. Работят усърдно, вярно, но не са като нас.

— Моля те, престани! Незабавно!

— Така е. Имаш много приятели, тепърва ще срещаш други. Това момиче няма никакво значение.

— Много я харесвам. Всъщност, мисля, че съм влюбен в нея.

— Мислиш! — изсумтя Роузмари.

— Да, защото не съм сигурен. Не знам нищо за любовта. Татко те обича много. Не разбирам защо. Затова от него не мога да науча нищо за любовта. Ти обичаш само материалните неща. Не хората. Не би могла да ме научиш.

— Не е възможно да я обичаш, Карл — разтревожи се Роузмари. — Изпитваш съжаление. Запомни го. Тя само ще те дърпа назад.

— От какво?

— От нормалния социален живот. Като тази вечер. Няма да се справи, няма да свикне с нашите порядки.

— И как я въвеждаш ти в така наречените „наши порядки“? Като я гониш от партито, на което е поканена? Нямаш ли задръжки?

— Просто не исках гостите ни да се почувстват неудобно. Това е — ядоса се майка му.

— Аз се чувствам неудобно, майко, както никога досега.

— Карл, губим си времето с глупости. Да си лягаме. Алкохолът ни е дошъл в повечко.

— Не съм пил нищо. Стараех се да забавлявам гостите ти. Някои още помнят как на път за Англия са ги посрещали табели „Забранено за черни. Забранено за ирландци“. Разговарях с мъж, чиято майка била прислужница в Бостън. Върнали я у дома, понеже не се държала смирено. Оженила се за банкер и го насърчавала да напредва. Накрая основал собствена банка.

— Това няма нищо общо…

— Напротив, същото е, само че по-зле за нас. Сега имаме много. Страната ни е богата. Защо не посрещаме с отворени обятия тези хора? Вкопчили сме се в обществената йерархия. Дори и ние, които доскоро бяхме на дъното й.

Роузмари се разгневи.

— Лесно ти е да си идеалист в такава къща! Имал си и имаш всичко!

— Вече не. Благодаря.

— О, стига, Карл. Ще се върнеш още утре. Да не започваме.

— Няма да се върна, мамо.

— И къде ще живееш? В онова училище не печелиш нищо. Как ще се издържаш, за бога?

— Получавам заплата. Една четвърт привеждам в твоята и татковата банкова сметка. Още откакто започнах работа. Вече няма да се налага, щом не живея тук. Ще се оправя.

Роузмари го погледна. Излъчваше решителност.

— В името на какво мислиш сме влагали с баща ти? — Роузмари размаха ръце. — За теб, Карл. Не бъди неблагодарен. Какво още искаш?

— Ако можех да го предвидя, щях да поискам да не изхвърляш приятелите ми от тази къща.

— Карл, моля те…

— Съжалявам те, мамо, наистина.

Карл стана и тръгна към вратата.

— Правилно. Иди да си легнеш. Всички имаме нужда от сън. На сутринта ще мислим по-ясно.

— Не знам как ще се чувстваш ти призори и не ми пука.

Карл взе ключовете на колата си от чекмеджето на масичката в коридора и хукна надолу по стълбите.

Роузмари се втренчи в мрака и поклати глава. Видя го да се качва в колата, която толкова настояваше да си купи. Карл се държеше досадно понякога, но до утре всичко ще е забравено и простено.

 

 

Аня живееше в шумен дъблински квартал и макар и късно, кафенетата и клубовете още работеха. Чуваха се разговори на различни езици.

Карл не беше помислил какво да й каже, когато я види. Няма нужда да репетира извинения за ужасната си майка. Ще обясни на Аня, че е напуснал дома си. Може би ще го приюти? Важното е да я намери, да я прегърне и да погали прекрасното й лице и коса.

Знаеше къде живее. Не беше ходил в апартамента, но няколко пъти беше хапвал в ресторанта. Аня му обясни колко различни видове наденички има и настоя да му сервират от всички по малко, за да си избере.

Влезе в заведението и попита дали Аня си е у дома.

— Не, отиде на официално парти. Облече се като филмова звезда — отвърна един от братята, които стопанисваха ресторанта.

— Тръгна си. Чудех се дали…

— Ей там е Лидия. Тя ще знае.

Лидия говореше по мобилния телефон. Изглеждаше разтревожена.

— Притеснена съм, разбира се, Тим. В бележката пише само да не вдигам шум. Щяла да ми се обади. Лошото е, че си е взела паспорта.