Мейв Бинчи
Сърце и душа (1)

Пролог

Някои проекти трудно набират скорост.

Например запуснатият склад, собственост на болницата „Сейнт Бриджис“ — няколко неуютни халета и двор. Някога болницата ги използвала по предназначение, но новата инфраструктура усложни достъпа до тях.

Складът се намира в дъблински квартал със стари работнически жилища и заводи, преустроени на блокове. Тази част на града изживява възход, твърдят брокерите; скоро спекуланти ще хвърлят око на изоставените халета и ще предложат на „Сейнт Бриджис“ изгодна цена.

За това мечтаеше Франк Енис — финансовият гръбнак на болницата, който смяташе, че една солидна инвестиция ще й се отрази добре.

Франк Енис изгаряше от нетърпение да прокара идеята си.

Всяка година, естествено, управителният борд провеждаше официално заседание и винаги възникваше едно или друго препятствие. И Франк не успяваше да продаде никому ненужните халета и да инвестира парите в болницата. Първо прът в колелата сложи лобито на ревматолозите — настояха за ревматологична клиника. Пулмолозите не закъсняха да предявят претенции за дневен център за пациенти с белодробни заболявания. Набираха сила и кардиолозите, които с всички сили дърпаха чергата към себе си. Сериозни изследвания показвали, че рядко се налагала хоспитализация на сърдечноболни, стига да се следи професионално състоянието им.

Франк влезе с въздишка в тясната, задушна зала за поредното събрание на борда. Членовете седяха около масата. Франк ги изгледа мрачно. Обичайната за болничен борд сбирщина. Първо жената, която той наричаше „цивилна“ монахиня. Някога „Сейнт Бриджис“ била католическа болница, изцяло обгрижвана от монахини. Понастоящем бяха останали само четири. Никакви нови попълнения. После идваше ред на представителите на здравните власти — бизнесмени, доказали себе си в други професионални области. И накрая — благодушният американски филантроп Честър Ковач, построил частен здравен център в провинцията.

Цивилната монахиня пак щеше да отвори прозореца, книжата щяха да се разлетят из стаята и някой пак щеше да го затвори. До болка позната картина. Този път обаче Франк предвкусваше победа. Носеше писмена оферта за огромна сума от предприемач, хвърлил око на безполезната и спорна земя около склада, Франк се надяваше парите да ги смълчат и вразумят.

После ще дойде ред на споровете в какво да ги вложат — за нови скенери или за цялостен ремонт на болничната фасада. Като при повечето сгради от началото на двайсети век към главния вход на „Сейнт Бриджис“ водеха труднопревземаеми каменни стълби. За инвалидите и контузените трябваше рампа или по-съвременно улеснение.

В женската хирургия леглата и изолаторите никога не стигаха. Интензивното отделение настояваше за повече самостоятелност, която също изискваше средства.

Е, поне ще отговорят на предприемача още днес, ще приемат офертата и ще спрат да пилеят време в междуособици кой пръв да разшири империята си.

Сервираха кафе и бисквити, раздадоха дневния ред и дискусията започна. Франк веднага усети, че нещо не е наред.

Членовете на борда се бяха подвели по наскоро публикувана статистика, според която ирландците умирали от сърдечен удар по-често, отколкото се полага. Обяснявало се вероятно с начина на живот и хранителните навици, включително пиенето и пушенето. Всички заобсъждаха как да се помогне на преживелите инфаркт. Колко великолепно би било да оглавят борбата срещу сърдечните заболявания. Дневна клиника щяла да вдъхне увереност на пациентите, Франк Енис тайно кипеше срещу проклетата организация, публикувала статистиката точно преди заседанието. Заподозря и конспирация — кардиолозите в „Сейнт Бриджис“ проявяваха нечувана арогантност. Смятаха се за богоизбрани.

Погледна за подкрепа към Честър Ковач — обичайният глас на разума в подобни ситуации. Но и той кривна от правия път. Идеята му се струвала перспективна, щял да се радва „Сейнт Бриджис“ да стане пионер в тази област. Просто не всичко се свеждало само до пари.

Франк кипна. Лесно му е да гледа отвисоко на парите, нали ги има в изобилие. Проявяваше щедрост, разбира се, но дотам. Беше американец с полско потекло и ирландски дядо — лесно ставаше жертва на донкихотовски идеи.

Франк се разгневи.

— Не става дума само за пари, а за много пари, които ще бъдат вложени в болницата.

— Миналата година искаше да продадеш земята, за да я превърнат в паркинг — напомни му Честър.

— Но този път предложението е по-добро — лицето на Франк почервеня от напрежение.

— Е, Франк, значи не сме сбъркали, че не приехме миналогодишното предложение — кротко, но твърдо отбеляза Честър.

— Знаеш ли колко се пазарих?

— Миналата година единодушно отхвърлихме идеята за паркинга.

— Този път не става дума за паркинг, а за жилищно строителство от най-висока класа…

— Съвършено ненужно на болницата — довърши Честър Ковач.

— Щом разполагаме с тази земя, трябва да я използваме — намеси се един от индустриалците.

— Но ние я използваме. Ще получим срещу нея огромна сума и ще я инвестираме в болницата! — Франк имаше чувството, че разговаря с малоумни.

— Настояваме да бъде уважен духа на ордена, управлявал навремето болницата — отбеляза цивилната сестра.

— Да се строят жилища не противоречи на духа му, нали? — попита Франк.

— Добрите сестри едва ли ще одобрят излишествата в луксозните апартаменти — меко додаде Честър.

— Добрите сестри отдавна ги няма! Изчезнал вид са! — избухна Франк.

Честър се вгледа в цивилната монахиня. Изглеждаше много наскърбена. Налагаше се да успокои духовете.

— Господин Енис искаше да каже, че монахините са дали своя принос. И са ни оставили послание — да мислим повече за здравето на обикновените хора и по-малко за луксозни жилища, чиито обитатели притежават поне по две коли и задръстват все повече пътищата. Трябва да въведем стройна позитивна система, която да подпомага пациентите със сърдечни проблеми. И, честно казано, стигнем ли до гласуване, точно това бих избрал аз.

Думите му прозвучаха възвишено.

Франк Енис беше в губеща позиция. Нямаше да се отърве от мястото, както се бе надявал сутринта. Кардиолозите спечелиха битката. Сега месеци наред ще обсъждат разходи, ремонти, обзавеждане и оборудване. Ще се наложи да назначат директор и персонал, Франк въздъхна тежко. Нямат ли капчица разум тези хора? Щяха да се радват на толкова придобивки. Ала явно не разбират как е устроен светът и само го усложняват.

Франк разсеяно проследи дискусията по останалите точки. Накрая дойде ред да гласуват какво ще правят с бившия склад на болницата. Както предполагаше, единодушно приеха да го превърнат в кардиологична клиника.

Франк предложи да се анализират възможните рискове и приложимостта на идеята.

Отхвърлиха незабавно предложението — щяло да ги забави с години. Решението е взето. Проектът е изпълним.

За разходите, офертите от строителите и персонала, след консултация с кардиолозите, естествено, щяха да свикат извънредно заседание.

Разлистиха бележниците си и насрочиха дата.

Франк настоя за шест месеца отсрочка. Честър Ковач отвърна, че проучвателната дейност ще отнеме не повече от няколко седмици. Строителите не отказват работа. Представителят на кардиолозите допълни, че в знак на благодарност колегите му няма да се бавят с изискванията.

— Изисквания! — изръмжа Франк.

— И трябва да обявим конкурс за директор, разбира се — подсети ги цивилната монахиня.

— О, да. Някой вече чака топлото местенце — горчиво вметна Франк.

— Някой или някоя — поправи го твърдо монахинята.

— Божичко, как забравих жените! — изломоти под нос Франк.

Не му се случваше за пръв път. Винаги се гневеше, когато в голф клуба обявяваха Ден на дамите. Дори беше забравил да се ожени. Навярно за добро.

— Някой или някоя, естествено — изрече на висок глас. — Още живея в миналото, сестро.

— Лошо, господин Енис — порица го монахинята и за пореден път отвори прозореца да влезе чист въздух.