Мейв Бинчи
Сърце и душа (2)

Първа глава

Уведомиха Клара Кейси, че за обзавеждането на новия й кабинет е предвидена съвсем скромна сума. Досадният администратор с писклив глас, сплъстена коса и дразнещи жестове размахваше ръце в мрачната, неприветлива стая със сиви стени и безлични стоманени рафтове. Специалист с трийсетгодишен медицински стаж и практика надали би приел подобна килийка с въодушевление. Но не е мъдро да се настройваш отрицателно още на старта.

Помъчи се да си спомни името му.

— М-да, всъщност… хм… Франк — подхвана тя, — определено има… как да се изразя… потенциал.

Франк не очакваше такава реакция. Красивата, тъмнокоса жена още ненавършила петдесетте, в елегантен плетен лилав костюм, крачеше из стаята като лъвица в клетка.

— Опасявам се, че потенциалът не е неограничен — бързо вметна той. — Поне що се отнася до финансите, доктор Кейси. Но едно пребоядисване, някоя нова мебел и женският усет ще направят чудеса.

Мъжът се усмихна покровителствено. Клара стисна зъби да се овладее.

— О, да, разбира се, така щях да процедирам вкъщи. Но не съм у дома. Първо, не може кабинетът ми да е сврян в дъното на коридора. Щом ще ръководя това място, трябва да съм в центъра на събитията.

— Но нали всички ще знаят къде сте, името ви ще е написано на вратата — изломоти Франк.

— Нямам намерение да се барикадирам тук — отсече Клара.

— Доктор Кейси, от самото начало сте наясно с бюджета и условията.

— Мястото на кабинета ми не беше отбелязано никъде. Абсолютно никъде. Отложихме въпроса. Сега е моментът да го разрешим.

Не му допадна наставническия й тон.

— Точно затова ви показвам къде е помещението — отбеляза той.

Изкушаваше се да му предложи да я нарича Клара, но реши, че не бива да скъсява дистанцията, ако иска да изкопчи нещо от него. Познаваше този тип хора.

— Не съм съгласна, Франк — отсече.

— Покажете ми тогава къде смятате да работите. Стаята на диетолога е още по-малка, при секретарката има място само за нея и за рафтовете. На физиотерапевта му е необходимо пространство за оборудването, медицинските сестри не могат без кабинет, чакалнята трябва да е до входа. Ще бъдете ли така добра да ми подскажете къде да ви намерим друга стая, щом тази не ви устройва?

— Ще се настаня в коридора.

— Коридор ли? Какъв коридор?

— Пред стъклените врати.

— Но, доктор Кейси, това е нелепо!

— И защо по-точно, Франк?

— Всички ще ви досаждат — подхвана той.

— И?

— Няма да разполагате с лично пространство. Ще изглежда, сякаш… Идеята не е добра. Има място само за бюро.

— Само това ми трябва.

— Не, докторе, моите уважения, ала ви е необходимо повече. Доста повече. Шкаф с рафтове… — печално довърши Франк.

— Ще го сложа в кабинета на секретарката.

— А къде ще държите документацията на пациентите?

— В стаята на медицинските сестри.

— Но понякога ще се налага да говорите насаме с пациентите.

— Ще наречем тази толкова скъпа на сърцето ви стая зала за консултации и ще я ползваме при необходимост. Ще я боядисаме в спокойни, ненатрапчиви цветове, ще сложим нови пердета. Ще ги избера лично, ако държите. Няколко стола, кръгла маса. Става ли?

Франк разбираше, че е загубил, но направи последен отчаян опит:

— Това е прецедент, доктор Кейси, нещо невиждано.

— Тук никога не е имало клиника за сърдечноболни, Франк. Сравненията с нещо небивало са безпредметни. Започваме от нулата и щом съм отговорна за клиниката, ще я ръководя както трябва.

 

 

Клара тръгна към колата си, убедена, че Франк я изпраща с неодобрителен поглед. Вдигна глава и си залепи изкуствена усмивка.

Натисна копчето на дистанционното да отключи вратите и бързо се намести на шофьорското място.

След работа някой непременно ще попита Франк що за човек е тя. Не се съмняваше в отговора: „Самонадеяна мъжемелачка“.

Заразпитват ли го за подробности, ще уточни, че е властна, изгаря от нетърпение да седне в шефското кресло и да започне да се разпорежда. Само ако знаеше. Но никой не бива да разбере. Никой не бива да се досети колко ненавижда новата си работа. Подписа едногодишен договор. И ще изпълни ангажимента.

Вля се в следобедния трафик и сметна за безопасно да свали фалшивата усмихната маска. Реши да се отбие в супера за три вида сос за спагети. Каквото и да избере, все някое от момичетата ще недоволства. Кашкавалът е твърде солен, доматеният сос — прекалено безвкусен, тестото — много пикантно. Но с трите все ще им угоди някак. Дано тази вечер да са в добро настроение.

Дано между Ади и приятелят й Джери не е избухнало поредното идеологическо разногласие за околната среда, китовете или биоземеделието. Дано Линда не е преспала с поредния загубеняк, забравил да й се обади на другия ден.

Клара въздъхна.

Предупреждаваха я, че момичетата са ужасни през пубертета, но влизат в правия път, щом наближат двайсетте. Както винаги, Клара беше изключение. Дъщерите й — на двайсет и три и двайсет и една — бяха непоносими. Като тийнейджъри не бяха толкова ужасни. Но тогава, разбира се, онова копеле Алан беше край тях и улесняваше положението. Донякъде.

 

 

Ади Кейси влезе в къщата, където живееше с майка си и сестра си. Линда я наричаше „Имение Менопауза“. Много смешно и безспорно находчиво.

Майка й я нямаше още. Ади си отдъхна — ще си вземе хубава, дълга вана с новите масла, купени пътьом от супера. Подбра и екологични зеленчуци; кой знае какъв пълен с изкуствени оцветители и химикали полуфабрикат ще домъкне майка й.

Долитащата от банята музика я изненада неприятно. Линда я беше изпреварила. Майка й споменаваше за втора баня. Или поне душкабина. Но напоследък замлъкна. И понеже не я назначиха на мечтаното тежкарско място, сега не беше моментът да повдига темата. Ади подпомагаше семейния бюджет, но учителската й заплата беше доста скромна. Линда не допринасяше с нищо. Беше студентка, но и през ум не й минаваше да си намери почасова работа. Майка им движеше парада и поемаше ударите.

Телефонът звънна, преди Ади да успее да се добре до стаята си. Баща й.

— Как е прелестната ми дъщеря? — попита.

— Май взема вана, татко, да я извикам ли?

— Имах предвид теб, Ади.

— Искаш да кажеш, че няма значение с кого разговаряш? Както обикновено.

— Моля те, Ади. Опитвам се да бъда мил. Не се цупи за нищо.

— Хубаво, татко, съжалявам. Какво има?

— Не мога ли просто да звънна да се чуя с моята…

— Не ти е в стила. Обаждаш се, когато ти потрябва нещо — сряза го Ади.

— Майка ти ще си бъде ли вкъщи тази вечер?

— Да.

— По кое време?

— Тук не е офис, татко, не се разписваме кога излизаме и пристигаме.

— Искам да поговоря с нея.

— Обади й се тогава.

— Не ми вдига телефона.

— Ами ела.

— Знаеш, че ще се ядоса. Държи на личното си пространство и прочее.

— Вече съм голяма, татко. Омръзнали са ми игричките ви. Уредете си някак отношенията, моля те.

— Какво ще кажеш с Линда да излезете тази вечер? Искам да поговоря с майка ти насаме.

— Не, няма да излизаме.

— Черпя ви една вечеря.

— Ще ни платиш, за да ти освободим собствения си дом?

— Опитай се да ми помогнеш.

— Че защо? Ти никога не помагаш никому.

— Моля те за съвсем дребна услуга.

— Да, но с мама сме се уговорили да отпразнуваме новата й работа със семейна вечеря. Няма как. Отдавна сме го планирали. Съжалявам, татко.

— Така или иначе ще намина.

Баща й затвори.

От увитата с хавлия Линда се стичаха ручейчета. Ади я огледа недоволно. Сестра й се тъпчеше с вредни храни, пушеше и пиеше, но изглеждаше прекрасно — макар и мокра, дългата й коса сякаш току-що беше оформена от фризьор. Животът е несправедлив.

— Кой се обади — попита Линда.

— Татко. Или торба с невестулки. Все едно.

— Какво искаше?

— Да говори с мама. Предложи да ни черпи с вечеря в ресторант.

— Така ли? Колко ще даде? — лицето на Линда грейна.

— Отказах. Няма начин.

— Прибързана постъпка.

— Обади му се и се договорете, ако искаш. Но аз няма са излизам.

— Предполагам, че е ударил часът — вметна Линда.

— Защо пък ще се развеждат сега? Не го изхвърли, когато трябваше. Така са си добре. Той с мацката, мама — с нас.

Ади не виждаше смисъл да се променя статуквото.

— Обзалагам се, че е бременна — вдигна рамене Линда. — Мацката. Това са новините за мама. Сто на сто.

— Божичко! — възкликна Ади. — Ще ми се да бях взела подкупа, ако това ни чака. Май ще му звънна.

В крайна сметка му изпрати съобщение: „Дъщерите ще освободят терена в 7:30 вечерта. Отиваме в «Куентинс». Ще ти пратим сметката. С обич — Ади“.

 

 

— Алан? Алан, връзката е лоша. Чуваш ли ме? Синта е.

— Разбрах, скъпа.

— Каза ли й?

— Карам към къщата й, скъпа.

— Нали няма да се налееш като миналата седмица?

— Не беше точно така…

— Надявам се да не се повтаря, Алан, моля те.

— Няма, скъпа, разчитай на мен.

— Налага се, Алан, този път е важно.

 

 

Клара влезе в подозрително тихата къща. Очакваше и двете момичета да са у дома. На пода се въргаляха мокри хавлии. Значи Линда си е взимала душ. По кухненската маса видя разхвърляни диплянки за рециклиране на пластмаси. Следователно и Ади се е прибирала. Но и двете бяха изчезнали безследно. После забеляза бележката на хладилника:

 

 

Татко ще намине към осем да говори с теб; намекна, че държи да е на четири очи. Без нас. Всъщност се изрази съвсем ясно. Предложи да ни плати сметката, ако вечеряме навън, тъй че отиваме в „Куентинс“.

Целуваме те и двете — Ади.

 

 

Какво ли му е щукнало тъкмо тази вечер? След дългия, изморителен, неползотворен ден, прекаран в безлюдното място, където ще работи цяла година.

Часове наред мери сили с досадния бюрократ от управата на болницата. После обиколи три щанда за деликатеси в търсене на сосове за спагети за капризните си дъщери. А те, оказва се, ще вечерят в лъскав ресторант, докато Клара отблъсква коварните опити на Алан да предоговори финансовите им отношения.

Клара остави продуктите; няма да дели нищо с Алан. Повече не. Онези години отминаха отдавна. Извади две шишета газирана вода от хладилника. Намести двете бутилки австралийски „Совиньон Блан“ в дъното зад млеката и обезмаслените сирена за мазане. Там няма да ги намери за нищо на света. А на нея със сигурност ще й потрябват, щом той си замине.

 

 

Ади и Линда се настаниха доволно край масата в „Куентинс“.

— Сметката на онези там ще е колкото бюджета на малка държава — мрачно измърмори Ади.

— Нямаш чувство за хумор — констатира Линда.

— Питам се дали сме кръвни сестри.

— Не ти е за пръв път — Линда бавно отпи от чашата с „Текила Сънрайз“.

— Кога смяташ, че ще си тръгне — попита Ади.

— Кой, господинът на онази маса?

— Татко, глупаче.

— Щом получи, каквото иска. Като всички мъже.

Линда улови погледа на сервитьора. Още една текила и после поръчката.

 

 

Телефонът не спираше да звъни и Клара така и не смогна да се преоблече. Майка й я разпита за новото работно място.

— Имаш ли килим в кабинета? — започна от основното.

— Навсякъде е с модерна подова настилка.

— Значи нямаш.

Представи си как майка й присвива устни. Както когато се сгоди за Алан, ожени се за Алан и се раздели с Алан. Спомняше си много такива моменти.

Приятелката й Дервла се обади да разбере какво е излъчването на мястото.

— Гъби и магнолии — определи го Клара.

— Какво, за бога, значи това?

— Така е боядисано.

— Но имаш право да го промениш?

— О, да. Определено.

— Значи не само цветовата гама те безпокои.

— Долавяш притеснение ли?

— Не знам. Запозна ли се с колегите?

— Не, нямаше жива душа.

— Просто си вкисната. Права ли съм?

— Както винаги, Дервла — въздъхна Клара.

— Слушай, Филип е на делова вечеря и няма да мрънка, че не съм сготвила. Какво ще кажеш да донеса бутилка вино и половин кило наденички? Едно време помагаше.

— Не днес, Дервла. Онова копеле Алан плати на момичетата вечеря в „Куентинс“, искал да говорим, да ме пита нещо. Чудя се останаха ли още въпроси?

— Вчера бях на среща и една от точките гласеше ОКА. Помислих, че означава „Онова копеле Алан“. Винаги така го наричаш.

— А какво всъщност се оказа? — разсмя се Клара.

— Не знам. Май „Относно качествените анализи“ или нещо подобно — поколеба се Дервла.

— Човек би помислил, че схващаш трудно, Дервла. Винаги се преструваш на недоразбрала.

— Работи в моя полза.

— Ще ми се да можех да внедря патента ти. Не знам какво иска той, ала каквото и да е, не желая да му го давам.

— Ако е маловажно — дай му го. След изтощителни преговори, разбира се, но ако е нещо дребно — отстъпи.

— Но какво ли може да е? Няма как да претендира за къщата. Не иска момичетата. Достатъчно големи са да живеят където пожелаят, а и не им е до него.

— Вероятно е хванал ангина и иска да го прегледаш.

— Не, никога не съм го лекувала. От самото начало го пращах при Шон Мъри.

— Може би е решил да се ожени за онази младата и му трябва развод?

— Не, не иска да се обвързва.

— Откъде знаеш?

— От момичетата. Дори той се опитва да ми намекне, когато реши, че съм склонна да го изслушам.

— А ти как реагираш?

— Неблагосклонно. Всички смятате, че отдавна трябваше да сложа край. Кой знае? Сигурно ще го направя. Или не?

— Късмет, Клара!

— Ще ми се да дойдеш с виното и наденичките.

— Друг път, Клара.

Прочете и електронната поща от магазина за бои — предлагаха на следващата сутрин да вземе мострите; братовчедка й от Северна Ирландия съобщаваше, че Дамският клуб организира екскурзия до Дъблин — дали ще й предложи паркинг за автобуса, сносен ресторант за обяд и магазин за сувенири, за да попият местната атмосфера на прилични цени; съсед дойде да иска подкрепа да забранят попконцерт, който щял да ги проглуши след има-няма три месеца. После удари осем и Алан цъфна на прага.

Изглеждаше добре. Прекалено добре. Никак не му личаха четиридесет и осемте години. Под тъмното сако носеше жълта, отворена на врата риза. „Раздава го небрежно“, отбеляза наум Клара. На мацката не й се налагаше да глади ревери и яки. Държеше бутилка вино.

— Рекох си да спазим протокола.

— Кой протокол по-точно? — попита Клара.

— Да си сипем по чаша, вместо да се зяпаме с празни ръце. Божичко! Изглеждаш чудесно; прекрасен цвят. Меланж? Бледомораво?

— Не съм сигурна.

— О, недей да скромничиш. Цветовете са ти стихията. Може би лилаво или виолетово, или…?

— Може би, Алан. Ще влезеш ли?

— Момичетата навън ли са?

— Да, забрави ли, че ги черпиш в „Куентинс“?

— Уговорихме се да излязат да похапнат. Не знаех, че ще решат да пируват. Но такава е днешната младеж.

— Да, знаеш го от личен опит, Алан. Така и така си дошъл — влез и седни.

— Благодаря. Да взема ли тирбушона?

— В моята къща сме. Ще донеса моя тирбушон и моите чаши, когато реша.

— Хайде, хайде, Клара. Идвам с лулата на мира, така де… с бутилка вино. Откъде тази злоба?

— Откъде ли? Чудно? Дали задето ме мамеше години наред, или заради лъжите, заради празните обещания, че аферата е приключила или защото ме напусна и ми се нахвърли с цял отряд адвокати?

— Получи къщата.

Алан гледаше простичко на нещата.

— Да, получих къщата, която изплатих. И нищо друго.

— Това е минало, Клара. Хората се променят.

— Аз — не.

— Грешиш, Клара. Всички се променихме. Ти просто загърбваш действителността.

Изведнъж се почувства ужасно изморена.

— Какво искаш, Алан? Какво всъщност искаш?

— Развод — отвърна той.

— Какво?

— Развод.

— Но ние сме разведени, разделихме се преди четири години, за бога.

— Но не официално.

— Ти обяви, че не искаш да се жениш повторно. Че със Синта не ви трябват такива окови.

— Така е. Но, виж, тя забременя и така де, разбираш, нали?

— Не.

— Разбираш, Клара, просто не искаш да го признаеш. Всичко е свършило. Отдавна. Защо да не теглим чертата?

— Върви си, Алан.

— Какво?

— Върви си. Вземи и бутилката на мира. Отвори си я у дома. Определено улучи неподходящ момент.

— Но това е неизбежно. Чудно ми е защо отказваш да проявиш благородство, разум?

— И аз се чудя, Алан.

Клара се изправи и плъзна неотворената бутилка към него.

Не биваше да оставя проблема нерешен; прииска й се да бе сложила веднъж завинаги край. Не смяташе обаче да му играе по свирката. Възможно ли е все още да мисли, че не всичко помежду им е свършило?

Отлага разговора, но какво от това? Така се чувства. Остана права, докато Алан наистина схвана, че трябва да си върви. И той си тръгна.

 

 

— Синта? Скъпа?

— Ти ли си, Алан?

— Колцина те наричат Синта и „скъпа“? — засмя се нерадостно.

— Какво каза тя?

— Нищо.

— Все нещо е казала.

— Не, нищо не каза.

— Не си отишъл.

— Напротив — ходих.

Несправедливото обвинение го жегна.

— И тя не отрони нито дума?

— Каза ми да си вървя.

— А ти?

— Скъпа, има ли значение?

— Има. За мен има — отвърна Синта.

 

 

Клара винаги се придържаше към максимата, че тревогите трябва да се изтикват от съзнанието. Преди години по обща медицина им преподаваше страхотен професор — доктор Мориси, бащата на приятелката й Дервла, — който вдъхновяваше всички студенти.

— Никога не подценявайте лечебната сила на работата — наставляваше ги той.

Обясняваше колко по-полезно за повечето пациенти е да са по-ангажирани, вместо да бездействат. Беше си спечелил почти легендарна слава, че лекува безсъние, съветвайки пациентите си да стават от леглото и да си подреждат колекцията с видеокасети или да си гладят кърпите. Какво ли би й предложил сега? Милият доктор Мориси! Отнасяше се към нея по-бащински от родния й дистанциран, сдържан баща.

Доктор Мориси би й препоръчал да се захване с нещо, ангажиращо вниманието й. Нещо, което ще измести на заден план онова копеле Алан, развода и инфантилната му приятелка.

Клара си наля чаша вино и се качи горе, решена да запълни всяко кътче от съзнанието си с проклетия център, който прие да ръководи.

 

 

В „Куентинс“ Ади наблюдаваше с неодобрение сестра си. Линда сучеше дългите руси кичури между пръстите си и се усмихваше на мъжа на отсрещната маса.

— Престани, Линда! — просъска й Ади.

— Какво? — ококориха се невинно сините очи на Линда.

— Престани да му привличаш вниманието!

— Той ми се усмихна. Аз му отвърнах. Углавно престъпление ли върша?

— Ще си навлечем неприятности. Престани, моля те, да се усмихваш!

— Добре де! Ама че си противна! Само се цупиш — намръщи се Линда.

До масата им се приближи излъчващият талази неодобрение сервитьор.

— Господин Янг ви изпраща почитания. Ще имат ли нещо против младите дами да си поръчат кафе за негова сметка?

— Предайте на господин Янг любезния ни отказ — отвърна Ади.

— Моля кажете на господин Янг, че бих желала ирландско кафе — обади Линда.

Сервитьорът безпомощно местеше очи от едната към другата. Схванал ситуацията от другия край на залата, господин Янг се материализира до масата им. Висок мъж към петдесетте, в елегантен костюм и изражение, което говореше, че е способен да намери изход от всякакво положение.

— Просто си мислех колко кратък е животът и колко тъжно е да го прекарваш в делови разговори с костюмирани мъже — подхвана той с отработена усмивка върху лицето със слънчев загар.

— О, съгласна съм — усмихна се предвзето Линда.

— И аз — вметна Ади, — но с нас не си струва да си прахосате остатъка от живота. Господин Янг, сестра ми е двайсет и една годишна студентка. Аз съм на двайсет и три, учителка. Навярно сме връстнички на децата ви. Татко ни прати да се почерпим, за да поиска развод от мама. Разбирате, предполагам, че моментът не е подходящ. Вероятно ще се забавлявате повече с костюмарите.

— Колко сила и страст у толкова млада и красива жена!

Господин Янг изгледа по-голямата сестра с възхищение, което никак не допадна на Линда.

— Ади е права, трябва да си вървим у дома — каза тя и сервитьорът отпусна облекчено рамене. Проблемите рядко се разрешаваха толкова гладко.

 

 

— И ти си тръгна, щом тя ти каза да си вървиш? — невярващо попита Синта.

— За бога, Синта, какво според теб трябваше да направя? Да я стисна за гушата?

— Обеща да й поискаш развод.

— И го направих… наистина. Ще успеем. Има си закони.

— Но не преди да се роди бебето.

— Има ли значение? Важното е, че ще се грижим заедно за него.

— Значи забравяме за сватбата?

— Не съвсем, по-нататък ще ти уредя най-голямата и най-хубава сватба на света.

— Добре де, отлагаме го.

— Какво?

— Разбирам, че ти е трудно. Аз поне няма да ти придирям. Защо не донесеш да отворим онова хубаво вино, което беше приготвил за нея?

— Оставих го там.

— Даде й виното и си тръгна, без да я убедиш за развода? Що за клоун си, Алан?

— Не знам. Наистина — искрено отвърна Алан.

 

 

Когато срещна Алан, Клара беше първокурсничка в медицинския университет, а той от една година работеше в банка.

Майката на Клара твърдеше, че малцина банкери не печелят добри пари. Алан Кейси обаче се оказа от тях. Влечеше го към мащабни и спекулативни инвестиции. Така и не им осигури материален комфорт. Него винаги го прецакваха за някоя къща или луксозен имот. Клара спестяваше съвестно от заплатата си. Не даваше ухо на непоисканите съвети от майка си и приятелите. Защото така си избра да живее.

Амбициите на Алан нямаха граници — никога не се задоволяваше с малко и винаги искаше повече. Това се отнасяше и до жените. Известно време Клара си затваряше очите. Но накрая търпението й се изчерпа и прие истината.

Разделиха се официално и Клара се погрижи да обзаведе и трите спални с рафтове и бюра. Така всички можеха да работят, без да си пречат. Първият етаж остана за общо ползване. Стаята на Клара беше изтънчена и елегантна. В единия край имаше легло, тоалетна масичка и голям гардероб. Другата половина служеше за работен кабинет, но шкафовете приличаха повече на стилни мебели, отколкото на офис оборудване. Имаше удобен кожен стол и достатъчно светлина. Отвори едно чекмедже и извади голяма папка с твърди корици, озаглавена „Центърът“. От три седмици отлагаше да я прелисти. Навяваше й мисли за огромната загуба и нищожната утеха, която получаваше насреща. Но тази нощ настъпи моментът да запретне ръкави. Може би, след като изгледа новините в девет.

Купи три телевизора от разпродажбата в склада. Момичетата я оприличиха на смахнат милионер ексхибиционист, но Клара намираше инвестицията за разумна. Така Ади щеше да си гледа необезпокоявана предаванията за загиващата планета, Линда — поп — програмите, а тя — да отпочива със сапунените сериали.

Пресегна се за дистанционното, ала си спомни как доктор Мориси обясняваше, че хората винаги намират извинения да отложат работата, която ще отклони мислите им от тревогите. Сякаш не искат да се лишат от лукса да се притесняват на спокойствие. Отвори дебелата папка и с известно удовлетворение отчете стройната подредба. Тук пазеше документацията за цялата сърдечна клиника — какви ще са функциите й, как ще я финансира, каква е ролята й на първи директор; беше приложила и записките си от образователните визити в четири клиники в Ирландия, три във Великобритания и една в Германия. Посещенията до едно се оказаха изморителни — часове наред сноване из отделения, чийто опит беше неприложим в клиниката. Водеше си бележки, кимаше усърдно, промърморваше одобрително или задаваше въпроси.

Виждаше къде са пестили средства и къде са харчили с щедра ръка. На места действаха без план, другаде — твърде педантично. Нищо не я впечатли. Нито нелепото решение да направят сърдечна клиника на третия етаж в сграда без асансьори, нито недисциплинирания нещатен персонал, нито дублиращата се документация. Пациентите наистина изглеждаха обнадеждени, че се научават да овладяват заболяването си. Това обаче можеха да осигурят и личните лекари, и добрите амбулатории.

С два цвята химикали си беше отбелязвала какво харесва и какво — не. Лесно щеше да обобщи изводите. После мярна папката, озаглавена „Персонал“. Кладенецът, от който можеше свободно да черпи, за да намери помощници. Ще й трябва диетолог, физиотерапевт, поне две опитни кардиологични сестри. Всяко полугодие от болницата щяха да й изпращат нов ординатор. Трябваше да стартират кампания за популяризиране на клиниката с интервюта в националната преса и по радиостанциите.

Имаше опит от първа ръка — от годините, когато градеше кариера. Или си мислеше, че гради. Както и да е. Чакаше я работа. Щеше да я свърши както подобава. Нали затова прие длъжността?

Започна да преглежда папките.

Лавендър. Ама че име за диетолог. Но биографията й беше добра; обясни, че иска да специализира здравословно хранене за сърцето. Изглеждаше млада, енергична, всеотдайна. Клара отбеляза името й и се протегна за телефона. Защо да не започне отсега? Вярно, девет е, но момичето беше оставило мобилен телефон за връзка. Несъмнено е като пришита за него.

— Обажда се Клара Кейси. Дано не е много късно, Лавендър…

— Не, разбира се, доктор Кейси. Радвам се да ви чуя.

— Иска ми се да поговорим утре. Може ли да дойдете в клиниката? Има нещо като конферентна зала. Кога ти е удобно?

— Утре съм си у дома, докторе, така че по всяко време.

Уговориха се за десет сутринта.

Стигна до физиотерапевта, но не знаеше колко часа седмично ще й трябва. Прегледа кандидатите да провери кой е на разположение на непълен щат. Измежду фотографиите изникна широко прямо лице. Скулесто, благонадеждно, не особено красиво, по-скоро напомняше бивш боксьор, но нещо в биографията му й допадаше. Работил много по клубове, закъснял студент; думата „зрял“ някак не му подхождаше. Усмихваше се накриво. „Страхотно“, помисли си Клара, подбирам персонала по снимки.

Той отговори на първото позвъняване.

— Джони.

Клара Кейси му обясни положението и той се съгласи да дойде в единадесет — „без проблем“. Вървеше й. Подчерта имената на две медицински сестри и на един охранител. Тим. Позвъни на мобилния. Телефонен секретар с лек американски акцент я уведоми, че Тим ще я потърси по-късно. Някой трябва да се погрижи за сигурността, щом от утре започва да събаря стени.

Изненадано чу превъртането на ключа и недоволните гласове на дъщерите си. Влязоха в стаята й, без да чукат. Напоследък и това я дразнеше.

— Какво искаше той? — попита Линда.

— Кой?

— Татко.

— Развод. Възнамерява да се жени повторно.

Момичетата се спогледаха.

— И?

— И аз му казах да се маха — небрежно отбеляза Клара.

— И той си тръгна?

— Не е ли очевидно? Вие добре ли прекарахте? Не? Е, той ви остави бутилка вино долу. Утешете се с нея.

Линда и Ади се спогледаха смутено. Телефонът на майка им иззвъня.

— А, Тим, благодаря, че се обаждате. Не, разбира се, не е късно. Ще наминеш ли утре да обсъдим един малък ангажимент? Ще събарям доста стени и сградата ще е открита няколко дни, така че ми трябва денонощна охрана. След това ще преминем към рутинни проверки. Добре. До утре тогава.

Клара се усмихна разсеяно на дъщерите си.

Обзе ги тревога. Вечерята в „Куентинс“ не мина успешно; баща им смяташе да се ожени за тяхна връстничка, а майка им сякаш се беше смахнала окончателно.

 

 

Следващият предобед отлетя като миг. Интервютата минаха по мед и масло. Лавендър се оказа акуратна и делова. Преценяваше реалистично ролята на диетолога. Предложи да организират седмични готварски курсове — оказали се полезни в лондонската клиника, където работела. Повечето пациенти нямали представа как се приготвят зеленчукови ястия и здравословни супи и се радвали да научат. Лавендър беше прагматична, неомъжена и в началото на четиридесетте. Всяка година си взимала отпуск през януари и февруари, за да пътува до Австралия, но сама щяла да осигури заместник. Предложи на Клара да й помогне при обзавеждането на кухнята. Обеща след две седмици да е на разположение.

Клара реши, че може да й се довери.

Физиотерапевтът Джони наистина имаше огромна фигура и широко лице, но излъчваше безкрайно търпение. Обясни, че сърдечноболните са се нагледали на филми, в които героите се хващат за гърдите, падат на пода и след секунди умират. Ужасявали се да не би упражненията да ги натоварят и да им докарат смъртоносен инфаркт. Затова оставяли мускулите си да излинеят. Попита дали Клара ще осигури на пациентите ЕКГ, за да следят напредъка им.

— Съмнявам се, че ще ми предоставят уреда — сподели Клара.

— Ще ги притиснем — увери я Джони и се присъедини към екипа.

 

 

Охранителят Тим бе живял две-три години в Ню Йорк. Там поработил в доста болници, та знаел какво е нужно. Няколко седмици щял да се посвети напълно на Центъра, но после смятал да започне самостоятелен бизнес и му трябвали доволни клиенти с тежест в обществото. Но не възнамерявал да измества никого.

— Защо не използвате болничната охрана? — попита Тим.

— Понеже искам сама да си бъда шеф — прямо отвърна Клара.

— Ще платят ли?

— Да, ако обосновем добре финансирането. Книжните плъхове се блазнят от мисълта, че пестят средства. Само това им е в главите.

— Навсякъде е същото — прагматично отбеляза Тим.

— Връщате се от Америка?

— Да, познатите ми там работеха по четиринадесет часа дневно. А тук всички носят маркови костюми и си купуват имоти в Испания. Рекох да се върна и да взема дял от пая. Не падам по-долу от костюмарите.

— Радвате ли се, че пак сте тук?

— Не съм много сигурен.

— Рано е да се каже — философски заключи Клара.

Чувстваше се спокойна в присъствието на този ненатрапчив мъж.

 

 

Първата медицинска сестра, която интервюира — Барбара — й допадна веднага. Отзивчива, пряма и схватлива. Отговори на рутинните въпроси за медикаментите за сърдечноболни, за кръвното налягане и критичните състояния.

Макар и по-възрастна, втората не беше по-мъдра. Казваше се Джаки и повтори името си буква по буква, за да не стане грешка. Обясни, че кандидатства за мястото, защото не харесва работата на смени и нощните дежурства. Традиционните празници трябвало да се уважават. Нуждаела се от час и половина обедна почивка, за да разходи кучето, което щяло да спи мирно в колата й, щом се увери, че ще го „поразтъпчат“ добре. На сегашното си работно място се чувствала като в Третия свят. През повечето време се мъчела да обяснява на неграмотни чужденци. Клара си отбеляза наум, че тази жена няма да стане част от екипа.

— Кога ще ми се обадите? — самонадеяно попита Джаки.

— Предстоят ми още много интервюта. Ще ви уведомя след седмица — сряза я Клара.

Джаки хвърли неодобрителен поглед наоколо.

— Доста работа ви чака — вирна нос тя.

— Права сте, но точно това е предизвикателството.

Клара усети как усмивката застива върху лицето й.

 

 

На другата сутрин откри каквото търсеше — още един чифт крака. Някой трябваше да тича за бланки, да разнася формуляри, да свиква на оперативка строителния екип и електротехниците. Но този някой така и не се появяваше. Налагаше се сама да го намери. Сблъскаха се случайно на паркинга. Слабовато момиче с дълга, разпиляна коса с гъба в ръка й предложи да почисти предното стъкло.

— Не, благодаря — любезно, но твърдо отказа Клара. — Не си случила на място — тук паркират служители и притеснени пациенти, които пет пари не дават как изглеждат колите им.

Момичето сякаш не я разбра добре. Напрягаше се да сглоби смисъла на думите.

— Откъде си?

— Полша — отвърна девойката.

— А, така значи. Харесва ли ти тук?

— Мисля, че да.

— Имаш ли работа?

— Не. Нямам работа. Правя това-онова — посочи гъбата.

— Какво друго?

— Ходя по къщите да мия чинии и да чистя подове. Събирам листата от дърветата в големи чували. Видях момчета да чистят прозорците на колите. Мислех си, че може…

Лицето й беше бледо и изпито.

— Стига ли ти храната? — попита Клара.

— Да, живея над един ресторант. Дават ми по една порция дневно.

— Имаш ли приятели тук?

— Няколко. Да.

— Но ти трябва работа?

— Да, мадам, трябва ми.

— Как се казваш?

— Аня.

— Ела с мен, Аня — подкани я Клара.

 

 

Разговорите със строителите се проточиха изтощително. Началникът заяви на Клара, че няма шанс да убеди администрацията да приеме промените, понеже бюрократите ненавиждат новото, страхуват се от открити пространства, харесват тесни, изолирани кабинети, където хората се срещат на четири очи.

Клара избра платовете за завесите между кабинките и щори за прозорците. Прегледа каталози с офис обзавеждане и набеляза бюра и шкафове. Времето летеше.

Пращаше малката полякиня с поръчки насам-натам, докато тя се занимаваше с важните персони. Написа официално уведомително писмо, че Аня Праски е временен асистент на доктор Кейси и приложи всички възможни документи. Не искаше да я лишат от това попадение.

 

 

В четири се сети, че дори не е помисляла за обяд. Сигурно и Аня беше огладняла. Момичето пристигна тичешком, щом я повика.

— Обедна почивка — кратко нареди тя.

По лицето на Аня премина тревожна сянка.

— Не, мадам, благодаря. Ще работя.

— След едно силно кафе и няколко залъка работата спори повече.

Тревогата изчезна от лицето на Аня. Клара предложи да плати обяда. Дневната надница щеше да остане непокътната. Аня се усмихна като щастливо дете.

Клара не бе забравила как, когато осемнайсетгодишните Ади и Линда пътешестваха по света, мили хора са им предлагали при нужда топла храна и подслон. Съществуваше неписано правило — отнасяй се добре с децата на другите, за да се погрижат и за твоите.

— Хайде, Аня, да заредим батериите.

— Да заредим? — сепна се Аня.

— Не, не, такъв е изразът. Не си ли го чувала?

— Не, мадам.

— Хубаво, ще ти го обясня, докато похапваме — обеща Клара и се пресегна към сакото.

 

 

Франк не можеше да повярва колко много направи тази жена за толкова кратко време. Върху бюрото му се трупаха бланки със заявки за какво ли не. Един ден нямаше да му стигне да прегледа входящата документация. Сега изникна и допълнителен проблем. Дочу, че полякиня с огромни тревожни очи поне половин дузина пъти донасяла още формуляри. Клара Кейси май беше решила да не остави тухла върху тухла на новото си работно място. Лични бележки придружаваха всяка молба или заявка. Клара ги пишеше собственоръчно върху бланки с нейното име, длъжност и адрес, отпечатани буквално за една нощ. За да го въвлече в грандиозните си проекти, се позоваваше на „предварителни разговори“ или „устни договорки“. Налагаше се да я спре, преди да го повлече към бездната. Или да я остави да продължава? Не харесваше такива жени, истински мъжемелачки, но като колега оценяваше удивителната й работоспособност.

Франк реши да й даде ден-два, преди да се намеси. Несъмнено през следващите четиридесет и осем часа Клара Кейси ще премине всякакви граници и ще се самоунищожи. Междувременно, за да се подсигури, ще изпрати предпазливо безсмислено писмо с предупреждение, че всичките й идеи трябва да бъдат одобрени от борда.

 

 

Барбара захапа огромния хамбургер. Вече шест седмици пазеше диета, но стопи само три килограма. Обеща си почерпка, ако я назначат на новото място в сърдечната клиника. Мислеше да си купи нови обувки или голяма стилна чанта. Но след дългия ден не й останаха сили да обикаля по магазините. Уговори се с приятелката си Фиона да се срещнат и да отпразнуват събитието.

Фиона й завидя. Тъкмо за такава работа си мечтаеше.

— Но ти не кандидатства — гневеше се Барбара. — Щяха да те назначат и да работим заедно, но не, под достойнството ти е да попълваш формуляри.

— Откъде да знам, че тя ще се окаже страхотна, че проектът тепърва стартира и дава толкова свобода. Очаквах да ни командват като марионетки.

— Е, вече е късно, сигурно е избрала някоя вещица, с която да работя, само защото ти не си направи труда да попълниш един формуляр.

— Как изглежда тя?

— Тъмнокоса, изискана, елегантна в духа на доброто старо време. Като жената на онази маса. Хей, почакай, това е тя — хамбургерът на Барбара застина във въздуха.

— Тя се храни тук? — зяпна Фиона.

— Да, а с нея е момичето от клиниката, чужденката, казва се Аня. Колко странно! — Барбара поклати невярващо глава. — Все някъде трябва да похапне, предполагам…

Но Фиона вече се беше запътила към Клара.

— Върни се — просъска Барбара, ала закъсня, Фиона вече разговаряше с нея.

— Доктор Кейси, простете, че ви прекъсвам обяда. Аз съм Фиона Райън. Колеги сме с Барбара. Седи ей там и след седмица ще се включи във вашия екип. Мислех и аз да се кандидатирам, но очаквах работата да е прекалено рутинна. Барбара тъкмо ми разказваше за вас. Звучи чудесно. Дали съм изпуснала момента да ви изпратя данните си? Ще бъдат при вас още тази вечер, ако мястото е свободно.

Клара вдигна поглед и видя симпатично момиче на около двайсет години с широка усмивка. Изглеждаше уверена и енергична — тъкмо такива хора й трябваха. В далечината съзря Барбара, която отчаяно се опитваше да възпре приятелката си, ала нищо не бе в състояние да обуздае Фиона.

— Барбара се притесни, но аз реших да попитам. Как иначе ще разбера?

Стори й се умна и действена. Няма да е зле да прегледа биографията й.

— Разбира се — съгласи Клара. — Пратете ми данните и ми оставете телефон за връзка. А между другото — това е Аня.

— Здравей, Аня. Няма да ви притеснявам повече. Благодаря много.

Фиона се върна при Барбара, която я засипа с обвинения.

— Симпатична е, нали? — Клара се отнасяше с Аня като с равна.

— Има хубава усмивка. Ще я назначите ли, мадам? — попита силно поласканата Аня.

— Определено — отговори Клара. — А сега да си поръчаме ли по един сладолед, или да се връщаме към задачите в клиниката?

— Най-добре да вървим, мадам — предложи Аня.

Обядът мина приятно, но човек трябва да си знае мярката.

В седем Клара плати на Аня дневната надница.

— До утре в осем и половина.

По лицето на Аня грейна широка усмивка.

— И утре ли ще работя? — плесна с ръце.

— Разбира се, стига да искаш. Вече имаш опит. Но сигурно ще се наложи да поразчистиш и да разместваш мебели. Ще ти помагам, естествено.

— Благодаря ви, мадам, от цялото си сърце. И за чудесния обяд. Вие сте много мила лекарка.

— Вкъщи не мислят така — въздъхна Клара. — Смятат ме за откачена.

 

 

Ади бе довела приятеля си Джери на вечеря. Клара ги свари да похапват супа и салата в кухнята. Ади стана да й сипе, но Клара махна с ръка.

— Само кафе, мила. Следобеда се натъпках порядъчно. С бургер и чипс.

Джери закипя от възмущение.

— Месо! Лоша работа! Много лоша.

— Надхвърляш обичайното си темпо, мамо — изненада се Ади.

— Права си, но тези дни събитията далеч не се развиват нормално — подхвърли Клара, отнасяйки кафето си нагоре. Почука на вратата на Линда.

— Влез.

С маска на лицето, Линда лежеше на леглото. Приличаше на мим или на дете, дегизирано като призрак за карнавала.

— Съжалявам, не очаквах да си легнала толкова рано — извини се Клара.

— Не, готвя се да излизам. Към единайсет отивам на клуб. Нощес е откриването и искам да съм в блестяща форма.

Линда погледна Клара, сякаш очаква порицание или съвет да се въздържа от социални излишества. Няма как майка й да не спомене, че пренебрегва книгите и ученето. Но Клара винаги бе пълна с изненади.

— Кога всъщност смяташ да започнеш да печелиш пари, Линда? — меко попита тя.

— Знаех си, че ще започнеш да се заяждаш — смръщи се недоволно лицето на Линда под маската.

— Не се заяждам. Просто попитах.

— Е, след година-две, предполагам — изсумтя Линда.

— Не завършваш ли догодина?

— Какво има, мамо? Да не би да си решила да даваш стаята ми под наем?

— Не, радвам се, че трите живеем заедно. Просто днес гледах как строителите, електротехниците и водопроводчиците…

— И реши да основеш комуна? — прекъсна я Линда.

— И си рекох, че е време да помислим за втора баня — невъзмутимо продължи Клара. — Но твоят мил и щедър баща едва ли ще пожелае да спонсорира проекта. Чудех се откъде да намеря пари. Ади отделя по малко и се надявах следващата година да последваш примера й.

— Смятах да си почина една година, преди да започна работа.

— Да си починеш от какво по-точно? — попита Клара.

— Не си изливай лошото настроение върху мен — разбунтува се Линда.

— Настроението ми не е никак лошо. Всъщност денят ми мина чудесно. Назначих момиче горе-долу на твоята възраст; работи от девет до седем като роб. Помолих я да дойде утре и тя се разплака от благодарност.

— Не е ирландка, нали?

— Един ден ще стане, но сега е полякиня.

— Аха! — тържествуващо възкликна Линда.

— О, млъкни, Линда, не си работила и час през живота си, а ми говориш за почивка. Не знаеш каква щастливка си!

— Щастливка, а? Никак даже. Родителите ми се ненавиждат. Татко ще се жени за моя връстничка. Помисли си как се чувствам! Майка ми е работохоличка и все хленчи, задето не превивам гръб да си изкарвам хляба, въпреки че се съгласи да продължа в университета. Лежах си, потънала в мисли и дрямка, а ти нахълта и ми стовари всичко това! Защо не поговорим за гладуващите сираци в Китай, Индия или Африка. Или за полякинчетата, които ти робуват?

— Ти си ужасно момиче, Линда — разгневи се Клара и тресна вратата на стаята.

 

 

— За какво си крещят там горе? — попита Джери.

— Добре дошъл в действителността, Джери — отвърна Ади. — Тук е светът, където хората не се разбират, не отстъпват от позициите си, не приемат светогледа на другите.

— Всичко е заради месото — констатира Джери. — Ако следобед си се натъпкал с умрели крави, не очаквай нищо добро вечерта.

 

 

На следния ден, когато Ади слезе да закуси, Клара вече беше излязла. По нищо не личеше да е яла и нямаше бележка за плановете й довечера. Снощната кавга явно е била по-сериозна, отколкото й се стори. Ади събуди Линда, която не остана никак доволна.

— Тъкмо си затвориш очите в тази къща и някой влита в стаята с пяна на уста — оплака се сънената й сестра.

— Какво й става на мама?

— Откъде да знам, за бога? Снощи ми се нахвърли като разярена лъвица; заоплаква се, че не съм полякиня, че не мога да финансирам новата баня, че още съм студентка. Едва не изкърти вратата от пантите. Губи равновесие според мен.

— Питам те какъв е проблемът, Линда?

— Нямам ни най-малка представа. Вероятно се тревожи, че татко иска да се жени за Синта.

— Вече не го обича.

— Откъде да сме сигурни? Тя е откачила напълно. А сега, ако не възразяваш, смятам да поспя.

Ами лекциите?

— О, за бога, Ади, върви да промиваш детските мозъци и ме остави на мира.

Линда се зави презглава. Ади вдигна рамене и излезе. Оттук нямаше да изстиска повече информация.

 

 

Завари младата Аня пред входа на Центъра.

— Наистина ли искате да ви помагам, мадам?

— Разбира се, Аня. Утре ще ти направя ключ, за да влизаш преди мен.

— Ще ми дадете ключ за тук? — удиви се Аня.

— Естествено, така кафето ще е готово, щом дойда.

— Ще имаме кафе машина? — развълнува се Аня.

— Да, утре ще я докарат. Ето ти малко пари. Върви да вземеш две огромни чаши с кафе и каквото избереш за закуска; нещо с много захар, та да ни зареди с енергия — кроасани, понички. Каквото и да е. По едно за всяка.

— Работата тук е прекрасна! — отвърна Аня и замарширува покорно надолу по улицата.

 

 

И този ден отлетя неусетно. Строителите се оказаха ведри и експедитивни. Скоро мястото наподоби замисъла й. Бюрото й поставиха в центъра на събитията, за да наглежда всичко, фирмата за медицински уреди скоро щеше да оборудва стаята на медицинските сестри. Леглата за пациенти пристигнаха; със завеси от избрана лично от Клара материя отделиха малките кабини. Прясно боядисаната чакалня обзаведоха с рафтове, където да поставят дипляни с информация какви грижи изисква сърцето. Щяха да сложат и резервоар с вода и кафемашина.

Стаята на диетоложката Лавендър беше готова. Теглилки за нея и за стаята на сестрите щяха да доставят утре. Залата за физиотерапия още стоеше празна. От Джони и Клара зависеше колко ще успеят да изстискат от администрацията. Напредъкът удовлетворяваше Клара. Франк ще види на какво е способна. Изненада се, когато по обед Аня й донесе сандвич със салата и нова чаша с кафе.

— Нека платя — предложи Клара.

— Не, мадам, вчера ми дадохте повече пари. Днес обядът е от мен.

Сърцето на Клара се сви от гордото и доволно изражение на Аня. Още повече я подразни мисълта за мързеливата й дъщеря, която сега навярно си отспиваше след бурната нощ.

— Назначихте ли целия екип, мадам?

— Не, Аня, нямам офис мениджър. Някой да следи финансите и да ми покрива гърба.

— Да ви покрива гърба? — Аня чуваше фразата за първи път.

— Да, да ме измъква от калта, от неприятностите.

— Нещо като секретарка?

— Да, но настояват да е младо момиче. Аз не съм убедена. Трябва ми човек, който да не се огъва пред чудовища като Франк Енис и бандата му. Дете няма да се справи.

— Мислите ли, че ще спечелите, мадам? — очите на Аня светеха от вълнение.

— Ако намеря подходящия човек, ще го назнача, преди да се усетят. Проблемът е да го открия.

— Ще се справите, мадам, убедена съм.

— Аз не съм чак такъв оптимист, Аня.

— Че как се живее без оптимизъм, мадам? — подхвърли Аня, грабвайки енергично метлата, за да изчисти след дърводелците и да им предложи по чаша чай.

 

 

Към края на първата седмица Клара реши, че е време да посети местния аптекар. Казваше се Питър Бари — педантичен мъж на около петдесет. Аптеката му се намираше в търговския център в съседство с клиниката. Той щеше да изпълнява рецептите на пациентите, щом клиниката заработи. Клара искаше да провери дали е запознат с различните медикаменти за сърце и кръвно налягане, които ще предписва. Оказа се, че няма място за притеснение.

Питър Бари несъмнено бе достатъчно компетентен. Педант или не, познаваше всички нови лекарства и противопоказанията им. На моменти Клара се чувстваше, сякаш отново присъства на лекция в медицинския колеж.

— Желая ви успех с клиниката — официално заключи той. — Хората се нуждаят болезнено от напътствия как да овладяват сърдечните проблеми.

— О, да, необходимостта отдавна е назряла — измърмори Клара обичайния учтив отговор за онези, които й обясняваха колко благородна е новата й работа.

Никой не биваше да разбере колко ненавижда глухия коловоз, където се е озовала. Ще свърши започнатото възможно най-добре и после ще напусне. Широката усмивка обаче не слезе от лицето й.

— Права сте. Да можехте да видите колко ужасено стискат пациентите шишенцата с лекарства в неведение коя точно магическа отвара ще ги поддържа живи. Старая се да им вдъхна увереност, но те имат нужда да поговорят, да питат и да се учат, а времето просто не ми стига.

Клара остана впечатлена. Човечността на Питър Бари надмина очакванията й.

— Много сте зает, признавам. Имате ли помощник?

Питър Бари си възвърна деловия тон:

— Винаги има квалифициран фармацевт в аптеката, доктор Кейси, уверявам ви. Помощникът ми работи почасово. Надявах се дъщеря ми Ейми да се включи в бизнеса. Но, какво да ви кажа — дъщери!

— Ейми предпочете друго? — съчувствено попита Клара.

— Да открива себе си. Търсенето отнема доста време.

В думите му прозвуча дълго трупано разочарование.

— Моята самонадеяно ми обясни, че ще си даде едногодишна почивка. Това означава пак да е на издръжка и пак да не се налага да взема решения.

Клара усети горчивината в гласа си. Надяваше се поне да не присвива устни студено и плътно като майка си. Дали разочарованието на майка й е основателно? Какво постигна в живота? Две намръщени дъщери, разбит брак, провал за поста в кардиологията, който всички смятаха, че й се полага по право. Сигурно майка й е разочарована от нея, както и тя от Линда и както този слабоват мъж с очила — от своята дъщеря.

Питър Бари продължи темата.

— Как бихте постъпили, ако можехте да върнете времето? — попита той.

Клара знаеше добре отговора. Не би се омъжила за Алан. Но тогава двете й момичета нямаше да ги има, а това й изглеждаше немислимо. Вярно, създаваха й трудности, но все пак бяха нейните деца — спомняше си прекрасно появата им на бял свят. Понякога се държаха мило и обичливо, бяха забавни и нежни. Не би искала да ги няма. И все пак — ако не беше се омъжила за Алан, нямаше да се размине с поста в кардиологията. Твърде дълго обаче Клара бе прикривала истинските си чувства и реакции. Не възнамеряваше да сваля гарда и да дискутира проблема с Питър Бари.

— Трудно е да се каже. Вие какво бихте променили? — върна решително топката в неговото поле.

Аптекарят не се поколеба нито за миг.

— Щях да се оженя повторно — простичко отвърна той. — Щях да предложа истински дом на Ейми. Беше на четири, когато почина майка й. Не познава семейния уют.

— Не е лесно да срещнеш подходящия партньор — поклати глава Клара. — До голяма степен е въпрос на късмет, нали?

— Не знам. Наистина. Мисля си, че стига да решиш, няма начин нейде по света да не намериш половинката си, приятеля, съпруга…

Клара измърмори утвърдително и си тръгна. Видя, че Алан й е изпратил съобщение, но не го прочете. Умът й беше зает с належащи задачи, които трябваше да се придвижат или избегнат. Освен това не й се мислеше за Алан. Надвечер обаче се почувства готова да му обърне внимание. Бе постигнала повече от очакваното. Отвратителният Франк Енис я посети без предупреждение, за да позлорадства при вида на хаоса и безпорядъка, но вместо това откри почти готова клиника. Докараха подовата настилка, строителите работеха бодро и ентусиазирано, мебелите стояха по местата си, а охранителят Тим гордо демонстрира избраната лично от него система. Двете сестри — Барбара и Фиона — енергично обсъждаха плана за стаята си.

Лавендър донесе постери за здравословно хранене. Джони подреди уредите за упражнения. И — най-забележителното — Клара си намери асистентка.

 

 

Хилари Хики се отби да попита дали търсят почасова помощ. Беше квалифицирана медицинска сестра, флеботомист и работеше в болничната администрация. На четиридесет и девет, вдовица с един син. Домашните обстоятелства изисквали напоследък да отделя повече време на семейството и не смогвала на пълен работен ден. Още преди края на разговора Клара разбра, че от Хилари Хики ще излезе отлична асистентка. Но удържа импулса да й предложи веднага мястото и практично я поразпита още малко.

— Домашните обстоятелства със сина ви ли са свързани?

— Не, с майка ми. Тя е възрастна и живее с нас. Налага се да я наглеждам. От време на време да проверявам дали е добре.

— Разбира се, разбира се. Как е със здравето?

— Здрава като бик. Ще надживее всички ни. Само дето понякога се обърква, но нищо сериозно.

Хилари бликаше от енергия и не се боеше от работа. Помогна на Аня, Клара и Джони да пренесат огромен уред, наподобяващ резачка за бекон, но физиотерапевтът ги увери, че всъщност тренира ръцете. Хилари се спогаждаше с всички от екипа. Беше в Центъра, когато Франк пристигна на инспекция. Клара не можеше и да мечтае за по-добър съюзник. Представи ги.

— Госпожа Хики.

Той кимна и се здрависа с нея.

— Приятно ми е, Франк — изчурулика Хилари, а Клара прикри с длан усмивката си. Стъписаният Франк се бе сраснал с респектиращото „господин Енис“.

Той изненадано изгледа Аня, когато му доля чашата с кафе.

— А вие коя сте… по-точно?

— Аз по-точно съм Аня Праски.

Той се вторачи в момичето, която очевидно не си правеше шеги с изказа му. По-скоро не владееше добре езика.

— Тук ли работите?

— Плащам на Аня от ежедневните разходи. Но предпочитам да я назнача официално — намеси се Клара.

— Плащате й в качеството на какво?

— Санитар — без да й мигне окото отвърна Клара.

— Но санитарите помагат на сестрите в отделенията, не тук.

— Открихме, че и на нас ни е много необходим. Някои пациенти ще бъдат в инвалидни колички, други ще трябва да придружаваме от и до автобусната спирка, някой трябва да поднася кафе, да почиства, да поддържа мястото приятно за посетителите. Необходим ни е човек да ходи до аптеката на господин Бари, вместо онези, които не могат. Освен това някой постоянно трябва да снове между болницата и клиниката за рентгенови снимки и информация. Нямаме свободна минута, уверявам ви.

— О, опасявам се, че е невъзможно да убедя болницата — подхвана Франк.

Клара видя как Хилари леко присвива очи. Битката започваше.

— Вижте, доктор Кейси, вече сте назначили госпожа… ъъ… Хики да ви помага. Нали не очаквате персоналът ви да е неограничен…

— Но, Франк — намеси се Хилари, — убедителен оратор като теб със сигурност получава от болницата каквото желае. Едва ли допускаш, че издържам на ходене, колкото Аня, и че ще се нагърбя да чистя подове, вместо да помагам на ръководителя на клиниката. Надявам се да се погрижиш Аня да остане с нас.

Клара остана с впечатление, че мълчанието се проточи повече от десет секунди, но всъщност надали бяха и три.

— Колко й плащате? — най-сетне проговори Франк с глас, прозвучал по-скоро като лай.

— Минималната надница, но след като цяла седмица е набирала опит, си мислех…

— Минимална надница! — отсече Франк и си тръгна.

Аня ги прегърна и двете и извади шоколадовите бисквити. След всички положителни емоции, Клара най-сетне събра сили да прочете съобщението от Алан. Молеше я за среща. Предлагаше да пийнат нещо след работа, дори да похапнат някъде. Отговори му да дойде у тях, но да не носи вино; ще поговорят един час без кавги и без да въвличат момичетата. Ако е съгласен, да заповяда в седем.

Майка й се обади да пита дали ще се отбие да й помогне да избере плат за пердета. Клара знаеше, че срещата ще премине тягостно. Майка й бе изтъкана от нерешителност. Нито ще постигнат съгласие, нито ще избере нещо.

— Не мога, мамо, имам уговорка с Алан — оправда се Клара.

— За да се отървеш окончателно от него, надявам се — рязко заяви майка й.

— Може би да, може би не. Ще видим — меко отбеляза Клара.

— Вече видяхме — отсече майка й — и не харесахме видяното.

— Права си, мамо — изнурено заключи Клара.

Хилари погледна към Клара, която бе работила без почивка цял ден. Изрази надежда, че доктор Кейси е планирала да прекара приятно вечерта. Остана изненадана от отговора й.

— Досадният ми бивш съпруг ще идва у дома да иска развод. Отново — обясни лаконично Клара.

— Сигурно ще кажеш „да“ и ще се отървеш от него — Хилари сякаш изрече най-очевидното нещо на света.

— Защо да го улеснявам? — учуди се Клара.

— Защото иначе само си утежняваш положението. Трябва да тичам. Бог знае какво е измислила клетата ми майка.

Хилари излетя навън.

Дервла позвъни на Клара на път за вкъщи.

— Пак ще дойде тази вечер — уведоми я Клара.

Дервла не харесваше Алан, но се стараеше да сдържа чувствата си. Този път обаче новината я изкара от равновесие.

— От двайсет и пет години слушам все същото — „той ще дойде“, „той не се появи“… Клара, разведи се най-сетне. Приключи етапа, за бога.

— Благодаря, Дервла — засмя се Клара.

— Замисляла ли си се дали не му е писнало от новото завоевание и иска да се върне при теб?

— Не. Твърде съм стара и сбръчкана.

— А би ли го прибрала, ако поиска?

— А виждала ли си бели лястовици?

Нямаше намерение да затъва в това тресавище.

 

 

С облекчение завари къщата пуста. Това я улесняваше. Взе душ и си изми косата. Току-що я изсуши и си сложи чиста розова риза, когато Алан позвъни на вратата. Предложи му кафе и му напълни чашата. Черно, както винаги.

— Да си побъбрим, Клара, като в добрите стари времена — помоли той.

— Не като в добрите стари времена. В старите времена предимно си крещяхме, ако не си спомняш.

— Е, в най-старите времена тогава — усмихна се чаровно. Не можеше да се отрече. Навеждаше глава настрани, сякаш те убеждава да погледнеш от неговия ъгъл, което, разбира се, тя беше правила години наред.

— За какво си говорехме в прастари времена?

— За работата, за децата, за нас. — Лесно намираше отговорите.

— Е, работата е най-безопасна. Как върви твоята?

— Добре. Изморително е, естествено. Банките се промениха. Напрежението расте. А твоята? — изглеждаше искрено заинтересуван.

Разказа му за полякинята Аня, за новата асистентка Хилари Хики, за двете мили медицински сестри, за физиотерапевта, за диетолога Лавендър и охранителя Тим. Сподели дори за ужасния канцеларски плъх Франк и аптекаря Питър Бари. И, да, Алан продължаваше да я слуша с интерес.

Ами ако не беше срещнал онова отвратително момиче Синта? Дали щяха да заживеят нормално заедно? Опита се да прогони тази мисъл. Преди Синта имаше други; щеше да има и след нея.

Разпитваше я за хората, които му описа. Въпросите подсказваха, че я слуша внимателно. Припомни си колко леко обсъждаше работата си с него. Алан бе добър слушател. Липсваше й, когато се наложи сама да преодолява унижението, че са я пренебрегнали за поста в кардиологията. Сипа му още кафе.

— Може би ще срещнеш някого на новото място — меко отрони Алан.

— Тази седмица срещнах стотици — въздъхна тя.

— Не, имах предвид някого. Човекът за теб.

Усмихна се въодушевено. Пожелаваше й късмет в неизбродния страшен лабиринт на взаимоотношенията. Изгледа го стъписано. Колко невероятно нечувствителен и нетактичен беше понякога!

— Не мисля да губим време, обсъждайки тази нищожна възможност. Много мило от твоя страна, че ми желаеш доброто, но всъщност думите ти прозвучаха непоносимо покровителствено.

— Покровителствено? Аз да те покровителствам? Шегуваш се! Клара, винаги ти си била стратегът. И го знаеш.

— Стига, Алан. Остава да кажеш, че си се оженил за мен заради острия ми ум.

— До голяма степен. Но и защото беше и си една от най-прекрасните жени на света.

Приведе се и я погали по бузата. Клара подскочи изненадано.

— Моля те, Алан!

— Не ми казвай, че нямаш никакви чувства към мен. Толкова си красива, Клара. Косата ти е свежа и благоуханна. Миришеш на цветя. Ела при мен. Нека те прегърна.

Сварена неподготвена, Клара не успя да отблъсне целувката.

— Да не си полудял? — ахна тя. — Минаха пет години.

— Откакто ме изхвърли. Аз не исках да си вървя. Сърцето ми завинаги остана тук.

— Да не би и Синта да те е изхвърлила? — невярващо попита Клара.

— Съвсем не, но тя няма нищо общо с това. С нас.

— Няма никакво „нас“, Алан. Пусни ме!

Опита да се измъкне, но той я притисна още по-плътно.

— Спомни си старите времена, Клара — прошепна й Алан.

Най-сетне го отблъсна и изтича в другия край на кухнята. Постави стола помежду им като преграда.

— Как така Синта няма нищо общо? Та ти живееш с нея! Чака дете от теб, за бога. Дошъл си да искаш развод, за да се ожените. — Очите й горяха гневно. — Какво си намислил?

— Опитвам се да те поуспокоя. Напрегната си като изопната струна. Защо не се отпуснеш? Нека те направя щастлива като преди. В името на добрите стари времена.

Усмихваше й се. Красавецът Алан, свикнал да получава каквото пожелае. Не беше се променил. Вече изневеряваше на Синта, както някога — на нея. Изведнъж — като пейзаж, прояснил се в обектива на бинокъл — Клара видя всичко кристално ясно. Този мъж не заслужава нито една пропиляна секунда; не си струва да мисли за него, да се опитва да разгадае намеренията му, да го разбере.

— Добре — рязко каза Клара. — Планът проработи. Върви си у дома и обясни на малката Синта, че получава развода и теб като награда. И че си го постигнал по обичайния начин — предлагайки да легнеш с мен.

— Няма да го опиша точно така — изчерви се Алан.

— Друг вариант не съществува.

— Нали няма да кажеш на момичетата? — стресна се Алан.

— Новината едва ли ще ги притесни повече от факта, че чакаш дете от тяхна връстничка.

— Моля те, Клара…

— Върви си, Алан. Веднага.

— Затваряш се в черупка. Все още изглеждаш добре…

— Върви, докато още можеш да ходиш.

Клара размаха стола, сякаш се кани да го използва като оръжие. Алан отстъпи към вратата и изчезна. Клара не се почувства ядосана или обидена. Дори не покровителствана. Обзе я празнота; срамуваше се от собствената си глупост, че е таила надежди на този никаквец да му дотегне от любовницата и да се върне при нея.

Още утре ще подаде молба за развод.

Алан постигна онова, което не успяха нито майка й и дъщерите й, нито най-добрата й приятелка Дервла, нито асистентката Хилари. Дебелашкото предложение да правят любов и самонадеяността му, че тя ще го приеме с готовност, в крайна сметка му извоюваха желаното — развода. Дали не греши? Никога нямаше да узнае, а и не я интересуваше. По-важни задачи ангажираха мислите й. За пръв път, откакто започна новата работа, Клара усети, че тя всъщност е най-съществената част от живота й.

Ще изтика Алан окончателно от съзнанието си и ще обмисли какво й предстои утре. Трябва да посрещне новия лекар и да го разведе из клиниката. Изглеждаше приятен млад мъж, с достатъчно опит; червенокос и спокоен — всичко, от което се нуждаят сърдечноболните. Казваше се Диклан Карол и Клара предчувстваше, че ще се справя отлично с работата.