Антоан Удар дьо Ламот
Чувалът на съдбата

Човек от свойта участ недоволен,

отправил взор към чуждите съдби.

И ден, и нощ се чувствал като болен.

омръзнал и на господа с молби.

Поел го бог през облака крилат

и го завел в небесния си склад.

А там, завързани в торби, в чували,

човешките съдби стояли.

„Избирай! — рекъл Юпитер. Сега

съдбата ти е в твоята ръка.

Макар че аз — могъщ и вездесъщ —

съдби раздавам само по веднъж.

Пък ти със своя невъздържан нрав

не заслужаваш добрина, а гняв.

Но хайде…Право съм ти дал

да вземеш, който щеш, чувал.

Знай: колкото е по-щастлив човек,

чувалът му е толкова по-лек.

Грехът е тежък само —

превива той и силно рамо.“

„О, татко Юпитер, благодаря!

Дано да случа участ по-добра.“

Той грабва някакъв блестящ чувал,

блестящ, но цял от грижи напращял.

„О, не! Такава тежест би превила

дори човек с неизмерима сила!“

След туй към втория посяга,

ала ръката дръпва си веднага.

На властелините е той:

със жаждата за власт, с интригите безброй,

със колебания и страх,

дори

със замисли добри,

но претърпели крах.

„О, нека си го носи, кой го може,

а мене опази ме, боже!“

Опитва друг и друг, и друг…

Чувалите безчет са тук.

И всички със съдби човешки —

различни, а пък тежки.

Един — от притеснения и мисли черни,

друг — от амбиции безмерни.

От злоба — трети, тежък — ще се спука,

четвърти пък — от скука.

„О, праведно небе, нима е туй химера —

съдба по-лека да намеря:

Но не! Напразно се оплаквам аз.

Открих торба за мене — ето таз.

От всички тя изглежда ми най-лека.“

„Носи я — рече Юпитер — до века!

И без това ти сам избра торба

не с друга, а със твоята съдба.

Носи съдбата си, човече,

и никога не се оплаквай вече!“