Астрид Линдгрен
Децата от улица „Тряскаджийска“ (1)

Лота е страшно детинеста

Брат ми се казва Юнас, аз се казвам Мия-Мария, а пък нашата сестричка се казва Лота. Тя, Лота, е само на малко повече от четири години. Татко казва, че преди да има деца в къщата, тук било съвсем тихо. Ама след това станало страшно шумно. Брат ми се е родил преди мен. И татко казва, че в къщата почнало да се тряска, щом Юнас станал достатъчно голям, за да хлопа с дрънкалката си по ръба на леглото, когато татко искал да си отспи в неделя сутрин. И оттогава Юнас тряска все повече и повече, и повече.

После съм дошла аз и след това дошла Лота.

Ние живеем в една жълта къща на малка уличка, която се казва „Грънчарска“.

— Някога на тази улица може да са живели грънчари, ама сега тук живеят само тряскаджии — казва татко. — Мисля, че трябва да я наречем улица „Тряскаджийска“.

Лота се сърди, задето не е толкова голяма, колкото Юнас и мене. А Юнас и аз бива да ходим чак до площада съвсем сами, но Лота не бива. Юнас и аз ходим всяка събота до площада и купуваме бонбони от лелките, дето стоят там. Ама носим бонбони и на Лота, защото така трябва.

Една събота валеше такъв страхотен дъжд, че за малко да не можем да отидем до площада. Обаче взехме големия чадър на татко и все пак отидохме и купихме червени бонбони. Докато се прибирахме, вървяхме под чадъра и ядяхме бонбони, много весело беше. Пък Лота не можа дори на двора да излезе, защото валеше толкова страхотно.

— Защо трябва да вали? — попита Лота.

— За да могат картофите и ръжта да пораснат, та да имаме какво да ядем — каза мама.

— А защо трябва да вали на площада? — попита Юнас. — За да пораснат бонбоните ли?

Тогава мама само се разсмя.

Като си легнахме вечерта, Юнас ми каза:

— Слушай, Мия, когато отидем при дядо и баба, няма да садим моркови в нашата градинка, а бонбони. Така ще е много по-добре.

— Да, само че морковите са по-полезни за зъбите — рекох му аз. — Ама можем да ги поливаме с моята зелена лейка. Бонбоните де.

Толкова се зарадвах, като се сетих за моята малка зелена лейка, дето си я имам при дядо и баба на село. Тя стои на една полица в избата.

Когато стане лято, винаги отиваме при дядо и баба, родителите на мама.

Можете ли да познаете какво направи Лота веднъж при дядо и баба на село? Зад обора има голяма купчина тор и от нея чичо Юхансон взима тор и го разхвърля по нивите, за да расте добре посятото.

— Защо се слага тор? — попита Лота. Тогава татко каза, че всичко расте добре, като се натори. — Трябва да има и дъжд — рече Лота, защото помнеше какво беше казала мама, когато валеше толкова силно онази събота.

— Точно така — отговори татко.

Следобед почна да вали.

— Някой да е виждал Лота? — попита татко.

Ама не я бяхме виждали доста време и тръгнахме да я търсим. Първо търсихме вътре в къщата и във всички дрешници, обаче там нямаше никаква Лота. И татко се разтревожи, защото беше обещал на мама да я наглежда. Накрая Юнас, татко и аз излязохме да я търсим навън — в обора и в плевнята, и навсякъде. А после отидохме зад обора и, представете си, Лота стоеше там под дъжда насред купчината тор и беше съвършено мокра.

— Миличка малка Лота, защо стоиш там? — извика татко.

Тогава Лота се разплака и каза:

— За да порасна и да стана голяма колкото Юнас и Мия.

Ох, каква е детинеста тази Лота!