Астрид Линдгрен
Децата от улица „Тряскаджийска“ (5)

Отиваме на излет

Един ден татко каза:

— В неделя ще отидем на излет!

— Ура! — извикахме Юнас и аз.

— Ура, дето ще ходим на излет! — рече Лота.

В неделя мама стана рано и изпържи палачинки, и намаза сандвичи, и приготви в термоси какао за нас и кафе, което да пият татко и тя. Щяхме да си носим и бутилки лимонада.

Когато докара колата, татко каза:

— Да видим сега дали ще съберем всичко в това старо малко автомобилче. Да видим дали ще мога да натъпча вътре мама и Юнас, и Мия, и мъничката Лота, и двайсет и шест палачинки, и кой знае колко сандвичи…

— И Мечо — каза Лота.

Този Мечо е голямо розово прасе от плат, което е на Лота, и тя иска да си го носи навсякъде. Въобразява си, че е мечка и затова го нарича Мечо.

— Обаче той е прасе и открай време е бил прасе — казва Юнас.

Тогава Лота почва да крещи, че Мечо е мечка.

— Да не би мечките да са розови? — пита Юнас. — Ти как мислиш, той полярна мечка ли е, или обикновена?

— Той е прасешка мечка — отговаря Лота.

Позволиха на Лота да вземе своята прасешка мечка на излета. Като седнахме в колата, тя попита:

— Мамо, прасетата могат ли да си имат дечица?

— За Мечо ли говориш, или за истински прасета, каквито има при баба и дядо на село? — запита мама.

Тогава Лота рече, че говори за истински живи прасета, а не за такива мечки като Мечо. Мама каза, че истинските живи прасета, разбира се, могат да си имат дечица.

— Не могат — обади се Юнас.

— Могат, как да не могат! — каза мама.

— Не могат да си имат деца — рече Юнас. — Могат да си имат само прасенца.

Тогава всички избухнахме в смях и татко каза, че нямало по-хитри дечурлига от тези на улица „Тряскаджийска“.

Пътувахме до едно малко езеро. Татко остави колата на горския път и после отнесохме всичкото ядене до езерото. Там имаше дълъг мостик, който почваше от брега и влизаше навътре в езерото, и Юнас, аз и Лота искахме да тръгнем по мостика, за да видим дали във водата има риби. Мама веднага легна на тревата и каза на татко:

— Тук ще лежа целия ден и няма да мръдна от мястото си, а ти ще наглеждаш децата!

Татко дойде с нас на мостика, там налягахме по корем и видяхме сума мънички рибки, които плуваха много бързо. Татко ни направи въдици от дълги пръчки, които отряза в гората. А ние набодохме трохи на куките и седяхме дълго там, ама не уловихме никаква риба.

Тогава отидохме в гората, но мама ни каза да не ходим много надалеч.

Видяхме някаква птичка, която кацна на един храст и после пак отлетя. Отидохме там и погледнахме и между клоните, почти до земята, имаше гнездо с четири малки сини яйца. О, това бяха най-сладките яйчица, които съм виждала! Лота искаше да остане и през цялото време да гледа гнездото и протегна напред Мечо, за да види и той. Ама Юнас и аз знаехме едно чудесно дърво за катерене там наблизо и искахме да отидем да се катерим по него, та Лота трябваше да дойде с нас, въпреки че не искаше.

Аз смея да се катеря по дървета и Юнас също. Ама Лота не. Помогнахме й да се изкатери съвсем малко, пък тя почна да крещи:

— Пуснете ме долу, пуснете ме долу!

И когато слезе, взе да гледа сърдито дървото и каза:

— Това е лудост да се катериш по такива дървета!

После мама ни извика да ядем и ние се върнахме бегом при езерото. Тя беше постлала на тревата една мушамена покривка и дори бе сложила върху покривката жълтурчета в една чаша и беше наредила всичките сандвичи и палачинките, и всичко останало. Насядахме на тревата да ядем. Така е много по-весело, отколкото на маса. Палачинките бяха страшно вкусни, защото им слагахме и конфитюр, и захар. Сандвичите също бяха вкусни. На мене най-много ми харесаха онези, в които имаше кюфте, а Юнас хареса най-много онези с хайвер и яйце. Затова си ги разменихме и той получи моя сандвич с хайвер, пък аз — неговия с кюфте. Лота обича всякакви сандвичи и не искаше да разменя своите с никого. Тя яде много, нашата Лота. Само веднъж, когато беше болна, не й се ядеше нищо и на мама й беше много мъчно, че Лота не иска да яде.

И една вечер, когато трябваше да си каже вечерната молитва, Лота рече:

— Дядо Господи, направи така, че пак да ми се иска да ям. Ама не рибени кюфтета!

Юнас, Лота и аз получихме по едно шише лимонада. Лота взе малко пясък от брега и го сипа в своята лимонада, а като я попитахме защо прави така, каза, че искала да види дали е вкусно.

След като ядохме, татко се изтегна на тревата и рече:

— Колко е хубаво тук, на слънце! Мисля, че ще подремна. Децата могат да се наглеждат едно друго. Обаче на мостика няма да ходите, така да знаете!

Ние не отидохме на мостика, но малко по-нататък до езерото имаше една доста висока скала и се качихме на нея. Юнас каза, че ще ни покаже как татко скача с главата надолу.

— Ей така прави — рече той, протегна ръце нагоре и подскочи мъничко.

И, представете си, взе че падна в езерото, въпреки че нямаше такова намерение.

А на всичко отгоре мама беше казала, че още не бива да се къпем, защото водата била прекалено студена.

Юнас потъна, пък Лота и аз се разпищяхме колкото ни глас държеше. Но аз взех един клон, дето лежеше на скалата, и когато Юнас изплува, успя да хване клона и се вкопчи в него. А Лота взе да се смее. Точно тогава дотичаха татко и мама и татко извади Юнас от водата.

— Какви ги вършиш, Юнас! — викна мама, когато Юнас излезе съвсем мокър на брега.

— Той искаше само да ни покаже какво прави татко — обади се Лота и страшно много се смя на Юнас, защото панталонките му изглеждали ужасно смешни.

Юнас трябваше да съблече всичките си дрехи и мама ги закачи на едно дърво да съхнат. Но когато решихме да се прибираме, дрехите му още не бяха изсъхнали, та Юнас трябваше да седи увит в одеялото. Лота се смя много и на това. Ама после никак не се смееше. Защото, когато щяхме да потеглим, не можахме да намерим Мечо. Търсихме ли, търсихме навсякъде, обаче Мечо го нямаше и мама каза, че ще трябва да се приберем без него. Тогава Лота се разпищя по-силно, отколкото когато Юнас падна в езерото.

— Мечо може да прекара сам една хубава спокойна нощ в гората — каза татко. — Пък утре ще се върна тук и ще го намеря.

Но Лота пищеше ли, пищеше.

— Може да дойде някой магьосник и да изплаши Мечо — викаше тя.

— Ако Мечо срещне някой магьосник, май че магьосникът ще се изплаши повече — рече татко.

— Помниш ли кога държеше за последен път Мечо? — попита мама.

Лота се замисли.

— В дванайсет часа — каза.

Но Лота не познава часовника, та това беше измишльотина. Татко казва, че Лота е твърдоглаво дете, което говори какво ли не.

Обаче аз си спомних, че Лота държеше Мечо, когато бяхме при гнездото. Отидохме всички до дървото, по което се катерихме, защото Юнас и аз знаехме, че гнездото е съвсем наблизо.

И до храста с гнездото наистина лежеше Мечо и Лота го взе, и го целуна по зурлата, и рече:

— Миличкият ми Мечо, седял си през цялото време тук и си гледал сладичките мънички яйца!

Юнас каза, че горката мама птичка сигурно цял ден не е посмяла да се върне при своите яйца, защото свинските мечки са най-добрите плашила.

Тогава Лота се ядоса и заяви:

— Мечо не е пипнал нищо. Само е седял и е гледал сладичките мънички яйца.

След това тръгнахме към къщи и Юнас седя през цялото време увит в одеялото.

Вечерта мама и татко дойдоха в детската стая да ни кажат „лека нощ“, както обикновено. И татко застана до леглото на Лота, която лежеше с мръсния Мечо до себе си.

— Е, Лота — рече татко, — кое беше най-хубавото от днешния ден? Когато намерихме Мечо, нали?

— Не, най-хубавото беше, когато Юнас падна в езерото — отговори Лота.