Астрид Линдгрен
Децата от улица „Тряскаджийска“ (4)

Леля Берг е най-добричката на света

В къщата до нас живее леля Берг и понякога й ходим на гости. Между нейната градина и нашата градина има дъсчена ограда, но Юнас и аз можем да се прекатерим през нея. Лота не може да се прекатери, обаче кучето на леля Берг е изровило на едно място пръстта под оградата, та е станала дупка и през нея се промушва Лота.

Онзи ден бяхме при леля Берг и прекарахме много весело. Тя има писалище с капак и това писалище има сума малки чекмеджета, пълни с хубави неща.

— Моля, лельо Берг, нека да видим всичките ти хубави неща — каза Юнас.

И тя се съгласи. Първо видяхме малката кукла, с която леля Берг си играела, когато била дете. А тази кукла се казва Роза.

Леля Берг е много, много стара, ама не чак толкова, колкото си мисли Лота. Ей това каза Лота:

— Лельо Берг, ти носеше ли със себе си Роза в Ноевия ковчег?

Защото тъкмо предната вечер татко ни беше разказал за Ноевия ковчег. Разказа ни как старецът Ной си построил голям кораб, който нарекли ковчег. И след това валяло няколко седмици и всички, които не били с Ной в ковчега, се удавили, а това станало преди много хиляди години.

Леля Берг се изсмя и каза:

— Миличка Лота, аз не бях в Ноевия ковчег.

— Че тогава защо не си се удавила? — попита Лота.

Роза лежи в едно от малките чекмеджета на писалището като в легло. Лежи върху розов памук и има завивка от парче зелен копринен плат, а самата тя е облечена в синя рокля. И, представете си, в едно от другите чекмеджета леля Берг държи съвсем мъничка стъклена кошничка с розови рози. Играхме си с Роза и тя носеше кошничката през едната си ръка и уж беше Червената шапчица, която отива при баба си с храна и бутилка сок. В една купичка на пианото леля Берг беше сложила шоколадови бонбони. Някои от тях бяха като малки бутилки, увити в станиол. Такава една бутилка сложихме в кошничката на Червената шапчица и малко стафиди и бадеми, които ни даде леля Берг. Пък Скоти — кучето на леля Берг, беше вълкът, аз бях бабата, а Юнас беше ловецът, дето идва и гръмва вълка.

— Ами аз? — попита Лота. — Аз нищо ли няма да бъда?

А ние дадохме на Лота да носи Роза и да говори това, дето го казва Червената шапчица, защото Роза не може да говори сама. Обаче когато Червената шапчица пристигна в бабината къща, която уж беше в антрето на леля Берг, в кошничката нямаше никакви стафиди и никакви бадеми.

— Къде е яденето за баба? — попита Юнас.

— Роза го изяде — рече Лота.

Тогава Юнас не искаше Лота да играе повече на Червената шапчица. Скоти пък не искаше да се преструва, че уж ще изяде бабата. Юнас го държеше, ама той риташе ли, риташе и накрая се изскубна, завря се под канапето и от време на време само си подаваше носа и ни гледаше сърдито. Скоти всъщност никак не се радва, когато ние отиваме у леля Берг.

Но ние така се забавлявахме и разгледахме всичко останало в писалището на леля Берг.

Тя има един игленик от червена коприна, който прилича на сърце, и една малка картина в златна рамка, и на картината се вижда красив ангел с дълга руса коса и бяла нощница и с две големи бели криле на гърба. Лота много обича тази картина и аз също.

— Ами как е успял ангелът да си облече нощницата през крилете? — попита Лота.

Юнас каза, че нощницата може би има цип отзад.

Леля Берг ни изпече вафли. Прави го понякога, когато й отиваме на гости, ама невинаги.

— Навън е такова прекрасно пролетно време, че може да седнем в градината, да пием какао и да си изядем вафлите там — каза леля Берг.

Докато леля Берг беше в кухнята и печеше вафлите, ние останахме сами в хола и си играехме. Там има два прозореца и те бяха отворени, защото беше толкова топло. Юнас и аз се провесихме всеки през един прозорец и Юнас ми подхвърляше едно каменно топче, което носеше в джоба на панталоните си. Аз пък му го подхвърлях обратно и така го хвърляхме напред и назад. Но накрая аз изтървах топчето и то падна в тревата. След това Юнас и аз решихме да се състезаваме кой може да се провеси по̀ навън през прозореца.

Състезавахме се, състезавахме се и — не щеш ли — Юнас падна долу. Ох, как се изплаших!

Леля Берг също се изплаши. Тя влезе в хола точно когато Юнас падна. Изтича до прозореца и извика:

— Юнас, това пък как стана?

Юнас седеше в тревата с голяма цицина на челото.

— Мия и аз искахме да видим кой може да се провеси по̀ навън през прозореца и аз спечелих — отговори той.

Но докато Юнас и аз се състезавахме, Лота беше намерила на канапето плетката на леля Берг. Леля Берг плете пуловери и жилетки и хората си ги купуват от нея. И, представете си, тази глупава Лота измъкнала шишовете и разплела всичко, дето леля Берг била изплела.

Седеше на канапето, цялата омотана в прежда, и я дърпаше и късаше. А леля Берг се развика:

— Ех, ти, Лота, какво си направила?

— Пуловер — рече Лота. — И преждата е станала съвсем къдрава.

Тогава леля Берг каза, че ще е най-добре да излезем в градината да си ядем вафлите, а след това трябвало да си отидем.

Седяхме в градината на леля Берг, пиехме какао и ядяхме много вафли, поръсени със захар. Толкова хубаво беше на слънце, около нас скачаха малки врабчета и ние им давахме трохи. Ама после леля Берг се измори и ни каза да си отидем. Тогава Юнас и аз се прекатерихме пак през оградата, а Лота се провря през дупката и си отидохме вкъщи, и то право в кухнята, за да видим какво ще има за обяд.

— Ще има пържен костур — каза мама.

Тогава Юнас рече:

— Добре че имаме толкова вафли в стомасите си.

— Значи сте ходили у леля Берг — каза мама. — Тя зарадва ли ви се?

— О, да — отговори Юнас. — Зарадва се два пъти. Първо се зарадва, когато пристигнахме, и после се зарадва, когато си тръгнахме.

Леля Берг е най-добричката на света.