Луаншия Греер
Добра надежда (30)

30.

В спалнята се чуваше равномерното дишане на Клара. Беше легнала на голямата пухена възглавница, а дългите й посивели коси стигаха до чаршафа. Изведнъж силна светлина огря лицето й. Една ръка се протегна към нея… Тя се събуди и видя Жак, който я пронизваше с яростен поглед.

— Какво правиш тук? Излез от стаята ми! — извика Клара и се дръпна назад, уплашена от протегнатата му ръка.

Но той я хвана, свали я от леглото и я повлече по пода.

— Не! — крещеше тя, докато синът й я теглеше навън. Нощницата й се разкъса на входната врата. Нощният хлад я скова и тя се опита да се спре, като заби пети в земята. — Помощ! — извика тя, освободила се за миг и успя да допълзи до вратата.

Но Жак я сграбчи за раменете и я повлече по студената земя. Скъсана от горе до долу, нощницата откри гърдите й, някога толкова пищни и омайващи, а сега увиснали като празни торби. Опита се да събере разкъсаните краища и да се покрие.

— Не! Пусни ме! — извика тя, когато видя, че се приближават до бялата стена на робското жилище.

Жак я блъсна в една тъмна стая. Тя падна на земята и се удари в отсрещната стена. Като затворено животно се огледа и допълзя до слабата светлинка, която идваше от ниската врата. Мирисът на мухъл я задушаваше. Дочуваха се тревожни гласове. Сигурно идваха да й помогнат. С мъка се изправи и започна да удря по вратата с все сила.

Емили потръпна. Виковете на Клара бяха стигнали до нея и тя се събуди. Снощи бе забелязала в очите на сестра си задоволство и усети, че нещо се е случило.

— Ще остане затворена там до края на живота си! — Думите на Жак отекнаха в стаята и сякаш раздвижиха пердето.

„Защо ли в гласа му има толкова тъга?“ — тревожеше се Емили. Искаше й се да скочи и да изтича навън. Никога парализата не й беше тежала толкова. Наведе се от леглото си, опря се с ръце на пода и краката й се свлякоха. Стигна пълзешком до прозореца.

— Жак! — извика тя. Видя Розита и Сънди, които се дръпнаха от племенника й, като ударени от гръм. Светлината на лампите, които носеха, се отразяваше в пълните им с ужас очи. Жак се обърна с гръб към прозореца. Видя го как закова една голяма летва на вратата. Между ударите на чука се чуваха виковете на Клара.

— Жак, какво правиш? Какво става? — извика Емили и напразно удари с юмрук по рамката на прозореца.

Розита я забеляза, но не знаеше какво да предприеме.

— Ще й се дава само вода и жито! — нареди Жак и се обърна към уплашените слуги. Никога досега не бяха виждали такава ярост в очите му. Изглежда, не чуваше непрестанните викове на Емили. — Няма да се вижда с никого, освен с мене. И ако някой се опита да й помогне, ще го убия! Ясно ли е? По ръцете на майка ми още има следи от кръвта на Джон Уестбъри и тя ще остане затворена, докато нейната кръв не изцапа моите!

Когато чу за смъртта на Джон, на Емили й беше вече невъзможно да се задържи до прозореца. Усети как сакатите й крака се огъват на земята. Изведнъж спомените нахлуха в съзнанието й. Виждаше пред себе си Жан-Жак. Той плачеше и държеше в скута си бебе с руса къдрава косица. Бебето беше мъртво. Успя да различи в мрака дневника си, който стоеше на обичайното си място. Спомни си думите, които беше написала, когато разбра за смъртта на Джофри и Чарлз Марздън. Тогава Клара бе изляла върху Жак цялата си злъч. Още чуваше молбите му, с които искаше да я вразуми. Той оплакваше загубата на брат си и баща си, в която Клара виждаше справедливо наказание.

— Джофри беше син на единствения мъж, когото съм обичала истински! — бе заявила Клара. — Мъжът, когото твоят баща екзекутира. Ето истината, която ти ми попречи да кажа на сина си. Ти го остави да умре. И то заради убиеца на баща му!

— Коя е истината? Истината е, че аз ви обичах, майко! Още когато бях дете… Тогава вие казахте, че „ме е целунал дяволът“. Не, вие сте получили тази „дяволска целувка“. Чувал съм хората да разказват каква сте били някога. От тях научих истината. Спомняте ли си Али, майко?

Емили не усети как Розита я пренесе в леглото. Гласът на Жак кънтеше в съзнанието й:

— Сигурно си спомняте за Али. А неговият син помни едно момиче, което Али е проклел. Това момиче се е опитало да убие Жан-Жак и майка му. Това сте вие! Вие сте вещицата, с която плашат децата!

Последните думи на Жак се завъртяха като вихър в главата на Емили и тя видя доброто лице на Розита наведено над нея.

— Добре ли сте, госпожице Емили?

— Какво се е случило, Розита?

— Младият господар Уестбъри е мъртъв. Всичко свърши…

 

 

Трепкащата светлинка на лампата огряваше бюрото на Емили, която пишеше нещо в дневника си. Макар да бяха изминали няколко дни, виковете на Клара и гневният глас на Жак не преставаха да я преследват.

„Намираме се сред непрогледен мрак. Клара е пропита с омраза, а любовта на Жак охладня и той се отвърна от майка си. Но защо хората често говорят за неща, които не разбират?“

Спомни си за приказките, които се говореха за Джон, за отвращението, което някои ще изпитват винаги към Сара. Питаше се защо тя е избрала да остане в Африка, вместо да се върне в Англия. Пред нея изплува образът на бащата на Полин, седнал до гроба на внука си. Това беше лицето на човек, който не разбира защо е още жив, след като тези, които е обичал, вече ги няма.

Спомни си благородната тъга на Кетрин, зад която виждаше Ева.

„Защо хората инстинктивно искат да разрушат всичко, което не разбират?“

Макар точката да се виждаше ясно, тя добави думичката „но“.

 

 

Докато колата вървеше по неравния път, Кетрин гледаше безформеното тяло на Емили, чиито мисли бяха някъде далече.

— Не смятам, че това е хубаво! — загриженият глас на Розита прекъсна мислите на Емили, която се наведе през прозореца и видя, че колата навлиза в малкото рибарско селце.

„Но“ — спомни си тя последната дума, написана в дневника.

— Ела, Кетрин! — извика Емили, без да обръща внимание на мърморенето на Розита. — Нали искаше да видиш прабаба си. — Докато кочияшът смъкваше от покрива на колата инвалидната й количка, Емили гледаше момичето, чиито очи още бяха зачервени и подути.

— Баща ми я познаваше, нали? — попита Кетрин, спряла погледа си на една малка къщурка, пред която стоеше възрастна малайка, с гордо вдигната глава върху приведеното си тяло. — Тя ли е?

— Да.

Емили подаде ръка на Розита, която я повдигна и сложи В инвалидната количка, и се усмихна на Ева. Розита ритна едно мършаво куче, скачащо в краката й и обърна гръб на тъмнокожите, които любопитно я гледаха.

— Не е добре детето да идва тук — измърмори тя.

— Ева! — като чу това име, Розита си спомни за стареца, когото беше изкъпала, и за предсмъртния му зов. Видя как ръката на Ева се протяга към момичето, изправено на стъпалото на колата.

— Добър ден! Казвам се Кетрин.

Кочияшът се обърна и с любопитство погледна към Ева, която не отделяше очите си от Кетрин. Въпреки че лицето й беше набраздено от бръчки, черните й очи излъчваха топлина.

— Знам. Съжалявам, детето ми — каза нежно Ева.

Кетрин сведе насълзените си очи. Емили й протегна ръка. Момичето се поколеба за миг, после пое ръката и се втурна към разтворените обятия на Ева. Розита погледна настрани с отвращение.

„Но — написа в мислите си Емили, като видя Кетрин и Ева прегърнати — има и любов.“

— Ще ида при него — каза Емили и насочи инвалидната си количка към избата.

Странна музика долиташе оттам, а прегракналият глас на Жак, прибавен към нея, всяваше ужас у Розита.

— Какъв срам, госпожице Емили! — прислужницата погледна към мястото, където беше затворена Клара. Макар че оттам не се чуваше вече нищо, жалните викове на Клара я преследваха всяка нощ. — Майка му ще умре. Това е самият дявол! — Розита посочи вратата на избата.

— Не! — отвърна Емили. — Аз ще говоря с него.

— Какво има да му говорите? И мислите, че както се е напил, ще ви чуе!

— Иди си! — извика Емили.

Розита отстъпи изненадана. Тя видя как господарката й придвижва сама количката си към вратата и влиза в избата. Всичко в това семейство, на което вярно беше служила през целия си живот, както и майка й преди, идваше от дявола. Жак беше самият дявол, а госпожица Емили отиваше при него.

Като видя чернокожите музиканти да се обръщат към вратата Жак погледна в тази посока със замъгления си поглед. Изтегнат върху куп стари торби, размахвайки бутилка ракия, той прекъсна своята песен и широко се усмихна.

— Лельо Емили, искате ли да се присъедините към нашата веселба? — той се опита да стане, но веднага се стовари на земята, повличайки със себе си една млада негърка. След това погледна към оркестрантите, чиято музика беше затихнала. — Не съм ви казал да спирате! Продължавайте! Свирете Моцарт! Какво мислите, лельо Емили, Моцарт също е бил развратник, нали?

— Трябва да говоря с тебе, Жак. Би ли помолил тези хора да ни оставят сами?

— Защо? — попита той и притисна негърката още по-силно. — Те не ви пречат. Имали ли сте такива? — Жак разтвори роклята на момичето, за да покаже гърдите й. — А майка ми?

— Така обиждаш момичето, Жак. Обиждаш и Джон Уестбъри.

— Но той е мъртъв! — отвърна Жак и се наведе напред, за да вижда леля си по-добре.

Ракията се разля от шишето и намокри ръкава му.

— А! Бутилката ми се е обърнала!

— Няма значение твоята бутилка, Жак Марздън! Ти петниш паметта на Джон. Изкарай веднага майка си от тази дупка или ще накарам слугите да го направят!

— Накарайте ги — каза тихо Жак, като се облегна на камарата торби и погледна Емили право в очите. — Направете това и аз ще ги убия, ако ви се подчинят!

— Но какво искаш да докажеш? — извика Емили, безпомощна пред този отчаян пияница. Цялото му лице изразяваше болка. — За какво служи това отмъщение, което дори не е твое?

— Служи за това, че ми става по-добре! — изрева Жак, като отблъсна чернокожото момиче и изпълзя на четири крака към инвалидната количка на леля си. — Но вие плачете? За кого? За мене, за майка ми или за себе си?

— Нищо човешко ли не ти е останало? — попита Емили през сълзи.

— Нищо! — Той седна и разтвори широко ръце. — Всичко това дядо ми го даде и каза да правя с него каквото искам. Не знаехте ли? Но на мене не ми трябва!

Емили обърна инвалидната си количка и тръгна към вратата.

— Оставете майка ми там, където е! — извика той зад нея, преди да падне отново на земята. — Оставете я да умре като робиня!

 

 

Розита гледаше от вратата на трапезарията Емили, която стоеше на масата, без дори да е докоснала подноса със закуската. Приглушените стенания на Клара прекъсваха тишината. Жалните й стонове с всеки изминат ден ставаха все по-слаби, но всеки ги чуваше, с изключение на Жак.

— Сънди каза, че ще го направи, госпожице Емили.

— Не. Вземи това.

Розита взе подноса и погледна Емили, която изведнъж се беше състарила. Тогава тя си спомни малкото момиченце, което тичаше заедно с нея, и каза решително:

— Сънди ще изкара лейди Марздън оттам!

 

 

Кетрин гледаше към Добра Надежда. В погледа й се четяха смесени чувства. Най-накрая тя пришпори коня си и се впусна към избата.

Изгряващото слънце образуваше позлатена дъга над дългите бели постройки и тя си спомни за вълнението, което някога изпитваше, като ги види. Но това вълнение беше останало далече. Днес тя се тревожеше за някой, който й беше скъп на сърцето и когото можеше да загуби.

Изправена до задната врата, Розита трескаво шушукаше нещо на ухото на Сънди, а той кимаше с глава и тревожно поглеждаше към мястото, където беше затворена Клара. Нейните викове не се чуваха вече, но той не смееше да се приближи. Взе чука, който Розита му подаде, и я погледна в очите. Тя му се усмихна окуражаващо и се прибра вкъщи.

Затворът на Клара се стори твърде далеч на Сънди. Погълнат от мислите си, той не забеляза как Кетрин се промъкна в избата. Вперил очи в босите си крака, негърът се опитваше да си спомни какво момче беше Жак. Детето, което толкова обичаше да слуша истории от миналото. Детето, което не го оставяше на мира с вечните си въпроси. Детето, чийто поглед изразяваше пълно равнодушие.

Като стигна до вратата Сънди мушна чука под лоста, който я затваряше. Студена пот изби по челото му. От едната страна на вратата се намираше една бяла жена, за която баща му Али говореше със страх, а от другата — в избата — стоеше бял мъж, преминал пред очите му от странно дете към възрастен човек, който яростно заплашваше всеки, който дръзне да отвори тази врата.

— Майка ми каза да не идвам тук и да не се срещам повече с вас — каза Кетрин с равен тон.

Жак стоеше облегнат до стената и я гледаше с присвити очи. Гледката, която представляваше той, й навяваше тъга.

— Обичах баща си, но той никога не би искал това, Жак.

— Идете си! — каза Жак и й обърна гръб. — Майка ви има право.

— Не! — отвърна твърдо Кетрин.

Жак я погледна през рамо. Чувствуваше се мръсен и засрамен пред тази свежа и неподправена красота.

— Върнете се вкъщи! — извика той и се закани с ръка. — Вие сте още дете.

— Не съм дете. — Тя се приближи до него и докосна гърба му. Той потръпна и се дръпна. — Това, което правите, какво може да промени? То ще върне ли баща ми? Или сина на Ева? То помага ли с нещо на тези, които страдат? Какво е справедливостта без милост?

— Милост ли? — каза той и се обърна към нея. — Не! Баща ви беше прав. И майка ви също. Оставете ме!

— Не.

Жак погледна нежната ръка, която го докосна. Искаше да я отблъсне, но му беше невъзможно.

— Какво искате от мене? — попита той и я погледна така, сякаш отговорът бе написан на лицето й. — Имайте милост към мене.

— Обичам ви!

Жак не можа да откъсне погледа си от Кетрин. Стоеше като вкаменен и чувствуваше главата си празна. Думите, които никой досега не беше му казвал, пречистиха в миг мислите му.

— Обичам ви! — повтори Кетрин.

 

 

Камбаната за робите отново върна миналото. Нейният звън отекваше из цяла Добра Надежда. Изплашен, Сънди се дръпна от вратата, когато и последната треска от дървото, което я беше заковало, остана в ръката му. Жак бавно се приближи до него, спря се и го погледна безмълвно. Сънди нервно се обърна настрани. Забеляза Розита, изправена до задната врата, и тъкмо мислеше да отиде при нея, когато край него притича Кетрин и извика:

— Приготви нещо за ядене на лейди Марздън, Розита! И оправи леглото й. Къде е леля Емили?

Без да отговори Розита погледна към къщата. Седнала в инвалидната си количка, Емили наблюдаваше от прозореца как Жак колебливо влиза при майка си.

Светлината, която проникваше през отворената врата, достигна до Клара. Тя стоеше сгушена В един ъгъл, а рошавите й коси падаха на кичури над лицето. Голите й ръце изглеждаха в полумрака бели, но напръскани с кафяви петна.

— Майко… — каза Жак и се приближи до нея.

Тя приличаше на мъртвец. Наведе се към майка си, която беше вперила празния си поглед в земята. Той докосна лицето й и веднага отстъпи. Когато Клара вдигна очите си към него, Жак видя, че от устата й се стича струйка кръв.

 

 

Розита подпъхна грижливо ленения чаршаф под дюшека. Клара лежеше неподвижно. Косите й бяха сплетени на плитки, лицето — измито, а ръцете й — поставени над завивката.

— Остави ни сега, Розита, и кажи на Жак, че може да дойде.

Приближи инвалидната си количка до леглото и погледът й се спря на изсъхналите устни на Клара. Емили натопи бялата си кърпичка в една купа с вода и я долепи до устните на сестра си, която отметна глава.

— Трябва да пиеш, Клара — каза Емили с властния тон на госпожица Търстън. Водата се стече върху възглавницата. — Трябва да пиеш, за да спадне температурата.

Емили искаше да прогони от съзнанието си мисълта за смъртта. Чувстваше се толкова уморена, че не можеше да понесе това тревожно очакване. Защо трябва да чака смъртта?

— Хайде, Клара, пий — повтори Емили, без да обръща внимание на яростния поглед на умиращата.

Щом докосна с мократа кърпичка устните й, тя си спомни за Сюзан. Колко радостна беше тя, преди да се сбогуват! Господин и госпожа Дейвис щяха да ръководят училището, наречено „Училище госпожица Търстън“. Любовта на Сюзан и Тис я беше дълбоко трогнала.

— Пийни малко и Жак ще дойде.

При тези думи Клара я изгледа остро, но Емили сякаш не забеляза погледа й. Спомни си с умиление за дребничкия „син на Джанти“, както Адам държеше да се представя. Когато си тръгваха, за да отидат във фермата на Джери, негърчето, хванато за Сюзан и Тис, се обърна да я погледне за последен път. След това Емили си спомни за писмото на Сюзан:

„Адам не се оплаква, че живее с другите негри. Не мога да разбера Джери. Той е сърдечен и прям, а как може да му забрани да живее в къщата само защото е тъмнокож? Но все пак се интересува от детето и мисля, че някой ден ще го обикне.“

— Клара, ако не пиеш, ще се разсърдя. Жак ще дойде… — Емили не искаше да мисли за близката смърт и се върна към писмото на Сюзан:

„Знаеш ли какво ми каза Джери, когато ме видя? Вие сте толкова хубава — възкликна той. — Има късмет, че не се ожени за дъщерята на вдовицата Хенис, която е станала толкова огромна, че може да погълне кухнята си. Пък и аз добре направих, че отказах на вдовицата.“

Емили сякаш чуваше смеха на Сюзан.

„Тис най-после е щастлив, Емили. Той пусна корените си в тази земя. Истински африканец е. И аз станах като него. Странно, нали? Живей в мир и любов като мене. Сюзан.“

Емили усети, че нещо липсва в писмото на сестра й. Синът й Питър отсъстваше от него.

— Ето, Клара, синът ти идва да те види. — Емили дръпна количката си от леглото, за да може Жак да се приближи.

Клара погледна настрани. Емили докосна ръката на племенника си.

— Майка ти иска да останеш — успокои го тя.

За първи път Емили осъзна скръбта, която щеше да причини смъртта на Клара. Прочете я в погледа на Жак.

— Майко, простете ми — прошепна той.

Емили наведе глава. Би й се искало да бъде другаде, да отлети като Сюзан и Прюданс.

— Спомняте ли си това? — попита Жак.

Емили позна стария ключ, който беше изчезнал от много години. Жак го протегна към Клара.

— Един ден ще отида във Франция с този ключ, както винаги искахте.

Клара успя да блъсне ключа от ръката на Жак. Той издрънча на паркета и Емили видя как племенникът й потрепва. Без да го вижда, тя си представяше погледа му. Поглед на отхвърлено дете, което си спомняше толкова добре. Клара направи усилие да каже нещо, но устните й едва се помръднаха.

— Не си отивай, Жак, моля те! — каза Емили.

Но Жак беше вече стигнал до вратата, хвана медната дръжка, завъртя я и излезе.

— Клара! — извика Емили. — Това е твоят син. Жак се опита да ти се извини.

Клара обърна главата си настрани и затвори очи.

 

 

От прозореца на салона Кетрин видя Жак да излиза от къщата. Той се спря до мястото, където майка му беше затворена доскоро. Дори от това разстояние Кетрин успя да долови в него нещо непознато. Човекът, когото тя обожаваше още от детството си и когото сега обичаше като жена, приличаше на дете. Тя обходи с поглед стаята, като че ли търси нещо. Очите й се спряха на семейната Библия. Взе я и излезе навън.

 

 

Розита стоеше пред стаята на Клара и чакаше да подготви тялото.

— Какво искате? — попита тя Кетрин, като застана пред вратата, за да й попречи да влезе. — Тя умира.

— Трябва да я видя. Умолявам те — каза Кетрин и сведе очи към Библията, която държеше в ръце. Направи неуверено крачка напред и този път Розита не я спря. Вие сте негова майка — Кетрин се приближи до леглото на умиращата, без дори да забележи Емили, която стоеше до нея.

Тя придвижи количката си към вратата и чу Кетрин да казва:

— Това е вашата Библия, лейди Марздън.

— Моля те, изведи ме навън — каза Емили на Розита. — Изморена съм. Искам да погледам планината.

Кетрин хапеше нервно устни, гледайки Библията.

— Жак има нужда от вас, лейди Марздън.

Клара отвори очи, без да се обърне към нея.

— Не знам защо стана всичко това, но той има нужда от вас. Ако вие не му простите, ако сърцето ви не му засвидетелства малко обич… — Кетрин замълча, задушена от вълнение. Сдържа сълзите си и погледна сивите студени очи на Клара, в които се разгаряше ожесточена борба срещу смъртта и обичта. — Обичам го. Аз обичам вашия син, лейди Марздън. Но ако вие си отидете… ако сега умрете, без да му простите… — Едри сълзи се стекоха по страните на девойката. — Не разбирате ли какво ще стане, ако не му дадете мъничко любов? Моля ви, дайте ми знак. Покажете ми, че държите на него. Ако вие не му простите, той никога няма да може да обича. Заклинам ви, лейди Марздън, дайте ми знак.

Клара леко помръдна ръката си и погледна Кетрин. Погледът й си оставаше все така студен, но искаше да изрази нещо друго.

— Какво има? — попита Кетрин. — Какво искате? — Клара обърна глава към Библията. — Искате ли да ви прочета от нея?

Кетрин разтвори книгата, но с едно протягане на ръката Клара я събори на земята.

— Какво има? — Кетрин проследи погледа на умиращата, който се спря на ключа. — Този ключ ли искате?

Но Клара отново погледна Библията.

— Не разбирам какво искате. Библията ли? — Думите й се давеха в сълзи. — Не мога да чета на френски.

Очите на Клара останаха втренчени в светата книга, след което се отместиха бавно към Кетрин.

— Разбрах! — прошепна девойката. Сълзите заляха лицето й. Тя се усмихна.

 

 

Розита спусна отново пердетата и се отправи към следващия прозорец. Тогава тя забеляза кукичката, от която някога беше откачила стария ключ, за да го даде на малкия Джофри. Никога нямаше да забрави деня, когато той го бе скрил. Сега детето беше мъртво, а Розита така и не разбра какво означава този ключ.

— Иди да си лягаш, Розита, късно е.

Прислужницата се обърна готова за спор. Та тя беше длъжна да чака смъртта на Клара, за да подготви тялото за погребението.

— Жак е при нея. Трябва да ги оставим сами — обясни Емили.

Беше видяла как Кетрин води като дете Жак за ръката. Сякаш и планините бяха въздъхнали с облекчение. Емили придвижи количката си към стаята на Клара и дочу гласа на Жак, но не разбра думите му. Открехна леко вратата.

Жак седеше до леглото на майка си, а Кетрин се бе изправила до него, докоснала с ръка рамото му. Той четеше на френски четиридесета глава на Исая.