Луаншия Греер
Добра надежда (22)

22.

Сюзан стоеше на сянка под храстите и се любуваше на зеления свод, който образуваха. Тя смачка на топка писмото на Емили. Недалеч от нея Ян Питърс поправяше плуга, който сам беше изработил. Един щраус притича през прашния двор, носейки малкия Питър, който го яздеше като кон.

— Внимавай, Питър! — извика Сюзан на африкаанс.

Щраусът започна да тича още по-бързо, а краката на малкия ездач стягаха тялото на огромната птица точно пред крилата й.

— Питър! — извика майка му уплашена.

Ян Питърс вдигна глава за миг, после продължи работата си с плуга.

— Трябва да се научи да се оправя сам — подхвърли Мари Питърс, която влезе вкъщи с куп изсушено бельо. — Какво е това писмо? — Пусна бельото в един тръстиков кош и се обърна към Сюзан с ръце на кръста. — Новини от семейството ви, нали?

— Баща ми е починал — отговори Сюзан, без да я погледне. Рядко можеше да остане сама и безбройните въпроси на Мари я отегчаваха. Пъхна писмото в джоба си и погледна Питър, който тъкмо скачаше от гърба на щрауса. — Внимавай да не те ритне — каза тя, като си представи 11–годишния си син, повален от щрауса и с разбит череп.

— Ще го разглезите това момче. Трябва да го възпитавате по мъжки — каза госпожа Питърс, преди да грабне коша и да го понесе към къщи.

— Защо? — питаше се горчиво Сюзан. Тя се беше уморила от вечната борба с тази дива африканска земя и мечтаеше да се освободи. Задушаваше се до смърт от праха, който непрекъснато проникваше в къщата. Мразеше топлия и сух вятър, който духаше денем. Мразеше и щипещия студ нощем. Извратеното удоволствие, което Мари Питърс и мъжът й намираха в страданието я отвращаваше.

— Видя ли ме, мамо? — извика малкото момче и вдигна към майка си осеяното си с лунички носле. — Видя ли как го яздих? — То се обърна възбудено към щрауса, който гневно тъпчеше земята, сякаш за да предупреди детето, че следващото състезание ще свърши зле.

— Видя ли го колко разярен беше? — възкликна Питър, изпълнен с гордост.

— Да, видях го. — С единия край на полата си Сюзан му избърса очите. После погледна ушите му едно по едно и лицето на детето помръкна, защото знаеше какво го очаква. — Виж си ушите! Казах ти да ги миеш всеки ден.

— Но аз все още чувам добре. — Малкото носле на Питър се сбърчи. Сюзан го отблъсна, защото в дръзкото лице на сина си бе съзряла Тис.

— Иди веднага да се измиеш!

Тя гледаше как момчето бавно вървеше към реката. Пъхнало ръце в джобовете на безформения си панталон, то поклащаше малките си рамена и отмяташе предизвикателно глава наляво и надясно, с което сякаш искаше да възвърне малко от накърнената си гордост.

Сюзан сложи ръката си в джоба, стисна писмото и се върна под сянката на храстите. Ян Питърс й отправи обичайния си презрителен поглед и отново се залови за ралото си. Сюзан седна на един пън, разгъна писмото и го изглади върху коленете си. Гънките бяха изкривили четливия почерк на Емили на неравни вълни. Тя не го прочете отново, но в съзнанието й изплува споменът за баща й, който можеше да дарява толкова обич…

Тя видя малката си стаичка в Добра Надежда. Видя стените, боядисани в нежни тонове, както и белите дантелени пердета. Представи си буйната зеленина на лозята, а зад тях — вълшебните планини. Изведнъж изпита дълбока носталгия по родния си дом.

Един шум я изтръгна от спомените й. Скочи, усети как сърцето й заби силно, а устата й пресъхна. Това беше птичи вик. Зовът на Тис.

Сюзан обходи с поглед равния хоризонт и се вгледа в бодливите храсти. Разумът й казваше, че нищо не е чула, че Тис е мъртъв, но викът се повтори. Тя излезе от сянката на дърветата, като че ли те можеха да скрият този шум и присви очи под яркото слънце.

— Чу ли, мамо?

Сюзан застана, когато видя Питър да тича към нея с големи подскоци.

— Чу ли? — Като стигна до майка си, той я погледна със зачервеното си от удоволствие лице, но брадичката му се разтрепери, щом усети пронизващия поглед на майка си.

— Никога повече не прави това! — Сюзан сграбчи момчето за избелялата му синя ризка и го дръпна към себе си. — Никога не прави това!

— Защо? — сивите му очи искряха от наранена гордост. — Това е като птиците. — Той отново подсвирна.

Сюзан му удари плесница.

— Престани! — изкрещя тя, след което рязко се обърна и се отправи към къщи, като го остави сам и объркан.

Ян Питърс ледено я погледна.

С премрежени от гневни сълзи очи Питър заудря с крак земята. Беше си изчистил ушите, както му бе казала да направи, научи се да свири като птиците, можеше да язди щраус, да реже дърва, да извива шиите на кокошките и след всичко това майка му не се гордееше с него. Той издаде напред долната си устна, отправяйки поглед към Сюзан, която влизаше вкъщи.

Реши днес да не й говори, да не й позволява да го целуне за лека нощ и да не научи нито една дума английски.

Мари вдигна глава, когато Сюзан влезе в полумрака на къщата. Видя я как потръпва и навежда глава, за да разтрие с ръка тила си.

— Какво още пише в писмото ви?

Сюзан се сепна. Не беше видяла Мари в тъмния ъгъл на кухнята, която беше нейно лично владение.

— Казах ви — баща ми е починал — отговори тя, грабна метлата и започна да мете.

Мари не каза нищо повече и се върна в своя мрачен ъгъл. Сюзан се вгледа за миг в малката камара пясък, който беше събрала до краката си.

— Искам да се върна у дома — каза изведнъж тя, без да отделя поглед от пясъка. — Ще се върна вкъщи.

— И как ще се върнете? С какво?

— Какво искате да кажете? — Сюзан измете пясъка до вратата, за да може да обърне гръб на свекърва си.

— С какво ще се върнете? — Като повтори въпроса си, Мари тръгна след Сюзан и застана до нея.

— Със сина си.

— А моят син? Какво ще направите с него?

С годините Сюзан беше намразила всичко свързано с Мари Питърс. Ако в началото й се струваше, че Мари притежава изключителна сила и почти героична храброст, за да се изправи с лице срещу суровостта на този край, сега в това не виждаше друго, освен глупост. „Реализмът“, с който Мари си служеше, за да задуши най-съкровените пориви на Сюзан, беше само едно извратено упорство, насочено срещу смазващата сдържаност на снаха й.

— Синът ми трябва да получи образование.

— В училище ли ще се научи как трябва да живее тук?

— А може би няма да живее тук. — Сюзан излезе, за да изтупа метлата навън, но когато почувства погледа на Мари, рязко се обърна: — Искам да си отида у дома.

Мари се върна в своя ъгъл и изчезна в тишината на мрака.

— Сюзан! — внушителният силует на Йохан се приведе, за да влезе в стаята. — Питър има нужда от тебе.

Сюзан инстинктивно се насочи към вратата, но той я спря:

— Иска да ти покаже нещо.

Сюзан усети топлия му дъх в косите си, нежният допир на ръцете му върху рамената си и изпита отчаяно желание да избяга. Когато го погледна, той се усмихна.

— Позволих му да кара колата — каза Йохан.

— Колата ли? — повтори тя със свито гърло.

— Синът ти расте, Сюзан — отвърна нежно той.

Тя се засрами и наведе глава. Знаеше, че Йохан усеща нарастващото отчуждение между тях.

— Кажи му, че може добре да управлява. Поощри сина си, Сюзан.

„Твоят“ син… Така той изразяваше своето примирение с това, че момчето, което винаги е обичал и за което се е грижил като за свой син, не беше негово дете. Тя усети, че ръката му пуска рамото й. Вдигна очи и го видя да отива при майка си.

Сюзан се качи в колата, с която Питър направи един кръг около къщи. Съзерцаваше ясния профил на сина си и решителността, която се излъчваше от съсредоточеното му върху конете лице.

— Един ден ще направим голямо пътешествие с тази кола — каза тя, като се опита да се приближи до него. — Съвсем не знаех, че можеш да управляваш.

— Къде трябва да те закарам? На пазар ли?

— По-далече — отговори Сюзан и докосна малката ръка, която здраво стискаше юздите. — Много по-далече.

— Защо? Тук съм си добре.

Сюзан наблюдаваше Йохан, който стоеше пред къщата с наведена глава и хлътнали рамене.

— Татко ще дойде ли с нас?

— Не.

Колата зави и Йохан не се виждаше вече. Безизразното лице на Ян Питърс го замести.

— Е? — каза Питър, като спря колата и победоносно се обърна към майка си. — Ще кажеш ли, че не мога да карам?

— Не, разбира се.

Питър радостно се обърна към Йохан, сякаш към свидетел:

— Тя каза, че мога да карам, татко. Ти беше прав.

Невидимите стени на душевния й затвор се затвориха и още веднъж Сюзан усети, че смелостта я напуска.

 

 

— Мед, чай, кафе! — възкликна Джери.

С искрящи очи той гледаше Тис и камарата стоки, оставени под верандата на малката къща. Увивни клони спускаха яркочервените си цветове над главите им. Един паяк се люлееше в края на невидима нишка и търсеше къде да се закрепи. Джери обаче мислеше само за покупките.

— И това — той размахваше една голяма чугунена тенджера — всичко това за едно измършавяло говедо!

— Къде е каруцата? — попита Тис, поглеждайки към Пол Манхоф, който се отдалечаваше с коня си на запад.

Джейкъб, който беше станал голям и силен, се опитваше да събере овцете, пръснали се около коня сред облаци прах. Една от овцете на Джери, чиито кокали изпъкваха под козината й, подскачаше край коня.

— Откъде идва? — попита Тис.

— От Англия. — Джери гордо погледна тенджерата. Мислеше си за хубавата ракия от праскови, която можеше да свари в нея. — Вдовицата Хенис и дъщеря й ще оценят ракията ми — каза той и намигна с очи.

Тис погледна към търговеца, който беше отнесъл една тяхна овца срещу няколко безполезни неща. Но те съблазняваха Джери, който искаше да се домогне до вдовицата Хенис, а дъщеря й беше определил за Тис. Земята бе съсипана от сушата. Не беше валяло от пет години. Тис погледна с надежда небето, където няколко тъмни облаци бяха надвиснали обещаващо. Струваше му се, че чува жалбата на земята под краката си, а облаците се разхождаха, без да удържат обещанието си за дъжд. Слънцето би го превърнало в пара, преди още да е стигнал до земята.

Джери влезе в къщата, люлеейки тенджерата в ръката си, а главата му бе изпълнена с мисли за вдовицата Хенис и дъщеря й.

— Ще поканим всички наши съседи. Хубава сбирка ще направим.

— Какво ще правим, Джери? Земята загива.

— Дъждовете ще дойдат. — Джери вдигна очи към тъмните облаци, които вече се скриваха, победени от слънцето. — Ако не днес, то утре. — Той не искаше сушата да го отклони от намеренията, които биха му помогнали да забрави опустошената земя. — Чух, че била готвачка.

Тис се обърна към силуета на Пол Манхоф, който се изгубваше зад хоризонта. И изведнъж завидя на този човек. Завидя му за това, че нищо не притежава и че се чувства свободен в този умиращ край.

— Освен това е яка — Джери мушна с лакът приятеля си. — А видя ли русите коси и червените й устни? — попита той, като се мъчеше да привлече вниманието на Тис върху дъщерята.

— Нямам нужда от жена — каза Тис и помогна на Джери да внесе вкъщи ценните си придобивки.

Той беше наедрял и косите му сивееха по слепоочията. Годините бяха помрачили все още хубавото му лице.

— Всички ние имаме нужда от жени — отвърна Джери. Косите му бяха чисто бели, лицето му се губеше под гъстата побеляла брада, но очите му бяха запазили младежкия си плам. — Естествено е да си имаш жена — каза той и огледа земята, която обичаше и която умираше с всеки изминал ден. — Ето от какво се нуждае земята — от женско присъствие. Стъпките на една жена ще са достатъчни. — Хвърли поглед към Тис и си спомни за деня, когато той се беше върнал без Сюзан. Спомни си как сам прекрачи прага на къщата, която Джери беше построил за Сюзан. — Разправя, че имал много овце — подметна той, като погледна към хоризонта, зад който се беше скрил Пол. — Неговият съдружник ги пазел с каруцата, когато той ходел да търгува. Не прилича на англичанин — Джери замислено си почеса брадата. — Той смята да продължи към Трансваал, за да търси злато. Намерили са злато в мравуняците. — После поклати глава, изсмя се тихо и се обърна към къщата, за да обяви най-важното: — Неговият съдружник е жена!

— Ако скоро не падне дъжд, ще трябва да намерим за животните други пасища. Но как ще я караме? — каза Тис и седна на дървената пейка, която Джери беше сковал на верандата. Кръстоса крак върху коляното си, за да изтрие с лакът дебелия слой прах, който бе покрил ботуша му, и като не получи отговор от Джери, добави: — Един от нас ще трябва да работи.

— Къде?

— Не знам.

— И да работи за какво? Може би ще завали…

— Кога ще дойде тази вдовица Хенис с дъщеря си? — попита Тис, за да върне Джери към единствената тема, която го интересуваше. — Тереза ли се наричаше? — С крайчеца на окото си той видя как грейва лицето на Джери. — Казваш руси коси и червени устни, нали? А вдовицата как изглежда? — закачливо подметна той.

— Мисля, че и тя е руса — отвърна Джери и се свлече на пейката до Тис. — Колкото до устните… Хм… — той се доближи до Тис и загърна ризата си, която широко откриваше дебелия му и бял корем.

— Червени ли са? — попита Тис.

— Червеникави. Но и с това ще се задоволя.

 

 

„Джери има право“ — мислеше си Тис, като гледаше вдовицата и дъщеря й сред тълпата, която изпълваше стаята. Мъжете се бяха наредили на дълга опашка пред кухнята, откъдето се лееше ракията на Джери, а жените стояха встрани на групички.

— Имате хубава къща — каза Тереза на Тис, когато той се приближи до нея, оглеждайки косите и устните й. Да, Джери имаше право. — Мама казва, че ако не завали, ще трябва да заминем.

— Кога ще заминете? — попита Тис и леко се отдръпна.

Близкото присъствие на жена му напомняше Сюзан, но това не беше тя. Той погледна майката на Тереза, която стоеше изправена до стената. Всичко в нея беше квадратно. И устните й бяха червеникави и квадратни.

— Хората говорят, че всички ферми от околността ще се обединят — заяви вдовицата Хенис, като обходи стаята с поглед, за да открие Джери. — Това е единственото решение. — Като забеляза най-после Джери в кухнята, тя смръщи вежди. Той наливаше ракия от праскови в калаените чаши, които наредените на опашка мъже жадно му подаваха. — Хората говорят ли за това, какво ще предприемем срещу сушата? — попита тя Тис и веждите й се върнаха В нормалното си положение. — За това ли сме се събрали тук?

— Искате ли малко ракия? — предложи Тис. — Това е най-хубавата, която Джери някога е правил.

Вдовицата сви ноздри, сякаш й бяха показали умрял плъх.

— Не обичате ли ракия от праскови? — Тис се опита да прикрие усмивката си.

Тереза поклати глава и русите й коси погалиха заоблените й рамена.

— Баща ми я обичаше — отговори тя и погледна към майка си.

— И от нея умря — обясни вдовицата.

— Джери знае ли за това? — попита Тис видимо загрижен.

— Ако не го знае, ще му кажа — отвърна вдовицата Хенис и издаде напред червеникавите си устни. — Ракията от праскови идва от самия дявол.

— Ако ми позволите, ще напълня чашата си — каза Тис и й показа празната си чаша с усмивка. Когато тръгна към кухнята, усети, че вдовицата го отвращава.

— Не е ли такава, каквато ти я описах? — попита Джери и погледна Тис с пламнали от алкохола очи. Подаде пълна чаша на един слаб човек, който се олюляваше пред него. — Мисля, че е по-добре да излезете — каза той и му посочи вратата. — Тук няма място за киселаци.

Докато мъжът лъкатушеше към вратата Джери погледна Тис.

— Руси устни и червени коси… нали така ти казах, Тис?

— Но се излъга за ракията от праскови.

— Това е най-добрата, която някога съм правил — потвърди в своя защита Джери и погледна чашата, която току–що напълни. — Не можеш да й намериш никакъв недостатък.

— Само това, че е направила една жена вдовица.

Тис се отдръпна, за да даде път на следващия пияч. Бялата глава на Джери щръкна над останалите, търсейки Тис.

— Какво искаш да кажеш?

Мъжът се отдалечи и Джери намери отново приятеля си.

— Кой е направил една жена вдовица?

— Дяволът, който произвежда ракия от праскови, но не се безпокой. Тя смята, че може да накара човек да се откаже от пиенето.

Като каза това Тис излезе от стаята. Тъмните очертания на каруците, които бяха прекосили километри, за да дойдат тук, образуваха защитен кръг около къщата. Не се чуваше никакъв шум. Погледът му бе привлечен от слаба светлинка и той видя млада жена, седнала до една каруца, да храни бебето си. Гръдта й, допряна до мъничкото личице, се открояваше в мрака. Изведнъж изпита желание да зарови лице в гърдите на Сюзан.

— Как? — Като чу гласа на Джери. Тис се обърна. — Как вдовицата може да попречи на един мъж да пие ракия от праскови?

— Тя е силна жена — отговори Тис и сви рамене.

Джери се обърна към къщата, сякаш можеше да види през стената вдовицата и дъщеря й.

— Харесваш ли я? — попита изведнъж той.

— Кого?

— Дъщерята на вдовицата. — Джери се олюляваше и се разкрачи, за да запази равновесие. — Тази с русите коси и червените устни.

— Хубава е… — отвърна Тис.

— Харесваш ли я? Не, нали? — попита Джери, изпълнен с надежда.

— Защо? — Тис се опитваше да прикрие усмивката си.

— Няма да те задължавам… Ако дъщерята не ти подхожда, ще зарежа вдовицата.

 

 

Пол Манхоф съблече ризата си през главата и погледна навътре в каруцата. Прюданс се беше свила в един ъгъл завита в одеяло. Косите й бяха пораснали и прибрани на кок.

— Той каза, че сме направили добър избор. Овцата, изглежда, не е лоша.

— Не е лоша ли?

— Е, има жалък вид, но все пак може да се намери месо по нея.

— Трябват ни повече овце — заяви Прюданс и отметна одеялото си настрани, за да седне.

Кокът се развали и косите й се спуснаха по голите рамене, които с годините бяха станали по-заоблени.

— Какво ще правим, Пол? — Тя задаваше всеки ден този въпрос и винаги получаваше различен отговор.

— Имам идея! — каза Пол, покатери се в каруцата и стигна до Прюданс на четири крака. Тя му запрати в лицето една възглавница. — Какво не е наред?

— Искам дете! — каза Прюданс, като отметна назад косите си и разголи гърдите си. — Ако не родя скоро, после ще е късно.

— Да, знам — отговори Пол и смъкна възглавницата.

— А знаеш ли защо нямам дете?

— Не — призна Пол. Той нямаше и най-малката представа за това. Не беше ли направил каквото трябва, за да има? — Защо? Кажи ми.

— Заради това! — извика Прюданс и посочи каруцата. — Искам дом! Искам къща! Искам ограда! — изкрещя тя.

— Ограда ли? — Пол наведе очи и покри главата си с възглавницата. — Къща? — Приглушеният му глас изразяваше пълно отвращение.

Тя дръпна възглавницата, размаха я над главата му и го удари с все сила.

— Искам къща!

— Но аз се ожених за тебе! — отговори слисано Пол. — И ти се чувстваше добре тук, в каруцата, когато ландростът ни ожени.

Пол беше направил най-голямата жертва в живота си, а ето че сега тя искаше къща.

— Не можеш ли да разбереш? — Прюданс обви шията му с ръцете си. — Оставяш ме съвсем сама с овцете, скиташ, а аз стоя в една каруца.

— Не, без къща! — отсече той.

Инстинктивно ръката на Пол се насочи към гърдите й. Когато започна да гали едното й зърно, то настръхна.

— Защо ни е къща? — усмихна се той. Беше забелязал в очите на Прюданс пламъка на желанието, което той познаваше добре. — Мисля да замина за Трансваал.

Прюданс рязко се дръпна и се зави до брадичката.

— Но аз ще се върна. Обещавам.

— И аз ще те чакам тук, в тази каруца, заобиколена от овце? Никога! — тя грубо го отблъсна. — Ако отидеш в Трансваал, няма да се върнеш.

— А ако открия злато?

Единствено любовните игри можеха да разсеят Прюданс, а Пол ги обичаше не по-малко от нея.

— Казват, че имало злато в Трансваал… — поде той.

— А тук казват, че имало диаманти! Досега виждали ли сте дори и един диамант, господин Манхоф? — Прюданс усещаше как възбудата й нараства, но не можеше да забрави желанието си да има дете и къща. — Искам къща! — повтори тя. Отблъсна лицето на Пол и го погледна сериозно. — Обичам те и искам дом!

— Да, да — прошепна той и зарови лице в шията й.

— И мразя овцете ти.

— Нашите овце.

— Те се увеличават с всеки изминат ден. Забелязваш ли как се размножават? Всеки ден виждам все повече овце!

С устните си той докосна шията й, после гърдите. Тя въздъхна.

— И все повече овчари! Пол, ако не ми построиш къща, няма смисъл да се връщаш от Трансваал.

— Няма да се върна — каза той като усети как бедрата на Прюданс се разтварят.

— Кога тръгваш? — попита тя, щом усети, че Пол прониква в нея. — Дори и Темба се размножи. — Прюданс впи нокти в раменете му.

— Имам петдесет процента.

— Нищо не ти се полага от къщата, която няма да построиш, нито от земята, за която няма да претендираш. — Тя се задъхваше, а тялото й се изви като дъга.

— Не — каза той, твърдо решен да тръгне на следващия ден, преди тя да се е събудила.

— Когато се събудя, ти ще си заминал, нали? — Прюданс се обърна към него. Знаеше, че ще стане точно така, но притвори очи, когато усети, че навлиза все по-дълбоко в нея…

Може би този път ще зачене. Нещо я подтикваше да иска днес това, което никога не беше си представяла.

 

 

Писмото пристигна три дни по-рано и Емили го прочете няколко пъти. Добрите новини за примитивния живот на Прюданс проникнаха в съзнанието й и споделяйки нейното приключение, тя успя да се отскубне от затвора, който представляваше инвалидната й количка.

„Не знам колко километра изминахме с нашата каруца, но в крайна сметка се научих да живея с мъж, който не може да се задържи на едно място повече от шест месеца. Толкова е странно, Емили, но мисля, че го обичам. Всичко в него ме подлудява. Същински дявол е! Спомня си, че е женен, само когато има нужда от жена. Може би е чудно, но все ми е едно. Мисля, че го обичам“.

Емили пусна писмото на коленете си и се усмихна. Този Пол, когото Прюданс описваше с чувство на гняв и обич, беше открил жената в нея, но Емили си мислеше, че е успял и да я укроти.

„Най-тъжното е, че трябва да се примиря с това да нямам дете. Представям си изражението ти. Аз да искам дете! Уверявам те, че това е истинското ми желание, но на лошата шега, която природата си направи с мене, не й се вижда краят.“

Емили пресметна възрастта на Прюданс. Тя беше почти на четиридесет и три години. Тази констатация я накара да въздъхне. Беше й невъзможно да си представи, че Прюданс е на повече години, отколкото беше, когато си замина.

„Реших да си искам земята, заета от овцете. Това е по-просто, отколкото да ги местя. Всеки път, когато пренасям овцете, наследявам по един нов овчар с жена и деца. Реших къщата да се издига в средата на нашата земя. Разбира се, тя няма да е като Добра Надежда, но все пак ще е къща. Как е татко?“

Емили затвори очи. По никакъв начин не можеше да съобщи на Прюданс, че баща им е починал. Писмото беше донесено от куриер. Емили прочете отново. „Как е татко?“ После се усмихна на следващите думи: „Сякаш чувам смеха му, щом му кажеш, че се занимавам с отглеждане на овце.“

Емили обърна количката си към прозореца и се загледа навън. Лозята бяха натежали от грозде, а бъчвите — пълни. Но виното не можеше да се продаде.

„Но не съм изменила на мечтата си, Емили. Кажи на татко, че дори и заобиколена от овце, аз все си мисля за Добра Надежда.“

Едно леко почукване на вратата откъсна Емили от писмото.

— Кой е? Влезте.

Беше Жак. Той все повече заприличваше на баща си. Стоеше неловко на вратата, като че ли се чувстваше натрапен.

— Какво има, Жак? — Емили обърна количката си към него.

— Баща ми се върна.

— Баща ти ли? Лорд Марздън? Къде е той? — Спомни си деня, когато го беше видяла за първи път на закуска. Той ядеше херинга и си служеше с копринена кърпичка. — Кога се върна?

— Не знам какво да правя. Той ме кара да отида в замъка. Иска да ме види.

Като виждаше колко е нерешителен, Емили му се усмихна, за да го успокои.

— Тогава трябва да отидеш.

— Защо? Аз не го познавам. Той изостави майка ми.

— Не, Жак — отвърна Емили, виждайки отново мъжа, успял да разкъса магията, в която го държеше Клара. — Той е добър човек, каквото и да казва майка ти. — Емили не вярваше, че Чарлз Марздън е убил Жан-Жак. — Той ти е баща.

— Помоли ме да отида сам…

— Така ли?

— Джофри би трябвало да види. Той не ме интересува повече от армията, заради която остави жена си и синовете си.

— Питал ли те е дали искаш да постъпиш в армията? — Емили се засмя, за да прикрие напрежението си. — Жак, ти не си виждал баща си от дете!

— И Джофри също.

Жак явно беше объркан. Той все още търсеше отговор на въпросите си.

— И Джофри също — повтори Емили. — Защо дойде при мене, Жак? Надяваше ли се да намериш тук извинение и да не отидеш при баща си? Ако е така, все едно че ме няма.

Жак не отговори. Емили приближи количката си и го погледна. Ъгловатата му брадичка, предизвикателната извивка на леко орловия му нос, всичко й напомняше за Чарлз Марздън.

— Той е искал да те види и ти нямаш право да не се съобразяваш с желанията му. А предполагам, че и ти искаш да го видиш. Но майка ти не трябва да знае къде отиваш. — Емили си мислеше как може да се уреди тази среща. — Нуждая се от помощта ти за някои подобрения, които трябва да се направят в къщата ми в Кейптаун. Можеш ли да ме придружиш?