Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Bonne Esperance, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Румяна Колева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Луаншия Греер
Заглавие: Добра надежда
Преводач: Румяна Колева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: френски
Издание: Първо
Издател: „Калпазанов“
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Печатница: „Абагар“
Излязла от печат: 1993
Редактор: Найден Недялков
Технически редактор: Лидия Николова
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833
Издание:
Автор: Луаншия Греер
Заглавие: Добра надежда
Преводач: Румяна Колева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: френски
Издание: Първо
Издател: „Калпазанов“
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Печатница: „Абагар“
Редактор: Найден Недялков
Технически редактор: Лидия Николова
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834
История
- — Добавяне
18.
Въздухът трептеше от вълнението. Радостта и тъгата се преплитаха, а болката избухваше в дълги мъчителни стенания. Сякаш тъмнокожите се освобождаваха от натрупаната печал, която отлиташе като мелодична песен. Скръбта беше забравена, а Мария — погребана, за да се върне в земята, от която е дошла.
Емили гледаше Розита, заобиколена от две малки тъмнокожи деца. Макар лицето й да беше обляно в сълзи, тя се усмихваше и гласът й се извисяваше заедно с другите. Сънди стоеше до нея със затворени очи. Изведнъж от гърдите му се изтръгна вик, а кракът му заудря земята. Последваха го десетки други. Вдигнаха се облаци прах, а под инвалидната количка на Емили всичко затрепери.
Тя погледна къщата, която изглеждаше празнична. Това като че ли не беше онази къща, която помнеше от дете. С течение на годините тя бе станала по-голяма, сякаш бяха построили нови и нови стени. Погледът й се спря на семейното гробище, потънало в спокойствие и тишина. Пред очите й отново преминаха погребения и тъжни дни. Завладяха я чувства, които преди беше прикривала. Тропотът на краката и поклащането на негърските тела я откъснаха от спомените й.
Емили притвори очи и се остави африканският ритъм да я превземе. Ритъм колкото тревожен, толкова и опияняващ. Мислеше за баща си и Ева. Знаеше, че душата на Жак никога не е била затворена между белите стени на къщата. Като африканците и той произлизаше от тази земя, а корените му се спускаха в Ева.
Изведнъж Емили се почувства слята с това множество тъмнокожи хора около нея. Страхуваше се, а не знаеше от какво. Замисли се за Сюзан. Трябваше да й пише.
„Скъпа Сюзан — мислено написа Емили, за да прогони натрапчивия шум. — Ще продължавам да ти пиша, докато писмата ти престанат да се връщат при мене“. Спомни си за камарата писма, които й бяха върнали от мисията, както и това, което беше адресирано до Жан–Жак. Този път тя щеше да прибави и едно писмо с молба да й кажат къде се намират Сюзан. Тис и детето им.
„Бебето ти сигурно…“ Емили се спря и задраска думата в съзнанието си. Не беше сигурна дали детето на Сюзан е живо. Тропането и песните отново нахлуха в мислите й.
„Мария е мъртва, Сюзан.“
„Тя почина вчера. Дотолкова беше свързана с нашия живот, че смъртта й остави в мене празнота. Всички вие сте далече. Страхувам се.“
Сюзан вдигна пълните си със сълзи очи към Мари Питърс, която влезе в малката мрачна къщичка с кошница яйца.
— Вижте колко много снасят — каза тя на африкаанс. Мари се спря пред Сюзан и й показа яйцата. — Когато кокошките снасят много, това е добро предзнаменование.
— Наистина ли? — попита Сюзан, погледна писмото и изтри сълзите си.
— Добри новини ли имате?
— Получих писмо от сестра ми Емили. — Сюзан сгъна писмото. Щеше да го прочете по-късно.
— Добре ли е тя?
— Да.
И двете говореха на африкаанс. Сюзан се надяваше, че Мари ще си отиде и ще я остави сама с писмото и с миналото, към което я връщаха тези страници.
— Детето се събуди — каза Мари и тръгна към кухнята, която заемаше едно ъгълче в същата стая. Къщата беше много бедна. Състоеше се от четири квадратни стаи, чиито стени бяха от кирпич, а подът — вечно покрит с прах. Груби дървени легла, корави столове, голи маси…
— Помислихте ли върху това, което ви бях казала? — Въпросът на Мари беше ясен и прям както всички нейни въпроси.
— Да — каза Сюзан, преди да отиде в стаята, за да вземе детето си.
— Тогава кажете ми какво изпитвате към сина ми? — попита Мари.
— Харесва ми много — отговори Сюзан.
Тя погледна пълничкото си бебе, което й се усмихваше радостно и риташе с мъничките си краченца. Съзерцавайки сина на Тис, сърцето й викаше бащата на това дете. Вик, който никога няма да получи отговор.
— Харесва ми Йохан. Той е добро момче.
— Вие го съжалявате, но той ви обича, дъще.
— Не! — отвърна Сюзан, наведе глава и докосна бебето си. — Йохан ме харесва и това е всичко.
— Наблюдавам го, когато е с вас — каза Мари и бързо излезе от стаята.
Сюзан почака за миг, после тръгна след Мари. Гледаше я как слага яйцата от кошницата в купата.
— В този край е лошо, когато детето няма баща — каза Мария, като наблюдаваше Сюзан. — Трябва да се борим.
— Не съм влюбена в сина ви. Казах ви го вече. — Сюзан седна с бебето на ръце и забеляза Йохан пред вратата.
— В нашия свят няма място за любов — отговори Мари и си изтри ръцете в престилката. — Трябва да сме реалисти.
Сюзан никога не би запълнила празнотата, оставена от Тис.
— Няма място за любов, а и вашият мъж го няма…
Сянката на Йохан, на този тих великан, се удължи.
— Бъдещето на вашето дете зависи от вас, а в нашето семейство то ще има бъдеще. Йохан не иска от вас да го обичате, както той ви обича. — Мари се спря пред Сюзан и погледна бебето: — Още едно зъбче!
— Да. Предлагате сина си за баща на детето ми? — попита Сюзан.
— В една страна, където животът е суров, аз предлагам надежда за сина ви. — Тя протегна ръце към бебето. — А сега идете да се занимаете с пилетата.
Мари се върна в своя мизерен кът с детето на ръце. Сюзан погледна към вратата, където още се виждаше сянката на Йохан. Когато Сюзан излезе от къщата, той веднага хвана ръката й и тръгнаха към курника.
Чуваше се как баща му, Ян Питърс, вика наблизо. Той тичаше след един щраус, като се опитваше да го вкара в кошарата, където се намираше друг един, женски. Той се движеше високомерно. Извил дългата си шия назад, женският показваше своето недоверие, а големите му черни очи гледаха предпазливо.
— Не вярвам Емир да иска избраната от родителите му жена — каза Сюзан с усмивка.
— Красив ли е?
Преди да влязат в курника, Сюзан го предупреди да се наведе, след което се изправи и погледна отново щраусите, които Ян се опитваше да събере, с цел да предостави перата им на френската мода. Мода, която можеше да ги изхрани.
— Майка ви пак ми говори — каза Сюзан.
— Не я слушайте.
— Тя смята, че трябва да се омъжа за вас.
Сюзан бутна с крак големия чувал с просо. Без да изпуска Йохан от очи, тя се наведе, напълни шепите си и хвърли зърната на земята. Пилетата настървено започнаха да кълват.
— Какво има, Йохан? Кажете ми.
— Знам какво ви е казала майка ми.
— Искате ли? — Сюзан се опитваше да прогони Тис от съзнанието си. Мари Питърс имаше право. Човек трябва да бъде реалист.
— Не искам нищо от вас — отговори Йохан, който явно очакваше отказ. — Но за жена ми и детето ми ще се грижа много.
Изстрел разкъса въздуха. Те рязко се обърнаха, а госпожа Питърс изскочи като вихър от къщата.
— Не го убивай, Ян! — изрева тя, почервеняла от гняв. — Тези пера са нашата храна.
— Чуваш ли за какво служат перата ти? — извика той на щрауса и пусна пушката си. — Ще ми направиш удоволствието да отидеш при тази женска, иначе ще те оскубя.
Като се обърна към Йохан, Сюзан хвана лицето му с двете си ръце и се взря сякаш в дълбините на душата му. Йохан долови с очите си само златистия блясък на косите й, а сърцето му беше изпълнено с любов.
— Искам да стана ваша жена…
Йохан хвана ръцете на Сюзан. С този жест той изрази цялата топлина, нежност и загриженост, които й предлагаше.
Така Сюзан прие неопровержимостта на смъртта.
На повече от хиляда километра от тук, отвъд една дива местност, Тис се сблъска с гнева на Джери.
— Не! Не приемам и не ти вярвам. — Джери гледаше Тис с ярост. Той посочи обширната равнина около него. — Трябва да се борим, за да запазим земята си от грабителите! Лъвове, леопарди, хиени и хора! Трябва да я оградим, за да се махнат. Трябва да се бием за всяка капка вода, а всеки ден донася нова битка. — Думите на Джери сякаш бяха ехо на това, което Мари Питърс беше казала. — А любовта? Това е дар Божи и ние нямаме право да го отказваме.
Тис гледаше Джери смутено. Когато пристигна, всичко му обясни. Беше изминал стотици километри, за да го види и да направи това, което смяташе за добро.
— Не ми разправяй на мене какво е добро, Тис — продължи Джери, без Тис да е казал нещо. — Ти си имаш жена и трябва да отидеш при нея. Вечно ли ще бъдеш зависим от вярата на родителите си? Техният отказ да приемат една англичанка или пък някоя друга, която не е като тях, толкова ли ти е замъглил сърцето?
— Сърцето ми не е оковано във вериги. Ще се върна при Сюзан. Казах вече.
— Кога? — попита Джери. — Всеки изминат километър е безвъзвратно изгубено време, Тис. Времето разделя хората повече от разстоянието.
Джери се отдалечи и обходи с поглед земята, която заедно бяха извоювали. Земята, която беше запазил за Тис и жена му Сюзан с цената на своята самотна борба.
— Щом не си с жена си, махай се от тук. Нямам нужда от тебе.
Същите думи и майка му бе казала. Джери здраво беше стъпил на земята. Той беше умен и Тис разбираше, че има право.
— Сюзан знае къде съм и защо съм отишъл. Изпратих й вест.
— А получи ли отговор? Любовта е всичко на този свят и ти не можеш да я предадеш по една бележка. Стигнала ли е при нея? Може вестоносецът ти да не е жив. — Джери знаеше, че мнозина от тях биваха убивани от чернокожите.
Тис почувства ръката на Джери, която докосна рамото му, и в същия миг го обхвана страх. Беше ли получила Сюзан съобщението му?
— Любовта и разумът са две различни неща — каза Джери и сведе очи. Той говореше тихо и мислеше за жена си и сина си, убити далеч оттук. — Ще чакам да дойдеш със Сюзан. Едва тогава ще те приема както подобава.
Тис изведнъж почувства облекчение: не биваше заради дълга да се отрича от чувствата си и от желанието да види отново Сюзан.
— Заминавам — каза само той.
— Благодаря ти, че си помислил за мен, Тис. — Джери кимна одобрително с глава и топло се усмихна.
Отправиха се към колата, където Джери се беше подслонил. Металните колела се бяха дълбоко забили в земята. Джери погледна към двамата негри, които стояха сред стадото наблизо.
— Ще ти построим къща — за тебе и твоята англичанка. И, разбира се, за децата ти.
— За шест! — каза Тис с грейнало лице. Джери го беше освободил от веригите на миналото.
— Мислиш ли, че тя ще хареса ракията ми от праскови? — попита Джери с искрящ поглед. — От нея стават хубави деца.
Тис погледна човека, който заместваше баща му, и изпита гордост. Джери беше истински африканец, когото стръмният път към успеха не беше опорочил. Силата му не произлизаше единствено от земята, а и от вярата в любовта.
— По същия път ли ще тръгнеш? Мини през Таба Ншу.
— Кръстопътят на Африка — каза Тис и топло се усмихна.
Джери погледна с нежност младия човек, когото почти беше осиновил.
— Таба Ншу — повтори той, сякаш за да се убеди, че Тис ще се върне скоро, защото знаеше колко много ще му липсва.
Малката брачна халка се плъзна по средния пръст на лявата ръка на Сюзан. Пасторът говореше на холандски. Като че ли една врата се затвори зад нея. През тази врата тя чуваше гласа на преподобния Филип в деня, когато я беше свързал с Тис. Гласът бе толкова далечен…
„Сюзан Бовилие, искате ли за съпруг Тис Ботма?“
— Да — бе отговорила тогава Сюзан, а сега погледна Йохан.
След това погледът й се премести към госпожа Питърс, която държеше детето й. Разбра, че ще остане завинаги затворена в един живот, който не беше избран от нея.
— Целуни булката, Йохан.
Гласът на свещеника засили желанието на младоженеца. Йохан докосна устните на Сюзан и я прегърна през раменете, но тя прие любовта му с пълно безразличие.
Тис погледна тесния проход, в края на който се стичаше тънка струя вода. Таба Ншу остана на четири седмици път зад него. Разстоянието се измерваше във време, а то бе огромно. Като си спомни за буйните води на това място, които някога трябваше да прекоси, за опасностите, които беше надмогнал, Тис си даде сметка, че много сезони се бяха сменили оттогава. Единствено любовта му си оставаше същата. Като вдигна очи, той видя дефилето, което трябваше да изкачи. Една маймуна, застанала на скалата, нададе вик.
Тис скочи от коня си и го поведе през тясната пътека. За да го разубеди да продължи по-нататък, маймуната се изправи на задните си крака и му показа жълтите си зъби. Тис извика, за да я уплаши. Гласът му отекна в скалите:
— Изчезвай от тук!
Изведнъж отнякъде се появиха двадесетина четириноги, които се втренчиха в него и се вслушаха в ехото на гласа му.
— Тук съм си у дома! — изрева Тис. — Идвам да търся жена си.
Сюзан усети как Йохан се приближава до нея и докосва гърдите й. Тя се обърна настрани и притвори очи.
— Обичам те, Сюзан — прошепна той и легна върху нея.
Тя се сви още повече и една сълза се стече по лицето й. Усети как Йохан я обладава. Болеше я. Не беше както с Тис. Чувстваше се мъртва за всякаква страст.
— Не си ли добре, Сюзан?
Той я прегърна още по-силно и навлезе дълбоко в нея. Тя не сдържа риданията си. Йохан бе целият нежност, но тя плачеше. Тръпнещото му тяло се отпусна върху нейното…
— Съжалявам — каза тихо той.
Тя не отговори.
— Обичам те, Сюзан.
Блестящото слънце засилваше белотата на църквата. Тис сякаш още усещаше между ръцете си влажната и лепкава глина, с която беше изваял облите форми на четирите краища на кулата. Чувстваше също заоблените гърди на Сюзан и прелестния мирис на тялото й. Той пришпори коня си и бързо се изкачи по склона, водещ до мисията.
Спомни си за първия път, когато беше минал тук. Тогава извървя стотици километри, воден от честната дума на един непознат, който му беше говорил за жена на име Сюзан. Спомни си отново лицето й, когато го бе видяла от палатката, устата й, която остана полуотворена като че ли оттам излиташе душата й към него.
Щом стигна до мисията, той погледна към малката колиба, която беше техен дом. Тис изсвири и зачака. Чернокожи деца го наблюдаваха, но като че ли никой не го позна.
— Добър ден, Йоана — каза той на едно малко момиченце.
То веднага избяга, а останалите го последваха. Тъга обхвана Тис. Обърна се към колибата и отново изсвири. Думите на Джери изплуваха в съзнанието му: „Не оставяй времето да ви раздели.“
— Търсите ли някого? — един висок и слаб човек го гледаше от вратата на църквата и тръгна към него. — Мога ли да ви помогна? — попита непознатият на английски.
— Сюзан? Къде е преподобният Филип? — Тис обходи с поглед мисията. Сега тя му изглеждаше различна. Той слезе от коня и се приближи до този човек, когото никога не беше виждал досега. — Къде е доктор Стивънс?
— Познавате ли ги? — Непознатият оглеждаше Тис с любопитство. — Те не са вече тук. Заминаха в Англия.
— А Сюзан къде е? Търся жена си — каза неспокойно Тис.
Лицето на Фредерик Монтимър изразяваше обърканост.
— Кой сте вие? — попита той.
— Наричам се Тис Ботма.
Объркаността отстъпи място на изумлението.
— Какво има? Какво й се е случило? — Тис сграбчи Фредерик Мортимър за раменете и го разтърси. — Къде е жена ми? — изрева той.
Тис не разбираше, че Фредерик Мортимър е изпаднал в шоково състояние, защото се намира пред човек, смятан за мъртъв. Човек, около когото се бяха създали много легенди.
— Тис Ботма? Не е възможно.
— Какво става тук? — Тис се огледа наоколо. Малките чернокожи деца се приближаваха несигурно към тях. Те знаеха нещо, което за него беше неизвестно. Изведнъж се почувства обхванат от паника. — Говорете! — извика той на свещеника.
— Бяха казали, че сте мъртъв. — Фредерик Мортимър погледна Тис и повтори: — Казаха на преподобния Филип, че сте мъртъв.
Тогава Тис усети, че смъртта го покрива със сянката си и че гробът на майка му се затваря над него. Вдигна очи и погледна свещеника от мрачните дълбини, в които се чувстваше заровен.
— А Сюзан?
Свещеникът отпусна глава.
Тис очакваше отговора със свито гърло. Пасторът го погледна и повтори:
— Бяха казали, че сте мъртъв…
Без да знае защо, Тис тръгна към фермата на Питърс. Беше изслушал Фредерик Мортимър мълчаливо, но това мълчание бе изпълнено с гняв. Джери имаше право. Времето му беше откраднало Сюзан и той се чувстваше безсилен да промени нещо. Сега сам, на километри от мисията, Тис чуваше отново думите:
„Бяха казали на преподобния Филип, че сте мъртъв. — Гласът на свещеника отекваше в съзнанието му. — От черна треска, така бяха казали. Той изпрати хора да ви търсят, а те донесоха вест, че цялото ви семейство и вие сте били мъртви.“
Тис си спомни човека, който беше дошъл във фермата на Хендрик и Рица да пита за него. Тогава той му каза, че се нарича Рено Потгитер.
„Сюзан се е омъжила повторно — чу той отново думите на Фредерик Мортимър. — Разбрах къде се намира, когато се реших да предам едно от многобройните писма, адресирани до нея, по един търговец. Аз лично получих това“. И Фредерик Мортимър бе подал на Тис едно писмо от Емили.
„Ако имате и най-малката представа къде се намира сестра ми Сюзан, умолявам ви да й изпратите това писмо. Моля ви, опитайте се да я откриете.“
Четливият почерк на Емили го беше убедил, че кошмарът му е действителен.
— Къде е тя? Виждали ли сте Сюзан?
— Казах ви всичко, което съм чул — продължи Фредерик Мортимър. — Тя живее с мъжа си, Йохан Питърс. Имат син.
„Те имат син. Живее с мъжа си. Йохан Питърс“ — думите се въртяха в главата му и го измъчваха.
Тис гледаше пред себе си като се опитваше да прогони този глас. В далечината той забеляза пушек, който излизаше от комина на малка къщурка. Сюзан сигурно сега приготвяше храната за детето и съпруга си. Тис спря коня си и погледна къщата. Земята около нея изглеждаше изоставена, пресъхнала и покрита с бодливи храсти. Като забеляза един висок мъж да копае наблизо, Тис усети как тялото му се вцепенява. Един щраус се разхождаше зад него, като клатеше глава, и гъвкавата му дълга шия се огъваше от любопитство. Тис знаеше кой е този мъж.
Като чу конски тропот, Йохан вдигна глава, опря се на дръжката на мотиката и се изправи.
— Кой е? — попита той на африкаанс и се обърна към посоката, откъдето идваше шумът. — Има ли някой? — попита този път на английски.
— Търся вода — отговори Тис, спря коня си до Йохан и го погледна. Горчивината, която течеше във вените му, премина изведнъж в срам при вида на слепите очи, които го търсеха. — Имате ли вода? — Изненадан от детски плач, той се обърна към къщата.
— Да, имаме вода. — Без да обръща внимание на плача, Йохан посочи с пръст. — Натам — уточни той. — Има река.
— Благодаря — отговори Тис и погледна отново мъжа, който стоеше изправен до един изкопан трап.
Имаше наоколо и други изкопани дупки, а до тях бяха поставени фиданки.
— Дървета ли ще посадите? — попита Тис, търсейки с очи лицето на Йохан, за да разбере нещо за Сюзан.
— Храсти чер пипер — отговори Йохан и погледна Тис право в очите, като че ли го виждаше. — Жена ми обича мириса им, пък и правят хубава сянка.
Вниманието им отново бе привлечено към къщата. Този път от гласа на Сюзан, която пееше, за да успокои детето.
— Синът заспива само когато жена ми пее — каза Йохан, сякаш бе прочел мислите му.
Конят на Тис нервно потропваше на мястото си, сякаш напрежението между двамата мъже се беше предало и на него.
— Вие не сте от тук, нали? — попита Йохан.
— Не, не съм. — Тис пришпори коня и си тръгна.
Като чу тропота, Йохан се поколеба. Той явно не отиваше към реката.
— Кой беше?
Йохан се обърна веднага като чу гласа на Сюзан. Взе детето от ръцете й.
— Един пришълец.
— Какво искаше? — Сюзан гледаше отдалечаващия се силует на Тис на фона на залязващото слънце.
— Вода — отговори Йохан, стискайки дръжката на мотиката. — Искаше вода, но не тръгна натам.
— Познаваш ли го?
— Не беше от тук — повтори той. — Можем да започнем да садим утре сутринта. Когато синът ни порасне, ще се катери по дърветата и ще стигне небето. — Като протегна ръка към Сюзан, Йохан я затърси, притегли я към себе си и зароби глава в златистите й коси. — Дърветата са отражението на Божията десница.
— Какво има? — Сюзан почувства у мъжа си непознато досега колебание. Тя се дръпна от него и го погледна. Лицето му беше безизразно, сякаш бе решил да не разкрива опасенията си. Сюзан инстинктивно се обърна към посоката, където бе заминал Тис. В нея блесна искрица радост.
— Беше пришълец — каза Йохан и я притисна до себе си. — Търсеше вода…
Тис се обърна за последен път към миналото, в което оставаше Сюзан. Към времето, което като пясък бе изтекло между пръстите му заедно с любовта. Но той знаеше, че нито времето, нито случайността му бяха отнели обичта. Родителите му я бяха изтръгнали.
„Имаш право да плачеш, сине“ — последните думи на баща му го преследваха, както и тези на майка му: „Нямам нужда от тебе“.
„Янки“ — това странно звучене, което се беше вкоренило в подсъзнанието му, изведнъж изплува. „Янки“.
Тис въздъхна дълбоко и задържа вечерния хладен въздух. Като остави зад себе си малката ферма, Сюзан, Йохан и сина им, той погледна право напред, към неизвестността. Изпусна въздуха от дробовете си и пришпори коня към бъдещето, което щеше да изгради с Джери, но без Сюзан. Разстоянието между тях се увеличаваше.
Сюзан се питаше защо ли бе почувствала тази радостна тръпка.